Български писатели. Животъ — творчество — идеи. Томъ III

М. Арнаудовъ (ред.)

 

III. Добри П. Войниковъ

отъ Ст. Чилингировъ.

 

    I.
1. Потекло и образование
2. Полска и маджарска емиграция въ Шуменъ
3. Учитель
4. Въ Браила. „Дунавска зора“
5. Драматич. представления
6. Жизненъ край
    II.
1. Общъ характеръ на дейностьта му
2. Дидактични тенденции на Войниковитѣ драми
3. Трудности за създаване на българска драма
4. Преценка на Войниковото дѣло
    Библиография
 

 

Добри П. Войниковъ (1833-1878)

 

I

 

            1. Потекло и образование. — Излѣзълъ не толкова отъ учебно-възпитателнитѣ нужди на българското училище, колкото отъ неговитѣ обществени задачи като факторъ за национално самоокопитване, Войниковъ постепенно се добира до области, които измѣнятъ въ значителна степень насоката на нашето културно развитие. Така неволно, а понѣкога и преднамѣрено, той се явява новаторъ въ живота на своя народъ, като го приобщава къмъ нови срѣдства и форми за лично и национално очовѣчване, нѣкои отъ които не еднажъ сѫ се разбивали о враждебностьта на съвременницитѣ му. И ако, все пакъ, е надделѣлъ, то това се дължи, колкото на творческата, толкова и на волевата страна въ неговата природа.

 

Добри Войниковъ е роденъ на 10 ноемврий 1833 год. въ гр. Шуменъ като трето дете, но първа мѫжка рожба на своитѣ родители. Той е потомъкъ на старъ войнигански родъ, загубилъ вече своитѣ привилегии. Отъ тука произхожда и презимето му, което винаги е напомняло и нему, и на околнитѣ му за едно минало време на българския народъ,

 

 

116

 

въ което животътъ се е редѣлъ не отъ повелитѣ на една чужда, а на една своя, собствена власть, която не еднажъ го е въздигала до степеньта на пръвъ между най-първитѣ въ свѣта. Баща му, попъ Василъ, е билъ свещеникъ въ града и се е ползувалъ не само съ името на примѣренъ черковнослужитель, но и съ славата на голѣмъ музикантъ, който майсторски умѣе да свири на чисто българския инструментъ булгарина. Аа, за жалость, той не живѣлъ дълго: починалъ е, когато синъ му билъ още дете. Грижата за Войникова остава върху майка му, по-късно подпомагана отъ зетя си Андрей Стояновъ, личенъ и заможенъ гражданинъ въ онова време.

 

Когато стѫпва въ училищната си възрасть, Войниковъ, дълги години известенъ съ името Добри Поповъ, бива записанъ въ взаимното училище при учителя-книжовникъ С. Изворски, което свършва съ успѣхъ. Отъ него преминава въ класното училище на С. Филаретова, открито презъ 1846 год. По-късно това училище бива коренно преобразувано отъ Сава Доброплодни и наречено отъ него Преславско-Шуменска прогимназия. Въ нея сѫ се преподавали следнитѣ предмети: християнска наука, български езикъ (старъ и новъ), гръцки езикъ (сѫщо старъ и новъ), френски езикъ, нѣмски езикъ, турски езикъ, математика, всеобща история, география и природна история. Предмети, които по-скоро иматъ за цель да подчертаятъ многоученостьта на учителя, отколкото да дадатъ формално и материално образование на ученицитѣ. А самото обучение се води по правилата на сухата схоластика, отвреме-навреме само подслаждана съ унесни разкази за романтичното ни минало. Но макаръ и такова, питомцитѣ на „Преславско-Шуменската прогимназия“ заучватъ ревностно преподаванитѣ имъ знания, като пълнятъ главитѣ сисъ чужди думи и съ всички възможни правила и изключения отъ падежни и глаголни форми. Особено много се отличаватъ по своето старание и успѣхъ Добри Войниковъ и неговиятъ сродникъ Симеонъ Янчевъ.

 

 

            2. Полска и маджарска емиграция въ Шуменъ. — Тъкмо презъ това време се случва едно събитие въ Шуменъ, което преобразява издъно личния, челядния и обществения животъ на неговото българско население: —

 

 

117

 

биватъ настанени, на първо време въ казарми, а после въ частни български кѫщи, около 2000 полско-маджарски емигранти начело съ Лайошъ Кошутъ, генералитѣ Бемъ, Дембински и др. Прокудени отъ своята родина поради неуспѣлата революция, предприета за нейната свобода, тѣ носятъ съ себе си и своя свободолюбивъ духъ, и своитѣ културни привички, и блѣна си за независимость. Въ Шуменъ тѣ прекарватъ почти една пълна година — отъ октомврий 1849 до септемврий 1850 год. Но и това тѣхно пребивание е било достатъчно да даде съвсемъ друга насока въ духовната и въ материалната традиция на шуменци. Жители на единъ крепостенъ градъ съ многобройна турска войска и съ преобладаваще мохамеданско население, тѣмъ сѫ били чужди всѣкакви пориви за свободенъ и независимъ животъ. Чужди сѫ имъ били и културнитѣ придобивки на западния свѣтъ. И ето неочаквано надъ тѣхъ се разлива една друга народна вълна отъ хора, които нито гледатъ на турцитѣ съ трепетната боязънь на българина, нито пъкъ сѫ склонни да се задоволятъ само съ живота на неговата тѣсна челядна или фамилна срѣда. Тѣхната волность на свободни граждани, тѣхната смѣлость въ отношенията имъ къмъ турцитѣ, безъ дори да държатъ смѣтка за материалното и служебното имъ положение, заразяватъ и дотогава робски примирения шуменецъ. Вратитѣ на кѫщитѣ се отварятъ въ единъ мигъ, за да приематъ нечаканитѣ гости или пъкъ да изтикатъ на обществената стъгда цѣли семейства, жадни за въздухъ и слънце. Шуменецътъ се преобразява отъ глава до пети: салтамаркитѣ се хвърлятъ, за да се облѣче „френско“ палто, калцитѣ сѫ вече смѣшило и за млади, и за стари, а вратоветѣ се окичватъ съ колосани яки и пъстроцвѣтни връзки. Гости и домакини почватъ да се срѣщатъ все по-често на публични мѣста, да си даватъ литературно-музикални вечеринки, дори балове, на които се играятъ, вмѣсто българскитѣ хора и рѫченици, полската мазурка и унгарскиятъ чардашъ. Организирва се и оркестъръ отъ маджарина Шафранъ, въ който участвува и Войниковъ като цигуларь. Научва се нова азбука — азбуката на тоноветѣ — и се слагатъ основитѣ на една друга, непозната до тогава грамотность, известна само на музикантитѣ отъ турскитѣ военни музики и то, предимно, чужденци.

 

 

118

 

            3. Учитель въ родния си градъ. — Войниковъ„ който учи френски езикъ не само въ училището, но и вънъ отъ него, блѣнува вече и за по-високо образование, както и за първенствуваща роля въ живота. По пѫтя на тия блѣнове го подтиква и учительтъ му Сава Доброплодни, който настоява предъ зетя му да го прати въ френското училище на Бебекъ—Цариградъ. Ревностниятъ учитель не се отказва отъ тия си настоявания, и когато даровитиятъ му ученикъ бива прибранъ на работа въ една отъ магазиитѣ на зетя си, дето престоява около година време. Най-сетне желанието и на учителя, и на ученика се изпълня: Андрей Стояновъ поема издръжката на Войникова и го праща въ цариградския френски колежъ презъ 1855 година. Но той скоро умира, за да поеме само половината отъ нея братъ му Атанасъ Стояновъ, а другата половина опрощава училището. Поради тая причина Войниковъ не свършва курса на своето учение, а прекарва само две години, все пакъ, време достатъчно да изучи основно френски езикъ, да се запознае съ френската класическа литература и да прояви себе си между своитѣ разноплеменни съученици като добъръ музикантъ и основатель на първия ученически оркестъръ въ училището, който съпровожда театралнитѣ зрелища въ него. Следъ като по неволя бива принуденъ да признае образованието си за завършено, Добри Войниковъ се завръща въ родния си градъ, дето бива условенъ за учитель презъ 1858 год. ведно съ другаря си Симеонъ Янчевъ. На следната — 1859 год. — той вече поема директорството отъ учителя си Сава Доброплодни, който заминава за родния си градъ Сливенъ. Първата работа на Войникова, следъ като става директоръ, била да преименува училището отъ „Преславско-Шуменска прогимназия“ на „Шуменско народно училище"; измѣня и методата на обучение, като въвежда и нови предмети: българска история и словесность.

 

Отъ тия му преобразования вече проличава, какъвъ характеръ трѣбва да има, споредъ него, българското училище. То е длъжно да дава не универсални знания, а чисто народни. Ученикътъ, преди да се съзнае като синъ на човѣчеството, трѣбва да се съзнае като такъвъ на своя народъ. Сѫщото съзнание трѣбва да иматъ и неговитѣ родители. Затова, както ни свидетелствува

 

 

119

 

Илия Блъсковъ, Войниковъ, а по негова подбуда и другаритѣ му, почти всѣка недѣля говорятъ отъ черковния амвонъ върху значението на народностьта както за отдѣлния човѣкъ, така и за дадена обществена срѣда, та и за човѣшкото съжителство изобщо. Особено привличали и ученици, и родители неговитѣ сказки, които се отличавали съ своето „просто и сладко" витийство. Тѣ, започнати съ текстъ отъ недѣлното или празднично евангелие, свършвали винаги съ поривъ за тачене на народностьта, която трѣбва да ни бѫде първа и единствена гордость. И това свое убеждение той и другаритѣ му сѫ били готови да подържатъ не само на думи, но и на дѣла. Името българинъ е било свещено за тѣхъ, и тѣ сѫ били готови да отстояватъ всѣкога и всѣюкде неговата чистота. На едно такова отстояване става жертва и другарьтъ му х. Анастасъ Блюдаровъ, убитъ отъ единъ фанатизиранъ турчинъ, наплашилъ съ своята кръвожадность всички неправовѣрни въ града (Паметникъ, стр. 218—219).

 

Подписъ на Войникова

 

 

Рѫководенъ все отъ тия схващания, той дава особено тържественъ характеръ на годишнитѣ училищни изпити. Наистина, на тѣхъ е обръщалъ особено внимание и Сава Доброплодни, но това, което се достига при Войникова, надминава очакванията на шуменци. За тѣхъ той готви нарочни спѣви за декламация отъ ученицитѣ, съчинява и разговори, неизмѣнната тема на които е потрѣбата отъ просвѣщение, усилено работи надъ своя училищенъ оркестъръ, образуванъ отъ 12 души и пр. „Сладкогласнитѣ ученически пѣсни — пише Ил. Р. Блъсковъ — декламирания, написани отъ него, разговори между ученицитѣ (днесъ наречени представления), разни слова, отнасящи се въобще за подбуждание гражданина, ученика къмъ учението, къмъ длъжноститѣ на всѣкиго къмъ учението, всички тия въ подобни тържествени дни“ така много сѫ привличали стари и млади, мѫже и жени, че не само училището, но и училищниятъ дворъ се указвалъ тѣсенъ да побере любопитнитѣ слушатели (Паметникъ, стр. 219—220).

 

За подобни културни тържества, къмъ които е ималъ голѣма слабость, Войниковъ използува и всички по-голѣми праздници. На тѣхъ той дава и малки театрални представления съ своитѣ ученици. Но първото си представление, вече като истински театралъ, изниса на 17 януарий 1863 година при една много куриозна за днесъ сценична обстановка. Единъ отъ актьоритѣ е билъ и Илия Блъсковъ. Споредъ неговото свидетелство, за представлението нѣмало „нито сцена, нито кулиси, нито шарени завеси, нито суфльори,

 

 

120

 

нито освѣтление отъ ламби“ (тогава още гасьта и ламбитѣ не били известни въ Шуменъ). Самиятъ салонъ не билъ нищо друго, освенъ една стара кѫща, която едва побирала 100—150 души, притиснати единъ до другъ и освѣтленъ отъ нѣколко лоени свѣщи, залепени по прозорцитѣ. Тя е служила тогава за девическо училище, а по-късно за помѣщение на читалището „Архангелъ Михаилъ“. И въ тоя салонъ, срѣдъ самата публика, е постлано съ две рогозки едно праздно мѣсто, което служи за сцена. Пиесата е единъ обикновенъ диалогъ между двама селяни: единиятъ съ български чувства, а другиятъ — заблуденъ, погагаузенъ българинъ. Представлението, срѣдъ обща тишина и любопитство започва съ оркестровъ номеръ, — оркестъра свири въ една близка съ отворени прозорци стая. Свършва сѫщо съ такъвъ номеръ, но вече оркестрантитѣ — ученици — излизатъ на сцената (Паметникъ, стр. 223—226).

 

Тази дейность на Войникова въ училището и вънъ отъ него прави впечатление не само на съгражданитѣ му, но и на цѣлата българска напредничава и ученолюбива интелигенция. За него и за останалитѣ учители: А. П. Гранитски, Анастасъ Ивановъ Блюдаровъ и Мехмедъ-ефенди, арабинъ отъ Египетъ, се сипятъ похвали отвредъ. Не ще съмнение, че ученицитѣ на такива учители, така добре подредили училището, „ще напредватъ отъ сѣка страна“ (България, г. II, бр. 58 отъ 1860 г.).

 

Освенъ като примѣренъ въ всѣко отношение учитель, Войникова го знаятъ и като не по-малко примѣренъ човѣкъ. Той дори, макаръ и да се е училъ въ католишки пансионъ, е „по+добрѣ православенъ отъ святѫтѫ си владикѫ, който ся е училъ богословие въ православнѫ семинарія", и не е показалъ като него „нѣкое безпѫтно поведеше“ (България, II, бр. 57 отъ 1860 год.). И за П. Р. Славейкова Войниковъ е „момъкъ разуменъ, съ тихы ньравы единъ отъ добрытѣ наши учители и единъ отъ най-искреннытѣ доброжелатели на отечеството и на Императорското Правителство". (Македония, г. I, бр. 46 отъ 1867 г.). Нищо чудно тогава въ думитѣ на в. „Право", който нарича времето на Доброплодни и на Войникова златно време за шуменскитѣ училища (г. IV, бр. 17 отъ 1869 г.).

 

 

            4. Въ Браила. „Дунавска зора“. — Но, все пакъ, Войниковъ не е можалъ да се задържи дълго като учитель въ родния си градъ. Пръвъ се е обявилъ противъ него влиятелниятъ чорбаджия х. Симеонко, човѣкъ

 

 

121

 

„съ іеничерскѫ главѫ и таенъ гонитель на Българското просвѣщеніе“, ако и самъ да е билъ българинъ. Той е вѣрвалъ дълбоко, че отъ българи не могатъ да излѣзатъ учени хора, затова и винаги предпочиталъ чужденци за учители (Народность, г. I, бр. 33 отъ 1868 год.). Подиръ него се повличатъ и еснафитѣ, които отъ незапомнени времена сѫ имали управлението на черковната каса; отъ нея тѣ сѫ плащали на учителитѣ и — трѣбва да се признае — твърде високи заплати: първоначалната заплата на Войникова, напримѣръ, е била 7000 гроша годишно, а последната — 12,000 гр.

 

Причинитѣ на тази враждебность срещу Войникова се дирятъ обикновено въ основания отъ него оркестъръ. Защото, споредъ тогавашнитѣ понятия, „Цигуларь кѫща не храни“, а тъкмо на такъвъ непроизводителенъ занаятъ се е заловилъ да учи той децата на еснафитѣ, вече доста закрепнали материално презъ време на кримската война (1852—1856 г.), която направи отъ Шуменъ военна база на всички съюзени съ Турция западни държави. Но това допущане не само не може да се приеме безрезервно, но трѣбва и да се отхвърли. Шуменскитѣ младежи участвуватъ въ оркестъръ, който става една необходимость за града, още отъ края на 1849 год.; той е основанъ отъ Шафрана, и Войниковъ не прави нищо друго, освенъ да подържа едно вече възлюбено отъ шуменци начинание. То, обаче, послужва като конкретенъ поводъ за неговото уволнение. И този поводъ го дава самъ той благодарение на една своя нетактична постѫпка, която уязвява тъкмо свободолюбивитѣ и патриотично настрсенитѣ еснафи. X. Симеонко умѣло използува тѣхното настроение, за да постигне свои лични цели. А тази нетактична постѫпка се състои въ туй, че Войниковъ е приелъ да свири цѣла нощь съ оркестъра си на сватбата на едно не твърде симпатично българско семейство, на която присѫтствувалъ и мѣстниятъ паша.

 

Въ сѫщность, причинитѣ се таятъ много по-дълбоко. Тѣхъ трѣбва да диримъ въ обществената дейность на Войникова, не твърде симпатична за известни срѣди, особено за нѣкои отъ първенцитѣ на града. А въ тази му дейность видно мѣсто заема борбата на Войникова съ гръцкия владика Венеаминъ, която се води съ еднакво ожесточение и въ печата, и на обществената стъгда. Най-сетне се стига до тамъ, че противницитѣ на владиката скриватъ гръцкитѣ книги, когато той е трѣбвало да освещава долньо-махлянската черква и черквата въ с. Ченгелъ. Видѣлъ се въ невъзможность да победи, Венеаминъ си продава покѫщнината презъ 1861 г. и напуща епархията си.

 

При тия причини трѣбва да добавимъ и борбата на Войникова, предприета срещу суевѣрното невежество на неговитѣ съграждани,

 

 

122

 

намѣрило своята проява въ отношенията му къмъ единъ лъжесветецъ, който съ духъ свети е лѣкувалъ болни и недѫгави. Той е излѣкувалъ и жената на X. Симеонка. Славата на този лъжесветецъ, полуумниятъ силистренецъ Ангелушъ, е била толкова голѣма, че въ Шуменъ сѫ се тълпѣли хиляди и хиляди негови поклонници не само отъ околностьта, но и отъ цѣлата область, отъ даренията на които само за 40 деня се събрали 17,000 гроша, внесени за доправяне на училището (Блъсковъ, Спомени, 91). Негова страна взема дори „Цариградски вестникъ“, обявилъ се остро срещу противницитѣ му, защото мисли, че Ангелушовата „работа не е противна на святото писаніе“ (год. XII, бр. 41 отъ 1861 г.). Не тъй обаче сѫ мислѣли младитѣ на чело съ Войникова, които, ослонени на науката, не вѣрвали, че могатъ да се снематъ звезди въ кладенецъ. И, за да подиграятъ наивнитѣ шуменци, пущали тиквени цвѣтове въ кладенцитѣ, надъ които Ангелушъ надвесвалъ, покрити съ черга, своитѣ многобройни пациенти.

 

Уволнението на Войникова презъ мартъ 1864 год. предизвиква шумния протестъ на ученицитѣ, особено на тия отъ последния четвърти класъ, който бива закритъ. И училището следъ единъ блѣскавъ животъ отъ нѣколко години почва да запада (Право, г. IV, бр. 22 отъ 1869 г.), а неговиятъ главенъ стълбъ се вижда принуденъ да напусне не само родния си градъ, но и своята родина. Може би, виновникъ за последното е и Д. В. Манчовъ, който предлага на Войникова учителско мѣсто въ Болградъ. Ала вмѣсто тамъ, Войниковъ става учитель и се заседява въ Браила (Ив. Моловъ, сп. „Учитель“, г. V, кн. 10). И тука Войниковъ продължава да върви неотклонно по своя начертанъ още въ Шуменъ пѫть. На обучението дава чисто националенъ характеръ. като чрезъ децата се стреми да събуди и да възпламени българскитѣ чувства у родителитѣ имъ, голѣма часть отъ които сѫ почнали да губятъ съзнание за своята народность, макаръ българската колония да е била твърде многобройна въ Браила — състояла се отъ около 1000 семейства, а давала само 80 ученика. Сѫщо така устройва особени тържества и публични годишни изпити. Още на първия изпитъ въ края на учебната 1854—1865 год. той излиза съ единъ разговоръ между шесть души ученици, въ който се изтъква ползата отъ новото учение, като се бичува заблудата на едновремешнитѣ учители (Турция, г. I, бр. 51 отъ 10 юлий 1865 г.). Започва презъ 1867 г. и своя вестникъ Дунавска зора, който редактира до 1870 год.

 

Въ частния си животъ, обаче, си остава все така „смиренъ, разуменъ, искренъ, трудолюбивъ и ревностенъ момъкъ“.

 

 

123

 

Той никакъ не е измѣнилъ добритѣ си качества и никакво „чуздо вліяніе не е побъркало на доброто му поведеніе" (Македония, г. I, бр. 50 отъ 11 ноемврий 1867 год.).

 

 

            5. Драматически представления: успѣхъ и слава. — Но грижата за театра, въ голѣмото значение на който все повече и повече захваща да се убеждава, взема връхъ надъ училищнитѣ му интереси и той се отдава напълно на него, щастливъ, че е открилъ ново мощно орѫдие за развитие и напредъкъ на изостаналитѣ назадъ негови сънародници. Дважъ по-щастливъ, че на театра като школа за малки и голѣми, особено за последнитѣ, още не е обърнато потрѣбното внимание нито въ Турция, нито въ Румъния, нито въ която и да било друга балканска държава. А въ западна Европа той отдавна си е извоювалъ мѣстото на важенъ и предопредѣляващъ факторъ, което му е позволило да се издигне до една недосегаема височина, отдето намира върховенъ изразъ на доброто, и хубавото въ живота. Наистина, театрътъ на българитѣ дори не ще доближи европейския театъръ, защото му липсватъ и условия, и сили за изграждане, но това още нищо не значи. Стига той да бѫде възприетъ отъ сънародницитѣ му поне като една образователна необходимость — останалото само по себе си ще дойде съ течение на времето. Проникнатъ отъ това съзнание, той, следъ като си подготвя почвата чрезъ редъ сказки на научни и патриотични теми, посрещнати твърде съчувствено и отъ мѣстното българско население, и отъ тогавашния периодиченъ печатъ, дава първото си представление на 29 януарий 1866 год. Играе съ своя, подготвена отъ мѣстни сили, трупа драмата „Стоянъ Воевода“ въ полза на браилското българско училище. Успѣхътъ билъ неочаквано голѣмъ. И този успѣхъ, именно, го заставя да представи на 10 априлъ драмата си „Райна Княгиня“, сега въ полза на гладуващитѣ въ Молдова. На 17 априлъ сѫщото представление бива дадено въ голѣмото букурещко „театро“ пакъ за сѫщитѣ бедни. На него присѫтствува и румънския краль Каролъ I, който, възхитенъ отъ играта, подарява 250 леи. Отъ завистъ гръцката колония въ румънската столица се канѣла да оскандали българскитѣ актьори, като почне да ги замѣрва съ лукъ на сцената,

 

 

124

 

но не успѣла. Художествената игра на първитѣ български артисти поразила и тѣхъ. На 27 пъкъ представя „Стоянъ Воевода“ въ полза на българскитѣ „сиромасы" тамъ (Дунавска зора, г 1, бр. 27 отъ 1868 год.).

 

Отъ тука насетне представленията, въ антрактитѣ на които се свирятъ музикални кѫсове отъ български мотиви, композиции на чешкия проф. Петракъ, се редятъ едно следъ друго, давани почти винаги съ една и сѫща благотворителна цель — да се помогне на училища, на бедни граждани или пъкъ да се прати подкрепа на пострадали отъ бедствия сънародници. Такова едно представление дава и въ полза на свищовскитѣ училища, на които се притича на помощь отъ Браила съ една сума отъ 20 наполеона. Помощь е била пратена и отъ Стефанъ Берона за подкрепа на училищата: — тѣ при единъ стихиенъ пожаръ на свищовското „скеле“ изгубватъ всичкитѣ си магазии, отъ които сѫ се издържали („Македония“, г. IV, бр. 64 отъ 1670 год.). А две години преди туй готви, презъ м. августъ съ ученицитѣ отъ медицинското училище въ Букурещъ драмата „Покръщ ние на Преславския дворецъ“ въ полза на българското букурещко читалище „Братска любовь“. Това прави по покана на читалищното настоятелство (Народность, г. I, бр. 37 отъ 1868 год.). Нѣколко месеца по-рано, презъ м. май, изниса на сцената сѫщата пиеса въ Браила; отъ нейното представление се добиватъ 40 австрийски жълтици (Дунавска зора, г. I, бр. 26 отъ 1868 гол.).

 

Най-голѣми успѣхи, обаче, е пожъналъ Войниковъ въ Галацъ, дето е билъ посрещнатъ съ необикновени почести. На представлението, дадено на 3 май, сѫ присѫтствували и англичани. Играна била „Велисава“. Възторгътъ билъ всеобщъ. На сцената били хвърляни букети, нѣкои отъ които стрували до единъ наполеонъ. Самъ авторътъ, режисьоръ и актьоръ, е билъ извадень на сцената. Особено силно впечатление направили актриситѣ, българки отъ Браила, една отъ които, г-жа Аника X. Костовичъ, била взета за прочутата румънска актриса мадамъ Фани — толкова блѣскава била нейната игра. И реномето на Войникова театъръ, което почва да расте отъ 1867 год., се окончателно затвърдява. Той буди задоволството на всички, които сѫ готови да извикатъ ведно съ Каравеловия в. „Свобода“; „Да живѣятъ сички младежи, които предприняха бѫлгарскиятъ театъръ !“ (Свобода, г. I. бр. 27 отъ 1870 год.).

 

Разбира се, че тѣзи успѣхи на Войникова му навличатъ и много неприятели, нѣкои отъ които искатъ да припишатъ заслугитѣ му на неговитѣ актьори, та става

 

 

125

 

нужда последнитѣ да се отказватъ публично отъ тѣхъ въ полза на своя организаторъ и рѫководитель (Турция, г. VI, бр. 17 отъ 1870 год ). Между тия пъкъ, които отричатъ литературнитѣ достоинства на Войниковитѣ драми, се врежда, както е известно, и съгражданина му Василъ Друмевъ, тогава редакторъ на „Периодическо списание“. Мнозинството отъ българитѣ, обаче, па и отъ инородцитѣ около тѣхъ, гледатъ на Войникова като на една изключителна личность. Нему се отправятъ отъ много мѣста покани да ги посети, било самъ, било съ импровизираната си трупа, въ която известно време участвува и Хр. Ботйовъ.

 

В. Дунавска Зора, 1870 г.

 

 

И той бърза да се отзове на всички не толкова отъ щестлавие, колкото отъ дълбоката вѣра, че върши едно народно дѣло. По тия съображения Войниковъ отива презъ 1869 год. въ Руска Бесарабия ведно съ приятелитѣ си Ив. Мънзовъ, редакторъ на в. „Тѫпанъ“, В. Д. Стояновъ и П. Тодоровичъ, учитель (Дунавска зора, г. II, бр. 43 отъ 1869 год.). Присѫтствува и на Хусовитѣ тържества, открити на 23 августъ сѫщата година, въ Прага ведно съ Василъ Стоянова и Г. Начева: той като представитель на училищното настоятелство и на театралното дружество въ Браила, Стояновъ като такъвъ на галацкитѣ, браилскитѣ и одескитѣ българи, а Г. Начевъ отъ страна на българскитѣ първенци въ Букурещъ. Участвува и на тържествения банкетъ, дето говори на български следъ голѣмитѣ духовни представители на славянски и на други земи: Палацки, Куртинъ, Ралстонъ, Ригеръ, Сладковичъ. Подниса и адресъ отъ

 

 

126

 

името на обществата, които представлява (Дунавска зора, г. II, бр. 40 и 42 отъ 1869 год.).

 

Особено високо ценятъ Войникова браилскитѣ българи. Тѣ сѫ въ възторгъ отъ него и твърде много му сѫ благодарни, задето чрезъ училището, чрезъ народната българска музика и чрезъ театрото е направилъ „не малка честь на българско-то име предъ инородны-тѣ ни съжители“ (Дун. зора, г. I, бр. 14 отъ 1868 год.). Но най-горе се поставя театралната му трупа, представленията на която сѫ „послужили въ три отношения“: „едно да ся подкрѣпи тукашното българско училище, друго да ся поразбуди народно-то чювство на тукашнитѣ ни съотечественниии, и трето да ся прѣдстави предъ еднородцы-тѣ способность-та на българскы-тѣ младежи, кои-то далечъ отъ да засрамять народното си имя" сѫ привлѣкли „тѣхны-тѣ похвали и рѫкоплесканія“ (Дунавска зора, г. I, бр. 27 отъ 1868 год.).

 

До кога е прекаралъ Войниковъ въ Браила, и кои сѫ били причинитѣ да напусне тоя градъ, въ който изгради своята слава като драматургъ и театралъ, мѫчно може да се каже съ положителность — липсватъ, каквито и да било достовѣрни данни. Трѣбва да се предполага, че една отъ причинитѣ ще е нещастния му бракъ, сключенъ на 1870 год., когато е билъ достигналъ върха на своята слава. Разочарованъ отъ своята избраница, която обичалъ извънредно много, той загубва всѣкаква воля за работа (Моловъ, сп. Учитель). Положително се знае само, че презъ 1873 год. Войниковъ се уславя за учитель въ Гюргево, настоятелно каненъ отъ тамошнитѣ българи, дето прекарва до 1875 г. Тука той основава черковенъ хоръ, който е билъ първиятъ въ цѣла Румъния: преди него е нѣмало черковни хорове въ нито една румънска черква.

 

Но вече незадоволенъ отъ себе си, отъ околната си срѣда и отъ своя емигрантски животъ, той прави опити да се върне наново въ родния си градъ Шуменъ, както се вижда отъ писмото му до русенския владика Григорий (10 юлий 1874).

 

 

            6. Жизненъ край. — На следната 1875 година виждаме Войникова въ предѣлитѣ на турската империя, но вече не като турски, а като руски поданикъ, обаче не само поставенъ подъ наблюдението на турската полиция, но и преследванъ отъ нея. Поне това значи следното съобщение на в. „Источно време", г. II, бр. 27 отъ 16 августъ 1875 година. „Гони са още и единъ русскы подданникъ на име Войниковъ, като подозрителенъ“. Тъй или инакъ, презъ сѫщата година той се озовава въ родния си градъ Шуменъ, дето прави постѫпки

 

 

127

 

за учителско мѣсто. Гражданитѣ го посрѣщатъ тържествено и всички се радватъ, че го виждатъ пакъ въ своята срѣда. Неговото желание, което е и тѣхно, бива подкрепено съ заявление отъ дванайсеть еснафа. Но училищниятъ съветъ, председателствуванъ отъ Варнено-Преславския митрополитъ Симеонъ, не го назначава по предписание на русенския валия. Тогава еснафитѣ даватъ второ заявление до екзарха въ Цариградъ. И това заявление остава безъ последствие. Най-сетне желанието имъ бива удовлетворено по настояването на Димчо Чорбаджи предъ руския консулъ въ Русе. Съ намѣсата на последния, Войниковъ бива назначенъ за учитель, но на девицитѣ. Като такъвъ той престоява една година, за да замине на следната — 1876 — въ Гюргево, дето причаква рускитѣ войски пакъ като учитель. Явно е, че е преживѣлъ наново нѣкоя трагедия въ родината си, за да предпочете предъ нея нерадостната чужбина, отъ която съ такава болка на сърдце е гледалъ да се отърси часъ по-скоро.

 

Отъ живота му презъ време на руско-турската война се знае, че ведно съ Ал. Людсканова придружилъ генералъ Столѣтова въ обиколката му изъ България. После бива назначенъ управитель на сиротопиталището, открито отъ Славянския благотворителенъ комитетъ въ Петропавловския мънастиръ до Търново за сираци и вдовици, избѣгали отъ турския ножъ на опустошена Тракия. Но вѣчниятъ спѫтникъ на войната, — тифоза — напада това заведение на човѣщина, поваля много отъ приютенитѣ въ него и ведно съ тѣхъ — тѣхния управитель, който напуща тоя свѣтъ на 27 мартъ 1878 год. съ неосѫществения блѣнъ да види свободенъ родния си градъ, дето да прекара остатъка отъ живота си. Както се знае, Шуменъ съ крепостьта си бѣше предаденъ съ формаленъ договоръ на рускитѣ окупационни власти едва на 6 юний, следъ като на Берлинския конгресъ България биде подхвърлена на безмилостно разпокѫсване. Погребанъ е билъ Войниковъ на следния день съ речи отъ енорийския свещеникъ Димитъръ и отъ г-жа Евгения Кисимова (Славянско братство, г. 1. бр. 5 стр. 48).

 

Така завършва живота си единъ отъ голѣмитѣ български будители, който, както ни свидетелствува Илия Блъсковъ, не е видѣлъ ни единъ бѣлъ день презъ цѣлото си земно сѫществувание. Човѣкътъ, чиито дни сѫ били „пълни съ страдания, пълни

 

 

128

 

съ горести и скърби, съ много усилия“. Злата орись го е придружавала неотстѫпно навсѣкѫде (Градина, г. 1, кн. I). Ала тя не го напуща и следъ смъртьта му: — никой не си спомня вече за него, освенъ младежитѣ отъ родния му градъ, които започватъ да събиратъ срѣдства, за да пренесатъ коститѣ му отъ Търново и да му въздигнатъ паметникъ. (Притурка на наставникъ за учители и родители, г. I, кн. 12 отъ 1881 г.). Но скоро го забравятъ и тѣ. Спомнятъ си за него шуменци — едничкитѣ граждани на България, които не заслужаватъ своитѣ велики синове — едва следъ 25 години, за да почетатъ паметьта му само съ възпоменателно утро, съ наименование на едно първоначално училище и съ турянето началото на единъ вече несѫществуващъ фондъ за паметникъ. Презъ 1902 год. се сѣщатъ за Войникова, родоначалника на музикалната култура въ България, изобщо, и, частно въ Шуменъ, членоветѣ на дружеството „Родни звуци“. Тѣ отиватъ въ Търново, но не намиратъ неговия гробъ. И днесъ никой не знае, де почиватъ коститѣ на този, който бѣ посветилъ и плъть, и духъ за благото и напредъка на своята измѫчена родина. (Бълг. търговски вестникъ, г. X, бр. 168 отъ 1902 г ).

 

 

II

 

            1. Общъ характеръ на дейностьта му. — Цененъ отъ широкитѣ народни маси, дори надценяванъ отъ тѣхъ като учитель, журналистъ, писатель и театралъ, Войниковъ се движи непрекѫснато между една атмосфера отъ враждебность и отрицание, систематически създавана му отъ неговитѣ събратя по перо. Нѣма почти нито една негова книга, която да е посрещната колко-годе снизходително отъ тѣхъ. Тѣ за всѣка ще намѣрятъ да кажатъ нѣщо лошо, нѣщо неудобрително, дори по-лошо и по-неудобрително, отколкото би могло да се допусне. И участьта на първата и на последната отъ тѣхъ е една и сѫща — подценение и хула. Писаното тукъ-таме въ негова полза остава незабелязано; не го виждаме и ние, хората на новото време, макаръ да сме въорѫжени съ всички възможни срѣдства за една по-обективна и по-справедлива преценка.

 

Наистина, всичко писано отъ Войникова, сравнено съ днешното състояние на нашата литература и наука, нѣма голѣма художествена и научна стойность, но такава нѣматъ и произведенията на другитѣ му съвременници, имената и дѣлата на които стократно повече се тачатъ днесъ отъ името и дѣлата на Войникова. И, въпрѣки туй, отношенията ни къмь тѣхъ и къмъ него си оставатъ все още различни. Войникова мѣримъ съ принципитѣ на естетизма, а за множеството отъ съвременницитѣ му диримъ културно-историческото мѣсто въ процеса

 

 

129

 

на нашето духовно развитие. А то тъкмо нему се пада последната преценка, защото, ако има нѣкой отъ доосвободителнитѣ ни писатели, който съ пълно право да заслужава името новаторъ и родоначалникъ на областитѣ за дейность, до които се е досегналъ, и на литературнитѣ видове, които е създалъ, това е безспорно Войниковъ. Да би билъ дори свръхталантливъ, той пакъ не би могълъ да направи повече по силата на туй, че не е ималъ наченки макаръ на образци изъ родната си действителность, а образцитѣ отъ вънъ сѫ долитали въ такава оскѫдица, пъкъ често сѫ били и толкова несъвършени, че мѫчно би могло да се очаква отъ тѣхъ добра насока и напѫтствие. Освенъ това, дидактизмътъ, основната черта на неговата природа, и неговиятъ културенъ, а не политически патриотизъмъ, не сѫ му позволявали отклонения отъ задачитѣ, които сѫ го рѫководили презъ цѣлия му животъ. А тѣ сѫ били: максимумъ просвѣта чрезъ всички възможни срѣдства и чрезъ едновременно въздействие надъ училището и надъ обществото. Ето защо, той работи безъ прекѫсване и въ школската ограда, и вънъ отъ нея, обърналъ питомцитѣ си въ малко общество, а обществото въ свои възрастни питомци, слѣлъ и обобщилъ тѣхнитѣ културно-образователни потрѣби. Само тъй може да се обясни факта, че цѣлата му дейность, включително и книжовното му творчество, излиза отъ училището. За него той основава най-напредъ въ българскитѣ земи оркестъръ, станалъ отъ после обществено достояние, за него пише и издава своя „Сборникъ отъ разни съчинения, исчерпени изъ Французкѫтѫ литература“ и пр., посрещнатъ отрицателно отъ „Цариградски вестникъ", само защото въ него не били помѣстени образци изъ наши писатели отъ епохата на първото и второто българско царство, които тогава бѣха познати само на малъкъ брой отъ нашата интелигенция (г. X, бр. 474 отъ 1860 г.); за него е писано, но съ огледъ да излѣзе вънъ отъ неговитѣ стени, и „Рѫководство по словесность“ съ примѣри отъ разни поетически видове, нѣкои отъ които се въвеждатъ за пръвъ пѫть у насъ, като: еклоги, триолети, кантати, романси и др.

 

Стига единъ погледъ, за да се схване, че образцитѣ, дадени и въ дветѣ тия Войникови съчинения, не сѫ и не могатъ да бѫдатъ дѣло на неговия творчески нагонь, а че сѫ продиктувани отъ желанието му да разшири познанията на своитѣ съотечественици върху формалнитѣ езиковни и поетически постижения

 

 

130

 

другаде. Па и да биха били дѣло на поетически нагонъ и на чисто творческа, а не дидактическа интуиция, тѣ мѫчно биха се добрали до по-голѣмо съвършенство, защото изказнитѣ срѣдства на нашия езикъ тогава се движеха още въ сферата на пѣсеннитѣ преживѣвания. Затова и нашитѣ най-добри поети застѫпваха само четирестишната лирична пѣсень. Дори октавата, като се изключи стихотворението на Хар. Днгеловъ „Животътъ“, и сонета, опити за въвеждането на който прави Велинсинъ, оставатъ неизвестни не само за четcитѣ, но и за самитѣ творци. И трѣбва да се даде право на негодуванието, намѣрило мѣсто въ сп. „Училище“ срещу остритѣ критики, излѣзли по поводъ на това рѫководство, задето се приписватъ на Войникова намѣрения, каkвито той не е ималъ. Стихотворенията не сѫ дадени „за образецъ на ученикътъ, а само за една проста форма, по причина, че нѣма на български“ такива (г. IV, кн. 7—8, стр. 138 отъ 1875).

 

 

            2. Дидактически тенденции на Войниковитѣ драми. — Тия основни подбуди сѫ мѣродавни и при драматическото му творчество. Войниковитѣ драми, преди всичко, не преследватъ художествени цели. Той ги е писалъ, не за да приобщи българина къмъ висшитѣ прояви на духа, не и да направи отъ него поклонникъ да естетически хубавото и психично вглѫбеното преживѣване, а да събуди у него елементарното нравствено чувство за собствено човѣшко и национално достоинство. И той самъ не еднажъ изповѣдва това си разбиране, което неотстѫпно му е служило за рѫководно начало въ цѣлата му книжовна дейность. Подчертава го и въ обявата си за драмитѣ: Георги Тертеръ и Криворазбраната цивилизация, дето косвено ни обяснява и защо отъ драматическитѣ видове е предпочелъ историческата драма и характеристичната комедия. Споредъ него, той прибѣгналъ до тѣхъ, защото сѫ отъ не „малка полза“ „при зопочетъка“ на едно народно развитие.

 

Историческата драма — наблѣга той — като има за предмѣтъ да изложи на сцена героически, благодѣтелни и народополезни дѣла на нѣкои исторически личности, а най-паче отъ народната исторія, освѣнъ що запознава зрителитѣ или читателитѣ съ тія доблестни личнoсти, а служи още да вдѫхнува благородни усѣщанія, добродѣтелни мисли, човѣколюбиви стремленія и да покаже още нѣкои слабости или заблужденія, като: несъгласие, раздори, интриги, какви пагубни сѣтники произвеждатъ въ вреда на общото добро. A характеристичната комедія като представи на живо образи отъ слаби и смѣшни характери, като: глупешки постѫпки, несумѣсани наеманія, съзети умове съ хвърчащи идеи, фанатически предсѫдъци и прч. има за морална цель да поправи грѣшкитѣ вмѫкнѫти въ общежитіето

 

 

131

 

на общо или на частно, като подъ единъ веселъ и смѣшенъ начинъ остави да говори само поученіето (моралътъ) което, подъ образа на смѣха, остава най-добри впечатленія“.

 

Моралната цель на Криворазбраната цивилизация е

 

„да предпази младото ни поколѣніе отъ разврата, който се вмѫква несъзнателно въ нѣжнитѣ му духове, при въвежданіето модитѣ, алафрангата, или въобще вънкашната култура на тъй наречената европейска цивилизация“(к. В.).

 

Въ Георги Тертеръ пъкъ, „историческа позорищна игра въ 5 дѣйствія“,

 

„се представятъ гибелни следствія отъ интриги и раздори, които сѫ кипели по времето на този царь въ Търново и които сѫ достигнѫли испослѣ да бѫдатъ причина за пропадащето Българското царство“ (Отечество, г. II, бр. 79 отъ 5 мартъ 1871 г.).

 

Райна, българска царкиня, 1852 г.

 

 

А тия задачи на драмата като срѣдство за нравствено и дидактическо въздействие върху широкитѣ обществени срѣди се предопредѣлятъ отъ задачитѣ, които възлага Войниковъ на театра, който, споредъ него, „е едно отъ условия-та за развитіе на единъ народъ“. Когато той

 

започне да присѫтствува на наредено свое позорище, дето той глѣда живы дѣйствія отъ неговѫ-тѫ славнѫ прошлость, отъ неговы-тѣ историческы подвигы

 

 

132

 

и достоинства; дѣто той слушя на живъ языкъ чювства и мысле отъ неговы славны праотцы; дѣто той добива понятія отъ духъ-тъ, таленты-тѣ, наклонности-тѣ и вредность-тѫ на оныя неговы прѣдѣды коы-то сѫ быле достойни да прославять народно-то му имя: тогазъ и забира той да осѣща нуждѫ-тѫ за народно-то възрожденіе и да чювствува необходимости-тѣ за народно-то развитіе. Съ еднѫ рѣчь въ народно-то позорище той открива всеобщо училище за неговѫ-тѫ народность. Отъ другѫ странѫ народното театро става причина за възражденіето на драматическѫ-тѫ писменность".

 

Но и при тия утилитарни задачи, които Войниковъ поставя въ основата на театралното изкуство, изобщо, неговото дѣло, пригърнато отъ сѫществуващитѣ тогава просвѣтни фактори — читалища и училища — срѣща отчаяни противници и отрицатели. Единъ отъ тѣхъ, Т. Икономовъ, решително отхвърля дори чисто образователното значение на театра. Той мисли, че театралнитѣ представления не могатъ да вдъхнатъ у зрителитѣ си никаква любовь къмъ сериозната наука. Най-многото, което могатъ да направятъ, то е да повлѣкатъ хората подиръ лекото и лекомисленото и да промѣнятъ грубитѣ удоволствия съ „по-истънчени по формѫтѫ и по-скѫпи“. Освенъ това тѣ, когато се даватъ отъ ученици — а тъкмо между последнитѣ се избиратъ актьоритѣ — 1. отклоняватъ училището отъ неговото назначение; 2. действуватъ вредно върху ученическия умъ, като ги правятъ актьори. Пъкъ тъкмо актьоритѣ „сѫ най-лекомисленнытѣ хора", които не знаятъ друго достоинство, освенъ одобрението на зрителитѣ си. (Турция, г. III, бр. 1 отъ юний 1866 г.)

 

Не по-малко отрицателно се държи къмъ театралнитѣ представления и „Периодическо списание“, което вижда въ тѣхъ една излишна и непотрѣбна чуждица, каквато сѫ и читалищата. То намира, че всичко въ нашия животъ се зида не върху свои „самородны елементы и не въ естественъ порядъкъ, а на привнесены елементы и какъ дошло“. Като чуждица нашитѣ читалища дълго време не сѫ знаяли, какво да правятъ. Затова отъ просвѣтната имъ дейность не произлѣзло нищо друго, освенъ равнодушие. Присадени отъ чужбина, тѣ не намѣрили храна у насъ. Отворили сме ги съ жаръ и скоро сме ги напуснали, — сериозната имъ дейность не била по вкуса ни. За да ги събудимъ отъ сънь, обърнали сме ги на театра — друга чуждица — мѣста за забава. „За да закрѣпимъ една мода“, побързали сме да заемемъ друга (Театралнытѣ прѣдставленія по насъ. Пер.сп., г. I, кн. 9—10 отъ 1874 г.).

 

 

133

 

Заключението отъ тия сѫждения се налага само по себе си, и ние го намираме наготово въ в. „Турция“, г. 111, бр. 10 отъ 1866 год., ясно и категорично изразено: „сега за сега увѣжденіето на театрото въ отечеството ни можи повече вредно да бѫди колкото полезно и по добрѣ е да го нѣмами, и най-много за това, че сми твьрде бѣдни и твьрдѣ неучени“.

 

 

            3. Трудности за създаване на българска драма.— Подобно отрицателно отношение къмъ театра, подържано тъкмо отъ най-виднитѣ представители на българската интелигенция, не би могло дори да допустне мисъльта за създаване на драма. И не Войниковъ, но и който и да било другъ на негово мѣсто, щедро надаренъ съ таланта на драматиченъ писатель, не би могълъ да ни даде повече отъ туй, което е създалъ той. Най-добро подчертаване на това ни твърдение се намира въ преводнитѣ драми, изнисани на българска сцена, първо мѣсто между които заема „Многострадална Геновева“. При едно вече развито драматическо изкуство въ западна Европа, при единъ богатъ репертоаръ отъ драми, излѣзли изъ перото на талантливи и гениални автори, изборътъ пада именно на бездарни творения, които често пѫти нѣматъ нищо общо съ чистото художество. Нѣма да се питаме защо. Отговорътъ се налага самъ по себе: защото въ тѣхъ се изнисатъ проблеми, разработени съ такива художествени, композиционни и стилни похвати, каквито сѫ били недостѫпни не само за широката българска маса, но и за голѣмата часть отъ нейната интелигенция. Съ тѣхъ театрътъ като просвѣтенъ факторъ не би могълъ да се закрепи, не би могълъ да привърже тъкмо тия маси, безъ чието участие никой не е въ състояние да мисли нито за театъръ, нито за драма. А, за да се закрепи той, трѣбваше да се прибѣгне до заемане отъ чужбина и до създаване у насъ на такива произведения, които биха задоволили нейнитѣ примитивни вкусове, пригодни да добиятъ впечатление само отъ изненадващето, гротескното и немотивираното.

 

И Войниковъ, блѣнуващъ да закрепи своето дѣло — театра — на което е посветилъ цѣлия си животъ, не е могълъ да не се съобразява съ тия вкусове. Иначе, поставенъ предъ алтернативата — за или противъ театра, той трѣбваше или да се присъедини къмъ противницитѣ си,

 

 

134

 

или, пренебрегналъ вкусоветѣ на публиката, чрезъ която би победилъ, да се види самъ победенъ отъ нея. Така отъ театра се ражда драмата, а отъ актьора драматическия писатель, който пише, не за да създаде едно художествено произведение, а за да изнесе една пиеса на сцената. И често прави това по външни подбуди, на каквито се дължи, напр., драмата Райна Княгиня. Войниковъ прибѣгва до драматизирването на Велтмановата повесть съ сѫщото име по искането на нѣколко браилски българи, които, като виждали, че и власи, и гърци даватъ представления въ Браила, възжелали и тѣ да дадатъ свои — български и съ български пиеси. Тѣ я и напечатватъ на свои разноски, като гордо признаватъ, че търговската и националната имъ смѣтка не излѣзла погрѣшна: само отъ едно представление добили 100 жълтици помощь (Турция, г. III, бр. 5 отъ 1866 г.).

 

 

            4. Преценка на Войниковото дѣло. — Щомъ погледнемъ тъй на Войниковото драматическо творчество, ще трѣбва да му дадемъ и много по-друга преценка отъ тая, която му се е давала до сега. Още повече, като не се изпуща изъ предвидъ, че той самъ съзнава причинитѣ, които го каратъ да отстѫпи отъ чистото художество: тѣ се криятъ въ „състоянието на книжевната ни заспалость“, при която „ни единъ талантливъ литераторъ, ни единъ даровитъ поетъ, ни единъ гений не може да се развие, защото у насъ, българитѣ, нѣма още онова насѫрдчение, което е така необходимо за гениалниятъ талантъ, както е необходима храната за човѣкътъ“. При тогавашната заспалость на „умствените ни сили“,, при тогавашната „мѫртвина на литературниятъ вкусъ, у насъ, единъ Шилеръ, единъ Шекспиръ, единъ Байронъ не би са родилъ безъ да са убие духътъ му отъ общата неуцѣнителность. Той би умрѣлъ отъ липса на изисканото насѫрдчение“ (Училище, г. IV, кн. 17—18, 1875 г.)., Ето защо, на Войникова не оставаше нищо друго, освенъ да тръгне по пѫтя, който ще разгони тая заспалость съ всички ония срѣдства, които времето правѣше възможни. А тѣ, при „научнитѣ“ исторически изследвания на Раковски, сочеха къмъ историческитѣ мотиви на лириката. Естествено е, че и драмата трѣбваше да тръгне по следитѣ имъ, ако не искаше да остане наистина чуждица особено за тия, които чрезъ нея трѣбваше най-силно да

 

 

135

 

се раздрусатъ отъ вѣковния сънь. Погледнато така, ние би трѣбвало да поставимъ Войниковото значение, като будитель, а не като революционеръ, наравно съ Раковски. И както Раковски взимаме за родоначалникъ на нашето историческо знание, което при него прокълнва въ романтичнитѣ увлѣчения отъ преславното минало на българския народъ, така и на Войникова трѣбва да дадемъ сѫщото мѣсто въ областьта на драмата. Историческата или житейската правда, която предопредѣля художествената стойность на всѣко литературно произведение, така чувствително нарушена, по-скоро, пренебрегната отъ Войникова, не трѣбва да отклонява нашата преценка въ отрицателна насока. Тая правда е трѣбвало да се прекрои така, че да създаде отъ неоформената още маса една националность, а не отъ единъ просвѣтитель голѣмъ художникъ и поетъ, какъвто би билъ Войниковъ, ако не бѣше толкова вдъхновенъ патриотъ. И въ тая саможертва е всичкото величие на неговото дѣло, което, взето и като единъ неизбѣженъ опитъ, за какъвто го взима К. Величковъ, не губи своето величие. Защото, освенъ това „никой повече отъ него не е съдействувалъ за развитието у насъ на вкусъ къмъ драматическитѣ представления“, а пиеситѣ му сѫ се ползували „дълго време съ най-широка и ласкателна известность“ (Величковъ) и още, защото, както подчертава Л. Каравеловъ, българската литература почнала да „разширява своите предѣли и да допуща въ своята область такива произведения, които до скоро ѝ бѣха чужди". Цѣлата наша „книжовность“, като отдѣлимъ „учебницитѣ и черковнитѣ книги заедно съ преводитѣ, често безсмислени, не притежава повече отъ двайсетина кѫса, отъ които петнайсеть сѫ преведени“ (Свобода, г. I, бр. 76).

 

Впрочемъ, не сѫ били по-развити вкусоветѣ къмъ хубавото, къмъ изящното и у съседнитѣ ни, щомъ като Войниковитѣ драми се превеждатъ на гръцки и румънски, щомъ тѣ се играятъ отъ тѣхни трупи предъ една инородна публика, която ги харесва, а пъкъ „Райна Княгиня“ дори бива изнесена въ чешки преводъ на пражка сцена.

 

Ако сега се опитаме да опредѣлимъ новото, което Войниковъ вниса въ склада на нашата книжнина и на нашия културенъ животъ, ще трѣбва да признаемъ, че той е първиятъ основатель на оркестъръ и на хоръ,

 

 

136

 

първиятъ основатель и рѫководитель на драматическа трупа, единъ отъ първитѣ родоначалници на съвременната ни измѣрена речь и, ако не първия, то истинския и отъ никого неоспорванъ основатель на българската драма, която преди него почти че нѣма сериозни предтечи. Това му качество признава и самъ П. Р. Славейковъ, който го нарича неинъ „по право основатель“ (Македония, г. IV, бр. 62 отъ 1870 г.). Вѣрно е, че това, което е написалъ Войниковъ, ще си остане завинаги безъ популярность: то нѣма да се чете отъ широкитѣ маси, нѣма да се посѣга къмъ него за художествена наслада, никой нѣма да се униса отъ въплътенитѣ въ произведенията му образи, нито ще се възпламенява отъ идеитѣ и концепциитѣ на тѣхния създатель, ала сѫщо тъй е вѣрно и противното: Войниковото дѣло се изучва и ще се изучва толкова по-грижливо, колкото повече стане господствуваще схващането, че въ известни степени на културното развитие починътъ на едно дѣло налага по-голѣми творчески напрежения, отколкото неговото усъвършенствуване въ други.

 

 

            Библиография

 

Атанасовъ, Т. Очеркъ върху историята на нашия театъръ. Пер. сп., г. XXI. кн. 5—6 отъ 1909 г.

 

Атанасовъ, Н. Борба за театъръ. Глобусъ, г. III, бр. 37 и 38.

 

Блъсковъ, Ил. Р. Трима народни учители. Паметникъ, г. III, стр. 213—231. Сѫщо въ „Градина“, г. I. кн. 1 и въ „Редъ съврѣменни книжки“, и пр.

 

Величковъ, К. Добре Войниковъ. Книжници, Солунъ 1893 г.

 

Гечевъ Н. Добри П. Войниковъ въ развоя на нашата драма. Извѣстия на славянския семинаръ за 1904—1905 г

 

Йоцовъ, Б. Нешо Бончевъ. Училищенъ прегледъ, год. XXVII кн. 6, 1928 год.

 

Молловъ, Ив. Добри П. Войниковъ. Учитель, г. IV, кн. 10; Просвѣта, Шуменъ, г. I, кн. 7.

 

Wollman D-r Frank. Bulharské drama. Spizy Filosoficke fakulty university Komenského, č. IX, 1928 г.

 

Чилингировъ, С. Хараланъ Ангеловъ. Сб. В. Н , кн. III, 1915 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]