IV. Василъ Друмевъ
отъ Ст. Чилингировъ
I.
1. Родъ, роденъ градъ и учение
2. Семинаристъ въ Одеса и легионеръ въ Бѣлградъ
3. Духовна академия. Основаване на Книжовното дружество
4. Климентъ, епископъ Браницки
5. Следъ освобождението. Митрополитъ Търновски и министъръ
6. Последни години
II.
1. В. Друмевъ като писатель
2. Повестьта „Нещастна фамилия“
3. Втора повесть: „Ученикъ и благодетели“
4. Драмата „Иванку“
5. Качествата ѝ. Значение на Друмева
Библиография
Климентъ Браницки (1841—1901)
I
1. Родъ, роденъ градъ и учение. — Първата грижа на българската църква, обявена за независима, бѣше да си създаде незиблимъ авторитетъ, както предъ българскитѣ си пасоми, духовнитѣ сѫдбини на които трѣбваше да рѫководи, така и предъ другитѣ независими църкви, особено предъ Цариградската патриаршия, отъ която се бѣше откѫснала следъ героичната борба на цѣлъ единъ народъ.
А това можеше да достигне тя, само като привлѣче за свои рѫководители и представители най-отбелязанитѣ свои духовни чада, макаръ мнозина отъ тѣхъ да бѣха призвани по природа за другъ родъ дѣла, което и тѣ сами виждаха. Но, въпрѣки туй, безшумно и съ пълно себеотрицание тѣ поднесоха себе си жертва, рѫководени отъ евангелското начало, че комуто е много дадено, самъ трѣбва много да даде. Единъ отъ тия млади българи, сторилъ тая върховна жертва, е и Василъ Друмевъ.
Той е роденъ въ началото на 1841 год. като пето и последно дете на почтено и набожно еснафско семейство.
138
Баща му, Друми, билъ отъ срѣдна заможность човѣкъ: занимавалъ се съ шивачество и дребна манифактура. Неговиятъ родъ произхожда отъ с. Драгоево, Преславско — едно отъ тритѣ села на околията, въ които е имало училищно здание още преди Кримската война (1853—1856). Майка му, Керуша, била отгледана отъ албанци — християни и дори сама се смѣтала за албанка. Бащата на Друмева я отвелъ отъ нѣкакво село—не се знае точно: турско или албанско — когато тя е била 14-15 годишна и малко знаяла български. Но по-късно изучила езика така, че никакъ не се отличавала по говоръ отъ другитѣ шуменки. На внуцитѣ си разправяла, че е отъ пашовски родъ, но какъ е попаднала въ село, не помнѣла. Когато поотраснала, турци, които слушали за нейната хубость, намислили да я грабнатъ и потурчатъ, ала отгледалитѣ я селяни я предали съ нейно съгласие на Друмя и така я спасили отъ потурчване.
Когато се е родилъ Друмевъ, Шуменъ е билъ единъ отъ най-живитѣ и материялно най-добре поставенитѣ градове у насъ, благодарение на обстоятелството, че въ него, като важенъ крепостенъ градъ, се е държалъ голѣмъ гарнизонъ, както и на струпванитѣ войски презъ руско-турскитѣ войни отъ 1806—1812 и отъ 1828—1829 год. По-късно, презъ време на Кримската война, неговото благосъстояние се още повече усилило: той е билъ избранъ за главна военна база на съюзенитѣ съ Турция държави. Това благосъстояние помогнало твърде много за добрата уредба на седемьтѣ му еснафа, които сѫ издържали църквитѣ и още въ първитѣ години следъ танзимата сѫ замѣнили килийнитѣ училища съ общински.
Василъ Друмевъ тръгналъ на училище презъ учебната 1847—48 год., когато въ взаимното училище е учителствувалъ Сава Вълчевъ Филаретовъ отъ Жеравна. Той, като даровито дете, бързо се научилъ да чете и и да пише, за това на следната година вече почналъ да изучава смѣтане, география, граматика и законъ божи. Минавалъ е за пръвъ между другаритѣ си по успѣхъ поведение, за което ни свидетелствува и неговата съученичка, отпосле учителка, Елена Златарова Илиева. Тя пише въ споменитѣ си :
139
„Само на едно отъ момчетата захвалваха най-много и го показваха за примѣръ на другитѣ, то бѣше Василъ Друмевъ, сегашния търновски владика" (сп. „Свѣтлина“, г. VIII, кн. VII, стр. 12).
Родната кѫща на В. Друмевъ въ Шуменъ
Къмъ края на тази—1849 г.—Шуменъ бива залѣтъ отъ вълната на полско-маджарскитѣ емигранти, които следъ несполучливата маджарска революция намиратъ прибѣжище въ него. Веднага въ града повѣва новъ духъ, който се отразява върху цѣлия челяденъ и общественъ животъ на шуменци. Намира отразъ и въ уредбата на тѣхнитѣ училища, които биватъ веднага преобразувани : шуменци ги раздѣлятъ на взаимно (1 1/2 год.), основно („основателно“ — 3 год.) и горно („упражнително“, т. е., гимназия, сѫщо 3 год.). Измѣнятъ се и методитѣ на обучение, като се въвеждатъ и нови предмети. Така, Миланъ Рашичъ преподавалъ презъ учебната 1850-1851 год. латински, а полякътъ Иванъ Манастирски — рисуване презъ 1851-1852 год. Сѫщиятъ предметъ билъ застѫпенъ следъ него отъ Миловановича, който преподавалъ още нѣмски езикъ и естествена история. Когато сѫ ставали тия подраздѣления, Друмевъ е билъ ученикъ
140
въ основното училище, но не се знае точно въ кое отдѣление. Което може да се каже съ положителность, то е, че следъ 1849-50 год той се е училъ главно при Сава Доброплодни, наедно съ когото сѫ му преподавали и други учители. А въ основания отъ Шафрана оркестъръ, на който се „правѣли разни мѫчни европейски хави, каквито кадрилъ, полка, валсъ, мазурка, чардашъ и др.“ (Царигр. вестникъ, бр. 32), той е свирѣлъ на флейта.
Нѣщо ново вниса въ училището и Иванъ Богоровъ, условенъ за учитель презъ 1851 г. Той въвежда географията, изпититѣ по която напълно задоволили шуменци. Освенъ това той възбудилъ у ученицитѣ си любовь къмъ четене чрезъ своитѣ преводи „Чюдосіи-тѣ на Робенсына Крусо“ и „Еничеритѣ, историческо преправена приказница“, издадени отъ него на 1819 въ Цариградъ. Затвърдява въ училището и чистия новобългарски книжовенъ езикъ, на който вече пишелъ и Доброплодни. Подъ негово влияние псследния заминава за Земунъ, следъ дълго пѫтуване изъ България, дето напечатва своя „Водитель за взаимнитѣ училища“, комедията си „Михаль" и единъ „Писмовникъ“.
Презъ 1853 год., когато избухва Кримската война, училищата били заети отъ разквартирувани въ тѣхъ войници, та се появили и разни болести. Това заставило шуменци да ги затворятъ и да разпуснатъ ученицитѣ, които стояли при родителитѣ си близо две години. Останалъ въ бащина си екмянъ и В. Друмевъ, като празднични и недѣлни дни ходѣлъ да чете и пѣе въ черква. При обсадата на Силистра отъ руситѣ турцитѣ се заловили да поправятъ шуменскитѣ укрепления, та населението трѣбвало да работи ангария по тѣхъ. Между другитѣ ходѣлъ да работи и Василъ Друмевъ заедно съ другаря си В. Д. Стояновъ. Тогава се явила у двамата мисъльта да избѣгатъ при руситѣ, за да продължатъ образованието си въ руски учебни заведения, но тя си останала само една младежка мечта.
Къмъ края на войната училищата били отворени и Доброплодни, който поелъ пакъ рѫководенето имъ, основалъ презъ май 1856 год. читалище, отъ което се ползували и ученицитѣ. Въ края на лѣтото пькъ далъ театрално представление, на което била играна комедията му „Михаль“. Главната роля изнесълъ В. Друмевъ, вече свършилъ шуменската прогимназия. Преди това, по примѣра на австрийскитѣ училища, Доброплодни завелъ десетина ученици въ Преславъ, дето да видятъ развалинитѣ на старата българска столица и да си спомнятъ славното минало на нашия народъ. За да не имъ бѫде досадно пѫтуването, по пѫтя той разправялъ съдържанието на романа Скитникътъ евреинъ отъ Евгений Сю. А преди да ги извади на излетъ, прочелъ имъ драмата Лаханъ (Ивайло) на сръбския поетъ Стерьо
141
Поповичъ — българинъ по рождение — сюжета на която е взетъ изъ българската история. Виденото и чутото презъ време на излета произвело на ученицитѣ силно впечатление. Следи отъ него се забелязватъ въ „Нещастна фамилия“, а донѣкѫде и въ „Ученикъ и благодѣтели“ на Друмева.
Подписъ на митр. Климентъ
2. Семинаристъ въ Одеса и легионеръ въ Бѣлградъ. — Като свършва училището на 1856 год., Друмевъ бива назначенъ за помощникъ учитель—суплентъ, както се казвало тогава. За такъвъ билъ приетъ на следната година и другарьтъ му В. Д. Стояновъ. Двамата помощници се сдобиватъ сега съ възможностьта повечко да поработятъ надъ себе си подъ рѫководството на довчерашнитѣ си учители, а особенно подъ това на Сава Доброплодни. Между другото, както и при Войникова, последниятъ подържалъ у тѣхъ желанието да отидатъ за по-висока наука въ чужбина. Ала нѣмало отъ кѫде да намѣрятъ срѣдства. Най-сетне щастието имъ се усмихва. Презъ пролѣтьта на 1858 год. одеското българско настоятелство, успѣло да издействува отъ руското правителство и отъ Св. Синодъ на руската църква още нѣколко стипендии за българчета, се обърнало писменно до Др. Цанковъ въ Цариградъ съ молба да му препорѫча нѣколко свои млади, но способни, сънародници. Той отъ своя страна се отнесълъ съ сѫщата молба до градоветѣ, въ които имало уредени класни училища. Въ Шуменъ изборътъ падналъ на Василъ Друмевъ, който следъ дълги прѣчки отъ страна на нѣкои заинтересувани се добралъ най-сетне до Цариградъ, отдето подиръ едно премеждие — обрали му паритѣ и препорѫчителнитѣ писма, когато параходътъ стигналъ до устието на Дунава — се добира въ Одеса.
Тука той постѫпва като стипендиянтъ въ духовната семинария, следъ като е преседѣлъ една година въ уездното четирекласно училище, нѣщо като доленъ курсъ на семинарията. По общообразователнитѣ си предмети тя почти се равнявала на класическа гимназия. Освенъ това били застѫпени: философска пропедевтика, селско стопанство и медицина. Благодарение на природнитѣ си дарби, Друмевъ и тука се проявилъ като пръвъ ученикъ. Освенъ това тѣ му позволявали лесно да усвоява
142
преподадената материя и свободното си време да посвещава на своитѣ интереси къмъ общественитѣ работи въ Турция, както и на книжовни занятия. Въ началото на 1860 год.той вече напечатва въ Български книжици преведения си разказъ „Царица Семирамида“, както и нѣкои статийки подъ видъ на дописки изъ Шуменъ въ Цариградски вестникъ. Но особено много се засилва интересътъ му къмъ българскитѣ работи, когато Раковски бива назначенъ за надзиратель на открития при семинарията пансионъ. Друмевъ влиза въ тѣсни връзки съ него и подпада подъ пълното му влияние: той дори като наставника си почва да пише безъ членове. Тука, въ семинарията, Друмевъ започва и довършва повестьта си Нещастна фамилия, която билъ замислилъ още като ученикъ въ Шуменъ, и туря началото на българската повесть. Той работи надъ нея комахай две години — отъ есеньта на 1858 г. до къмъ края на пролѣтьта 1860 год., когато бива отпечатана въ Български книжици (г. II, 1860, юлий, кн. I, г. III, кн. II, ноемврий, сѫщата година). Макаръ и пълна съ недостатъци, тя буди възторгъ у българскитѣ читатели, особено у младитѣ, които плачели върху нещастието на своя народъ, така картинно представени за пръвъ пѫть отъ тѣхенъ сънародникъ.
Още докато се печатала повестьта, Друмевъ изпраща въ Български книжици два свои превода: Нравственны разсѫжденія съ невинныя юноши и Привидѣнія, въ езика на които е напълно запазено влиянието на Раковски. На следната 1851 г. той написва по поводъ заточението на българскитѣ владици Иларионъ Макариополски и Авксенти Велешки стихотворението Я гледайте, братя мили, което добива широка популярность и затвърдява името му като писатель.
Но увлѣченията на Друмева подиръ Раковски не сѫ само отъ книжовно естество. Той прегръща и неговата политическа дейность. Затова, когато последниятъ основава презъ 1861—1852 год. българската легия въ Бѣлградъ която трѣбвало да послужи като ядка на бѫдещата българска войска, Друмевъ напуща на 22 декемврий 1861 год. Одеса и заминава за Бѣлградъ. Ала щомъ сърбитѣ постигатъ желаното отъ тѣхъ, премѣстватъ легионеритѣ отъ Бѣлградъ въ Крагуевацъ, а
143
следъ това ги разпущатъ. Тука Друмевъ влиза въ стълкновение съ Раковски поради неволно нарушение на една негова заповѣдь, за което бива изваденъ на разстрелване. Спасява го Стефанъ Караджа, който се изправя съ една цепеница предъ Раковски, отъ когото вече всички негодували поради разпуснатия му животъ и непоносимото голѣмене, и заявява, че ще го пребие на мѣсто, ако Друмевъ бѫде разстрелянъ. Раковски отмѣнява заповѣдьта си. Отъ тоя день Друмевъ почналъ да счита Караджата за свой спаситель и всѣкога е държалъ портрета му въ стаята си.
Василъ Стояновъ
Следъ разпущането на легията, Друмевъ престоява още нѣколко време въ Крагуевацъ, отдето се отправя за Смедерево, за да се върне по Дунава въ Одеса. По пѫтя той заболява отъ тифъ и щѣлъ да умре, ако не билъ прибранъ отъ едни набожни селяни, които го гледали като синъ, додето оздравѣе. Едва закрепналъ, Друмевъ успѣва да се добере до брата си Никола въ с. Черна, Мачинско, и следъ нѣколко дневно престояване да отиде въ Галацъ. Но сега го сполетява нова беда — свършватъ се паритѣ му, и той се вижда заставенъ да изходи пешъ цѣла южна Бесарабия на пѫть за Одеса.
Макаръ и напусналъ своеволно семинарията, Друмевъ бива наново приетъ въ нея. Съ двойни усилия той успѣва да издържи изпита си за пропуснатото полугодие и пакъ да се вреди между първитѣ ученици. Свободното си време наново посветява на книжовна работа, като влиза къмъ края на 1862 год. въ дружеството
144
„Книжовно общество“, начело на което стоялъ енергичния Павелъ Калянджи, и задачата на което е била да приготви учебници за българскитѣ училища. Презъ 1863 год. дружеството издава книгата Другарь за дѣца-та, въ която Друмевъ написва отдѣла Родина и отечество. Цельта на тоя отдѣлъ била да възбуди родолюбиви чувства у младитѣ читатели, като ги предпази отъ увлѣчения подиръ гърци и папищаши. Но най-крупното книжовно дѣло на Друмева презъ тия години е повестьта му Ученикъ и благодѣтели, или чуждото си е сé чуждо, чиято първа часть обнародва въ в. Съвѣтникъ отъ бр. 8 (23 май) до 41 — 1864 год., а втората остава недовършена, може би, защото е спрѣлъ вестника. Не е неоснователно и допущането на Ст. Минчевъ, че Друмевъ не е довършилъ повестьта си, защото си е измѣнилъ мнението за членоветѣ на Одеското българско настоятелство, които толкова отрицателно рисува въ нея.
3. Духовна академия. Основаване на Книжовното дружество. — Презъ м. юний 1865 год. Друмевъ свършва съ отличенъ успѣхъ Одеската семинария и постѫпва пакъ като стипендиянтъ въ Киевската духовна академия. Тъкмо презъ това време се извършватъ великитѣ реформи на Александра II, които следъ освобождението на крепостнитѣ родиха вѣрата въ човѣшкия напредъкъ и създадоха народническото увлѣчение у руската интелигенция. Това се отразява и върху идеалистично настроената натура на Друмева. Въ Киевъ той се сближава съ Йосифа Соколски, настаненъ въ Киево-печерската лавра, на когото дълго време помага като неговъ частенъ секретарь. Служи му, особено презъ последнитѣ две години на студенчеството си, още като съветникъ и подбудитель по народо-полезни начинания. Започва да пише и биографията му, която обаче остава недовършена.
И въ академията Друмевъ е можалъ да вземе едно отъ първитѣ мѣста между другаритѣ си. Дълго следъ свършването му неговиятъ знаменитъ професоръ по хомилетика К. Пѣвчицки често повтарялъ, че най-добритѣ студенти, които помнѣлъ той, били Друмевъ и Стояновъ-Бурмовъ. Тука той се е занимавалъ по-специално съ педагогия и философия. Но къмъ края на курса се залавя сериозно съ единъ важенъ въпросъ изъ областьта на църковната и политическата история презъ първитѣ
145
вѣкове на християнството — въпроса за отношенията на свѣтската власть къмъ църквата и къмъ изникналитѣ въ нея ереси. Плодъ на тия му изучвания се явява неговата дисертация Греко-римскіе законы о преступленіяхъ противъ вѣры и церкви (1869 г.), съ която спечелва научната степень „кандидатъ". Нейното встѫпление съ нѣколко допълнения той обнародва по-късно въ Периодическо списание, кн. XI—XII, подъ надсловъ „Намисанието на свѣтската власть въ черковнитѣ работи“. Макаръ и да не е лишена отъ нѣкои недостатъци, тази дисертация, ако се напечата, би била единъ цененъ влогъ въ нашата бедна историческа книжнина. Презъ време на студентството си Друмевъ напечатва въ Духовны книжкы, редактирани отъ Р. И. Блъсковъ, и статията си Нѣщо за нашѫ-тѫ любовь и за наше-то уваженіе къмъ Духовенство-то ни въобще, написана съ доста голѣма вещина, която заставя редакцията да я препорѫча най-горещо на читателитѣ си.
Научнитѣ занятия на Друмева и интересътъ му къмъ църковната борба не го откѫсватъ съвсемъ отъ неговитѣ занимания съ поезията. Въ това ни убеждаватъ запазенитѣ до днесъ откѫси отъ недовършени разкази и повести. Разработилъ е доста и драмата си Иванку. Въ връзка съ последната той изучвалъ и драматическата поезия, като се е спрѣлъ особно на Шекспира, когото и препорѫчва като образецъ на всички наши драматурзи (Пер. сп. кн. 9—10, стр. 189). Понеже е живѣлъ вънъ отъ академията, не му останали чужди и сърдечнитѣ увлѣчения. Но коя е била тази девица, която го пленила, ние нищо не знаемъ: тя умрѣла преди Друмевъ да свърши академията, а и самъ Друмевъ не ни казва нищо по-подробно за нея, освенъ нѣколко думи, които намираме въ единъ неговъ споменъ. Но, все пакъ, той още нѣма сгодата да се отдаде напълно на своитѣ научни и литературни влѣчения. Това направя той следъ като свършва духовната академия презъ лѣтото на1869 год. Заминалъ за малко въ родния си градъ Шуменъ, Друмевъ скоро се връща въ Галацъ при своя другарь отъ детинство В. Д. Стояновъ, съ когото взима живо участие при основаването на книжовното дружество, което нѣкои наши родолюбци сѫ проектирали да основатъ още презъ 1852 год.
Отначало се мислѣло дружеството да се установи въ Букурещъ, като се слѣе съ тамошното читалище „Братска любовь“, а Друмевъ да стане главенъ учитель на българското училище, редакторъ на в. Отечество и сѫщевременно членъ на книжовното дружество. Но учредителното събрание на дружеството, чието първо заседание станало въ Галацъ на 25 септемврий 1869 г.,
146
а по подирнитѣ — въ Браила отъ 26 до 29 сѫщия месецъ, отхвърлили проекта на букурещкитѣ първенци. Тѣ се разсърдили отъ това и нарекли дружеството дѣло на несериозни хора. Въ сѫщность е било тъкмо обратното: за председатель е билъ избранъ авторитетниятъ вече историкъ М. Дриновъ, а за дѣловодитель В. Д. Стояновъ. Първиятъ, понеже не можелъ да живѣе въ седалището на дружеството. билъ замѣстванъ по решение на дружественитѣ членове отъ действителния членъ В. Друмевъ. Така книжовното дружество остава да се рѫководи отъ своитѣ истински основатели — Друмевъ и Стояновъ, нераздѣлни приятели отъ ранни ученически години.
Отъ това време насетне се почва истинската книжовно-обществена дейность на Друмева. Най-напредъ той се залавя да приготви материялъ за дружественото Периодическо списание. Плодъ на тия му усилия се явяватъ неговитѣ обемни статии За отхраната и Живото писание на Стойко В ладиславовъ Софроний. Преди, обаче, да ги напечата, той предпочита да ги прочете като сказки предъ браилскитѣ българи, едно, за да ги заинтересува по-живо отъ дѣлото на книжовното дружество и, друго, за да се събератъ нѣкои срѣдства, безъ каквито списанието не би могло да се сложи подъ печатъ. Тука той бива подпомогнатъ, освенъ отъ Стоянова и В. Поповича, още и отъ Добри Войниковъ, съ когото го свързва тѣсна и сърдечна дружба. Последната бива развалена отъ една статия на Друмева, печатана въ в. Турция.
Главната грижа на Друмева е била съсрѣдоточена върху книжовното дружество, чийто фактически председатель е билъ, и върху редактираното наедно съ Стоянова Периодическо списание. Но понеже срѣдствата на дружеството сѫ били твърде оскѫдни, той се видѣлъ принуденъ да заеме мѣстото на главенъ учитель при браилското българско училище, следъ като Войниковъ напустналъ тази длъжность и станалъ учитель въ Гюргево. Като такъвъ Друмевъ стоялъ до края на учебната 1872—73 год. Покрай другата си работа той написва и едно Изложеніе, направено отъ Настоятелството на браилското българско училище при даваніе на годишната училищна равносмѣтка за 1871—1872 г.
Въ редакцията на Периодическо списание и като фактически председатель на книжовното дружество Друмевъ прекарва близо около четире години — отъ 1 октомврий 1868 год. до 14 юлий 1873 год. Презъ това време той написва и напечатва освенъ поменатитѣ вече две статии, които оставатъ едни отъ най-важнитѣ му
147
научни трудове, още Предговоръ на Мати Болгария отъ Неофита Бозвели и една преведена статия: Историческата наредба на черквата, обнародвана подъ псевдонимъ И. Тоневъ.
Писмо на В. Друмевъ до Й. Дайнеловъ, Одеса 1860 г.
Печаталъ е и доста рецензии, предимно върху църковни и учебни книги, въ които не еднажъ е проявявалъ прекалена строгость къмъ разглежданитѣ автори. Особено безпощаденъ е къмъ Войникова, когото вече напълно и
148
систематически отрича. Три години следъ излизането му отъ редакцията помѣстя статията си Намисването на свѣтската власть въ черковнитѣ работи, която съдържа по-голѣмата часть отъ въведението къмъ дисертацията му. Нѣма съмнение, че Друмевъ би ни очудилъ съ по-голѣма продуктивность, ако списанието би могло да ни дава по 12, а не по две книжки годишно, и ако той не е билъ заставенъ надъ туй отгоре да дири срѣдства за своята и така твърде оскѫдна издръжка.
4. Климентъ, епископъ Браницки. — Колкото книжовната работа и да е примамвала Друмева, защото му била присърдце, той е трѣбвало да я напустне, най-малко, да ѝ се отдава съ по-слабо увлѣчение. Вѫтре, въ предѣлитѣ на Турция, е разрешенъ вече най-важния за българитѣ въпросъ — черковния — който налага жертва отъ страна на цѣлия народъ, а най-вече отъ страна на интелигенцията му, главно поради провъзгласяването на българската черква за схизматична. И Друмевъ отива по великденскитѣ праздници на 1873 г. въ родния си градъ съ намѣрение да се упознае по-отблизо съ нуждитѣ на родината си. Тука той заварва учителския съборъ, свиканъ отъ Варненския митрополитъ Симеона. По покана на последния Друмевъ става секретарь на събора, който изработва уставъ за селскитѣ и програма за селскитѣ и градскитѣ училища, разпредѣля учебното време презъ годината и избира учебници за селскитѣ училища. На 14 юний 1873 г., следъ като привършва работата си въ училището, той напуща Браила и отива въ Тулча. Тука, именно въ с. Башъ-кьой, митрополитъ Григорий го рѫкополага на 16 юний за иеродяконъ съ име Климентъ, а следъ това на 24 сѫщия месецъ — за иеромонахъ въ мънастиря Чиликъ; на 18 юлий — за архимандритъ. Презъ втората половина на октомврий той вече става протосингелъ на Доростоло-Червенската митрополия въ Русе, а на 21 априлъ 1874 год. бива рѫкоположенъ за епископъ съ титлата Браницки. Като такъвъ той бива изпратенъ за управитель на добруджанския дѣлъ отъ тази епархия. Но, преди да замине за тамъ, бива натоваренъ отъ търновския митрополитъ Иларионъ Макариополски да отвори и да уреди новооснованото духовно училище въ Лѣсковския мънастиръ Св. Петъръ и Павелъ.
Въ Тулча и Тулчанско Климентъ още при първитѣ си стѫпки спечелва обичьта на населението, което въ
149
негово лице вижда не само единъ достоенъ духовенъ пастиръ, но и олицетворение на всичко хубаво, каквото е способенъ да създаде българскиятъ народъ. И тия чувства къмъ него оставатъ неизмѣнни презъ време на цѣлата му дейность въ Добруджа.
Достатъчно красноречиво ни свидетелствува за това следната дописка на М. Д. Т. (ихчева), която сѫщевременно е и една вѣрна характеристика за Друмева като епископъ :
„Но ако тая страна на е лишила отъ задоволствіе, то друга е била не малко щедра да запълни това незадоволство. Въ тоя кѫтъ Добруджя отъ 5—6 месецы насамъ ся намира п. Боголюбіе Браницкый Епископъ г-нъ Климентъ. Наистина, азъ быхъ ублажавалъ всичкитѣ страни, ако быха са, тъй да кажа, сподобили съ такъвъ пастырь, съ такавѫ благѫ душѫ, която не щади ни трудъ ни спокойствіе, само и само за да види паството си и въ редъ, и въ съгласіе, и на злачнѫ странѫ, какъвто е нашій Епископъ. Той, откакъ е дошълъ, рѣдко не е служилъ, не е чякалъ да го поканватъ, разумѣва се отъ интересны страны, както правятъ другытѣ, да служи, защото той е нѣмалъ, както е и дѣйствително, вещественый (паричный) интересъ, а вынѫгы са е водилъ отъ моралныя, какъ т. е. да може да послужи на народа си и на отечеството си, на които ся е посвѣтилъ. Това, което го прави благополученъ и задоволенъ, то е че, като служи за просвѣщеніето и за напрѣдъка на народа си, на отечеството си, той си испълнява вѣрно, точно и, отъ всичко което стои по-горѣ, безпристрастно длъжностьта си. Не са минава недѣлѭ, въ коѭто той да не занимае публикѫтѫ въ черквѫ съ слово поучително, обстоятелственно и ясно. Тѣзи неговы доста страстны слова, които са избиватъ отъ болежкѫтѫ на патріотическото му сьрце, не малко ползѫ ще принесѫтъ на народа, ако до сега не сѫ принесли, въ запознаваніето на своитѣ гражданскы и духовны длъжности и обязанности — нѣща, които до най голѣмѫ степень сѫ привлекли благодарностьтѫ и признателностьтѫ народнѫ. Обаче отваряніето на Дунава, както са научавамъ, ще на лиши отъ това наслажденіе, като слѣдъ малко вапорътъ ще ни го отнеме и занесе въ Руссе, за кѫдѣто го е призовалъ не помалко достойныйтъ му духовенъ отецъ Н. Выс. Прѣосвященство Доростоло-червенскьж г-нъ Григорій“ (Напрѣдъкъ, г. X, бр. 85 отъ 13 мартъ 1876 год ).
И не би могло да бѫде инакъ, щомъ се знаятъ широкитѣ обществени интереси на Климента и неуморимата му ревность да подтикне съ всички сили нашето културно развитие напредъ. Изпиталъ на дѣло като легионеръ възможноститѣ да се добие нѣщо, било въ смисълъ на политически правдини, било въ смисълъ на обществено-стопански условия, той се връща къмъ срѣдствата на чистата просвѣта, едничкитѣ властни да извоюватъ и гарантиратъ свободни дни за едно робско население, стига тѣ да проникнатъ и въ най-затънтенитѣ
150
кѫтове на неговата земя. На първо време вниманието на всички е обърнато къмъ училищата. Къмъ тѣхъ насочва погледи и Климентъ, който презъ октомврий 1874 год. председателствува тридневния учителски съборъ въ Русе, дето се разглеждатъ въпроситѣ за откриване на нови училища, за подготовка на учители, за изработване и подборъ на учебници и пр. Не малки грижи полага той и за развоя на читалищата въ епархията.
Всички тия грижи не отвличатъ, обаче, вниманието на Климента отъ вървежа на общонародното екзархийско дѣло, както и отъ работитѣ на книжовното дружество, на което все още продължава да бѫде единъ отъ дейнитѣ членове. Ала сега праща въ списанието му не статии, за написването на които нѣма време, а рецензии. Презъ тия години (1874—1876) е писана и незавършената му повесть Богданъ и Златка. Но съвсемъ неблагоприятни за книжовна работа се указватъ месецитѣ на освободителната война. Сега той, преди всичко, трѣбва да се грижи не за образованието — училищно или книжовно на своето паство, а за неговото спасение, защото не еднажъ то, а особено русенското гражданство, е стояло предъ угрозата да бѫде избито или пъкъ изселено и по стратегически съображения, и въ името на турскитѣ държавни интереси.
5. Следъ освобождението. Митрополитъ Търновски и министъръ. — Освобождението създава други грижи и задължения за Климента. Още въ началото на учебната 1878-1879 г. нему възлагатъ да стане ректоръ на Петропавловското духовно училище при Лѣсковецъ, което М. Дриновъ, управляващъ отдѣла на народното просвѣщение, билъ намислилъ да отвори. Едновременно почти той бива натоваренъ (26 октомврий 1878 г.) да управлява и овдовѣлата Търновска епархия. Скоро следъ туй е повиканъ да вземе участие въ учредителното събрание и по право като архиерей, и по изборъ отъ Русенско. Тука той пръвъ съ една трогателна речь става тълкуватель на чувствата, които храни освободениятъ народъ къмъ своя освободитель. Бива избранъ и за членъ на 15-членната комисия, на която било възложено да прегледа руския проектъ за конституция. Климентъ е билъ единъ отъ тия, които сѫ искали
151
избирателното право да бѫде свързано съ известенъ образователенъ цензъ, както и да се създаде сенатъ, за да се спъватъ всички прибързани и незрѣли решения на народното събрание. Следъ избора пъкъ на князъ Александъръ I, Климентъ влиза въ състава на депутацията, която начело съ бившия екзархъ Антимъ I, е заминала за Русия, дето да изкаже на Царя Освободителя вѣчната признателность на българския народъ за дарената му свобода.
Когато поставя въ редъ Петропавловското духовно училище, на Климента бива възложено отъ Министерството на народното просвѣщение да отвори и уреди Търновската девическа гимназия, която рѫководилъ като директоръ година и половина. Въ признание на тая му заслуга, тя по-късно — на 3 априлъ 1902 год. — бива кръстена на негово име. Рѫководи и мѫжката гимназия, безплатенъ директоръ на която билъ д-ръ В. Беронъ, като „върховенъ надзиратель на училищното настоятелство." Климентъ прекѫсва тая си просвѣтна дейность, когато го повикватъ на държавнически постъ презъ есеньта на 1879 год., натоваренъ отъ княза да състави кабинетъ и да управлява Министерството на народната просвѣта (отъ 29. XI. 1879 до 24. III. 1880).
Отъ м. юний 1880 г. до половината на ноемврий 1887 год. Климентъ съ малки прекѫсвания прекарва срѣдъ паството си, отдаденъ на своята пастирска и просвѣтна дейность. Навремени само се намиса въ политическия животъ и то не за да играе нѣкаква роля въ него, а да си каже само мнението, какъвто е случая, напр., съ пълномощията на княза. Макаръ тѣ и да сѫ били мълчаливо санкционирани отъ другитѣ ни архипастири като: екзархъ Иосифъ, митрополититѣ Симеонъ, Григорий и дори отъ близкия му приятель архим. Константинъ, Климентъ ги е осѫдилъ. Споредъ него, колкото и да не е подготвенъ нашиятъ народъ за свободата, която му дава конституцията, той чрезъ нея именно, а не мимо нея, ще се научи да цени и да пази тая свобода. Тия свои схващания особено дебело подчертава той въ речьта си за Истинската свобода, казана на Великдень 1881 г.
Въ служба тъкмо на тая народна свобода протича и цѣлата по-нататъшна дейность на Климента, която не еднажъ го лишава отъ правото да бѫде самъ свободенъ като човѣкъ, общественъ деятель и духовенъ пастиръ вече не като епископъ, управляващъ Търновската епархия, а като нейнъ кириярхъ, избранъ единодушно на 27 май 1884 год. За канонически митрополитъ бива назначенъ съ княжески указъ на 12 юний сѫщата година, а презъ втората половина на м. ноемврий—за екзархийски делегатъ предъ българското правителство, както и временно управляващъ овдовѣлата Софийската епархия. Но тия нови длъжности му създаватъ
152
още отначало голѣми мѫчнотии, една отъ които се дължи на въпроса за възнаграждението на свещеницитѣ, разрешенъ едва следъ съединението на дветѣ Българии. Това съединение го накарва да влѣзе въ състава на депутацията, която бива пратена при императоръ Александъръ III съ молба да не лишава българския народъ отъ височайшето си покровителство. Макаръ недоволенъ отъ българитѣ за тази имъ прибързана, главно пълна съ недовѣрие къмъ руситѣ постѫпка, императорътъ изрича следъ трогателната речь на Климента следнитѣ паметни думи: „О разъединеніи теперь и рѣчи быть не можетъ". Следъ завръщането си, Климентъ бива избранъ за председатель на току-що основаното дружество Червенъ Кръстъ, което изигра непредполагаема помощна и хуманитарна роля презъ време на сръбско-българската война. А тъкмо при разгара на последната, когато правителството, застрашено отъ нахлуването на сърбитѣ въ София, решава да прехвърли държавната каса въ Плѣвенъ, на Климента се даватъ 400 хиляди лева, отъ които да отпуща по нареждането на финансовия министъръ потрѣбнитѣ за държавната машина суми. По тоя начинъ той става при другитѣ си вече длъжности и безплатенъ касиеръ на финансовото министерство.
Но настѫпилитѣ следъ войната вѫтрешни събития, по които Климентъ взима едно решително поведение, го подхвърлятъ на тежки изпитания, главно поради неговия прѣмъ и независимъ характеръ. Първото му страшно изпитание започва следъ преврата отъ 9 августъ 1886 г., когато той, въпрѣки волята си, бива принуденъ да образува правителство, само за да запази страната отъ анархия, къмъ която водѣше свалянето на князъ Александра отъ престола, въ което той не е участвувалъ. Но това правителство, не просѫществува повече отъ три дена. И влизането въ него, както казва Юр. Трифоновъ, не е било нищо друго, освенъ жертва за благото на България, която той не искалъ да остави да падне въ междуособица. Авторътъ на „Иванку“, който въ лицето на Петра е представилъ себепожертвуванието на истинския родолюбецъ за избѣгване на междуособия въ държавата, не посмѣлъ да се откаже отъ своя дългъ, макаръ да виждалъ, че това може да стане причина да го нападатъ като „предатель“. И така става. Щомъ
153
подполковникъ Муткуровъ влиза въ София начело на южно-българскитѣ войски, първата му работа била да заточи екзархийския намѣстникъ въ Буховския мънастиръ Архангелъ Михаилъ. Пуща го, обаче, скоро, щомъ се научава за положението на работитѣ при и следъ детронацията на Батемберга. Нѣщо повече: следъ като последниятъ се отказва окончателно отъ престола, Стамболовъ като регентъ често отива при Климента, за да се съветва съ него по разни държавни въпроси. Но скоро тия отношения ставатъ лоши. Основната причина за тѣхното влошаване трѣбва да се дири въ новия политически курсъ: регентството се вече ориентирва въ политика, противна на Русия, а висшето духовенство, особено Климентъ, Симеонъ и Константинъ, все още продължава да смѣта руския царь за покровитель на българитѣ и да споменува името му въ черквитѣ наредъ съ името на Царь-Освободителя.
Митр. Григорий Доростоло-Червенски
Отношенията ставатъ още по-лоши следъ избора на князъ Фердинанда, и то когато на 10 августъ 1887 год., деня въ който новия князъ влиза въ столицата си, на сторения молебенъ Климентъ билъ изразилъ въ словото си покрай другото и пожелание за скорошното примирение между Русия и България, защото, макаръ, споредъ него, народътъ да приема съ отворени обятия новия си князъ, той не може да забрави и кому дължи свободата си. Отъ този моментъ Климентъ става омразенъ и непоносимъ за новото, Стамболово правителство, което търси всички възможни и невъзможни поводи да го махне отъ
154
поста му ексархийски намѣстникъ. Най-сетне съ заплашване, отпърво чрезъ подставени лица, а после и направо чрезъ административната власть, правителството заставя Климента да напустне София.
Но и въ Търново, дето пристига на 5 декемврий 1887 год., радостно посрещнатъ отъ населението, не го оставятъ на мира. Едно момче му врѫчва едно писмо, подписано отъ „повече отъ 500 души“, въ което му се заповѣдвало, просто, да не ходи по черквитѣ да служи и проповѣдва. Разбира се, Климентъ не се подчинилъ на това предупреждение, нито пъкъ е престаналъ да споменава въ литургията името на руския царь, защото е мислилъ, че временнитѣ политически недоразумения не могатъ, па и не бива да засѣгатъ вѣчната връзка между българитѣ и руситѣ като освободени и освободители. Студенината между правителството и Климента се засилва особено много презъ пролѣтьта на 1888 год., когато князътъ отива въ Търново, дето митрополитътъ не го посрещналъ. А той и не би могълъ да направи друго, не само защото поради понесенитѣ огорчения не е искалъ, а защото му е било невъзможно: княжеското пристигане станало въ четвъртъкъ — въ часъ на вечерня. Значи, тъкмо въ време, когато митрополитътъ трѣбва да бѫде, споредъ църковнитѣ канони, не на тържества, е да се отдаде на смирение и на молитва.
6. Последни години. — Впрочемъ, борбата на правителството срещу Климента не е борба изключително съ него: тя е само единъ мѫчителенъ, тежъкъ епизодъ срещу Св. Синодъ, членоветѣ на който сѫ се третирали като врагове на установената власть и главно на царя. Нетактичности, безъ каквито не може да мине всѣка борба у насъ, е имало и отъ дветѣ страни, но и предизвикателствата не сѫ били малко отъ едната — правителството и княза — било срещу отдѣлни архиереи, било, изобщо, противъ висшитѣ представители на нашата църква. По едно време се достига до тамъ, че се замисля свалянето на екзархъ Иосифа и замѣстването му съ Григория Доростоло-Червенски. Най-сетне, къмъ 1890 год. тая борба се смекчава външно, и Климентъ, който по настояването на свѣтската власть не е вече членъ на синода, е оставенъ на мира. Сега той има макаръ относително възможностьта да се отдаде напълно не само на своята архипастирска длъжность, но и на книжовната си дейность, резултатъ на която се явяватъ незавършения разказъ Защо, сѫщо недовършената повесть Царь Иванъ Александъръ, кратката история на Лѣсковския манастиръ Св. Петъръ и Павелъ,
155
голѣмото му съчинение Събрание на правилата на Св. Апостоли, Вселенскитѣ и Помѣстни събори и др.
За зла честь, това спокойно отдаване на работа не е траяло дълго. Проектътъ за измѣнение на чл 38 отъ Конституцията поставя наново Климента въ неприязънь и въ борба съ правителството Той се застѫпва здраво за старата редакция на члена, защото вижда въ новата, предизвикана отъ женитбата на княза, посегателство върху държавната религия, къмъ която може да не принадлежи само първиятъ князъ. А едно отъ условията на тази важна женитба, съ която се туряше начало на българската династия, било — децата на княжеската двойка да запазятъ вѣрата на родителитѣ си. Това пъкъ отъ друга страна значи усилване чрезъ двореца на католическото влияние въ България, станало и безъ туй доста агресивно покрай княза. Тъкмо пъкъ въ единството на държавната религия вижда Климентъ залога за българското държавно единство. Тия негови схващания се сподѣлятъ отъ всички наши архиереи, които, просто откриватъ фронтъ на правителството. Най-решителни, обаче, сѫ Климентъ и врачанския Константинъ, които не изпущатъ случай да не се застѫпятъ за държавната ни религия. За нея се застѫпва още еднежъ и Климентъ въ недѣлята на православието съ една блѣскава речь, държана въ църква, въ която партизанитѣ на правителството пресилено виждатъ закана и подстрекателство на народа срещу властьта, па и срещу княза. Стамболовъ това и чака. По негова заповѣдь тълпа отъ низки елементи заобикаля митрополията, малтретира Климента и го заточва силомъ въ Петропавловския мънастиръ, сѫщия, въ който се помѣщаваше основаната и рѫководена отъ него семинария. Скоро го подвеждатъ и подъ сѫдъ. Но обвинението е толкова изкуствено скроено, че не се намира дори между правителственитѣ партизани прокуроръ, който да го защищава. Най-сетне съ ролята на обвинитель се нагърбва Ганьо Чолаковъ, личниятъ възпитаникъ на Климента и дори най-голѣмия му любимецъ; той съ настървение иска смъртно наказание за човѣка, който го е извадилъ отъ физическата каль, за да загъне самъ въ нравствената. Сѫдътъ, обаче, не уважава сички аргументи на прокурора и осѫжда Климента на 15-годишенъ затворъ или вѣчно заточение. Тая присѫда на окрѫжния сѫдъ бива видоизмѣнена отъ апелативния, после потвърдена отъ касационния сѫдъ, така : Климентъ се осѫжда на 3 години тъмниченъ затворъ съ ходатайство за помилване на 2 години въ заточение. По-късно съ мотивиранъ докладъ отъ Министерството на правосѫдието той бива опростенъ отъ княза, но Стамболовъ не прилага указа.
Какъ е прекаралъ Климентъ затворническитѣ си месеци, можемъ само да предполагаме. Знаемъ съ положителность, обаче, това, което той ни предава въ своитѣ интервюта следъ освобождението си. Споредъ тѣхъ, въ Петропавловския мънастиръ прекаралъ удовлетворително, а въ Гложенския—лошо. „Въ този затворъ азъ много страдахъ", казва той.
Освободенъ отъ затвора следъ падането на Стамболова, Климентъ бива посрещнатъ царски и въ София,
156
и въ Търново. Не следъ много нему се възлага мисията да положи вѣнецъ надъ гроба на руския императоръ Александъръ III, както и да стори потрѣбното за сближение между Русия и България. Макаръ да е билъ изтощенъ и разнебитенъ отъ затвора, той приема да застане на чело на избраната отъ Народното събрание депутация и да разреши блѣскаво възложенитѣ му задачи. Като тѣхенъ прѣкъ резултатъ се явява покръстването на престолонаследника князъ Борисъ и въдворяването на българската династия въ лоното на православието.
Едва чакъ сега настѫпва единъ по-спокоенъ периодъ за работа, но вече Климентъ не е достатъчно здравъ. Бурниятъ му и пъленъ съ превратности животъ сломява инакъ неговата желѣзна натура и той следъ нѣколко годишно боледуване почива за винаги въ София на 10 юлий (ст. ст.) 1901 год., 5 1/2 часа следъ обѣдъ. Смъртнитѣ му останки биватъ пренесени въ Търново и погребани на 14 юлий въ артиката на съборната черква св. Богородица.
II
1. В. Друмевъ като писатель. — При една толкова неспокойна и разнообразна дейность въ държавното, черковното и гражданственото строителство на нашия народъ, не ще и съмнение, че волята и времето за книжовна работа не могатъ да бѫдатъ такива, каквито талантътъ на Друмева повелява. Наистина, той и като епископъ, и като митрополитъ Климентъ прибѣгва понѣкога до перото, но това прави повече въ интереса на църковната книжнина, която предполага по-малко дарби, а повече търпение, по-голѣма наличность на компилативни, отколкото на творчески способности. Вѣрно е, че и тия му трудове не сѫ безъ значение, особено не е за пренебрегване участието на Климента въ превода на Библията, но тѣ далечъ отстѫпватъ по своята културно-историческа роля на създаденото отъ Василъ Друмева. Въ това отношение митрополитъ Климентъ и Василъ Друмевъ сѫ две неизмѣрими величини, които само навремени се мѫчатъ да се изравнятъ, безъ да сполучатъ въ това. Митрополитътъ презъ цѣлия си животъ само блѣнува да върне белетриста у себе си, при всѣки сгоденъ случай прибѣгва до перото, за да ни посели чрезъ
157
него въ мира на своитѣ поетически видения, които въ моменти на покруса отъ коравата ни действителность го измѫчватъ като кошмаренъ сънь, но не сполучва да ни даде нищо друго, освенъ незначителни по обемъ откѫслеци. Въпроситѣ на деня, тревогитѣ на политическата ди действителность, завъртѣли въ своята бѣсна вихрушка сметьта на обществения ни животъ ведно съ неговитѣ бисери, го отвличатъ наново, за да поставятъ дълга на гражданина и на черковника предъ тоя на твореца и на писателя. И то вече творецъ и писатель въ белетристическитѣ проби на когото се съзира единъ зрѣлъ талантъ, подкрепенъ отъ широкъ опитъ и още по-широка наблюдателность. И тѣ сѫ, именно, които ни каратъ да съжаляваме още по-дълбоко за Василя Друмева.
Екзархъ Йосифъ
Това, което извърши митрополитъ Климентъ, колкото голѣмо и да е то, може би щѣше да бѫде извършено и отъ други: но онова, което не направи Василъ. Друмевъ, си остана положителна загуба за нашата литература, въ която ще пребѫде той само съ юношескитѣ си произведения: Нещастна фамилия, Ученикъ и благодетели и Иванку, убиецътъ на Асеня I. Наистина, съ всѣки изминатъ день тѣхниятъ живъ литературенъ интересъ ще отслабва, за да изчезне напълно нѣкога, но затуй пъкъ историческото имъ значение ще расте, защото съ тѣхъ Друмевъ се явява въ истинската смисъль на думата родоначалникъ на нѣкои литературни родове у насъ, които безъ него — литературното ни развитие показва това — дълго щѣха да
158
останатъ чужди за българската книжовна действителность.
2. Повестьта „Нещастна фамилия". — Въ това отношение особена преднина заслужава повестьта Нещастна фамилия. Замислилъ я още въ Шуменъ. Друмевъ презъ есеньта на 1858—1859 год. употрѣбява часть отъ свободното си време за нейното написване. Свършва я най-сетне презъ пролѣтьта на 1860 год. Но преди да излѣзе тя въ сп. Български книжици, дето се напечатва отъ кн. 13 до 22, и едновременно съ нея Друмевъ помѣстя тамъ два свои превода — Царица Семирамида и Привидения, характерни за опредѣляне на неговитѣ литературни вкусове и интереси. И двата тия разказа, взети изъ областьта на страшното, таинственото, причудливото, къмъ което сѫ обърнати духовнитѣ интереси на четцитѣ въ Европа презъ първата половина на миналия вѣкъ, носятъ всички отличителни белези на авантюристичния романъ, отъ който е плененъ и самъ Друмевъ, когато пише своята Нещастна фамилия. Въ основата на повестьта безспорно лежатъ реални спомени и предания, послужили като външни подбуди за нейното написване. Къмъ тѣхъ трѣбва да притуримъ сѫщо излетитѣ въ околностьта на Шуменъ и Преславъ, правени подъ рѫководството на учителя Доброплодни, както и разказитѣ на последния за прочетени отъ него сензационни романи. И въ тази романтична обстановка, която на всѣка стѫпка разкрива макаръ още неяснитѣ страници на нашето нѣкога славно минало, за да събуди гнета отъ настоящето, се зараждатъ и оформяватъ както сюжета, така и образитѣ на Нещастна фамилия. И тъкмо страданията и бедитѣ на българското племе, което нѣкога се е радвало на по-друга участь, образуватъ центъра на това Друмево първиче, около който се движи развитието на цѣлото действие. Всичко — и герои, и събития — е предадено, бихме казали, нагодено тъй, че да изпъкне по-релефно именно тоя центъръ. Действието се развива отъ борбитѣ на две строго разграничени категории лица: еднитѣ сѫ въплътена добродетель, а другитѣ въплътена злоба. Къмъ първитѣ, не ще съмнение, спадатъ българитѣ, а къмъ вторитѣ — еничеритѣ и кърджалиитѣ. Турцитѣ не играятъ никаква роля въ повестьта, защото
159
Друмевъ съ удивителна за възрастьта си досѣтливость е съумѣлъ да стовари всичката вина за българскитѣ бедствия върху тия неотговорни фактори на турската империя, законнитѣ власти на която, ужъ сѫ защитници на реда и справедливостьта. Единъ чисто практиченъ елементъ въ повестьта, безъ който тя не би могла да бѫде допустната за разпространение отъ официалнитѣ турски власти, па макаръ и чрезъ подсѣщане да изиграе не само книжовна, но и гражданствена роля въ развитието и окопитването на българския народъ.
Щомъ като вземемъ това обстоятелство предъ видъ, резултатътъ на което е груповото раздвояване на характеритѣ, то трѣбва да се съгласимъ, че Друмевъ не е могълъ да постѫпи инакъ, освенъ да насочи всичкото си внимание не върху типизирането на отдѣлнитѣ действуващи лица, а върху срѣдствата съ които би могълъ да ни увлѣче гюдиръ събитията, съдържанието на повестьта. Отъ тамъ и неговото предпочитане на външното, на ефектното и на театралното, предъ по-сложнитѣ и по-дълбокитѣ прояви на човѣшката душа. Малкитѣ изключения сѫ по-скоро неволни прояви на Друмевата художествена интуиция, отколкото на осъзната отъ него художествена цель. Но и тия изключения, намѣрили изразъ въ опита му — впрочемъ, твърде бѣгълъ и случаенъ — да индивидуализира своитѣ лица, да се освободи отъ рамкитѣ на шаблонната характеристика, сѫ дадени съвсемъ небрежно, безъ особено мотивирана връзка съ даденото по-рано.
Отъ тамъ и голѣмата простота на срѣдствата, съ които Друмевъ си служи за характеристика, Той обикновено насочва вниманието си върху главната страна на даденъ характеръ, като изоставя съвсемъ онѣзи страни, които, колкото и да сѫ незначителни на гледъ, могатъ да принесатъ въ сѫщность доста за вдълбочаване на характера и за неговото драматично предаване. Тогава действуващитѣ лица не биха имали нужда отъ авторовото очертание било прѣко, чрезъ тѣхнитѣ разговори и самопризнания, било косвено, чрезъ неговъ разказъ за тѣхъ, а сами биха изпѫкнали като живи предъ нашитѣ очи съ всичката възможна сложность на тѣхната порочна или добродетелна природа. Тѣ биха говорили и съ своя индивидуална речь, а не съ шаблоннитѣ изрази на една езикова преднамѣреность, задъ която се вижда не пружината на душата, а замисъла на автора, по чиято повеля мислятъ и говорятъ тѣ.
Въпрѣки тия недостатъци, които се отразяватъ и върху действието на повестьта—разпокѫсано, немотивирано и разхвърлено — Нещастна фамилия се чете съ интересъ и увлѣчение. Причината на това се крие въ умѣнието на Друмева да подържа вниманието на четеца чрезъ добре усвоената техника на напрежението. Д това напрежение той създава било чрезъ прекѫсване на разказа, било чрезъ недоизказване, било, най-сетне, чрезъ
160
загатване на всевъзможни тайни и потайности, честа подържани отъ сънища и предчувствия, за които става дума въ повестьта.
Друго предимство на повестьта, което заслужава да се подчертае особно, е нейната на мѣста драматична форма. Обаче, тоя драматизъмъ е външенъ — „външенъ въ тоя смисълъ, че волята на едно или нѣколко лица се обяснява съ една враждебна действителность или съ противоположната воля на други лица. И отъ тукъ произлизатъ редица външни конфликти. Често тоя драматизъмъ се изразява въ най-обикновенъ театраленъ ефектъ. Патетичното не еднажъ взема формитѣ и движенията на шаблонната театралность" (Б. Пеневъ, стр. 86-88). Ала, ако и такъвъ, по сила той е най-значителенъ въ диалозитѣ, които ни даватъ възможность да откриемъ въ тѣхъ бѫдещия авторъ на Иванку.
Тъкмо тия качества на повестьта поставятъ повествувательтъ и описвачътъ на заденъ планъ и ни каратъ да предполагаме, че авторътъ не винаги вижда това, което описва. Инакъ описанията му не биха били мъртви, безкнижни и условни, дотолкова условни, че да не говорятъ нищо на въображението. Сравнително по-добри сѫ описанията на природата, но и тѣ сѫ лишени отъ настроение, защото, макаръ и кратки, сѫ дадени разхвърлено, безъ единъ какъвто и да било обединяващъ центъръ. Ето защо и не винаги служатъ за необходимъ фонъ на разказа, поставили въ хармонична връзка преживяването на лицата съ явленията на природата или пъкъ достигнали чрезъ тѣхния контрастъ до безднитѣ на човѣшката душа.
Но всички тия положителни и отрицателни страни на повестьта трѣбва да се изведатъ не само отъ опита и таланта на автора, но и отъ първообразитѣ, които въ една или друга смисъль сѫ влияли върху неговитѣ литературни разбирания, а отъ тамъ и върху художественитѣ му похвати. Вече имаме достатъчно данни, съ които можемъ положително да установимъ, че Друмевъ е билъ запознатъ поне съ съдържанието на романа Скитникътъ евреинъ отъ Евгений Сю, както съ повестьта Еничеритѣ и дветѣ повести на Бернарденъ де сенъ Пиеръ—Павелъ и Виргиния и Индийската хижа. Романа е знаялъ по разказитѣ на Сава Доброплодни, а повеститѣ е челъ самъ като подлистници на Цариградски вестникъ. Челъ е сѫщо и повестьта на почти забравения днесъ руски писатель Велтманъ — Райна блъгарска царкыніа. Б. Пеневъ допуща, че въ Одеса, презъ времето, когато е писалъ Нещастна фамилия, ще е прочелъ сѫщо нѣкои отъ романитѣ на Валтеръ Скотъ и Александъръ Дюма — баща. Едно е несъмнено, че посрѣдствомъ Раковски той се запознава и съ неговия Горски пѫтникъ.
Отъ всички тия произведения Друмевъ е усвоилъ приемитѣ и срѣдствата на сензационния, особено на френския романъ.
161
Донѣкѫде му е повлияла, не въ формално, а въ фактическо отношение, и поемата на Раковски; тя ще е допълнила неговитѣ сведения за теглата на българитѣ отъ кърджалии, еничери и др.
Митр. Константинъ Врачански
Тия влияния ни даватъ доста основания да причислимъ Нещастна фамилия къмъ категорията сензационни и авантюристични романи и повести. Но колкото близко и да е до тѣхъ, тя съдържа въ себе си доста отъ елементитѣ на историческия и на реалистичния романъ. Преди всичко, нейниятъ сюжетъ е плодъ не на голи фантастически съчетания отъ измислени факти и положения, обикновено невъзможни въ реалния животъ, а е почерпенъ отъ действителното минало на единъ народъ, срѣдъ споменитѣ и преживѣванията на когото е расълъ и се е развивалъ самъ авторътъ. Той пише повестьта като българинъ, който е обладанъ отъ любовь къмъ народа си и отъ желанието да принесе полза „Майцѣ си", доколкото силитѣ и времето му допускатъ. И я пише не като европейцитѣ, които развиватъ и най-малкото събитие въ цѣли томове, изпълнени съ всевъзможни измислици, а както разбира самъ. Той пъкъ разбира, че въ едно художествено произведение най-важното и най-сѫщественото е не измислицата, а неговото реално съдържание, — не какъ е дадено, а какво е вложено въ него. Тъкмо съ тия му разбирания трѣбва да си обяснимъ поврата, който прави Друмевъ по-късно, когато добива по-високо образование, заставило го да
162
предпочита научната проза предъ художествената. И въ тѣхъ трѣбва да се дири историко-литературното значение на Нещастна фамилия, допаднала на съвременницитѣ му, както главно по своето съдържание, така и по патриотичнитѣ тенденции, вложени въ нея, резултатъ на „чисти и пламенны чувства, които преди толкова годины сѫ вълнували сьрдцето му" (предговоръ къмъ второто издание на повестьта отъ 1873 год.).
Така че, не само повестьта, първа по време у насъ, но и тия разбирания на автора ѝ сѫ, които правятъ отъ Нещастна фамилия не едно заглавие, а „единъ важенъ фактъ, единъ сѫщественъ моментъ въ развитието на нашата художествена литература изобщо. . . Въ тая традиция се оформяватъ и закрепватъ представителитѣ на българската повесть отъ втората половина на миналия вѣкъ. Друмевъ съвсемъ опредѣлено имъ посочва пѫтя, по който трѣбва да вървятъ“ (Пеневъ, стр.170).
3. Втора повесть: Ученикъ и благодетели — По тоя сѫщи пѫть продължава да върви той и въ втората си повесть Ученикъ и благодетели, или чуждото си е сé чуждо, първата часть на която е напечатана като подлистникъ на в. Съветникъ отъ 1854 год. (бр. 8 до 41). Въ нея вече реалниятъ елементъ е по-силно застѫпенъ, взетъ изъ областьта на действително преживѣното отъ автора, и би могла да се смѣтне до известна степень сѫщо като първи опитъ, но вече за автобиографиченъ романъ у насъ. По сюжетъ и дветѣ части на повестьта (втората остава непечатана) представляватъ стремежа на едно бедно момче къмъ наука. Но въпрѣки реалния си характеръ, и тя е написана по маниера на сантименталнитѣ романи, като е дадено значително мѣсто на редица неестествени и ненадейни сцени, както и просторъ на живата и буйна фантазия на автора ; до тѣхъ той прибѣгва очевидно не отъ друго, а по-скоро отъ желанието да подържа напрегнатъ интереса на четеца къмъ действието. Юр. Трифоновъ е склоненъ да твърди, че върху нея сѫщо се е така отразило влиянието на романтичнитѣ произведения, четени отъ автора ѝ, особено на Тайнитѣ на инквизицията отъ В. де Фереаль (стр. 38). Но, каквито и да сѫ тия влияния, повестьта Ученикъ и благодетели значително превишава Нещастна фамилия
163
и по сравнително по-голѣмата стройность на изложението, и по-значително по-пълнитѣ и по-живи описания. Главниятъ ѝ недостатъкъ се крие въ незавършенитѣ и неестествени характери, особено отрицателнитѣ, които ни даватъ основание да предполагаме, че авторътъ не ги е наблюдавалъ въ живота, а ги е създалъ само да утегчи още повече и безъ туй нещастното положение на главния си герой (Ю. Трифоновъ, стр. 40). За положителнитѣ, обаче, би могло да се каже по-добра дума.
За жалость, повестьта Ученикъ и благодетели, въпрѣки по-голѣмитѣ си качества, остава малко позната на българскитѣ четци. Причинитѣ на това се криятъ не въ слабия интересъ на съвременницитѣ ѝ къмъ нея —напротивъ, тѣ сѫ я следили съ винаги възрастващъ интересъ, а въ обстоятелството, че тя, първо, не е била издадена отдѣлно и, второ, остава недовършена. А защо не е довършена, можемъ само да гадаемъ. За всѣки случай, тя и днесъ заслужава нашето внимание.
4. Драмата „Иванку“. — Вече къмъ съвсемъ други влияния сочи най-крупното произведение на Друмева — петоактната му драма Иванку. Тѣхъ самъ той ни открива въ критиката си върху словесностьта на Войникова, дето, като възстава противъ педантично даванитѣ отъ него правила за различнитѣ литературни видове, казва: „Шекспиръ напримѣръ (но знаѭтъ ли у насъ кой е тоя Шекспиръ?) не е знаялъ никакви правила на драматическото изкуство и никакъ не е писалъ по тия правила, но и той е написалъ най-добритѣ, най-гениялнитѣ драматически произведения (Пер. сп., кн. 9—10, стр. 188—189). Насърдченъ отъ тия свои схващания, Друмевъ пристѫпва къмъ драмата си, безъ самъ да пази правила, като има за образецъ не другиго, а самия Шекспиръ.
Конкретнитѣ подбуди за нейното написване, споредъ В. Д. Стоянова, сѫ отъ чисто лично естество. Друмевъ се прехвърля отъ повестьта къмъ драмата, следъ една разпря съ Войникова, предизвикана отъ единъ отзивъ, впрочемъ доста доброжелателски написанъ, за представленията на Велислава въ Браила. Въ този отзивъ, който се приписва на Друмева, се казва, покрай другото, буквално и следното: —
Ако Войниковъ иска не само да запази, но и да увѣковѣчи хубавото си име, „което по право му са пада,
164
като основатель и разпространитель на българското театрално искуство“, той трѣбва да се погрижи: 1. да поизучи историята на изкуството, изобщо, а особно на театралното изкуство; 2. при съставянето на една пиеса да изучва най-напредъ предмета, а после „добрѣ да примисля съставяніето планътъ на піесѫтѫ" ; 3. и да пази за кого прави тѣзи работи“ и 4. всичко това да си постави за цель, къмъ която да се стрьми отъ сичко сьрдце и душа“. Тогава, нека бѫде увѣренъ, че той ще заслужи благодарностьта на потомството за услугитѣ, които му е принесълъ и въ храма на българската муза“ (Турция, г. VI, бр. 13 отъ 16 окт. 1870 год.).
Обиденъ отъ тия съвети, Войниковъ поисква нервно обяснение отъ Друмева въ кафенето на Рали въ Браила, като го подканва, вмѣсто да критикува, самъ той да напише драма по даваната отъ него рецепта. Засегнатъ отъ думитѣ на съгражданина си, Друмевъ удря рѫка върху масата и тържествено заявява: „Ще ти докажа“. И следъ 3—4 месеца драмата бива готова. Обаче, има основания да се предполага, че тя е била написана много по-рано, а въ тия два-три месеца е само преработена и пригодена за игра.
Нейното излизане се отбелязва веднага като явление отъ първостепенно значение за българската литература, особено за развоя на нашата драма. Всички виждатъ въ нея именно туй, което Друмевъ е давалъ като доброжелателенъ съветъ на Войникова: познаване на изкуството, изобщо, и, частно, на драматическото, изучване на предмета, съзнание за кого пише и една опредѣлена цель, къмъ която се „стрьми отъ сичко сьрдце и душа". Л. Каравеловъ, противникъ по убеждения на Друмева и твърде строгъ ценитель, смѣта, че съ Иванку се туря основа на българската драма, „пѫрво дѣло, т. е. пѫрво проявление въ българската литература“, което нѣма да има значение следъ 50 год., но което, все пакъ, ще се прочете отъ много читатели. А това ще каже, че „Друмевъ е буква а", следъ която ще вървятъ и другитѣ (Независимость, г. III, бр. 28 и 79). За напълно издържана намира драмата и П. Р. Славейковъ. Само Войниковъ я отрича въ единъ подробенъ разборъ, печатанъ въ Читалище, г. III, кн. 7 и 8. Той намира важни недостатъци и въ постройката на действието, и въ издържаностьта на характеритѣ, и въ неорганичната връзка на сценитѣ, и въ раздвоеностьта на действието, и въ голѣмата претрупаность на драмата.
Макаръ и напълно вѣренъ, разборътъ на Войникова не указа никакво въздействие върху неговитѣ съвременици, които сѫ по-скоро склонни да виждатъ въ отрицателното му отношение къмъ Иванку едно обяснимо
165
отрицание на авторъ къмъ авторъ, отколкото на обективенъ критикъ къмъ едно просто, неочаквано за времето си литературно явление. Все пакъ, както винаги, така и въ тоя случай истината стои нѣкѫде по срѣдата. Вѣрно е, че пиесата не е толкова лоша, колкото иска да ни я представи Войниковъ, нито пъкъ дотамъ съвършена, за каквато искатъ да я взематъ другитѣ. Толкова лоша не можеше и да бѫде, защото преди Друмева въ областьта на драмата се подвизаваха нѣколцина, видно мѣсто между които зае Войниковъ и, като тъй, той можеше отъ грѣшкитѣ и недостатъцитѣ на тѣхнитѣ произведения да почерпи поука за себе си; дотамъ съвършена, защото положителното въ драматическото творчество на неговитѣ предходници не можеше да му чертае пѫтищата къмъ възходъ. Значи, то бѣше въ състояние само да го предпази отъ отрицателното, но не и да го насочи съ твърди стѫпки къмъ положителното. И ако, все пакъ, можемъ да посочимъ нѣщо доста значително въ Иванку, което не бива да бѫде пренебрегнато и днесъ, то се дължи до голѣма степень на влиянията, подъ които се е намиралъ Друмевъ, когато е замислилъ драмата си и когато е работилъ върху нея.
На първо мѣсто трѣбва да поставимъ Шекспира, когото самъ той ни посочва като най-достоенъ учитель за всички автори на драми. А доколко му е влиялъ този писатель, може да се види дори и отъ едно бѣгло сравнение между Иванку и Магбетъ, които сѫ напълно идентични и по замисъль, и по постройка, и по разработка на сюжета. Първообраза на известни моменти и характери можемъ да намѣримъ сѫщо и въ други Шекспирови драми, като Отело и Хамлетъ.
Подобно сходство можемъ да откриемъ и съ Райна Княгиня отъ Войникова. Преди всичко, идеята и на дветѣ драми е една и сѫща: гърцитѣ съ помощьта на своитѣ интриги гледатъ на всѣка цена да предизвикатъ междуособици въ България съ едничката цель да я направятъ готова плячка за себе си, като, отслабена еднажъ, турятъ рѫка надъ нея. Еднаква е и драматическата имъ концепция, сир., начина по който е въплътена тази идея. Пълна аналогия откриваме и въ сюжетитѣ: единътъ е почерпенъ отъ времето на царь Петра съ центъръ домогванията на комиса Сурсовулъ да заеме престола, а другиятъ е отъ времето на Асеня и Петра — на воеводата Иванку да стане царь. Малката видима разлика е въ отправата на любовния елементъ. Въ първата Сурсовулъ се домогва до Райна Княгиня за сина си, а въ втората — Исакъ чрезъ дъщеря си се домогва до Иванка. Крайната цель—подчинение на българския царски дворъ подъ една или друга форма на византийския. И тъкмо тая аналогия ни позволява да твърдимъ, че Д. Войниковъ „е далъ не само насоката на Друмева като драматургъ на българската историческа драма, но е създалъ и образеца,
166
по който самъ Друмевъ е сглобилъ своята драма“ (С. Минчевъ, Сборникъ Милетичъ, стр. 203).
Друмевъ не е далечъ отъ Войникова и по своитѣ исторически източници. Първоначалнитѣ очертания на най-важнитѣ лица въ Иванку сѫ направени отчастни възъ основа на историческитѣ съчинения—на първо мѣсто на Войниковата българска история — които сѫ употрѣбявани у насъ презъ 50-60-тѣ години на миналия вѣкъ. Сѫщо отчасти и на Велтмановата историческа повесть.
5. Качествата ѝ. Значение на Друмева. — Своето, лично Друмевото, е принципътъ на контраста или на антитезата, който е толкова много възлюбенъ отъ него. И въ Иванку характеритѣ на действуващитѣ лица могатъ да се причислятъ къмъ две, напълно противоположни една на друга категории, както и въ останалитѣ Друмеви произведения. Асенъ и Петъръ сѫ дадени много добродетелни, не за друго, а за да се подчертае по-дебело демоническата натура на Исака. Асенъ е просто светецъ: благъ, тихъ, набоженъ и кротъкъ. Неговата благость отива дори до тамъ, че когато отецъ Иванъ му открива заговора, той моли най-настоятелно едно: на всѣка цена да се запази доброто име на Иванка като храбъръ и любимъ отъ него велможа. Така кротъкъ е представенъ и Петъръ. Въ своята почтена доброта той прескача всѣка граница и не намира сили да отхвърли дори подправенитѣ писма, които го изобличаватъ въ заговоръ противъ брата му. Като прѣкъ резултатъ на тия имъ добродетелни качества се явява и тѣхната пасивность, която едва ли не спъва развоя на драматическото действие. Това, интуитивно доловено, кара Друмева да прибѣгва до лица, събития и случки, безъ които пружината на движението би била съвсемъ разхлабена. Невѣроятното и немотивираното и тука взима често пѫти връхъ, както и въ повеститѣ. Тъкмо тамъ, дето действието клони къмъ известна насока, логично наложена отъ събитията, които сѫ го създали, ще бѫде използувана нѣкаква неочакваность, за да се отбие то съвсемъ на друга страна, или пъкъ въ неговия ходъ ще се намѣси лице, характера и призванието на което предполагатъ намѣса отъ по-другъ родъ. Такова едно лице е отецъ Иванъ, който на много мѣста е основната пружина на драмата, вследствие на което се добива впечатлението, че главнитѣ ѝ герои не сѫ Иванку и Асенъ, а Исакъ и Отецъ Иванъ.
167
Често мудностьта на движението се замаскирва съ дълги лирични отстѫпления и монолози. В тъкмо лиричниятъ елементъ е чуждъ, нѣщо повече, враждебенъ на истинската драма, която иска преживѣвания въ действия, а не въ патетически състояния. Все пакъ, за Друмева представятъ, преди всичко, интересъ ония лица, които сѫ активни, предприемчиви, които се отличаватъ съ силна воля, съ мѫжественъ характеръ, съ необикновена решителность, както и съ готовность за борба, сиречь, лица, които знаятъ да се борятъ и да страдатъ. Отъ тамъ и тѣхното по-сполучливо предаване. Ако се махнатъ тѣ, отъ драмата ще останатъ само отдѣлни моменти, несвързани епизоди и преднамѣрени противоположности на характери и стремежи, често проявени въ чисто външни стълкновения.
Но и при тия си недостатъци, които сѫ недостатъци на българската драма отъ преди и сега, драмата Иванку си остава едно отъ най-добритѣ, най-издържанитѣ драматически произведения у насъ: — тя опроверга предвижданията не само на Каравелова. Петдесеть години се минаха отдавна, пъкъ Иванку все още не слиза отъ българската сцена. А това не може да се отдаде само на историческата ѝ тенденция, както и на атавистичната омраза на българина къмъ гърка, който и до день днешенъ си остава въ българскитѣ драми такъвъ, какъвто е Исакъ въ Иванку и Сурсовулъ въ Райна Княгиня. Има нѣщо друго, което се крие много по-дълбоко. То е тържеството на чистото, правото дѣло надъ противоправнитѣ и противодържавнитѣ козни отъ страна на когото и да било, поставилъ личнитѣ си интереси надъ тия на цѣлъ единъ народъ. Пъкъ тъкмо това тържество е било и си остава исконниятъ блѣнъ на българина, страдалъ презъ цѣлото си историческо битие именно отъ тази често нарушавана нравствена хармония — победата на злото надъ доброто.
И правъ е Иванъ Вазовъ като казва: „Щастливо изключение направи Друмевъ. Неговата драма Иванку, макаръ и опитъ, изтъкваше мощенъ драматически талантъ, който не продължи развитието си, и въпрѣки това Иванку остана за дълги години едничката национална драма, способна да раздвижи българската душа".
168
Арнаудовъ, проф. М. Сборникъ Климентъ Търновски — Василъ Друмевъ, съ статии отъ проф. М. Арнаудовъ, Г. С. Пашевъ, Ю. Трифоновъ, Митрополитъ Симеонъ Преславски, Т. Нихоловъ, С. Чилингировъ, П. Пешевъ, Т. Янковъ и др. София, 1927.
Атанасовъ, Н. Петдесетгодишнината на българския театъръ. Училищенъ прегледъ, 1906 год , кн. 6.
Бобчевъ, С. Митрополитъ Климентъ. Бълг. Сбирка, г. VIII, кн. 7.
Вазовъ, Ив. Националното въ нашия театъръ и изкуство. Бълг. сбирка, год XVIII. кн. 9.
Величковъ, К. Митрополитъ Климентъ. Лѣтописи, г. 1, кн. 9 и 10.
Войниковъ, Д. П. Критика. Читалище, г. III, кн. 7.
Йоцовъ, Б. Йозефъ В. Фричъ и Василъ Друмевъ. Листопадъ, г. VIII, кн. 6—7, 1927 г.; Ивановъ Борисъ — „Иванку" и „Макбетъ“, Годишникъ на Врачан. държ. м. гимн. „Князъ Борисъ“, година четвърта, 1911.
Миларовъ, Ил. Друмевъ като драматически писатель. Мисъль, г, III, кн. 5.
Минчевъ, Ст. Изъ историята на българския романъ. Материяли за живота на Василъ Друмевъ (Митрополитъ Климентъ). София. 1918 г.; Побългаряване на чужди произведения. Сб. Н. Ум , кн. XXVI. 1910 г.
Пашевъ, Г. Ст. Съчинения на Митрополитъ Климентъ Търновски, 1926 г.; Нещастна фамилия, българска народна повесть, 1927 г.
Пеневъ, Б. Първа българска повесть. Нещастна фамилия на В. Друмевъ. Издава Бълг. акад. на наукитѣ София, 1929 г.
Трифоновъ, Ю. В. Друмевъ — Климентъ Браницки и Търновски. Животъ, дейность и характеръ. Издава бълг. академия на наукитѣ. София, 1926 г.
Чилингировъ, С. Една автобиографична бѣлѣжка на Василъ Друмевъ — Митрополитъ Климентъ. Общъ подемъ, г. I, кн. 18, 1917 год.; Къмъ характеристиката на митрополитъ Климентъ Търновски. Българска мисъль, год. II, кн. 7—8.