Български писатели. Животъ — творчество — идеи. Томъ III

М. Арнаудовъ (ред.)

V. Илия Р. Блъсковъ

отъ Борисъ Йоцовъ

 

  1. Книжовна участь
  2. Животъ. Ученикъ и учитель
  3. Писатель. Първи опити. Повести. Изгубена Станка
  4. Злочеста Кръстинка
  5. Пиянъ Баща
  6. Двама братя
  7. Разкази
  8. Народопросвѣтникъ. Епигонъ на предосвобожденска романтика
  9. Художникъ. Разказно изкуство
10. Човѣкъ. Личность и мирогледъ
11. Мѣсто и значение въ литературния развой
    Библиография

 

Илия Р. Блъсковъ (1839—1913)

 

 

            1. Книжовна участь. — Днесъ името му е живо въ съзнанието на неговитѣ сънародници едва ли не само съ наслова на първата му повесть — „Изгубена Станка“. Илия Рашковъ Блъсковъ, който обгръща съ своята дейность втората половина на XIX вѣкъ, не изпускайки повече отъ 50 години писалката, запада като толкова други, въ сѣнката на забравата. Скромниятъ въ живота трѣбва сякашъ да понесе следъ себе си високомѣрната присѫда на малки и голѣми. Откакъ биде разкритъ предъ българското общество въ Българска литература отъ А. Теодоровъ-Баланъ, като му се отреди тогава достойно мѣсто, той не привлича върху своето дѣло новъ погледъ. Дори въ рѫководства отъ други историци на нашата литература, отразявайки настроенията и сѫжденията на новитѣ дни, нему или не се отрежда заслуженото, или не се споменава името му. И нищо чудно, че при подобна една относба къмъ такива наши дейци, ние нѣмаме жива представа за прагматичния развой на българската художествена мисъль. Причинитѣ за това сѫ ясни. Свикнали на по-голѣми имена, забравяме по-малкитѣ. При П. Р. Славейкова и В. Друмева,

 

 

170

 

Каравелова и Ботйова, Вазова и П. П. Славейкова, съ които Блъсковъ едновременно се подвизава на литературна арена, той не може да затвърди по-здраво своето име. Научени да ценимъ подвига на перото съ огледъ на развърната обществена или публицистична мощь, мнозина не могатъ да схванатъ стойностьта и значението на единъ чисто литературенъ фактъ. Блъсковъ не носи чара на безумната романтика, на бунтарския идеалъ, на безвременната или трагична смърть. Неговото чело нѣма мѫченически ореолъ. Дори той успѣшно прехвърля сѫдбовната за мнозина наши дейци 1878 или 1879 година, като продължава дълго следъ това, до 74-годишна възрасть, нижката на своя животъ, бидейки — по силата на социалното и умствено развитие — изпреваренъ и развѣнчанъ отъ времето труженикъ. Учителската му, просвѣтна дейность се обезценява, а покрай нея — и писателската му, макаръ и да е удостоенъ, отъ 1908 г., откакъ се чествува въ 1907 г. 50-годишниятъ му книжовенъ юбилей, съ 300 лева месечна народна пенсия. При общата надценка на емигрантската книжнина за смѣтка на домашната, мирната дейность на Блъскова лесно може да бѫде отмината. Не може да се отрече, той носи, изглежда, като Добри Войникова, сѫдбата на своето съсловие. Синъ на учитель и самъ учитель, не успѣва да избѣгне проклятието на своята професия: да обучава и възпитава, а времето и живота да го онеправдаватъ. Явно е, че къмъ него има отношение на предубеждение, което минава въ заблуда. А единъ народъ, който има чувство за съотношение между ценноститѣ, не може да бѫде несправедливъ въ присѫдата си надъ тия, на които дължи своя духовенъ животъ. Стига само да се познаятъ, за да имъ се даде пая, който имъ се пада.

 

 

            2. Животъ. Ученикъ и учитель. — Въ 1839 година, въ годината, въ която умира Юрий Ив. Венелинъ, на 9. день отъ февруарий, на неспокойния и буденъ учитель отъ с. Клисура, въ Карловско, Рашко Блъсковъ се ражда въ с. Дълбоки, Старо-Загорско, пръвъ синъ, нареченъ Илия. И още отъ малъкъ тоя синъ бива обреченъ да страда, отъ 1841 г. той понася кръста на баща си, на труженика просвѣтитель, който въ бордеи и схлупени хижи е трѣбвало да буди съ своето слово народностно съзнание. Нея година се преселва отъ с. Черковна, Провадийска

 

 

171

 

околия, като учитель Рашко Блъсковъ. Тукъ при крайно неблагоприятни условия презъ 1847 г., когато П. Р. Славейковъ е вече привършилъ своето учение, Илия Блъсковъ следва своето първоначално образование, не веднажъ мъмренъ и наказванъ отъ своя своенравенъ и строгъ баща. Презъ пролѣтьта на 1849 г. той се учи въ с. Девня, но зле наказванъ тамъ, завръща се въ Черковна, за да продължи образованието си въ Провадия, гдето баща му е сега учитель. Отъ тия наказания, душевни и тѣлесни, които тогава сѫ били едни отъ най-обикнатитѣ възпитателни срѣдства (вж. Ил. Р. Блъсковъ. Изъ историята на нашитѣ училища, година 1830 до 1870. Наказания и награди. Памятникъ, Шуменъ, 1895. кн. I с. 34—42, II, с. 115—129), той не бива скоро избавенъ. Баща му, поради клевети на гръцкия владика въ Месемврия, бѣга отъ Провадия презъ 1851 год. и намира прибѣжище въ с. Калипетрово, Силистренско, а него праща сѫщата година на чужди врата, въ Русе, при прочутия тогава елински учитель Парашкевъ Дамяновъ Бояджиевъ, строгъ и жестокъ, крайно ленивъ и вѣчно навѫсенъ (вж. Памятникъ, кн. 1. с. 33). Но тамъ, вмѣсто да добие по-висока наука, той бива изтезаванъ не само отъ новия си учитель, но и отъ „коконата“ му, зла и проклета жена, на която неуморно слугува. Отъ страхъ да не бѫде битъ жестоко заради една неволна негова пакость, измѫчилъ се и натеглилъ се доста, той избѣгва презъ 1852 г. въ Калипетрово, за да търси закрила при баща си. Като вижда измѫчения си синъ, разкаяниятъ баща се заема на ново да го учи самъ и да го приготви за изпитъ, който той полага въ края на учебната 1853 г. предъ селяни отъ Калипетрово и околнитѣ му села. Така се завършва началното образование на Илия Р. Блъсковъ. И въ какво собствено се състои то? Той самъ признава, че едвамъ е могълъ да подписва името си тогава. А училъ е псалтиръ, славянски прочитъ, гръцки езикъ, после Рибния букваръ (1824) на Берона, Свещенната история (1835) на Н. Бозвели, Христоитията (1837) на Райна Поповичъ, Землеописанието (1843) на Фотинова, Аритметиката (1845) на Сичанъ Николова. Но и той, като П. Р. Славейкова, не е доволенъ отъ своето образование. Презъ май, 1860 г. той е въ Шуменъ, гдето взема частни уроци по български езикъ при Добри П. Войникова,

 

 

172

 

по френски при А. Гранитски (вж. за него Д. Уста Генчовъ. Анастасъ П. Гранитски, Училищенъ прегледъ, 1927, кн. 8), като престоява и около шесть месеца слушатель въ IV. класъ на полугимназията. Такова е цѣлото учение и цѣлата образованость на Блъскова.

 

Затова пъкъ той отъ ранни дни се втурва въ живота, който му разкрива своята мѫдрость чрезъ изпитание и страдание. Още въ 1851 година, въ Русе, както се загатна, той познава, що значи да чакашъ отъ чужди своя хлѣбъ. А презъ 1854 г., когато поради войната на Турция съ Русия училищата биватъ затворени и баща му остава безъ плата, той бива даденъ на занаятъ при единъ кроячъ на френски облѣкла въ Силистра. Но тукъ той познава и ужаса на войната. Още въ 1853 г. турцитѣ запалватъ една улица на Силистра. А презъ 1854 г. руска войска минава Дунава близо до село Алмалий, обсажда Силистра и го обстрелва. Докато трае обсадата — въ началото на юний 1854 тя се дига —, обсада въ която е участвувалъ и Левъ Н. Толстой, Илия Блъсковъ, тогава 15—16-годишенъ юноша, стои все въ града, като се крие, заедно съ другитѣ граждани, въ изби, подземия и хумби (Памятникъ, 1896, кн. VI. с. 518). А когато прочита пламенната прокламация на генерала Паскевича къмъ силистренци, той се трогва дълбоко. Отива въ с. Алмалий, близо до Силистра, втурва се между рускитѣ войски, продава питички, и така осигурява прехраната си. Тукъ сѫдбата му се усмихва, но той не ѝ отвръща приветно: руски генералъ, възлюбилъ го като добро дете, иска да го осинови и да го вземе съ себе си въ Русия, но той не желае да се отдѣли отъ баща и майка. По-късно се съгласява, тръгва да търси генерала, но всички усилия оставатъ напраздни Затова пъкъ, като продавачъ и слуга, той стига съ рускитѣ войници до Браила, гдето престоява до края на войната, 1856 година. Покрай другото, въ тоя градъ Блъсковъ става и чиракъ въ манифактурния магазинъ на Димитраки х. Ивановъ. Обаче скоро, сѫщата година, се връща въ с. Калипетрово, гдето сварва грозна нищета : Рашко Блъсковъ е безъ работа, шестьтѣ му деца „просто гладуватъ“ (Спомени, с. 33). Става тогава слуга при селския кръчмарь, около два месеца, после за шесть месеца въ Силистра, въ аптеката на повлашенъ италиянецъ, пакъ измѫчванъ и терзанъ. Презъ августъ 1856 г. баща му го дава чиракъ при единъ абаджия, съ З00 гроша годишна плата, но съ задължение да му води смѣткитѣ. Тукъ той учи занаята до 12 мартъ 1857 г., когато Славъ, добродушенъ и копнѣещъ за просвѣта старикъ, го взема отъ абаджийската работилница и го завежда въ с. Айдемиръ, близко до Силистра, като го главява за учитель. И все пакъ, тоя несретенъ юноша, не намира покой отъ страдания. Тукъ той бива обижданъ отъ прости селски чорбаджии, чувствува се безпомощенъ, пролива дори и сълзи. А отъ 1859 г., когато баща му, преследванъ отъ Ибраимъ паша, Силистренски валия, и отъ гръка Дионисий, тамошенъ владика, търси спасение въ Влашко и Бесарабия, гдето стои до 1880 г., бидейки между другото учитель въ Болградъ и Плоещъ, за него настѫпватъ пакъ нерадостни дни: на неговата грижа оставатъ невръстни братя и сестри, самъ огриженъ, безъ помощь и закрила. За тия негови вѫтрешни безпокойства най-хубаво

 

 

173

 

ни говори отправеното му писмо отъ баща му, помѣстено въ обнародваната отъ него въ Цариградъ презъ 1860 г. книжка „Дрьвеныи крьстъ, три повѣсти за дѣцата“.

 

„Много пѫти, казва Рашко Блъсковъ, ми си писалъ жаловни писма, въ които се тѫжишъ, че премина нежната ти младость, когато бѣше време да научишъ нѣщо, въ горестни скърби всѣкога потопенъ у най-жестоки злощастия. Това ме правяше да вьздишамъ често и кога ги прочитахъ сърдце ми се раздираше“.

 

Всички тия страдания и изпитания, заедно съ скитанията му, които напомнятъ скитанията на П. Р. Славейкова, макаръ и въ една ограничена область, въ северо-източна България, въ Добруджа — отъ Шуменъ до Дунава, при това въ размирно време, когато гори Кримската война (1853—1836), сѫ отъ особено значение за него. Наистина, той е доста малъкъ, за да схване смисъла на събитията, които се разиграватъ около Силистра и Севастополъ: когато той продава питички, Г. С. Раковски води хайдушка дружина въ Балкана и мечтае за освобождението на България. Бруленъ отъ живота, той не калява борческа воля — невръстенъ още бива принизенъ, смазанъ, кротъкъ и благъ. Но духътъ му е винаги бодъръ. Запасилъ се съ богатъ опитъ отъ изпитания, добилъ свежи и разнообразни впечатления, изкористилъ отъ своята срѣда вѣрни наблюдения, той не може да не съзрѣе духовно. Той познава живота въ града, долавя отношенията между неговитѣ съсловия, вижда типични негови фигури, схваща пороцитѣ на неговата култура. Силистра, Русе, Браила, пъстри тогава по население, затвърдяватъ у него опредѣлена представа за града, съ която живѣе до края на земнитѣ си дни. Но още повече той познава селото. Самъ казва, че до 17-годишна възрасть е билъ селянинъ, а до 20. — селски учитель (Памятникъ, 1895, кн. VI, с. 8). Той неволно изучва селския животъ, бита на народа, неговитѣ нрави и обичаи, неговото творчество. И тукъ долавя интересни и характерни за срѣдата и времето фигури. Най-после, той се запознава географски съ тая область, съ нейнитѣ особености, съ нейната природа. И така се привързва къмъ тоя край на нашата родина, както може да се привърже само тоя, който оставя въ него сърдцето си.

 

Но за да се оформи неговиятъ духовенъ образъ, не малко значение има и работата, която Илия Р. Блъсковъ полага надъ себе си, за да се самообразова, за да се подготви като учитель на народа. Той живѣе съ основната посока на своето време: просвѣта, духовна

 

 

174

 

възмога, отбрана на националната индивидуалность. Още преди Кримската война той бива закърменъ, като П. Р. Славейковъ, съ черковно-славянска култура, следва православната традиция, добива мирогледа на българската келия. Не случайно презъ времето, когато трае войната, той има за свой утешитель и наставникъ евангелието, книгата на Божията изповѣдь. Неговата набожность го заставя да бѫде добъръ синъ на черквата, да търси въ черковнитѣ служби и слова утеха и просвѣта. Той самъ изпитва силата на своята черковна проповѣдь. А и самъ пѣе въ черква, въ Шуменъ. Въ тая негова духовна предразположба го поддържа Софроний Врачански съ своя „Недѣлникъ“ отъ 1806, К. Фотиновъ съ своето „Любословіе“, Рашко Блъсковъ съ „Сборникъ отъ разни съчинения“, съставенъ заедно съ Добри Войникова, и издаденъ презъ 1860 въ Цариградъ, съ „Духовенъ прочить“ (1862), съ „Духовны книжки“ (1864 —1866), дори съ „Житія святихъ за мѣсець януарія", обнародвани въ Букурещъ, 1867 г. Политическиятъ крѫгозоръ на Блъскова разширява най-напредъ Ив. А. Богоровъ съ своя „Цариградскій вѣстникъ“, просвѣтниятъ — Д. Мутевъ и Богоровъ съ „Българскы книжици", Христаки Павловичъ — съ „Царственика“ си отъ 1844 г., П. Р. Славейковъ съ „Смѣсна китка“, когото почита и цени (Памятникъ, 1895, кр. IV, с. 327 сл.). Неговиятъ животъ въ село осмисля Г. С. Раковски. Съ своя „Показалецъ" отъ 1859 г., тоя, който възторгва младежи като М. Дринова и Нешо Бончева, увлича и Блъскова още като учитель въ с. Айдемиръ, прочитайки го „нѣколко пѫти съ изискуемото внимание“ (Памятникъ, 1896, кн. VI, с. 7). Раковски прави отъ него страстенъ последователь на българската фолклорна романтика до края на живота му. Още въ Айдемиръ той почва да записва пѣсни, обаче неграмотно; затова когато ги праща въ „Българскы книжици“, отъ тѣхъ му напечатватъ само две-три. (Памятникъ, кн. VI, с. 8). И въ Шуменъ пакъ не се отказва отъ тази своя страсть: ходи изъ селата, събира материали, нѣкои отъ тѣхъ печата въ „Градинка“ (1874), за което бива и похваленъ отъ Любена Каравелова, най-добрия нашъ фолклористъ тогава (вж. Знание, 1875, бр. 1, с. 14). Дори и следъ освобождението, презъ 1888 г., иска да бѫде подпомогнатъ отъ Министерството на народната просвѣта въ своитѣ етнографски и фолклорни проучвания въ

 

 

175

 

Шуменския край (Памятникъ, VI, с. 9). Това е едно отъ най-силнитѣ увлѣчения на Блъскова, което остава обаче въ основата си, поради липса на по-специална подготовка, безплодно.

 

Но следъ черковно-славянската, просвѣтната и фолклорната традиция, най-силно се проявява у него литературната. Макаръ и най-късно, следъ Кримската война. Освенъ стихотворенията въ „Смѣсна китка“ отъ 1852 г. на П. Р. Славейкова, а може би и нѣкои негови пѣснопойки, ако и да не говори нищо за тѣхъ, Илия Блъсковъ знае „Предь-вѣстникъ Горскаго пѫтника“ отъ 1856 и „Горски пѫтникъ“ отъ 1857 на Г. С. Раковски. Знае сѫщо така и трудоветѣ на Добри П. Войниковъ, тогава авторъ на диалози, проповѣди и слова, стихотворения, драми, като „Стоянъ войвода“ отъ 1866 г. и пр. Най-после тукъ е и Василъ Друмевъ съ „Нещастна фамилия“ отъ 1860 г. За обработка на неговия литературенъ вкусъ, за възпитанието на неговото чувство и въображение, не по-малко значение има преводната книжнина, особено оная, която се побългарява, като се нагажда къмъ домашнитѣ условия и разбирания презъ 50-тѣ и 60-тѣ години. Като отминемъ „Райна Королева Болгарская“ на Велтмана, дадена на български въ 1852 г. въ два превода— на Елена Мутева и на Йоакима Груевъ —, трѣбва да се спремъ на „Сирота Цвѣтана“ отъ 1858 г., побългарената „Бѣдная Лиза“ на Карамзина, както и на „Невѣнка, болярска дьщеря“ отъ 1867 г., преработка пакъ отъ сѫщия руски авторъ, на неговата „Наталья, боярская дочь“, отъ Ст. Захариевъ съ помощьта на П. Р. Славейкова. Отъ нѣмскитѣ автори е най-обикнатъ Християнъ фонъ Шмидъ. Въ „Дрьвеныи крьстъ“ на Рашко Ил. Блъскова отъ 1860 г. „Черква у една дубравѫ“ и „Гълѫбчето“, което Илия Блъсковъ препечатва презъ 1896 г. въ своя „Памятникъ“, сѫ побългарени работи на Шмида. Всички тия разкази и повести, заедно съ Библията, затвърдяватъ нравствено-религиозното съзнание у младия Блъсковъ, поддържатъ у него чувството за справедливость, за неизбѣжното възмездие надъ всѣко зло. Освенъ тия творби, Блъсковъ споменава и за други, като „Благоразумний Фронисисъ" и „Мѫдрости добраго Рихарда“, първиятъ разказъ съ тенденция за ползата отъ учението, а вториятъ за облагитѣ отъ спестовностьта (вж. Двама братя, с. 7). Върху въображението му силно ще е въздействувалъ шесттомниятъ романъ

 

 

176

 

„Вѣчный жидъ“, който му праща отъ Русия братътъ му Димитъръ, възпитаникъ на Одеската духовна семинария. Това е изобщо литература за широкитѣ слоеве отъ народа— з абавна, поучителна, простолюдна. Литература, която влияе силно върху Блъскова, както и върху Друмева, въ която могатъ се намѣри и първитѣ корени на българската оригинална повесть.

 

Въ тия линии може да се ограничи съдържанието на онова съзнание, на което става органъ учительтъ Блъсковъ. Не е безъ значение за неговото дѣло, че отъ 1857 г. до 1900 той е въ служба на народната просвѣта. Станалъ учитель въ с. Айдемиръ презъ 1857 г., като престоява три години, той се премѣства въ Шуменъ, гдето отъ 1 септемврий 1860 год. отваря училище въ Долна-махала и гдето се изнизватъ въ 1913 г. земнитѣ му дни. Тритѣ години минати въ Айдемиръ, години на ранна младость и любовь, оставатъ като свѣтълъ споменъ въ душата му. Не веднажъ се възвръща той къмъ тѣхъ, апострофирайки ги въ лириченъ патосъ (вж. Спомени, с. 71; Памятникъ, 1895, кн. II. с. 124—125). Както въ Айдемиръ, така и въ Шуменъ той става учитель на малки и на голѣми: държи слова въ черква и въ училище при годишнитѣ изпити, посещава на праздници нѣкои първенци, като поучава, гради съ помощьта на селянитѣ нови училищни сгради, подготвя по взаимноучителната метода учителски персоналъ, подсторва да се отварятъ въ селата на тоя край читалища, библиотеки и черкви, въ Шуменъ — недѣлно училище, съдействува изобщо да се пробуди българщината, като баща си, и да се води мирна борба срещу гръцкия и влашки езикъ. Въ Шуменъ е и единъ отъ основателитѣ на читалище „Напрѣдъкъ“, 1867/8. Работейки при най-неблагоприятни условия, при липса на пособия и помагала, както всѣки учитель тогава (вж. Р. Ил. Бл. Какъ и съ какви трудове, и при какви усилности, сѫ се приготвели нашитѣ едновремѣшни селски учители. Семо Вълчовъ отъ село Марковча и Куций Тодоръ отъ село Тестеджие Провадийско. (Памятникъ, 1896. кн. VI. с. 501—521), той не измѣня на просвѣтния идеализъмъ на времето. Доколко ще е билъ добре съ учителството въ Шуменъ, личи отъ това, че презъ 1854 г. го напуска и става книгопродавецъ. Но пѫтува изъ околнитѣ села три месеца, изкарва едва 350 гроша отъ книги, и пакъ се завръща на старата си служба. А презъ 1869 и 1870 г. е настоятель на в. „Право“, презъ 1870 г. — и на „Зорница“ (Памятникъ, 1895, кн II. с. 148—149). Отъ преумора и отъ слаба храна той отслабва, страхува се да не е заболѣлъ отъ охтика, отива презъ 1866 въ Букурещъ —това е едничкото му излизане въ чужбина — но се връща успокоенъ. И по-късно Блъсковъ продължава да работи все въ сѫщата посока и съ сѫщата преданность, имайки за примѣръ проявената въ Шуменъ дейность отъ страна на Сава В. Филаретовъ, С. Ил. Доброплодни и Д, П. Войникова (Памятникъ, 1895, кн. II-III, с. 136—148, 213—231). И презъ време на епархиалния учителски съборъ, състоялъ се въ 1873 г. по почина на Симеона Варненски, когато той взема живо участие, и съ обиколкитѣ му презъ празднични дни — Коледа, Нова-година, Великдень — изъ селата, гдето трѣбва да разяснява на населението съдържанието и смисъла на изработения уставъ за длъжноститѣ на селскитѣ училищни настоятели, учители и родители,

 

 

177

 

и гдето трѣбва да присѫтствува на годишнитѣ изпити като „ревизорь“, придружаванъ често отъ Панайота Воловъ, проповѣдникътъ на бунтъ и освобождение; и въ дейностьта си като училищенъ инспекторъ въ освободена България отъ 1880 до 1886 г.; и като учитель въ Дивдѣдово, Шуменско; и като сѫдия за кратко време, а после отъ 1887 до 1900 г., пакъ учитель съ прекѫсвания, въ Педагогическото училище и Девическата гимназия въ Шуменъ, Илия Р. Блъсковъ. колкото и да е обогатилъ своя опитъ и да е разширилъ своитѣ познания, си остава неизмѣненъ, все съ облика на младия будитель отъ село Айдемиръ, на страстния четецъ на „Сирота Цвѣтана“ и „Дрьвеныи крьстъ“.

 

Гр. Клисура

 

 

            3. Писатель. Първи опити. Повести. Изгубена Станка. — При такава разнообразна дейность на учителя, който иска да изпълни дълга си къмъ своя народъ, не може да се забрави и дейностьта на писаното слово Учительтъ и писательтъ още отъ най-ранната възрасть, още когато Добри П. Войниковъ похвалва зададената отъ него писмена работа на Блъскова — „Описание на селски съборъ“ презъ 1860 г., сѫ неразлѫчно свързани. Дори и първитѣ негови издания, така крепко съчетани съ черковно-славянската традиция у насъ, „Тълкуваніе на десетьтѣ Божіи заповѣди“ отъ 1857 г. и

 

 

178

 

„Животъ на свѣтаго Ивана Прѣдтеча и на свѣтаго Игнатія Богоносца“ отъ 1863 год. (Прѣвелъ отъ пьрвообразното Илія Р. Блъсковъ, учитель въ Шуменското долно-махленско училище, Болградъ, 1863), сѫ свързани, както у Славейкова, съ неговата учителска практика. Всички тия опити обаче, които отражаватъ влиянието и на баща му, не откриватъ опредѣленъ нѣкакъвъ даръ. Но запасенъ съ жизненъ и литературенъ опитъ, съ проявени вече склонности къмъ писателски трудъ, за Блъскова, тогава 21-годишенъ младежъ, е било необходимо нѣкакъвъ по-силенъ или прѣкъ поводъ, за да се заеме съ по-смѣло дѣло. И наистина, когато презъ 1860 год. започва да прочита печатаната въ „Българскы книжици“ „Нещастна фамилия“ на по-младия отъ него съ една година В. Друмевъ, той заживява съ желанието да напише повесть като нея. Но какъ да изпълни това свое желание? Досегашнитѣ му трудове не му даватъ достатъчно срѣдства, за да пристѫпи къмъ такова тежко за него дѣло. Нито литературната, нито просвѣтната му култура, нито образцитѣ за подражание не могатъ да дадатъ крила на неговия помисълъ. Освенъ това, нѣма задъ себе си богатъ художественъ капиталъ на поколѣнията, нито е въ общение съ чужди майстори на художественото слово. Нѣма нито инвенция, не може да се облегне на своето наблюдателно око, нито знае дори отъ где да черпи суровъ материалъ, за да изгради своята постройка. Ето мѫкитѣ на начеващия авторъ. На помощь му дохожда слѣпиятъ случай — доста характеренъ за процеса на творчеството у първитѣ наши разказвачи. Две-три години той носи мисъль да напише повесть, а все не пристѫпя къмъ работа. Едва презъ 1863 год., когато изслушва разказа на Жеко (Жельо), криещъ се въ Шуменъ като хайдутинъ, заинтригувалъ го преди това съ двучасовата си изповѣдь при духовника, който обитавалъ стая подъ неговата, презъ една тъмна нощь на великитѣ пости, Илия Блъсковъ получава готова първата концепция на своята повесть: има сурово градиво , посочена му е опредѣлена нижка на развитие, има и единъ главенъ херой. И при все това, младиятъ писатель, който знае „Горски пѫтникъ“ на Раковски, „Нещастна фамилия“ на Друмева, като се рѫководи отъ развитието на действието въ нея,

 

 

179

 

отъ техниката на постройката ѝ, отъ похватитѣ за обрисовка на лицата, който има за образецъ най-после описанията на природата въ „Вѣчний жидъ“, се бори три години — отъ 1863 до 1866 — напѫтствуванъ и поправянъ отъ Добри Войникова, докато съвладѣе дадения материалъ въ съответната художествена форма. Написалъ повестьта си, той я обнародва презъ 1866 въ Болградъ не подъ свое име, а подъ името на баща си, страхувайки се да не бѫде преследванъ зарадъ нея отъ турската власть — „Изгубена Станка. Истинско събитие изъ Руско-турската война“. Какво собствено е заелъ Блъсковъ отъ разказа на своя съгражданинъ Жельо, не може точно да се установи въ подробности, но все пакъ, както се загатна, ядрото на работата се крие въ приключението на шуменския хайдутинъ: татари грабватъ хубавата мома Станка, а последниятъ я освобождава. Нѣма обаче съмнение, че Блъсковъ е подложилъ на известна творческа преработка суровия материалъ. Не бива да се забравя, че „Горскій пѫтникъ“ на Раковски спотайва възможности за развитие на българската белетристика. Не случайно и Друмевъ, и Блъсковъ, и Каравеловъ изхождатъ отъ него. Изповѣдитѣ на нѣкои отъ хайдутитѣ въ поемата сѫ разкази въ мѣрена речь. Образътъ на хайдутина, не възмогналъ се още до идеала за освобождението на отечеството, бидейки само рѫка на мъстьта за поругана честь и правда, е даденъ не само въ народната пѣсень, но и у Раковски. У него намираме действения и мораленъ мотивъ за грабната отъ невѣрници и освободена отъ близъкъ човѣкъ, макаръ и мрътва, мома — сестрата на Драгоя. Образътъ на страдащата мома намираме и въ побългарената повесть у насъ, главно въ „Сирота Цвѣтана“. Тоя образъ срѣщаме и въ народната пѣсень за изгубената Станка, пѣсень, която Блъсковъ помѣстя въ края на своята повесть. Вече замисълътъ, разработката на материала и характерътъ на фабулата ясно показватъ, че той, като Раковски и Друмева, иска да изобрази българскитѣ страдания подъ една несигурна власть. Но по-опредѣлено, говори ли за страха отъ татаритѣ, подгонени отъ руски войски къмъ селото Ташъ-авлѫ, Кюстендженско, гдето е семейството на дѣдо Ивана, гнѣздото на неговата хубавица; рисува ли татарския нападъ и татарския грабежъ, чиято плячка е Станка, както и

 

 

180

 

отчаянитѣ опити на Петра да спаси самъ своята годеница; разкрива ли заговора на Петра, Васила, чиято жена, Неда, е сѫщо въ татарски пленъ, на Желя и Никола за освобождението на Станка и Неда; изобразява ли спасяването на Станка и сватбата ѝ съ Петра, Блъсковъ цели да даде като Друмева образъ на едно нещастно българско семейство, което страда, но което се бори за своето право. Тукъ се крие и у двамата „революционниятъ“ моментъ, понеже се изтъква, какъ отъ жаравата на българскитѣ страдания се ражда хероичниятъ български духъ; както у Друмева Вълко и Влади сѫ изразители на отпоръ, така и у Блъскова Жельо и Никола, Василъ и Петъръ възстановяватъ неписания законъ за честь и право.

 

Подписъ на Блъсковъ

 

 

Както Друмевъ избира за носители, причинители на страданията, еничари, а не турци, така и Блъсковъ посочва за такива татари. И дветѣ повести се свързватъ съ опредѣлено време отъ живота на турската империя: Друмевъ свежда разказа къмъ времето на еничаритѣ, изкоренени едва презъ 1826 г., а Блъсковъ - къмъ Кримската война. Най-после, тия нападатели, страдалци и избавители, които се движатъ въ една и сѫща почти область на българската родина, се разкриватъ по еднакъвъ похватъ и у двамата. Не трѣбва обаче да се мисли, че Блъсковъ е напълно зависимъ отъ Друмева. Преди всичко той има по-здрава композиция, по-ясно развитие на действието, по-голѣма простота въ изложението, по-скромна искреность въ израза. Ако въ диалога Друмевъ е по-силенъ, то Блъсковъ го преваря въ описанията на природата, въ подчертания колоритъ на обстановката, въ по-спокойния епически тонъ. Освенъ това Блъсковъ влага нови моменти въ своята повесть. Въ нейнитѣ двадесеть глави и едно заключение (въ първото издание двадесеть и две; при второто — две изоставени по нареждане на Митхадъ паша) се разкрива не само образътъ на непокорния предъ насилието и безправието, но и „странствуващиятъ рицарь“, влюбениятъ, който търси своята изгубена любима, воительтъ изобщо за страдащата българка. Образъ доста обикнатъ въ народната пѣсень. Хероизъмъ въ любовьта : всички прѣчки трѣбва да се преодолѣятъ, правдата трѣбва да победи. Петъръ е въ Ташъ-авлѫ, въ Варна и Силистра, въ Шуменъ, въ Балкана, при Камчия и Чалѫ-кавакъ. Сѫщо така Блъсковъ изнася и образа на хайдутина въ нашата разказна проза, като подчертава неговата широка човѣчность, гордо себеотрицание. Загатнатъ е въ скица типътъ на гърка-духовникъ въ лицето на Варненския и Шуменския владика. И двамата, въпрѣки

 

 

181

 

молбитѣ на Петра и Васила за помощь, оставатъ хитри и съобразителни, равнодушни къмъ бедствията на своето паство. Блъсковъ, следъ Чинтулова и Раковски, посочва за пръвъ пѫть въ белетристиката ни поезията на Балкана, на Делиормана, на българската природа, като не скрива своята любовь къмъ българската земя. Най-после, свързвайки своята повесть съ едно важно събитие изъ живота на своята родина, той се опитва да ни даде картини отъ войната — картини не отъ самия бой, а отъ живота задъ бойната линия: обоза на българитѣ къмъ Силистра, болницата въ Силистра и пр. Трѣбва само да се съжалява, че тоя моментъ не е застѫпенъ по-широко въ „Изгубена Станка“. Щѣхме да имаме поне по-пълна представа, ако не картина, на българскитѣ страдания презъ това време. Блъсковъ е разполагалъ съ достатъчно много наблюдения и преживявания, но навѣрно се е страхувалъ отъ турската власть да ги изнесе на показъ.

 

Като не се забравя, че недостаткитѣ на „Изгубена Станка“ сѫ присѫщи и на „Нещастна фамилия“, лесно ще си обяснимъ, защо и тя намира горещъ приемъ въ българскитѣ читателски срѣди. Блъсковъ не дава изобщо по-слабо творение отъ „Нещастна фамилия“, макаръ и да не проявява рано, веднага писателска дарба като Друмева. Първото издание отъ 1866 год. се разпродава главно въ Румъния и Бесарабия. Подиръ него има още петь — въ 1867 г., 1882, 1885, 1897 и 1928 г. Освенъ това, презъ 1870 год. тя бива драматизувана отъ Богданъ Манчевъ, играна въ Болградъ за пръвъ пѫть на 20 юлий сѫщата година, а после въ Букурещъ и другаде (Изгубена Станка. Драма въ 5 дѣйствія. Разпорѣдена въ сцена отъ Богданъ Манчевъ, ученикъ у централното болградско Училище, и прѣдставена за прьвъ пѫть на театро въ Болградъ 1870 година. Издава съчинительтъ на сѫщѫтѫ повѣсть Р. И. Блъсковъ. Букурещъ, 1870). Повестьта на Блъскова е само нагодена механически отъ Манчева за игра — въ нея той не влага нищо свое. Интересно е, че и сега Рашко Блъсковъ, следъ като е излѣзла за втори пѫть „Изгубена Станка“ въ Русе презъ 1867 год., „заграбва“ авторството на своя синъ. Навѣрно е искалъ да жъне лаври, като е знаялъ, какъ „Изгубена Станка“ е топлила сърдцата на българската емиграция въ Бесарабия и Румъния. За радостьта отъ това творение ни дава нагледни картини Иванъ Вазовъ въ своята повесть „Немили-недраги“. Въпрѣки отрицателното отношение на Неша Бончевъ къмъ „Изгубена Станка“ (Класичнитѣ европейски писатели на български... П. сп., Браила, г. 1. 1873, кн. 7-8, с. 5-6), дѣлото на Блъскова се цени отъ народа, дори въ чужбина се посочва, като отъ А. Куриера въ неговата

 

 

182

 

„Histoire des littératures des Slaves du Sud“ (срв. Наука, год. VIII. 1881 с. 666) наредъ съ „Нещастна фамилия“. Интересно е, че Хр. Ботйовь въ своята сатира „Защо не съмъ", гдето иронизува нѣкои наши писатели и поети, отминава Блъскова. (За шума около драмата „Изг. Ст." вж. Свобода, 1870, бр. 49 и Училище, 1870, кн. I с. 31).

 

 

            4. Злочеста Кръстинка. — Насърдченъ отъ успѣха на първата си повесть, Илия Елъсковъ веднага замисля въ 1866 г., 27 годишенъ вече, нова, надъ която работи три-четири години. Нея се кани да издаде баща му (вж. предговора къмъ „Изгубена Станка“ на Б. Манчевъ), но тя излиза въ Русе презъ 1870 г., издание „отъ Книжарницата на братя Р. Блъскови“, подъ насловъ „Злочеста Кръстинка. Повѣсть народно-българска". По-късно въ своитѣ „Спомени“ Блъсковъ пояснява, че сюжетътъ е взетъ „изъ живота на единъ учитель, 1847". Наистина, Блъсковъ сякашъ се опитва да надзърне въ друга область. Но психологическитѣ корени на тая повесть могатъ да се доловятъ и въ „Изгубена Станка“. Обстоятелство, което показва, че той остава вѣренъ на себе си, и че ако се развива, неговиятъ развой като писатель е ограниченъ. И тукъ срѣщаме познатитѣ три категории лица — причинители злосторници, страдащи и избавители. Само че сега деянията на всички сѫ предимно отъ нравственъ характеръ. Тия три типа носятъ и тритѣ мотива, както въ „Изгубена Станка“ и въ следващитѣ творби на Блъскова, — на злото, страданието и изкуплението, избавлението. Въ двадесеть и петь глави, съ интересни названия, свързани вѫтрешно много по-добре, отколкото главитѣ въ „Нещастна фамилия“ и „Изгубена Станка", Блъсковъ развива своята проста, но интересна фабула, за да изобрази, загатвайки още въ предговора „Пѣть гроба“, нравствената и физическа разруха на едно семейство пореди покварата и немарата на бащата. Значи, имаме пакъ „нещастна фамилия“, обаче съ съвършено новъ сюжетъ, съ нова обработка, съ новъ духъ: история на едно семейство, което се бори съ глада, като корабъ безъ вѫглища, оставенъ безъ кормчия. Съ особена настойчивость Блъсковъ следва изпълнението на своя планъ, предварително добре обмисленъ. Въ основата на тоя планъ лежи скрита, не груба или нагла, тенденция, която се долавя въ края на повестьта. За да усили вината на Лулча, добриять

 

 

183

 

учитель на с. Кортенъ, Ново-Загорско, а после въ с. Черковна, Провадийско, забѣгналъ после въ Румъния, за да насити въ града жаждата си за новъ животъ, Блъсковъ не рисува само борбата на семейството му съ мизерията, но разкрива и страшната гибель, въ която то затъва. Забравяте Лулча, а виждате жена му и децата му, избѣгали въ село Добрина, за да скриятъ позора си отъ Черковна. Блъсковъ степенува страданието, за да спечели и сърдцата. Пръснати по чужди врата, за да изкаратъ хлѣба си, съ изключение на Кръстинка, която стои при майка си, децата измиратъ: Стоянка умира отъ ударъ при надпревара въ жътва, тръпнеща въ любовь къмъ младиятъ нехайникъ Драганчо; Ганчо, бидейки пазачъ, убива една нощь по недогледка своето братче Иванчо, тръгнало отъ чужда кѫща да търси при него закрила; ревнивъ момъкъ отъ вѣрата на Мохамеда убива Ганча въ дебритѣ на Делиормана. Блъсковъ не пощадява и майката: и тя умира отъ скръбь. Остава още единъ гробъ, за да бѫдатъ петь. За кого е той? Авторътъ изкусно задържа развръзката, оставилъ напраздни усилията на спасителитѣ — хрисимиятъ братъ отъ Тулча, Милчо, и добриятъ инокъ отъ Рилския мънастиръ, Костадинъ, братъ на Лулча. Грѣйва лѫчъ надъ тоя домъ: Милчо и Кръстинка, изглежда, ще го обновятъ. Но и Милчо залинява и умира отъ охтика. Наистина, Кръстинке е злочеста. Но нейната доброта трѣбва да бѫде възнаградена: копнѣещиятъ отъ ранна младость по нея Георги, идва отъ Бесарабия като избавитель и я отвежда тамъ като своя съпруга. Сега Блъсковъ зачленява наново Лулча въ разказа, като го осмисля вѫтрешно.

 

За да завърши повестьта си, той трѣбва да вложи въ нея и мотивътъ за наказанието. Въ „Изгубена Станка“ тоя нравственъ проблемъ е разрешенъ главно чрезъ сватбата на пострадалата девойка. Тукъ се постига сѫщото морално въздействие върху читателитѣ съ епилога на семейната хроника: следъ петь години Кръстинка и Георги отъ Бесарабия, Лулчо отъ Румъния и Костадинъ отъ Рилския мънастиръ се сбиратъ въ село Добрина, надъ петьтѣ гроба: това е моралната присѫда на страдащитѣ надъ виновникътъ, който плаче и проклина. И нѣкаква неизразима прелесть постига Блъсковъ въ края: младитѣ отиватъ оттатъкъ Дунава, въ Бесарабия, за „новъ животъ“, а Лулчо и Костадинъ въ Рилския мънастиръ за покаяние и „смърть“. Чистото сърдце трѣбва да живѣе, грѣшната душа трѣбва да се очисти, преди да отмине отъ тоя свѣтъ. Въ края се сплита награденото страдание въ лицето на Кръстинка, съ наказаното престѫпление. Така че Блъсковъ пакъ се връща къмъ предишния образъ на страдаща девица.

 

 

184

 

Само че тукъ нейното страдание е още по-голѣмо, защото е причинено отъ свой човѣкъ. При това тя изстрадва изобщо цѣлата трагедия на своето семейство. Отъ друга страна, Блъсковъ създава и представитель на учителското съсловие у насъ. Наистина такъвъ образъ дава Друмевъ въ повестьта си „Ученикъ и благодетели" отъ 1854 г , но у Блъскова той е обрисуванъ въ друга свѣтлина — учитель, който е разколебанъ въ своитѣ морални устои отъ градската култура, който по природа не е пороченъ, но поради слаба воля и мисъль за другъ животъ става пасивенъ престѫпникъ. Блъсковъ създава покрай образа на майката-страдалка, загатнатъ още въ „Изгубена Станка“, и редица образи изъ селския животъ, които нѣма нито у Друмева, нито у Каравелова. Природата и тукъ е обектъ на изображение.

 

Явно е, че Блъсковъ разкрива една действителность непозната до тогава въ нашата литература. Сега той има за съперникъ новъ разказвачъ — Любенъ Каравеловъ съ неговитѣ „Страницы изъ страданій болгарскаго племени“ отъ 1868 г. Но той запазва своята независимость като писатель. Бидейки вече въ по-зрѣла пора, запознатъ по-добре съ своята срѣда, съ придобита вече писателска практика, той си поставя по-сложни творчески задачи. Каравеловъ го бие както съ темперамента си, така и съ своята обилна плодовитость, така и съ своята силна и даровита личность А свръхъ това — той по-хубаво реагира на основнитѣ настроения на своето време, както всѣки писатель пропагандаторъ. Блъсковъ обаче съ прибраната си композиция, съ спокойния си разказъ, съ живи нѣкои фигури достойно би могълъ да съперничи съ „Българи отъ старо време“, ако имаше малко по-висока вкусова култура. Но все пакъ „Злочеста Кръстинка“, която стои по-високо въ художествено отношение отъ „Изгубена Станка“ и „Нещастна фамилия“, си остава една отъ най-хубавитѣ наши повести преди освобождението. Ако се сѫди по изданията, „Злочеста Кръстинка“ нѣма такъвъ успѣхъ, както „Изгубена Станка“: едва въ 1883 г. и 1928 тя претърпява още две издания. Но нейниятъ горещъ приемъ, по-заслуженъ отъ приема на първата повесть на Блъскова, не се оспорва (срв. А. Теодоровъ Баланъ, Българска литература, 1907 г. с. 221—222, а сѫщо така и критиката на П. Кисимовъ върху нея въ Училище, Букурещъ, г. 1. 1871, кн. 11, с. 172—173).

 

 

            5. Пиянъ баща. — Дветѣ повести на младия авторъ затвърдяватъ едно име въ съзнанието на неговитѣ съвременници — име не на случаенъ писатель. Затова и

 

 

185

 

Блъсковъ, увѣренъ вече въ своето призвание, се отдава на усилена книжовна дейность. Но до колко той е свързанъ съ една традиция въ нашата литература, това личи отъ неговитѣ нови трудове, които нѣматъ оригиналенъ характеръ. Като П. Р. Славейковъ и той се увлича отъ навика тогава да се побългаряватъ чужди творения. Обнародвалъ още въ 1869 г. разказа „Азаилъ и неблагодарній селенинъ“, той отпечатва презъ 1871 г. „нравоучителната повѣсть“ „Двѣ сестры Добра и Грозданка“, а въ 1873 г. (въ 1883 г. второ издание) „Рада клюкарката или хлѣвоуста жена“. Дветѣ последни работи иматъ на края по една народна пѣсень.

 

Изгубена Станка, 1870 г.

 

 

И тритѣ сѫ отъ нравоучителенъ характеръ: да се изтъкне неблагодарностьта, да се посочи, че момата не бива да се гордѣе съ хубостьта си, да се осмѣе дори клюкарството на българскитѣ жени. За тѣхъ Блъсковъ се ползува отъ книгата на M-me Leprince de Beaumont — „Le magasin des enfants, ou dialogues entre une sage gouvernante des enfants et ses élèveses", Londres, 1764, часть отъ която се печата въ „ Цареградскій вѣстникъ“ презъ 1850 г. и която по-късно презъ 18 0 г. превежда и издава Кръстю С. Пишурка подъ насловъ

 

 

186

 

„Момина китка“. Блъсковъ се ползува навѣрно отъ превода въ „Цареградскій вѣстникъ“ — „Училище за дѣцата“, или отъ гръцкия ѝ преводъ „Αποθηκη τῶν Παιδῶν“ (срв. Ст. Минчевъ, с. 21). Но общуването на Блъскова съ тия творения не само подчертава една особена склонность у него — да поучава и възпитава, — но и затвърдява тая склонность въ неговата оригинална работа. Издалъ самъ презъ 1878 г. въ Букурещъ, заедно съ Вазовата сбирка „Избавление“, „Жаленъ спомѣнъ за лютитѣ рани на България презъ година 1876“, той обнародва на следната година най-голѣмата си повесть „Піянъ баща убіецъ на дѣцата си, повѣсть чистобългарска изъ народнія ни животъ, раздѣлена въ три книги" (въ книгопечатницата на Р. И. Блъсковъ, Русчюкъ и Варна, 1879, Варна 1879, Варна 1880). Тая повесть, макаръ и да излиза следъ 1879 г., е започната още преди освобождението, веднага следъ „Злочеста Кръстинка“, и е работена седемь години. Още въ 1874 г. Блъсковъ печата часть отъ нея въ своята „Градинка“. Обгръщаща време отъ половинъ вѣкъ, отъ 1826 г. до 1876, съ богатъ суровъ материалъ, тя е замислена и изпълнена като първитѣ две повести, но съ засиленъ мѣстенъ колоритъ и реализъмъ, като е изтъкната, още въ предговора къмъ нея, дори още въ самия ѝ насловъ, опредѣлена тенденция. Най-интересното е, че при обработката ѝ Блъсковъ не е могълъ да се освободи отъ влиянието на Каравелова, и то не толкова въ самия тонъ на изложението, гдето се подчертава прокарваната грубо тенденция, а по-скоро въ начина, по който се характеризуватъ нѣкои лица, въ засиленото отрицателно отношение къмъ българскитѣ чорбаджии, въ нѣкои възгледи върху възпитанието, въ възпроизвеждане на българския градски и селски битъ. Въздействието на „Българи отъ старо време“, „Мамино детенце“ и „Хаджи Ничо“ върху „Пиянъ баща“ е доста явно (срв. гл. VI и VII отъ Блъсковата повесть: характеристиката на хаджи Вълка, на Руся богаташина, сватовщината на Вълка, цитати въ текста отъ народни пѣсни, рисунки на обреди и обичаи и пр.). Спроти „Злочеста Кръстинка“ „Пиянъ баща“ по изпълнение не означава успѣхъ, но по сложностьта на задачата, която си поставя авторътъ, по широкитѣ реалистични рамки на изображението, гдето сѫ поставени повече лица, тя все пакъ бележи известно

 

 

187

 

развитие у Блъскова. Тя клони по вѫтрешното си съдържание къмъ стила на Каравеловата повесть. Прѣката задача на Блъскова е да даде широка картина на нравственото и материално разорение на цѣло семейство, поради пиянството на единъ баща. Значи, пиянството не е само порокъ, но и социално зло. Явно е, че Блъсковъ, навлизайки пакъ въ позната область, по необходимость трѣбва да използува композицията на „Злочеста Кръстинка“.

 

И наистина, тукъ срѣщаме сѫщата композиционна схема, само че вложеното въ нея съдържание е друго. Тъй, може да се каже, че „Пиянъ баща“ корени изцѣло въ „Злочеста Кръстинка“. И тукъ имаме познатитѣ три групи лица — причинители на зло, страдащи и избавители. Но злото сега е толкова силно, че повлича въ своята стихия и самия избавитель. Лулчо въ „Пиянъ баща“ се вижда въ образа на Пенчо. Само че докато Лулчо е пасивенъ, Пенчо е деенъ херой. При това първиятъ е развратенъ отъ идея, отъ помисълъ за другъ, градски животъ, а вториятъ — отъ своята кръвь и отъ лошото възпитание. Още малко, и бихте казали, че Блъсковъ илюструва теорията за наследственостьта. Този проблемъ обаче не интересува нашиятъ авторъ: той е за него чуждъ, щомъ и за Каравелова е далеченъ. Срещу Станка и Кръстинка тукъ стои Еленка, съпругата на Пенча, стои още и Пенка, негова дъщеря. Както въ първитѣ две повести, и въ третата се подчертава образътъ на злочестата мѫченица-българска майка. И тукъ, както и преди, като лице въ разказа, тя изпълнява сѫщата композициона функция. Развитието на фабулата напомня пакъ „Злочеста Кръстинка“: следъ картината на благоденствие и възмога на Вълковия домъ, отъ бордей въ с. Драгиево станалъ чрезъ кръчмарство чорбаджийска кѫща въ Шуменъ, въ която живѣе само едно чедо — Пенчо идва, както въ „Злочеста Кръстинка“, упадъкъ и разруха на семейството — въ мизерия, пожаръ и смърть. Блъсковъ подробно проследява тая линия на развитие Хаджи Вълко забогатѣлъ и заголѣмѣлъ, се отдава на разгуленъ животъ, докато намира смърть въ пиянската си самозабрава отъ подплашенъ конь. А неговиятъ синъ Пенчо, отъ 19-годишна възрасть отдалъ се на сѫщия животъ, става въплътено зло за своето семейство. Пенчо, който не може да бѫде спасенъ въ женитбата си съ Еленка, дъщерята на богаташа Руси, нито отъ тритѣ си рожби Пенка, Василка (Милка) и Калинка; който следъ смъртьта на баща си изгонва отъ кѫщи майка си, пада отъ день на день, и заедно съ него и неговиятъ домъ. И тукъ обаче дебне тайниятъ доброжелатель: кръстникътъ Добри. Сватосалъ и оженилъ най-голѣмата щерка на Пенча, Пенка, за Иванча отъ с. Карапетрово, добъръ синъ на зълъ и наказанъ отъ Бога чорбаджия Братой, той внася свѣтълъ лѫчъ отъ надежда и любовь въ това семейство. Блъсковъ пакъ умѣло задържа катастрофата. Спасительтъ Иванчо бива разоренъ отъ Пенча, скита се изгоненъ отъ него, раздѣленъ отъ Пенка и детето си Богданчо, съ надежда да се възмогне пакъ. Но гибельта на семейството е неизбѣжна, за да се посочи по-силно вината на бащата, а съ нея заедно и поуката.

 

 

188

 

Пияниятъ Пенчо убива жена си, погубва внучето си Богданъ, причинява и смъртьта на дъщеритѣ си : при вида на грозната картина Пенка пада мъртва. Василка и Калинка се отравятъ неволно отъ неразпалени вѫглища. Отъ тия вѫглища се запаля презъ нощьта на Богоявление и самиятъ домъ. Но както въ „Изгубена Станка" и „Злочеста Кръстинка", така и тукъ Блъсковъ не забравя да даде възмездие за стореното зло: бѣгащиятъ баща, преследванъ отъ своята съвѣсть, бива побитъ на колъ отъ селски момци, макаръ и случайно, въ Тича, на Ивановдень. Бихте помислили, че разказътъ е свършенъ. Но както и въ „Злочеста Кръстинка“, Блъсковъ не обича да оставя неизяснена сѫдбата на своитѣ херои. Още повече, когато въ „Пиянъ баща“ краятъ не носи никаква утеха и надежда: разорението е пълно, Иванчо, съпругътъ на Пенка, надеждата нѣкога на тоя потъващъ домъ, качвайки се на параходъ при Силистра, пада и загива въ Дунава. Само при черквата „Св. Възнесение“ въ Шуменъ проси старица, криейки лицето си отъ срамъ: това е баба Вълковица, майката на Пенча останала едничка жива, за да изкупва своя грѣхъ и грѣха на своя синъ.

 

Основната теза на Блъскова е доказана математически въ 50 онасловени глави. Но цената на тая повесть се крие не въ доказваната теза, а въ битовитѣ ѝ сцени, въ живо подхванати образи, въ изображението изобщо на българската действителность. Лесно ще си обяснимъ, защо Любенъ Каравеловъ, прочитайки часть отъ повестьта презъ 1875 г. въ „Градинка", я харесва, макаръ и да нѣма представа изцѣло за нея (вж. Знание, I. 1875, бр. 1, с 14-15). Христо Ботйовъ, по откѫсъ, онасловенъ „Ивановъ-день", цени въ нея вѣрностьта на описанията (Знаме, 1. 1875, бр. 12).

 

 

            6. Двама братя. — Ако въ „Пиянъ баща“ Илия Блъсковъ се подава най-много на тенденцията, на Каравеловския типъ повесть, то въ „Двама братя“, която замисля веднага следъ освобождението, и която издава, работилъ я 12 години, въ Шуменъ презъ 1888/89 г. въ три книги по отдѣлно, той е въ пленъ на спомена, на миналото, на онова настроение на времето, което търси задъ синура на 1878 г. образци за подражание и назидание. Самото ѝ подзаглавие (Повѣсть основана на вѣрни и точни собития въ нашенско, особно по училищата ни, придружени съ схващание и излагание на нѣкои стари обичаи и обряди, презъ годинитѣ 1850—1870) ясно подсказва не само характера на нейния материалъ, но и нѣкои нейни мотиви, както и вложенитѣ въ нея повествувателни похвати. Тя изцѣло изхожда отъ досегашното дѣло на Блъскова. Въ подѣлбата ѝ на три книги, на осемь части и на петдесеть

 

 

189

 

и осемь глави, несвързани въ прагматиката на действието, нито дори съ своитѣ наслови, личи добриятъ читатель на романи като „Вѣчный жидъ“, били тѣ сензационни, авантюрни или назидателни. Но отъ значение е, че въ нея реалистичниятъ моментъ е значително засиленъ. Материалътъ е изтъканъ отъ спомени, отъ истински случки и събития и пр. Това се долавя и отъ наслова на нѣкои глави, въ които нѣма никакви повествувателни елементи: първо българско училище въ гр. Силистра, нашитѣ училища до год. 1856-та и тѣхнитѣ първи основатели, испитание въ гр. Шуменъ год. 1846-та, Сава В. Филеретовъ и пр. Повестьта подкупва съ материала си, съ простата си фабула, съ нѣкои образи, нови за Блъскова, пъкъ и за нашата литература. Тя е замислена като изповѣдь (отъ тамъ и извадки отъ дневника на едного отъ хероитѣ, Милко), като история на единъ разбитъ животъ, животъ на брата му Димитъръ, погиналъ отъ холера въ 1873 г. (вж. за него некрологъ въ сп. Училище, 1873 сл. 13—14;. Следователно, главното внимание на автора е усрѣдено върху неговия образъ, въ повестьта — Величко, после, като свещеникъ, Василий. За да очертае тоя образъ по-добре, Блъсковъ изважда и други лица: себе си, въ лицето на учителя Милко, братъ на Величко, Тодю — учитель, а после свещеникъ. Връзка между двамата братя е Пенчо Радевъ, книгопродавецъ, любимецъ на учителитѣ, като пионеръ на просвѣтата въ страната. Понеже тия лица се движатъ въ селска срѣда, авторътъ рисува, познати вече отъ по-рано, образи на добродушни, любородни, жадни за просвѣта селяни, старцитѣ Славъ и Еню. Най-после между тѣхъ е, следъ разрешението на българския църковенъ въпросъ, и български владика — може би се загатва за Климента Браницки. Тия лица Блъсковъ поставя въ известни отношения, въ които заплита и своята бедна интрига. Но макаръ и неумѣло разкривана, задържана въ своето развитие при това отъ странични мотиви и теми, интригата не е безинтересна. Виждаме ли, какъ Милко очаква въ Айдемиръ гостъ отъ далече — Пенчо Радевъ Мухаря, случаенъ вестоносецъ отъ Одеса; пренасяме ли се въ Одеса, при болния Величко, доведенъ после отъ Пенчо при Милка въ Айдемиръ; запознаваме ли се съ будителската дейность на двамата братя въ Силистренско, апостоли на просвѣта

 

 

190

 

и нравствено усъвършенствуване, затова и ненавиждани и наклеветени отъ Тодя, безбожникъ и пияница ; следиме ли Милко и Величко въ с. Черковна, обикнати отъ селянитѣ заради тѣхнитѣ поучения, проповѣди и слова или сватбата на Величко съ Златка, щерката на дѣдо Еня; научаваме ли се, че Величко приема твърде младъ още свещенически санъ, съ цель да се посвети въ служба на духовна възмога на своя народъ, суевѣренъ още, въ което ни убеждава вѣрата му въ Ангелуша, светия човѣкъ изцелитель и утешитель, както и падналиятъ моралъ въ село Авренъ, развратено отъ свещеника Тодю; виждаме ли поличбата за смъртьта на отецъ Василия — бѣгащия конь съ откѫснатата рѫка на Тодя; трогваме ли се отъ последнитѣ дни на Василия, устреленъ отъ холера, и отъ смъртьта на Милко, беденъ и отъ никого непочетенъ — не можемъ да не потърсимъ задъ това скромно действие и задъ участьта на тия лица една богата, макаръ и не ярко възпроизведена действителность. Важното е, че тоя животъ, навлѣзълъ така сурово въ повестьта, е подложенъ на известна етична преценка — чрезъ сѫдбата на Тодя, Василия и Милко. Тодю загива отъ конь, като хаджи Вълко въ „Пиянъ баща", за да изплати своя грѣхъ къмъ народа. Но защо умиратъ другитѣ двама? Въ лицето на Милка е посочена сѫдбата на българския учитель. Отецъ Василий умира — за да се подчертае нравствената тенденция, а не само да се спази жизнената правда: благото на народа, духовната възмога, устремътъ къмъ идеала изискватъ не само себеотрицание, но и жертви. Човѣкътъ трѣбва да изпълни до край своето възвишено предназначение, своето жизнено послание като служитель на Бога. Василий е жертва на своя характеръ, но и на една своя идея: да бѫде пастиръ на своя народъ, като го води въ пѫтя на нравственото съвършенство. Блъсковъ обаче не разработва по-дълбоко както характера на Василия, така и тоя нравственъ мотивъ. Твърде много се придържа въ фактичната страна, въ суровия материалъ. Ако и да е вече въ зрѣла 50-годишна възрасть, той изобщо тукъ не проявява подйемъ, а по-скоро известенъ упадъкъ, както въ композицията, така и въ развитие на фабулата. По-силень е въ обрисовката на лицата, които, макаръ и вѣрно копирани отъ живота, носятъ белези на жива наблюдателность и на способность за характеристика.

 

 

191

 

Но въпрѣки всичко — волята на художника е по-слаба, отколкото въ по-раннитѣ повести.

 

Цани Гинчевъ

 

 

            7. Разкази. — Следъ „Пиянъ баща“ Блъсковъ, прехвърлилъ 40-годишна възрасть, навлѣзълъ вече въ духовния животъ на свободна България, гледа да задоволи преди всичко потрѣбитѣ на новитѣ дни, като отдѣля не достатъчно много отъ своето време за художествено творчество. Презъ 80-тѣ и 90-тѣ години, когато се проявява ново писателско поколѣние, той не пише само повести, а и разкази, по-голѣми и по-малки, безъ обаче да има, ако и да би могълъ, по-богата жътва. И сега, както и преди, не проявява активна творческа воля. Превелъ „Страшното отмьщение“ (1887) отъ Н. В. Гоголь, „Войникъ Ивановъ" и „Четири дни"( 1895-6) отъ Всеволодъ Гаршинъ, наподобявайки или побългарявайки съ смѣшнитѣ си разкази „Цони“ (1886,) и „Богданъ“ (1837), по „Шала и сатира“, Отяпавича-Абуказема, или съ „Киръ Трьпку (1387), по „Приповетке“, Милована Глишичъ, издавайки тьй своя вкусъ, той сякашъ се мѫчи да усвои техниката на разказа. И наистина, неговитѣ разкази иматъ добра вѫтрешна постройка. Разкрива ли, черпейки материалъ отъ своитѣ спомени, унасяйки се назадъ къмъ времето на робството, нѣкои интересни и типични фигури, като свещеника Марко въ разказа си „Попъ Марко“ (1883, 1835 г.); рисува ли патриархалнитѣ отношения въ селото, идеализирайки го, като въ „Дѣдо Дани. Какъ дѣдо Дани отучи съсѣда си Живка да не ходи въ кръчмитѣ и да не пиянствува“ (1886);

 

 

192

 

изобразява ли нѣкой зълъ селски чорбаджия като въ „Сиромашки клѣтви“ (1884) или страданията на българского семейство отъ насилието на нѣкой турски разбойникъ, подпомаганъ отъ лоши българи, като въ голѣмия си разказъ, замислянъ може би като повесть, „Тритѣ звѣзди или наказано прѣстѫпление. Разказъ изъ селский ни животъ, слѣдъ Руско-Турската Кръмска война год. 1854“. (Памятникъ, 1895-96) Блъсковъ показва, че и въ разказитѣ си изхожда отъ установената си вече, отъ „Изгубена Станка“ насамъ, писателска практика. Най-хубаво последната проличава въ „Тритѣ звѣзди", съ скрити възможности да се развие въ хубава повесть. Живо и увлѣкателно, при това доста просто, съ придобития си похватъ на разказване, въ 26 глави все така особито онасловени, той разкрива живота на българскитѣ семейства отъ северо-източна България презъ време на Кримската война, като развива действието, кореняще се главно въ борбата между два свѣта — на насилие и благочестие — чрезъ характерни епизоди изъ деянията на Солака, разбойникъ въ Балкана, и на Първана, пѫтуващъ търговецъ, на Ставря и Камена, селски кръчмари, както и изъ живота на тѣхнитѣ противници и жертви — дѣдо Димитъръ и хаджи Липчо. Връзката между тия враждуващи стана се заплита въ разказа съ хубавата Цвѣта, щерка на Димитра, грабната отъ Камена, намѣрила смърть година следъ сватбата си. Ако Димитъръ и Липчо биватъ убити звѣрски отъ Солака, то възмездието не закъснява да падне върху него и крепителитѣ му: Ставри бива убитъ отъ Камена, сина му, Солакъ бива посѣченъ отъ властьта, Каменъ—сѫщо, Първанъ—осѫденъ на доживотенъ затворъ. Виждаме, излишно е да се впускаме въ подробности, кратка повесть въ духа на по-раншнитѣ повести на Блъскова. Интересна е съ фигуритѣ си, съ простотата на изложението, съ описанията на природата, съ поезията на Балкана. — Не измѣня на себе си Блъсковъ и тогава, когато взема сюжетитѣ си изъ живота на освободената родина. Отношението му къмъ новитѣ настроения и възгледи на времето можемъ да изразимъ нагледно съ отношението на Вазова: отъ „Подъ игото“, 1889, къмъ „Нова земя“, 1894. Упадъкътъ на нравитѣ, гонитбата за богатство и охоленъ животъ, покварата въ семейството, особено селското, разрушавано отъ влиянията

 

 

193

 

на градската култура, развалата въ политическитѣ борби се изобразява въ леко построени и обработени, но увлѣкателни разкази, като „Главчо“ (1885), „Стоянчо“ (1885), „Донка хубавица" (1886), „Хубава невѣста Златка“ (1887), „Пенчю“ (1888), „Куцото учителче“ (1888), „Нещастна Калинка“ (1832), „Велчю“ (1836) и пр. (вж. изборъ отъ Блъскова: Разкази, Походна войнишка библиотека № 21. Издава Щабътъ на Дѣйствущата Армия, София 1917). Отличаватъ се съ вѣрно наблюдение, реалистична рисунка, жива интрига. Белетристиченъ видъ иматъ и нѣкои мемоарни характеристики на лица отъ доброто старо време, като „Отецъ Захари Гебедженски" (Памятникъ, 1895, отдѣлно 1895), „Дѣдо Славъ Юрдановъ“ (Спомени, 1907), „Дѣдо Добри“ (Криво-лале, 1886). Тъй Блъсковъ, и въ друго време макаръ, съ своитѣ разкази затваря и завършва крѫга на оная своя писателска дейность, която почва още преди освобождението, следъ Кримската война. Подчертава още веднажъ вѫтрешното единство на своето дѣло.

 

 

            8. Народопросвѣтникъ и народовъзпитатель. Епигонъ на предосвобожденска романтика. — Следъ войната презь 1877—78 г. Блъсковъ продължава неуморно да работи въ оная посока, въ която е отправенъ още отъ времето на своята младость. Отъ писателитѣ — следъ смъртьта на Добри Войникова и Любенъ Каравелова презъ 1878 и 1879 г.— оставатъ само В. Друмевъ и П. Р. Славейковъ. Но и двамата, увличани отъ политико-общественитѣ борби, малко се занимаватъ съ литературна работа, особено съ белетристична. Блъсковъ остава самъ, забравимъ ли Ц. Гинчевъ. Едничъкъ съперникъ презъ 80-тѣ години му е Иванъ Вазовъ, авторъ вече на „Немили-недраги“, „Чичовци“ и „Подъ игото“. Късно, презъ 90-тѣ години, когато е въ упадъкъ на творчески сили, идватъ нови поколѣния, нови разказвачи. Но Блъсковъ си остава — дори до край на живота си — литературно деенъ. Сега особено писательтъ, разказвачътъ бива още по-тѣсно свързанъ съ учителя и възпитателя. Едва ли не бихме могли да кажемъ, че писательтъ не е подчиненъ на учителя. Дружи ли съ близки на сърдцето си още отъ по-ранна възрасть като Климентъ Браницки, Симеонъ Варненски, Тодоръ Икономовъ, той провѣрява правилностьта

 

 

194

 

и правдивостьта на своитѣ убеждения като гражданинъ, който може въ Шуменъ, отдалеченъ отъ главнитѣ срѣдища сега на българския духовенъ и политически животъ, да мисли и да чезне за България. А тази любовь къмъ своята родина той изявява преди всичко въ отношенията си къмъ народа. Макаръ и свободенъ, той вижда, че последниятъ още е духовно беденъ, че има нужда отъ просвѣта, възпитание, нравствено съвършенство. Него го привлича особено простата маса, занемарена отъ духовнитѣ аристократи на новото време, отъ мнимитѣ интелигенти-скакалци, отъ „сладкодумнитѣ гости на държавна трапеза“, както би казалъ Вазовъ. И както Вазовъ презъ 1881 г., обнародвайки часть отъ своята „Епопея на забравенитѣ“, или Захари Стояновъ съ „Записки по българскитѣ възстания“ отъ 1884—92 г. иска да възкреси забравяното хероично минало, да постави свѣтлитѣ фигури на славни дейци за назидание и примѣръ на поколѣнието, което линѣе отъ липса на идеализъмъ, така и Блъсковъ се стреми да посочи забравенитѣ труженици, колкото и скромни, на новото време, а отъ друга страна — да продължи срѣдъ масата тѣхното дѣло. Така той става поклонникъ на миналото, като черпи обаче отъ него не само поука за други, но и вдъхновение за себе си, бидейки още сѣятель на българската нива.

 

„О! не трѣба, казва Блъсковъ, не трѣба да се забравя това минало, което ни е възродило, още и прославило чрѣзъ подобни борци! Нѣма нищо по назидателно и по въспитателно за человѣцитѣ и народитѣ отъ колкото примѣритѣ и дѣлата на ония, които сѫ се подвизавали за доброто на обществото, въ което ние днесъ живѣемъ и благодѣнствуваме“ (Памятникъ, 1895. кн. I. с. 19).

 

И наистина той сега живѣе съ споменитѣ си, съ навицитѣ си, съ културата си, съ схващания и разбирания, завещани му отъ днитѣ на робството, но и отъ днитѣ на хероичнитѣ борби. Въ своитѣ издания той не веднажъ препечатва творения, излѣзли преди освобождението, цитува К. Фотинова, Г. С. Раковски, П. Р. Славейковъ, Л. Каравеловъ, Хр. Ботйова и др. Необходими сѫ на народа книги. И той се наема да му ги даде, вземайки при това примѣръ отъ „Петербургскій Комитетъ Грамотности“, отъ дружество „Посрѣдникъ для изданіи общедоступнихъ книгъ“, което обнародва книжки отъ Пушкина, Гоголя, Толстоя и пр., или отъ Хр. Г. Дановия

 

 

195

 

„Лѣтоструй". (Памятникъ, 1895, кн. II, с. 151-3). Иска дори да се основе нарочито дружество за издаване на полезни книги за масата. Мечтае, значи, за възпитателна работа срѣдъ най-широкитѣ слоеве на народа. Още повече, обяснимо е увлѣчението на Блъскова, като се знае, че тая посока на дейность той подхваща преди освобождението, следвайки примѣра и на баща си, на П. Р. Славейкова, на Л. Каравелова и др. Така, следъ сътрудничеството си въ сп. „Духовенъ прочить“, Болградъ 1862, и въ „Училище“, Букурещъ-Русе (1871—76) на Рашко Блъскова, той почва да урежда и издава самъ презъ 1874—1875 г. въ Букурещъ и Виена сп. „Градинка. Книжки за прочитаніе на сѣкиго“, отъ което излизатъ само петь броя, по кола всѣки. Ако Л. Каравеловъ, който като съветва Блъскова, му казва и нѣкои горчиви истини, и Хр. Ботйовъ, рѣзъкъ въ отношението си къмъ неговитѣ възгледи, да не даватъ ласкава преценка за „Градинка“ (вж. Знание, г. 1. 1870. бр. 1 и 6. с. 14—15, 93—94; Знаме, г. I. 1875. бр. 12), Блъсковъ не се отчайва, но продължава дѣлото си. Собствено, едва следъ освобождението, презъ 1879 г., като урежда „достѫпно ежемѣсечно списание“, излѣзло въ шесть броя, — „Градинка. Книжки за прочитаніе отъ сѣкиго“. По-нататъкъ, въ тая посока на издания за народа, урежда отъ 1880 до 1889 г. „Редъ съврѣменни книжки за прочитане на всѣкиго“, около 28 на брой, повечето отъ които иматъ особено заглавие, както следва: Минзухаръ, Теменуга, Зюмбюлъ цвѣте, 1880—1882 г.; Момина сълза, Лале, 1883, Лиляка, 1884; Перуника, Здравецъ, Латинка, 1885; Ружа, Калинка, Криво-лале 1886; Елха, Трьндафилъ, 1887; Вьрбина цвѣте, 1888; Димитровска ружа, 1889. Въ тия книжки има и разкази, нѣкои отъ които сѫ издадени като отдѣлни номера отъ серията. Освенъ това, отъ това издание той прави „Китка“, а всѣка китка има стръкъ: отъ 1880 до 1889 г. „кити“, както самъ казва, 10 китки, обикновено по 3 номера отъ излѣзлитѣ книжки. Отъ тия книжки прави и отдѣлни отпечатъци понѣкога, дава и нѣкои спомени, въ отдѣлна библиотечка, презъ 1895—96 г. „Книжки за народа“ (срв. А. Теодоровъ-Баланъ, Български книгописъ, София 1907 г. с. 82—91). Презъ 1884 и 1886 г. издава и две книжки

 

 

196

 

отъ редицата „Войнишка китка“, която нѣма успѣхъ. Къмъ тия издания правени въ Шуменъ, Русе и Варна, бихме могли да посочимъ, за харектеристика на Блъсковата дейность, събранитѣ отъ него народни анекдоти „за разтуха и разговорка“, обнародвани презъ 1880 и излѣзли отъ печатъ до 1895 г. петь пѫти — „Хитъръ Петъръ“. Блъсковъ печата разкази и разправки и въ „Войнишка сбирка“. — Интересътъ му къмъ народното творчество проличава както въ тия книжки, така и въ „Стананикъ или коладникъ“, Варна, 1886 — малка низа отъ коледни пѣсни, събрани отъ него. Но най-силно се изразява, заедно съ култа му къмъ старината, къмъ всичко минало, въ „Памятникъ“ (Шуменъ, 1895—96 кн. I—VI).

 

Всички тия издания на Блъскова могатъ да се характеризуватъ съ подслова (мотото) на „Градинка“ отъ 1874 г.: „Сѣднала-й Калинка въ Градинка, Набрала-й цвѣти сякакво". Въ тѣхъ има разнообразенъ материалъ, нагоденъ да задоволи вкуса на широката маса: статии нравствено-поучителни, осведомително просвѣтни; народни творения — стихотворения, приказки, пословици, гатанки, речникъ на български думи отъ Шуменско, анекдоти за Хитъръ Петъръ; училищни вести, спомени, споменни характеристики на нѣкои личности; материали и бележки; разкази оригинални, подражателни и преводни, препечатки и цитати отъ наши писатели — отъ П. Р. Славейковъ, Каравеловъ, Ботйовъ, Фотиновъ и др.; описания етнографски, природни и пр. — Говоримъ ли за тая народопросвѣтна дейность на Блъскова, не можемъ да не споменемъ и неговитѣ календарчета, които му издаватъ обикновено Хр. Г. Дановъ и Д. В. Манчевъ въ продължение на 26 години, отъ 1871 г. до 1877, и отъ 1880 до 1897 г., за година по едно, а често и по две и три (за 1880, 1889, 1890 и 1892 по две, а за 1881 и 1882—по три). Виждаме, тукъ следва пѫтя на П. Р. Славейкова, съ желание да даде по-хубава работа отъ неговата. Най-сетне неговиятъ стремежъ да поучава намира изразъ и въ школски дидактизъмъ. Това сѫ неговитѣ учебници по вѣроучение и църковна история, които иматъ голѣмъ успѣхъ. „Законъ Божий и славянски прочитъ за III отдѣление“, Търново, 1891, съ петь издания до 1897 г., „Законъ Божий и славянски прочитъ за IV отдѣление“, Търново, 1891, съ шесть издания до 1897 г., „Свещенна история“, Пловдивъ, ч. I, 1890, ч. II, 1892, съ шесть и четири издания до 1899 г. „Учение на православний християнски катихизисъ“, Пловдивъ, 1892 г. „Кратко учение за богослужението на православната църква“, Пловдивъ, 1890, 1893, 1896, „Кратска история на християнската православна църква Пловдивъ, 1893, и „Кратка история на българската църква“ Пловдивъ, 1895. Всички тия учебници сѫ съставени по руски извори. За отбелязване е, че първа насока въ тая си дейность получава отъ Климента Браницки. Първиятъ му учебникъ по „Законъ божий" отъ 60 страници рѫкописъ бива изпратенъ на Климента, който го преглежда внимателно и обстойно, и написва рецензия,

 

 

197

 

въ духа на печатанитѣ си нѣкога отсѫди презъ 70-тѣ години въ Браилското „Периодическо списание“, въ 130 страници. (Вж. Спомени, с. 172).

 

Не само съ тия учебници, но съ цѣлата си тая дейность следъ освобождението Блъсковъ следва не само своитѣ склонности, но и потрѣбитѣ на своето време. Тукъ той се изразява така, че дава възможность да бѫде по-добре, и по-правилно схванато неговото художествено дѣло. Основнитѣ моменти въ това дѣло намиратъ въ изданията му за народа и за учещата се младежь пълно изяснение. Една дейность, отъ която би могло да се изисква по-голѣма критичность, повече системность, целесъобразность, но надъ която времето може да бѫде снизходително, като се знае, както казва Каравеловъ на Блъскова, че това сѫ работи не на „учени академици, а на прости даскалчета, които сѫ се училе на панакида“ (Знание. г. I. 1875, бр. 6, с. 94). Блъсковъ въ всѣки случай и тукъ остава интересенъ деятель въ крѫга на българската книжнина.

 

 

            9. Художникъ. Разказно изкуство. — Цѣлото това дѣло показва, че Блъсковъ постоянно зрѣе като писатель. Не може сѫщо така да се отрече, че той закрепва въ своето повествувателско изкуство. Но все пакъ, у него има единни линии на развитие, които могатъ да се обгърнатъ съ общъ погледъ. Преди всичко той си остава последователенъ, бихме казали неизмѣненъ въ замисъла и постройката на своитѣ работи. Замисля ли свое дѣло, той винаги иска да покаже нѣщо, да го докаже дори, да поучи, да настави: концепцията е въ служба на предварително предпоставена нравоучителна задача. Въ „Изгубена Станка“ това е хероизъмътъ на хайдушката правда, правдата на страданието, тържеството на невинностьта и добродетельта; въ „Злочесга Кръстинка“ — злото отъ безпѫтния животъ на бащата, наградата на невинната женственость; въ „Пиянъ баща“ и „Три звезди“ — неизбѣжното възмездие за всѣко зло, порокътъ като гибель и за този, който го притежава, и пр. Отъ тоя замисълъ зависи и характера на постройката: тя трѣбва така да бѫде изработена, че да изяснява нравоучителната цель на автора, да внушава преди всичко идеята. Следователно, принципътъ на съдържанието властвува надъ формата. Така ще си обяснимъ,

 

 

198

 

защо всѣка глава въ повеститѣ му е онасловена, и то така, че се гони не само да се подхване вниманието на четеца, но и да се подчертае чрезъ странично разработения мотивъ общата цель. Тъй ще си обяснимъ отклоненията и епизодитѣ въ разказа: не само защото сѫ плодъ на неумение или на неустановенъ художественъ тактъ, но и защото сѫ сетнина на желанието да се изчерпи по-дълбоко нѣкой действенъ или нравственъ мотивъ, който подкрепя основното положение на автора. Естествено, по тоя пѫть се стига до опредѣлена тенденция. И то тенденция, която подчинява главни и сѫществени художествени изисквания. Интересно е, че въ всѣка по-сетнешна работа Блъсковъ по-ясно следва и изпълнява тоя свой планъ на работа. У него се създаватъ сюжетни схеми и еднообразни композиционни похвати, които говорятъ за слаба творческа инвенция, за плахо въображение, за скована воля за подвигъ. Всички негови повести биха могли да се сведатъ къмъ една схема, разбира се, начертана въ груби линии: обектъ за изображение — българското семейство; обща цель — наказаното зло или тържествуващето добро; фабула — хроника на българскитѣ страдания; лица — съ опредѣлена композиционна функция, двигатели на действието, и то — отрицателни и положителни, или злосторци, страдалци и избавители; композиция — съ експозиция, климаксно развитие на епичното действие, катастрофа — за катарзисъ, но съ възмездие — за нравствена утеха на читателя — всичко това, безъ да има изображението трагически характеръ; най-после, въ срѣдището на интригата трѣбва да има женз, носителка на идеята за измѫчената невинность и възнаградената добродетель. Въ връзка съ тая обща схема вървятъ и похватитѣ: повествувателни, характеротворни и описателни. Най-напредъ: интересно онасловена глава; отклонения отъ главната нижка на разказа, така че да затъмнятъ общия ходъ на действието; прекѫсване на изложението на мѣста, гдето би могло да се събуди по-голѣмо любопитство; вмъкване на таинствени или страшни сцени; повратъ въ изложението; поличби, предчувствия и сънища; прѣка намѣса на автора въ спокойния ходъ на изложението; лирически излияния, дидактични размисли, нравзучителни напомняния, обръщения къмъ читателя, и пр. По отношение на

 

 

199

 

лицата: авторътъ взема страна въ борбата, външна или вѫтрешна, на хероитѣ — симпатия къмъ едни, ненависть къмъ други: права и косвена характеристика — чрезъ описание на външни качества, нравствени особености и душевни състояния, или чрезъ диалогъ, който изяснява не само моментъ отъ развитие на фабулата, но и нѣкоя черта отъ природата на лицата; монолози и диалози — за да се разкриятъ намѣрения, решения и действия. Най-после: подробность въ описанията на предмети, лица, обстановка, природа, безъ да се обременява много действениятъ строежъ на разказа: лирически пасажи отъ страна на автора и на хероитѣ, за да се освежи описанието и пр. Всички тия особености на Блъсковото разказно изкуство не сѫ — и не могатъ да бѫдатъ — негово собствено достояние. Това сѫ общи съкровища на занаята, които се пренасятъ у насъ съ преводната нравоучителна повесть, съ сензационния и авантюренъ романъ, после — съ руския тенденциозенъ разказъ, съкровища, които черпи Блъсковъ по-късно отъ В. Друмева и Л. Каравелова. Така че тия похвати свеждатъ дѣлото на Блъскова къмъ установения на Западъ и у насъ романтиченъ стилъ. Но трѣбва да се посочи, че Блъсковъ, колкото съзрѣва съ течение на времето, толкова повече се отклонява отъ този стилъ, като изоставя застарѣли вече похвати. Отъ друга страна, въ подчинението на формата подъ идеята, което у него не е така грубо, той изпреваря всички тогавашни събратя като остава най-независимъ художникъ. И въ композицията си той проявява най-много тактъ и умение. Такова умение проявява и въ избора на материала и въ неговата обработка.

 

Тукъ бихме могли да посочимъ веднага автобиографскиятъ моментъ. Лични, интимни преживявания и приключения Блъсковъ вижда използувани отъ Друмева въ „Ученикъ и благодетели“. За единъ неукрепналъ още разказвачъ автобиографскиятъ материалъ е доста примамливъ. И Блъсковъ, който още при първитѣ си стѫпки се запитва, отъ где да черпи материалъ, се позовава най-напредъ на своитѣ преживявания. Въ „Изгубена Станка“ описанията на Балкана, на Делиормана, сценитѣ съ Варненския и Шуменски владика сѫ градени отъ нѣщо преживѣно; въ „Злочеста Кръстинка“ подъ образа на Лулча се крие до известна степень баща му Рашко — много случки и събития тукъ сѫ взети отъ жива действителность, засегнала дълбоко живота му; Кръстинка е образъ на собствената му сестра; Милчо — носи много черти отъ неговия животъ и отъ живота на брата му

 

 

200

 

Димитъръ; Величко въ „Двема братя“ е образъ пакъ на брата му; въ „Пиянъ баща“ : Пенчо, главниятъ херой, е образъ на неговия тъстъ по първа съпруга, хаджи Василъ Мореновъ — съ нѣкои черти, може би, взети отъ живота на брата му Георги Блъсковъ; Еленка, майката мѫченица, крие черти на майка му, която той цени и обича като светица; инокътъ Костадинъ, братътъ на Лулча, е чичо на Блъскова; животътъ изобщо, който изобразява въ тая повесть, се сплита съ неговия. Не бива да се забравя, че цѣлото дѣло на Блъскова е сложено на личния му опитъ, въ ограниченъ смисълъ на думата. Много отъ лицата, които изобразява, сѫ копия отъ негови познати. Така напр. дѣдо Иванъ въ „Изгубена Станка“, дѣдо Славъ, Гани и Бою въ „Злочеста Кръстинка“, дѣдо Димитъръ и хаджи Липчо въ „Три звезди", хаджи Вълко, лихварьтъ Дончоглу, свещеникътъ Добри въ „Пиянъ баща“ и пр. — това сѫ живи фигури, взети направо отъ близка нему действителность, лица, които могатъ да се изяснятъ съ даденитѣ отъ него въ „Памятникъ“, 1895/6, и „Спомени", 1907, живи характеристики за нѣкои отъ тѣхъ. Много отъ преживяванията на тия лица сѫ наблюдавани или изпитвани отъ самия него. Въ общия образъ на селския учитель трѣбва да търсимъ черти отъ живота му, както и отъ живота на баща му. — Сѫщо така въ описанията на обстановката, въ която се развиватъ събитията, на самия край, гдето действуватъ хероитѣ му, въ описанията на природата — има освенъ лични наблюдения и впечатления, но и преживявания. Особено въ описанията и изображенията на бьлгарската природа въ „Изгубена Станка“, „Злочеста Кръстинка“, „Пиянъ баща“ и „Три звезди“. Тоя моментъ въ неговитѣ повести е не по-малко цененъ отъ другитѣ.

 

Другъ моментъ, широко застѫпенъ, особено въ по-къснитѣ работи на Блъскова, това е тоя, който черпи изъ българския битъ, главно селския. Въ тая си склонность той бива подсиленъ и отъ Любена Каравелова, следъ „Злочеста Кръстинка“. Изображението на бита у него не е само дѣло на етнографа, — етнографъ Блъсковъ не е билъ — дѣло само на спокойното наблюдение и изучване. Напротивъ, той го рисува съ жива любовь, съпричастнява се съ него, радва му се, защото въ него чувствува непосрѣдно своя народъ. Сватбата въ „Изгубена Станка“, селския сборъ въ „Злочеста Кръстинка“, сгледване и сватосване, коледнитѣ праздници, Ивановъ-день, сватбата и пр. въ „Пиянъ баща“, селското хоро и поличбитѣ въ „Тритѣ звезди“ и пр. издаватъ Блъскова като отличенъ познавачъ на народния животъ. По-късно Блъсковъ се възвръща къмъ тоя материалъ и черпи не веднажь за своя разказъ. Ето защо мемоарниятъ моментъ, свързанъ съ цѣлъ единъ край, съ села и градове като Калипетрово, Айдемирь, Дивдѣдово, Драгоево, Силистра, Варна, Русе, Тулча, Браила, Шуменъ и пр., е живо

 

 

201

 

застѫпенъ и примамва вниманието на читателя. Цѣлиятъ този материалъ Блъсковъ използува за своето творчество. Методъ? Много простъ : безъ особена преработка, внася се почти суровъ въ повестьта или разказа. Блъсковъ съзнателно прави това: той не може и не иска да прави разлика между жизнена и художествена правда. Иска да даде „истинско събитие“, „истинно-българска“ случка. Не веднажъ отбелязва подъ линия въ разказа си, че случката е истинска. Особено, когато тя изглежда невѣроятна, както напр. въ „Тритѣ звезди" жестоката смърть на Димитъръ. Въ „Донка хубавица“ дори посочва, че половината отъ разказа е слушалъ отъ „мѣстото, гдето Петъръ, единъ отъ хероитѣ, се е любилъ, годилъ и женилъ“. Тъкмо тоя начинъ на творчество, лесно ни обяснява, защо разказитѣ и повеститѣ на Блъскова сѫ ценни поради вложения въ тѣхъ материалъ, защо тѣ примамватъ, увличатъ, стига да можешъ да долавяшъ поезията на миналитѣ дни. Освенъ това, материалътъ ни показва, защо по духъ и съдържание въ дѣлото на Блъскова има свежъ реализъмъ. Съчетанъ съ тенденцията, вложена въ повеститѣ, главно въ „Пиянъ баща“, последниятъ преминава въ тенденциозенъ реализъмъ. Но докато у Друмева тоя реализъмъ е по-скоро романтиченъ, у Каравелова — революционенъ, у Блъскова той е — етиченъ. — Съ този материалъ сѫ свързани и лицата и характеритѣ на Блъскова. Каза се, че повечето отъ тѣхъ, ако не и всичкитѣ, иматъ своитѣ първообрази въ живота. Благодарение на това обстоятелство, Блъсковъ е могълъ да представи цѣла „галерия“ отъ образи, които застѫпятъ различни съсловия отъ нашия животъ: учителското, духовнишкото, селското, чорбаджийското, кръчмарско-лихварското, еснафското, търговското. Ако се сѫди по изобразенитѣ лица, Блъсковъ е враждебно настроенъ къмъ чорбаджийското и кръчмарско-лихварското съсловие. Но по отношение на първото, не е предубеденъ. Мисли, че въ неговата срѣда има доста достойни за почить люди. Не е значи заразенъ отъ емигрантската ненависть къмъ него. Съ особена склонность, съ симпатия изобразява учители, свещеници и селяни, особено селяни. Въ хубава свѣтлина сѫ поставени селскитѣ старци, както и хайдутитѣ, макаръ и рѣдки у него.

 

 

202

 

Споредъ ролята, която играятъ въ разказа, и споредъ своя нравъ, хероитѣ у него сѫ раздѣлени главно на две групи—добри и лоши. Първитѣ обикновено сѫ жертва на вторитѣ. Но и лошитѣ не биватъ оставяни безъ възмездие: загиватъ подъ тежестьта на своя порокъ, или отъ рѫката на нѣкой сѫдникъ-изпълнитель на висшата правда. Така, отъ една страна имаме татарина, който отвлича Станка, после Лулчо, Ленчо, Солакъ, Първанъ, Тодю, отъ друга — Ганчо, Иванчо, Милчо, Иванъ, Величко, Стоянка, Еленка, Пенка, Станка, Кръстинка, Цвѣта и пр. За забелязване е, че въ втората група спадатъ повече жени. Това не е случайно. Жената, собствено българката, у Блъскова е дадена като велика страдалка, мѫченица, търпителка. Той самъ характеризува, отклонявайки се отъ разказа въ „Пиянъ баща“, жената въ неговия край: имала великолепното качество да търпи. Тукъ се посочва и изкупителското послание на жената въ живота. Чиста и непорочна, съ своето страдание — изплаща грѣхове на съпругъ, на синъ, на баща. Образътъ ѝ е обвитъ съ мѫченически ореолъ. Тя сякашъ пречистя и възвисява. „Орисията на българската жена и майка“, за която говори д-ръ К. Кръстевъ, разглеждайки творенията на П. П. Славейкова и П. Ю. Тодорова, е дадена преди тѣхъ у Блъскова. Всички тия лица, доловени отъ българската действителность вѣрно и изразени правдиво, наистина, нѣматъ богатъ вѫтрешенъ животъ. За психология въ времето на Блъскова малко се е мислило: стига да изобразишъ вѣрно случката, психологичната правда идва сама по себе си. Така че, ако това е недостатъкъ въ повеститѣ и разказитѣ на Блъскова, то е общъ недостатъкъ тогава, пъкъ и сега, на българската повесть. Важното е, че тия образи сѫ възможни и естествени. За нѣкаква особена индивидуализация не може да се говори. Срѣдището у Блъскова не е психологическиятъ анализъ или проблемъ, а действената развръзка, правдивата характеристика, нравствената поука. Характеризува ли хероитѣ си, той си служи съ установени въ реалистичния и романтиченъ разказъ похвати. Никога не изпада въ положението на Каравелова да бѫде грубъ въ изрази, обрати, мисли и пр., колчемъ рече да даде прѣка характеристика. И не можете да не признаете, въпрѣки сѫществени недостатки у Блъскова, неговото характеротворно изкуство: той дава живи, макаръ и не разнообразни, често дори схематични, жанрови фигурки и сцени, които за насъ сѫ отъ особено значение, че ни откриватъ единъ миръ преди и следъ нашето освобождение, че тѣхнитѣ следи се подхващатъ по-късно, презъ 80-тѣ години отъ нѣкои наши писатели, главно отъ Вазова, съ типичнитѣ негови „Чичовци“. Крайно статиченъ въ разработката на фабулата, той е статиченъ и въ обрисовката на характеритѣ. Тѣ се налагатъ още въ началото на разказа въ съзнанието като готови, завършени. Особено тия, които сѫ пасивни.

 

Зависимъ отъ своята срѣда и отъ своя темпераментъ, дори и отъ своя мирогледъ, остава Илия Р. Блъсковъ и въ своя езикъ и стилъ. Словното богатство въ неговия стилъ се опредѣля не само отъ задачитѣ, които преследва писательтъ, но и отъ суровия материалъ, легналъ въ строежа на неговото дѣло. Така, въ основата на неговия езикъ лежи шуменското наречие,

 

 

203

 

главно съ своя словаръ. Тукъ той стои близко до Войникова и Друмева. Покрай областнитѣ думи и обрати, както и покрай нѣкои архаизми, срѣщатъ се доста и турски думи, дори и изрази. Последнитѣ употрѣбя или самъ въ изложението си, или въ нѣкоя турска пословица и поговорка, или ги влага въ разговора на хероитѣ си, за да постигне индивидуализувана речь, или пъкъ най-сетне, когато иска да изтъкне нѣкоя реалистична подробность. За посочване е, че нѣма много русизми. Словото у него все пакъ не играе голѣма роля само за изказъ. То има сила и изразителность у него, когато е въ по-сложна синтактична функция. Тогава то е сочно, ако и грубо, свежо, ако и неподбрано, изразително, ако и не винаги на съответното си мѣсто.

 

Подписъ на Цани Гинчевъ отъ 1859 г.

 

 

Спокоенъ, Блъсковъ не обича отвлѣчената фраза. Кѫсата фраза у него е продължение на сложната. Той се стреми да попадне въ тона, когато разработва своята тема, на добродушенъ, народенъ, естественъ разказвачъ. Ето защо простотата на израза у него е една отъ най-характернитѣ му особености. Бихме казали — въ основата си реалистиченъ стилъ. За да засили или да подчертае искренъ и непосрѣденъ тонъ, той си служи, освенъ съ умалителни имена, често съ звукоподражания: съ тѣхъ изразява, както простия, но наблюдателенъ разказвачъ, впечатленията или емоцията отъ нѣкои действия. Тая простота и естественость се засиля не само отъ обръщенията къмъ читателя, но и отъ честата употрѣба на пословици и поговорки, дори и на обрати отъ народната пѣсень. Тукъ напомня Славейкова. Въ народната речь, както се знае, плеоназъмътъ е една отъ най-обикнатитѣ фигури. И Блъсковъ я не забравя. Но по-голѣмо влияние на стилнитѣ форми отъ народното творчество върху Блъскова не може да се отбележи. Обаче не може да се отмине обстоятелството,

 

 

204

 

че и той има склонность да мисли съ притчи и алегории. Това се вижда не само отъ обратитѣ на улицата, на всѣкидневната разговорна речь, но и отъ евангелскитѣ цитати. Съ тѣхъ се изразява не една страна отъ неговото възпитание, а и склонностьта му да поучава, да разкрива смисъла на събитията чрезъ откровението на Божията мѫдрость. Затова и има такива изрази, цѣли пасажи дори, които дишатъ наставнически моралъ, макаръ и да не прекалява тукъ. Понеже не може да гледа спокойно на известни деяния, вмѣсто да поучава, прибѣгва къмъ лирични отклонения и излияния. Тукъ речьта става топла, нѣжна, бърза, дори на мѣста патетична. Особено тамъ гдето хероитѣ му, съкрушени отъ страдания, плачатъ и разкриватъ болкитѣ си. Тукъ се доближава до Друмева, обаче не стига до неговата крайность. Спокойната мисъль на Блъскова не знае скокове, чувствата не стигатъ до драматична напрегнатость, затова и речьта му не знае отсѣчената, тревожна реплика, силата на удивителния и въпросителенъ знакъ. Хумористичнитѣ обрати, макаръ и да проявява нѣкѫде склонность къмъ изобразяване на смѣшното въ живота, не сѫ сѫществена съставка въ неговия стилъ. И за да изтъкне известни противоречия, често си служи съ антитезата, която всѫщность изразява у него единъ моментъ отъ неговото отношение къмъ свѣта.

 

 

            10. Човѣкъ. Личность и мирогледъ. — Тъкмо въ тоя стилъ, както и въ самитѣ творчески постижения на Блъскова, се долавя опредѣлена личность. Чувствувате, че човѣкътъ и писательтъ сѫ недѣлими. А това показва, че колкото и да е скромно дѣлото на Блъскова, то все пакъ е негово, все пакъ е отразъ на една жизнена сѫдба. Преди всичко, той не може да се освободи отъ влиянието на своя произходъ, отъ психологията на своето съсловие. Самъ отбелязва, че до двадесетгодишна възрасть е билъ чуждъ на града; самъ казва, че стилътъ на живота му се опредѣля отъ общитѣ условия, въ които е работилъ и действувалъ българскиятъ учитель. Отъ тукъ неговиятъ демократизъмъ — въ отношенията къмъ хората и въ начина на мислене, и неговиятъ идеализъмъ. Това сѫ, наистина общи особености на наши дейци преди освобождението, но у него тѣ иматъ своята индивидуална багра. Демократизъмътъ у него не е идеология,

 

 

205

 

политическа програма, вѣрую въ живота, а естественъ, близъкъ до природата начинъ на живѣене. Идеализъмътъ му има християнски характеръ. Блъсковъ е аполитиченъ, чуждъ е на общественитѣ и политически борби, следи ги като гражданинъ, дава своитѣ преценки, но не взима участие въ тѣхъ. Той не е борческа натура. Отъ тукъ у него тази мекость и нѣжность, която проявява по отношение на спомена, на миналото, на хубавото изобщо въ живота. Макаръ и да има перото на реалистъ, той не може да не идеализува това, което е скѫпо на сърдцето му: напр. доброто старо време, селото, българския учитель и пр. Вѫтрешната склонность къмъ идиличното, къмъ незасегнатото отъ цивилизацията, бихме казали неговиятъ естественъ непреднамѣренъ или не внушенъ отъ вънъ русоизъмъ, лесно ни обяснява неговиятъ страхъ отъ суровата действителность, отъ драматичнитѣ конфликти въ живота, да се изразимъ, заставайки по-близко до неговия миръ, отъ преображенията на злото. Блъсковъ би могълъ да бѫде поетъ на тихия, нѣжния пейсажъ, на сладката идилия, на чистосърдечието и добротата, на любовьта и радостьта въ живота. И тъкмо това, което му липсува, собствено, което не намира, той го изобразява като една възможность, като ограбено отъ живота, отъ злитѣ негови сили. Тукъ се проявява въ мирогледа му известенъ дуализъмъ, наследенъ отъ неговата черковнославянска култура. Както се знае, християнската религия, макаръ и да се опита да преодолѣе източния дуализъмъ, не се освободи отъ неговото влияние. И Блъсковъ схваща свѣта като творение на Бога. Но въ тоя свѣтъ има непрестанна борба между злото и доброто, между мрака и свѣтлината. Може сатаната чрезъ деянията на човѣка да тържествува, но въ края на борбата ще победи всемогѫщиятъ Богъ. Основното негово отношение къмъ дѣлата на човѣка се изразява чрезъ народната пословица, която често употрѣбя: „Богъ забавя, ала не забравя“. Ясно е, живѣе съ представата на старозаветния Богъ, който е жестокъ и знае да наказва. Неговата доброта и сърдечность се изразяватъ въ блага и възвишена човѣчность. Човѣкъ носи искра въ гръдьта си отъ Божията душа. Следователно, човѣкъ въ човѣка трѣбва да вижда братъ. На хуманни начала би било необходимо да почиватъ отношенията между хората. Колко малко

 

 

206

 

е потрѣбно, за да могатъ всички да живѣятъ добре на земята, ако се проникнѣха отъ високото съзнание за предназначението на човѣка. Класовата борба за него би била отрицание на всѣкаква хуманность. Защото социалниятъ въпросъ за него не се разрешава съ методитѣ на икономическия материализъмъ, а чрезъ срѣдствата на нравствения идеализъмъ, сиречь чрезъ лично вѫтрешно самоусъвършенствуване. Не бива да се забравя, че Блъсковъ остава отъ първитѣ дни на своята младость до края на живота си преданъ синъ на българската православна църква. Това, което добиватъ нѣкои наши дейци, като Чинтуловъ, С. Филаретовъ, В. Друмевъ и др. отъ семинарията или духовната академия въ Русия, Блъсковъ добива отъ нашата православна традиция: нравствено-религиозното съзнание. То не е, разбира се, дълбоко. Въ основата му лежи християнската догма. Но то е искрено и силно.

 

Христо Ботйовъ, който не е религиозна натура, въ посочената рецензия върху „Градинка“, обвинява Блъскова, че гледа на народнитѣ нрави и обичаи „като калугеръ или като духовникъ“, та „затова въ крайятъ на „Ивановъ-день“ е помѣстилъ въ видъ на моралъ три безмисленни и варварски изрѣчения изъ св. Писание“. Ясно е, че тукъ Ботйовъ и Блъсковъ сѫ две крайни противоположности. А отъ „калугерския моралъ“ на Блъскова ние си обясняваме неговата склонность къмъ дидактизъмъ. Самъ нѣкога е билъ проповѣдникъ въ черква, самъ иска сега да бѫде проповѣдникъ въ живота. Да поучи, да възвиси, да каже на своитѣ сънародници „да ходятъ въ свѣтлината, докато има свѣтлина“, по Толстоевски, това за него е нравственъ дългъ. Не е това фарисейство, а вѫтрешна правда, жизнена необходимость у Блъскова. Вѣрата въ правдата, въ крайната победа на справедливостьта, въ Бога лежи въ основата на неговия оптимизъмъ. Въпрѣки всички нещастия, човѣкъ не трѣбва да губи вѣра въ тържеството на доброто. Именно въ наказанието на злото, наказание въ което вижда Божия промисълъ (напр., въ изпадналостьта на Първана въ „Три звезди“ селянитѣ виждатъ Божий пръстъ), е залога, че свѣтъть се усъвършенствува, стреми се къмъ свѣтлината на доброто. Трѣбва само да се осмислятъ или да се схване смисълътъ на страданията. Тѣ отварятъ зеницата на духовно слѣпия. Не бива да се отчайваме предъ тия страдания — спасението изисква изкупление и жертва. Нѣма нищо по възвисено — отъ жертвата на обичьта, на човѣшката чистота, на серафичния духъ. Честенъ въ деяния и мисъль, позналъ самъ повече бича на злото върху своя гръбъ, той издига въ култъ духовната чистота, сьрдечната добродетель. Тукъ вижда той великото изкупителско послание на жената въ живота. По природа самъ женственъ, той остава единъ отъ рѣдкитѣ поклонници у насъ на вѣчната женственость. Затова не обича, макаръ и да е склоненъ да прощава, недостойната жена. Тя е грозна действителность, която отнема

 

 

207

 

чара, поезията на най-хубавия въ живота му сънь. Ако би ималъ мощь, какъвто е „галеникъ“ въ живота, той би превърналъ всичко въ съвършенна чистота. Защото въ етиката си той е утилитаристъ. — Моето добро трѣбва да бѫде възможно благо за всички. Последнитѣ му думи, предизвикани като преценка надъ едно недостатъчно етично деяние, „така не може да се живѣе на тоя свѣтъ“, сѫ последенъ, но вѣренъ изразъ на цѣлата му природа, на цѣлия му жизненъ пѫть, на цѣлия му устремъ къмъ хубость въ живота. Личность рѣдка за нашитѣ условия, интересна, която заставя да вѣрвате въ правотата и на неговия погледъ къмъ свѣта.

 

 

            11. Мѣсто и значение въ литературния развой. — Като малцина български писатели, Блъсковъ се явява съ особенъ, интересенъ ликъ, излѣземъ ли отъ гледището на нашето литературно развитие. Като никого, може би, той най-силно е зависимъ отъ нашата литературна традиция. Изхожда отъ простолюдната, побългаряваната книжнина, после отъ Раковски и Друмева, минава презъ Каравелова, за да се затвърди следъ освобождението като епигонъ на предосвобожденския романтизъмъ. А като се знае и силата на черковно-славянската традиция, отъ която излизатъ толкова наши писатели, като П. Р. Славейковъ, В. Друмевъ и др., ще дадемъ и особено значение на нравствено-религиозния моментъ въ дѣлото на Блъскова. Той именно повече отъ Друмева подчертава, затвърдява нравствено-назидателната, нека кажемъ, ако и пресилено малко, нравствено-религиозната посока въ българската художествена литература. Тукъ той посочва, колко сѫ силни за него нѣмската простолюдна нравоучителна романтика, черковно-славянската култура и националниятъ битъ. Макаръ и наивенъ въ много свои замисли и изпълнения, той все пакъ успѣва да внесе въ повествувателния романтизъмъ повече реалистични моменти, да даде на селския реализъмъ нравственъ духъ, да вложи въ нашата разказна тенденциозность по-малка субективность и по-вече художествена мѣрка. Ако би се запозналъ съ нѣкои отъ по-къснитѣ творения на Толстоя, като „Възкресение“, той безъ друго би станалъ неговъ ученикъ, като човѣкъ на художественото слово, и би могълъ да задълбочи както етичния си реализъмъ, така и нравствения си идеализъмъ. Тъкмо въ тая посока Блъсковъ стои усамотенъ въ нашата литература, и тъкмо въ тая посока той може да бѫде далеченъ предтеча. Че нашата литература

 

 

208

 

тъкмо тукъ е най-бедна и че тукъ биха могли да се очакватъ нови завоевания, това не подлежи на споръ. Въпроситѣ, които Блъсковъ тъй чистосърдечно засѣга, и често така наивно и не винаги промислено разрешава, все пакъ сѫ единъ цененъ влогъ въ нашата литература. Въпросътъ за възпитанието и сѫдбата на човѣка, за наказанието и престѫплението, за възмездието и изкуплението, за обижданата, но тържествуваща добродетель, чакатъ и днесъ своя майсторъ, за да ги разреши съ своето слово въ тѣхната психологична, нравствено-религиозна и философска глѫбина. Отъ друга страна, Блъсковъ, изобразявайки българскитѣ страдания, следвайки Друмева въ неговата повесть „Ученикъ и благодетели“, посочва, че тия страдания могатъ да иматъ по-дълбокъ нравственъ произходъ, че могатъ да бѫдатъ последица не само на турската власть, на робскитѣ условия на живота, но изобщо на човѣшкитѣ страсти, по-ограничено — на българската действителность, независимо отъ политическата участь на народа. И самитѣ българи могатъ да причиняватъ, дори и на най-близкитѣ си, жестоки страдания. Наистина, подъ бдителното око на властьта въ Шуменъ, той не може да следва революционно-пропагандаторския разказъ на Каравелова. Но той все пакъ обръща погледъ на нравственнитѣ терзания въ българската душа — причинени отъ свои, както по-късно и Каравеловъ, като запазва по-голѣма обективность въ изображението. Въ тая посока неговиятъ реализъмъ има качествата на реализма въ „Българе отъ старо време“ на Каравелова. Василъ Друмевъ не остава чуждъ на своя край, но Блъсковъ свързва съ него не само цѣлиятъ си животъ, но и цѣлата си жизнена и литературна сѫдба. Той е, погледнатъ отъ това становище, първиятъ нашъ областенъ писатель. Цѣлата область отъ Шуменъ до Браила, Добруджа и Делиормана, Дунавътъ и Източния Балканъ, съ своето население, съ своя битъ, съ своя животъ, своята природа, намира суровъ, но правдивъ, ако и не разнообразенъ, дълбокъ или богатъ, изразъ въ повестьта и разказа на Блъскова. Добруджа преди Йовкова намира своя повествувателъ и изобразителъ, а селскиятъ животъ въ даденъ край — своя наблюдатель преди Елинъ-Пелина, който, както се знае, свързва своето дѣло съ опредѣленъ кѫтъ отъ Софийско, преди Антонъ Страшимирова,

 

 

209

 

буденъ, проникливъ наблюдатель на селската действителность въ Видинско. Никой обаче отъ тия писатели не извиква неизбѣжно представа за опредѣлена область отъ нашата родина, както Илия Блъсковъ. Не бива да се забравя, че той е и първиятъ, който полага основа на жанровитѣ образи и картини, леки, непринудени, естествени, които се подхващатъ по-късно, презъ 80-тѣ години отъ Ивана Вазовъ — съ „Чичовци“, „Хаджи Ахилъ“. Освенъ това, той е първиятъ, който полага начална основа на селската повесть у насъ, който начева оная посока на изображение, що по-късно се проявява рѣзко съ добре познатата и втръсналата се вече идеализация на българското село. Той пръвъ противопоставя селската идилия, патриархалность, нравствена чистота на градската цивилизация, съ своята поквара и развала, съ своя индивидуализъмъ и материализъмъ. Основното негово отношение къмъ нашия селянинъ, което можемъ да опредѣлимъ съ цитувания отъ него въ „Спомени“ (с. 109) възкликъ на Толстоя: „Ахъ, какво златно сърце има простиятъ нашъ селянинъ!“, доста ясно изразява писателската му физиономия. Най-после, Илия Блъсковъ, заедно съ Друмева и Каравелова, създава не само отдѣленъ видъ българска повесть, но съдействува да се затвърди изобщо повестьта у насъ като самостоенъ литературенъ родъ. А когато Каравеловъ умира, въ 1879 г., а В. Друмевъ е мъртавъ за художествената литература презъ 80-тѣ години, едничъкъ Блъсковъ подържа приемствената връзка въ своята повествувателна область между литературата преди и следъ освобождението. И разгърнемъ ли днесъ страницитѣ на българската белетристика, вникнемъ ли по-дълбоко въ нейнитѣ похвати за изображение и за разказване, както и въ вложенитѣ въ нея проблеми, не можемъ да не забележимъ, че тѣ иматъ своитѣ по-дълбоки корени не само у Друмева и Каравелова, но и у Блъскова. Забравениятъ писатель ще почувствувате, че живѣе въ българската литературна традиция: все ще намѣрите нѣщо у Вазова, Т. Г. Влайкова, А. Страшимирова, у Пенчо Славейкова и П. Ю. Тодорова, у Елинъ-Пелинъ и Йорданъ Йовкова дори, което би ви напомнило за него и за неговото дѣло. Тукъ той, наистина, е единъ щастливецъ — въ него се криятъ възможности за развитие, отъ значение за нашата разказна проза.

 

 

210

 

Библиография

 

Ю. Ивановъ. Р. Ил. Блъсковъ. Българский периодический печатъ, София, 1893, с. 131 —132; Ил. Р. Блъсковъ. Тамъ, с. 143—144.

 

*** Ил. Р. Блъсковъ. По случай 50 годишния му юбилей. Училищенъ прѣгледъ, г. XII. 1907, кн. 3.

 

Z. Б. 50-годишната литературна дѣятелность на г. Илия Р. Блъсковъ. В. День, 1907 г., бр. 1155 (2 статии).

 

Б. Н. Балкански. Илия Р. Блъсковъ като писатель и учитель. Свѣтлина, г. XV, 1907, кн. 6—7, 12—14.

 

С. С. Бобчевъ. Илия Р. Блъсковъ. Българска сбирка, г. XIV. 1907, кн. IV. с. 245—248; Ил. С. Бобчевъ. Ил Р. Блъсковъ, тамъ г. XIII, 1905, кн. 10, с. 634—640.

 

Ст. Чилингировъ. Илия Р. Блъсковъ. Материали за живота и дѣйностьта му. Училищенъ прѣгледъ, г. XVIII, 1913, кн. 1, с. 60—78.

 

Ангель Атанасовъ. Илия Р. Блъсковъ  Библиотека „Българска книжнина“, изд. Министерството на нар. пр., № 17, София, 1928; Злочеста Кръстинка. Библиотека „Българска книжнина“, № 18, София, 1928.

 

Райчо Ил. Блъсковъ. Автобиография. СбНУ. кн. XVIII, 1901 г., с. 545-604.

 

Ил. Р. Блъсковъ. Спомени изъ ученическия, учителския и писателския ми животъ. Изд. св. Синодъ на Бълг. църква. София, 1907.

 

Ил. Р. Блъсковъ. Материали по историята на нашето възраждане. Шуменъ, 1907.

 

Ст. Чилингировъ. Бѣгли спомени за Илия Р. Блъсковъ. В. День, 1907, бр. 1156.

 

Ст. Минчевъ. Изъ историята на българския романъ. София, 1908.

 

Боянъ Пеневъ. Първа българска повесть. Нещастна фамилия на В. Друмева. Изд. Бълг. акад. наук., Българска библиотека, бр. 14. София, 1929, с. 168—169.

[Previous] [Next]

[Back to Index]