Език и стил на Пространното житие

Житието е написано според канона на Метафраст (Х век), който е създал прелом в агиографската литература. Метафраст се обявил решително срещу наивните животоописания на хри­стиянските светци и обосновал теорията за хубав литературен език на житията, за изискана фраза и висок стил, за да задо­воляват и образованите хора. Теофилакт спазва тоя канон и написал житието на Климент Охридски на изискан среднове­ковен (византийски) гръцки език. То притежава качества на литературно произведение, което можело да задоволи образо­ваната и начетена в християнската литература публика. Затова тератичният елемент е сведен до минимум.

През XI век, когато е писано житието, гръцкият език е имал вече една дълга история от около 2000 години. През това време неговият речников състав се е изменил твърде много, като са въведени нови форми и думи. Известно е, че от Омировите думи в езика на Новия Завет се употребяват по-малко от половината. Наред с новите думи, навлезли в речниковия фонд и в речниковия състав на гръцкия език, се изваждат много стари думи от съчиненията на класическите писатели. Византийските автори постоянно взимали думи и обрати от не­изчерпаемото богатство на класическата древност. Теофилакт има богат речник и съвсем свободно си служи с него. Богат­ството на думи той използува за гъвкава и звучна фраза, за точно предаване на своята мисъл и за музикално оформяне на изреченията. Синонимиката у него е богата и умело използувана. За пример да посочим двете думи за живот  и . Последната дума той употребява в смисъл на „вечен живот” и затова изречението  (XVIII, 56) трябва да преведем „учение без живот не води към вечен живот”. Няма съмнение, че синонимите са една трудност при превеждане, защото не винаги има съот­ветни думи, които да предават и тънките особености на всяка една от тях. В гръцки език има много глаголи за „обичам”. Във византийския език се употребяват по-често  , но всеки има свой оттенък. Ние ги превеждаме обикновено с „обичам”, защото нашата дума „любя” има по­вечето специализирано значение, особено сега. Трябва да под­чертаем, че морфологията на византийския език не се отли­чава съществено от морфологията на класическия гръцки език. Формите на имената са установени здраво, изключенията са сведени до строго определен брой, глаголните форми са утвър­дени и дублетите са много по-малко от тия в класическо време.

Византийският стил се характеризира с пищно построена фраза, с богата синонимика, разнообразна стилистика и прави­лен строеж в синтактично и морфологично отношение. Теофи­лакт владее в съвършенство тоя стил. Той е „магистър на риторите”, т. е. опитен преподавател и учител по изкусно гово­рене и писане. Сам пише изящно и говори увлекателно, както може да се заключи от неговите жития. Той владее църковното красноречие (омилетика) и знае теорията на светското красноречие. Като добър познавач на свещеното писание той лесно намира подходящи места за цитиране и подкрепяне на своя мисъл чрез тях. Но и в случая проявява известна ориги­налност: не винаги цитира буквално, а преразказва библейски­те изрази и случки, а още по-често се изразява с отделни думи и съчетания, взети от различни места на Новия и Стария За­вет. Така също непринудено използува различните фигури на речта и реториката и това прави езика му още по-жив и по-хубав.

Ораторският въпрос, който за нас е изкуствен и неесте­ствен, се среща често в житието, както се посочи вече. По­неже житието е писано да се чете пред слушатели в църква по време на богослужение или пред поклонници в манастирите, неговият реторичен характер се явява съвсем естествен и за­даването на въпроси е нещо обикновено за тоя род литера­тура. Ние имаме пълно основание да допуснем, че авторът е произнасял години поред похвални слова и речи за делото и живота на Климент, чиято памет е била твърде много тачена и почитана още веднага след смъртта му. Тези речи без съмнение са дали отпечатък върху стила на написаното житие.

Явен белег на ораторската проза е многосъюзието, особено честото повтаряне на  (и). Докато в нашия език се предпо­чита свързването на еднаквите части само със съюз пред по­следната, в гръцки той често стои пред всяка една отделна част. Авторът на житието отива още по-далече: той често за­почва своите изречения с този съюз. Нека кажа, че многосъю­зието е една трудност за преводача. Ал. Теодоров-Балан се е опитал да запази съвсем точно оригинала и превеждал всички съюзи. Аз изпускам отделни съюзи, като намирам, че така българската фраза става по-гладка.

Църковният език предпочита евфемистичните изрази. Теофилакт остава верен на тая традиция и избягва думи като „умря”, а пише „напусна земята”, „напусна живота”, „отдели се от хората” и др. Интересен е в случая изразът: „Чеслав не можа дълго време да се наслаждава на неговото (= на Ангеларий) присъствие в живота” (XVI, 51) -  .

Авторът на житието има подчертана слабост към т. нар. ети­мологична фигура (figura etymologica). Това са изречения, при които допълнението в изречението е от същия корен на сказуемото или пък е близко по значение с него. В първия слу­чай се получава евфоничност и набуквяване, които правят речта звучна („ден денувам”, „сън сънувам”, „рано ранила Гергана” и др.). В житието се срещат често такива съчетания:   (VIII, 27) - „манихейска лудост лу­дувате”; (IX, 30) - „мра­зещ мразещите господа”;   (XVII, 54) - „предал три къщи на триблажения Климент” и др.

Думите са обикновено многозначни. Това важи особено за често употребяваните думи и за старите езици. Наред с кон­кретните и преки значения се явяват много преносни. Теофилакт използува това и вещо си служи с една и съща дума за кон­кретно и преносно значение дори в едно изречение. Когато описва случката с умрелия син на стопанина, който приел гостолюбно Климента, Наума и Ангелария, той влага в устата на тъжния баща следните думи:   (XV, 44) - „затова ли ви про­тегнах десницата си, за да загубя единствената си дясна ръка?” Преносното значение на думата  (верига) е получено от живота. Авторът е имал възможност да наблюдава в Константинопол как работниците влачат кораби и други тежки предмети с вериги. Така думата „верига” добива за него зна­чение на „сила”. Буквалният превод на  (II, 4) - „веригата на такава мъдрост при­влякла мнозина” - не е за предпочитане от „силата на такава мъдрост привлече мнозина”. В духа на църковната терминоло­гия и символика „водата” е „учение”, а „учителите” са „из­вори” И те „поят” жадните:   (XVI, 49) - „черпели от тези непресъхващи извори, сами пиели и споделяли водата със своите домове”.

В житието се среща сегашно историческо време (praesens historicum) за по-живо предаване на минали събития. Не ви­наги обаче е гладко тяхното превеждане с историческо се­гашно време и в нашия език. Аористът и перфектът по зна­чение често се изравняват, а минало несвършено време в от­делни случаи заменя аорист. Деконатни действия се предават с презенс, с имперфект и с аорист. Предикативни причастия играят и роля на сказуеми, а сказуемите - на определение в съгласие с класическия език. Наклоненията се употребяват пра­вилно, но бъдеще време в индикатив може да замени повели­телно наклонение, както е и в Новия Завет. Затова формата  (XXIX, 80) заменя  „съкруши”, както  значи „обичай” и по значение е равна на . Понякога авторът използува различните форми за действителния и медиално-страдателния залог колкото за външен ефект, толкова и за оригинално изразяване на свои мисли:   (III, 9) - „прославяйки ги прославеният всред светците господ”.


[назад] [нагоре] [напред]