Непреодолими пречки не ни дадоха възможност да отидем в Костурско да видим и онези, които имат най-голям дял в илинденската епопея. През 1903 цяло Костурско беше обхванато от движението и въстанието там беше потушено с голяма жестокост. Общо за цяла Македония от 20 юли до края на въстанието е имало двеста и четиридесет сражения. Опожарени бяха над двеста села, останаха без подслон на седемдесет хиляди души, а жертвите – мъже, жени, деца, въстаници – бяха над пет хиляди шестотин и осемдесет души. За потушаването отоманската империя беше изпратила армия от триста хиляди души срещу тридесет хиляди въоръжени въстаници,

       През последния век българският народ води много борби и даде много жертви, за да отхвърли робството и да се обедини. И в тези борби за освобождение плати голям кръвен данък. Много голготи бяха издигнати по българската земя както през въстанията в Батак, Перущица, Брацигово, Крушево, Смилево и цяло Костурско, така и през войните за обединението на българския народ в Люлебургаз, Чаталджа, Тутракан, Кала тепе и още много други, които сочат усилията и жертвите на един млад и жизнеспособен народ за свобода и обединение.

        Пътят Лерин-Воден минава през места, по които през Европейската война също така се проля много българска кръв. Баница, Горничево, Чеган, Каймакчалан – това са светини, пред които трябва да има всенародно поклонение.

        Ето Чеган – гол и страхотен. По на север – Каймакчалан, а на юг – Баница и Острово. Спряхме да видим тези станали исторически за нас места. Селяни ни уверяваха, че гробовете на нашите герои са запазени и доколкото е било възможно, тайно поддържани.

       Оттук пътят продължава през един проход и слиза към Островското езеро. Вълшебна местност, особено езерото! Отначало, при излизането от прохода, прозърта ту една, ту друга част на езерото, докато блесне цялата му шир.

        От Лерин за Солун пътуваше с нас един немски военен кореспондент. Тогава пътуването по тези места беше опасно. Пътят пресичаше част от гръцките укрепителни линии с много минни полета, които още не бяха прочистени. Присъствието на спътника ни немец улесни доста пътуването ни. Той беше минавал вече по този път и ни водеше, като спазваше педантично всички указания, дадени върху поставените из пътя табели.

        Воден с неговите водопади и отличното му местоположение е извънредно красив град. На източната му страна има една прочута местност с много чинари, през която тече река Вода. Тази местност някои смятат за една от най-красивите в света. В средата на града има голям площад. Населението в цяло Воденско е българско. Някога градът Воден е бил столица на цар Самуил и седалище на българския патриарх Дамян Дръстерски. През революционното време Воден и Воденско взеха много живо участие. Един от многото известни войводи, станал легендарен, е панагюрецът Лука Поплуков, убит в сражение с турците през 1905 г.

        Имайки опита на Лерин, щом влязохме в града, решихме да отидем в някое кафене. Поискахме да ни покажат някое българско кафене да пием кафе. Като чуха българска реч и видяха военна униформа, те се раздвижиха като пчели в кошер. Няколко от тях се спуснаха към нас.

       Гледат ни и не могат да повярват. Ние повторихме молбата си.

       - Ама вие българи ли сте?

       - Да, българи.

       - Българи! Ние толкова години ви чакаме, та сега кафе в кафене ли ще пиете? Тук всяка къща ще ви даде по двадесет кафета. Елате, братя, добре сте ни дошли!

        Групата веднага се увеличи. От всички улици тичаха хора към нас да ни посрещнат. Останахме изненадани след онова, което видяхме в Лерин.

        Гледам нашия спътник немец, който в това време продължаваше да стои в автомобила. Той беше съвсем слисан от онова, което виждаше тук, от тая радост и сърдечност.

        Групата граждани, гражданки и деца растеше всеки миг. Нови прегръщания и сълзи от радост. Нашият немец, който отначалото гледаше смаян от прозореца на автомобила, по едно време като че се опомни, удари енергично вратата и слезе.

        Част от насъбралите се се втурна към него. Изведнъж той се видя безпомощен в ръцете на неколцина здрави воденчани, които го вдигаха и викаха:

        - Да живее Хитлер!

         Лицето на немеца засия от радост.

         Една жена извика:

         - Деца, тичайте да донесете цветя.

         Скоро площадът почерня от народ. Дадохме им вестници и портрети. За всеки вестник и портрет се протягаха десетки ръце. Дадохме им, колкото имахме. Но исканията бяха много.

         Гледа немецът това надпреварване и боричкане за един вестник и не може да разбере защо е.

         Обяснихме му, че не са виждали български вестник, нито каква и да е българска книга от десетки години, че гръцките власти наказваха много строго всеки, у когото се намери българска книга.

          - Тъй ли? Ами защо не им дадете повече?

          - Защото нямаме свършихме ги.

          Ядосва се немецът защо сме ги свършили. Един от другарите ми му даде няколко броя, които беше запазил за Солун. Немецът взе вестниците и сам ги раздаде.

          Предложения да пием кафе получихме много. И какви ли не други предложения: за закуски, за вина, за коняци, за ракии. Един особено много настояваше да ни даде мед. И на тръгване дори не забрави да ни напомни за своя мед.

          Отидохме в едно старо, известно българско семейство. Разбира се, заедно с нас дойдоха много от посрещачите. Цялата къща се изпълни. Хора имаше по стаите, коридорите, стълбите, улицата също беше пълна.

          Сложиха ни какви ли не лакомства, дадоха ни какви ли не напитки.

          По едно време в стаята влезе млад човек , за ръката водеше старец, който едва пристъпваше.

          - Баща ми – каза младият човек – Научил се за вашето идване, та ме накара да го доведа да ви види.

           Старецът беше много прегърбен. Когато ни наближи, направи усилия да се изправи. Цял трепереше. Очите му премигваха – не можеше да задържа погледа си.

         - Дядо, ето този е български офицер – обади се някой.

          Целунах му ръка. Другата, съвсем трепереща, се опита да сложи на рамото ми, да ме прегърне.

          Немецът много тревожно извика, че старецът е зле и може би ще стане нещо лошо с него. Стана и го прихвана да седне.старецът ме целуна, целуна и кръста за храброст и почна да гали дрехите ми.

         Гали българската военна униформа старецът и тихо й се радва. Беше толкова много изтощен и слаб, че не можеше дори и да заплаче от радост. Но вярата му не беше изгаснала и съзнанието му за неговата народностна принадлежност беше ясно и твърдо определено. Колко мъки ли беше претеглил той в живота си за това, че е българин?

         Излязохме. На улицата – шпалир от мъже, жени и деца. Пред вратата ни донесоха много букети цветя. Беше невъзможно да приемем всички, които ни поднесоха. И когато минавахме, от двете страни на улицата хвърляха над нас цветя непрекъснато, докато стигнахме автомобила.

         Тръгнахме.

        - Довиждане, братя! Не ни забравяйте. Живеем само с мисълта за вас. Чакаме ви.

        Излязохме от града. Немецът, който седеше до шофьора, се обърна с лице към нас и каза:

        -Господа, никога не съм виждал нещо по-покъртително. Навярно това е един от най-силно преживените моменти в живота ми. Този момент никога не ще се заличи от паметта ми.