Солун


         - Виждате ли? – каза немецът, като посочи открилото се вече пред нас Солунско поле – прочутата унгарска Пуста отстъпваше пред него.

          Пред нас беше голямата шир на много плодородното Солунско поле , заобиколено от планините Докса, Дурла, Паяк, Круша и Башик.

          Едно английско дружество е хвърлило тук много пари. Блатистите места са отводнени. Хубавите железни мостове на реките бяха разрушени. Когато минавахме из полето, всичко говореше за една много скорошна война Разрушения, разхвърляни военни материали и много пленници гърци. Вървяхме бавно поради голямото движение на войски и поради разрушенията. Германските пионери бяха в трескава работа.

          Солун и Солунско, както и цяла Македония, дадоха много в културната съкровищница на българите. Тук светите братя Кирил и Методий сътвориха нашата писменост и написаха първите наши книги на езика на солунските българи. Тук е открита първата българска печатница. До 1913 г. тук имахме три гимназии, много основни училища и две черкви. Тук беше седаличето на Централния комитет на ВМРО. Тук заседаваше конгресът на организацията, който взе решение за Илинденското въстание.

          До 1912 Солун имаше българска физиономия. Българската реч се чуваше навсякъде. Цялата околност – села и градове беше населена с българи.

          Когато влизахме в града имахме чувството, че сме в грамаден военен лагер. Из улиците движението бе голямо. На много места граждани, събрани по десетина наедно, тихо приказваха. По лицата им се четеше тревога.

          Градът е променен. По време на войната е имало пожари, които са унищожили много сгради. Пристанището, голямо и удобно, в което някога се виждаха много параходи, сега беше пусто - нямаше нито един параход.

          Ето и Беязкуле. Колко българи оставиха кости в този затвор и колко други излязоха от него с разрушено здраве!



          Но българщината се съживява наново!

          Не останахме дълго време в града. Вечерта, след продължителен разговор с наши хора, ни се наложи веднага да заминем за София.

          Преди да преминем планината Круша, на път за Демир Хисар срещнахме селяни българи, които въпреки изселванията са останали в своите огнища. Те отдалече личаха със своята носия, различна от облеклото на преселниците гърци.

          Спряхме един от тях. Казахме му, че сме българи. Отначало той се отнесе с недоверие към нас, навярно помисли, че искаме да го подведем, но после се поотпусна малко.

          Попитахме го радва ли се на събитията.

          Изгледа ни още веднъж, като че отново преценяваше дали сме българи. Сетне се позасмя и отговори:

          - Како що сакахме, така Господ ни даде.


Декларация на Българския централен акционен комитет


назад  нагоре