Скопие беше столицата на Македония под югославска власт. За него сърбите полагаха големи грижи. Той беше вратата за сръбската пропаганда на юг и за това към него бяха насочени всички удари за посърбяването му. Още в турско време там бяха свили гнездо Преличовци, към работата на които сръбската хазна беше много щедра. Но Скопие на Натанаил, на полковник Борис Дрангов, на В. Велянов – Чичотоостана непоклатима българска твърдина и не се поддаде на сръбските съблазни. През сръбско време обаче той е бил принуден да приеме много пришълци сърби – пенсионери, чиновници и търговци, - чието заселване и подпомагане са били подбудени от една добре замислена държавна политика. В същото време всичко българско е било подложено на страшно преследване.

         С големия брой пришълци сърби Скопие беше получил по друг вид от оня, който имаше в турско време или през 1918 г. От системните преследвания българският елемент постепенно е бил изтласкван и икономически изтощаван. Много от българските търговски фирми са били принудени да прекъснат упражняваната от тях търговия. Същото е станало и с повечето от по-дребните търговци и занаятчии. А интелигенцията, колкото остана там, преследвана и затваряна, не е имала възможност да пласира своя труд, също е изнемогвала в материална нищета. Така че сърбите не само политически, но и икономически бяха успели да заробят българския елемент в този град.

Изглед към Скопие

         Политически и национално обаче градът е бил винаги буден. Неговото българско историческо минало е много богато. Той е бил столица на Роман, син на цар Петър. Столица е бил и на Делян, който след разпадането на западното българско царство е вдигнал въстание против гърците през 1040 г. превзел Скопие и цялата територия до Солун. Въстание в Скопие е вдигнал и велможата Георги Войтех през 1071 г.

          Скопяни първи са поискали български владика. Скопската епархия е присъединена към екзархията, след като бил проведен плебисцит, на който християнското население с деветдесет на сто е гласувало за екзархията (1872 г.).

Гражданите на Скопие посрещат българските войски

          Най-новата история също отбелязва светли страници за града. Там падна, пронизан от куршума на Мара Бунева, инквизиторът В. Прелич, там се състоя студентският процес. На този процес бяха осъдени много младежи на пет, десет и петнадесет години: Чкатров, Гюзелев, Фукаров, Светиев, Боздов и др. Други техни другари бяха намерили по-рано смъртта си в сръбските затвори като безследно изчезнали, убити при опит за бягство или турили край на живота си след тежки мъчения. Голямата част от съзаклятниците остана неоткрита в процеса, но беше под постоянно подозрение. Сега, пътувайки за Скопие, ние мислихме за съдбата на тези наши другари. Дали са успели да избегнат сръбския куршум?

Преименуване на улиците в Скопие след присъединяването на града отново към родината, 1942 г.

          Наближаваме града. На запад се издига величественият Шар със заснежен хребет. Часът беше десет, когато влязохме в града. Улиците бяха много оживени. Полицаи в сръбска стражарска униформа, а на места – и немски войници полицаи, направляваха движението.

           Спряхме в дома на наш другар, много добър работник в освободителното дело. Той току що се беше прибрал в къщи, хвърлил сръбската униформа, готов вече да излезе из града в цивилно облекло. Освен Коста, останалите не се познавахме лично с нашия домакин, но по име се знаехме. Като узна кои сме, скочи от радост. Разцелувахме се по стар обичай между работници от движението. Майка му, много симпатична старица, непрестанно се суетеше около него, не можейки да се нарадва на щастливото му избавление. Но тъжеше, горката, за другите си двама синове, също много добри работници в революционното движение, за съдбата на които нямаше никакво известие. Утешавахме я, че и те скоро ще се върнат. Измъчената майка приемаше всеки наш довод с въздишка, кръстеше се и отправяше молитви към Божията майка да спаси чедата й.

         Докато ни поднесат неизбежното сладко, дойде друг наш другар, също току-що пристигнал и набързо облякъл цивилни дрехи. След него – втори, трети, възкръснали на първия ден от Възкресение Христово. Всеки бързаше да отиде по домовете на своите другари – да се осведоми за тяхната съдба. Нещастната майка, наша домакиня, се радваше на всеки нововъзкръснал като на свое дете. По време на обяда тя бе ощастливена да стисне в прегръдките си и втория си син. Той успял да се избави на време, но пътят за преминаване не бил сигурен. Скрил се в едно село при верни хора. От него научихме за смъртта на един от най-пламенните и предани наши другари. Това известие наскърби всички ни и помрачи радостта ни.

           Скопяни не можеха да понасят сръбските полицаи в града, които и тогава продължаваха да изпълняват полицейските си задължения. Някои от тези полицаи бяха се опитали да свалят българските знамена, набързо приготвени и поставени по домовете. Тази дързост им разкри истината, която като че не можеха да разберат: те бяха оставени да поддържат реда до идването на българските полицаи.

          Трябва да се отбележи, че над сърбите пришълци не се извършиха никакви злочинства. На злото не се отговори със зло. В това отношение българите в Македония проявиха голяма политическа зрелост. На ония, които пожелаха да се изселят, дадоха им се възможните улеснения за това.

Посрещане на цар Борис III в Скопие, 1942 г.

      Следобед на втория ден от Възкресение в черквата “Св. Димитър” се беше стекла грамадна маса народ да чуе богослужението вече на български.

           Религиозното тържество се извърши с голям ентусиазъм. Образува се грамадно шествие из скопските улици начело с черковните хоругви.

           Управлението на града беше временно поверено от немските власти на трима кметове – българин, сърбин и турчин. Фактически цялата власт беше в ръцете на българина кмет Спиро Китинчев, адвокат от Скопие. Всички искания се отправяха до него. Той едва смогваше да се справи с огромната работа, която се беше струпала върху плещите му. Нямаше достатъчно чиновници, нямаше и пишеща машина с български букви. А исканията, особено по снабдяването на войските, бяха големи. На служба в общината се явиха доброволци и криво ляво в тези първи дни се справяха с работата.

Военното комендантство в Скопие

           Нощувахме в дома на наши другари – трима братя пламенни българи, които неведнъж са били подлагани на изтезания и интерниране. Но и тук радостта на майката не беше пълна. Двамата й синове се бяха върнали вече, а за съдбата на третия, най-стария, нямаха никакви сведения.

      Сестрата, гимназиална учителка, много будна и с голямо народностно съзнание, сякаш гореше в събитията. Тя разправяше разпалено за преживяното през сръбския режим и на страшната омраза на сърбите към всичко българско. Рядко съм виждал жена с толкова голям интерес към политическите събития. Когато разказваше за оскърбленията, които са й отправяли сръбските учители като българка, и особено за подправянето на историческите факти, тя и сега не можеше да говори спокойно.

          - Когато сърбите виждаха оборени всичките си доводи за принадлежността наМакедония – казваше тя, - оставаше им само един: “С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем.” Сърбите баха слепи за истината и историческите факти. А нашето подсъзнание ни подсказваше, че тъкмо този шовинизъм ще им донесе катастрофа. И тя дойде, за наше щастие. С идването на Симович на власт ние ясно видяхме началото на края. Войната не закъсня. Нашите мъже не отидоха да се бият, а да посрещат освободителите. Ето, моите братя бяха войници от югославската армия; ако могат, нека ви се похвалят със своите бойни подвизи в защита на Югославия.

            И двамата й братя се позасмяха.

          - Аз бях телефонист в аеропристанище Скопие – каза по-малкият. – На втория ден от обявяването на войната приех телефонограма, с която се нареждаше ескадрилата от Скопие – двадесет и четири апарата – да се вдигне и да нападне София. Тази ужасна телеграма аз нямах сили да предам на началника. Как може да бъде нападната София! Изтръпнах. Посъветвах се с един мой другар, също телефонист, какво да правим. Решихме да напуснем поста и да бягаме. Упътих се към дома да се обадя. Едва-що приближих къщата ни, над града се изви германска ескадрила, която изсипа страхотно количество бомби, особено над аеропристанището. Готовите за действие двадесет и четири аероплана бяха унищожени.

Земеделски стопани носят икона подарък на цар Борис III

Посрещане на царския симфоничен оркестър в Скопие

          Скопие е бомбардиран на няколко пъти. Отначало - от германските въздушни сили, а след превземането му – от английски и сръбски аероплани. Разрушени са някои от обществените и доста частни сгради. Дадени са и много човешки жертви.

      При религиозното тържество на втория ден от Възкресение ми посочиха един нещастен баща, който при бомбардировките на града загубил двете си деца. Той бе намерил сили в себе си да дойде и да изкаже радостта си на това българско религиозно тържество.

Празникът на св. св. Кирил и Методий в Скопие

Манифестация в Скопие в чест на народните будители

        За да можем във възможно най-кратко време да посетим всички градове в Македония и да изпълним навреме възложената ни задача, решихме да образуваме две групи. В първата, която трябваше да обиколи градовете в Югозападна Македония, бяха Козма Георгиев, Трайчо Чунтев, Коста Църнушанов и аз. Втората група, която имаше за обект Източна Македония, образуваха Коста Ципушев, Страхил Развигоров, Васил Сеизов и Никола Коларов.