Крушево


         На запад от Прилеп, горе в планината, е кацнал като орлово гнездо героичният град Крушево. По време на Илинденското въстание той се държа свободно като република цели двадесет дни.

        Пътят за Крушево минава първо на запад през Прилепското поле. На около десет километра от Прилеп, до самия път, между селата Малко и Голямо Койнари и Върбяни, бяха накацали около двадесет военни германски аероплана. Това беше временно военно аеропристанище. На много места из полето, около самите апарати, имаше голямо количество разнокалибрени аеропланни бомби. Някои от тях бяха внушителни по своя обем. Когато наближихме аеропристанището, от юг се зададе ято самолети, които със страхотно бръмчене се извиха над главите ни и кацнаха в една редица пред другите самолети. Навярно бяха дошли за “полезен товар”, защото неколцина войници веднага се заловиха за работа около нахвърляните из полето аеропланни бомби.

        До село Кривогащани, което е в полите на планината, пътят е равен. Но оттам за Крушево е много стръмен, с остри и тесни завои. От този път се открива една прекрасна гледка на цялото Пелагонийско поле чак до историческия Чеган. Увлечени в красивата панорама на Пелагонията, не усетихме кога сме наближили града и Крушево съвсем неочаквано ни се представи.


Манифестация в Крушево в чест на освобождението

          Това е едно прекрасно курортно градче и както всички подбалкански градове в старите предели на царството, изнесли върху плещите си революционните борби за освобождението, е бедно, западнало. Жителите му всяка година намаляват – няма поминък. Но вярвам, че отговорните институции и лица поради заслугите и жертвите, дадени от него в революционните борби, не ще го оставят да чезне от страхотна мизерия.

      Новата военна тактика на германските военачалници, прилагана в сегашната война, е имала за цел главните съобщителни артерии и съвсем не е намерила за нужно да праща войски да освобождават Крушево. Поради това ние бяхме първите, които влязохме в Крушево, а аз – първият военен.

        Автомобила оставихме в началото на града, понеже из крушевските стръмни улици с кола не може да се върви. Тръгнахме пеша. Беше след пладне. Из улиците тук-там се виждаха граждани. Влязохме в едно кафене. Не минаха две-три минути, дойде при нас кметът заедно с група граждани.

           - Но как така? Да не ни предупредите! – укоряваше ни той. – Никой да не ви посрещне! Това е срам за нас!

         Пред кафенето народът се беше насъбрал вече. Чуха се гласове. Искаха да излезем да ни видят. Когато излязохме гръмко и нестихващо “ура” процепи въздуха. Мъже, жени, деца, сияещи, възторжено ръкомахаха и викаха.

           Произнесоха се речи за героичното Крушево, за борбите, за свободата.

        По покана на кмета тръгнахме за общинското помещение. По улицата се образува голямо шествие. Дойде и духова музика, която застана на чело на колоната.

         Кметът ме беше хванал здраво под ръка. Вървяхме най-напред, след музиката. Той не даваше никому да ме засенчи. Всяко допитване ставаше само чрез него. Беше извън себе си от радост и щастие. В миналото е бил един от много добрите работници в революционната организация, а брат му Никола Карев, много културен човек, убит следвъстанието, беше един от видните воеводи на Крушево.

         Около нас се суетяха двама-трима, така да се каже, за поръчки. Един от тях ми направи впечатление с оригиналното си облекло и особено с фуражката си, която ми се стори някак си позната. Беше необикновено изпълнителен, гледаше непрекъснато в очите ту кмета, ту мен, готов всяка минута да получи нареждане. Имаше високо съзнание за службата, която изпълняваше. Кметът забеляза учудването ми от предаността на този човек към службата му, обърна се към мен и ми каза:

          - Той беше стражар и през 1918 г. Сега, след като се освободихме, зае отново службата си.

       Тези думи бяха казани с такъв тон и увереност, като че искаше да отхвърли всякакво възражение върху правата на стражаря. Положението се възстановява, искаше да каже той, така, както е било през 1918 г. Нямат значение годините, които са изтекли оттогава. Заема си службата, на която е бил през българско време.

       Крушевският стражар, който беше наблизо и чу думите на кмета и моя одобрителен отговор се почувства твърде поласкан.

          Гледам униформата му наречена в Крушево българска стражарска униформа. Нахлузил фуражка, препасал пистолет и се почувствал напълно носител на българската власт, какъвто е бил през 1918 г. Не иска да знае за никакви заповеди за назначения или уволнения, излезли оттогава. Едно знае – българско е вече – и това му стига. Останалото сам е решил с кмета.


Манифестация в Щип след освещаване паметната плоча на Тодор Александров, 1942 г.

           Стигнахме общината. С кмета Карев и някои от по първите граждани на Крушево говорихме по нашата задача. Оказа се, че крушевчани дотогава много нещо са направили по управлението на града и запазването на държавното имущество. Питаха ни и разпитваха надълго. Интересуваха се от всичко у нас. Чували са за интензивното обработване на земята у нас, за износа, за който сърбите много ни завиждали и клеймели своите държавници, а нашите хвалели.

           - Сърбин да похвали чуждо нещо, това е рядкост, голяма рядкост – обади се един старец.

           Разпитваха ни и се интересуваха за свои познати, коменданти на града през 1915-1918 г., началници на войскови части – живи ли са, къде са, какво правят.

           Един сравнително млад човек, който отдавна беше загледал военната ми шапка, ме попита:

           - Оти ти е такава капата?

           Носех от новите бойни шапки крумовки. В Македония те не бяха известни. Там знаят фуражките и само тях признават за български. Крумовките им приличат на сръбските шайкачи, които страшно мразят. Белег на българската униформа там е фуражката. Цялата друга униформа може да бъде променена, остане ли фуражката – това е българин, българска униформа. Затова и крушевският стражар се чувстваше в пълна българска стражарска униформа, понеже имаше фуражка, която пазеше цели двадесет и три години...

            Обясних им, че това са бойни шапки, по-удобни по-време на война. В мирно време войниците и офицерите ни носят фуражки, както през 1918 г.

            -Ех, поне да имаха козирки! – обади се друг.

            Явно беше, че не съм ги убедил в удобството на крумовките.


Стар македонски четник от Крушевско

            Дойде време за тръгване. Не ни пускаха. Най-после, пред мотива, че имаме работа, че трябва да отидем и в други градове, склониха да отпътуваме.

            Излязохме на улицата – море от народ. Кметът даде някакви нареждания по изпращането ни. Преди да тръгнем диригентът на музиката ни обяви:

            - Сега, под звуците на марша, който от днес ще носи името на първия български офицер, влязъл в Крушево, да изпратим нашите гости.

            Музиката засвири марша.

            Тръгнахме. Образува се наново грамадно шествие. Из улиците, по прозорците, на вратите жени, мъже, деца възторжено ръкомахат и ни поздравяват. Минахме града. Излязохме вън, на полето. Никой не си отива.

            - Ще ви изпратим по-надолу – викат крушевчани.

            Най-после настъпи раздялата. Ново прощално слово:

         - ... И в тези борби за свобода и обединение на целокупния български народ тук, на Мечкин камък, падна убит прославеният войвода, баща на вашия пръв български стражар, а по-надолу, при село Снегово, Битолско, падна убит през 1917 г. героят войник от ... полк, баща на нашия шофьор Камен. И двамата дали живота си пред олтара на целокупното българско отечество... Нека в този момент свалим шапки и почетем паметта на всички паднали за свободата и обединението на българския народ!

           “Ура”, нестихващо “ура”.

           - Да живее синът на героя от село Снегово!

           Шофьорът Камен, мил момък, се просълзи при този спомен за баща му. Неколцина около него го поздравяваха и приятелски потупваха по рамото.

           Тръгнахме обратно за Прилеп.

           Така посрещна и изпрати Крушево своите братя, дошли първи от старите предели на царството.


назад  нагоре  напред