Битоля

Пътят Прилеп-Битоля минава из Пелагонийското поле – много плодородно, много богато, житницата на Македония. Всички села са богати и достатъчно плодородна земя. Ако се отводнят блатистите места и се прекара изкуствено напояване от водите на река Черна, това поле ще стане истинска градина.

Някога с неколцина другари като офицерски кандидати минахме по този път за местоназначенията си в полковете, които бяха на позиция при завоя на Черна. Тогава полето, което беше в зоната на военните действия, беше пусто, необработено. Но аз го познавах от по-рано. Помня го с изкласилата прочута пшеница вардарка, която при слабия вятър се накланяше и напомняше излеко развълнувано море. Такова го видяхме и сега, когато минавахме из него.

Мнозина, които са били на битолския фронт, може би ще се изсмеят, като прочетат горните редове. И с право – не ги укорявам.те го знаят от войната. Но искрено им пожелавам да дойдат да го видят сега, при все че сърбите не са направили нещо повече за обработването му от онова, което беше по турско време. Земеделският инвентар не е претърпял никакви промени. Обработва се съвсем първобитно, с дървено рало, както се обработват осемдесет на сто от земята в Македония.

Минаваме река Черна. Железният мост е бил разрушен. Но германските пионери майсторски са го сглобили. Минаването през него е сигурно и за най-тежките бойни коли. През този път Градско-Прилеп-Лерин са минали и минаваха много германски войски.

В ляво се издига прочутата кота 1050, която през войната не слизаше от бюлетините на нашата главна квартира. По-нататък – Еровете, Добро поле; в дясно от пътя – Червената стена. И до днес личат окопите на нашите бойни линии, които от пътя се виждат много ясно. От тези позиции по време на войната често хвърляхме снаряди и около Битоля срещу батареите, които неприятелят беше поставил до самия град.

Битоля е разположен в полите на Пелистер. Местоположението му е много сходно с това на София. Той също, както всички градове в Македония, даде много именити борци в борбите – д-р Димитър Машайков, братя Робеви, Димко Радев, Александър Радев, дипломата Димитър Ризов, критика Йордан Бадев и др. – и революционери – Анастас Лозанчев, Георги Сугарев, Павел Христов, поручик Софроний Стоянов и др.

До 1912 г. в Битоля имахме две гимназии. Оттам фактически се ръководеше и революционното движение. По онова време в него кипеше живот. Беше главен град за Централна Македония, стопанският и търговският й център. Тогава имаше осемдесет хиляди жители, а сега - едва тридесет и пет хиляди. Границата, която е само на петнадесет километра, го е унищожила.

Стигнахме историческата черква “Св. Неделя”, която е почти вън от града, на самия път. По-нататък – площадът, на който много наши революционери увиснаха на въжето. Тук бе обесен и легендарният войвода Александър Турунджов.

Ето река Драгор, която минава през града. По улиците на двата й бряга някога бяха най-хубавите сладкарници и кафенета. И Битоля не се е променил с нищо, както всички градове в Македония. Същият, какъвто го зная от по-рано, но по-овехтял. Заприлича ми на стар аристократ, облечен в износен редингот.

Пред дивизионното управление, в градинката, видяхме два пресни гроба на германски войници.

Сърбите изобщо не са знаели положението по бойните полета, защото сразяването на югославската войска се извършило така бързо, че никой военачалник не е имал връзка със съседните части. Не са знаели точно бързия и страхотен удар върху войската им и сърбите от дивизионната управа на Битоля. Поради това много се изненадали от светкавичното появяване на първите двама немски мотоциклетисти в града. Сърбите стреляли от помещението и ги убили.

Гробовете бяха много грижливо подредени, с надписи на дървените кръстове, а над тях – каските на героите.

Научихме, че битолчани са взели вече управлението на града в свои ръце, и затова отидохме в общината. В стаята на кмета Владимир Ризов заварихме много наши другари и познати, интелигентни хора, лекари, юристи, търговци, икономисти – Христо Ризов, д-р Борис Светиев, д-р Теодосий Робев, Никола Младенов, - посочени и приели тежката задача по това време да запазят реда и спокойствието в града.

Дългата раздяла с тях не беше ни отчуждила. Дойдоха и други битолчани, хора о еснафа, да ни посрещнат. Как се радваха и колко сърдечност имаше в тази среща!

- Разделиха ни с телени мрежи и вълчи ями. Ние страдахме тук под робство, а вие – с ограничения, заплашвания, репарации. Много са жертвите, които дадохме и оттук с революционното движение, и оттам с войните. Ние ценим тези жертви и знаем, че са дадени от брат за брата. За нашето освобождение и обединение давахме неведнъж кръвен данък. Сега в една държава, в едно семейство да лекуваме общите рани.

Вечерта се събрахме в дома на нашите другари братя Светиеви. Много песни и веселие имаше през тая вечер. Тогава почувствах пулса на някогашна Битоля – весела, жизнерадостна и вярваща.

Енергичен старец, прекарал цели двадесет и пет години в турски и сръбски затвори, стар учител от Радовиш, тая вечер беше най-щастливият човек в света. Лежал и в битолския затвор заедно с първите хора на организацията, той беше доживял да види осъществена идеята, за която толкова много бе страдал.

- Хей, вие разбирате ли какво стана! – провиква се старецът. – Свободна е вече Битоля.

Малко преди нас в града бяха дошли заедно с немските войски като преводачи двама наши другари – Димитър Цилев и Петър Гребенаров. Те бяха успели вече да окупират старата българска митрополия и ме поканиха да нощувам там с тях. Някога, преди 1913 г., Битоля беше седалище на български митрополит, който през 1913 г. беше изгонен от сърбите. За владици в Битоля сме имали много бележити фигури (какъвто е бил Григорий, роден в Стара Загора), които са били истински народни водачи.

Митрополията е напълно запазена такава, каквато я е оставил последният български пелагонийски владика. Има широки зали, кабинети и жилищно помещение за митрополита. Сръбският владика Николай Велимирович избягал, преди да влязат немските войски в града. Двата просторни етажа са наредени с някогашните мебели, правени с български народни пари. По стените – много патриотични сръбски картини, изобразяващи сръбската военна слава, и няколко портрета на митрополити, сред тях и портретът на български митрополит със саморъчен надпис “Дар на Николая Велимировича”. Този наш митрополит прекалено много вярваше на думите на Велимирович за братството между българската и сръбската църква. Сръбският владика беше постави портрета му между две картини изобразяващи бойни победи на сръбската войска...

На първия етаж, в едно малко помещение, намерихме част от архива на българската митрополия. Много се зарадвахме, като видяхме разните кочани на издадени венчални и кръщелни свидетелства с бланки на екзархията и печата на българската митрополия.

Другарите отредиха за мен стаята на Велимирович, където са спали и нашите митрополити, които изпълнявайки своята служба с преданост и идеализъм, готови на всякакви жертви, са отстоявали неведнъж интересите на народа ни пред турските паши.

Макар и много уморен, не мигнах почти през цялата нощ. Духовете на тези великани, прекарали тук много неспокойни нощи в промисъл за народните ни интереси, не ми даваха покой. Вечна слава на тези духовни водачи! Сега и техните души ще намерят покой.

Сутринта станахме рано. Отидохме в едно от кафенетата покрай река Драгор. Не след дълго около масата насядаха много граждани. Разправяхме им ние за България, за нейните уредби, а те поглъщаха жадно всичко. Разправяха и те: за патилата си, за вярата и неугасналите си надежди.

- Когато се обяви войната, ние знаехме, че нашето възкресение вече иде. Нашите момчета, които бяха свикани във войската, знаеха що да правят и го сториха. Чакат да се появят немците, разстройват каквото могат, и се предават. Но немците – хитри, не вярват на всеки пленник. Помирисват им пушките. Ако мирише на барут, значи е стрелял, сърбин е – хайде в плен; ако не мирише – “бугарски, хайде!”, и сочат с пръсти – двама по двама в къщи. И си дойдоха нашите момчета веднага.

Той посочва телеграфните стълбове и с двата си пръста прави знак за рязане. После разправя следната случка.

...На другия ден след обявяването на войната сутринта двама приятели си пиели кафето в същото кафене. Изпили си кафето и се разделили. Всеки бързал по своята работа. След час един от тях се покатерил на телеграфен стълб вън от града, извадил ножици и започнал да реже жиците. През няколко стълба забелязал друг, който също се бил изкачил на един стълб и режел. Виждайки в другия свой съзаклятник, първият се запътил към него, но когато го наближил, видял своя другар от кафенето. Тогава чак разбрали важната работа, която ги е разделила...

По-късно един железничар ми разправяше, че телеграфните жици в цяла Македония са били толкова много изпокъсани, че възстановяването им било много трудно.