Глава първа

ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКАТА ОРИЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

(септември 1938 - септември 1939)

В огромния порой на международните събития малка България тряб­ва да избира своя път, да търси своето бъдеще, да урежда своите наци­онални проблеми. За кой ли път през настоящото столетие България отново излиза на кръстопът.

В историческата литература тези събития, общо взето, са разгледа­ни така: Монархо-фашистка България, ръководена от немския агент цар Борис III, още преди войната се обвързва икономически с хитлеристка Германия и насочва своята политика в германски води.¹ „След като хит­леристите нападнаха Полша, цар Борис и неговите правителства из­вършиха трескави приготовления за присъединяване на България към фашисткия блок” и т. н² Тези заключения бяха разработени и от редица изследвачи на българската история през Втората световна война.

„Българските управляващи кръгове - пише Л. Б. Валев - вече опре­делили своето място на страната на хитлеристка Германия, завоевател­ните планове на която били в унисон с техните собствени реваншистки стремежи.”³ И така след всяка статия или монография се натрапва твърдението, че в навечерието на Втората световна война България е имала подчертана прогерманска ориентация.⁴

Тази постановка е непълна, в голяма степен неясна и едностранчива. Схематизирайки историческия процес, тя не дава възможност да се очер­тае мъчително трудният и болезнен подход на България към Втората световна война, омаловажава приноса на демократическите сили в пред­военната история на България.

Международното положение на България в навечерието на Втората световна война се определя от една дълга поредица от постоянно действали в нашата история фактори, от развитието на България като са­мостоятелна държава след 1878 г., от нейното положение след наци­оналната трагедия през 1918 г., от международната обстановка в Европа през 30-те години на XX в., от развитието на балканските отношения след Първата световна война и от една цяла серия вътрешни причини и обстоятелства.

Не приетата на доверие прогерманска ориентация определя посо­ките на българската външна политика, а, както ще видим по-нататък, тази политика е продукт на един сложен комплекс от причини.

И в спокойни, и в размирни времена международното положение на европейския Югоизток и на Балканите се е определяло от особеното географско-стратегическо положение на този къс на земята.

Балканите са кръстопът на световни пътища. Те са голямата врата за Егейско, Мраморно, Адриатическо и Черно море. Това е една зона на топломорска цивилизация, в която от най-стари времена се кръстосва Изтокът със Запада, Европа с Азия, Африка с Европа. Тук се намират двете морски теснини (Дарданелите и Босфора), които свързват море­тата и големите световни пътища. При това положение европейският Югоизток, Балканите с моретата, които мият техните брегове или са в непосредствена близост до тях, са били винаги обект на особено внима­ние и на претенции от страна на великите световни империи. Тук са заложени вековни интереси на големите държави. Вечният блян на Русия за топло море се е сблъсквал с английската политика за сигурност в ключовите позиции, които охраняват нейните колониални подстъпи за Изтока, за Суец, за Африка, за Индия и т. н. В по-ново време германски­ят „Drang nach Osten” се преплете в сложния възел, за да търси тук стопански пространства и политическо влияние.

Този грамаден възел от противоречия, заплитан и объркван с векове, определя взаимоотношенията между балканските народи. Световната политика, следвайки своите интереси, стигна до една „свещена доктри­на” - да менажира на Балканите малки, слаби, враждуващи помежду си държави, материал за политически комбинации, пазар на клиентела за военни коалиции, лесна плячка на тази или онази велика сила.

Външната политика на България не може да бъде разгледана вън от този сложен международен комплекс, който в навечерието на Втората световна война се намираше в едно по-ново състояние, но, общо взето, следваше установената традиция. При това трябва да се вземе предвид, че ако понякога и при определени обстоятелства някои от другите бал­кански страни са можели временно да отхвърлят бремето на междуна­родната опека, за България - центъра на полуострова, това почти не се е оказвало възможно.

Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война произтича от цялата нейна история като бур­жоазна държава, в която, от друга страна, бяха преплетени традициите и наследството още от времето на турското господство. Българската външна политика беше в най-пряка зависимост от нерешените пробле­ми на балканските отношения.

В 1878 г. Русия освободи България, като й остави един блян - санс-тефанските граници, които в общи линии обединяваха земите, населя­вани през вековете от българи. Но още същата година Берлинският кон­грес разпокъса българските земи и следвайки традиционната вече по­литика на европейските империи, отново заплете възела на противоречията. България тепърва трябваше да решава своите наци-онално-териториални проблеми. 1885 г. частично разхлаби възела, но не промени положението. Балканските страни, в това число и България, тръгнаха по пътя на военните разпри, търсейки в своите амбиции голе­ми покровители. Балканите бързо се превърнаха в един барутен погреб.

И войните следваха неизбежно. През 1912 г. балканските държави тръгнаха срещу Турция, за да търсят своите наследствени права. Следващата година те се изправиха една срещу друга. И възелът се заплете. България, настръхнала и недоволна, се опълчи срещу Турция, после срещу Сърбия и Гърция. Вероломството на румънската политика през втората Балканска война сипва още масло в огъня. Сърбия имаше претенции срещу България, Гърция и Турция и спорове с Румъния. В своите стремежи на север и изток Гърция срещаше България, Турция и Сърбия. Румъния гледаше все по на юг към българските земи. Турция не искаше да се прибере в Мала Азия.

Кой да реши балканските проблеми? Нямаше още сили, които да потърсят пътища в духа на демократическите построения на най-добрите умове на Балканите. Надделяваше буржоазният национализъм.

И в този момент избухна Първата световна война. Балканските дър­жави лудо се впуснаха да търсят големи покровители. Те бързо се на­реждат под знамената на двете воюващи коалиции. Сърбия и Гърция избраха Антантата. България и Турция се свързаха с Тройния съюз. Румъния остана вярна на себе си - да променя и нагажда своята поли­тика по щастливата звезда.

И дойде краят на войната. България се оказа в лагера на победените поради цяла редица исторически причини и обстоятелства. Тя трябва­ше да заплати скъпо за авантюрите на неразумния буржоазен национализъм, заради своята политическа незрялост и за своеволията на цар Фердинанд Кобургготски.

Ньойският мирен договор от 1919 г. разпокъса българската земя⁵. Така Ньой остана верен на старата политика на „балканизация”, на по­литиката на „тлеещата жарава”. Балканите останаха със своите стари проблеми, със своята разпокъсаност, междудържавна вражда, със сво­ите „ябълки на раздора”, със своите „Елзас - Лотарингии”, със своите тревоги. Но голямата политика беше отново постигнала целта си. За нея беше важно и достатъчно, че тук на Балканите отново ще има разпри, които и за в бъдеще ще бъдат предлог за намеса.

След Първата световна война българската външна политика въпре­ки нейните зигзаги се определяше от последиците на Ньой. България беше победена и демилитаризирана страна, изолирана от своите съседи, поставена под контрола на Обществото на народите. Западните евро­пейски сили бяха против нея. След Октомврийската революция Русия престана за дълго време да бъде фактор на Балканите. Бившата съюз­ница Германия се гърчеше в собствените си проблеми.

Тази обективна обстановка и вътрешнополитическото развитие на България определяха основните насоки на Българската външна поли­тика между двете световни войни. Скицирани най-общо, трайните ос­нови на тази политика чак до средата на 30-те години бяха следните:

1. Лоялност към великите сили-победителки, за да се смекчат кла­узите на мирния договор. От политиката на сервилност и от същността на социалния строй произтичаше антисъветският дух на българската външна политика.

2. Добросъседски отношения с балканските страни, за да се избяг­ват всякакви усложнения и евентуални удари срещу българската държава, лишена от редовна армия.

3. Умерен и мирен ревизионизъм и реваншизъм, разчитащ на дип­ломатически средства, на закрилата на ОН и на двусмислените клаузи на Ньойския договор. Защита на българските малцинства в Тракия, Македония и Добруджа.

Тези основни начала на българската външна политика я правеха пасивна, сервилна и предпазлива, за да я превърнат в политика на из­чакване на по-добри времена.

В началото на 30-те години обаче в политическото развитие на Европа ясно се набелязва тенденцията за ревизия на мирните договори. Ревизионизмът става могъщо средство, с помощта на което отделните държави се стремят да изменят следвоенното статукво в своя полза.⁶ През 1931 - 1932 г. договорите за мир са вече разклатени. В 1932 г. Лозанската конференция премахва репарациите. Същата година е изпразнена Ренания, след това Саарската област. На дневен ред се поставя и въпросът за Судетите.

Българската външна политика бързо реагира на новите тенденции, тъй като те непосредствено докосват нейните интереси. Поради това тя следи със затаен дъх събитията в Германия през 1933 г., които устано­вяват фашистката диктатура на Хитлер и откриват определени аспекти на ревизионизма в европейската политика.

В съответствие с изменящата се обстановка българската външна по­литика започва да проявява първите признаци на пробуждане. Това са нейните опити в началото на 30-те години да разкъса обръча на балкан­ската изолация чрез подобряване на отношенията с Югославия. Но бъл­гарската инициатива предизвиква бурна и спонтанна реакция в другите балкански страни, която довежда до създаването на Балканското спо­разумение през 1934 г. България се обявява против новия балкански блок, тъй като той е продиктуван от общия интерес на Румъния, Югославия, Гърция и Турция да се противопоставят на ревизията на Ньойския договор и е насочен против България, против нейните опити да се сближи с Югославия, да отслаби антиревизионистичните тежне­ния на балканската политика.⁷

Втората основна линия в развитието на отношенията на България с другите страни се изразява в постепенното стопанско сближение с Германия предимно в областта на търговията. Данните на българо-германската търговска статистика са твърде категорични.⁸

Табличката показва търговската хегемония на Третия райх в българ­ското народно стопанство. Бързото покачване на процентите, както се

вижда, временно е спряно в навечерието на войната, 1936-1937 г., но през 1938-1939 г., когато са сключени два военни заема в Германия, и настъпилото смутно време ограничава търговските връзки на България със западните страни, изведнъж те отскачат на 65,5% за вноса и 67,8% за износа.⁹

Процентно след Германия до избухването на войната само няколко други държави имаха известно значение за вноса и износа на България.

Българо-германското търговско сближение и сътрудничество тряб­ва да се обяснят преди всичко с благоприятните структурни, геополитически и традиционни културно-исторически условия. То се дължи глав­но на разнородните стопански структури на двете страни, на сигурните и незастрашени от други външни фактори водни и железопътни съобщения, на географската близост и на традицията в областта на вза­имната търговия, довела до установяване на солидни и продължителни връзки между търговския делови свят на двете страни.

От друга страна, едностранното търговско обвързване на България с германския пазар се дължи също на редица политически обстоятелства, наложени на България след Първата световна война. България е лише­на от своите естествени морски съобщения със западния свят, като на­силствено е откъсната от Бяло море. В същото време Съветският съюз е изолиран от Балканите. Западните сили за известно време са изоста­вили балканските страни сами под ударите на германското безкръвно икономическо завладяване.

В последните пет предвоенни години Германия чрез заробващата система на клиринга установява монопол върху износа на държавите от Дунавския басейн и Балканите - Унгария, Румъния, Югославия, България, Гърция и отчасти Турция.”

Явно е, че при това положение България неминуемо щеше да попад­не в орбитата на германското икономическо влияние. Германия, успяла да монополизира българската външна търговия, придобиваше огром­ни възможности да влияе върху политиката на България със средствата на стопанския натиск. Но това в никакъв случай не означава, че Германия е станала върховен разпоредител със съдбините на България, че българската външна политика още преди войната следва единствено германските внушения. И логически, и исторически това е невярно. По-сетнешната ориентация на България към германската политика не мо­же механически да се извежда от германо-българското търговско сътрудничество, въпреки че изигра безспорна, но не решаваща роля в българската ориентация. Тогава не би могло да се обясни защо другите балкански страни, намиращи се преди войната също под петата на гер­манския търговски монопол, се обявиха против Германия. По данни на германската статистика външната търговия на райха с Югоизточна Европа от 1929 до 1938 г. се е развивала, изчислена в райхсмарки, както следва.¹²

Относителният дял на германското участие във външнотърговския оборот на дунавските и балканските страни надхвърля участието на другите големи капиталистически страни до такава степен, че във всич­ки балкански държави германската търговия има пълен монопол.¹³

Данните за Турция и Гърция очертават същата линия. До средата на 1939 г. Германия заема господствуващи позиции в търговията и на тези две страни: в Турция 49,23% от износа и 53,31% от вноса; в Гърция 29,9% от износа и 31,9% от вноса.¹⁴

Ясно е, че балканските и дунавските страни са били почти в една и съща степен зависими в търговските си отношения от Германия. Дори нещо повече, докато непосредствено преди войната - 1936-1937 г., българският износ за Германия и вносът оттам намаляват, вследствие стремежа на българската буржоазия да ограничи германската търговска хегемония в България, на повечето балкански страни, в това число на Гърция и Турция, търговският обмен непрекъснато се увеличава.

И въпреки германския търговски монопол във всички страни на Югоизточна Европа те рязко се разграничават в своята външнополитическа ориентация в решителния момент на войната. Югославия и Гърция се обявяват против Германия; Унгария, България и Румъния тръгват с нея; Турция остава да нагажда своята политика според хода на войната. Съвършено ясно е, че да се извежда външнополитическата ориентация на България вулгарно-материалистически само от търговските й отношения означава да се върви по лесен, но несигурен научен път.

Освен това, външната търговия, макар и една от най-динамичните стопански области, не е единствено достатъчен икономически белег за характеристиката на стопанската, а още по-малко на политическата ориентация на една държава.

Ако България в навечерието на войната се намира в търговска зависимост от Германия, тя в значителна степен е зависима и от западния финансов капитал, впуснал дълбоко пипалата си в българската икономика. Този капитал заема средно в българското стопанство 37,3%, като в кредитното дело е 17,7%, в индустрията - 44,5%, в търговията 35%, в транспорта - 50,6%, в застрахователното дело - 23,6%. Делът ни чуждия капитал в акционерните дружества, където е групирана масата на чуждия капитал, се изчислява, както следва:

През 1940 г. този дял се представя в следните проценти:

През цялото време в навечерието на войната германският дял в ак­ционерните дружества, сравнен с дела на западните държави, остава незначителен.¹⁷

Към всичко това трябва да се прибави и контролът, който Обществото на народите (т.е. западните велики сили-победителки) уп­ражняват върху финансите на българската държава по силата на мир­ните договори.

Данните, които показват финансовата зависимост на България от западните държави, също опровергават несъстоятелния опит да се из­вежда българската външнополитическа ориентация единствено и глав­но от стопанските отношения. Ако се следва логиката на тази теория, би трябвало да се приеме, че България има не по-малко стопански основания да се ориентира към Англия, Франция и Съединените щати, но, както е известно, това не стана.

И така, в навечерието на Втората световна война, намирайки се на един важен географски и военно-стратегически кръстопът, зависима фи­нансово от западните сили и търговски от Германия, заобиколена от държави-победителки, изолирана в международно отношение, откъс­ната от своята освободителка Русия, въпреки набелязващата след 1934 г. тенденция за възстановяване на връзките със СССР, при подчертана политическа резервираност на българската буржоазия, поради нейния страх от болшевизма, България трябваше отново да търси път за регу­лиране на своите международни проблеми, останали като наследство от историята.

Преди всичко България трябваше да излезе от положението на меж­дународна изолация, за да може да предприеме една активна външна политика. Този стремеж на българската външна политика намери израз в подобряващите се отношения с Югославия. Плод на политиката на българо-югославското сближение беше подписаният на 24 януари 1937 г. в Белград от министър-председателя Георги Кьосеиванов договор за вечно приятелство между България и Югославия.¹⁸

Но въпреки пакта за вечно приятелство и шумно манифестираното, особено от българска страна, сближение с Югославия, отношенията между двете страни не можеха да се регулират на една трайна основа - между тях оставаха остри, тлеещи противоречия, свързани с македонс­ката проблема.

Отношенията на България с Гърция и Турция в навечерието на война­та се определяха главно от въпроса за Тракия и излаза на Бяло море. След конференцията в Спа през 1920 г., когато Съюзните и сдружени сили отстъпват Тракия на Гърция, трите балкански страни изработват свои концепции по тракийската проблема.

България разглежда Тракия като свое естествено географско про­дължение до Бяло море. Тя смята, че излазът на Егея трябва да бъде териториален или чрез една неутрализирана зона, която да гарантира неговата сигурност.

Под излаз на Егея Гърция разбира свободна зона в някое беломорс­ко пристанище и няколко пъти кани България да приеме стопански из­лаз в Солун срещу отказ от чл. 48 на Ньойския договор. Турция също се обявява против българския териториален излаз, тъй като заплашва си­гурността на Турска Тракия.¹⁹

Отношенията с Румъния в навечерието на войната се определят из­ключително от проблемата за Добруджа. България се стреми да уреди добруджанския въпрос чрез изглаждане на спорните въпроси между две­те страни и чрез една спогодба относно режима на румънското мал­цинство в България и на българското малцинство в Румъния. Но преговорите, водени през 1936 и 1937 г., не дават резултати.²⁰

Така тези сложни балкански отношения стават още по-комплицира­ни след засилването на тенденциите към ревизия на мирните договори. Като плод на новите елементи в международните отношения идва Солунското споразумение от 31 юли 1938 г., сключено между България и държавите на Балканското споразумение. Според това споразумение Югославия, Турция, Гърция и Румъния се отказват от приложението на част IV (военни клаузи) на договора за мир и от постановленията, съ­държащи се в Конвенцията за границата на Тракия, подписана в Лозана на 24 юли 1924 г.²¹

По силата на Солунското споразумение България придобива право на свободно въоръжение, а Турция, Гърция и България премахват демилитаризираните зони по границата на Тракия.

Такова е най-общо положението на България в навечерието на Мюнхен. Линията на сближение с Югославия и пактът за вечно при­ятелство до голяма степен успяват да неутрализират Балканското споразумение. Но този резултат не би трябвало да се разглежда единс­твено като успех на българската политика. По-скоро той е плод на за­силващите се противоречия в Балканската антанта под давление на Германия. Плод на същите противоречия е и Солунското споразумение.

Тези два крупни факта.на българската външна политика в навечери­ето на войната обаче не изменят съществено положението на България. Тя продължава да бъде изолирана в света и на Балканите. Нейната дипломация продължава да стои на изчаквателна позиция, следвайки със скрита надежда развитието на международните отношения. До Мюнхен България изобщо не е в състояние да води активна външна политика.

Основната линия на нейната външна политика се гради върху позицията на неангажираност, манифестирана през 30-те години и особено в навечерието на Мюнхен многократно.

По време на итало-абисинската война през 1936 г. България под­писва договора за икономически санкции срещу Италия. Българското правителство не се присъедини към Антикоминтерновския пакт. То от­казва да признае фашисткия режим на генерал Франко в Испания. В Обществото на народите българската дипломация не последва екстремистките инициативи на хитлерска Германия, а продължаваше да сът­рудничи с великите сили и да подкрепя всички актове, насочени против агресията.

Политиката на неангажираност се изяви още по-ясно в навечерието на Мюнхен, когато зреещите международни конфликти, в основата на които стоеше Германия, караха правителството да действа с максимал­на предпазливост. Резултат на тази политика е създадената през 1937 г. нова стопанско-политическа концепция, която предвижда да се ограни­чи процесът на стопанското обвързване с Германия. И Действително през 1938 г. германо-българският търговски обмен рязко се намалява - от 162,2 милиона РМ за 1937 г. износът за Германия спада на 56,4 милиона.²²

Германия е разтревожена от тази тенденция. Нейната дипломация предприема стопански и политически натиск върху България. Когато в началото на 1938 г. българското правителство иска от Германия заем за военни доставки 100 милиона РМ, преговорите се провалят. Цар Борис изпраща в Берлин специална делегация начело с бившия министър на финансите Рясков, за да обясни пред фелдмаршал Гьоринг личното же­лание на царя да поднови преговорите. Въпреки че преговорите са подновени, резултатите от тях не удовлетворяват българското правителство. Вместо исканите 100 милиона, на 12 март 1938 г. България получава едва 30 милиона РМ.²³

По този начин Германия запазва, възможностите си за натиск и шантажиране.

Българското правителство отговаря на германския натиск с контрадействие, което е твърде показателно. През пролетта на 1938 г. то сключва с група френски банки заем от 375 милиона франка, главно за закупуване на железопътни съоръжения и оръжие.²⁴

По същото време и малко по-късно правителството прави сондаж за получаване и на английски кредит.²⁵

Германия е силно раздразнена. В началото на август 1938 г. стопанският съветник Клодиус извиква българския посланик в Берлин Драганов и му заявява, че германското правителство е разтревожено от българс­ката постъпка, че точно в сегашната обстановка, когато Англия и Франция искат чрез едно методично действие да попречат на Германия да участва във външната търговия на източноевропейските страни, България сключва финансов договор от този род. В много страни спо­ред Клодиус този жест на българското правителство се разглежда като успей на антигерманската политика в Югоизтока. Клодиус заплашва България, че ако този заем бъде реализиран във Франция и България закупи оттам железопътни съоръжения и оръжие, това ще създаде голе­ми затруднения за уравновесяване на германо-българския търговски баланс.²⁶

Успоредно със стопанския натиск Германия и Италия се опитват да окажат и дипломатическо давление. През лятото на 1938 г. италиански­ят посланик в София маркиз Таламо разговаря с цар Борис и Кьосеиванов, канейки България да се присъедини към оста Рим-Берлин. През юни неговата инициатива е продължена и от германския посла­ник Рюмелин.

Цар Борис обаче отклонява тези покани, като заявява на Рюмелин, че „България възнамерява да води своята външна политика без опреде­лени връзки и че една такава независима политика е именно в интерес на оста”²⁷.

Причините за тази политика не се коренят само в неблагоприятните международни позиции на България, но и в нейното вътрешно положение. До 1938 г. съотношението на вътрешните социални сили по проблемите на външната политика е още неустановено. Германия, ко­ято поощрява с всички средства фашистките сили в България, която масово вербува агентура сред военните и политиците, се натъква на из­вестна съпротива сред българската буржоазия, която не би могла изведнъж да тръгне след Хитлер по пътя на реваншизма поради редица съображения от външен и вътрешен характер.

При такова положение идва Мюнхен, за да възвести на света, че войната е вече неминуема.

Англия и Франция капитулират пред Хитлер. Тяхната дипломация наивно се надява, че като отстъпва пред европейския диктатор, може да отложи войната. Изолирайки Съветския съюз от европейските проблеми, Чембърлейн и Даладие се стремят да насочат ударите на Германия на изток, да спасят западната цивилизация от агресията на фашизма. Но техните сметки се оказват неверни.

Мюнхен даде огромни политически и военностратегически предим­ства на хитлеристка Германия, разголи слабостта на западните държави, поощри агресията и откри непредотвратими възможности за нова све­товна война. В същото време тази среща се превърна в един открит заговор против съдбата и сигурността на малките европейски държави.²⁸

Българската външна политика не е изолирана от Мюнхенския сговор. Цар Борис III взема непосредствено участие в подготовката на съвеща­нието на четиримата. В началото на септември 1938 г. като гост на ан­глийския крал царят има две продължителни срещи с Чембърлейн. Това става в разгара на германо-чешката криза. Чембърлейн бил получил вече от Франция съгласие за съвместни постъпки пред Чехословакия, за да я принудят да сведе глава пред Хитлер. Чембърлейн помолил цар Борис да убеди Хитлер да не действа едностранно по Судетския въпрос, а да го разисква заедно с Англия и Франция. Иначе Англия не би могла да възспре Франция да не обмисли общи мерки със Съветския съюз.

От Лондон през Швейцария Борис III се озовава при Хитлер. След разговора с него царят изпраща обратно в Лондон своя секретар Ханджиев, който отнесъл лично писмо до Чембърлейн със следното заключение: „Судетската област трябва да се пожертва, за да се спаси чехословашката държава и мирът в Европа.” В отговор той получил благодарствено писмо от Чембърлейн, което показал на председателя на Народното събрание Стойчо Мошанов през септември 1938 г.²⁹

По-сетне цар Борис разказва за тази своя мисия и на един американ! ски полковник. „През 1938 г. тръгнах да хлопам, срещнах се с всички държавни глави и, колкото да бях малък, се мъчех да направя нещо за мира.”³⁰

Духът на Мюнхен, духът на ревизия на мирните договори, бързо прониква на Балканите, променя политическия климат, предизвиква бурни политически движения. Ето как английските наблюдатели описват това надигане на духовете: След завземането на Судетите и уреждането на въпроса с унгарските малцинства в Словашко и Рутения в Югоизточна Европа се надига вълна от ревизионизъм. „В кафенетата и други обществени места чертаят карти, постоянно говорят за подновената акция на ревизия в тази част на Европа. Докато по-рано това е ставало повече или по-малко от теоретически интерес, днес в него се влага чувство, като се смята, че пак нещо може да се случи.”³¹

Това ново психическо състояние изведнъж превръща Балканите от един досега спокоен район в център на дипломатическа и политическа активност.

В началото на ноември 1938 г. югославският министър-председател Стоядинович патетично заявява, че „Югославия няма да отстъпи нито сантиметър от своята земя. Границите на Югославия бяха справедливо начертани, запечатани с кръв, изрязани с меч и определени с костите на героите.” На 25 ноември Турция провежда шумни тържества по случай завладяването на „хубавия ни Одрин - нашата врата към Запада”, както пише вестник „Йени Сабах”на 26 ноември 1938 г. На 4 и 5 ноември югославският регент Павел спешно отива на гости на румънския крал Карол I в Букурещ. След това крал Карол поема пътя за Лондон.³²

После той гостува на Хитлер и Гьоринг, където настоява да се запазят границите на Румъния със СССР Унгария и България.³³                   |

Реакцията в България е точно в обратната посока. Още на другия ден след Мюнхен група политически лица - Никола Мушанов, Александър Цанков, председателят на Св. Синод Неофит, ректорът на Университета проф. Станишев, председателят на ПЕН-клуба проф. Б. Филов и Атанас Буров поздравяват телеграфически четиримата за „свръхчовещките усилия, положени от тях да спасят света от една нова катастрофа”³⁴.

Българският печат подема този мотив и широко започва да тръби, че е настъпил краят на несправедливостта. „Европа от 1919 г. е вече мъртва - пише в. „Слово”. След Судетския въпрос трябва да се разре­шат всички останали открити въпроси. Само след като това стане, може да има истински мир.” „Ревизията, която се считаше за невъзможна, е прокарана” - тържествува в. „Утро”. „След Германия трябва да дойде ред на другите обезправени народи - Унгария и България” - подсказва в. „Дневник”.

Откритата пропаганда в полза на ревизията на Ньойския договор предизвиква бурни вълнения сред българското общество. Полицейските разузнавателни данни от това време показват, че навсякъде са се появи­ли силни надежди за връщане на отнетите от България земи, за попра­вяне на несправедливостта, наложена от мирната конференция.³⁵

Социалните и политическите сили в България разбират, че настъп­ва един решителен исторически момент, когато не само ще се опреде­лят насоките на българската външна политика, но и ще се решава съд­бата на България. От друга страна, техният класов инстинкт ги подтик­ва към действия в защита на своите социални и политически интереси през настъпващото смутно време.

Спокойното до вчера българско общество изведнъж се превръща в разбунен кошер. Естествено е да се очаква, когато германската полити­ка тържествува върху европейския континент, най-динамично в поли­тиката да се хвърли фашисткият прохитлеристки лагер.

Фашистките среди имат по това време голямо влияние върху бъл­гарската политика. Тяхната социална опора беше преди всичко онази част от българската буржоазия, която беше свързала своята стопанска дейност с германския пазар, т.е. хилядите български едри и средни търговци, мисионери, посредници, агенти в германо-българските сдружения, акционери в смесените българо-германски предприятия.

Наред с това фашистките, прогермански среди имат огромно вли­яние в армията и бюрократичния държавен апарат - това са стотици висши и средни офицери, една грамадна армия чиновници от министерствата, от банките, свързани с Германия, и от други държавни и частни ведомства.

Фашистките идеи пускат своето отровно жило и в съзнанието на една част от българската националистическа интелигенция. Тези идеи частично засягат и отделни слоеве от средните класи и от народа, осо­бено част от младежта, организирана в многобройни национални и фа­шистки организации. Със своите идеи за реванш и за национално обе­динение фашистката идеология прониква и сред определени среди на многобройната емиграция от Македония, Тракия и Добруджа.

Историческите обстоятелства при формирането на фашизма в България и особеностите на политическия режим, установен след 1935 г., опиращ се предимно на монархическия институт, на армията и бюрократично-полицейския апарат, не дават възможност, както в Германия и в някои други страни, да се изгради единна концепция на българския фашизъм по проблемите на външната политика.

В навечерието на войната фашисткият лагер е разделен на две части. Съществуваше едно екстремистко, безрезервно прогерманско реваншистко крило. Начело на това крило стоят група действащи офицери, сгрупирани около генерал Луков, много офицери от запаса начело с генера­лите Жеков и Шкойнов. Тук се числяха Народното социално движение на Ал. Цанков, Съюзът на българските национални легиони, Ратниците за напредъка на българщината, националистическата професорско-офицерска формация „Отец Паисий” и няколко дребни формирования с тоталитарни програми. Естествено към това крило гравитираха и македонстващите начело с Ив. Михайлов.

Оформено в навечерието на войната (1935-1938 г.), екстремисткото националистическо крило на българския фашизъм нямаше широка со­циална база. То се крепеше върху силата и парите на търговско-гешефтарската буржоазия, свързана с Германия. Много от неговите форма­ции са пряко субсидирани от германските разузнавателни централи, а известна част от неговите водачи са подкупени чрез комисионните за посредничество. Полицейските агенти например донасят, че СБНЛ и ратническата организация са богато субсидирани направо от германс­кото правителство.³⁶

В средите на българската буржоазия, която е отрекла буржоазно-демократическите принципи и се стреми към тоталитарен, военно-бюрократичен или фашистки режим, обаче съществува и едно второ крило. Това умерено националистическо, неутралистко крило от 1936 г. насет­не се води от министър-председателя Г Кьосеиванов. То обединява около себе си онази част от буржоазията, която се стреми към по-реалистична национална политика. Това крило има много привърженици в армията, особено сред по-младите офицери, начело с убития при атентат, организиран от екстремистите през ноември 1938 г., началник на гене­ралния щаб - генерал Пеев. Силно влияние умереното крило има и сред огромната чиновническа бюрокрация. Към него гравитираха някои дей­ци и привърженици на Народната (народняшка) партия и на Демократическия сговор, които не бяха пожелали да се върнат върху позициите на буржоазната демокрация.

Докато екстремисткото крило на фашистките формации се опира главно на силата и влиянието на хитлеристка Германия и се стреми да подчини в името на своите тясно егоистични кастови интереси наци­оналните проблеми на германската политика, умереното крило на Кьосеиванов се крепи изключително върху политическата власт и на двореца. То се стреми да провежда политика, отговаряща на общите интереси на българската буржоазия и на българската държава.

Това е водоразделът между двете крила. Поради това Мюнхен ги сблъска в една твърде остра борба.

През есента на 1938 г. екстремистките фашистки среди започват бур­на националистическа кампания срещу неутралисткия курс на правителството. Начело на тази кампания се опитва да застане Ал. Цанков, все още лелеещ мечтата за общобългарски „фюрер”. Първоначално Цанков е резервиран и апелира в парламента за умереност³⁷, но под влияние на германската дипломация се впуща в бясна националистическа кампания, съпроводена с апология на германския райх.

По нареждане на Цанков ръководителите на Национално-социалното движение тръгват за провинцията, за да подстрекават своите привър­женици към активни действия и да застанат начело на националисти­ческата вълна.³⁸

По същото време Цанков установява връзки с генерал Луков за обе­диняване на националистическите и фашистките сили с прогерманска ориентация. През декември 1938 г. се провеждат съвещания, на които се обсъжда въпросът за една обща коалиция между легионери, македонстващи-михайловисти и авторитарната група „Млада България” под ръководството на Национално-социалното движение.³⁹

Наред с политическата дейност Цанковото движение и другите фашистко-екстремистки среди подемат силна пропагандна кампания за „хегемонията на българския дух на Балканите”, за „господството върху трите морета”.⁴⁰

Разработва се фашистката теория за естествената биологична екс­панзия на българите към Беломорието и другите български земи под чуждо робство.⁴¹

Сам Ал. Цанков призовава българската младеж към издигане на „Светите национални идеали”, към създаване на „велика България -господарката Балканския полуостров.”⁴²

Мюнхен силно активизира и екстремистките фашистки среди в армията. Те започват открита атака срещу правителството и царя, об­винявайки ги в страх и мекушавост, които проиграват добрите перспек­тиви за разрешаване на националните проблеми. Офицерите - екстре­мисти заявяват на всеослушание, че ако не се постигнат националните идеали, много хора ще бъдат изхвърлени на политическото бунище.⁴³

След Мюнхен ген. Луков започва серия сказки пред действащи и запасни офицери в този дух, като зове за реванш и подкрепа на хитле­ристка Германия.⁴⁴

Още през септември 1938 г. той се опитва да създаде нов политичес­ки център, като търси сътрудничеството на Ал. Цанков.⁴⁵

Много активен става и прононсираният германски агент генерал Жеков. Той подбутва германското посолство в София против правителството, коментира пред неговите сътрудници надигането на националистическия дух като опит да се измъкне страната от външната и вътрешната стагнация, в която я вкарал сегашният бюрократичен режим. Хората около генерал Жеков внушават на германците, че трябва да се смени „винаги болният” министър-председател с една по-сил­на личност. В такъв смисъл е изпратено и анонимно изложение до царя, което според германския шарже д'афер Бюлов представлявало жива кри­тика срещу династията и искане да се поставят начело на страната „на­й-добрите елементи” на нацията.⁴⁶

Националистическите акции на Народно-социалното движение и на военните екстремисти са безрезервно подкрепяни от СБНЛ и ратниците. След Мюнхен те също подемат бурна прогерманска пропаганда.⁴⁷

Както съобщават полицейските донесения, през ноември 1938 г. СБНЛ и ратниците са „единодушно сплотени и наредени зад българс­кия малцинствен въпрос”. Най-дейни в това отношение са национални­те легиони. Те според полицията са начело на всички улични акции в защита на териториалните искания.⁴⁸

Надигат се и фашистките среди сред организациите на добруджанци, македонци и тракийци. През ноември 1938 г. се устройват демонстра­ции в Русе, Варна, Шумен, Разград и други градове и села в близост до българо-румънската граница в Добруджа.                         

Връх на фашистките националистически движения е софийската де­монстрация на 27 ноември - деня на подписването на Ньойския договор. Огромни тълпи от студенти, от македонстващи и партизани на фашис­тките организации изпълват софийските улици с лозунги за незабавна ревизия на мирния договор, с викове „Да живее Хитлер!”. Почувствало опасността от силната фашистка опозиция и разливащата се в страна­та нациноалистическа вълна, правителството разгонва с военни и по­лицейски сили ньойските демонстрации.⁴⁹

Обстановката след Мюнхен силно активизира и Българо-германското дружество в София. В края на 1938 й началото на 1939 г. дружеството засипва страната с хитлеристка пропагандна литература, урежда сказки и събрания, посещение на български учени, писатели и журналисти в Германия и т.н.⁵⁰

Така след Мюнхен националистическите прогермански среди, ко­ито обединяват платените функционери на германската агентура в България, фашистките организации, прогермански възпитаните офице­ри и генерали и част от националистическата интелигенция надават силен вой за ревизия, атакуват правителството за неговата мекушавост, разгръщат огромна пропаганда за реванш. Това е първият силен пред­военен крясък на бития през Първата световна война неразумен бъл­гарски национализъм, този път проявен с прогерманска фашистка окраска. В настъпващите съдбоносни дни този национализъм тепърва ще играе все по-голяма роля в определянето на българската политика, тъй като има широк прием сред българската буржоазия, респектираща външна опора, и големи връзки и влияние сред правителствените и двор­цовите среди.

Но Мюнхен активизира и буржоазнодемократичната опозиция от бившите политически партии, които в основни линии, както ще се по­сочи и по-нататък, гледат към Англия и Франция. Буржоазната опози­ция обхваща привържениците на Демократическата партия начело с Никола Мушанов, сменил по време на изборите за XXIV ОНС почина­лия лидер на демократите Ал. Малинов. Тук се числи и Народната партия, ръководена от Атанас Буров, М. Маджаров, Петко Стайнов и Цвятко Бобошевски. Към тази политическа концентрация гравитира и Ляпчевото крило на Демократическия сговор, ръководено от Григор Василев. Тук естествено трябва да се отнесат и повечето от привържениците на либералните фракции, които не преминават на фашистки позиции, а също така дълбоко раздвоената Радикалдемократическа партия.

Буржоазният опозиционен лагер и различните негови съставки пре­живяват една разтърсваща еволюция след Първата световна война. След преврата на 9 юни 1923 г. много от тях се сближават с фашизма. По-сетне те постепенно се оттеглят от фашистката идеология и възстано­вяват своите стари буржоазнодемократически концепции и програми. Това противоречиво развитие, довело до различни възгледи и концепции, тика буржоазните партии в различни политически комбинации, нама­лява тяхното влияние в страната. Но въпреки различията по вътрешни­те въпроси техните основни ядра си запазват своите традиционни възг­леди по външнополитическите проблеми. Те са против Германия, за ед­на прозападна ориентация. У някои дейци на буржоазния лагер още тлее и старото русофилство.

Именно поради това след Мюнхен те отново се опитват да излязат на политическата сцена с определени програми. От тези среди започна първоначално да пълзи мълвата, че Лондон и Париж са готови да съ­действат на България в мирната ревизия на Ньойския договор, но пра­вителството не може да отстои националните идеали.⁵¹

Тези среди започват да атакуват и политиката на царя, който също е обвинен, че проиграва националните интереси на България.⁵²

Целите на буржоазната опозиция са ясни - да дискредитира правителството, да се добере до властта и да насочи външната полити­ка на България към Англия и Франция. Именно поради това, осъждайки пасивността на правителството, буржоазните партии лансират иде­ята за създаване на национален кабинет от двете фракции на парламента. С тази цел през ноември 1938 г. водачите на тези партии заедно с някои от лидерите на дребнобуржоазните политически формации и съвмест­но с Цанков изпращат меморандум до царя, като настояват за „наци­онален кабинет, който, като опрян на доверието на короната и народа, ще възстанови народната сплотеност и единство.”⁵³

Но на 10 декември чрез съветника Груев царят отказва да приеме Никола Мушанов, Димитър Гичев, проф. Тодор Данаилов, Боян Смилов, Кръстьо Пастухов и Александър Цанков под предлог, че те не предс­тавляват политически партии, тъй като партиите са разтурени, а той не би желал да оскърби кабинета и народните представители.⁵⁴

Успоредно със сондажите в двореца буржоазните опозиционни пар­тии засилват атаките срещу правителствената политика и в парламента. На 9 ноември 1938 г., обединявайки дребнобуржоазната опозиция и гла­совете на фашистко-екстремистките сили в парламента, те успяват да бламират правителствения законопроект за увеличаване на кредита на официоза „Днес”.⁵⁵

Но чрез бързи и ефикасни маневри, чрез привличане на ярката опо­зиционна фигура на Ив. Багрянов, цар Борис и Кьосеиванов успяват да предотвратят и парализират начеващото се обединение на буржоазни­те опозиционни сили. На 16 ноември 1938 г. се съставя шестият поред кабинет на Г Кьосеиванов.

Така буржоазната опозиция, която имаше слабо влияние в българс­кия политически живот, не можа след Мюнхен да излезе извън рамките на своята чисто легална и подчертано царедворска политика и да се превърне в силен фактор, за който ще се държи сметка при определяне на посоките на българската външна политика.

След Мюнхен се активизира и дребнобуржоазната демократическа опозиция, към която се числят различните крила на БЗНС, специално БЗНС „Врабча” и БЗНС „Пладне”, политическият кръг „Звено”, неле­галният Военен съюз и БРСДП.

Централно място сред демократическата дребнобуржоазна опози­ция заемаше БЗНС, който по традиция продължаваше да има силно влияние сред селячеството. Въпреки обаче антифашистките и антивоенните настроения на селяните, които следваха крилата на БЗНС, отно­шението на политическите лидери на земеделското движение към на­ционалните проблеми в навечерието на войната е твърде различно. Една част от земеделските дейци вървят с правителството или преминават на открито фашистки позиции, други са заедно с буржоазната опозиция, а трети манифестират русофилски настроения и търсят сътрудничест­во с БРП.

Ръководните среди на БЗНС (Врабча) и особено неговият лидер Димитър Гичев непрекъснато се заплитат в политически комбинации, които целят да изтикат Съюза с помощта на двореца отново до полити­ческата власт. За разлика от „Врабча” пладненци стоят в по-крайните редици на антифашистката опозиция и проявяват на моменти опреде­лена склонност към сътрудничество с БРП.

Но позициите на БЗНС, въпреки неговото влияние в страната, не са оказвали чувствително влияние върху българския политически живот, тъй като според досегашните изследвания БЗНС, поставен извън законите, не функционирал нормално като политическа организация,⁵⁶ 'а неговите дейци не са имали онова влияние и връзки с меродавните политически кръгове, с които е разполагала буржоазната опозиция, за да могат да влияят иззад кулисите.

Важно място сред дребнобуржоазната опозиция заемаха политичес­кият кръг „Звено” и Военният съюз. След 1935 г., когато биват изтикани от властта, тези две формации преживяват една твърде бърза еволюция към леви и радикални позиции. „Звено” и Военният съюз се манифести­рат в навечерието на войната като републиканци, врагове на династи­ята и лично на цар Борис. Техните външнополитически убеждения пос­тепенно клонят към СССР и естествено ги сближават с БРП. Но в наве­черието и след Мюнхен политическият кръг „Звено” не проявява никак­ви признаци на обществена дейност.⁵⁷

Неговото ръководство все още не е казало своята дума по външната политика на България. До започването на войната и Кимон Георгиев, и Дамян Велчев, и генерал Владимир, Заимов предпочитат да изчакат раз­воя на събитията в мълчание, без да се появяват активно на политичес­ката сцена.

За разлика от „Звено” БРСДП бързо определя своето отношение към проблемите на войната, мира и националните претенции. Но тя няма единна политическа концепция. Поради зигзагообразното си развитие по време на фашистката диктатура тя беше дълбоко раздвоена. Нейното дясно крило начело с Кръстьо Пастухов се стреми преди всичко към сътрудничество с буржоазната опозиция. Лявото крило ратува за единодействие с БРП, а някои негови дейци и за една просъветска ориента­ция на българската външна политика.

Но въпреки различията БРСДП стои на антифашистки и антигермански позиции. След Мюнхен БРСДП открито декларира, че България ще спечели много, „ако бъде лоялна и внимателна към великите сили и ако особено държи сметка за общественото мнение, изразено в печата и парламентите на големите и велики демокрации, в 'лицето на Англия, Франция и САЩ”⁵⁸.

В унисон с буржоазната опозиция социалдемократите препоръчват политическа ориентация към Англия и Франция.

Сложната обстановка след Мюнхен кара и БРП да определи ясно своето отношение към външнополитическите проблеми. В един цик­лостилен позив на ЦК на БРП, озаглавен „Политическото положение след Мюнхенското споразумение на четиримата”, се посочва агресив­ността на Германия и Италия и политиката на насърчение от страна на Англия и Франция, които тласкат агресивните сили към териториално завладяване на дунавските и балканските страни. Този позив определя „Българското правителство като лакей на Хитлер” и апелира за изг­раждане на национален демократичен фронт против фашизма, за „мирно разрешаване на всички спорни въпроси на националните малцинства и пр. и създаване на блок на тия заплашени страни заедно със световната демокрация и СССР”⁵⁹.

Един доклад на ЦК на БРП от края на 1938 г. ясно определя задачи­те на партията във външнополитическата област - засилване на пропа­гандата срещу проникването на германския и италианския фашизъм на Балканите, създаване на мощно движение в защита на националната независимост, споразумение с балканските държави за обща отбрана срещу фашистката агресия, мирно уреждане на спорните балкански проблеми, борба за събаряне на фашисткото правителство и за създа­ване на народнофронтовско правителство, което ще осъществи „иде­ала за свободно и щастливо обединена България”⁶⁰.

А малко по-късно, когато в началото на 1939 г. се набелязва тенден­ция за сближаване между СССР Англия и Франция, БРП още по-определено издига искането за балкански отбранителен блок и за съюз със световната демокрация от Англия, Франция, СССР и други страни за борба срещу фашизма.⁶¹

В навечерието на войната БРП поставя ясно проблемите на външна­та политика. За разлика от буржоазните среди тя апелира за съюз със СССР, в унисон с буржоазната опозиция за сътрудничество с Англия и Франция против агресията на фашизма, за мирно уреждане на балканс­ките проблеми. Но за съжаление БРП не беше успяла по това време да организира един мощен народен фронт, за да може да стане фактор, за който ще се държи сметка при определяне на външнополитическата ориентация на България.

Разтревоженото и търсещо обществено мнение след Мюнхен резонира твърде бързо и в парламента. Наред със споменатата вече хвалеб­ствена телеграма на политическите дейци, някои от които бяха парламентаристи, тук се чуха и силни гласове против Мюнхенската сделка. Българският парламент беше един от малкото в Европа, където се изказаха съжаления, че в Мюнхен е отсъствал СССР Представителят на буржоазната опозиция Григор Василев заявява, че „славяните отсъс­тваха от Мюнхен, но без тях не могат да се решат проблемите на Дунавския басейн.” Петко Стайнов - друг представител на опозицията, констатира, че Мюнхен слага край на Обществото на народите, че България при немощта - дипломатическа и военна, в която е изпаднала нашата освободителка Русия, която не може сега засега да бъде фактор в подкрепа на българската външна политика, трябва да се стреми към сближение със Съседите при запазване на легитимните национални интереси.

Против елиминирането на СССР се изказва и председателят на Комисията по външните работи в XXIV народно събрание Георги Говедаров. Той изказва съжаление, че Европа е оставила да бъде влачена от събитията, „раздробена, като че ли без компас, без духовен поглед”.

В парламента бяха пренесени същите искания, които широко бяха завладели българското обществено мнение. Бившите сговористи Григор Василев, Петко Стайнов и социалдемократът Димитър Нейков призо­ваха за отпор срещу германската агресия в сътрудничество със запад­ните демокрации. Апология на неутралитета беше направена и от Георги Говедаров, който призовава „да се пазим да бъдем сателити или шуто­ве в големия двубой”.

Интересно е да се отбележи, че след Мюнхен в българския парла­мент се чуват съвсем слаби гласове в полза на Германия и Италия. Само националлибералът Георги Петров поиска да се „Благодари на провидението, че се създадоха условия, които ни позволяват да поста­вим нашите проблеми, което е и наша длъжност” и да се възползваме от динамичната политика на оста Рим-Берлин, тъй като Англия и Франция няма да защитят България. Против него енергично се обявя­ват д-р Никола Сакаров, който пледира против едностранно обвързване, за търговски връзки с Англия и Франция, и Димитър Нейков, който нас­тоява България да не тика главата си между двете оси и да не забравя германския „Drang nach Osten”.⁶²

След Мюнхен българският парламент, който отразява настроени­ята на широките среди на българската буржоазия и на значителни леви политически сили, проявява максимална сдържаност, решително нас­тоява да се пази неутралитет, да се следва политика на необвързване, на разбирателство с балканските народи. Но и тук беше манифестирано едно дълбоко разтрояване относно генералната ориентация на бъл­гарската външна политика. Отново българската буржоазия проявява своя традиционен стремеж да се търси велик покровител на съдбините на България и отново пред българската външна политика се изправя големият въпрос - с кого? - с Англия?, с Германия? или със СССР?

При такава вътрешна и международна обстановка правителството трябва да определи своята политика, своето поведение в този крити­чески предвоенен час.

Правителството на Г Кьосеиванов не беше изненадано от бурно настъпващите промени. Личното участие на цар Борис III в подготовката на Мюнхенската среща показва, че българската външна политика била отрано подготвена за промяната в международните отношения.

Участието на царя в мюнхенската сделка показва още, че в това ранно навечерие на войната той разчита при решаването на българските проблеми изключително на съюза на Англия и Германия. Тази линия той следва твърде продължително време, върху тази основа се градят и ходове на българската дипломация.

Наред с това обаче българското правителство схваща мюнхенския сигнал, че настъпва мечтаният час за ревизия на Версайската система. Това се отразява бързо и непосредствено в три направления на българ­ската външна политика - в сондажите пред великите сили за отношени­ето им към българските териториални претенции, в нарастващата дип­ломатическа активност за неутрализиране на Балканското споразуме­ние и в засилване на армията.

Първият ход на новата по-динамична политика е срещата на Г. Кьосеиванов с югославския министър-председател д-р Стоядинович в Нишка баня на 30 октомври 1938 г. След тази среща Кьосеиванов дек­ларира на 17 ноември, че „правителството ще постоянства в провежда­ната през последните три години външна политика на споразумение и сътрудничество за запазване и затвърдяване на мира на Балканите, ка-* то ще полага непрестанни грижи за развитие на приятелските ни отно­шения с Югославия и Турция... То ще продължи усилията за задоволи­телно уреждане на спорните въпроси с другите две съседни страни ч Румъния и Гърция, за да може да се развият и с тях все по-сърдечни приятелски отношения.”⁶³

Декларацията на Кьосеиванов за пръв път след създаването на Балканското споразумение разделя съседните на България държави та­ка ясно на две групи. По този начин тя демонстрира стремежа на бъл­гарската дипломация да внесе раздвоение в Балканското споразумение. Декларацията очертава също основната насока на българските претенции, отправени след Мюнхен главно срещу Румъния и Гърция.

В името на така набелязаната политика българското правителство нарежда на своите пълномощни министри в столиците на великите дър­жави да проверят какво би било евентуално мнението там относно бъл­гарските претенции.

На 7 ноември 1938 г. пълномощният министър в Москва Антонов запитва комисаря на външните работи на СССР Литвинов ще има ли съветско противодействие, ако България постави своите естествени те­риториални искания. „Защо да противодействаме - смеещ се, отговори той - пише Антонов.”⁶⁴

Подобно запитване до държавния подсекретар на германското външ­но министерство прави в началото на декември и пълномощният ми­нистър в Берлин Драганов. На въпроса, какво би било отношението на Германия, ако България постави въпроса за малцинствата и предяви разумни искания за Добруджа и за териториален излаз на Егея, Вьорман отговаря, че нищо не може да каже, тъй като не знае как ще се развият събитията и при какви обстоятелства ще бъде разгледан въпросът. „Германия разбира българското желание - заявява Вьорман, - но едно решение, ако то се постига със сила, не може да се счита като изолира­на проблема”.⁶⁵

През ноември 1938 г. и Кьосеиванов разговаря по добруджанския въпрос с германския посланик в София Рюмелин.⁶⁶

Пълномощният министър във Вашингтон Наумов развива пред пред­ставители на Държавния департамент мисълта, че България се стреми към мирна ревизия на Ньойския договор, но не получава насърчение.⁶⁷

Сондажите на пълномощния министър в Лондон Момчилов също не са окуражили правителството.⁶⁸

Все със същата цел през януари 1939 г. цар Борис пътува до Рим. В дневника на граф Чано се намира ценно свидетелство за българските намерения. Ето какво пише той за срещата си с царя: „Не бях го срещал по-рано. Първото ми впечатление не беше добро поради физическия му вид. По-сетнешното ми впечатление бе по-добро. Говорихме подробно по международното'положение, особено с оглед на Дунавския басейн и на Балканите. Той попита за новини във връзка с пътуването ми до Югославия и говори за споразумението си с тази страна с такива чувства, че добих впечатление, че е искрен. Той се изказа много остро против Румъния, но гневът му бе такъв, какъвто би проявило едно флегматично лице. Той иска Добруджа (една област, отнета от България след Световната война) и я иска главно защото там има голямо иредентично движение. Той говори също за излаз на Егейско море, но добави, че това трябва да се разглежда като втора стъпка в уреждането на българ­ските претенции.”⁶⁹

Успоредно с проучванията в големите столици правителството про­дължава усилията си на Балканите. В началото на ноември 1938 г. Антонов разговаря с турския пълномощен министър в Москва Апаидин, който изказал мнение, че при новата обстановка е необходимо споразу­мение между България и Югославия за Западните покрайнини, а с Румъния - за Добруджа, за да стане възможна една мощна групировка на балканските държави с Унгария и Турция, която ще импонира на Германия и СССР и ще обезпечи военната безопасност и стопанските интереси на Балканите. ⁷⁰

Окуражен от тези турски внушения, през март 1939 г. Г Кьосеиванов заминава за Анкара, където широко обсъжда балканските проблеми. _„Кьосето (така цар Борис нарича своя министър-председател - б. а., Н. р_) е уговорило турците да не ни нападат в гърба, ако тръгнем за Добруджа” - разказва Борис III на своя приятел Любомир Лулчев.⁷¹

Проучванията на българската дипломация показват на царя и правителството, че териториалните претенции не срещат разбирания в меродавните европейски столици, че въпреки различията между бал­канските страни, те все още продължават да бъдат обединени на базата на антиревизионизма. От друга страна, правителството добре е разбирало, че България е твърде слаба във военно отношение, за да може да предприеме каквато и да била енергична стъпка за налагане на териториалните си претенции. Именно поради това в края на 1938 и началото на 1939 г. то изработва една линия на неутралитет, на неангажираност, на изчакване, съчетана със системна пропаганда за мирна ревизия на мирните договори. Тази политика широко е манифестирана в парламентарната дискусия по външната политика на 27 и 28 януари 1939 г. В парламента се проявява едно твърде интересно едино­душие по проблемите на външната политика - за поддържане на бъл­гарските искания за уреждане на тези искания без война, по пътя на разбирателство със съседите, че България, която на два пъти игра на лоша карта, не трябва да се присъединява към нито една от големите политически групировки, че тя трябва да остане настрана от опасните съперничества. В същото време парламентът препоръчва на правител­ството една по-енергична дейност, като открито постави българските искания.⁷²

Министър-председателят и министър на външните работи Г. Кьосеиванов, обобщавайки резултатите от парламентарната дискусия, заявява, че „ще бъде крайно неблагоразумие да се насърчават надежди и очаквания, които не отговарят нито на силата, нито на възможности­те на нашата страна и които могат да причинят горчиви разочарования в болната българска душа”. С риск да си навлече непопулярност - дек­ларира той, правителството „ще продължава да води усвоената през последните години външна политика на мир и споразумение.” В тази политика България ще търси прякото приятелство и моралната подк­репа на великите сили, на ОН и въпреки изкушенията ще следва „са­мостоятелна и необвързана политически с никоя велика сила политика, за да не си създаде неприятели в лицето на другите”.⁷³

Политиката на мир, неутралитет и неангажираност била добре раз­брана и от световния печат. Много от чуждите вестници по това време споделят становището, че въпреки засилената вяра в ревизията, в София бързо се връщат „към едно по-точно чувство за действителността и по-вярно схващане на огромната сложност на въпроса”⁷⁴, че опитът на Германия да тикне България към една „динамична политика” по тери­ториалния въпрос е бил отхвърлен от българското правителство.⁷⁵

Българското правителство, проявило значителен реализъм при из­работката на основната формула на външната политика на България след Мюнхен, добре разбирало обаче, че настъпват съдбоносни времена, когато проблемите ще се решават със силата на оръжията. Именно по­ради това то се заема с бързо въоръжаване на армията. Още в началото на 1938 г. България сключва тайно споразумение с Германия за достав­ка на оръжие на стойност 30 милиона марки.⁷⁶

Непосредствено след Мюнхен България предявява пред Германия ново искане за оръжие на стойност 45 милиона марки.⁷⁷

Но тъй като и сега, както през март 1938 г., Германия поставя поли­тически условия за бърза и открита ориентация на България към оста Рим-Берлин, българското правителство направило опит за покупка на оръжие и от Англия. По негово искане още през декември 1938 г. Англия решава да сключи с България за чисто военни доставки една пробна операция за 500 хиляди лири стерлинги.⁷⁸

В началото на следващата година Момчилов иска от дирекцията на Експорт-Кредит да запази и за българското военно министерство част от специалните улеснения от 10 милиона лири, предвидени от закона за гарантиране на износа.⁷⁹

При тази обстановка в България, след Мюнхен/когато правителст­вото обявява своята политика на мир, неутралитет и неангажираност, когато няма още ясно изразено надмощие в политическите борби по външната ориентация на България и когато.с оглед на военностратегическите нужди на подготвения световен конфликт цената на малка България непрекъснато се покачва, започва силен дипломатически на­тиск от страна на великите държави за спечелване на България.

Нито една от великите сили до този момент няма решаващо вли­яние върху българската външна политика, но те имат различни позиции.

Германия държи в ръцете си търговско-стопанските връзки и чрез тях придобива твърде голяма възможност да влияе. Тя разполага освен това с огромна агентура, със значително влияние сред част от политиците, офицерите и интелигенцията. Неин естествен съюзник е българският ревизионизъм, стремежът на България да ликвидира несправедливостта, наложена от Ньойския договор.

Англия и Франция не се ползват със симпатии сред българското об­ществено мнение поради тяхната враждебна политика спрямо България, особено ясно изразена в Ньой през 1919 г. Но те внушават респект със своята сила на световни империи и чрез влиянието си в съседните страни.

САЩ следват в навечерието на войната, общо взето, една неутрална политика, съгласувана с балканската политика на Англия и Франция.

СССР беше изолиран политически от Балканите, но разполага със силно влияние сред българския народ поради освободителната мисия на Русия. Неговата политика се защитава от една организирана поли­тическа сила - БРП.

Най-силен натиск върху България упражнява германската дипломация. Този натиск е всестранен - стопански, политически, иде­ологически и културен.

Целта на Германия е да осигури трайно своите позиции, така наре­ченото „жизнено пространство” в Дунавския басейн и на Балканите, за да бъде гарантирана срещу замислената от морските империи стопан­ска блокада.

На първо време след Мюнхен германската дипломация не проявява интерес към българските национални проблеми. Отговорът на Вьорман и мълчанието на Рюмелин са достатъчно свидетелство за позицията на Германия. Това се дължи преди всичко на германо-италианското съ­перничество в зоната на Средиземноморието и на Балканите и на опита на Германия да спечели едновременно България, Югославия и Румъния.

Освен това тази германска позиция била израз на недоволство от българската политика на неангажиране. Както съобщава пълномощни­ят министър Драганов, германците не били вече склонни да се задово­ляват с досегашното българско поведение на приятелство с всички, включително и с техните врагове, без България да поеме и най-малък ангажимент спрямо тях.⁸⁰

Германският дипломатически натиск започва с преговорите за нов военен заем през ноември 1938 г. След като пълномощният министър Драганов поставя въпроса за заема, Департаментът за икономическа политика при Вилхелмщрасе дава заключение, че исканият от България заем е твърде изгоден за Германия. В бележката на Департамента е отбелязано, че българското искане се отнася главно до муниции и ще бъде много изгодно, ако Германия се освободи от стари материали, пре­доставяйки ги на България. Това ще укрепи германските икономически позиции на Балканите и ще попречи на България да търси кредити в западните страни. Отпущането на заема - според Департамента - е же­лателно и по външнополитически съображения.⁸¹

Но въпреки изключително благоприятните за Германия условия тя не бърза да удовлетвори българските искания, тъй като се стреми да използва заема, за да привлече България към оста Рим-Берлин. Дълго време германските служби не дават отговор на българското искане. По това време се води оживена преписка между стопанските, военните и външнополитическите централи на райха. Междувременно Външното министерство иска от посолството в София мнение за насоките на

Българската външна политика. На 17 януари 1939 г. то получава оттам един дълъг доклад, пълен с отрицателни преценки за политиката на България.

„Ако се хвърли един ретроспективен поглед върху 1938 г. - се отбе­лязва в доклада, - може да се забележи една изумителна липса на дина­мизъм във вътрешната и външната политика на България, при това в едно толкова живо време...” Докладът преценява опитите да се възпри­еме една по-положителна позиция по въпросите на ревизионизма -Солунското споразумение и Българо-югославския пакт, като несполу­ки за България, които са унищожили престижа на правителството вът­ре в страната. Общественото мнение било сюрпризирано от факта, че Кьосеиванов два пъти е посетил Югославия, без неговият югославски колега да му върне визитата. Новият търговски договор с Гърция се разглежда като един безполезен факт.

Накрая посолството възхвалява националистическата вълна, насо­чена срещу правителствената политика. То смята, че „положението в България може да се уреди, като се смени „винаги болният” министър-председател с една по-силна личност”⁸².

Докладът от София кара германските военни и финансови служби да протакат още повече преговорите и да преминат към груби внушения. През януари 1939 г. въпросът за заема бил отнесен лично до Гьоринг. Той наредил на генерал майор Томас да се срещне с българския посла­ник и да му заяви, че българското искане не може да бъде прието, ако България не декларира, че е готова да се присъедини към Антикоминтерновския пакт като доказателство за нейната недвусмис­лена политическа ориентация в германска полза.⁸³

Външното министерство се стресва от неумелата и груба постъпка на Гьоринг и веднага побързва да нормализира преговорите. Рибентроп извиква Драганов и му заявява, че това е някаква грешка или лична идея на генерал Томас, и веднага настоява пред Гьоринг за среща с отговор­ни офицери от Генералния щаб.⁸⁴

Намесата на Рибентроп кара Генералния щаб да смекчи тона, без да се откаже от своите намерения. На 21 февруари началникът на щаба фелдмаршал Кайтел доразвива пред Драганов мислите на Гьоринг: „Гьоринг иска, преди да отпусне кредита - заявява той, -'да знае какво е становището на вашето правителство. Въпросът не се касае за съюзи, за договори или за официално присъединяване към Антикомин­терновския пакт. Бъдещето се очертава не като една борба между от­делни държави, а като борба на две различни идеологии. Ще останат ли народите да бъдат залени от болшевизма или ще бъдат на фронта на борбата срещу тази опасност. Ето по този въпрос генералфелдмаршалът иска да знае къде е България.” Кайтел дори настоял за една декла­рация от българското правителство, на която Драганов възразил, тъй като България била слаба и не може да си позволи една активна външ­на политика.⁸⁵

След разговора между Кайтел и Драганов Въшното министерство се намесва още веднъж. Държавният секретар на Вилхелмщрасе Вайцзекер извиква Драганов и му заявява, че генералният щаб няма право да обсъжда политически въпроси, а това може да върши само Външното министерство. Германия не поставя като абсолютно условие за заема присъединяването към Антикоминтерновския пакт. Това тя прави, като мисли, че България „не ще възприеме една политическа линия, различ­на от нашата”⁸⁶.

По същество Вайцзекер изразява същите мисли, които развиват и офицерите от генералния щаб, но с прецизираните и фини езикови сред­ства на дипломатическия контакт. От друга страна, неговата деклара­ция показва, че германското правителство държи да спечели България, а разбира, че все още няма възможност да се наложи брутално в бъл­гарската политика.

Тези намерения на Германия били схванати и от Драганов. В своя доклад от 18 февруари 1939 г. той обяснява, че Германия се стреми на всяка цена да спечели България, тъй като имала несигурни политичес­ки приятели на Балкана, и се страхува от проникването на Англия и Франция. Разочарована от Унгария, в лоши отношения с Румъния, в неизвестност и съмнение по отношение на Белград, Германия според Драганов щяла да бъде много благодарна, ако България заеме мястото си на добър приятел. И посланикът горещо препоръчва това, тъй като „можем да бъдем един ден принудени с жертви и обвързвания да под­държаме добрите си отношения с Германия”⁸⁷.

След два дни Драганов отново сигнализира в София за германски натиск върху Балканите. Той пояснява, че на юг „лебенсраумът” на рай­ха обхваща Югославия и България. Гьоринг му заявил, че за Германия е нужно спокойствие на Балкана, че Германия ще предпочете тази от две­те държави, в която има по-голяма вяра, но желае приятелството и на двете.⁸⁸

Тези документи разкриват съвсем ясно, че в края на 1938 и началото на 1939 г. Германия упражнява силен дипломатически натиск срещу България, за да я изведе от положението на неутралитет и неангажираност. Тази политика е брънка от общия натиск срещу стра­ните от Дунавския басейн и Балканите, включени в германското „жиз­нено пространство”. Характерен белег на тази дипломация е, че тя действа от позиция на силата чрез системата на политическите условия при стопанското сътрудничество и се основава на шантажа. На Балканите в този момент Германия разчита предимно на Югославия и България, на които се подхвърля уловката на политическо състезание за вярност към райха, като умело се използват за заплаха, особено спрямо Югославия, италианските аспирации на Балканите.

Но в навечерието на войната тази политика не може да постигне своите цели в България. Българското правителство, макар и силно за­интересувано от германските кредити, отказва да напусне позицията на неутралитет и неангажираност. Исканата от Германия декларация не е направена. България продължава да бъде лоялна към великите сили и своите съседи.

Германската политика се убеждава, че само дипломатическият на­тиск е недостатъчен, че трябва да се .осъществят промени в София, за да може да се разчита на една трайна прогерманска ориентация на бъл­гарската политика.

И от началото на 1939 г. наред с дипломатите започват да действат пропагандните и разузнавателните централи. Дирижираната германска преса широко подема мотива за националните аспирации на България, за бойното българо-германско сътрудничество по време на миналата война. Германският печат публикува дълги информации за ревизионистическите манифестации в България, като непрекъснато внушава, че чув­ствата на „масите били споделени от най-сериозни политически кръго­ве”⁸⁹.

Засилват се и посещенията на германски политици, военни и други лица в България, контактите с фашистките екстремистки организации, активизира се дейността на Германо-българското дружество в Берлин и на Българо-германското дружество в София.⁹⁰

Особено дейна по това време става националсоциалистическата сек­ция на германците в София - истински център на шпионаж и вербовчици.⁹¹

Цялата тази подмолна шпионска мрежа насърчава екстремистките прогермански среди към действия, насочени срещу правителството на Кьосеиванов. През пролетта на 1939 г. генерал Луков организира фа­шистките сили и в сътрудничество с Цанков подготвя преврат за сваля­не на правителството с оглед на една прогерманска ориентация на България. Германците подкупват генерал Ганчев с 60 хиляди марки и генералът разпространявал открито в армията слухове, че Кьосеиванов е германофоб и трябва да бъде премахнат. Създали се силни настро­ения в армията и сред прогермански настроените политици, особено сред цанковистите.⁹²

Подбудено от германците, Национално-социалното движение публично вече декларира, че на 9 юни 1923 г. спасило главата на царя от народния гняв, но сега ще поведе народа срещу него.⁹³

За целите на германския натиск бил използван дори и забравеният вече цар Фердинанд. Той изпраща писмо до Борис III, като иска да бъде приет в София, за да направи определени внушения на своя син.⁹⁴

Съзирайки голямата опасност от надигането на германската агентура в България, правителството и царят предприемат енергични контрамерки. Те забраняват германските креации - СБНЛ и Съюза на ратниците, и нареждат на полицията да започне проверка, обиски и арес­ти на партизаните от Цанковото движение.⁹⁵

Наред с репресиите срещу прогерманските организации и заговорническите групи в армията Г Кьосеиванов се опитва да разсее силните подозрения в Германия спрямо своята политика, за да може да получи искания заем, който все още не бил отпуснат. В началото на март 1939 г. той поискал чрез германското посолство в София да замине за Берлин, за да върне визитата на фон Нойрат. Във връзка с това между него и германския посланик Рюмелин имало няколко срещи.

На 6 март Коьсеиванов заявява на посланика, че в Берлин го подозирали, че води една твърде малко германофилска политика. Той отдавал тези слухове на интригата. Подозирали го също; че имал наме­рение да сключи съюз със СССР Тази история се разказвала лично и от Рюмелин. След това Кьосеиванов уверява посланика, че България и Германия са много близки, но че България трябва да води предпазлива политика, да не се разкрива преждевременно и т.н. Накрая той декларира, че предпочита да даде оставката си, вместо да го подозират, че следва една неприятелска политика по отношение на Германия. В заключение Кьосеиванов помолил Рюмелин да пази своята страна от подобни инсинуации.

Германският посланик е твърде брутален с министър-председателя, като заявява, че той не би желал да тласка България към политически ангажименти. Рюмелин съобщава на Кьосеиванов, че в Германия дейс­твително има известни подозрения. И съвсем безцеремонно той го съ­ветва да помисли „дали не е възможно да даде на външната политика един по-ясен прогермански тон, което не би било несправедливо, а находчиво, щом иска от своя събеседник някои неща”. „Аз зная добре - продължил Рюмелин, - че външната политика на България не е лесна работа. Попитах малко иронично Кьосеиванов да не би случайно да иска да направи от България една „Швейцария”. Това е възможно. Съседите на България, а дори и великите сили биха гарантирали на драго сърце сегашните граници. Но тогава какво ще стане с ревизионизма.”⁹⁶

Няколко дни след срещата на 6 март Кьосеиванов поканва германския посланик и официално го информира за желанието си да посети Берлин. Но и сега посланикът се държи цинично и брутално. Като се съгласява с проектираната визита, той направо предупреждава, че това посещение не бива да бъде комбинирано с „пътуване за презастрахов­ка” в Париж и Лондон. В противен случай ефектът от берлинската визи­та ще бъде сведен до нула. Кьосеиванов заявява веднага, че има наме­рение да пътува само до Берлин, и кани посланика за среща с царя.⁹⁷

Декларациите на Кьосеиванов за лоялност към Германия обаче не подействали на Рюмелин, защото той добре разбирал намеренията на царя и Кьосеиванов да защитават политиката на неутралитет и неангажираност и да не се поддават на германските внушения. И той съветва Външното министерство да не бърза с визитата на Кьосеиванов, „за­щото неговата позиция е нестабилна”⁹⁸.

Внушенията на Рюмелин се вземат предвид от Германското външно министерство. След като писмото с искането на Кьосеиванов се прех­върля от канцелария в канцелария, едва през април върху него се поста­вя резолюция, че ръководните личности не могат сега да определят датата.⁹⁹

Предприетите от Кьосеиванов постъпки едва успяват да придвижат въпроса за военния кредит. След като Министерството на икономиката дава заключение, че Германия ще има икономическа изгода от заема, тъй като България я снабдява с важни суровини и представлява пазар за пласмент на нейните стоки,¹⁰⁰ а Министерството на финансите уве­рява Вилхелмщрасе, че в преговорите Германия е успяла отново да об­върже България чрез стопанския обмен,¹⁰¹ преговорите завършват успешно.

На 24 април 1939 г. Драганов, генерал Русев и Клодиус подписват секретен протокол, според който Германия отпуща на българското пра­вителство военен заем на сума 45 милиона РМ.¹⁰²

Но нито бруталният дипломатически натиск, нито отпуснатият след толкова протакания заем можаха да изменят през пролетта на 1939 г. възприетия курс на България към неутралитет и неангажираност. Разбира се, заемът укрепи стопанските позиции на Германия и разшири нейното влияние сред военните и фашистките среди. Тепърва това во­енно съглашение щеше да бъде използвано като едно ново средство за политически натиск.

В навечерието на Втората световна война Италия играе много важна роля на Балканите. Най-ярък израз на нейните хегемонистични ас­пирации в този район е завладяването на Албания през април 1939 г., което поставя под непосредствена заплаха Югославия, Гърция и целия полуостров. Италианската политика става особено активна след под­писването на германо-италианския съюзен договор през май 1939 г., когато Хитлер обещава на Италия пълни права над Средиземноморието и одобрява идеята на Мусолини за превръщане на Албания в крепост, господстваща над Балканите.¹⁰³

С оглед целите на своята балканска политика италианската дипло­мация упражнява силен натиск за ориентирането на България към оста Рим-Берлин.

На 25 януари 1939 г. италианският посланик в Берлин Атолико води продължителен разговор с Драганов върху българската политика. Атолико направил много определени намеци за ориентация към Германия и Италия. Той заявил, че българската политика на вярност към ОН, на неутралитет, политика „с всички и затова не сте с никого”, няма да донесе нищо определено на България. И сега, когато обстанов­ката се изменила, българските погледи пак били обърнати и към Англия, и към Франция, и към Рим, и към Берлин. „За такава политика обаче - заявил Атолико - от никого не можете да очаквате подкрепа.” Атолико препоръчал България да се присъедини косвено към оста Рим-Берлин, като изкаже в ОН огорчението си, че то не е поправило нито една несп­раведливост спрямо България.¹⁰⁴

Но опитите на Италия да спечели България за целите на своята бал­канска политика след Мюнхен останали безрезултатни. Поради това граф Чано отбелязва в своя дневник на 12 май 1939 г.: „Дуче е много разтревожен и по отношение на България; натовари ме да изпратя те­леграма до Таламо да сондира истинските намерения на това правителство. Нормалното място на България е в групата на Оста, но струва ми се, че ще трябва да си дадем още труд да убедим този цар, люшкан от вълните на свещената наивност.”¹⁰⁵

Препоръчаните от Мусолини сондажи били безрезултатни. В една телеграма от 18 май 1939 г. Таламо уведомява своя шеф, че „България е готова да се нареди на страната на Оста, стига Югославия да направи същото и да даде гаранции на България срещу Румъния.”¹⁰⁶

По този начин българското правителство отклонява предложени­ето на Италия, поставяйки й неизпълнимите за момента условия да лик­видира Балканското споразумение.

Отрицателният български отговор не обезкуражава граф Чано, за­щото той разглежда България като естествен съюзник на италианската политика, насочена срещу Гърция и Югославия. „Аз отдавам най-голямо значение на българската карта” - бележи той в своя дневник. Именно поради това италианският външен министър извиква на 29 май 1939 г. Светослав Поменов - посланик на България в Рим, и дълго време го убеждава, че „географското и политическото положение на България, както и най-добре разбраните нейни интереси я заставят да дойде в Оста”. Съгласявайки се с аргументите на Чано, Поменов този път посочил, че „от военна гледна точка България още не е готова”. Чано обещал, че ако „България възприеме една ясно определена позиция, в интерес на Германия и Италия е да попълнят липсите й”¹⁰⁷.

На другия ден - 30 май, граф Чано телеграфира на маркиз Таламо в София за разговора си с Поменов и му нарежда да продължи разгово­рите с отговорните български кръгове, като подчертава: 1) че България не бива под никакъв предлог да влиза в някаква балканска комбинация; 2) че тя трябва да реши да върви открито със силите на Оста, които могат да осигурят нейните аспирации по същия начин, както силите на Оста ги осигуриха на своята приятелка Унгария.¹⁰⁸

Силният дипломатически натиск на Италия обаче отново бил безрезултатен. Когато на 20 юни 1939 г. италианското правителство из­виква своя пълномощен министър в Рим, за да обсъди с него положе­нието в България, Таламо докладва, че „България продължава да има неопределено държане и поне засега той няма голяма надежда да я на­кара да вземе ясно очертано становище на страната на Оста”¹⁰⁹.

Германският и италианският дипломатически и политически натиск спрямо Югоизточна Европа предизвиква реакция в Лондон и Париж.

До Мюнхен англо-френската дипломация проявявала слаб интерес, към проблемите на Югоизточна Европа. Според свидетелствата на гер­манския посланик в Лондон Дирксен Англия обещавала „да уважава германските сфери на интереси в Източна и Югоизточна Европа”¹¹⁰.

Но след промените, настъпили към края на 1938 г. и през първата половина на 1939 г. и особено след като Германия поисква от Англия да й резервира като специален район за действие Унгария, България и част­от Румъния, английската дипломация отново обръща погледа си към Балканите. На едно заседание на английското правителство през яну­ари 1939 г. се обсъжда въпросът за германската търговска и стопанска политика в Югоизточна Европа. Английското правителство преценява, че Чехословакия и Унгария били загубени вече за английските търговс­ки интереси, но че в Югославия и България трябва да се запази поне равенството с Германия, а в Румъния, пред вид на нейната важност, да се защитава пълна свобода на действие.

Решава се Англия да упражни цялото си влияние, за да запази югоизточноевропейските държави независими, докато възстанови полити­ческото си влияние в Европа. Предвиждат се съгласувани и енергични действия, за да се засилят позициите на английската търговия в Югоизточна Европа.¹¹¹

Тези нови стопански и политически начинания на английската дип­ломация бързо повишават интереса към Балканите и към България. „От известно време - пише в. „Дер Бунд” - Англия проявява повишен инте­рес към България поради близостта й до Проливите. Английската дип­ломация се стреми да сближи България с Турция и Гърция, за да заздра­ви позициите на своите съюзници от Анкара и Атина.” ¹¹²

Това свидетелства и българският пълномощен министър в Лондон, който пише, че интересите към България се повишават и Британският съвет възнамерявал да изпрати специални лица, за да пропагандират в България чрез сказки и срещи в полза на Англия. За София се стягали също така индустриалци, инженери и техници, за да влязат във връзка с българския делови свят.¹¹³

Наред с това още в края на 1938 и в началото на 1939 г. много видни английски политици посещават България. Особено внимание предиз­виква пътуването на председателя на Комисията за имперска политика при Камарата на общините Кенет де Кореи, който води продължителни разговори с Кьосеиванов, с Д. Божилов - министър на финансите, със Ст. Мошанов - председател на Народното събрание, и с д-р Пенаков - добруджански деец. ¹¹⁴

Заедно с английската политика спрямо България действа американ­ската и френската дипломация. Още през ноември 1938 г. държавният подсекретар на САЩ Съмнер Уелс изказал мнение, че САЩ ще подкре­пят България в нейните законни претенции, обаче заявил, че САЩ гле­дат със симпатии само на мирното уреждане на спорните въпроси.”⁵

Англо-френският натиск върху България се засилва още повече през пролетта и лятото на 1939 г. след италианската анексия на Албания, след неблагоприятния отзвук от германската агресия срещу Чехословакия през март 1939 г. и като последица от започналите през април в Москва преговори между СССР, Англия и Франция.

По това време английският печат започва по-често да ухажва България. „Ако Даунинг Стрийт е далновиден - пише едно от влиятел­ните консервативни списания на Англия през април 1939 г.,- той ще обърне внимание, макар и да е късно, на българския въпрос. Тази малка държава беше много лошо третирана както от съседите си, така и от големите държави-победителки. След войната тя трябваше да изостави на сърбите своите кръвни братя от Македония. Те бидоха насилствено денационализирани и потъпкани като никое друго малцинство в Европа. Тя трябваше да отстъпи на Румъния Добруджа - българска област до устието на Дунава. Тя никога не получи често обещавания излаз на Егейско море.” Списанието препоръчва да се побърза с поправката на тези неправди, за да се спечели България за Балканския блок и да се отклони от оста Рим-Берлин.

Именно с тази цел - да спечели България за каузата на Англо-френския блок, през май 1939 г. в София отново пристига Кенет де Кореи. Този път той се среща с царя, с Кьосеиваноз и с Мошанов и дълго ги убеждава в необходимостта от една проанглийска ориентация на България. Заедно с това той поканва председателя на българския пар­ламент да посети Англия.¹¹⁶

Същите искания към България отправя и Франция. На 6 май 1939 г. френският посланик в Берлин Кулондр запитал Драганов защо България не влезе в Балканското споразумение и тогава да предяви своите искания, за да преобрази антибългарския характер на Балканската антанта.¹¹⁷

Германо-италианският и англо-френският натиск върху България през първата половина на 1939 г. и особено след германската агресия срещу Чехия много осезателно се е чувствал от цар Борис III. В разго­вор с Л. Лулчев на 28 март 1939 г. царят разказва, че германци и англи­чани силно го притискат. „Понеже не съм амбициозен, заявява той, ни­то пък могат да ме купят, а ме знаят за страхлив, те ще ме заплашват. Онзи ден - разказва царят - Рендел (английски пълномощен министър в София - б. а., Н. Г), разгневен от случката с чехите, се изтървал пред Груев: „Ние на германците не можем направи нищо, но ако се намесят по-малки държави да ги крепят, да му мислят.” По-нататък царят раз­казва за германските опити да дискредитират правителството и да из­ползват екстремистките сили от армията и фашистките организации, за да организират преврат в София.”¹¹⁸ .

Към този силен дипломатически натиск от страна на Оста Рим-Берлин и на Англо-френския блок трябва да се прибави и съживяването на съветско-българските отношения.

След Мюнхен Съветският съюз започва все по-трайно да ориентира своята балканска политика към България, като разчита на огромните симпатии, с които Русия се ползва сред българския народ, на географс­ката близост и на притесненото положение на България поради нейна­та балканска изолация и германо-английския натиск. Главната цел на съветската политика в този момент е била да предпази Балканите от германската и италианската агресия, като създаде един блок на черно­морските държави.

Съветската дипломация още в края на 1938 г. показала изключителна благосклонност към националните претенции на България. След разгово­ра между Литвинов и Антонов на 7 ноември, няколко дни по-късно, двама­та обсъждат'повдигнатите от Антонов въпроси в много конкретна форма.”¹¹⁹

През април 1939 г. за пръв път от много години и веднага след смяната на Литвинов с Молотов България била посетена от високопоста­вено лице от съветската дипломатическа йерархия. Пътувайки из балканските столици с оглед уреждането на Черноморския блок, в София се отбива помощник-комисарят на външните работи Потьомкин. Той се среща с Кьосеиванов и с царя.

В разговора си с българския министър-председател Потьомкин заявил, че смяната на Литвинов не означава промяна в курса на съветската външна политика, и го посъветвал „да се пази хладнокръвие, търпение и най-важно лоялност към съседите.” Съветският съюз - според Потьомкин - нямало да подкрепи никаква агресивна политика, колкото и справедливи да са нейните цели. Споровете - препоръчал съветският дипломат - трябва да се уреждат чрез преговори.¹²⁰

В срещата с царя Потьомкин е още по-категоричен. Той ни обвинява - разказва Борис III, - че „и сега сме максималисти и пречим на общото разбирателство на Балканите”¹²¹.

Съветската политика към България в края на 1938г. и началото на 1939 г. се изгражда върху два съществени белега: признаването на законността на българските национални претенции и стремеж към обединяване на Балканите срещу евентуална агресия на Хитлер. Именно поради това Потьомкин предупреждава България да бъде лоялна със съседите и да търси само мирна ревизия. Тази политика на СССР може да бъде разбрана само ако се разгледа в аспекта на съветско-англо-френските преговори в Москва, започнали в края на април 1939 г.

Сложното международно положение на България към пролетта на 1939 г., бурното развитие на предвоенните събития, най-важните от които са агресията на Германия срещу Чехословакия и на Италия срещу Албания и силният натиск на великите сили върху България, за да я изведат от нейната позиция на неангажираност, наложили на българс­кото правителство да определи ясно основните начала на своята външ­на политика, да дешифрира за външния свят общата формула - мирна ревизия - неутралитет - неангажираност, обявена след Мюнхен.

За тази цел през април 1939 г. Г. Кьосеиванов, събира посланиците; от Белград - Иван Попов, от Берлин - Иван Драганов, от Лондон - Й. Момчилов и висшите чиновници от Министерството на външните ра­боти - Стоилов и Алтънов, за да обсъдят проблемите на българската външна политика. На това съвещание се стига до извода, че повдигане­то на териториалните въпроси в една открита форма все още не може да има шанс, тъй като събитията се развиват далеч от България, а на българската държава липсва необходимата сила, за да упражни натиск. Но въпреки това веднага след съвещанието Г Кьосеиванов заявява на турския външен министър Сарачооглу, че териториалните аспирации на България се простират до границите от 1913 г.¹²²

След това съвещание на дипломатите, била проведена дискусия по същите проблеми и в парламентарната комисия на външните работи.¹²³ Плод на тези обсъждания е директива № 19 от 19 април 1939 г., изп­ратена от Г Кьосеиванов до българските легации в чужбина.¹²⁴

Становището на България при новите условия според директивата се изразява в следното:

1. България не може да влезе в Балканското споразумение, защото то гарантира границите, а България не може да приеме сегашните си граници.

2. Влизането на България в едно ново Балканско споразумение е въз­можно само след териториални промени, при който ще получим Южна Добруджа, границата на Тракия от 1913 г., а евентуално Царибродско и Босилеградско според старата територия на България от преди войната.

3.  При влизане в Балканското споразумение България не може да поеме задължение да брани външните граници на новото Балканско споразумение, защото тя единствена няма такива граници.

4. Сега различните балкански държави (Югославия, Румъния, Гърция) са заплашени и могат да се ориентират към една или друга групировка. България води и ще продължава да води, доколкото това бъде възможно, самостоятелна политика, без обвързване с никого.

5. Нашите икономически връзки с Германия, която поглъща 75% от нашия износ, ни поставят в невъзможност, без оглед на политическите интереси, да се определим на страната на демократическите държави срещу тоталитарните държави.

6. Опитите, които се направиха да се получи оръжие на кредит, не успяха и ние сме принудени да се въоръжаваме почти изключително от Германия.                                                

При това положение България е изложена на опасност да й се пос­тавят от германска страна политически условия. В последния анализ на положението България следва една изчаквателна позиция.¹²⁵

Този твърде подробен поверителен текст, предназначен само за ос­ведомяване на дипломатите, разкрива ясно положението на България и нейните външнополитически намерения в навечерието на войната. Според него България води и ще продължи да води мирна ревизионистична политика, насочена главно срещу Румъния и Гърция. Тя е против Балканското споразумение. Тя държи „за самостоятелна политика без обвързване” и стои на „изчаквателна позиция”. Но нейната междуна­родна и балканска изолация я тласкат към Германия, с която тя търгува и чрез която се въоръжава. При това българското правителство ясно разбира опасността от германо-българското стопанско сътрудничество. Това опасение се засилвало от току-що сключеното германо-румънско икономическо съглашение на 23 март 1939 г., което поставяло Румъния в зависимо стопанско положение.¹²⁶

Текстът на директива № 19 се тълкува различно. Някои автори, като Л. Б. Валев, считат, че той „най-ясно говори за това, че българските управляващи кръгове вече в основни линии са определили своето мяс­то на страната на хитлеристка Германия.” Според Валев думите за неутралитет, за „самостоятелна политика” и така наречената „изчаквателна” позиция играели ролята на параван, зад който се провеждала усилена подготовка за открито въвличане на България в орбитата на, германската външна политика.¹²⁷

Д, Машев счита, че съгласно началата на истинския неутралитет ед­на държава не трябва да дава предпочитание на една или друга групировка.¹²⁸

И двамата автори разглеждат директивата на Кьосеиванов в смисъл, че България е ориентирана изключително към Германия. Изричният текст, че България ще води неутрална, самостоятелна и изчаквателна политика, не може да представлява никаква „словесна завеса”, зад която се крият други намерения, тъй като директивата е строго поверителна. Неправилна е и постановката на Машев - политиката на неутралитет не изключва предпочитанията, тъй като в предвоенно вре­ме дори и Швейцария демонстрира определени предпочитания. Но най-важното е, че в текста не става дума за предпочитания, а за едно обек­тивно състояние на нещата. България е изоставена за дълго време от великите сили-победителки, откъсната от Бяло море, обградена от противници. При това положение през 30-те години България търси германското търговско сътрудничество, като правителството ясно раз­бира опасността от принудително търговско обвързване с Германия.

Наред с текста на директивата има и други свидетелства, които оп­ровергават тезата за прогерманска ориентация на българската полити­ка през първата половина на 1939 г. Това са преди всичко цитираните вече доклади на италианския и германския посланик в София, в които се заключава, че за момента германската и италианската дипломация не са в състояние да принудят българското правителство да се опреде­ли на страната на оста Рим-Берлин. За същото свидетелстват и цитира­ните мнения на най-висшите германски политици и военни като Гьоринг и Кайтел.

В това ни убеждава и интервюто, което Стойчо Мошанов дава пред кореспондента на френския вестник „Пти паризиен” на 22 май 1939 г. В съгласие с правителството Мошанов отбелязва, че главното, което България иска в момента е Южна Добруджа. Той заявява, че България търгува главно с Германия, защото Англия и Франция не са пожелали да търгуват с нея. „Стопанството и политиката са тясно свързани тук, както и другаде - заявява Мошанов, - но не трябва да се заключава, че ние сме фатално тикнати срещу вас в жестоката евентуалност, която вие изтъквате.”¹²⁹

Действителният ръководител на българската външна политика цар Борис III на 24 март 1939 г. заявява на Лулчев: „Аз досега не съм се вързал никъде, винаги се изплъзвах. Ето при Гьоринг - поисках му аероплани, дадох му брилянтен орден, но му казах - не съм нито с вас, нито против, ще бъда неутрален. Немците не мислят добро за мене -продължава царят - усещам по техните хора, които приемам напоследък. При тази патриотарска мегаломания и подкупи страх ме е обаче, че няма да издържим. Англичаните искат да влезем в Съглашението, как­то сме си, че после щели да видят... Германците, преди да дадат оръжие, искат да се определим.”¹³⁰

През следващия месец цар Борис продължава разсъжденията си в същата посока. „Аз, Лулчев.- казва той, - в главни черти съм насочен. Може в детайлите да съм колеблив, но главната линия я следвам вни­мателно и С постоянство. Нито Гьоринг ме купи със своите аероплани, нито англичаните ме убедиха със своите хвалби. Аз си останах на неут­рална позиция, която защитавам и досега.”¹³¹

Тези свои разбирания Борис III развива и пред представители на двете групировки през юни и юли 1939 г. В срещата си с германския министър д-р Франк Борис благодари на Хитлер за изпратената му карта, в която България била защрихована като неутрална държава,¹³² но под­хвърля на германския министър, че ще сбъркат, ако съвсем я зачеркнат.

„Вие имате сметка - уверява цар Борис - от една силна неутрална България в средата на полуострова, какъвто и ход да вземат съби­тията.”¹³³

Пред английския пълномощен министър Рендел царят развива сво­ята любима тема за помирение между Запада и Германия. „Това ви го­ворих миналата година - заявява той. - Сега какво е крив моят народ, че не иска да се намеси на страната, където отидоха тия, които го ограбиха. При това ние заявихме най-платонически нашите искания, без да правим повече въпрос. Не ви ли съветвах по-рано да натиснете Румъния, за да ни даде Добруджа... Ние, които страдахме достатъчно във войната, искаме да бъдем неутрални и чакаме вие да се разберете и ни помогнете и ние да уредим нашите работи. ¹³⁴

Цитираните документи от дипломатически и личен характер показват, че през първата половина на 1939 г. България следва полити­ка на мир и неангажираност при наличието на едностранно търговско сътрудничество с Германия. Тази позиция е широко манифестирана. Тя е призната от страна на великите сили. Израз на тази политика е отно­шението на България към италианското настаняване на Балканите, ко­ето тя не използва, за да урежда стари сметки, и категорично отклони италианските покани в този смисъл.

Но към средата на 1939 г. в българската външна политика започват да се чувстват нови елементи, които слагат началото на по-определени дипломатически инициативи.

Причините, първотласъците на тези изменения, идват отвън. Преди всичко тук трябва да се вземат предвид новите обстоятелства в Европа след германското завладяване на Чехословакия. Германия става вече решаващ военнополитически фактор на европейския континент, а Италия - доминираща сила в района на Средиземноморието. Неподготвени за война, Англия и Франция наблюдават с нарастваща тревога германската експанзия. Това ги тласка към сътрудничество със СССР, в когото търсят сила, способна да противостои на германската агресия. От април до август 1939 г. в Москва се водят преговори между СССР, Англия и Франция, които към лятото на 1939 г. навлизат в задъ­нена улица.¹³⁵

И тъкмо тогава започва да си пробива път една нова тенденция в европейската политика, която има важно значение за българската външ­нополитическа ориентация. Става дума за започналите германо-съветски преговори, водени, и с участието на българската дипломация.

През лятото на 1939 г. в София пристига пълномощният министър в Берлин Драганов. Той съобщава на царя, на Кьосеиванов и на предсе­дателя на парламента Стойчо Мошанов, че през май 1939 г. в разговор със съветския дипломат Астахов Драганов му разказал, че германският генерален щаб, една внушителна група офицери, между които фон Паулус, поддържали идеята за германо-съветско сближение. Тази тен­денция се засилила още повече след англо-полското съглашение от ап­рил 1939 г. Астахов се отнесъл скептически към Драгановото съобщение. Но Драганов не се отчаял. Той съобщил за разговора на барон Вайцзекер - държавен секретар на външното министерство. Вайцзекер го повикал след няколко дни и го помолил да предаде на русите, че Германия била готова да започне едновременно политически и стопански разговори.¹³⁶

В шифровано писмо до Кьосеиванов от 14 юли 1939 г. Драганов съобщава, че същия ден го посещава съветският шарже д'афер Астахов, който му заявява, че Русия се колебае по кой път да тръгне, „затова и изкуствено забавя преговорите с Англия”. „Русия би желала да не поема никакъв ангажимент към Англия и да не бъде увлечена в конфликта, който се разиграл в Европа, но се страхува от намеренията на Германия. Ако Русия получи уверения от Берлин, че Германия няма намерение в случай на война да я напада, Русия няма да сключи споразумение с Англия и би пазила неутралитет. Нещо повече, Русия би била готова да се споразумее с Германия, тъй като няма агресивни намерения спрямо нея... Германците обаче досега не са направили предложения, а само намеци, че биха били готови да се споразумеят.” По-нататък Астахов заявява на Драганов, че едно споразумение с Англия гарантира румън­ските граници, а Русия не се е отказала .от присъединяването на Бесарабия. „Едно споразумение между Германия и Русия - уверява Астахов - би било от полза и за България, която лесно би получила своята част от Добруджа, а също и изхода на Бялото море.”¹³⁷  

На другия ден - 15 юли, Драганов отива при Вьорман, за да му съоб­щи за странната визита, която му е направил Астахов. В продължение на един двучасов разговор съветският шарже д'афер му изложил, че СССР избира в момента между три възможности - да приключи с Франция и Великобритания, да се противопостави на тяхното протака­не или да се сближи с Германия. Ако последната се ангажира да не на­пада СССР или ако се съгласи да сключи пакт, би се въздържал да не сключи договор с Великобритания.¹³⁸

Тези съобщения на Драганов изиграват важна роля за по-нататъш­ните ходове на българската дипломация. Водените и с нейно участие съветско-германски преговори активизирали българската политика. Трите най-силно изразени тенденции за прогерманска, прозападна и просъветска политика почувствали, че настъпват благоприятни времена за едно решително състезание. След разговора на Борис III с германския министър д-р Франк през юни 1939 г. Кьосеиванов бил най-после пока­нен в Берлин за началото на м. юли.¹³⁹

Правителството сметнало, че не бива да се изпушат новите благоп­риятни условия и за да даде пример за далновидност, побързва да изп­рати своя шеф в Германия, за да може да извлече изгода от започналите германо-съветски контакти, за които било отрано предупредено. В съ­щото време обаче Ст. Мошанов, поканен в Англия като гост на „Групата за имперска политика” при английския парламент, поисква от царя и от министър-председателя да му разрешат да отпътува. Междувременно Мошанов получава покана да посети Париж и от председателя на френ­ския парламент Едуард Ерио.

Кьосеиванов настоява пред Мошанов да отмени пътуванията в Лондон и Париж и особено пък, че те съвпадат с неговото пътуване в Германия.¹⁴⁰

Но до разбирателство между двамата не се стига. И едва дочакал завръщането на Кьосеиванов от Берлин, Мошанов потегля за Франция. Борис III, върховният арбитър на този спор, очевидно въпреки свиде­телството на Мошанов, че е получил внушение от двореца да не пътува, не се е противопоставил категорично на мисията на Мошанов. Царят все още не се е решавал да заложи само на една карта. Той отказва да приеме Мошанов, за да не влезе в конфликт с правителството, но не забранява неговата мисия изрично. Своите колебания той доверява на Лулчев, на когото разказва за конфликта между двамата политици. „Нямам нищо против Стойчо - продължава Борис, - нека след месец иде и той и, който хване рибата, него ще призная за първи рибар.”¹⁴¹

При тази позиция на царя двамата политици поемат пътя за чужби­на почти едновременно. На 5 юли 1939 г. Кьосеиванов пристига в Берлин, където прави широки проучвания относно намеренията на Германия. В срещата с Хитлер на Кьосеиванов било предложено да се възложи на група български и германски технически специалисти да се споразуме­ят върху това, каква помощ е потребна на България. Хитлер обаче отка­зал да обсъжда българските териториални въпроси, като заявил: „За вашите териториални искания е необходимо да поговорите и в Рим.”¹⁴²

Берлинската визита на Кьосеиванов от 5 до 8 юли 1939 г., разкрила отново същността на българо-германските отношения. Тя показала стре­межа на Германия да използва българо-германските връзки за сближа­ване на политическите позиции на двете страни! а освен това продъл­жаващата линия на неангажираност от страна на България. Въпреки догадките в целия световен печат, че Кьосеиванов ще подпише важни документи за присъединяване на България към оста Рим-Берлин, пъту­ването завършило с едно общо и не ангажиращо комюнике. Германия отказала да се ангажира с българските териториални въпроси поради италианските интереси на Балканите и стремежа й да спечели Югославия и Румъния.¹⁴³

По време на визитата на Кьосеиванов световният печат подема ожи­вени коментарии. Германските вестници раздуват пътуването и стария мотив за германо-българското бойно сътрудничество. Българските вестници, явно предупредени от правителството, са сдържани и сочат, че това е само акт на международна вежливост, а френският и английс­кият печат са пълни с догадки и предупреждения.

Особено внимание се обръща на срещата на Кьосеиванов с югос­лавския външен министър Цинцар-Маркович пътем за Берлин, където били обсъждани проблеми на неутралитета.¹⁴⁴

Едва завършило посещението в Берлин, и Мошанов е също на път, На 12 юли 1939 г. той пристига в Париж, където обаче няма сериозни срещи и разговори, тъй като при пристигането си е бил уведомен от пълномощния министър Балабанов, че правителството е наредило на посолството да смята мисията на председателя на Народното събра­ние като лична негова инициатива, предприета против желанието на правителството.¹⁴⁵

Мошанов напуща бързо Франция и се озовава в Лондон. Тук отново посолството е предупредено от правителството за мисията на Мошанов и пълномощният министър е извикан в София. Но това не попречва на Мошанов да установи широки контакти с английския политически свят. Той се среща с председателя на Балканския комитет сър Едуард Бойл (комитетът е основан след Балканската война от Братята Бъкстон), сре­ща се с „Групата за имперска политика”, с парламентарния секретар по външните'работи Ричард Бътлер, със съветника на английското прави­телство по стопанските въпроси Лейт Рос. След това Мошанов е приет от Антони Идън, от външния министър на Англия Халифакс и дори от английския крал Джордж VI.¹⁴⁶

Разговорите на Мошанов в Лондон, които засягат главно българс­ките претенции и специално добруджанския въпрос, нямат голяма по­литическа стойност, тъй като Мошанов не е отговорно лице на българ­ската външна политика, а при това неговата мисия е осъществена про­тив желанието и волята на правителството.Те имат no-скоро значение на една антигерманска демонстрация, която хвърля сянка върху пъту­ването на българския министър-председател и министър на външните работи в Германия. Опитната английска дипломация обаче използва слу­чая и оказва на Мошанов почести, които не съответстват на неговото положение, за да може да окуражи своите привърженици в България и да подразни германската дипломация.

Правителството в София, разбирайки дипломатическата игра в Лондон, решава окончателно да обезличи визитата на Мошанов. На 28 юли 1939 г. в българската преса се появява официално съобщение на Дирекцията на печата: „Някои чуждестранни вестници приписват на задграничната визита на председателя на Народното събрание г-н Мошанов политическо значение и правят погрешни предположения и заключения. Във връзка с това ние сме опълномощени да подчертаем, че на г-н Мошанов... не е поръчано да води каквито и да било преговори за заем или да обсъжда икономически въпроси, а също. така да дава разяснения на въпросите на външната политика на България.”¹⁴⁷

Така Мошанов напуща Лондон, без да постигне определени резултати. На връщане от Англия той отново се отбива в Париж и Лион, където се среща с френския министър-председател Даладие, с минис­търа на колониите Жорж Мандел и с Едуард Ерио. Като резултат от тези разговори през август Мошанов получава писмо от Ерио, в което френският политик заявява, че „Франция има доверие в лоялността на правителството и на българския народ, тя не се съмнява, че България е решена при всяка евентуалност да се въздържа от неприятелски акт към френския народ и неговите съюзници и българското правителство може да разчита, че Франция от своя страна ще даде винаги доказателст­во за най-приятелско разбиране по отношение положението на България”¹⁴⁸.

Пътуването на Ст. Мошанов в Париж и Лондон нямаше съществено значение за българската политическа ориентация, тъй като след започ­ването на германо-съветските преговори в Берлин и провала на мос­ковските преговори между СССР, Англия и Франция в България започ­наха да надделяват стремежите към постепенна изолация от англо-френския блок. От друга страна, трябва да се има предвид, че прозападната ориентация в България беше само една слабо загатната тенденция без сериозни основания в българския политически живот. Тя имаше значителен кръг поддръжници сред буржоазния свят, но беше лишена от сериозни амбиции, от организация и реални възможности. Действията на такива политически дейци като Н. Мушанов, Атанас Буров, Ст. Мошанов и други no-скоро напомняха отделни платонически манифес­тации вместо реална политическа линия.

И в навечерието на Втората световна война изпъкна една традици­онна линия в българската външна политика - да не се съобразява в достатъчна степен със силите и възможностите на западните велики, държави, да следва събитията само с оглед на тяхното непосредствено развитие. Разбрало за германо-съветските преговори, правителството, изведнъж сметна, че „заровете са хвърлени”. Затова то, възползвайки се от колебанията на царя, обезличи мисията на Ст. Мошанов.

Съветско-германските преговори подсказват на ръководителите на българската външна политика, че те трябва да извадят отдавна захвър­лената от българската дипломация „руска карта”. Примерът на Германия е потресаващ. Опитите за сближение с „болшевишка Русия” първона­чално от страна на Англия и Франция, а след това и от страна на Германия изведнъж като че ли разчупиха „идеологическите окови” на, буржоазната дипломация.

А освен това условията са твърде благоприятни. Още далеч преди Мюнхен и особено в навечерието на войната съветската дипломация обръща погледа си към България и Югославия. България според донесенията на посолството в Москва от 1937 г. била разглеждана като най-удобна позиция. Щабът на Червената армия желаел да се опре преди всичко на България, но очаквал инициативата да излезе от българска страна. В съветските военни кръгове бил обсъждан дори въпросът за евентуално установяване на обща граница на устието на Дунава.¹⁴⁹

В навечерието на войната съветската дипломация прави жест след жест спрямо България. След посещението на Потьомкин през април 1939 г. тонът спрямо България бил рязко променен. В края на май 1939 г. управляващият съветското посолство в София Прасолов¹⁵⁰ предлага на българския парламент да изпрати делегация в СССР

Всичко това облекчава българо-съветските отношения. Мошанов из­ползва церемонията по откриване на линията Бургас-Анхиало (Поморие) и сондира царя относно изпращането на делегация в СССР Борис III продължава да се колебае, като посъветва Мошанов да протака окончателното решение за посещението на парламентарната делегация в СССР „Авантюризмът на Хитлер - казал Борис - разруши установено­то в Мюнхен европейско равновесие. Сега се извършва ново размества­не на силите. Нямаме още положителни сведения, които да ни позволят да вземем становище по тях.”¹⁵¹

Но по-късно, когато съветско-германските преговори навлизат в ре­шителна фаза, след визитата на Кьосеиванов в Берлин българското пра­вителство дава съгласието си за посещение на парламентарната делегация. В началото на август 1939 г. делегацията, водена от подп­редседателя на Народното събрание Георги Марков, пристига в Москва. Заедно с нея пристигат и една група габровски фабриканти начело с Борис Попов, който предлага на русите един милион метра български текстил.¹⁵²

На 8 август 1939 г. делегацията се среща в Кремъл с председателя на СНК и народен комисар на външните работи В. М. Молотов. Освен Молотов от съветска страна присъствали и помощник-комисарите на външните работи Потьомкин и Деканозов.

Докладът на председателя на парламентарната комисия по външ­ните работи Георги Говедаров, който представлява една пълна стеног­рама на разговорите, разкрива обсъжданите проблеми. Най-напред Г Говедаров предава „чувствата на уважение и симпатии, които нашият народ храни, въпреки всичко, към руския народ...” и изказва увереност, че Съветска Русия няма да повтори грешките на царска Русия по балканските проблеми и по българския въпрос, че в България са убедени, че Съветска Русия не вижда никаква опасност за руските интереси в съществуването на независима и силна България и че руските и българ­ските интереси на Балканите се покриват.

Молотов отговаря веднага: „Нашите интереси напълно се покриват.”

По-нататък Говедаров излага отношението на България към съседите, като забелязва, че „ако в Букурещ и Атина проявяват малко повече добра воля и междубалканско съзнание, за да удовлетворят минималните, легитимни искания на България поне относно Южна Добруджа и излаз на Бяло море”, балканските отношения могат да бъдат отлични.

Молотов проявява изключителна благосклонност към българските искания. Той заявява: „Не се безпокойте, господин Говедаров, Добруджа ще бъде българска”, и добавя, че разбира и българските искания спрямо Гърция. Заедно с това, като декларира, че Съветският съюз няма завоевателни аспирации на Балканите, Молотов продължава: „Нашето отсъствие доскоро беше наложително, но занапред ние не ще оставим балканските въпроси да се решават и пререшават в наше отсъствие.”

По-нататък разговорът върху идеята за създаване на балкански блок, в основата на който да легне оста Белград-София-Анкара, за разширя­ване на търговските връзки със СССР протича в дух на пълно разбирателство. В този разговор Молотов на два пъти запитва дали България е поела вече политически ангажименти, и напомня, че по време на голямата европейска война България се оказва в редовете на противниците на Русия. Тук той намира за необходимо още веднъж да уве­ри делегацията в симпатиите на Съветския съюз спрямо българските претенции. „Не се безпокойте - заявява Молотов, - нашите преговори с Париж и Лондон продължават и Съветска Русия не ще се съгласи с въп­росните гаранции (става дума за дадените от Англия и Франция гаранции за целостта на Румъния и Гърция - б. а., Н. Г), за интегритета на териториите, поне що се отнася до вашите граници и ревандикации.”

След този спокоен разговор, накрая Деканозов предприема остра и неочаквана от българските парламентаристи атака: „Господин Говедаров, Вие приказвате много хубаво. Само че трябва да видим какво е съдържанието на Вашите красиви формули, що значи в същност вашият строг, лоялен и ефективен неутралитет? Неутралитет, но докога? После къде и с кого ще бъдете... Събитията ще Ви наложат да се определите. Не ще зависи от вас да запазите докрай вашия неутралитет. Тогава?”

Изненадан, Говедаров започва да извърта, за да избегне прекия отговор, и моли съветската дипломация да помогне на България в този момент да се определи правилно.¹⁵³

Посещението на българската парламентарна делегация в СССР има и за двете страни предимно разузнавателен характер. Тя е израз на стре­межа и на българската, и на съветската дипломация да се узнаят по­точно намеренията, да се потърсят допирни точки в политиката. Но в известни моменти посещението излязло извън контрола на българско­то правителство. Някои от русофилски настроените депутати шумно демонстрирали своите симпатии към Русия. Георги Марков отказал на пълномощния министър Антонов да прекрати посещенията в различни учреждения, тъй като „русите щели да се обидят”. Взетите от Антонов мерки да изолира делегацията от официалните среди се провалили. Поради всичко това пълномощният министър съобщил, че участниците в групата са хора, „недостойни за подобни обществено-политически мисии”¹⁵⁴.

Парламентарното пътуване в СССР като акт на българската външ­на политика в навечерието на войната, показва стремежа към всестран­на застраховка пред зреещия конфликт, нейния опит да търси един „ко­ректив на германското влияние” в замяна на пренебрегнатото западно влияние. От друга страна, то демонстрира твърде различните настро­ения в българския парламент, както и сред българското общество. Борис III бил достатъчно досетлив и ловък, за да предприеме, тази стъпка, която би дала удовлетворение на силните симпатии към СССР и би облекчила истинската работа на дипломацията. Но в последна сметка тази мисия би могла да бъде разбрана само в контекста на германо-съветските преговори в самото навечерие на войната.

И така от Мюнхен до началото на Втората световна война българс­ката външна политика, следейки внимателно развитието на междуна­родните отношения, преминава два етапа на развитие.

Първият период обхваща времето от Мюнхен докъм средата на 1939 г. Мюнхенският дух на ревизия постепенно завладява широки социални групи и оказва чувствително влияние върху политическите борби за но­ва ориентация на българската външна политика. В същото време България е подложена на силен дипломатически натиск от страна на великите държави и преди всичко от оста Рим-Берлин. От нея се иска да се определи на страната на едната или другата групировка.

Но все още положението в света е твърде неясно. Политическите борби вътре в страната не са завършили. Добре осведомен за положе­нието в Европа, за преговорите в Москва, ненавиждайки Хитлер заради неговата парвенющина и авантюризъм, цар Борис III преживява дъл­боки колебания.

Освен това България е слаба и невъоръжена, обградена от страни, които рязко се обявяват против нейния ревизионизъм. В тази обстанов­ка българското правителство застава на изчаквателна позиция. Политиката на България беше обусловена от нейното международно и вътрешно положение.

Вторият период започва от лятото на 1939 г. и завършва със започ­ването на Втората световна война. Този период е много кратък, но в замяна на това - твърде важен. Решаващо значение за появата на нови, по-ясно изразени тенденции в българската външна политика има бурно изменящото се международно положение в самото навечерие на войната, което може да бъде маркирано от следните по-едри факти: провала на англо-френско-съветските преговори в Москва, тенденцията към германо-съветско сближение, подготовката на Германия за война с Полша и англо-полското съглашение. За Балканите важна роля играе италиан­ската анексия на Албания.

Тези промени засилват прогерманските тежнения в България и почти обезличават прозападната тенденция. Българската външна полити­ка започва да се нагажда към новата обстановка, съобразявайки се главно с преговорите за сключване на германо-съветски пакт за ненападение от 23 август 1939 г., който измени изведнъж международните отноше­ния и предопредели познатите аспекти на бъдещото развитие на събитията.

Но въпреки тези промени България продължава да следва до нача­лото на Втората световна война курса на своята политика на мирна ревизия, неутралитет и неангажираност. Колебанията вътре в страната и натискът отвън карат българската дипломация да остане вярна на възприетия курс. Опитът от Първата световна война подсказва на бъл­гарските политици и на цар Борис III, че предварителният безрезервен ангажимент може отново да се окаже фатален за България и за тяхната власт. Те разбират, че цената на малка България при позиция на резер­вираност непрекъснато ще расте на борсата на международната пред­военна конкуренция, а това ще й осигури възможности да лавира до последния момент. А, от друга страна, в този момент в България няма политическа сила, която да наложи една нова ориентация на българс­ката външна политика. Напротив, въпреки различията във външнопо­литическите концепции, всички политически групи, с изключение на крайните екстремистки среди на буржоазията и военщината, смятат, че България трябва да остане настрана от зачеващия гигантски двубой на великите сили.

Две крупни събития обаче ускоряват хода на процесите. Това са германо-съветският пакт и започналата на 1 септември 1939 г. Втора све­товна война.

1 История на България, второ преработено издание в три тома, т. III. С., 1964, с. 351 -354.

2 Пак там, с. 360

3 Л. Б. Валев, цит. съч., с.21

4 Д. Машев, цит. съч., с.317

5 От българските земи Източна Тракия беше оставена на Турция, Западна Тракия предадена по-късно на Гърция, големи части от Македония и Западните покрайнини - на образуваното след войната Сърбо-хърватско-словенско кралство, Северна Добруджа - на Румъния.

В нашата историческа литература оценката на Ньойския мир е единодушна. Той е характеризиран основателно като един несправедлив диктат, противоречащ на историята, географията, разумната политика и хуманистично-политическите докт­рини на новото време. Когато обаче се разглежда отношението на различните соци­ални групи към този акт, историческата литература допуща голям субективизъм, който твърде много забърква понятията.

6 V. Bystricky, Болгария и возникновение Балканской Антанты, I-er Congres international des etudes balcaniques et Sud-est Européen, Histoire moderne et contempoaine, Sofia, 1966, p. 29.

7 ЦДИА, сп. 8, а. е. З, л. 17-18, ф. 176

8 Л. Беров, Към въпроса за външнотърговската ориентация на българския фа­шизъм 1929-1944 г. Трудове на ВИИ „К. Маркс”, 1954, кн. 1, с. 35; също Германо-български наръчник за индустрия и търговия, съставен със сътрудничеството на Германо-българската търговска камара в Берлин, от Karl Trucksalss, Hamburg, Berlin, 1941, p. 8.

9 Ако тук се прибавят и данните за Чехословакия, включена в състава на герман­ския райх, процентите съответно нарастват на 71,1% и 69,6%; виж Статистически годишник на Царство България, С., 1940, с. 500-501.

10 Германо-български наръчник, с. 11-12.

11  В. Temps, 9.XII.1938 г.

12 Deutschland und Sudosteurope, Berlin, 1940, S. 136; също Внешняя торговля капиталистических стран, Статистический справочник 1929-1936 г., М., 1937, с. 56-57.

13 В. В. Юнкевич и др. Дунай и Дунайское судоходство, М., 1962, с. 92

14 Внешняя торговля капиталистических стран, с. 59

15 Асен Чакалов, Форми, размер и дейност на чуждия капитал в България (1878-1944), С, 1962, с. 54.

16 Статистически годишник на Царство България, С., 1940, с. 622.

17 Л. Беров, цит. съч., с. 165

18 Държавен вестник, бр. 160, 25.1.1937 г.; Изследване върху пакта за вечно приятелство, виж П. Арсов, Българо-югославският пакт от 1937 г. - Балкански Мюнхен, Трудове на ВИИ „Карл Маркс”, 1961, кн. 1, с. 337-357.

19 ЦДИА, ф. 176, сп. 8, а. е. З, л. л. 20-21.

20 ЦДИА, ф. 176, сп. 8, а. е. 33, л. 34.

21  Пак там, л. 18.

22 Германо-български справочник, с. 21.

23 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I. L’Allemagne et Pologne. Les petites puissanceset l’Europe (juin, 1937, mars 1939), Paris, Plon, 1954, p. p. 393-394.

24 Ibid, p. 368.

25 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 10.

26 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I. Note de conseiller de legation Clodius (Départament politique-économique), Berlin, le 10 aout 1938, p. p. 335-337.

27 Ibid, Rumelin au secretaire d’Etat von Weizsäcker, Sofia, le 22 juin 1938, p. 328.

28 Върху историята на Мюнхенската среща виж подробности у Борисов Ю. В., С начало к Мюнхену - за тем к войне. Международная жизнь, № 2,1963; Гаек И., Мюнхен, М., 1960; Матвеев В. А., Провал Мюнхенской политики 1938-1939 г., М., 1955; Новые документы из истории Мюнхена, М., 1958; Полторак А. И., Англия и Мюнхенской сговор (март-сентябр 1938, М., 1960; Родштейн Э., Мюнхенский сговор, М., 1960; Бочаров Н. Н., Итало-френская дипломатия и Мюнхенский сговор, Новая и новейшая история, кн. 1, 1962; Батурин, М., САЩ и Мюнхен (из истории американской внешней политики, 1937-1938 г., М., 1961; Andre Fontaine, Histore de la guerre froide, Paris, Fayard, 1966, p. 114, и др.

29 Архив на БАН, Стойчо Мошанов, Из спомените ми, част I, и допълнение, л. 9-11; също Georg Rendel, The Sword and the Olive, London, 1957.

30 АМВР II, Народен съд (НС), 11, л. 132.

31 Great Britain and East, 24.XI.1938.

32 Independence Belge, 29.XI.1938.

33 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p.p. 337-380.

34 Архив на БАН, Ст. Мошанов, Из спомените ми, л. 388.

35 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.

36 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.

37 Ст. Дневници на XXIV ОНС, I р. с., стр. 1307-1308.

38 ЦДИА, ф. 370, оп. 4, а е. 186.

39 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 602, л. 21; оп. 2, а. е. 707, л. 91.

40 Г Рачев, Вечни и неизменни. Известия на българската орда, г. I, бр. 7, 1939, с. 1-6, Л. Б. Валев, Народностен дух и народностни идеали, пак там, кн. 8, с. 1-6.

41  Сп. Нация и политика, г. IV бр. I, 1939, с. 26.

42 Ал. Цанков, Моята програма, С., 1938, с. 4; от същия автор. До моите приятели. С., 1939, с. 3.

43 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 13.

44 ЦДИА, ф. 370, оп. 2, а. е. 762, л. 5.

45 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 602, л. 11.

46 Les archives secrètes, t. V, livre I, Le charge d’affair à Sofia (Bülow) au ministère des A. E., Sofia, le 17 janvier 1939, p. 409.

47 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 825.

48 Пак там, л. 13.

49 ЦДИА, ф. 370, а. е. 636, л. 1.

50 Стенографски дневници на XXV ОНС. II р. с., с. 161.

51  ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.

52 Пак там, л. 37.

53 АМВР обв. д. 844, л. 51; Great Britain and East, 24.ХI.1938.

54 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.

55 Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., с. 72.

56 Д. В. Петрова, За политиката на БЗНС в началния период на Втората световна война, ГСУ Идеологически катедри, т. VII, 1963, с. 198-199.

57 Н. Г Недев, Поглед върху дейността на Военния съюз (Офицерската лига) от основаването му до 9.IХ.1944 г., сп. Исторически преглед, 1963 г., кн. 2.

58 Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с.

59 ЦДИА, ф. 370, оп. 2, а. е. 723, л. 1-2.

60 Пак там, а. е. 721, л. 3.

61 Пак там, а. е. 679, л. 2-7.

62 Подробности върху дебатите около външната политика виж в Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р.с., 7, З, 17.ХI.1938 г., също I р.с., 27.ХII. 1938 г., и сл.

63 Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., 7. 3. 17.ХI.1938 г.

64 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 570, л. 8-9.

65  Пак там, л. 54; също Les archives, t.V, livre I, Note du legation Heiburg (Dep. Politique), Berlin, le 8 decembre, 1938, p. p. 384-385.

66 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p. 370.

67 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, л. 25.

68 Пак там, а. е. 969, л. 10.

69 Граф Галеацо Чано. Политически дневник, 1938-1943, С., 1947 г., с. 12-13.

70 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 570, л. 8-9.

71 АМВР II, НС, а.е. 11, Дневник на Любомир Лулчев, л. 27.

72 Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., 49. З, 27.1.1939 г.

73  Пак там, 503, 28.1.1939 г.

74 Independance Belge, 9.XI.1938.

75 Great Britain and East, 22.XII.1938.

76 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p. p. 293-294.

77 Ibid, Note du chef du Departament de Politique – èconomique, Berlin, le 15 november, 1938, p. p. 368-369.

78 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 10.

79 Пак там.

80 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 21-26.'

81 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, Note du Departament de Politique – èconomique, le 15 november 1938, p. p. 368-369.

82 Ibid, Le charge d’affair à Sofia (Bülow) au ministère des A. E., Sofia, le 17 janvier 1939, p. p. 407-409.

83 Ibid, Le ministère des A. E. Au Commendement supreme de forces armies (OKW), le 23.II.1939, p. 440; Note du secrètaire d’Etat Berlin, lе 24.II.1939, p. 141; също ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, Доклад на Драганов, л. л. 24-26.

84 Ibid, p. 440.

85  ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, Доклад на Драганов, л. л. 39-41.

86 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, Note du secrètaire d’Etat Berlin, lе 24.II.1939, p.  422.

87 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 37-39.

88 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1031, л. 41-42.

89 Deutsche Algemeine Zeitung, 19.XII.1938.

90 Подробности за това виж у Д. Машев, ц. с., стр. 310 и сл.

91  ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 778, л. 2-3.

92 АМВР II НС, а. е. 11, л. 26; също в. Работническо дело, 6.VI.1939 г.

93  ЦДИА, ф. 360, оп. 2, а. е. 826. л. 1-3; АМВР обв. д. 830, л. 34.

94 АМВР II НС. а. е. 11, л. 26.

95  АМВР об. д. 830, л. 34; в. Работническо дело, 6.У1.1939 г.

96 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I,  Rumelin von Weizsäcker, Sofia, le mars 1939, p. 454.

97 Ibid, p. p. 454-455.

98 Ibid, p. p. 455.

99 Ibid

100 Ibid, Le ministère de l’Economie du Reich du ministère des A. F., Berlin, le 15 mars, 1939, p. 457.

101 Ibid, Le ministère des AE au ministère des Finances du Reich, le 15 mars, 1939, p. p. 457-458.

102 Documents on German Foreign policy 1918-1945, series D (1937-1947), volume VI, The last month of peace, March-August 1939, London, 1956, p. 303.

103 Граф Г. Чано, ц. с., с. 75-76.

104 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 20-23.

105 Граф Г. Чано, ц. с., с. 72.

106 Пак там, с. 89.

107 АМВР, II НС, а. е. 11, л. 4; виж също Граф Чано, ц. с., с. 80.

108 Les archives secrètes du comte Ciano, 1936-1942, Paris, Plon, 1948, p. 278.

109 Граф Г. Чано, Политически дневник, с. 89.

110 Документы и материалы кануна второй мировой войны, т. II, Архив Дирксена (1938-1939), М. 1948, с. 219.

111 ЦДИА, ф. 176,оп. 17,а. е. 996; Доклад на И. Момчилов от 21 януари 1939г., л. 17-18.

112 Der Bund, 24.I.1939.

113 ЦДИА, ф. 176, on. 7, а. е. 969, л. 30.

114 Der Bund, 24.I.1939.

115 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 570, Доклад на Наумов от 7 ноември 1938 г.

116 Архив на БАН. Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 83-85.

117 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1031 Доклад на Драганов от 6 май 1939 г., л. 56.

118 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 26.

119 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 570, л. 46.

120 Архив на БАН, Ст. Мошапов, ц. спомени, л. 3-34

121 АМВР, II НС, а. е. 2, л. 38. 122ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17а, л. 1.

123 Пак там.

124 Пак там

125 Пак там, л. 14.

126 В Temps, 26.III.1939 г.: също И. Н. Чемпалов, К истории германо-румынско­го экономического соглашения 1939 года, сп. Новая и новейшая история, 1959, кн. 1.

127 Л. Б. Валев, ц. с., с. 21.

128 Д. Машев, ц. с., с. 316.

129 Petit parisien, 22.V. 1939 г.

130 АМВР, II HC, а. е. 11, л. 26.

131 Пак там, л. 29.

132 въпросната карта е обнародвана в официалния орган на Националсоциалистическата партия „Фьолкишер Беобахтер”. В нея Испания, Словашко, Унгария и Югославия са отбелязани като държави, приобщени към оста Рим-Берлин. България заедно с Белгия, Холандия, Швейцария, Скандинавските и балтийските страни фигурира като неутрална държава: вж. Evening Strandard, Evening News, 12.VI.1939.

133 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 44.

134 АМВР, II НС. а.е.

135 В. И. Попов, Дипломатические отношения между СССР и Англии, М., 1965, с. 423 и сл.; също И. М. Майски, Спомени на съветския посланик, С., 1965, с. 459 и сл.; А. Некрич, Двойная игра правительство Чемберлейна и ее провал, сп. Вопросы истории, 1952 г.

136 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 86-89.

137 АМВР, II НС, а. е. 19, Шифровано писмо на Драганов от 14 юли 1939 г., л. 19.

За участието на Драганов в германо-съветските преговори през юли-август 1939 г. свидетелства и дневникът на Б. Филов. На 22 август 1939 г., когато Филов е в Германия, Драганов му съобщава, че преди месец и половина за този пакт му гово­рил съветският шарже д'афер и той веднага уведомил Вилхелмщрасе. Преди три дни държавният подсекретар на външните работи му благодарил за направената услуга. Виж ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 1, Дневник на Б. Филов, л. 4-5.

138 Andrè Fontaine, Histoire de la guerre froide et de la Révolution d'Octobre à la guerre de Corèe, Paris, Fayard, 1966, p. 119.

139 AMBP, II HC, a. e. 11, л. 141.

140 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 96.

141 АМВР, II HC, а. е. 11, л. 44.

142 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17а, л. л. 9-10.

143 Подробности върху преговорите на Кьосеиванов в Германия виж у Docu­ments on German Foreign policy 1918-1945, London, 1956, Series D (1937-1941), volume VI, The last months of peace, March-August 1939.

144 B. Temps, 7.VI.1939 r.

145 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 112-113.

146 Пак там, л. 136-171.

147 В. Днес, 28 юли 1939 г.

148 Архив на БАН, Ст. Мошанов, цит. спом., л. 201-202.

149 ВИА, V, 2082, Разузнавателен доклад на Антонов до министър-председателя Кьосеиванов от 4 май 1937 г.

150 Пълномощният министър на СССР в България Ф. Разколников е свален от своя пост, тъй като открито се обявява против Сталиновата политика на репресия в навечерието на войната.

151 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 85-86.

152 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1101, л. 2-3.

153 Докладът на Г Говедаров е приложен към мемоарите на Ст. Мошанов, Архив на БАН. Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 215-226.

154 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1101, Доклад на легацията в Москва от 17 август 1939 г. за екскурзията на българските депутати в СССР л. 2-3.