Глава трета

УРЕЖДАНЕ НА ДОБРУДЖАНСКИЯ ВЪПРОС

 
      Въпросът за Добруджа безспорно представлява една самостоятелна тема. В рамките на настоящата работа тази тема би могла да бъде раз­гледана само като част от проблемите на външната политика на България през Втората световна война, т.е. да се изследва дипломати­ческата история на връщането на Южна Добруджа към България през 1940 г. и значението на този акт за развитието на българската външна политика.

Добруджанският въпрос като предмет на международните отноше­ния възниква след Руско-турската война от 1877/1878 г. Дотогава никой и никога не е изказвал съмнение, че Добруджа - люлката на българска­та държава, принадлежи към друга земя освен към земята на българите.

След войната Русия, за да компенсира Румъния, й предлага Северна Добруджа. В Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. границата между България и Румъния в Добруджа се определя, както следва: „Тя ще остави морския бряг при Манкалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще стигне Дунава над Расово.” ¹

Румънската общественост отхвърля руското предложение. То обаче е узаконено от Берлинския конгрес, който постановява, че границата между България и Румъния ще започне от „една точка на изток от Силистра, която ще бъде определена от една европейска комисия, и оттам ще върви към Черно море на юг от Манкалия, която се дава на Румъния”².

Така добруджанският въпрос става основна проблема на балкански­те отношения, за да се превърне в съответствие с традиционната поли­тика на великите сили в една нова „ябълка на раздора” на Балканите.

От 1878 до 1912 г. добруджанският въпрос не е предизвиквал сери­озни усложнения в отношенията между България и Румъния. Без да се отказва от своите етнически и исторически права над Добруджа, България, заета с обединяването на разпокъсаното отечество и с осво­бождението на земите, останали под турска власт, дълго време не пов­дига добруджанския въпрос. В същото време обаче апетитите на ру­мънската кралско-чокойска олигархия растат и погледите се обръщат все по на юг към българските земи.

Удобен момент за задоволяване на своите аспирации Румъния на­мира след българските победи в Източна Тракия през есента на 1912 r. При откриване на румънския парламент на 25 ноември 1912 г. крал Карол изведнъж заявява, че „Румъния е важен фактор в европейския концерт и при окончателното уреждане на въпросите, повдигнати от балканската криза, нейната дума ще трябва да се чуе. Армията е в със­тояние да отговори на доверието на народа.” Веднага след това румън­ското правителство поисква корекция на границата, а в страната се съз­дават големи настроения за компенсация за сметка на България. Така се стига до конференцията на посланиците в С. Петербург на 9 май 1913 г., която под председателството на руския министър на външните ра­боти С. Д. Сазонов и с участието на посланиците на Германия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция решава да отстъпи град Силистра на Румъния, но отхвърля румънските искания за корекция на останала­та част от границата.³

По този начин великите сили разгарят противоречията между двете страни и създават нови усложнения на Балканите. В Румъния са недо­волни от решенията на посланишката конференция и се надигат гласо­ве за заграбване на Южна Добруджа.

Удобен момент за това се оказва Междусъюзническата война от 1913 г. Използвайки крайно притесненото положение на България, ангажи­рана изцяло във войната срещу Сърбия и Гърция, румънската армия напада на 29 юни 1913 г. България в гръб, завладява Южна Добруджа и през Дунава достига до околностите на София. Това вероломство в бал­канските отношения е узаконено в Букурещкия договор за мир, подпи­сан на 10 август 1913 г. Според договора новата граница между България и Румъния „тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан, по течението на реката и достига до Черно море на юг от Екрене”. Договорът задължа­ва България да събори не по-късно от две години съществуващите фор­тификационни съоръжения и да не предприема военно строителство в Русе, Шумен и областта между тях и в една зона двадесет километра около Балчик.⁴

В пламналата след една година Първа световна война добруджанс­кият въпрос отново излиза на сцената. В подписаната тайна конвенция на 6 септември 1915 г: между германския посланик в София Михаелес и българския министър-председател и министър на външните работи В. Радославов се предвижда, че ако Румъния без никакво предизвикател­ство атакува България, нейните съюзници или Турция, Германия се съгласява България да си присъедини територията, която е отстъпила на Румъния по Букурещкия договор от 1913 г., както и на една поправка на българо-румънската граница, начертана от Берлинския конгрес. По време на войната българската армия освобождава Добруджа. Румъния капитулира през 1917 г. и през пролетта на 1918 г. тя подписва договор

за мир с България, Германия, Австро-Унгария и Турция, според който Румъния връща Южна Добруджа заедно с една ректификация на грани­цата в полза на България под линията Черна вода - Кюстенджа. Останалата част на Добруджа до дунавските устия бе отстъпена на че­тирите съюзни държави и остава под тяхно общо управление като кондоминиум.⁵

Но идва катастрофата от 1918 г. - България е победена. Добру­джанският въпрос се поставя пред мирната конференция. И въпреки безспорните исторически, географски, икономически и етнически права на България върху Южна Добруджа тя отново е дадена на Румъния. Границата между България и Румъния според Ньойския мирен договор остава такава, каквато е била на 1 август 1914 г.⁶

Така Румъния поробва без война една чисто българска област. Според статистиката през 1910 г. в Южна Добруджа има 282 007 жители, които се разпределят в следните етнически групи:

Тези данни са потвърдени и от рапорта на териториалната комисия на мирната конференция под председателството на Тардьо от 6 април 1919 г. Според анекс III на този рапорт през 1913 г. Румъния е получила една област от 7630 кв.км с 273 090 души, от които само 6090 румънци срещу 267 000 друго население.⁸

След войната румънските власти предприемат една системна поли­тика на колонизация на Южна Добруджа с румънци, куцовласи и цинцари, която има за цел да промени етническия облик на областта, да изтласка компактния български елемент, да денационализира остана­лото българско население, да подготви и осъществи продължителното господство на Румъния над цяла Добруджа. Изследването на тази по­литика излиза извън рамките на настоящата работа. Тук ще се посочат само нейните резултати.

Според румънското преброяване от 1930 г. населението на Добруджа се увеличава бързо и достига за 10 години след войната до 378 344 души, от които

В същото време в Северна Добруджа живеят около 60 000 българи (според български сведения), а според румънските статистики - 43 000 души.¹⁰

Ясно е, че само за едно десетилетие българският елемент намалява с 10%. В същото време тук са заселени компактни румънски маси. Незначително се увеличава, вследствие на естествения прираст, и тур­ското население. Другите етнически групи губят значение и са под 2%.

През 1936 г. една конвенция между Румъния и Турция създава въз­можности за изселване на турското население в Анадола, за да може да се извърши допълнителна колонизация върху освободените от турско­то население земи. При това положение към 1938 г. населението на Южна Добруджа, което достига до 419 075 души, се разпределя по етнически групи, както следва:

Тези няколко сведения ясно очертават тенденцията в развитието на етническата проблема в Южна Добруджа. Те показват, че политиката на денационализация на тази българска област си пробива път с всички възможни средства, въпреки съпротивата на българското население и на българската държава. Най-силното оръжие на тази политика било насилствената намеса в аграрните отношения в полза на колонистите.

Още след войната било създадено специално законодателство (Законът за организиране на Южна Добруджа и Законът за проверка на аграрната собственост от 1924 г.), което набелязва основните идеи на румънската аграрна политика в Добруджа. Тези закони отново призна­ват съществувалото според турското аграрно законодателство на по­землената собственост „мерие”. Според техните разпореждания собст­вениците били задължени да отстъпят на държавата като откуп за пра­вото „мерие” 1/3 от земите си. Проверката на правото на собственост ставало по крайно сложна и тежка процедура и в кратък срок, с което се увреждали интересите на българските селяни. Почти всички българи били обявени за владетели „мерие” и по силата на това румънската дър­жава слага ръка върху 1/3 от обработваемата площ на Южна Добруджа. По този начин бил създаден огромен поземлен фонд за колонизация.

Върху третинките били настанени куцовласи от Македония, които под покровителството на румънските власти се отдали на грабеж и безчинства над българското население.

По-сетне законът за проверка на аграрната собственост бил многок­ратно изменян, като се отнело правото на българи да купуват и прода­ват земи помежду си. Освобождаваните земи можели да се продават единствено на румънската държава.¹²

Този поземлен режим трябвало да принуди българите към изселване, за да се постигне главната цел на румънската политика - изменение на народностния състав на Южна Добруджа.

Официално провежданата аграрна политика била съпътствана от не­контролирани произволи на отговорни и безотговорни фактори. Извършвала се пълна конфискация на цели земеделски стопанства по най-различни поводи, главно чрез насилствено изкупване. Българското население било лишено от кредит, облагано с тежки данъци. Лихварството, стигнало баснословен размер, също разорявало безза­щитното българско население. В резултат на всичко това за по-малко от две десетилетия от коренното население била отнета близо 500 хиля­ди ха земя (по-точно 486 015 ха)¹³, а в много български села почти поло­вината от населението останало без земя и било принудено да ратайства по чифлиците на румънските чокои.

Аграрната политика и политиката на насилствена колонизация би­ла съпроводена с една открита и брутална културна репресия. През 1913 г. в Южна Добруджа имало 276 български училища с 584 учители и 21 951 ученици. За две десетилетия румънската власт слага край на бъл­гарското просветно дело, като конфискува училищните сгради и посо­бия и прогонва българските учители. В навечерието на Втората светов­на война в Южна Добруджа има само 4 български училища - в Силистра, Добрич, Балчик и Каварна, които се издържат от българското население В тях се учат едва 3100 ученици от 182 учители.

Същата участ постига и българската църква. От 112 български цър­кви през 1912 г. към 1935 г. остават незаети от румънците само няколко. Според един мемоар от 1935 г. румънските власти давали съгласието си за богослужение на български език само на 14 села, където населени­ето било над 80% българско, а в села с българско население над 400 души, и то не във всички, а само в 46, се разрешавало факултативно църковно служене на български език. Имотите на църковните насто­ятелства били отнети от държавата. Затворени били 57 читалища и всич­ки библиотеки, а тяхното книжовно богатство - разпръснато. Формално било признато правото на българските вестници, но фактически те би­ли забранени.¹⁴

Отношенията между България и Румъния между двете световни войни се определяли изключително от проблемата за Добруджа. След Първата световна война Румъния по вътрешни съображения и пред не­известността от развоя на бъдещите й отношения със Съветска Русия, която не признала присъединяването на Бесарабия, се отнасяла по-бла­госклонно към подобряване на отношенията с България.

В резултат на тази политика и по силата на Малцинствения договор от 1919 г. румънското правителство разрешило да се открият българс­ки училища в Букурещ, Галац, Кюстенджа, Добрич и Силистра, както и няколко църкви. По този начин Румъния признава съществуването на българското малцинство на нейна територия.

Дори нещо повече - през 1922 г. румънското правителство приело да се възложи на една българо-румънска комисия да потвърди средст­ва за приятелско уреждане на редица спорни въпроси, възникнали меж­ду двете страни вследствие на завземането на Южна Добруджа. След посещението на Александър Стамболийски в Букурещ през 1922 г. ко­мисията започнала своята работа. Въпреки че българското правителст­во обещало на Румъния да пази благосклонен неутралитет в случай на конфликт между Румъния и СССР, комисията не постигнала целта си. Преговорите били прекъснати. Няколкото опита от българска страна за нова-среща не дали резултат. Главната пречка за разбирателство се явявало искането за вдигане на наложения секвестър върху имотите на българите в Румъния. И след управлението на ген. Авереску - период на сравнителна толерантност към българското малцинство, от 1924 г. Румъния започва брутална икономическа, политическа и културна реп­ресия спрямо българите.¹⁵

Към 1933 г. започват приготовленията за Балканското споразумение. Както е известно, балканските страни и Малкото съглашение се опита­ли да привлекат и България. Поради това след конференцията на Малкото съглашение в Синая било решено да се направи опит за по­добряване на отношенията между България, Югославия и Румъния. През октомври 1933 г. румънският външен министър Титулеску прави посе­щение в София като пратеник за уреждане на спорните въпроси. През същата година, когато българският цар и румънският крал се срещат на Дунава, Вайда Войдов - министър-председател на Румъния и Титулеску предлагат на България да вземе участие в едно балканско Локарно, сключено между петте балкански държави. На парахода се решава да се създаде нова смесена комисия, която да разгледа спорни­те въпроси и да изработи меморандум до румънското правителство.

През януари 1934 г. цар Борис III и министър-председателят Никола Мушанов посещават Букурещ. На България отново е предложено да влезе в Балканското споразумение. Царят и Мушанов отказват, като заявяват, че България няма агресивни намерения спрямо съседите си, но никое българско правителство не може да подпише такъв пакт, тъй като България не би могла да се откаже от правата, които ОН й гарантира.¹⁶

Българската дипломация използва подобряващите се по това вре­ме българско-югославски отношения и предложенията на румънско­то правителство, за да постави добруджанския въпрос в още по-конк­ретна форма. През декември 1933 г. Външното министерство връчва на румънската легация в София обширен меморандум относно спор­ните въпроси. Отговорът на Румъния обаче се бави две години. Едва през февруари 1935 г. румънският пълномощен министър в София Стойка връчва нота-отговор, придружена от едно оплакване за лошо­то третиране на влашкото малцинство във Видинския край. След това се водят отделни преговори, но официалните разговори не били подновени. Възложено било на комисия, под председателството на глав­ния секретар на Външното министерство д-р Н. П. Николаев и с учас­тието на пълномощния министър в Букурещ Иван Попов, да проучи меморандумите. Тази комисия дава своите предложения в Министерския съвет едва през септември 1939 г.

Междувременно през април 1936 г. преговорите с Румъния са под­новени в София. Българската делегация предлага два проекта: 1) за спо­годба по уреждане на някои спорни въпроси между България и Румъния и 2) за спогодба относно режима на румънското малцинство в България и на българското малцинство в Румъния. Но румънското правителство отзовава своя пълномощен министър от София и преговорите биват преустановени. През май 1937 г. пълномощният министър в Букурещ Петров и румънският пълномощен министър Круцеску продължават преговорите и постигат вече известно споразумение за частично удов­летворяване на българските искания, но до започване на войната това споразумение не влязло в сила.¹⁷

След Мюнхен българската политика по добруджанския въпрос тър­пи бърза еволюция. Изоставят се вече спорните и висящи въпроси око­ло положението на българското малцинство. През април 1939 г. Кьосеиванов формулира пред парламентарната комисия по външните работи целите на новата политика, в която като главно териториално искане на България се изтъква връщането на Южна Добруджа.

Поставянето на добруджанския въпрос като първо искане в систе­мата на мирната ревизия на Ньойския договор има определени исторически, икономически, политически и конюнктурни основания.

Добруджа е изконна българска земя, където живеело компактно бъл­гарско население, запазило своето национално съзнание, своята култура, език и народностни традиции. Както се съобщава в един доклад от 25 ноември 1940 г., по време на румънското господство в Добруджа живе­ело население с будно национално съзнание, с многобройна интелиген­ция - лекари, адвокати, агрономи, ветеринарни лекари, инженери, които, макар и подготвени в румънските университети, с редки изключения, напълно се чувствали като българи.¹⁸

Южна Добруджа била едно естествено продължения на България, необходим стопански хинтерланд на Варна, Русе и Шумен, житница на България. При това Добруджа била отнета от България не чрез победо­носна война, а по силата на един несправедлив международен договор, несъобразен нито с историята, нито с географията, нито с етнически­те права на България.

Безспорните права на България над Южна Добруджа, жестокостта на румънската колонизация и естественият стремеж на българите от този край към своето отечество създават в навечерието на войната една истински национална треска за освобождение на поробена Добруджа. В училищата и по улиците, по кафенетата и кръчмите през 1939/1940 г. с истински патриотичен патос се носела песента „О, Добруджански край”.

Използвайки тези благоприятни обстоятелства и започналата в на­вечерието на войната ревизия на мирните договори, българската дип­ломация още през 1939 г. и особено след директива № 19 от април 1939 г. предприема проучване в столиците на великите сили, за да опита поч­вата за евентуалната международна реакция по българското искане. В един свой доклад от 20 ноември 1938 г. германският посланик в София Рюмелин съобщава, че бил извикан от Кьосеиванов, за да го информи­ра по заповед на царя, че от два различни източника, от които единият лондонски, са дошли вести, според които крал Карол ще има в Мюнхен среща с Хитлер и ще го моли да гарантира румънската териториална цялост, специално Добруджа. „Добруджа - заявява Кьосеиванов - бе­ше откъсната от България чрез мирните договори и няма нужда да ми казва колко тази земя е скъпа на сърцата на всички българи.” Рюмелин обръща внимание, че слуховете били само претекст, който българското правителство използвало, за да привлече за пръв път вниманието на фюрера и на правителството на райха върху българските искания, отна­сящи се до Добруджа.¹⁹

През януари 1939 г. цар Борис поставя добруджанския въпрос и в Рим, но там не обръщат внимание на българските претенции²⁰, тъй ка­то Италия се интересувала главно от Южните Балкани и с оглед на сво­ите цели се стремяла да насочи вниманието на България в тази насока.

В Берлин също посрещат българските искания с пълна резер­вираност. След Мюнхен Германия се стреми да привлече Румъния на своя страна, за да си осигури румънския петрол, и изобщо не желае да се ангажира с България по добруджанския въпрос. В едно писмо от 4 септември 1939 г. българският пълномощен министър в Букурещ съобщава, че в разговор с германския си колега Фабрициус последният му дал да разбере, че Германия има интерес да покровителства една послушна Румъния и се нуждае засега от спокойствие на Балканите.²¹

Фабрициус в най-конкретна форма изразил това, което Хитлер беше казал на Кьосеиванов през юли 1939 г., когато отклонил въпроса за бъл­гарските териториални претенции, пращайки Кьосеиванов да разговаря по тези въпроси в Рим.

За дълго време, чак до окончателното налагане на Германия в ру­мънската икономика и политика, тази позиция на германската дипло­мация остава непроменена. В началото на 1940 г., когато България е предмет на най-силна дипломатическа обработка от страна на англо-френския блок и в непрекъснато засилващи се връзки със СССР, бъл­гарската дипломация се опитва отново да склони Германия по добру­джанския въпрос, изтъквайки западната и руската заплаха. В разговор с държавния подсекретар на външните работи Вьорман през февруари 1940 г. Драганов сочи, че уреждането на въпроса за Добруджа посредс­твом Англия или СССР няма да бъде от полза за Германия, и съветва германското външно министерство да се заинтересува повече въпреки стремежа му да бъде добре с Румъния.²²

Опитът на Драганов обаче е несполучлив. От германското външно министерство го уверяват, че не са поети никакви гаранции за румънс­ките граници, но те искат да запазят добрите си отношения с Румъния и затова няма да се бъркат в сложните проблеми като бесарабския, доб­руджанския и трансилванския. Въз основа на това Драганов заключава, че докато трае войната и Германия ползва румънския петрол, не може да се очаква тя да повдигне пред Румъния териториални въпроси, нито да заеме благосклонно отношение към тяхното уреждане.²³

През март 1940 г. от Драганов се получава още по-обезсърчителен доклад. Той пише, че Германия разчита на едно, макар и насила, при­ятелство с Румъния заради петрола и храните и германската политика няма интерес от отслабването на Румъния чрез връщане на Бесарабия на СССР, което би приближило Русия до устията на Дунава. Поради същата причина Германия не е склонна да подкрепя и унгарските иска­ния за Трансилвания. Макар че в Берлин намират българските искания за Южна Добруджа за справедливи, скромни и удовлетворими, те не искат да поемат никакъв ангажимент.²⁴

И така до пролетта на 1940 г. Германия защитава целостта на Румъния и с оглед на своите балкански интереси се отнася отрицателно към българските искания за Южна Добруджа.

Отношението на Англия, Франция и САЩ към добруджанския въп­рос се определя от тяхната обща политика в Югоизточна Европа, от стремежа на англо-френската дипломация да създаде един неутрален по отношение на Германия и СССР балкански блок, към който евенту­ално да бъде привлечена и България. Изхождайки от тази възможност, англо-френската дипломация се опитва да внуши на румънския крал при неговото посещение в Лондон и Париж през есента на 1938 г., че трябва да се уредят висящите въпроси с България, която час по-скоро да влезе в Балканското споразумение. Крал Карол обаче категорично заявява, че никога няма да се съгласи с отстъпка на територии на Унгария и България, но ще се занимае със спорните въпроси.²⁵

При това румънско отношение Англия и Франция застават на нейна страна и чак до окончателното преориентиране на Румъния през про­летта на 1940 г. тази тяхна позиция остава непроменена. В интерес на Румъния, която наред с Турция е считана като обект № 1 в балканската политика на Англия и Франция, западната дипломация защитава ста­туквото на Балканите. През пролетта на 1939 г. Англия и Франция дават официални гаранции на Румъния, че ще защитават нейната територи­ална цялост. А, както вече беше посочено, на България тихомълком се обещавали компенсации, но едва след завършване на войната.

Но въпреки така очертаната англо-френска позиция, българската дипломация се възползвала от стремежа на Англия и Франция да съз­дадат балкански блок, включващ и България, и започва упорито да настоява за съдействие при уреждането на добруджанския въпрос. Още през март 1939 г. пълномощният министър в Брюксел Симеон Радев разговаря с английския посланик, който му заявява: „Сега е време да се постигне едно споразумение между вас и Румъния.” Симеон Радев, разбира се, веднага го контрира: „Да, сега е моментът, щото английс­кото правителство да направи това внушение в Букурещ.”²⁶

Посочено беше вече също, че при посещението си в Париж и Лондон през 1939 г. Стойчо Мошанов е разисквал главно по въпроса за Добруджа. Наред с него през лятото на 1939 г. друг виден представител на прозападно ориентираната част на буржоазната опозиция - Григор Василев пътува до Варшава със знанието на правителството да търси средства за уреждане на добруджанския въпрос. След това говори за Добруджа в Съвета на Парламентарния съюз в Осло. Той предлага като арбитри по този въпрос Съветския съюз, Полша, Франция и Англия. От Осло Григор Василев заминава за Париж и в срещите си с френския министър-председател Даладие и други френски държавни­ци пледира българската кауза за Добруджа. Но там отново отговорили, че ако засега България не повдига други въпроси, Франция и другите велики сили са решили да я подкрепят морално.²⁷

Дипломатическите постъпки в Париж и Лондон през 1939 и в началото на 1940 г. не донасят никакви резултати. Отрицателното отношение към българските искания за Добруджа укрепва волята на Румъния за противо­действие и парализира опитите на Балканското споразумение да регулира своите отношения с България на базата на разумни отстъпки. Особено категорично Румъния изразява своето отношение по време на заседанията на Съвета на Балканския пакт в Белград през февруари 1940 г.²⁸

Едва в края на 1939 т. английската дипломация прави пръв опит да ревизира своето отношение. Тази нова ориентация е свързана с пътуването на лорд Лойд, на когото е възложено да убеди Румъния да отс­тъпи по добруджанския въпрос, за да се създадат условия за привли­чане на България към Балканския неутрален блок и да се нанесе удар върху германското влияние на Балканите. Тази мисия обаче завършва безрезултатно.²⁹

Но румънската позиция се основава не само на англо-френската подкрепа, а преди всичко на гаранциите, давани от страна на Германия, която се стреми да откъсне окончателно Румъния от влиянието на англо-френския блок.³⁰

В отношенията си с Англия и Франция по добруджанския въпрос българското правителство се опитва да използва същия дипломатичес­ки ход, който пласира в Берлин и Рим. Докато българските дипломати внушавали на Германия, че не е в неин интерес въпросът за Добруджа да се урежда чрез съдействието на Англия и СССР, а в Рим направо плашели, че ако Италия не прояви разбиране, българското правителст­во ще се обърне с молба към Русия,³¹ по отношение на англо-френския блок била лансирана главно съветската заплаха.

В разговор със служители от английската легация в София в начало­то на 1940 г. цар Борис им заявява: „По-добре би било да се получи Добруджа с благословението на Запада, отколкото с това на Изтока, но понеже сте закъснели, то да не се сърдите на тия, които са се родили от руско-турски войни, че сега гледат пак към Русия.”³²

Но въпреки очевидните права на България над Южна Добруджа всич­ки опити на българската дипломация да склони Англия и Франция за съдействие остават напразни. Едва към пролетта на 1940 г., когато Румъния окончателно се преориентира към Германия, англо-френската дипломация променя своите разбирания в полза на България.

Отношението на СССР към българските искания за Добруджа се различава от позицията на Германия и на англо-френския блок.

Още през 1937 г. сред дипломатическите и военните среди в Москва се говорело, че България, поради тежкото положение на Румъния, има­ла най-добър шанс да си възвърне цяла Добруджа, да излезе на усти­ята на Дунава и да установи съседство със СССР ³³

Две години след това през май 1939 г. Антонов донася, че благоск­лонното отношение на Съветския съюз е официално засвидетелствано пред него от комисаря на външните работи Литвинов. „Длъжен съм да призная - пише Антонов, - че Литвинов е проявявал винаги много насърчително разбиране за положението на България. И в това отно­шение трябва да ви донеса, че и в навечерието на падането си той се е застъпвал твърде настойчиво пред английския и французкия представител за нашата страна по добруджанския въпрос, като е намирал най-убедителния от съветско гледище аргумент за обосноваване връщането на Добруджа от Румъния на България, че не само национално, а още повече стопански Добруджа като житница е необходима за България, за възстановяване на стопанското й равновесие, докато пък отцепването й от Румъния, която притежава толкова богати земеделски области, няма с нищо да се отрази на румънското стопанство.”³⁴

Съветското отношение остава непроменено и след 1 септември 1939г. На 20 март 1940 г. Антонов пише вече от Стокхолм, че не бива да се забравя, че съветското правителство, след като уреди финландската криза, ще постави въпроса за Бесарабия, което ще бъде в полза на бъл­гарската кауза по добруджанския въпрос.³⁵

И така към пролетта на 1940 г. се очертава една твърде благоприят­на международна обстановка за уреждане на въпроса за Южна Добруджа.

Германия, главната военнополитическа сила на европейския континент, вече беше успяла да се наложи в румънската политика. В стремежа си да овладее положението в Югоизтока, тя се опитва да спечели окончателно България. В резултат на това германската дип­ломация съзрява идеята за компенсация на България, като й се върне Южна Добруджа.

Англо-френският блок също изоставя Румъния. Както вече беше посочено, през пролетта на 1940 г. английската и френската диплома­ция правят все по-определени признания за законността на български­те искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 г.

Съветският съюз и сега продължава да защитава своята теза, че България има исторически и икономически права над Южна Добруджа, и застава изцяло в подкрепа на България по добруджанския въпрос.

Международното положение на Румъния се влошава и поради това, че Малкото съглашение и Балканската антанта, които бяха една солидна опора за Румъния, към пролетта на 1940 г. окончателно се разпадат. Така Румъния, гарантирана от Англия и Франция, ухажвана и толерирана от Германия, в резултат на политиката на кралско-чокойската диктатура, към пролетта на 1940 г. се оказва абсолютно изолирана и изоставена.³⁶

Тези промени в международното положение на Румъния я принуж­дават към отстъпки. Още в началото на 1940 г. румънското правителс­тво започва да търси пътища за подобряване на отношенията с България. За тази цел в София пристига румънският министър на финансите, а официозът „Универсул” пише, че Румъния желае „да поддържа най-добри връзки със своята южна съседка”³⁷.

В един доклад на българския- пълномощен министър в Букурещ от 9 април 1940 г. се съобщава, че Румъния, „притисната от Германия и Съветския съюз в края на 1939 г., започва да търси пътища за подоб­ряване на отношенията си с България”. В официални разговори ру­мънските политици не отказвали вече да обсъждат, макар и все още в негативен дух, въпроса за връщането на Южна Добруджа. Но Петров предупреждава, че Румъния няма лесно да отстъпи, тъй като се страху­ва от териториалните претенции на Унгария и Съветския съюз и от ис­кане на България за Северна Добруджа. Нейното по-нататъшно пове­дение - заключава посланикът, ще зависи единствено от международ­ното положение и от отношението на Германия и СССР ³⁸

След всичко това българската дипломация е усетила, че часът за уреждане на добруджанския въпрос е настъпил. На тайното съвещание във Външното министерство на 4 април 1940 г. добруджанският въпрос се определя като задача № 1 на българската политика. Иван Попов раз­работва цяла програма за неговото уреждане. В цитираното вече „Заключение” той отбелязва, че за момента най-достъпният обект на българските аспирации се явява Южна Добруджа, връщането на която би могло да стане и преди бъдещата мирна конференция само при най-благоприятно стечение на обстоятелствата. Поради това - пише Попов - „като пръв етап в бъдещата си дейност нашите представители в чуж­бина и особено ония, които получат изрични наставления, ще трябва да заработят с необходимата предпазливост и сръчност за изясняване на добруджанския въпрос и за спечелване на подкрепа за неговото уреж­дане в смисъл на възвръщането на Южна Добруджа в границите й от 1913 г.”. След това Попов съветва дипломатите да подчертаят, че България иска да реши миролюбиво този въпррс, че става дума за поп­равка на една несправедливост, че България няма други интереси в Румъния, че срещу Южна Добруджа тя не би могла да влезе в Балканското споразумение, но че е готова да сключи с Румъния пакт за ненападение или за гарантиране на новата обща граница.³⁹

Българската дипломация се заема незабавно да осъществи начертаната от Иван Попов програма. През април и май 1940 г. легациите в чужбина и особено представителствата в Берлин, Москва, Лондон, Париж и Букурещ правят предписаните от Външното министерство постъпки. В началото на юни Ив. Попов разговаря с германския и италианския посланик в София.⁴⁰

Най-голямо насърчение, този път не само дипломатическо, българ­ското правителство получава отново от СССР На 24 юли 1940 г. Молотов заявява на германския посланик в Москва, че Русия трябва да си въз­върне Бесарабия и Северна Буковина.⁴¹

Германия и Италия се отказват да подкрепят Румъния заради спокойствието на Балканите и войната на Запад. „От Букурещ ни питат направо какво трябва да правим - е отбелязал в дневника си граф Чано. „Подчинете се” - е отговорът ни. Трябва да се избегне какъвто и да е конфликт на Балканите - разсъждава Чано, - което ще ни лиши от техните сурови материали. Що се отнася до нас, ние ще пазим Унгария и България да не влязат в конфликта.”⁴²

На 26 юни на румънския пълномощен министър в Москва се връч­ва нота за опразване на Бесарабия и северната част на Буковина в срок от 24 часа.

След два дни Съветският съюз пристъпва към завземане на посоче­ните области и за 4 дни Червената армия установява новата граница.⁴³

Това предизвиква спонтанна реакция в Унгария. Още през юни 1940 г. е проведена мобилизация и концентрация на унгарската армия на ру­мънската граница.⁴⁴

Заедно с това унгарските държавници Телеки и Чаки отиват в Мюнхен, където на 10 юли енергично настояват пред Хитлер, Рибентроп и граф Чано за съгласие да започнат война за Трансилвания.⁴⁵

Възпирайки Унгария, Хитлер и Мусолини обаче обещават да изпра­тят писмо до румънския крал, за да го убедят да се договори с Будапеща. Но въпреки германо-италианските постъпки в Букурещ, Унгария про­дължава да мобилизира и трупа войски на румънската граница. Румъния е смъртно изплашена. Тя решава да уреди бързо въпроса с Добруджа, за да освободи ангажираните отвъд Дунава военни части и укрепи отб­раната на западната граница.⁴⁶

Така се създава най-благоприятна обстановка за бързо уреждане на добруджанския въпрос.

Българското правителство решава да действа бързо и енергично пред великите сили, за да не изпусне благоприятния момент. На 27 юни 1940 г. Драганов и неговият унгарски колега поискват от Германия, да под­държа българските и унгарските териториални претенции спрямо Румъния. В отговор на това искане Вьорман заявява, че Германия е за­интересувана от мира на Балканите, затова съветва двете страни да не прибягват до военна сила.⁴⁷

Приемайки за сведение германското становище, Драганов отново прибягва до стария трик да внушава, че Германия няма да има полза, ако в България се уреди добруджанският въпрос главно с руска помощ.⁴⁸

На следващия ден Вьорман отново поканва двамата посланици, за да им съобщи, че Германия „още не е определила окончателно своите позиции във връзка с руските действия в Бесарабия.”⁴⁹

Въздържаността на Вилхелмщрасе кара българската дипломация да търси и други средства. На 29 юни цар Борис извиква Рихтхофен, пред когото декларира, че ако България не получи Южна Добруджа, възниква опасност за революция, която ще установи най-тесен съюз с Москва. Съобщавайки в Берлин за разговора с царя, германският пос­ланик обръща внимание, че обстановката в България с оглед на гер­манските интереси става много опасна. Той препоръчва на Вилхелмщрасе да предприеме необходимото за засилване на германс­ките позиции в България.⁵⁰

Наред с постъпките в Берлин българското правителство решава да консултира и Москва. В началото на юли 1940 г. българският военен аташе запитва началника на външните отношения при Комисариата на отбраната какво би било отношението на СССР, ако при новата обста­новка България пожелае да си възвърне Южна Добруджа. Българският дипломат получава най-благоприятен отговор, дори му бива внушено, че трябва да се помисли и за Северна Добруджа, за да може България да излезе на дунавските устия и установи съседство със СССР ⁵¹

Съветската позиция бива скоро и публично афиширана. През август в. „Правда” обосновава справедливостта на българската теза за Добруджа и се обявява в нейна подкрепа.⁵²

В тази обстановка в България закипяват твърде големи страсти. Започва една шумна манифестация на българо-унгарско сближение, ка­то българското правителство приема по принцип идеята на унгарския пълномощен министър Арноти за една паралелна акция срещу Румъния.⁵³

Увлечени от примера на Унгария, Филов и Попов решават да изме­нят на своя глава указанията на царя за мирно уреждане на добруджан­ския въпрос, да обявят мобилизация и да нахълтат в Добруджа. Но цар Борис категорично се противопоставя на техния план, характеризирай­ки го като „нов 16 юни”. Той ги накарва да телеграфират в Рим и Берлин, да видят ефекта от тази тяхна стъпка и тогава да действат.⁵⁴

Иван Попов веднага предприема исканите от царя сондажи. Той из­виква италианския посланик и го помолва да се осведоми в Рим докол­ко съветската акция в Бесарабия е била извършена в съгласие със сили­те на оста и да провери какво мисли италианското правителство за пос­ледиците специално по бъдещото положение на България и желанието на българското правителство да реши добруджанския въпрос. Наред с това Попов нарежда на пълномощния министър в Рим Св. Поменов да направи категорична декларация пред италианското правителство, че България не би могла да отлага повече уреждането на въпроса за Добруджа.⁵⁵

Същата декларация била направена и в Берлин. Но и двете места съветват българското правителство да не прибягва до сила. Както съ­общава царят, Филов и Попов били полети „с гореща вода и клекнали като мокри кокошки”⁵⁶.

Наред с приготовленията в страната, в началото на юли българс­ката дипломация засилва своя натиск върху Вилхелмщрасе, като отно­во използва главно съветската позиция. На 10 юли, в деня на срещата на Хитлер с Телеки и Чаки, Иван Попов нарежда на Драганов да съоб­щи на Вилхелмщрасе, че съветският посланик в София е декларирал, че СССР поддържа българските искания в Добруджа.⁵⁷

След два дни той съобщава същото и на Рихтхофен, който веднага информирал Рибентроп, че България придава важно значение на благосклонната съветска позиция.

Все за целите на започналия дипломатически натиск са използвани дори Фердинанд и генерал Жеков. На 7 юли Фердинанд се обръща с лично писмо до Хитлер, като изтъква колко важно е за германската политика на Изтока България да получи Южна Добруджа чрез посред­ничеството на Германия.⁵⁹

След този натиск дипломацията на Германия и Италия не е могла да не разбере, че протакането на добруджанския въпрос ще накърни вли­янието на оста в България. И Рим, и Берлин се страхуват да не би България да уреди своя спор с Румъния със съветска помощ. Но най-много те се опасяват от преждевременни безредици на Балканите, ко­ито ще затруднят германското положение на Запад. Именно поради то­ва на 15 юли Рибентроп съобщава в София, че Хитлер е посъветвал румънския крал да уреди териториалните спорове с България и Унгария „по мирен път и на разумна основа”⁶⁰.

На 23 юли 1940 г. в Берлин биват извикани за тази цел новите ру­мънски управници Джигурту и Манулеску. Хитлер и Рибентроп ги принуждават да започнат преговори с Унгария и България за уреждане на f трансилванския и добруджанския въпрос. От Германия румънските уп­равници заминават за Рим, където се срещат с Мусолини и Чано.

След три дни, на 26 юли 1940 г., Филов и Попов също потеглят за| Германия. На следния ден те се срещат в Залцбург с Рибентроп, който прави пред тях дълго изложение върху германската политика на Балканите, като посочва, че ако там избухнат безредици, Германия ще се дезинтересира от този район. След този намек, насочен срещу България, Рибентроп им съобщава, че Хитлер е препоръчал на румънския крал да се споразумее със съседите си. Германия настоявала в Букурещ енергично за това, там обещали и Рибентроп вярвал, че този път ще удържат думата си.⁶²

Филов и Попов излагат българското становище. Те заявяват, че поз­нават румънците, които сега ще започнат да отлагат и разиграват сво­ите съседи, а румънските изстъпления в Южна Добруджа през послед­ните дни налагали бързо решение. Филов уверява Рибентроп, че те имат голямо доверие в Германия, затова сега очакват от нея много.

Следобед към срещата се присъединява и Хитлер. След една дълга реч за „бойното другарство” и за „моралните задължения” на Германия към България Хитлер потвърждава казаното от Рибентроп. Той заявява, че е съгласен с българското искане, включително и за Силистра, но по­исква да не се прави никаква връзка между добруджанския и трансил­ванския въпрос и отказа да поеме каквато и да било арбитражна роля. Обръщайки се към Рибентроп, Хитлер категорично му поръчва да вну­ши още веднъж на румънците, че неговото желание е въпросът да се уреди именно така. Накрая той отново говори за балканските проблеми, като заявява, че „ако някой посегне на германските интереси, ударът ще бъде страшен (струва ми се - бележи Филов в дневника си, - че това се казваше с оглед на Русия)”⁶³.

С тази среща акцията на българската дипломация да спечели меж­дународна подкрепа за уреждането на добруджанския въпрос приключва. Двете най-меродавни на Балканите велики сили - Германия и СССР застават окончателно на българска страна. Англия и Франция по това време нямат решаващ глас на Балканите, а освен това те се отказват окончателно от гаранциите, дадени на Румъния, след като тя е станала съюзница на Хитлер. Балканското споразумение, дълбоко разединено и парализирано, не мръдва пръста си да помогне на Румъния, дори нещо повече - Югославия застава на българска страна.

При това положение на 2 август 1940 г. Коронният съвет на Румъния упълномощава Външното министерство да започне преговори с Унгария и България.

От 3 до 5 август със специална мисия в София е изпратен румънски­ят посланик от Белград В. Кадере. Той се среща с Б. Филов и Ив. Попов и излага подробно румънското становище по добруджанския въпрос. Между другото В. Кадере предлага една среща между външните ми­нистри на двете страни за обсъждане на въпроса за Южна Добруджа. След мисията на Кадере румънският външен министър Манулеску пре­дава на пълномощния министър в Букурещ Петров една декларация, адресирана до българското правителство.⁶⁴

На 14 август Петров връчва на Манулеску български отговор, в кой­то румънската идея за предварителни преговори по същността на проблемата е отхвърлена, като се заявява, че България няма да отстъпи от своето искане за границата от 1913 г.⁶⁵

На 16 август пристига румънският отговор. Манулеску разделя доб­руджанския въпрос на три части. Първата засяга проблемата за Южна Добруджа в нейната цялост; втората - въпроса за Балчик и Силистра и третата разглежда политическия и психологическия аспект на проблемата.

След като развива мисълта, че Румъния и България имат еднакви основания и етнически права в Южна Добруджа, румънското правител­ство настоява за териториални отстъпки. То иска да запази Силистра, тъй като въпросът бил спорен още на Берлинския конгрес и този град е много нужен за стопанското развитие на Румъния. Същото искане се предявява и за Балчик, тъй като Румъния оставала с много по-малко крайбрежие, отколкото България (240 км срещу 290 км), а била три пъти по-голяма от България и това щяло да се отрази върху нейното развитие. Румънското правителство настоява да се отдели една крайбрежна зона, границата на която да започне от Балчик и да продължи по посоката на север до старата граница, т.е. то претендира за една област от 1200 кв.км, около 1/6 от територията на четириъгълника.

Наред с териториалните претенции правителството на Румъния по­исква от българска страна една предварителна декларация, че ще оси­гури достатъчно време за евакуация след подписването на договора, и една втора декларация, според която България се задължава да репат­рира всички българи от Румъния и да заплати подвижната и неподвиж­ната собственост на румънското население от опразнените райони.⁶⁶

Промеморията на Манулеску ясно очертава румънската позиция. Румъния се стреми да протака преговорите, за да даде възможност на] заселниците в Южна Добруджа да приберат всичкото свое имущество, за да получи компенсации за земи и собственост, ограбени от българс­кото население. Между впрочем в Южна Добруджа са започнали вече изстъпленията на цинцарските банди и репресиите на официалните власти, които показват, че България ще получи една ограбена и разоре­на земя.

Политиката на протакане е афиширана открито и в румънския на­ционалистически печат. В началото на август в. „Курентул” пише: „Ние почнахме съобразно препоръките на Залцбург и Рим да преговаряме с България... Ние не се противопоставяме на действията, изясняващи отношенията ни със съседите, но настояваме тия опити да имат обективен характер, да бъдат проучени изцяло основите на известни права. Размяната на населението, поправката на граничната линия трябва да се извършат с помощта на цялата нация.”⁶⁷

Все със същата цел - да протака преговорите, румънският крал изпраща при цар Борис пълномощния министър в София - Филоти, който връчва на царя една лична промемория на крал Карол от 15 страници. Кралят моли Борис да му остави Силистра и Балчик, тъй като те били много нужни на Румъния, а в Балчик се намирало и сърцето на кралицата, отдавна вече продадено заедно с целия дворец. Той напомня, че на вре­мето (през 1913 г.) Румъния не отправила своя армия към Варна, защо­то там се намирал Евксиноград, и обещава, че ще превърне Балчик в свободно пристанище.⁶⁸

Цар Борис отхвърля румънските претенции. Той заявява на Филоти, че не може да направи никаква териториална отстъпка. Това е минималното, което България иска. „Друг беше въпросът през 1931 г., когато загатнах, но думите ми не се чуха, когато втори път подхвърлих на Татареску. Ако тогава бяхте направили жест, можех да отстъпя, но сега, когато нашите права са признати от Англия, Германия и Русия и от вас самите, нямам възможност да отстъпя нищо, защото това ще се обърне в една стара гангрена, която ще влошава отношенията ни отново.”

Царят отказва да отстъпи и Балчик, като обещава да пазят сърцето на кралицата, и отговаря на румънския крал, че ако той на времето не е завзел Варна, това не е било от уважение към българския царски двор.⁶⁹

Но докато българското правителство отхвърля румънските терито­риални претенции и не позволява да се търгува с изконни български земи, то подценява другите румънски искания. Макар че не прави иска­ната от Манулеску декларация, то се съгласява да започне преговорите, преди да гарантира интересите на българското население от Южна и Северна Добруджа. Това, както ще се посочи по-нататък, позволява на Румъния да протака преговорите и да създаде неблагоприятна за бъл­гарите обстановка в Южна Добруджа през периода на нейното опразване.

На 17 август 1940 г. Ив. Попов връчва на Филоти още една промемория, с която приема румънското предложение, направено в про-меморията на Манулеску, за започване на преговори на 19 с. м. в Крайова. Той отхвърля допълнителните искания на Румъния, но се съгласява, че те трябва да се обсъждат на конференцията и ако не може да се стигне до съгласие, да се прибегне до арбитраж.⁷⁰

След размяната на предварителни мнения, на 19 август в румънс­кия град Крайова започват преговори между българската и румънска­та делегация. Делегацията на България се състои от Светослав Поменов и Теохар Папазов плюс трима технически съветници и 5 експерти. Главен румънски делегат е пълномощният министър Крециану.

Още в първото заседание на 19 август Крециану поставя отново ру­мънските териториални и други претенции. Поменов предлага да се премине направо към уточняване на границата от 1913 г. След това двамата първи делегати се оттеглят на частен разговор и тук факти­чески става ясно, че претенциите на Румъния относно размяната на населението, плащанията на имотите на румънските изселници и по срока за опразване на територията са прекомерни.”

В третото заседание, състояло се на следващия ден - 20 август, Крециану предлага да се приеме принципът на задължителното изсел­ване на българите от Румъния и настоява да се създаде една комисия, която да подготви в този смисъл част от договора, отнасяща се до изселванията.

Поменов веднага се противопоставя на румънското искане и заявява, че мнението на българското правителство е да не се извършва насилс­твено изселване, тъй като то противоречи на принципите на хуманизма, а да се приеме принципът на свободното преселване, което е в интерес на добрите връзки между двете страни. Но въпреки различните мнения комисията бива създадена. Фактически българската страна отстъпва и сама дава възможност на Румъния да протака преговорите.⁷²

Българската отстъпчивост окуражава румънската делегация. На 24 август в срещата на военните съветници генерал Попов и ген. Потопеяну отново повдигат териториалния въпрос. Румънският генерал заявява, че Румъния претендира за една благосклонност поради участието й в освобождението на България. Отказали се вече от Силистра и Балчик, сега румънците поискали да се отрежат в тяхна полза двата вклиняващи се триъгълника (единият 20 км източно от Силистра), за да може Румъния да осигури своята отбрана. Ген. Попов категорично отказва и държи стриктно за границата от 1913 г.⁷³

Така преговорите още от първите дни навлизат в много трудна фаза, за да се изродят постепенно и в комисиите, и в пленарните заседания в неприлични пазарлъци. В края на краищата на 7 септември 1940 г. те завършват. Подписани са един договор, няколко спогодби и приложе­ния към договора, които уреждат дългия българо-румънски спор. По-дребните въпроси биват договорени под формата на официално разме­нени писма между Крециану и Поменов.

Крайовският договор установ'ява границата между България и Румъния в Добруджа. Той санкционира принципа на задължителното репатриране на равен брой българи и румънци, урежда финансовите въпроси и определя, че размяната на ратификационните инструменти ще стане в Букурещ най-късно до 15 септември 1940 г.⁷⁴

Най-важно приложение към договора е протоколът за определяне на границата. Според протокола „новата граница ще тръгва от Дунава непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море на 8 км юж­но от Мангалия”. Между двете крайни точки границата ще следва линия, определена съвсем точно от една смесена румъно-българска комисия.⁷⁵

Второто приложение определя начина на опразване на Южна Добруджа и завземането й от българската войска. Това трябвало да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 г.⁷⁶

Писмата на Крециану и Поменов, приложени като официални доку­менти на Крайовската конференция, уреждат освобождаването на бъл­гарите - военнослужещи в румънската армия, на затворниците и задър­жаните от политическо естество. България поема грижата да поддържа храма-паметник в Гривица като символ на румъно-българското приятелство, освобождава вилите на румънските чокои около Балчик от секвестър, а румънското правителство предава описание на фаровете и радиофаровете на Шабла и Калиакра.⁷⁷

В резултат на този договор с манифест на 21 септември 1940 г. цар Борис нарежда на армията да вземе възвърнатата на България южно-добруджанска територия.⁷⁸

Уреждането на въпроса за Южна Добруджа е едно безспорно пости­жение на българската външна политика през Втората световна война. Крайовският договор от 7 септември 1940 г. поправи една историческа несправедливост, наложена на България в Ньой през 1919 г. Крайова възстанови историческите права на българската нация върху земи, къ­дето се беше родила българската държава. Този акт е от изключител­но значение за развитието на балканските отношения. Той показва, че спорните въпроси на Балканите могат да се решават не само с оръжие не чрез войни и авантюри, а по пътя на мирното установяване на исто­рическите права на балканските народи.

Но в Крайова България не постигна всичко, каквото можеше, пора­ди това, че за правителството на Б. Филов беше много по-важен поли­тическият ефект, който ще укрепи неговото положение, отколкото дейс­твителната защита на интересите на българското население от Добруджа. Не би могло, разбира се, да се приеме обвинението, което на времето някои екстремистки среди в едно изложение на българи от Северна Добруджа хвърлят срещу Крайовската спогодба като „най-с­рамния акт, сключен от българските управници в течение на историята”.⁷⁹

Но не би могло да се отмине и фактът, че българското правителство изостави населението от Северна Добруджа. В същото време българс­кото правителство гарантира правото на румънските мошиери от Южна Добруджа да ликвидират и валоризират недвижимите си имоти, особе­но мошиите, в един срок от 18 месеца. Това, както е посочено в казано­то изложение, „мирише много на борещина и демаскира напълно същ­ността на цялата работа на буржоазната котерия да решава социалните проблеми с палиативи от национално-шовинистически характер”⁸⁰.

Българското правителство се задължава също така с твърде голе­ми финансови компенсации спрямо Румъния - една сума от 850 000 000 леи, срещу стойността на личните имоти на румънските изселници.⁸¹

По този начин то се лиши от толкова необходимите средства за уред­ба на Южна Добруджа, което се отрази неблагоприятно върху социал­ното положение на населението от този край.

Присъединяването на Южна Добруджа предизвика всеобщо одоб­рение сред българското общество. Правителството на Б. Филов изпол­зва новата благоприятна обстановка, за да укрепи своето положение. За тази цел то свика от 20 до 23 септември 1940 г. специална сесия на Народното събрание. Но още в предварителната подготовка за сесията в парламентарната комисия по външните работи се очертават остри противоречия и по оценката на проблемата за Добруджа, и по задачите на българската външна политика.⁸²

Сесията е открита с реч на Филов. Основната теза, която той лансира е, че началото на добруджанския въпрос е сложено в Залцбург, т.е. при срещата с Хитлер и Рибентроп. „Нека в това отношение да не си пра­вим илюзии - заявява той, - ако не беше Залцбург, нямаше да има Крайова. Разрешението на добруджанския въпрос се дължи на приятел­ското посредничество преди всичко на Германия и Италия.”⁸³

По този начин Филов скрива част от истината за уреждането на доб­руджанския въпрос, като отминава огромната дипломатическа помощ, която СССР оказва на България.

Срещу тезата на Филов излиза представителят на опозицията П.  Стайнов. Неговата реч е блестяща. „За нас Добруджа - казва той - не е само придобиване на някаква територия, не е някакви житни полета; за нас Добруджа е една песен, за нас Добруджа е едни блян, едно въжделение... Ние живеем с една романтична обич, ако щете, за Добруджа. Този романтизъм за Добруджа е повишил много нашия дух и нашата любов. Народите живеят с романтизъм.”⁸⁴

Петко Стайнов намира Крайовската спогодба за един дипломати­чески успех, защото е постигната мирно във време на война и с одобрението на всички велики и малки държави. Ако трябва обаче да се отда­де „кесаровото кесарю - заявява той, - най-напред ще изкажа благодарност, както се казва, a tout seigneur tout honneur на най-големия, най-напред на Русия, на великата славянска страна”. П. Стайнов намира, че отнемането на Бесарабия и Северна Буковина от Румъния превръща добруджанския въпрос „от едно признание на права в едно немедлено осъществяване”. „Но ако новото и решително поставяне на въпроса за връщане на Добруджа се дължи на тая инициатива на Русия, която си взема Бесарабия, то самото му разрешение се дължи на великия гер­мански Райх и на неговата съюзница Италия.”⁸⁵

Тезата на П. Стайнов е подкрепена от д-р Н. Сакаров. Той заявява, че истината за уреждането на добруджанския въпрос е „Бесарабия - Залцбург - Крайова”⁸⁶.

По-нататък П. Стайнов и Н. Мушанов обвиняват правителството, че то не решило въпроса за Добруджа по най-сполучливия начин. „Добруджанският въпрос - казва Н. Мушанов - бе един узрял плод. Оставаше само да бъде откъснат. Изтървахме го от ръцете си, натър­ти се и изгни. Само поради нашата нетактичност и неумение ощетих­ме държавните интереси.”⁸⁷

Конкретният спор за международната подкрепа по уреждане на въп­роса за Добруджа в парламента има чисто политически характер. Той се отнася повече до бъдещата ориентация във външната политика. Парламентарната дискусия разкрила твърде ясно съществуващите тенденции, намерения и цели.

Правителството, отговорно за политиката, се предпазва от всякак­ви конкретни ангажименти. Но то манифестира две основни черти на своята политика - симпатия към Германия и антисъветска непримиримост.

Но наред с предпазливостта на правителството, в парламента по­даде рога повече от всякога неразумният и неконтролиран нацио­нализъм. Най-ярък носител на тази мания се оказа Ал. Цанков. „Началото на края започна” - се провиква Цанков. И след една некон­тролирана от здравия разум апология на великия Райх той заявява, че „въпросът над въпросите, който се поставя днес и който ние ще поставим, е за териториалното закръгление на България... Ние имаме да вземаме още земи - крещи Цанков - и не само това - ние, както се казва, трябва да обезпечим нашите жизнени пространства.” И той пре­поръчва смело да се пристъпи към осъществяване на другите българ­ски аспирации.⁸⁸

Апелът за смели действия, т.е. за авантюри, ето смисъла на Цанковите искания. Цанков се опитва да развихри вакханалията на войнствения национализъм и шовинизъм, един от най-характерните белези на поли­тическото развитие на България след 1913 г. Неразумният национали­зъм в новата българска история и особено в навечерието и през начал­ния етап на Втората световна война демонстрира политическата огра­ниченост и максимализма на голяма част от българската буржоазия. Идеалът за „велика България” засенчва политическия разум, измества ясния и точен анализ, подсилва шовинистическите чувства, отрича ис­торическите уроци, примесва се с класовата ограниченост, пълзи и напира неразумно и сред политиците, и сред масите. Всяка успешна ак­ция се надува до възбог, всеки сполучлив ход на дипломацията затъмнява разума. Неразумният национализъм е най-големият и злокачест­вен тумор върху снагата на българската буржоазна политическа история.

Добруджанските дебати в парламента разкриват обаче и много трез­ви мисли сред българските политически среди. Никола Мушанов апе­лира против неразумния национализъм, да не се бърза, да се пази поли­тика на неутралитет, да не се присъединяваме към оста Берлин-Рим. „Да дочакаме последните дни, когато можем да изберем момента, в който ще решим съдбата на страната.”⁸⁹

Макар и малко, но силни гласове се чуват и в полза на Съветския съюз. Петко Стайнов, д-р Н. Сакаров и дори някои депутати от прави­телственото мнозинство предупреждават за опасността от ликвиди­ране на българските връзки със СССР ⁹⁰

И така парламентарната дискусия по въпроса за Добруджа разкри­ва твърде ясно съотношението на силите и намеренията на българската външна политика. Тя показва вакханалията на неразумния фашистки национализъм, опасността от прибързани решения. От друга страна, е демонстриран стремежът на огромни обществени среди да се следва досегашната политика на мир и неутралитет.

БРП също одобри присъединението на Южна Добруджа към България.⁹¹

Тя посочи голямата заслуга на СССР за уреждане на добруджанския въпрос, разобличи хвалебствената вестникарска кампания в полза на Германия и Италия, призова за запазване на мира и неутралитета, за съюз със СССР ⁹²

Върху фона на бурно развиващите се международни и военни съби­тия тази картина показва, че България действително е излязла на втория си исторически кръстопът след 1915 г., когато всяка грешна стъпка би могла да означава погром и всяка политическа далновидност - на­ционален капитал.

1 Международни актове и договори, засягащи България, съставил Г П. Генов, С., 1940, с. 225.

2 Пак там, с. 289.

3 Пак там, с. 381-389.

4 Пак там, с. 411.

5 Международни актове и пр., с. 431.

6 Пак там, с. 455.

7 ВИА, У 2002, л. 3.

8 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17а, л. 18. Подробности за етническия състав и негови­те изменения виж у Е Gabè, La question de la Dobroudja dans son essence, Sofia, 1925.

9 ВИА, V, 2002, л. 34.

10 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 227, л. 20.

11 ВИА, У 2002, л. 9.

12 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. З, л. 22.

13 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 227, л. 79.

14 ВИА, У 2002, л. 19-20; ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 557, л. 131; Стенографски дневници на XXV ОНС, I р. с., 10.V.1940, с. 1215.

15 ЦДИА, ф. 17, оп. 8, а. е. З, л. 31.

16 ЦДИА, ф. 17, а. е. З, л. 32, 33.

17 ЦДИА, ф. 17, оп. 8, а. е. З, 33, л. 34.

18 ЦДИА, ф. 17, оп. 8, а. е. 319, л. 46.

19 Les archives secretès de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p. 370.

20 Граф Г. Чано, ц. с., с. 12, 13.

21 ЦДИА, ф. 176, on. 7, а. е. 1028, л. 3.

22 Пак там, а .е 969, л. 37, 38.

23 Пак там, оп. 8, а. е. 16. Доклад на Драганов от 10 февруари 1940 г., л. 133.

24 Пак там, л. 80, 81.

25 Пак там, оп. 7, а. е. 570. Доклад на временно управляващия легацията в Париж от 23 ноември 1938 г., л. 14-15.

26 Пак там, а. е. 1016, Телеграма на С. Радев от 28 март 1939 г., л. 29.

27 ЦДИА, ф. 370, оп. 2, а. е. 858 б. л. 216, 217.

28 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 967, л. 14.

29 Les archives secretès de la Wilhelmstrasse, t. VIII, livre I, p. 438.

30 Ibid, т. IX, p. 200, 202.

31 ЦДИА, ф. 176, on. 7, a. е. 969, л. 20.

32 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 78.

33 ВИА, V, 2082, Разузнавателен доклад на Антонов до министър-председателя Г. Кьосеиванов от 4 май 1937 г., л. 8.

34 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1115, л. 458.

35 Пак там, оп. 8, а. е. 16, л. 67.

36 Salu Al. Gh., Aspecte ale politicil externe a Româniein preajma declancarii selui de-al doilea razboi mondial, Analele Jnst. ist. partid, 12, no I, 1966, p. p. 66-87; Viorica Moisuc, Orientation dans la politique extèrieme de la Roumanie après le Pacte de Munich, Rèvue Romaine d'histoire, 1966, no 2, p. p. 327-341.

37 B. Universul, 23.11.1940 r.

38 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 16, л. 62, 63.

39 ЦДИА, ф. 176, а. е. 17а, л. 13.

40 В. Gournal de Geneve, 16.VI.1940 г.

41 Граф Г. Чано, ц. с., с. 236.

42 Пак там, с. 237.

43 ВИА, ф. V, 2082, л. 13, Н.

44 Венгрия и Вторая мировая война, Секретные дипломатические документы из истории кануна и периода войны, М., 1962, с. 189-190.

45 Граф Г. Чано, ц. с., с. 241.

46 Венгрия и Вторая мировая война, ц. с., с. 190-191.

47 DGFP. vol. X, по 37, р. 37-38.

48 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 153, л. 103.

49 Пак там, л. 106.

50 DGFP, vol. Х, по 61, р. 64.

51 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 557, л. 132.

52 В. „Правда”, 13. VIII.1940 г.

53 Г. Стефанов, ц. с., с. 428, 429.

54 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 104.

55 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 965, л. 10-13.

56 АМВР, II, НС, а. е. П, л. 104.

57 ЦДИА, ф. 176, оп. 6, а. е. 847, л. 2

58 DGFP, vol. Х, по 165, р. 208, 209.

59 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 10, л. 61-62.

60 DGFP, vol. Х, р. 219, 220, 222.

62 ЦДИА, ф. 456, оп. I, а. е. 2, Дневник на Б. Филов, 27 юли 1940 г., л. 2-3; също DGFP, vol. Х, р. 334.

63 Пак там, л. 4-7.

64 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 227, Conference de Craiova, л. 12.

65 Пак там, л. 12-14.

66 Пак там, л. 19, 28.

67 В. Curentul, 6.VIII.1940.

68 AMBР, II, НС, а. е.. 11, л. 100.

69 Пак там, л. 101.

70 ЦДИА, ф. 176, on. 8, а. е. 227, Conference de Craiova, л. 29.

71 ВИА, V, 2002, л. 72, 73.

72 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 227, л. 32-34.

73 ВИА, У 2002, л. 72-76.

74 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 407. Договор между България и Румъния от 7 септем­ври 1940 г., л. 1, 2.

75 Пак там, л. 2.

76 Пак там. л. 3.

77 Пак там, л. 6-7; 8-9.

78 В. Parole Bulgare, 29.IX.1940 г.

79 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 557, л. 174.

80 Пак там, л. 177-178.

81 Пак там, а. е. 571, л. 1-2.

82 АМВР, II, НС, а. е. 12. Доклад до царя за заседанието на парламента по добруджанския въпрос, л. 102.

83 Стенографски дневници на XXV ОНС, I и. с., 20-23, IX.1940, с. 25.

84 Пак там, с. 35, 36.

85 Пак там, л. 36.

86 Пак там, с. 43.

87 Пак там, с. 58.

88 Пак там, с. 39, 40.

89 Пак там, с. 54, 55.

90 Пак там, с. 45 и сл.

91 Трайчо Костов, Избрани статии, доклади, речи. С., 1964, с. 353, 534.

92 Д. Сирков, ц. с., с. 127, 131.