Глава четвърта

Към есента на 1940 г. войната, отбелязала вече една пълна първа фаза на развитие, клони към окончателното си превръщане в световен конфликт.

Германия със светкавични удари разгроми Франция. На 22 юни 1940 г. френското правителство капитулира пред Хитлер. На 10 юни с. г. Италия окончателно се присъедини във войната на страната на хитле­ристка Германия. Англия е елиминирана в Европа. Полша отдавна е разгромена. Белгия, Холандия и Норвегия са окупирани от германски войски.

Хитлер преживява зенита на своята мощ. Германия е пълновластен разпоредител със съдбините на стария континент. Липсата на разбира­телство между Англия и Франция, от една страна, и на Съветския съюз, от друга, което се изрази в прословутата „странна война” и в съветско-германския пакт, разреши на Хитлер да проведе успешно първия етап на войната и да постави в истинска заплаха световната цивилизация.

При това положение се набелязва една нова тенденция. В замъгле­ното от лесната слава съзнание на европейския диктатор проблясва от­ново старата мисъл за разгром на СССР Дълбоко в тайните канцела­рии на хитлеристките щабове още през август 1940 г. започва подготов­ката на план за война срещу Съветския съюз.¹

На 10 ноември началникът на генералния щаб генерал-полковник Халдер вече докладва на фелдмаршал фон Браухич оперативния план за бъдещата война, утвърден от Хитлер на 18 декември 1940 г., под ко­довото наименование план „Барбароса”.

Часът на Балканите вече е ударил. От септември 1940 г. се започва една гигантска борба - дипломатическа, политическа, военна, разузна­вателна - за Балканите.

Германия се стреми да овладее Балканите, за да гарантира южния фронт на своята армия във войната срещу СССР да осигури продо­волствени ресурси, да парализира Англия, да придвижи своите дивизии към съветските граници.

Успоредно с нея тук действа и Италия, агресивните апетити на ко­ято се засилват неимоверно много, след като влиза във войната. Мусолини заявява на началник-щабовете на армията, че са възможни нападателни действия на изток, вероятно в Югославия. След 10 юли той нарежда на граф Чано да убеди Хитлер в необходимостта от разч­леняване на Югославия, но Хитлер се противопоставя на италианския стремеж да наруши спокойствието на Балкана, за да не се предизвика намесата на Русия. По време на летните преговори между Италия и Германия през 1940 г. граф Чано съобщава на Хитлер за намеренията на Италия да дебаркира на Йоническите острови. През септември Италия започва вече усилена подготовка за военната кампания срещу Гърция.²

Английският план за Балканите, разкрит от заловените тайни доку­менти на Френския генерален щаб в долината на р. Лоара през лятото на 1940 г., предвиждал първоначално да се осъществи обединяване на балканските страни, които със 100 дивизии да атакуват десния фланг на германската армия. Английският министър-председател Чърчил вярвал, че както през 1918 г., войната би могла да завърши на Балканите. След първите успехи в Триполитания, където генерал Уйвел оперирал с една армия от 400 000 души, главното английско командване обсъждало въз­можността за прехвърляне на африканската армия в Гърция и там в две колони - към Дурацо и на север по долината на Вардар, да посрещне италианската и германската армия. По силата на англо-турското спо­разумение Дарданелите щели да бъдат отворени за английската флота, която трябвало да блокира устията на Дунав и румънските пристанища на Черно море, а летищата, построени в Кавала, щели да послужат ка­то изходна база на аглийската авиация, за да разруши румънските пет­ролни полета. Така Германия ще се ангажира на Балканите, ще отслаби натиска на Запад, а Италия ще бъде заплашена откъм Албания.³

Но този план остава само на книга поради военната слабост на Англия през първия период на войната и поради нейния дипломатичес­ки провал на Балканите. По-сетне този план се изменя и Англия започ­ва да разчита тук главно на турската и гръцката армия за война срещу България, ако последната тръгне с Германия. През октомври 1940 г. турците държат на българската граница 24 дивизии, готови за действие, а Гърция - 7 дивизии, докато срещу Албания, където я грозяла непос­редствена италианска заплаха - всичко 8.⁴

Съветският съюз следи с интерес положението на Балканите. Неговото внимание тук е привличано не само от германския натиск, но и от английските замисли. При това положение съветската дипломация е заинтересувана да обедини Балканите за евентуална съпротива сре­щу Хитлер или срещу Англия. За тази цел през ноември 1940 г. Молотов посещава Берлин, където според Рибентроп той иска да се признае на СССР привилегировано положение в България, една по-голяма свобода на действие във Финландия и съгласие за бази на Проливите.⁵

В така очертаната международна обстановка Балканите се разди­рат от вътрешни противоречия, от взаимни подозрения. Малката антанта и Балканското споразумение отдавна са се разпаднали. Всяка от балканските държави, тревожно следейки международните събития и поведението на съседите си, тръгва, както в стари времена, сама да търси щастливата звезда на своята застраховка.

Румъния е вече преориентирана окончателно към Германия. След преврата на легионерите и идването на власт на генерал Антонеску тя плува напълно в германски води.

Югославия, макар и с резерви и много колебания, също клони към оста Рим-Берлин. Но в Югославия има един плътен буржоазен слой, който смята, че не трябва да се изменя на традиционната ориентация към Англия и Франция, дори и в тези най-трудни за Запада времена. Това предопределя двойнствената и колеблива позиция на Югославия.

Гърция, поставена пред непосредствена италианска заплаха, здраво се държи за Англия.

Турция също плува в английски води, но пред страха от СССР и пред германския натиск се опитва да се застрахова всестранно и да не дразни нито Германия, нито Съветския съюз.

Най-деликатно е безспорно положението на България и Югославия, които тепърва трябва да се определят окончателно. Швейцарският вес­тник „Журнал дьо Женев” предава твърде точно тяхното положение. „Върху балканската дипломатическа шахматна игра - бележи вестни­кът - България и Югославия са славянските пионки, поставени в екс­центрично положение по големите стратегически линии, изхождащи от Берлин, Рим и Москва. Оттук произлиза тяхното жизнено значение за воюващите страни, а също така тяхното безпокойство, че се намират в такова деликатно положение.'„'

Силният натиск на великите сили, дезорганизацията и разпокъсаността на Балканите превръщат балканските страни в лесна плячка на силните на деня. Германската политика, която успява да ограничи анг­лийското влияние в този район и да разбие Балканското споразумение, добре информирана от своята дипломация и от могъщата пета колона на Балканите за истинското състояние в този район, започва през сеп­тември нова офанзива за окончателното овладяване на Дунавския ба­сейн и Балканите. Първият симптом на решителното германско про­никване е изпратената по искане на генерал Антонеску през септемв­ри 1940 г. германска моторизирана дивизия на румънска територия.⁷

Новото дипломатическо оръжие на Германия става подписаният в Берлин на 27 септември 1940 г. Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония с подчертана антисъветска и антиамериканска насоченост.⁸

Основната идеологическа подплата на Тристранния пакт става иде­ята за „нов ред” в света, главната политико-стратегическа цел - „жиз­нените пространства”, а средствата за постигане на „новия ред” и „жиз­нените пространства” - агресията. Според договора Япония признава правото на Германия и Италия да създадат „новия ред” на европейския континент, а Германия и Италия гарантират японските права във „великоазиатското пространство”.

Договорът съдържа специална клауза, която предвижда, че той не засяга политическия статут, който съществува в момента между всяка от договарящите страни и СССР (чл. 5). Трите държави се договарят, че Тристранният пакт е открит и за други сили.⁹

Позовавайки се на последната клауза, Германия още на другия ден след подписване на пакта започва силна дипломатическа офанзива сре­щу страните от Дунавския басейн и Балканите.

Един от главните обекти на тази офанзива става България, положе­нието на която в тази война е много сложно. България продължава да бъде изолирана на Балканите. Отношенията й с Румъния, вследствие на уреждането на добруджанския въпрос, са силно изострени. Турция и Гърция са струпали огромни войскови части на българската граница, които могат в удобен момент да пресекат границите. Отношенията с Югославия, макар и привидно спокойни, таят също опасност от конфликт. България и Югославия имат почти едно и също положение спрямо Германия и СССР. Италианската агресия на Балканите обаче силно притиска Югославия. При това положение отношенията между двете страни най-точно могат да се характеризират като постоянно деб­нене и стремеж да се узнае коя накъде наклонява за съответно нагаждане или контрадействие.

Отношенията на България с великите сили (воюващи и неутрални) също не е изяснено. България следва своята политика на неутралитет и изчакване. Тя поддържа активни дипломатически връзки и с Англия, и с Германия, и със СССР. До този момент българската външна полити­ка, въпреки приятелското си разположение към Германия, е успяла да се изплъзне от натиска на великите сили. България остава неангажира­на политически и военно.

И точно сега идва германският натиск. На 16 октомври 1940 г. гер­манският пълномощен министър в София Рихтхофен прочита на Иван Попов следната телеграма от Рибентроп: „Правителствата на Германия, Италия и Япония се споразумяха да улеснят присъединяването на при­ятелските тям държави към пакта от 27 септември. Намерението, ко­ето лежи в основата на този пакт, а именно да се противодейства на разширяването на войната и с това да се ускори възстановяването на мира, може да се постигне по-лесно, като и други сили се присъеди­нят към силите на Тристранния пакт и открито се обявят за същата политика, избягване на разширението на войната и ускоряване на мира.”

Рихтхофен прибавя устно, че Унгария и Румъния са пожелали вече да се присъединят. „Становището на България по отношение на този пакт - заявява той - щяло да бъде критерий за поведението на България към силите на Оста.” Рибентроп настоява България да обяви своето решение в срок от 2 дни.¹⁰

Този германски ултиматум показва, че германската дипломация доб­ре е разбирала намеренията на България да остане на всяка цена наст­рани от войната, затова тя акцентува двукратно върху несъществуващи цели на пакта - спиране на войната и ускоряване на мира.

Официалното предложение на Вилхелмщрасе веднага е последва­но от серия атаки, които целят да парализират отрицателната реакция на българското правителство. На 16 октомври в София пристига ми­нистърът на просветата на Германия Руст, придружен от директора на отдела за културни връзки при Вилхелмщрасе фон Твардовски. Двамата пратеници поискали от България да се присъедини към Тристранния пакт, но срещнали отказа на цар Борис III, мотивиран с опасността от външни и вътрешни усложнения.”

Тази първа българска, макар и неофициална, реакция показва на гер­манската дипломация, че трудно ще може да превие България, затова тя започва открито да заплашва царя'² и да шантажира правителството.¹³

Началникът на отдела за печат при Вилхелмщрасе заплашва Дра­ганов, че България ще пропилее своите шансове, ако не се присъеди­ни към пакта.¹⁴

Германското предложение поставя българската политика в изклю­чително критично положение. Трябвало да се вземе съдбоносно реше­ние - или да се тръгне с Германия, като се поемат всички рискове от такава една стъпка, или да се отклони германското предложение, като се предизвика нейната ярост. Българската дипломация е изправена за пръв път след Мюнхен пред една съдбоносна алтернатива.

Още на другия ден - 17 октомври, Ив. Попов телеграфира на Драганов, за да узнае неговото мнение, искайки да му отговори на след­ните въпроси: „Не смята ли, че присъединяването ще създаде опасност (англо-турска, а в известна степен от страна на Югославия и Русия). Мисли ли, че в Берлин разбират българското положение, недостатъч­ното въоръжение на България, като й правят такова предложение?”¹⁵

Отговорът на Драганов е светкавичен. Той съобщава още същия ден на Попов, че при всяко положение „ние не можем слепешком да се присъединим към пакта, което сигурно ще предизвика воина на Балканите”. По-нататък Драганов пише, че германците имат абсолютна полза от „нашия квазинеутралитет”, че тази полза ще изчезне, щом България се присъедини, и съветва да не се присъединяваме дори ако Германия и Италия са решили да предприемат военна акция срещу Югославия, Гърция и Турция. Накрая Драганов препоръчва, преди да се отговори, да се състои среща между Попов и Рибентроп.¹⁶

Правителството и царят веднага обсъждат Драгановото изложение и решават да приемат неговия възглед. С оглед да се отклони германс­кото предложение, цар Борис пише лично писмо до Хитлер, което из­праща на 21 октомври по секретар-съветника Морфов. Борис III пише до фюрера, че в настоящия момент присъединяването на България към пакта ще бъде преждевременно и опасно, тъй като съществува заплаха от страна на Турция и Гърция, а България е неподготвена във военно отношение. „Даже ако се успее да се отстрани опасността от внезапно нападение от страна на съседите - продължава царят, - то тук, на Черно море и в района на Проливите, може да възникне опасна ситуация в случай на ново сближение между Турция и СССР” Накрая царят пред­лага отново да се обсъди целесъобразността от присъединяването на България, като заявява, че Филов и Попов могат винаги да се срещнат с Рибентроп.¹⁷

На 20 октомври Попов информира Драганов телеграфически за ми­сията на Морфов и му нарежда бързо да уреди аудиенция, като съобщи на германското външно министерство, че със заповед на царя са нато­варени да предадат писмото лично и в пай-скоро време. В същата те­леграма Попов нарежда на Драганов да уведоми Рибентроп, че отгово­рът на българското правителство ще се забави, понеже има лично пис­мо от царя, и да проучи кои са истинските съображения, които са про­диктували германското предложение - да разбере и донесе дали има необнародвани клаузи на Тристранния пакт, тъй като на България офи­циалният текст не бил съобщен. „Бъдете предпазлив в разговорите си по горните въпроси - предупреждава Попов, - за да не се схване като водене на преговори от ваша страна по същество на въпроса. Особено внимавайте да не се добие впечатление, че ние сме склонни да възпри­емем тяхната покана.”¹⁸

Германското правителство обаче не пожелава да се съобрази с по­зицията на България. Хитлер демонстративно отказва да приеме Морфов, който смогва да се добере едва до държавния секретар на Вилхелмщрасе - Вайцзекер. ¹⁹

След 5 дни Вайцзекер поканва Драганов и му заявява, че Рибентроп настоява България да се присъедини веднага към пакта, като на българското правителство се разрешавало да помисли още няколко дни.²⁰

Временно отслабила германския натиск чрез писмото на царя, бъл­гарската дипломация се заема действително да проучи намеренията на Германия и да събере аргументи за отхвърляне на германското предложение. Драганов води продължителни разговори с германските дипломатически среди. В разговора с Шмид, доверено лице на Рибентроп, Драганов фактически е заблуден относно действителните намерения на Германия и получава голи уверения, че Русия и балканс­ките страни няма да се намесят.²¹

Други представители на Министерството на външните работи уве­ряват Драганов, че Тристранният пакт няма тайни клаузи, но при воде­ните преговори има устно изясняване на становищата и подробностите.²²

За същата цел българското Външно министерство използва и пъту­ването на проф. д-р Иван Н. Странски, който в доклад от 20 октомври съобщава на Иван Попов, че между Германия и СССР няма и не може да има сърдечни отношения, че в Германия много разчитат в бъдещата си политика на Румъния и България. „В Германия - съобщава Странски - са особено чувствителни към държането ни със СССР и към всяка пропаганда в полза на СССР у нас.”²³

Към края на октомври, когато Ив. Попов научава, че германският посланик от Анкара фон Папен се завръща в Германия, веднага нареж­да на Драганов да установи контакт с него и като разузнае намеренията на Турция, да се опита да му внуши колко е полезно България да про­дължи досегашната си политика, докато всяка промяна носи рискове не само за България, но и за силите на Оста.²⁴

На 4 ноември Драганов се среща с фон Папен, който също настоява България да се присъедини към пакта като един „Платонически акт”, уверявайки Драганов, че Турция не ще предприеме в този случай нищо сериозно.²⁵

И този път германският натиск е съпроводен от опитите на Италия да привлече България към силите на Оста и в планираната от Италия война срещу Гърция. В началото на септември граф Чано уверява бъл­гарския пълномощен министър в Рим Караджов, че Италия ще подкре­пи България за излаза на Бяло море, и заявява: „Гръцко-италианският въпрос е напълно открит. Денят за сметките е още неустановен, но бъ­дете готови.”²⁶

На 17 октомври в София пристига личният пратеник на Мусолини Анфузо с писмо до царя. Мусолини съобщава на цар Борис, че той мисли да ликвидира с Гърция и при това положение България ще има възможност да осъществи своите въжделения за Бяло море. Но царят веднага отхвърля предложението на Мусолини, като заявява на пратеника, че желае да постъпи, както „съвестта, дългът и доброто на народа му го задължават”. От писмото царят разбира, че между Германия и Италия няма единство и това го окуражава в съпротивата срещу германския дипломатически натиск.²⁷

На другия ден самолетът на Анфузо се връща с отрицателен отговор. На 19 октомври той докладва на граф Чано, че държането на българс­кия цар „било твърде уклончиво в съгласие с неговия навик и характер. Най-много се боял от турците.”²⁸

Българската позиция останала непроменена и когато на 28 октомв­ри 1940 г. Италия напада Гърция. Още на другия ден цар Борис офици­ално декларира, че България ще запази своя неутралитет и ще стои нас­трана от итало-гръцкия конфликт.

Английската дипломация, която осторожно следяла балканските работи, бързо подушила германо-българския диалог и италианския на­тиск за присъединяването към пакта и положила големи усилия да отк­лони България от тази стъпка. Веднага след германското предложение помощник-секретарят на Форейн Офис - Александър Кодоган, предуп­редил Момчилов, че ако България премине в противниковия лагер, Англия ще трябва да съобрази своето поведение спрямо нея. През ок­томври 1940 г. пълномощният министър в Анкара Киров съобщил в София, че английската дипломация увещавала Турция да се намеси във войната, ако Гърция бъде нападната. В този момент в. „Ню Йорк Таймс” обнародва телеграма от дипломатически източник, в която се съобщава, че Турция ще се противопостави на всяко нарушение на българския не­утралитет и е готова да навлезе в България и да установи отбранител­ната си линия по билото на Стара планина.

Трескава дейност развива и английският дипломатически предста­вител в София Рендел. Той внезапно отпътува за Цариград. Връщайки се оттам, Рендел заявява на Попов, че Турция била решена да се намеси, ако някоя чужда сила заплаши Балканите.²⁹

И този път английската дипломация вкарва в играта личната корес­понденция между монарсите. През октомври цар Борис получава пис­мо от Джордж VI, който, макар и със закъснение, одобрява присъеди­няването на Южна Добруджа и уверява царя, че Англия не е безусловно за статуквото, а за споразумение по мирен начин.³⁰

Това писмо бележи една чувствителна еволюция в английската кон­цепция по балканските проблеми, продиктувана от намеренията да се даде английско удовлетворение на българския ревизионизъм с оглед отклоняването на България от германската политика.

Към английските внушения се присъединяват и САЩ. В разговор с българския пълномощен министър Наумов представителят на Държавния департамент Атертон заявява, че одобрява декларацията на царя за запазване на неутралитета и за ненамеса в итало-гръцкия конфликт. Наумов съобщава в. София, че тази декларация е посрещната с голямо задоволство от официалните среди на САЩ.³¹

След малко прекъсване германският натиск срещу България е под­новен с нова сила. Германия е принудена да бърза от обстоятелствата. Започналата в края на октомври итало-гръцка война бързо се затяга. Още през първите дни италианските нашественици търпят поражение. На 12 ноември гръцката армия преминава в контранастъпление, изх­върля италианските войски от гръцка територия и успешно настъпва към Албания, заплашвайки да откъсне италианците от морето.

Военната обстановка на Балканите има опасни последици за Германия. Провалът на Италия стабилизира английското военностратегическо положение в този район и засилва антифашистките настро­ения в балканските страни. Всичко това налага на Германия да вземе решителни контрамерки. На 13 ноември Главният щаб на въоръжените сили на Германия издава „Директива № 18 за подготвителните мерки в близко бъдеще срещу Гърция”. Директивата предвижда окупация на Северна Гърция от германски войски, преминаващи през България. На практика се предвижда окупация на българската земя и превръщането й в база за агресия.³²

Германската дипломация веднага се заема да осигури политически военната директива. На 14 ноември Драганов е извикан от Рибентроп, който изразява съжаление, че България не иска да се присъедини към пакта, и заявява, че колебанията на България са необясними, че тя се радвала на голямо приятелство в Германия, че българският народ бил известен като „прусаците на Балкана”. Като уверява още веднъж Драганов, че опасенията от Турция са неоснователни, и обещава (за пръв път след започване на войната), че България ще получи излаз на Егея, Рибентроп отново си послужва със заплаха. Той съобщава на Драганов, уж между другото, че Германия има най-силната армия в света - 230 дивизии, от които 180 щурмови и 25 бронирани. Рибентроп поисква да се създаде в България наблюдателна служба за борба срещу английска­та авиация, която от Егейските острови се канела да бомбардира пет­ролните извори в Румъния,, т.е. той се домогва към контрабандно вкар­ване на германски войски в България, за да я постави след това веднага на колене.

Драганов отхвърля и двете искания на Рибентроп, като заявява, че България не бива да се насилва, а наблюдателната служба може да се организира и от български войници под ръководството на един гер­мански специалист.”

Този нов сондаж на Рибентроп е предговор към последната и най-решителна стъпка на германската дипломация за присъединяване на България към Тристранния пакт. Веднага след разговора германското външно министерство поканва цар Борис III за среща с Хитлер. Царят се стъписва. И, както винаги в такъв случай, той се среща със своя при­ятел и изповедник Л. Лулчев. Силно разтревожен, Борис му съобщава за поканата и заявява: „Те искат да ми направят трика, който правиха на Телеки (м-р-председател на Унгария - б. а., Н. Г), да ме викат набърже, да ме тъпчат, да ме шашардисат и толкова...” Царят обаче е категори­чен - той решава, че няма да се присъедини към пакта. „Затова - про­дължава той - ще взема със себе си Попов, а не Филов, за да има нужда от решение на Министерския съвет.”³⁴

Така на 17 ноември Борис III и Попов инкогнито отлитат в главната квартира на Хитлер в Берхтесгаден. Тук Хитлер и царят, от една страна, и Попов и Рибентроп, от друга, разговарят поотделно. Разговорът меж­ду външните министри продължава два часа. Рибентроп е безкрайно арогантен. Той заявява на Попов, че Румъния, Унгария и Словашко вече са дали съгласие и ще подпишат присъединяването си към пакта, а за България е определена датата 26 ноември. Попов се опитва да убеди Рибентроп, че България не може да се присъедини към пакта и че не бива да я насилват, като изрежда познатите вече аргументи. „На всички мои аргументи - пише Попов - той самоуверено възразяваше - и все пак ще подпишете”.³⁵

„Рибентроп натискаше Попов до изпотяване” - съобщава царят.

Хитлер е по-внимателен с царската особа. Той разказва на Борис, че с Молотов са се споразумели да не отиват на Балканския полуостров, а оттам да вземат само материали. Индиректно той го запитал защо България не влезе в Тристранния пакт. Ясно е, че Хитлер добре е знаел намеренията на България да остане на всяка цена настрана от войната, затова прилага познатата уловка на германската дипломация - да уве­рява българите, че война няма да има.

Царят отказва на Хитлер. „България като неутрална no-добре за­държа 24-те турски и 7-те гръцки дивизии, отколкото ако започне война, невъоръжена. След толкова нещастни войни народът не ще война.” След това Борис III отново се връща към своята любима тема - да урежда германо-английското сътрудничество. Той съветва Хитлер да се обърне към Англия и да сложи край на войната. Хитлер се съгласява, че трябва да се опита, и му заявява, че ще иска отново да го види.³⁶

След като се разделя с Хитлер, Борис III отива при двамата външни министри и слага край на трудния разговор. Още на вратата Попов го запитва какво мисли по искането на Германия. Царят веднага отговаря, че възприема гледището на своя външен министър.³⁷

Успели да отхвърлят германското предложение, на 18 ноември ца­рят и Попов се завръщат в София. Борис III приема Филов още същия ден и му съобщава подробностите за срещата в Берхтесгаден. В своя дневник Филов е отбелязал по следния начин разказа на царя: Германия няма да иска намеса на българска войска и България не бива да се меси във войната. Царят отклонил германското искане, като заявил, че воен­ната подготовка не е завършена и могат да се появят усложнения от страна на Русия и съседите. Хитлер възприема тези възражения. В съ­щото, време Попов разговарял с Рибентроп, на когото по свой обичай правел възражение. Разделили се немного приятелски.³⁸

Така германският дипломатически натиск за присъединяване на България към Тристранния пакт през октомври - ноември 1940 г. бива провален. На самонадеяната и брутална дипломация на райха, която, без да се допита до българите, обявява, че на 26 ноември в Берлин ще пристигнат българският министър-председател и министърът на външ­ните работи, след посещението в Берхтесгаден се налага да опровергае това съобщение. През есента на 1940 г. тя успява да превие само Унгария, Румъния и Словашко.

Отказът на България'силно раздразва германските и италианските политици. На 18 ноември Рибентроп и граф Чано разговарят загрижено по балканските проблеми. Рибентроп съобщава на своя италиански колега, че Хитлер има намерение да увеличи значително германските военни сили в Румъния и чрез България да ги подхвърли към Гърция. Но това не би могло да се извърши по-рано от средата на март следва­щата година. Ако Югославия се присъедини към Тристранния пакт, то­ва ще бъде успех за оста. Тогава на Югославия ще се даде Солун, България ще получи излаз на Бяло море, а останалото ще бъде за Гърция.³⁹

Поради българския отказ Хитлер започва вече да възлага повече на­дежди на Югославия, която в разгара на итало-гръцката война прави постъпки за укрепване на връзките си с Италия. На 20 ноември, когато при Хитлер се събират Рибентроп и Чано, за да направят преценки на дипломатическата акция за консолидиране на Тристранния пакт, Хитлер дълго време занимава двамата външни министри с проекта си да из­дигне югославския регент Павел за крал на Югославия.⁴⁰

Същия ден Хитлер пише дълго писмо до Мусолини, за да му изясни обстановката. „Положението, което се развива днес - съобщава той, -има психологически и военни последици. Положението в Гърция се отразява зле върху дипломатическата подготовка, която се намира в еволюция. Изобщо ние чувстваме лошите последици, които се про­явяват в тенденцията на някои нации да избягват да се ангажират с нас и да изчакват развоя на събитията.

България, която вече демонстрира малко наклонност да се присъ­едини към Тристранния пакт, сега се показа напълно опозиционна да разглежда едно такова решение (подчертано от мен - Н. Г). Що се отнася до Русия, става по-трудно да се преговаря и да се насочват нейните амбиции на изток. Напротив, господин Молотов даде да се разбере, че той е повече от всичко заинтересуван от Балканите.”

„Позицията на турците - продължава Хитлер - е от изключителна важност, защото тя ще повлияе по решителен начин върху позицията на България.” Накрая Хитлер излага необходимите мерки, които Германия и Италия трябва да вземат: а) да се повлияе на Испания да влезе във войната; б) трябва да направим всички възможни усилия да се отклони Русия от района на Балканите и да се насочи на изток; в) ние трябва да направим нещо в Турция, за да ликвидираме турския натиск върху България; г) да се установи сътрудничество с Югославия. Без сигур­ност откъм Югославия операциите на Балканите ще бъдат обречени на неуспех; д) Унгария да позволи преминаването на значителни германс­ки части към Румъния; е) Румъния да приеме германските части като засилване на собствената си отбрана.⁴¹

Българо-германските преговори през октомври - ноември 1940 г. предизвикват бурни коментарии и силни тревоги сред общественото мнение, тъй като е ясно, че присъединяването на България към Тристранния пакт ще ускори балканската офанзива на Германия. Особено нервно реагира английската дипломация. На 24 ноември английският посланик в Анкара поканва Киров и поисква да узнае за пъту­ването на царя в Германия. „Това посещение - заявява той, - внезапно направено, е предизвикало голямо учудване и незадоволство както в Анкара, така и в Лондон, понеже се схваща като ориентация на България към Тристранния пакт. Като български приятел той държи да обърне внимание, че присъединяването на България към Тристранния пакт щяло да се счете като много сериозен акт, причисляващ България към непри­ятелите на Англия... Пропускането на германски войски щяло да има опасна последица за нас.” Киров заключава, че акцията на английския посланик, извършена със знанието на турското правителство, имала за цел да предупреди България, че Турция няма да остане равнодушна.⁴²

Но този път Англия не се задоволява само с предупреждения. През ноември 1940 г. английското правителство решава, че неговата най-близка цел на Балканите е да застави Турция и Югославия да се обе­динят срещу германската агресия, като спечелят сътрудничеството на България. На английския посланик в Анкара е наредено да внуши на Турция да предприеме дипломатическа обработка на България, като разясни пред българското правителство, че преминаването на герман­ски войски през територията на България е равносилно на война сре­щу Гърция и срещу Турция.⁴³

Заедно с Англия този път отново се намесва и американската дипломация. Едва дочакал завръщането на царя от Берхтесгаден, при него дотичва специален пратеник на американския президент Рузвелт - московският посланик на САЩ Щайнхард, който веднага след среща­та телеграфира във Вашингтон, че България няма намерение да напада Гърция.⁴⁴

Но когато английската дипломация узнава със сигурност, че бъл­гарското правителство е отхвърлило германското предложение, бързо сменя тона. На 26 ноември помощник-секретарят на външните работи Бътлер заявява в Камарата на общините, че „ако България не се присъ­едини към неприятелите на Великобритания, ако не ги подпомогне ак­тивно или пасивно или пък ако не нападне британските съюзници, Великобритания е решена да положи всички усилия, за да осигури неза­висимостта и териториалната цялост на България на мирната коференция след войната.”⁴⁵

В архивите на Външното министерство няма запазени документи, които да показват някакви постъпки пред България от съветска страна.

Единствената пряка съветска инициатива през този период е среща­та на съветската посланичка в Стокхолм Колонтай с българския пълно­мощен министър Антонов на 23 ноември. Колонтай изразила голяма загриженост от германската акция за принуждаване на малките държа­ви от Средна и Източна Европа да се присъединят към Тристранния пакт. Тя добре разбирала, че тази акция е насочена против Съветския съюз и изказала особено опасение от мълчанието на Москва след зав­ръщането на Молотов от Берлин, което според нея можело да дезориентира тези държави относно действителното становище на СССР⁴⁶

Българският отказ за присъединяване към Тристранния пакт през октомври - ноември 1940 г. представлява един значителен дипломати­чески акт на външната политика на България през Втората световна война. За съжаление в оскъдната досега историческа книжнина този факт или е бил отминаван, или е представян в изопачена светлина.

В първата българска работа по тези проблеми - статията на Марин Михов „Борбата на СССР против хитлеристката агресия на Балканите...”⁴⁷, се твърди, че цар Борис се съгласил по принцип да се присъедини към Тристранния пакт, но че поискал присъединяването да се извърши малко по-късно.

Това невярно положение за съжаление се приема и от други автори. Г Стефанов се съгласява с Михов, без да привежда нито нови документи, нито допълнителни съображения.⁴⁸

В работата на Валев, все с цел да се докаже на всяка цена, че България е сателит на Хитлерова Германия отпреди войната и след 1 септември 1939 г., се цитира дневникът на Богдан Филов, за да се заключи, че цар Борис, „не възразявайки по принцип, повторил тезиса за възможните външнополитически усложнения за България и помолил само за това нейното формално присъединяване към оста да бъде отложено за по-късен срок, когато бъде завършена необходимата военна и политическа подготовка. На това и се съгласил.”⁴⁹

В цитирания от Валев дневник няма текст, който да дава основания за подобно заключение. Освен опасенията от външнополитически усложнения, които цар Борис действително използвал като аргумент, за да отклони германските предложения, другото е прибавено от самия автор. При това Валев е имал на разположение документите на българо-германските разговори през октомври - ноември 1940 г., но той упо­рито избягва да цитира онези места, които показват отрицателното от­ношение на българската дипломация къ'м германското предложение.

И така, досегашните изследвания на този акт от външната полити­ка на България влизат в твърде остро противоречие с фактите. Историческите изследвания не представят действителното отношение на. България към Тристранния пакт, пренебрегва се един реален принос на България в антихитлеристката борба по времето на Втората светов­на война. България се представя за сателит на Хитлер дори и тогава, когато тя не е била.

Цитираните документи и особено признанието на Хитлер показват, че през есента на 1940 г. България попречи на германската дипломация да принуди малките европейски държави да влязат в агресивния Тристранен пакт.

На какво се дължи тази българска позиция? Преди всичко на твър­дото решение на българската дипломация да запази страната извън по­жарите на световния конфликт. Това решение на България има истори­чески основания. Българският народ се беше напатил от авантюризма и неуспешните войни, които доведоха страната до две национални катастрофи. Той не желаеше да воюва и затова беше дал твърде много доказателства. Управляващите среди и особено цар Борис III разбира­ха това народно настроение, то ги респектира, то ги кара да търсят други, невоенни пътища за решаване на националните проблеми. И колкото и да се опитваха да обработват народа, те не можаха да постигнат военно настроение сред масите. При това управляващите среди не бяха забравили, че този народ търси сметка на виновниците, че неговото национално чувство е силно накърнено от погромите. Цар Борис през целия си живот като кошмар е виждал онзи влак. който през 1918 г. отвежда опозорения му баща за Германия, за да го спаси от щиковете на разбунтувалите се войници. Още при започването на войната царят е изповядал пред Лулчев страха си от социалните смутове, желанието си да види час no-скоро войната завършена.⁵⁰

Българското правителство не се присъединява към Тристранния пакт и поради редица съображения от международен характер. Преди всичко то добре схваща, че в този момент Германия все още не е в състояние да окаже военен натиск върху България или непосредстве­но да заплаши българската сигурност. В Югоизточна Европа Германия разполага с незначителни военни контингенти, с които не може да започне действие срещу България и на Балканите. От друга страна, на българската дипломация е ясно, че Германия разчита в своите военностратегически планове на България и Югославия като мирни зони, като бази, които няма да се осигуряват чрез война. Германците все още не са на Дунава и това окуражава царя и правителството в тяхното отрицателно решение.

Наред с това България се страхува от английската опасност, от твър­де недвусмислените внушения, които английската дипломация прави в Анкара за война срещу България. Към това трябва да се прибавят за­силващите се позиции на Англия след сключването на американо-английското съглашение от 2 септември 1940 г., което увеличавало съп­ротивителните възможности на Англия. Наред с дипломатическия на­тиск Англия предприема и някои военни предохранителни операции. През есента на 1940 г. са засилени английските военни контингети в Близкия Изток, извършена е концентрация на военноморски сили в из­точната част на Средиземно море. По внушение на Англия в Източна Тракия са съсредоточени нови турски дивизии. На 5 септември 1940 г. Англия подновява своите гаранции по отношение на Гърция.

България не е подготвена във военно отношение, за да може да се противопостави на англо-турската военна мощ. За царя, с оглед на не­говите династически интереси, нямало нищо по-опасно от възможнос­тта за превръщане на България в театър на военни действия, от перс­пективите за нов балкански вариант на 1918 г. В такива несигурни вре­мена той никога не е могъл да вземе решения, свързани с неизвестнос­ти и риск.

Българското правителство се съобразявало и с позицията на СССР Предупреждението на Молотов още от 1939 г., че „Съветският съюз няма да разреши повече балканските въпроси да се решават в негово отсъствие”, тайнственото му пътуване в Берлин създавали твърде сил­ни съмнения и опасения за царя и правителството. . Неясна е и позицията на Югославия въпреки нейната сближеност с райха. Българската дипломация не можела да не държи сметка за една историческа традиция, изразена в стремежа на България и Югославия винаги да залагат на различни карти. Тя не знаела какво може да бъде последното решение на Югославия.

И така, липсата на непосредствена заплаха от страна на германс­ката армия, опасността от война с Турция, сериозните английски заплахи, неизвестността от югославското поведение, карат България да отхвърли германското предложение.

В цитираната вече статия на М. Михов се твърди, че българското решение през ноември 1940 г. било продиктувано главно от намесата на Съветския съюз и неговото предложение за сключване на пакт за взаимопомощ.⁵¹

Тази теза се споделя и от други автори, но и тя противоречи на фактите. По време на германо-българските разговори през октомври -ноември 1940 г. съветската дипломация не предприема никакви акции в София. А известно е също така, че цар Борис отхвърля германското предложение на 17 ноември, а официалното съветско предложение ид­ва едва след една седмица.

Така или иначе България попречи на германската дипломатическа офанзива в Източна Европа през октомври - ноември 1940 г. Наред с това българското правителство категорично отказа на Мусолини да вле­зе във войната срещу своята съседка Гърция. България остана на сво­ята изчаквателна позиция.

Българското отношение към Тристранния пакт през есента на 1940 г. има важно значение за развитието на войната на Балканите. България проваля замислите на Хитлер да закрепи своето влияние в Европейския Югоизток и да помогне на своята съюзница Италия в неуспешната й война срещу Гърция.

В един момент, когато Гърция громи италианските нашественици, българското решение е от огромна полза за освободителната кауза на гръцкия народ и на всички балкански народи. Сам Мусолини в едно писмо до Хитлер обяснява, че италианските неуспехи в Гърция се дъл­жат освен на лошото време и на „отношението на България, която поз­воли на гърците да оттеглят от Тракия 8 дивизии, за да засилят войски­те срещу нас”⁵².

Българската позиция вдъхва кураж на редица малки страни да усто­ят пред германската дипломатическа офанзива, тя пречи за бързата кон­солидация на Тристранния пакт и създава трудности на Хитлер в него­вата агресия на Изток. „Голямата дипломатическа офанзива на райха стигна до мъртва точка - пише вестник „Журнал дьо Женев”. Фон Рибентроп постигна бързо присъединяване на Унгария, Словашко и Румъния към Тристранния пакт. Но България и СССР, които са прияте­ли на оста, не се присъединиха към блока, а Турция, запазвайки позици­ите си, остана вярна на Великобритания.”⁵³

Приносът на България е широко признат още на времето. „В швед­ското министерство на външните работи - съобщава Антонов - с бла­годарност говорят за това (за българския отказ - б. а., Н. Г). Един от директорите ми казваше вчера без заобикалки, че отпорът на България е спрял цялата серия от замислените от оста нови принудителни присъ­единявания към Берлинския пакт, включително и това на Швеция.”⁵⁴

Турският печат, който следи положението в България със силно подозрение, след българския отказ облекчено въздъхва. „България отказа да се присъедини към „новия ред”(„Йени Сабах”); „България има здрав разум” („Икдам”, 27 ноември 1940); „Победа на здравия разум” („Улус”, 5 декември 1940 г.), „Нова атмосфера на Балканите” („Сон поста”, 27 ноември 1940 г.) - такива са едрите заглавия на турските вестници, ко­ито изразяват радостта от българската позиция.

Отказът на България да се присъедини към Тристранния пакт, въп­реки интимните антисъветски чувства на царя и правителството, пред­ставлява една значителна услуга на съветската кауза в Източна Европа и на Балканите. Българският отказ не даде възможност на германска­та дипломация да осигури бърза политическа консолидация в този район за сметка на СССР.

Българският отказ беше благоприятен и за английската политика на Балканите. Цитираното вече мнение на Бътлер е недвусмислено в това отношение. Именно след отказа на цар Борис, английската дипломация, настроена по традиция враждебно срещу България, за пръв път от мно­го години заговори, че и тя ще защити българските интереси, ако България съумее да опази своя неутралитет.

Въобще отказът за присъединяване към Тристранния пакт трябва да се разглежда като един от важните приноси на България в борбата сре­щу хитлерофашистката агресия през Втората световна война - плод на усилията на народа и неговите прогресивни сили да запазят България извън пепелищата на войната, плод безспорно и на позицията на цар Борис III.

Застанала на исторически кръстопът, брулена от световните бури, притискана и мачкана от всички страни, плашена с нападение от Англия и със словесни атаки от страна на германската дипломация, през есен­та на 1940 г. България отстоя първото изпитание. Тя успя да запази своя неутралитет и чрез това да внесе реален принос в борбата на Балканите срещу хитлеристката агресия.

Но едва поели дъх от трудната битка с германската дипломация, още неуспели да се нахвалят кой какво казал на Рибентроп и кой как се държал пред европейския диктатор, българските политици са поставе­ни пред ново изпитание.

На 19 ноември вечерта, т.е. два дни след като цар Борис III беше отклонил германското предложение, българският пълномощен минис­тър в Москва Стаменов е извикан от помощник-комисаря на външните работи Деканозов, който му заявил, че Съветският съюз не е съгласен България да се превърне в марионетъчна, легионерска държава. Ако трябва България да бъде гарантирана - продължил Деканозов, - това трябва да стане и от Съветския съюз. Дошло е време България да потърси гаранциите на СССР, който не бива да бъде държан в неведение и да бъде изненадан.⁵⁵

Веднага след започване на разговора пристига и Молотов. Той, по думите на българския посланик, заявява следното: „Имал впечатление, че в България положението било много напрегнато и тежко. В народ­ното събрание обвинявали правителството, че имало министри масони. Имало даже атаки срещу н. в. царя. Тежко било икономическото и фи­нансовото положение на страната. В Берлин, когато говорел за България, винаги му отговаряли, че трябва да пита Италия по българските работи. Какво значи това? Има ли договор или дадена гаранция от Италия на България? Имало слух, че Унгария, Словакия, Румъния, Испания и България ще се присъединят към Тристранния пакт. В Берлин му намекнали, че някои държави ще се присъединят. Дали и България ще направи същото.

Съдбата на България интересува СССР и чувствайки своето исто­рическо задължение, иска силна България. Съветското правителство счита, че всичките наши национални нужди срещу турците, Югославия, Гърция трябва да бъдат задоволени. Това той бил казал и на Хитлер. СССР бил готов да даде всяка материална помощ на България: храни, стоки, петрол, всякаква валута, заем, въобще всичко, необходимо за нор­малното развитие на България. СССР поддържа българския режим и иска да не го засяга. Те са готови да подкрепят н. в. царя, понеже са убедени, че той е умен, честен и пази искрено интересите на българския народ и поведението му заслужава поддръжка.

...Искат обаче - продължава Стаменов - да им се обяснят връзките между България и Италия и Германия, защото СССР не е съгласен с превръщането на България в марионетъчна легионерска държава. Това ще развали и отношението между България и СССР Казал това и на Хитлер (?) (въпросителната е в текста - Н. Г). Ако България трябва да бъде гарантирана, това трябва да стане и от СССР Искат да бъдем нащрек, да ги информираме честно от наша страна, а не да бъдат дър­жани настрана и поставени пред свършени факти на легионизиране. Накрая намекна за направеното пред Антонов предложение за гаран­ция и тогавашния отговор на Кьосеиванов в смисъл, че ако стане нужда, ние ще потърсим гаранциите на СССР Тонът беше много енергичен, но приятелски и ме помоли да предам горното и да поискам отговор.

След като той излезе, Деканозов по-ясно ми каза, че може сега да е настъпил моментът, за който е говорил Кьосеиванов.”⁵⁶

Докладът на българския пълномощен министър в Москва Стаменов разкрива твърде пълно съветското отношение към България. Със сво­ите предложения пред Стаменов съветската дипломация искала да извърши едно предварително разузнаване и тогава да премине към пре­ки действия, които последвали незабавно.

Четири дни след разговора, Стаменов телеграфира в София, че „главният секретар на Наркомисариата по външните работи Соболев заминава на 24 ноември за Букурещ през София”⁵⁷.

На 25 ноември Соболев е вече в София. Още същия ден той е приет от Иван Попов, който си е запазил една подробна промемория за срещата. Според записа на Попов Соболев подновил предложението на СССР направено през септември 1939 г., за сключване на пакт за взаимопомощ с България, „което ще помогне на България в осъщест­вяване на нейните национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия”. Според член 7 на този пакт СССР се задължава да окаже на България всякаква помощ, в това число и въоръжена, в случай на заплаха от нападение на България от някоя трета сила или комбина­ция от страни. В замяна на това според точка 8 „България се задължава да окаже помощ на СССР в случай на възникване на реална заплаха на интересите на СССР в Черно море или в Проливите”. По-нататък пред­ложението предвижда, че СССР ще поддържа България срещу евенту­ална заплаха от страна на Турция „и ще помогне за осъществяването на известните претенции на България в европейската част на Турция”.

СССР обещава също помощ в пари, продоволствие, въоръжение и материали под формата на заем и е готов да разшири своите покупки на български стоки.

Точка 12 на предложението гласи, че „При условие да се сключи пакт за взаимопомощ със СССР падат възраженията против присъеди­няването на България към известния пакт на трите държави. Напълно вероятно е, че и СССР в този случай ще се присъедини към Тристранния пакт.”⁵⁸

След срещата с Попов Соболев посещава, пак на 25 ноември, и Филов, пред когото също прочита предложението за пакт за ненападе­ние и взаимна помощ.⁵⁹

Надвечер той е приет и от цар Борис. В останалите от царя сведения в дневника на Л. Лулчев се вижда още един нов момент от предложени­ята на Соболев - обещанието, че Съветският съюз няма да се меси във вътрешните работи на България.⁶⁰

Наред със Соболевата акция в София на 26 ноември в Москва Молотов продължава своите разговори със Стаменов. „Молотов ме по­вика тази вечер в 19,00 ч. - съобщава Стаменов - и едвам сега ми съобщи, че пратил Соболев с мисия в България. Извънредно любезен след нашия отличен разговор, повторно ми заяви, че те не искат да ни се бъркат, че в Берлин говорил за гаранции, понеже там само този език разбирали, но че всъщност иска да сключи с България пакт за взаимно подпомагане. Англия имала силна флота, бази в Средиземно море; това ги заставя да се погрижат за безопасността на своя черно­морски бряг. Ако имат пакт с България, Проливите са осигурени и ще бъдат гарантирани срещу авантюри. Срещу това СССР е готов да под­крепи всички наши териториални разширения и няма да се противо­постави на нашето присъединяване към Тройния съюз.

Не искат да ни противопоставят срещу Германия, дори при извес­тни условия Съветският съюз може да влезе в същия пакт и Молотов се надява, че техните преговори с Германия и Италия ще напреднат в тази насока. На края на разговора - продължава Стаменов - пак мал­ко заплашване, много по-меко този път. Ако искате да се изолирате, в това има много илюзия - заявил Молотов.

Горното съобщение ми предаде, за да бъда в течение на мисията, и се извини, че съветското комисарство на външните работи не ме е осведомило. Ясно е - заключава Стаменов, - че са искали да ви изнена­дат и са се бояли да не би да ги изпревари Хитлер и затова ме заблуди, че Соболев отиде в Букурещ. Впечатлението ми е, че са готови на всич­ко само да сключат пакт с нас.”⁶¹

Молотов разговаря на 26 ноември по същите въпроси и с германс­кия посланик в Москва фон Шуленбург. Във връзка със загатването на Рибентроп за отношението на СССР към Тристранния пакт Молотов заявява на посланика, че СССР би могъл да обсъжда този въпрос само ако получи по-голяма свобода на действие във Финландия, при сключ­ване на пакт за взаимопомощ между СССР и България, ако СССР полу­чи морска и сухоземна база върху Босфора и Дарданелите, ако се приз­нае правото на СССР върху зоната южно от Батум и Баку към Персийския залив.”

Такива са най-важните документи за съветското предложение, нап­равено през ноември 1940 г. Какво показват те:

1. Разговорите в Москва между Деканозов, Молотов и Стаменов и предложенията, направени от Соболев в София, разкриват стремежа на Съветския съюз да се стабилизира на Балканите и специално в България, за да може да предотврати германското проникване в Европейския Югоизток и евентуални английски заплахи срещу черноморската сигурност. Съветските проекти за черноморски блок от 1939 г., след сключ­ването на германо-съветския пакт, са изоставени. Съветският съюз губи през началния етап на войната шансовете си за успешна политика в Гърция, Румъния и Турция. Минимални са и неговите възможности в Югославия, където боричкащите се прогермански и проанглийски тенденции са ед­накво враждебни към съветските дипломатически акции.

България остава единственият обект, където съветската политика може да разчита на известно влияние поради силните симпатии на българското общество към СССР поради страха на българското пра­вителство от войната и все още следваната неутрална политика. И когато Германия започва през септември 1940 г. да прониква на Балканите не само икономически и дипломатически, но и със своите дивизии, СССР не може повече да отстъпва и да не се възползва от своите последни възможности в този район.

2. Съветското предложение за няколко дни варирало от проект за гаранционен пакт, както е на 19 ноември, в предложение за договор за взаимна помощ. Това е твърде съществен момент. Съветската дипло­мация бързо схваща, че идеята за гаранционен пакт ще изплаши бъл­гарското правителство, и затова смекчава формата.

Във връзка с това възниква въпросът за гаранциите, които СССР трябвало да получи в България, за да може евентуален договор да има реална стойност за съветската политика. В литературата и мемоарите често се подхвърля мисълта, че Съветският съюз поискал бази в България. Документите, които са на разположение засега, разкриват ня­колко сведения в това отношение. В разговора с Хитлер през ноември 1940 г. Молотов, говорейки за гаранциите, дадени от Германия на Румъния, попитал „дали тази мярка е насочена срещу Русия. Хитлер отговори, че ако Русия няма намерение да атакува Румъния, тази гаран­ция не може да бъде насочена срещу СССР Молотов попита дали ние сме готови за това Русия да даде една аналогична гаранция на България. Хитлер го попита дали България е помолила за това, както Румъния. Молотов отговори уклончиво.”⁶³

Това съветско искане за пръв път било разкрито на българското пра­вителство от Хитлер в срещата му с Драганов на 4 декември 1940 г.⁶⁴

Много по-късно и вече при други условия Хитлер отново съобщава на българското правителство, че при посещението си в Берлин през 1940 г. Молотов поискал четири гаранции за Балканите, между които и бази в България. ⁶⁵

Но очевидно меродавна е тук стенограмата за срещата между Хитлер и Молотов. Искането за гаранции от страна на Молотов било потвърдено лично от него и пред българския пълномощен министър в Москва Стаменов на 26 ноември 1940 г. Молотов казал на Стаменов, че в Берлин говорил за гаранции, понеже там само този език разбира­ли⁶⁶.

Отрицателното отношение на Германия към съветското искане и опасенията, че българското правителство не ще разговаря за гаранци­онен пакт, принудили съветското правителство да се откаже от своята първоначална идея. В предложението на Соболев не става вече дума за никакви гаранции или бази. Сведенията, които дава военният министър Теодоси Даскалов пред Народния съд през 1945 г., че „доколкото си спомня, се искало да се настанят руски гарнизони във Варна, Бургас и Пловдив”⁶⁷, като че ли се дължат на несигурната памет на генерала.

3. В разговорите, водени в Москва, и в предложението на Соболев се забелязва една съществена разлика в обещанията на СССР по българс­кия териториален въпрос. На 19 ноември Молотов заявява на Стаменов, че „Съветското правителство счита, че всичките наши национални нужди срещу турците, Югославия и Гърция трябва да бъдат задоволени”⁶⁸, а на 26 ноември той вече декларира, че „СССР е готов да подкрепи всич­ки наши териториални разширения.”⁶⁹

Но в официалното предложение на Собелев има изричен текст само по отношение на Западна и Източна Тракия.⁷⁰

Там нищо не се спомена за българските претенции спрямо Югославия. По този повод цар Борис забелязва, че и Германия, и Русия не предлагат нищо за Западните покрайнини, следователно те работят едновременно и в Югославия.⁷¹

4. Много интересна особеност в съветското предложение е съгласи­ето на СССР за присъединяване на България към Тристранния пакт, ако се прегарантира и в Съветския съюз. Дори Молотов заявил на Стаменов, че при известни условия и СССР би могъл да се присъедини към Тройния съюз. Този момент от Соболевото предложение би тряб­вало да се разглежда като един обикновен дипломатически ход, съобра­зен с германо-съветския пакт и силни прогермански настроения в България.

Как българските управляващи среди посрещат съветските предложения? Още на 19 или 20 ноември, когато се получава телегра­мата на Стаменов за предложения от Молотов гаранционен пакт, царят, Филов и Попов се събират и решават да отговорят отрицателно.⁷²

При пристигането на Соболев българското правителство вече има­ло отрицателно отношение към неговата мисия. И докато Филов и Попов се задоволяват да го изслушат, царят веднага се противопоставя. Борис III заявява на съветския пратеник, че България има национални интереси, но иска да ги постигне в мир, както станало с Добруджа. България не е въоръжена, народът след три нещастни войни не иска да воюва. Но във всеки случай - казал царят - ще проучим въпросите, дайте ни един пре­пис от предложението.⁷³

И междувременно още на 25 ноември Филов приема германския пос­ланик Рихтхофен и му съобщава разговора със Соболев. Вечерта на 25 ноември в двореца се събира „четворката” (Филов, Попов, Даскалов и Габровски), за да обсъдят предложението на Соболев. Решават по прин­цип да го отхвърлят.⁷⁴

По-сетне Филов докладва предложението в Министерския съвет, къ­дето се обсъжда следният проект за отговор. „Българското правителство, като изказва признателност на СССР за неговата готов­ност да услужи на нашата независимост, намира, че засега опасността от Турция не е така голяма, за да налага предлаганите мероприятия.”⁷⁵

Цар Борис III прочел на Лулчев един свой проект, който гласял: „България не е преставала да се отнася с уважение към Русия и когато французи и англичани са ни канили да отиваме да се бием през 1918 г., сме отказвали. България иска мир и чрез мира да постигне идеалите си. Нямаме интерес към Проливите, понеже сме много малки. Много се радваме, че и Русия ще влезе в Тристранния пакт...” и т.н.⁷⁶

Но очевидно към тези два проекта за отговор са прибавени и други аргументи. Това личи от съветското мнение за отговора на българското правителство, изразено от пълномощния министър в София Лавришчев пред Иван Попов на 7 декември 1940 г.

Според съветската дипломация българските мотиви не били основателни.

Първият мотив, че българското правителство преценявало съветс­кото предложение като средство за въвличане на България във войната, било явно недоразумение, заявил Лавришчев. Съветското правителст­во целяло разрешаването на българските претенции по мирен начин, но не всичко зависело от България и СССР Не можела да се изключи възможността от едно военно нападение срещу България, предвид на турските военни мерки и заплахата на Англия да бомбардира България, ако последната се присъедини към оста.

Във връзка с втория мотив, че пактът за взаимно подпомагане на­лага на България военни задължения, които не са по нейните сили, СССР изразява готовност да оттегли това свое предложение и да се ограничи с едностранно „гарантиране на България и на нейните интереси, което би означавало освобождаването на България от теж­ките за нея военни задължения”.

Последният мотив, че България не може да приеме предложението, понеже е в преговори за присъединяване към Тристранния пакт, СССР също счита за неоснователен. Тук Лавришчев предупреждава България за опасността да бъде въвлечена във войната, ако се присъедини към една от воюващите групировки. Но според Съветския съюз, Тристран­ният пакт не само че не би направил излишно съветското предложе­ние за военна помощ, но напротив, още повече би засилил неговото значение за България предвид сложната международна обстановка.⁷⁷

И въпреки че съветската дипломация по същество отстъпва и по трите възражения на българското правителство и се отказва от военна­та помощ на България, българското правителство окончателно отхвърля предложения пакт за взаимна помощ. Това Попов телеграфира на Драганов още на 8 декември, а следващия ден пише до Стаменов в Москва: „Очевидно нашата мотивировка не е била добре разбрана. Ние никога не сме твърдели, че съветското предложение цели да ни въвлече във война. За нас тук няма обаче съмнение, че подписването на подобен пакт, явно насочен срещу Турция, засилва опасността от война. България винаги е страдала, когато са я подозирали, че е оръдие на Русия, такъв би бил случаят и днес по отношение и на двете воюващи страни.

Що се касае до гаранциите съгласно точка втора (на съветското въз­ражение - б. а., Н. Г), нашият отговор е известен. България не се е смя­тала за застрашена.”⁷⁸

Защо е отхвърлено съветското предложение?

Преди всичко трябва да се посочи, че предложението на СССР за пакт за взаимна помощ, направено от Соболев на 25 ноември 1940 г., е изключително изгодно за България с оглед на националните интереси, на нейните исторически териториални претенции, на нейното стопанс­ко развитие. Такова предложение България не е получавала през цялата война нито от Германия, нито от Англия.

Както вече се посочи, германската дипломация дълго време е на­пълно резервирана спрямо българските искания. През лятото на 1940 г. тя променя отношението си по добруджанския въпрос и чак през ок­томври - ноември 1940 г., когато се стреми да присъедини България към Тристранния пакт, вече обещава и излаз на Егея. По претенциите на България към Югославия и Турция германската дипломация винаги е била напълно резервирана, защото работела с оглед на своите интере­си и в тези две страни.

Англия е още по-сдържана спрямо българските искания. Разчитайки на Балканската антанта, тя дълго време преди и след започване на война­та държи за статуквото на Балканите и едва през есента на 1940 г. одобрява присъединяването на Южна Добруджа към България и неофици­ално признава, че ще разгледа в бъдещата мирна конференция българ­ските интереси и ще гарантира националната независимост на България.

Съветските предложения са лишени от подобни уговорки и условия. С оглед на развитието на войната и резултатите от нея те дават огром­ни предимства на България.⁷⁹

Но въпреки това българското правителство отхвърля съветското предложение, без нито за момент да се замисли върху него, без да го обсъди сериозно или да проучи условията и изгодите, които Соболев предлага.

Главната причина за това е страхът на българските управляващи сре­ди от болшевизма, от съветското влияние в България, което те разглеж­дат от своите класови позиции като смъртна заплаха за властта на царя и на буржоазията. Цар Борис III непрекъснато вижда кошмарите на социалните смутове и панически се страхува от Съветския съюз. Именно поради това, както вече многократно беше показано от негови документи, в тази война той вижда осъществяването на национално-териториалните претенции на България и задоволяването на неговите династически амбиции в компромиса, в съюза на Англия и Германия, очевидно насочен срещу съветската страна. Този уплашен от топовете на революцията цар не би могъл да допусне в своето съзнание, че България може да влезе в съюз със СССР

За съжаление към тази позиция на царя, действителен ръководител на външната политика, би трябвало да се прибави и липсата на дално­видност и широта на погледа сред българската буржоазия. Буржоазните управляващи среди, водени единствено от своя класов инстинкт за самосъхранение, не можеха да надделеят първичния си страх от болше­визма и да проведат, дори и в полза на своите собствени интереси, една по-гъвкава, по-разумна политика спрямо СССР

Германо-съветският договор от август 1939 г. създава благоприятни условия в това отношение. Истинските шансове са пропуснати още през септември 1939 г., когато Съветският съюз прави своето първо предложение. Но и тогава дори такъв способен дипломат като Кьосеиванов не успява да се издигне над своята среда и да използва съветската помощ. През следващата есен вече условията са значително по-неблагоприятни, но и сега българската дипломация би могла да пос­тигне повече.

Втората причина за провала на българо-съветските преговори през ноември 1940 г. трябва да се търси в международното положение на България.

България е силно притисната от Германия и Англия. Срещу нея настръхнали стоят Турция и Гърция. Двете воюващи групировки са извънредно ревниви към опитите за сближение между СССР и България. И макар че по време на съветско-българските разговори България не е подложена на непосредствена дипломатическа обработка от страна на Англия, както по време на наскоро завършилите германо-български преговори, тя чувства на всяка крачка нейната реакция. След отказа да се приеме Соболевото предложение Момчилов информира от Лондон, че „тия сведения, проникнали в някои редак­ции и политически кръгове, очевидно се посрещат с одобрение от ту­кашните ръководни кръгове”.⁸⁰

Но Германия и този път не изменя на своята традиция на брутална и безцеремонна намеса в българо-съветските отношения. На 4 декември 1940 г. Хитлер извиква Драганов и силно раздразнено и остро реагира срещу съветските предложения. Няколко пъти повтаря и иска от посла­ника да предаде на българското правителство, че ако България беше влязла в Тристранния пакт, нямаше да има руски натиск, който ще продължава, докато България не влезе в пакта.⁸¹

Българското правителство добре разбира, че една по-реална стъпка в областта на българо-съветските отношения неминуемо ще предизви­ка остра реакция на Германия и Англия. И като взема предвид,, че над Балканите вече витаят буреносните облаци на войната, то отхвърля съ­ветското предложение, както направи и преди това с германското, за да не дразни другите велики сили и своите съседи. По този начин прави­телството остава вярно на политиката на изчакване и неангажираност. Но докато по-рано поради това, че военните събития бяха още далеч от Балканите, българската политика можеше да стои на изчаквателна позиция, сега при многократно засиления натиск от страна на великите държави България вече трябва непрекъснато да се „изплъзва”. Именно тази политика на „изплъзване” обаче не дава възможност на българска­та дипломация да следи със спокойствие и разум развитието на между­народните отношения, а я превръща в един безпомощен резонатор, под­мятан от бурите на войната. Но, разбира се, това не може да бъде вина за българската политика, това е no-скоро нейното нещастие. Такава е за съжаление съдбата на малките държави, особено на онези, които за­емат, невралгичните пунктове на земята.

Третата причина за неуспеха на съветското предложение трябва да се търси в съотношението на обществените и политическите сили в България през 1940 г., в техните позиции и възможности да влияят вър­ху външнополитическата ориентация на България.

Както вече беше посочено, властта на цар Борис III, особено след изборите в края на 1939 и началото на 1940 г., беше твърде солидно укрепена. Макар че значителна част от масите и една част от обществе­ното мнение е против правителствената политика, те не разполагат ни­то с организация, нито с необходимите материални и политически средства, за да изменят съществуващото положение. Държейки здраво в свои ръце армията и полицията, налагайки цензура върху печата и непрекъснато ограничавайки политическите свободи, цар Борис и не­говото правителство не позволяват реално да се заплаши тяхното господстващо положение. Те останаха пълновластни разпоредители в бъл­гарската политика.

Буржоазната опозиция беше предимно с англофилска ориентация. Нейните политически акции, най-често жалки палиативи, лишени от смел заряд, се определяха от ходовете на английската политика. И дока­то през 1938 г. и първата половина на 1939 г. тя проявява известна бла­госклонност към една по-реална политика спрямо СССР предвид на англо-съветските отношения и преговори, сега, когато СССР е сключил пакт с Германия, а английската политика проявява изключителна рев­ност към опитите на СССР да се стабилизира на Балканите, буржоазна­та опозиция в своето огромно мнозинство се обяви против Соболевото предложение. В началото на 1941 г. тези среди разпространяват един позив, в който яростно нападат СССР отхвърлят неговото предложение и настояват за пълен неутралитет и спрямо СССР, и спрямо Германия.⁸²

Идеята за неутралитет отговаряше за момента на желанието на Англия да запази България извън войната при невъзможността тя да бъде привлечена на английска страна.

Съветското предложение за взаимопомощ намери широк отглас сред трудещите се в страната, останали в значителната си част „верни на сво­ите чувства на уважение към освободителната мисия на Русия. Това обс­тоятелство даде възможност на БРП да организира едно широко движе­ние от плебисцитен характер, което се изрази в многобройни колективни и лични писмени искания за приемане на съветското предложение.⁸³

Организаторът на това масово движение - БРП, за момента не раз­полага с повече сили и средства, за да може от тази народна акция да изкове силни и реални оръжия, които да окажат влияние върху външнополитическата ориентация или да принудят меродавните фактори в бъл­гарската политика да приемат съветското предложение. Причината за това трябва да се търси, разбира се, в реалното съотношение на силите в България. Но наред с това трябва да се вземе предвид, че над ръко­водството на БРП продължаваха да тежат някои неверни преценки за международното положение. БРП все още беше в плен на невярната постановка, че политическата борба по време на войната е израз на противоречието буржоазия - народни маси, че разрешаването на това противоречие е в алтернативата социализъм или национално поробва­не. Към края на 1940 г. в партийните среди още се срещаха нереални преценки за трайността на германо-съветския пакт и за ролята на Англия като главен подпалвач на война.⁸⁴

Тези партийни становища ясно се манифестираха по време на гер­манското предложение за присъединяване на България към Тристранния пакт през октомври 1940 г. Те продължаваха да оказват влияние и по време на Соболевата акция.

И така в края на 1940 г. в България няма реална сила, способна да събори правителството или да наложи сближението със СССР Като се вземе предвид тежкото международно положение на страната, антисъветските чувства на царя и правителството и неспособността на общес­твените и политическите сили за радикални действия, става ясно защо цар Борис и Богдан Филов отхвърлят съветското предложение с такава лекота.

България остава на своя кръстопът. Правителството все още успява да се изплъзне от международния натиск на воюващите и неутралните велики държави и да опази неутралитета на страната. България про­дължава да бъде люшкана от бурите на войната, беззащитна и настръхнала.

Но войната с вихрено темпо се носи вече към Балканите. Над Европейския Югоизток се сгъстяват страшни облаци. Отново и отно­во българското правителство и обществените сили в България се пи­тат - накъде?

Часът за отговора беше дошъл. За втори път след 1915 г. България трябваше да избира. Тя вече не можеше да отлага своя избор.

1 Нюрнбергский процес, т. II, М., 1958, с. 258, 593.

2 Граф. Г. Чано, ц. с., с. 247, 253; също Дж. Батлер, ц. с” с. 342, 343.

3 Тайните документи на френския генерален щаб. Берлин, 1941. Записки на главнокомандващия генерал Гамлец, 10.111.1940 г., с. 52-53; също Документи по конфликта с Югославия и Гърция, Берлин, 1941, с. 219, 220.

4 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, л. 32.

5 Joachim von Ribbentrop. De Londres ä Moscou. mèmoires. Paris. Grasset. 1954, p. p. 182, 183; също ЦДИА, ф. 176. on. 8. a. e. 1009. Телеграма на Стаменов за разговор с Молотов, л. 1-3.

6 Journal de Génève. 1O.X.I940.

7 Дж. Батлер, ц. с., с. 342.

8 Граф. Г. Чано, ц. с., с. 258.

9 DGFP. ser. D, vol. XI, London, 1961, p. 204-205; също ЦДИА, ф. 176, on. 8, а. е. 17, л. 156-157.

10 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, л. 31.

11 DGFP. ser. D. vol. XI, p. 1201 -1202.

12 ЦДИА, ф. 456, on. 1, a. е. 10, л. 48.

13 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 12, л. 120.

14 Пактам, а. е. 18, л. 35.

15 Пак там.

16 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 18, л. 35.

17 DGFP., ser. d, vol. xi, p. 365-366.

18 Пак там, Шифрована телеграма на Иван Попов до Драганов от 20 октомври 1940г., л. 34.

19 Пак там, а. е. 18, л. 19.

20 Пак там, л. 42.

21 Пак там, Шифрована телеграма на Драганов от 23 октомври 1940, г., л. 65.

22 Пак там.

23 Пак там, оп. 7, а. е. 1102; Доклад на проф. д-р Ив. Странски за посещението му в Германия от 20 октомври 1940 г., л. 9-10.

24 Пак там, оп. 8, а. е. 7. Шифрована телеграма на Попов до Драганов от 31 октомври 1940 г., л. 40.

25 Пак там, а. е. 17, Доклад на Драганов за срещата му с фон Папен от 6 ноември 1940 г., л. 70.

26 Пак там, а. е. 18, Шифрована телеграма на Караджов от 11 септември 1940 г., л. 3.

27 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 111.

28 Граф Г. Чано, ц. с” с. 265.

29 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, Шифрована телеграма на Попов до Драганов от 25 октомври 1940 г., л. 36.

30 АМВР, II, НС, а. е. 11. л. 111.

31 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, Шифрована телеграма на Наумов от 29 октомври 1940 г., л. 66.

32 Дж. Батлер, ц. с., с. 347; също Г Стефанов, ц. с., с. 436.

33 ЦДИА, оп. 8, а. е. 17. Шифрована телеграма на Драганов от 14 ноември 1940 г., л. 80.

34 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 115.

35 Пак там, а. е. 14, л. 279.

36 Пак там, а. е. 11, л. 120.

37 Пак там, а. е. 14, л. 279.

38 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. З, л. 1-2.

39 Les archives secrètes du comte Ciano, p. 416, 418.

40 Граф Г. Чано, ц. с., с, 271, 274, 275.

41 Les lettres secrètes echangées par Hitler et Mussolini, Paris, Editions du Pavois 1946, p. 42 ЦДИА, ф. 176, on. 8, a..e. 17, Шифрована телеграма на Киров от 24 ноември

43 Дж. Батлер, ц. с., с. 352, 353.

44 В. Словенец, 27.XI.1940 г.

45 В. Times, 27 и 28.XI.1940 г.

46 ЦДИА, ф. 176. оп. 8, а. е. 17, Шифрована телеграма на Антонов от Стокхолм, 24 ноември 1940 г., л. 104.

47 Сп. Военно-исторически сборник, 1954, кн. 1, с. 97.

48 Стефанов, ц. с.

49 Л. Б. Валев, ц. с., 172, 173.

50 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 59.

51  Сп. Военно-исторически сборник. 1954 г., кн. 1, с. 104 и сл.

52 Les lettres secrètes echangées par Hitler - Mussolini, p. 93.

53 B. Journal de Génève, 1-2.XII.1940 r.

54 М. Михов, ц. с., ВИС, 1954 г., кн. 1, с. 103.

55 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 18, Шифрована телеграма на Стаменов от Москва, 19 ноември 1940 г., л. 66.

56 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1009, л. 1-3.

57 Пак там, а. е. 18, л. 70.

58 АМВР, II, НС, а. е. 14, Промемория за предложението на Соболев - главен секретар на Наркоминдела, приет от министъра Иван Попов, понеделник. 25 ноемв­ри 1940 г., л. 42; същият текст без точките за стопанската помощ е телеграфиран от Иван Попов до пълномощния министър Киров в Анкара - ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1116а, л. 141. За съжаление не разполагаме с автентичния съветски документ.

59 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 121. 60 Пак там.

61 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1009, Чернова на шифрована телеграма на пълно­мощния министър в Москва от 26 (друга дата няма), л. 4-5.

62 Andre Fontainè, о. с. р. 170.

63 Joachim von Ribbentrop. о. с. Extrait du proces verbal de l'entretien du Purer et du President du conseil des commissaires du peuple - Molotov, Berlin, le 13 novembre 1940, p. 182. Преводачът на Хитлер Паул Шмид предава разговора между Молотов и Хитлер по следния начин: След въпрос на Молотов за Румъния и отговор на Хитлер, че Германия е дала гаранции срещу всяко нападение. Молотов: „Какво ще кажете, ако ние дадем на България гаранция, подобна на тази, която вие дадохте на Румъния, и при същите условия, именно изпращайки там силна военна мисия”

Хитлер: „Ако Вие искате да дадете на България гаранции при същите условия като тези, дадени от нас на Румъния, аз трябва най-напред да ви попитам дали България е поискала подобна гаранция, както го беше направила Румъния?”

Молотов отговаря отрицателно, по заявява, че Русия вероятно ще се разбере с България по този въпрос, и подчертава, че не може да става въпрос за намеса във вътрешните работи па страната. Schmidt Paul, Sur la scene internationale. Ma figura­tion auples de Hitler 1933-1945. Paris. 1950. p. 291; същият разговор е предаден в спо­мените и па съветския преводач В. Бережеков, С дипломатической миссией в Берлин 1940-1941, Москва, 1966.

64 ЦДИА. ф. 176, оп. 7. а. е. 969, л. 62.

65 ЦДИА, ф. 456. оп. 1. а. е. 11. Дневник па Богдан Филов, л. 62-63.

66 АМВР, II, НС, а. е. 14, л. 3.

67 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1009, л. 4.

68 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1009, л. 1-2.

69 Пак там, л. 4.

70 Пак там, а. е. 116а, л. 141.

71 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 121.

72 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. З, л. 2.

73 АМВР, II, НС, а. е. 11. л. 121.

74 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. З, л. 3.

75 АМВР, II, НС, а. е. 14, л. 3. Този текст очевидно е само част от проектирания отговор.

76 Пак там, а. е. 11, л. 121.

77 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, Шифрована телеграма на Попов до Драганов от 8.ХII.1940 г., л. 41.

78 Пак там. Шифрована телеграма на Попов до легацията в Москва от 9 декем­ври 1940 г., л. 42.

79 Д. Сирков, ц. с., с. 145.

80 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, л. 7.

81 Пак там, оп. 7, а. е. 969, л. 62.

82 ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 857, л. 10; подробности виж у Д. Сирков, ц. с., с. 150 и сл.

83 В литературата движението за дружба и пакт със СССР е разгледано твърде подробно - виж: Д. Сирков, ц. с., с. 153 и сл.; също Л. Б. Валев, ц. с., с. 242, 263; Г Стефанов, ц. с., с. 441, 442; М. Михов, цит. статии в сп. ВИС, 1953, кн. 4, 1954 п, кн. 1; П. Иванов, Присъединяването на България към фашисткия блок и борбата на българския народ под ръководството на БКП против вмъкването на страната във войната, за мир и дружба със СССР, сп. ВИС, 1960, кн. 6, с. 18, 35.

84 Д. Сирков, ц. с., с. 54, 55; л. 153.