Глава пета
В края на 1940 и началото на 1941 г. германската военна машина стремително се насочва към Балканите. На 13 декември 1940 г. германското военно командване утвърждава „Директива № 20 по операцията „Марита”. Тази директива предвижда концентрация на крупни сили в Румъния и след установяване на благоприятно време, вероятно през март, да се изпрати ударна група за окупация на северното крайбрежие на Егейско море, а ако е необходимо - и на цялата гръцка територия. Тук е записано, че се „очаква поддръжка от България...”1
Ясно е, че целта на операция „Марита” е да ликвидира гръцката съпротива, да парализира английската армия в района на Балканите, да предотврати английския план за създаване на балкански фронт. В същото време планът „Марита” е една частична операция от големия военностратегически план за война срещу СССР
В изпълнение на директива № 20 още към края на декември в Румъния са прехвърлени близо 500 000 германски войници.2
В началото на януари 1941 г. пълномощният министър в Букурещ Петров съобщава в София, че числото на германските дивизии в Румъния непрекъснато нараства. За командващ тези части е назначен фелдмаршал Лист. Той съсредоточава своите дивизии по протежението на Дунава в пунктовете за преминаване. Големи понтонни части, снабдени с тежки мостови съоръжения, използвайки леда, усилено подготвят преходите за форсиране на реката.3
Непрекъснато прииждащите германски части достигат към началото на февруари до 1 милион войници. Военната подготовка е съгласувана с една мощна дипломатическа офанзива. В началото на декември 1940 г. германската дипломация, с личното участие на Хитлер, се заема да подготви балканската операция. Хитлер разговаря най-напред с румънския диктатор Антонеску, с когото уговарят подробностите около германската атака към Солун и се съгласяват на следното: Румъния да бъде гарантирана срещу всякакви заплахи; да се подготви едно евентуално преминаване на германски военни сили през България по посока на Солун. В писмо до Мусолини от 5 декември Хитлер съобщава, че се подготвят вече заповедите за балканската операция.4
Веднага след разговора с Антонеску Хитлер се среща и с югославския министър на външните работи Цинцар-Маркович. Казал му, че само в приятелски отношения с оста Югославия би могла да задоволи своите аспирации. Такова едно виждане на нещата ще бъде прието психологически по-лесно от Унгария и България. Като използва за заплаха усилията на СССР за влияние в България, Хитлер говори, че ако българското правителство се беше присъединило към Тристранния пакт отначало, то не щеше да бъде подложено на такъв натиск. Аз смятам обаче - декларира Хитлер, - че ще успеем да надмогнем сегашната криза. Само в този случай ние ще отидем на съглашение също и с Москва, което ще бъде резонно и изгодно за всички страни.5
Малко по-късно - на 31 декември 1940 г., Хитлер отново пише на Мусолини по балканските проблеми. Този път той го занимава с позицията на българското правителство. „България показва обаче - отбелязва той - отвращение към присъединяването си към Тристранния пакт и с това да възприеме една ясна позиция в международните отношения. Огромният натиск, упражнен от Съветска Русия, е причината за това. Ако царят се беше присъединил незабавно към нашия пакт, никой не щеше да се осмели да го подлага на подобен натиск. Най-лошото е, че този натиск трови общественото мнение, което не е нечувствително към. комунистическата зараза. Без съмнение - продължава Хитлер - само Румъния и Унгария възприемат в конфликта една ясна позиция. Югославия печели време. Необходима е подготовка за всяка евентуалност от страна на Русия, макар че сега отношенията със СССР са твърде добри. В действителност единствените точки, които ни разделят, са Финландия и Константинопол. Не е в наш интерес - заключава Хитлер - да изоставим Константинопол на Русия и България на болшевизма.”6
С оглед подготовката на балканската операция, на 19 и 20 януари 1941 г. в Берлин се провежда среща между Хитлер и Мусолини, на която присъстват външните министри Рибентроп и Чано'и висши офицери от двете страни. Хитлер посочва, че концентрацията на германски войски в Румъния има три цели: да извършат операция срещу Гърция, да защитят България срещу СССР и Турция и да обезпечат гаранциите, дадени на Румъния.7
Граф Чано отбелязва в дневника си, че в Берлин била манифестирана „абсолютна солидарност между страните на оста и ние всички ще действаме заедно на Балканите”8.
Откритите германски приготовления в Румъния, демонстративно ориентирани на юг, и солидарността на държавите от оста Рим-Берлин поставят България пред огромна опасност. Още преди да вземе съгласието на българското правителство за преминаване през България, Хитлер усилено се готви за настъпление. Това означава, че той няма да се спре пред нищо, че е готов да смаже всяка армия, която се изпречи пред него, само и само да стигне до Егея.
Германското настъпление на Балканите бързо изменя положението на България. Дошъл е краят на политиката на изплъзване. Царят и българското правителство се стъписват. Те смъртно се страхуват от вътрешни сътресения и от англо-турска намеса, която би превърнала Балканите в боен театър на световната война. Но като дамоклев меч над България най-вече тежи германската армия, готова всеки миг да премине великата река.
Наред с военното настъпление срещу Балканите Германия пуща в ход и своята пета колона в България. Германските шпионски и дипломатически централи хвърлят огромни средства за подкупване на пресата и за активизиране на фашистките националистически среди. „Германската дейност се е засилила напоследък, след като политическият натиск над България не даде резултати - съобщава цариградският вестник „Тан”. Германците насъскват, от една страна, македонстващите, от друга - военните около генерал Жеков, с цел да създадат опозиционно течение срещу царя. Недоволните среди обвиняват царя, че не провеждал истинските схващания на народа.”9
Военният и политическият натиск на Германия активизира прогерманските, фашистките и шовинистическите среди. Още в края на ноември 1940 г. в парламента отново се надига гласът на национализма. Този път говорител на екстремистките фашистко-националистически сили става депутатът Петър Думанов. Той апелира за открит реваншизъм, за агресия в името на националните идеали. „България - крещи той - трябва да стане на Балканите това, което е Германия за Европа. И без това сме наречени прусаците на Балкана... Над благородната глава и над величествената корона на българския цар се постави един чист диамант - Добруджа. Но тази корона още не сияе с древния блясък на своето величие. Два от най-скъпите рубини още не светят и още не са окачени на българската царствена корона - това са македонският и тракийският български рубин.”10
Апелите към реваншизъм раздвижват фашистката реакция в страната. Легионери, ратници, национални движения, офицери и професори започват открита пропаганда в полза на присъединяването към Германия. Печатът широко рекламира германската бойна слава и българо-германското военно сътрудничество.”
Подемат се нескончаеми интриги срещу правителството и царя, за да се ликвидира тяхното колебание и се ускори присъединяването към Тристранния пакт. Германската пета колона пуща в ход всички свои агенти и средства. Багрянов и неговият антураж се домогват към правителствената криза. Около Багрянов, Христо Василев и полковник Даскалов се създава център на инсинуации и слухове.12
В условията на тази вакханалия на разюздан фашистки национализъм още през декември 1940 г. в парламента се издигат искания за ликвидиране на българския неутралитет. На 17 декември депутатът Дени Костов (бивш земеделец, преминал по време на войната на крайни фашистки позиции), обвинява правителството за неговите колебания и поисква България да се присъедини незабавно към пакта, да се разреши на българския печат да защитава националните претенции в Македония и да опровергае клеветите, че България се е отказала от своите аспирации.13
Концентрирала вече значителна армия на румънска територия, създала силно вътрешно напрежение в България, германската политика преминава отново към дипломатическа обработка на България за присъединяването й към Тристранния пакт. Още на 4 декември 1940 г. Драганов е извикан от Хитлер. В продължение на повече от час Хитлер увещава посланика в необходимостта от незабавно присъединяване на България към Тристранния пакт. Този път той вече си послужва и с „болшевишката заплаха”, като съобщава на посланика, че Молотов поискал да влязат с армия във Варна и Бургас.
Но Драганов продължава да упорства, като отново изтъква турската заплаха. Хитлер избухва: „Няма да ви нападнат - закрещява той, - ; защото за 24 часа ще се споразумея със Сталин и Турция ще изчезне от Европа.” На Драгановото възражение за отношението на Русия Хитлер отговаря също с маниакално заплашване: „Аз имам 100 готови дивизии, с които мога да се справя с Русия за три месеца.”
По-нататък Хитлер казва на посланика, че България може да увери турското правителство, че няма да пусне войски през своята територия, които да нападнат Турция. Германия изпитала много трудности от болшевизирането на балтийските страни, където сега не можела да получи нищо. Нейният стопански интерес на Балканите е голям, поради което тя няма да позволи разширението на болшевизма и на Балканите.14
Рапортът на Драганов до царя показва на българското правителство, че времето за изплъзване е минало, че то ще трябва да вземе съдбоносно решение. Единственото, което можело да се направи, както заявява царят пред Лулчев, е да се печели време. За целта - казва той - най-напред в Германия, уж на лечение, ще отиде Филов. Там ще се срещне с Рибентроп. Ако от това няма полза, тогава ще смени Попов с Драганов (но не и с Кьосеиванов). „Да се печели време, време - разсъждава Борис - поне до пролетта, пък тогава каквото Господ даде.” И този път царят, като удавник за сламка, се хваща за старата си идея - да пише писма до Англия и Германия, за да ги моли за помирение.15
Тактиката на забавяне, протакане и отлагане на преговорите, възприета от цар Борис, през декември 1940 г. е разгадана от германската дипломация и успоредно с военните приготовления на Дунава тя продължава, след срещата на Хитлер с Драганов, натиска върху българското правителство. Служителите от българското посолство в Берлин са буквално обсадени от чиновници на германското външно министерство и ежедневно увещавани в ползата;от българското присъединяване към пакта.16
Отново в ход е пуснат и шантажът. На 16 декември 1940 г. Драганов телеграфира в София, че германското външно министерство обсъжда идеята на Хитлер за предаване на Солун на Югославия. По този начин - пише Драганов - се създава опасност за България да загуби Македония и Западна Тракия. И той съветва правителството, че спасението е „да се обявим готови да се присъединим към Тристранния пакт при условия, които биха се показали неудобни за самите германци”17.
Натискът и шантажирането са продължени дори лично от Гьоринг. На 18 декември той извиква Драганов и му заявява, че „едно приключване на итало-гръцкия конфликт без участие на България може да я лиши от Дедеагач и Кавала”18.
Към този натиск веднага се присъединява и Италия. Караджов тревожно сигнализира от Рим, че преди известно време силите на оста са обещали Солун на Югославия срещу пропущането на германски войски през югославска територия и срещу участие на югославската армия в операциите срещу Гърция по посока на Солун. 19
И така, докато през октомври - ноември 1940 г. Германия канеше българското правителство да се присъедини към Тристранния пакт, за да спре разширението на войната и да се укрепи мирът, т.е. в името на несъществуващи за германската политика цели, сега, когато германската военна подготовка на Балканите е очевидна, дипломацията на райха става цинично откровена. Влизайте в пакта - нагло настояват германските политици, - защото сме готови да смажем всички на Балканите - и Турция, и Гърция, и вие няма да получите нищо - всичко ще дадем на Югославия.
При тази обстановка в самото начало на новата 1941 г. Б. Филов заминава за Залцбург, за да се срещне с германските управници. Точно по плана на царя пресата съобщава, че министър-председателят отива на лечение във Виена. На 4 януари Филов се среща с Рибентроп в един вагон на гара Залцбург и води с него продължителен разговор.
Преди всичко Филов уверява германския външен министър, че правителството е решило „да не допускаме Русия, като се противопоставим даже с оръжие”. След това той отново развил старата теза, че България отклонила предложението на Тристранния пакт, понеже била недостатъчно въоръжена и се страхувала от евентуални компликации от страна на Турция, Русия и други държави. „Но - продължил той -макар че не сме подписали пакта, ние сме фактически „mit der ganzen scele dabei” - съдбата ни е свързана с Германия още от 1914 г. Становищата между България и Германия по отношение на Тристранния пакт са много близки, само че Германия настоява да се присъединим веднага, а България иска това да стане в удобно време.” Накрая Филов повдига и македонския въпрос, като поисква от Рибентроп да се намеси и облекчи съдбата на българското население в Македония.20
По този начин на 4 януари 1941 г. българското правителство вече изразява определена склонност да се присъедини към Тристранния пакт, като в съответствие с набелязаната тактика от царя се стреми да отложи подписването за по-късна дата, продължавайки да се страхува от вътрешни и външни смущения.
Рибентроп, разбирайки благосклонността на Филов, започва да го уверява, че българските опасения са без основание. Той заявява, че Русия също ще се присъедини към пакта. Турция няма да нападне България, като знае, че зад нея стои Германия, а заплахите на Рендел са смешна работа. После Рибентроп се оплаква от българския отказ през ноември 1940 г., който навсякъде направил голямо впечатление, и грубо подмята, че България не иска да влезе в пакта, защото не вярва в крайната германска победа. За това те имали сведения или поне впечатленията са такива. По въпроса за Македония Рибентроп прекъсва Филов твърде безцеремонно и му заявява, че не може всичко да се разреши изведнъж, че сега България трябва да се задоволи с Тракия, че „qui trop embrasse etouffe” („който много ламти, се препъва”). Накрая Рибентроп отново поисква подписването на пакта от страна на България да стане преди германската намеса на Балканите.21
Следобед на същия ден Филов е вече в Бергхоф на среща с Хитлер. Фюрерът говори дълго и разпалено. Той казва на Филов, че включването на България в пакта ще бъде неудобно само за Русия, но ще я поставят пред свършен факт. По-нататък Хитлер развива мислите, казани вече пред Драганов на 4 декември, и предупреждава Филов да бъде много внимателен със Съветския съюз, макар че „Сталин водел реалистична политика”. Накрая той отново заплашва, че ако Русия се скара с Германия, той ще я смаже със своите дивизии. След това Хитлер доразвива идеите на Рибентроп от сутринта, като добавя, че не иска България да се меси във войната, че при евентуални военни усложнения той ще й даде 10-20 дивизии и няма да възпира българите към Солун. Подобно на Рибентроп, Хитлер отхвърля всякакви разговори за Македония, като открито заявява, че той и Гьоринг имат благосклонно отношение към Югославия.
Хитлер и Рибентроп - отбелязва Филов в своя дневник - отклоняват всякакви разговори, които не се отнасят до Тристранния пакт, не дават никакви гаранции относно териториалните претенции на България.22
На 7 януари Филов се връща в София. Той веднага се среща с Попов и Габровски и ги уведомява за германските предложения. „Попов посрещна изявленията на Рибентроп с ирония и насмешка” - отбелязва Филов в дневника. Късно вечерта на същия ден Филов е при царя, на когото внушава, че трябва да се влезе в пакта, тъй като друг изход няма.
Царят реагира силно и раздразнено. Той заявява на Филов, че „предпочита да абдикира или да се хвърли в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме”. Той бил републикански цар, гледал какво ще стане с народа. Намесата във войната чрез пакт с Германия била идея на „старците” около ген. Жеков, начело на които стоял Фердинанд. Те не могли да се помирят с мисълта, че Борис no-добре ръководи работите. Народът нямал желание да се бие, могат да избухнат смутове, няма вяра във войската.
Филов се опитва да успокои царя, като дълго говори за идеалите, и апелира към него да бъде войник. Накрая царят почти се съгласява с него.23
Тези силни колебания на царя са засвидетелствани и от дневника на Лулчев, където е отбелязано, че царят бил отчаян, искал да абдикира, но след като разговарят с Лулчев на 9 януари, той вече е склонен да отстъпи пред Германия, въпреки че намира нейната политика за шаткава.24
Но докато царят се колебае и изпитва ужас пред евентуалната война на Балкана, Филов започва да действа много енергично. На 8 януари отново вика Попов и Габровски, за да обсъдят положението. И тук той се натъква на втора трудност. Попов също се обявява против пакта, като заявява, че не вярва в победата на германците, и настоява да му се приеме оставката.25
Но въпреки неговите възражения на 10 януари „четворката” отива при царя в двореца „Враня” и там решава да започнат преговори, като извикат предварително Драганов за консултация.26
И още същия ден Външното министерство изпраща на Драганов уговорената във „Враня” лична и строго поверителна телеграма. „Щом получите тази телеграма, съобщете в германското външно министерство, че сте повикан в София във връзка с известните ви последни разговори с министър-председателя. Същевременно съберете и донесете всички сведения и документи по подписването на Тристранния пакт от разните държави.” По-нататък в телеграмата се нарежда на Драганов да подхвърли като своя идея, че намира за необходимо да се изяснят предварително някои въпроси - на първо място за българската сигурност с оглед на опасността от Турция и обещанието на Хитлер за ненамеса на България във войната, и да повдигне териториалните въпроси, като настоява да се уточни поне границата на Беломорска Тракия, да поиска да приемат в Германия двама български генералщабни офицери, който да се срещнат с меродавните германски военни лица за изясняване проблемите около сигурността на България. Накрая му се нарежда, след като извърши предписаните постъпки, да замине веднага за София.27
Драганов веднага се заема с предписаните от София проучвания. На 13 януари той посещава държавния секретар Вайцзекер, пред когото прави подробно изложение за международното положение на България и за нейната външна политика. След като декларира, че „България не е неутрална страна..., че тя е фактически с Германия, с оста и е готова да се присъедини към Тристранния пакт, но в един момент, който тя би считала за благоприятен”, Драганов повдига въпроса за гаранциите. Първо, той иска да се даде възможност на България да завърши военната подготовка, второ, България да получи сигурна и предварителна гаранция за териториален изход на Егея, като получи пространството от турската граница на Марица западно до Струма, за да се включи и българският град Кукуш. Освен това Драганов предупреждава щатсекретаря, че ако Германия даде Солун на Югославия, няма да се намери вече българско правителство, което да води една приятелска политика спрямо Германия. В заключение той заявява, че България ще се присъедини към пакта, след като се подготви и след като правителството получи увереност, че може да се реализира поне едно от въжделенията на българския народ - излаз на Егея в указаните граници.28
Вайцзекер изразява учудване, че сега България отстъпва от своето намерение да влезе в Тристранния пакт, тъй като от разговорите с Филов те имали впечатление, че тя е много по-напред в това отношение. Но той не дава никакъв отговор на посланика, като обещава да докладва българските искания. И наистина след два дни - на 15 януари, той извиква Драганов и му съобщава следното становище на германското правителство.
1. Опасенията от английските заплахи спрямо България са. неоснователни.
2. Германия ще направи всичко възможно да създаде сигурност и безопасност за България, за да се намалят рисковете.
3. Германската страна е съгласна двама български генералщабни офицери да уговорят с фелдмаршал Лист и неговия щаб военните въпроси около присъединяването на България. Германия се задължава да окаже помощ за организиране на въздушната отбрана на България.
4. Германското правителство е разгледало българското искане за териториален излаз на Егея и е съгласно този излаз да бъде между устията на реките Струма и Марица, като границата се очертае впоследствие.
5. Германското правителство смята, че България няма да откаже да подпише Тристранния пакт, щом всичките предисловия за нейната сигурност ще бъдат изпълнени. Когато германското правителство определи датата за подписването на пакта, тогава ще бъдат взети всички мерки, за да се посрещне всяка евентуалност.29
Ясно е, че Германия не желае да се ангажира с всички български искания. Тя не дава определени гаранции за сигурността на българската територия, отминава въпроса за Солун, отхвърля българското искане за Кукуш. На 19 януари 1941 г. Рибентроп разговаря с граф Чано по предстоящата итало-германска акция на Балканите. Според него трудностите с България са вече преодолени. Сега трудностите произтичат само от колебливия характер на цар Борис, който не е успял да преодолее напълно известни симпатии към Англия, която винаги е била „бащин дом на всички монархии”. Но, както и да е, Рибентроп смята, че това може да стане към края на февруари, за да не се остави много време за реакция на съседните страни. Той не вярва, че Турция ще реагира военно. В Югославия общественото мнение е враждебно към оста, но е убеден, че то не ще направи никакъв жест.30
След Драгановите постъпки пред Вилхелмщрасе в София закипява трескава политическа дейност. Отново в центъра на подготовката застава Филов. Той се заема да преодолее вътрешните противоречия, идващи главно от съпротивата на царя и на Попов, и да опипа настроенията в Турция и Югославия с оглед на предстоящото присъединяване на България.
Междувременно цар Борис продължава силно да се колебае. Той дори започва да подозира Драганов в неискреност и в амбиции да стане гаулайтер на България. Филов, който наблюдава отблизо поведението на царя, заключава, че той се. намира под силното влияние на Лулчев и че неговите пацифистични настроения се дължат на внушенията на дъновистите. Именно поради това крайните германофили решават архитект Севов да отиде със специална мисия при царя. На 15 януари Севов разговаря с него в продължение на три часа, за да го убеждава в необходимостта да подпише пакта.31
На 16 януари при царя отново се явява Филов. Той го намира спокоен и в добро настроение и използвайки това негово състояние, ускорява преговорите, и то главно за осигуряване на военна безопасност. Още същия ден Попов узнава от Рихтхофен, че в Берлин са съгласни военните преговори да станат в щаба на фелдмаршал Лист в Румъния. При това положение на 18 януари Филов, Попов, Даскалов и завърналият се същия ден в София Драганов заедно с началник-щаба на армията генерал Хаджипетков се срещат с делегацията, определена за разговорите с Лист, в която влизат генерал Бойдев, полковник Попов и подполковник Николов.
Като първо искане от българска страна пред Лист генерал Даскалов предлага да бъде въпросът за ненамеса на България във войната. Но не се стига до никакво споразумение. Поради това на 20 януари „четиримата” отиват при царя във „Враня”, където се приемат окончателно наставленията за военната делегация. На тази среща вече всички се съгласяват, че пактът трябва да се подпише, макар и по принуда, но при. условие, че не се дава военна помощ на Германия и прехраната на войските им при преминаването през България остане за тяхна сметка. Царят и „четиримата” решават също да предложат на Турция една декларация за ненападение, която да влезе в сила след присъединяването ;на България към Тристранния пакт.
И едва тази нощ на 20 срещу 21 януари, вече близо две седмици след започване на германо-българските преговори, Филов уведомява и Министерския съвет. Министрите одобряват проекта за декларация с Турция и обсъждат въпроса, дали България може да се противопостави на едно германско преминаване през България, да стане ли това по предварително споразумение и дали България да се присъедини към Тристранния пакт. Всички приемат мнението на Филов. Отначало само Багрянов се опитва да отклони първия въпрос, но след това и той се присъединява към останалите.32
Решил по принцип да приеме предложението на Германия, Министерският съвет възлага на Попов да започне преговори с Турция, чрез които трябвало да се разузнае доколко Англия е готова да изпълни своите закани и как ще реагира Турция при евентуална германска акция срещу Гърция през българска територия.
Междувременно преговорите с Турция са започнали. На 7 януари 1941 г. Киров се среща в Анкара с главния секретар на турското външно министерство Нуман Меменджиоглу. Турският дипломат, очевидно вече осведомен за започналите българо-германски преговори, пита Киров дали България е готова да поеме взаимни задължения пред опасността от германско напредване на юг през България и въобще каква е българската позиция по този въпрос. Освен това той иска една декларация от българското правителство, че то няма агресивни намерения спрямо Гърция.
Киров настоява да се водят разговори само по българо-турските отношения, да не се месят трети сили и предлага една декларация като потвърждение на договора за приятелство от 1925 г. или пък на декларацията Меменджиоглу - Кьосеиванов от 13 януари 1940 г. Меменджиоглу заявява, че тяхната програма е по-широка, но те разбират притесненото положение на България. И като похвалва българската дипломация за смелото й държание спрямо СССР се съгласява да започнат преговори в духа на предложенията на Киров.33
На 13 януари Киров получава същите уверения и от турския външен министър Сарачооглу. Турското правителство приема искането на Киров в декларацията да не се засягат трети сили, но отново настоява да се вмъкне пасажът за успокоението на Гърция, без дори да се споменава нейното име.34
След пет дни турското правителство само предлага текста на декларацията, в която се установява, че „България и Турция считат като една неизменна основа на тяхната политика въздържането от всяко нападение”. По-нататък се говори за укрепване на добросъседските отношения,,за разширяване на търговските връзки и т.н.35
След успешното начало на българо-турските разговори Киров уведомява за проектодекларацията посланиците на Германия, Англия и Италия. Всички одобряват идеята без възражение, само английският посланик се отнася към нея хладно, тъй като пледира за установяване на истинска солидарност между България и Турция срещу германската опасност на Балканите.36
Българските дипломатически сондажи в Анкара показват, че Турция е склонна да отстъпи пред германския натиск, че за да гарантира своите интереси, тя пренебрегва поетите ангажименти спрямо Англия и е готова да изостави Гърция под ударите на германската агресия само и само да спаси себе си. Очевидно дейността на ловкия германски дипломат фон Папен не е отишла напразно.
Успокоена по отношение на Турция, българската дипломация отправя погледите си на запад - към Югославия, поведението на която остава твърде неясно. Разузнавателните и дипломатическите сведения, идващи от Белград, показват, че Югославия следи с голямо напрежение развитието на събитията в България след Филовото посещение във Виена. И въпреки непрекъснато демонстрираната неприязън спрямо България в белградските официални среди надделява схващането, че България и Югославия са слаби, за да изменят хода на събитията, поради което е нужно разбирателство между София и Белград.37
Отчитайки настроенията сред югославската общественост, българското правителство нарежда на пълномощния министър Стратиев да направи проучвания за евентуалното отношение на Югославия. На 17 януари той се среща със зам.-министъра на външните работи Смилянич и разговаря продължително с него. Смилянич заявява на посланика, че Югославия в никакъв случай не желае България да пропусне германски войски през своята територия и да изпадне в положението на Унгария и Румъния. Югославското правителство е решено при опит за нахлуване в Югославия да се бранят и пазят своята независимост.
Българският посланик отговаря, че тази идея е добра само като теория. На практика нито една от балканските държави не би могла да се съпротивлява на Германия и не е разумно да се излага родината на унищожение.
Като се съгласява до известна степен с него, Смилянич отново настоява за единство на балканските държави, което може да отстрани много от техните неприятности, и предлага една среща между югославския външен министър Цинцар-Маркович и Иван Попов в София.38
За разлика от разговорите в Анкара сондажите в Белград не донасят нищо определено. Явно, заблуждавайки българската дипломация за своите намерения, Югославия се старае чрез установяване на контакти да разузнава българската политика и съответно да нагажда своята позиция.
Подновените българо-германски преговори, сондажите на България в Анкара и Белград и бурно изменящата се военна обстановка на Балканите в края на 1940 и началото на 1941 г. предизвикват отново огромна дипломатическа активност на Англия и САЩ на Балканите като един последен опит за отклоняване на България от Тристранния пакт.
Интересно е да се отбележи, че този път много активна става американската дипломация. Още на 26 декември 1940 г. държавният подсекретар Съмнер Уелс приема Наумов и продължително обсъжда с него българските проблеми. Като споделя съображенията на българския посланик за невъзможността на България да се противопостави на една германска акция на Балканите, американският дипломат не без умисъл му разказва за своите разговори със съветския посланик във Вашингтон Умански, като подчертава живия интерес на СССР към Балканите. Между другото Уелс оценява изявленията на Бътлер от ноември 1940 г. като „едно твърде нещастно и неудачно заявление”, очевидно намеквайки, че на България трябва да се дадат допълнителни обещания, освен това за защитата на нейната национална независимост.39
В началото на 1941 г. в послание до Конгреса американският президент Рузвелт декларира, че САЩ са решили да подпомогнат Англия. След тази декларация САЩ засилват дипломатическата и материалната помощ на силите, воюващи срещу Германия. Тяхната дипломация става извънредно активна в Европа и в Изтока.40
През януари 1941 г. по поръчение на президента Рузвелт неговият личен пратеник Хари Хопкинс посещава Лондон и дълго обсъжда с Чърчил и Идън положението на Балканите.41
Промените в американската политика засилват и интереса към България. България започва по-често да се явява на страниците на американския печат. На 6 януари „Ню Йорк Таймс” публикува голяма статия за цар Борис, в която се изтъква, че България досега е успяла да избегне германската мрежа, че царят искрено желае да види Англия като победителка и че ако той не може да устои на германския натиск, това е, защото няма сили да се противопостави.
Подготвяйки почвата отдалеч чрез намеци за българските претенции и чрез статии, които трябвало да се харесат на царя, американската дипломация преминава и към преки действия. На 3 януари 1941 г. в Москва американският посланик разговаря със Стаменов. Той одобрява българската политика, която оценил като балансиране между Съветска Русия и Германия, и предупреждава за опасността от установяване на германското влияние в България. Заявява, че българският излаз на Егея може да се уреди сега по-лесно, като Гърция бъде компенсирана в Албания.42
Малко по-късно, пак през януари 1941 г., САЩ изпращат в София специален емисар-полковник Донован, който се среща с Попов, с Филов и с царя. Пред царя Донован заявил, че САЩ ще воюват заедно с Англия. България е на много важно място, тя държи ключа на Балканите и ще бъде отговорна за последиците на това, което има да стане. Полковникът иска България да не пропуща германски войски, които ще нахлуят в Гърция.43
И въпреки донесенията на Донован от София, че германците се готвят да преминат през България, Държавният департамент продължава да уверява Наумов в своето благоразположение. Самият Уелс казва на посланика, че дори германците да настъпят, „САЩ ще се отнесе симпатично към България, в чиято искреност не можело да има съмнение”44.
Но докато американската дипломация демонстрира една примирителност към българското положение, Форейн Офис продължава да сипе заплахи и да настоява България да не изменя своя статут на неутрална държава. Антони Идън, вече министър на външните работи, извиква Момчилов още на 8 януари 1941 г. и му заявява, че тревожните сведения за България силно го безпокоят. Англия не желае войната да обхване целите Балкани.45
На другия ден подобно внушение в категорична форма е направено от Рендел в София. Той заявява на Филов, че Англия е силна държава, с която малките страни трябва да се съобразяват, и настояват България да остане настрани от конфликта и тогава в една бъдеща конференция нейният глас ще бъде чут. Ако България се присъедини към Тристранния пакт - декларира Рендел, - Англия и Турция ще я нападнат, а английската, флота ще влезе в Черно море.46
Няколко дни по-късно Форейн Офис вече официално предупреждава Момчилов, че Англия ще счита присъствието на германски войски в България за българско съучастие в операциите срещу нея.47
Сериозни опити да отклони България от присъединяването й към Тристранния пакт прави и съветската дипломация.
На 4 януари 1941 г. съветският посланик в Букурещ Лаврентиев и вторият секретар на посолството Лунин, който бил току-що назначен за вицеконсул във Варна, разговарят с българския военен аташе. Като заявяват, че Съветският съюз няма завоевателни интереси в България, съветските представители декларират, че тяхната страна няма да позволи проникването на Германия на Балканите, че СССР не е безразличен към положението в Черно море, Босфора и Дарданелите. Съветските дипломати искат България да не влиза в Тристранния пакт, а да сключи договор за взаимопомощ със СССР и в никакъв случай да не допуща германски войски в своята територия. Най-малкото, което тя можела да направи, било да изпълни поне третото условие.48
Големи усилия да отклони България от пакта полага и съветското посолство в Лондон. Още в началото на януари 1941 г. посланикът И. М. Майски говори на турския посланик Рюджю Арас, че Съветският съюз е готов да подпомогне България и Турция в случай на насилствено германско настъпление срещу тях. Според българския пълномощен министър Момчилов английските официални кръгове като че ли споделяли това гледище.49
Тази съветска идея е пласирана директно и пред българските дипломати. В разговор с българския военен аташе в Лондон подполковник Василев, съветският му колега заявява, че „Русия няма да погледне добре и не ще позволи война и смущения на Балканите. Между Русия и Германия няма споразумение относно Балканите. Той мисли, че Турция няма да се намеси във войната. В Русия били доволни от добрите отношения с нас - продължава Василев. За нашата сигурност трябвало да се държим близко до Москва.”50
Съветското отношение към евентуално германско преминаване през България е изразено и от ТАСС, която на 14 януари 1941 г. опровергава разпространяваните в България слухове, че СССР е уведомен за преминаването на германски войски през българска територия. „Ако в България минават германски войски - заявява ТАСС - за това съветското правителство нито знае, нито е било сондирано от страна на Германия или на България.”51
И тъй като българското правителство не желае да опровергае бързо разпространяваните слухове, които очевидно успокояват общественото мнение и облекчават неговата политика, на 14 януари помощник-комисарят на външните работи Вишински извиква Стаменов и протестира, че комюникето на ТАСС не е обнародвано в София.”
Наред с предупрежденията към България съветската дипломация прави и необходимите постъпки пред Вилхелмщрасе. На 14 януари съветското правителство предупреждава Германия чрез нейния посланик в Москва фон дер Шуленбург, че, то счита територията в източната част на Балканите за зона на своята безопасност и не ще остане безучастно към събитията в този район.53
Същото предупреждение е направено и от съветския посланик Деканозов в Берлин. Той връчва на 17 януари официална нота на германското външно министерство, в която се предупреждава, че СССР ще счита настаняването на чужди войски върху територията на България или върху Проливите като посегателство срещу интересите на съветската сигурност.54
Отговорът на Рибентроп е. твърде двусмислен. Той заявява, че Германия няма сведение, че Англия се готви да заплаши Проливите и че правителството на Райха е твърдо решено да попречи на една британска военна окупация на Гърция.55
Но този път нито ухажванията на американската дипломация, нито заплахите от Форейн Офис, нито сериозните съветски предупреждения могат да отклонят българското правителство от преговорите с Германия, тъй като то смъртно се плашело от струпаните на Дунава елитни германски дивизии. Разбира се, външните внушения увеличават колебанията на царя и на Попов, създават наивна вяра, че и този път може да се размине, задържат дори Филов да действа бързо и брутално. За известно време след Драгановите разговори в Берлин, очевидно главно поради опозицията на царя и външните внушения, преговорите с Германия са преустановени.
Германската дипломация, информирана от своите разузнавателни централи в София за колебанията на царя и желанието на правителството да протака преговорите, отново засилва натиска. На 27 януари Рихтхофен посещава Филов и му напомня твърде безцеремонно, че в Германия чакат декларация относно датата за подписване на пакта. Германският посланик направо заявява, че не трябва да се взема мнението на парламентарната комисия, тъй като може да се стигне до министерска криза, а и царят може да не се съгласи, а това ще проточи работата.
Филов успокоява посланика, уверява го, че германските подозрения са неоснователни, че царят е в течение на нещата, а Министерският съвет единодушно е одобрил присъединяването. Правителството бавело, защото очаквало доклада на военната делегация от срещата с фелд-маршал Лист. Освен това трябвало да се спечели и общественото мнение. Накрая Филов отново повдига македонския въпрос.56
Но очевидно германският посланик не е доволен от обясненията, тъй като на 28 януари той отново се явява при Филов, за да изрази недоверието на Германия. В тази среща Рихтхофен съобщава на министър-председателя, че в Германия пак получили сведения за англофилството на царя. Филов отново опровергава, като нарича тези сведения интриги, които излизат от кръга на генералите Жеков и Луков.57
И за да засилят натиска върху царя и правителството, прогерманските агенти в София, подбутвани от германското посолство, си послужват с Иван Багрянов, министър на земеделието в правителството на Б. Филов. През януари 1941 г. Багрянов произнася остра реч против стопанската политика на правителството, за да предизвика правителствена криза. А точно по това време Рихтховен и неговата жена демонстрират открита благосклонност към Багрянов. Политическите кръгове на крайните германофили веднага разпространяват слуха, че Багрянов е най-подходящото лице да състави един много по-германофилски кабинет.58
Интригата с Багрянов била сериозно замислена, не без участието на германците. Преди всичко тя трябвало да уплаши правителството, за да ускори преговорите.
В обстановката на натиск от страна на Германия на 29 януари се провежда ново съвещание на „четиримата” с царя. Петорката приема окончателно текста на българо-германския протокол за преминаването на германски войски в България и текста на съобщението, което Драганов трябва да направи в Берлин във връзка с подписването на пакта. По предложение на министъра на вътрешните работи Габровски е решено да се извърши в следващите дни мобилизация на три дивизии, предназначени за турската граница, и да се инсценира „провал” на комунистите.59
На 31 януари 1941 г. Министерският съвет разглежда стопанската спогодба, уговорена с германския дипломат Ньойбахер, уреждаща въпроса за прехраната на германските войски върху българска територия,60 и решава тя да бъде подписана окончателно след уреждането на военната спогодба, но исканите от германците суми да се предоставят на тяхно разположение още сега.”
След уточняване на всички тези подробности, в началото на февруари 1941 г. Драганов отново заминава за Берлин, за да завърши дипломатическата подготовка по присъединяване на България към Тристранния пакт. За учудване на правителството обаче цяла седмица той не предприема нищо, дори не предава писмото до Рибентроп. Филов е разярен. На 5 февруари той отново събира „четворката” при царя. Те разговарят за постъпката на Драганов, като го подозират, че чака правителствената криза да се реши в полза на Багрянов. Именно поради това решават да изпратят полковник Попов, за да ускори преговорите, тъй като германците са изпратили вече 30 влака с бензин и 40 с авиобомби заедно с няколко хиляди цивилни германци,62 а правителството се страхува от тяхното присъствие преди уреждането на всички въпроси.
Освен това царят предлага на Ив. Попов да замине за Берлин, но той категорично отказва. Тогава решават да поискат чрез германското посолство в София да се осигурят достатъчно войски за балканската кампания, за да не се създадат усложнения за България.
Ив. Попов и ген. Даскалов отново изказват опасение, че Германия ще нападне с малко сили, а това ще бъде катастрофа за България. Те, както отбелязва Филов в дневника си, „губят надежда у германците”63.
След това заседание Филов силно ругае Драганов, обвинявайки го, че е провалил задачата. Принуден да се оправдава,64 на 9 февруари Драганов започва да действа съгласно с предписанията на Филов.
Още същия ден той се среща с Рибентроп и му връчва отговора на правителството. Българските искания гласят: 1) да се отложи присъединяването на България към Тристранния пакт до идването на германски войски; 2) да се направи необходимото за успокояване на съседите на България; 3) да се потвърди писмено, че България ще получи Тракия, и 4) Германия да не иска българското участие във войната и да изпрати достатъчно войска на Балканите.65
След разговора с Рибентроп на 9 февруари Драганов изпраща четири телеграми до правителството. Той съобщава, че Рибентроп се съгласил с всичките български условия, че приел да се изработи формула, с която СССР да бъде уведомен за присъединяването на България към пакта в последния момент, и препоръчва да се ускорят турско-българските преговори в Анкара.66
Получавайки фактически окончателно съгласие за присъединяване на България към Тристранния пакт, германските дипломатически военни служби заработват трескаво. След два дни - на 11 февруари, Драганов е извикан от държавния подсекретар на външните работи Гаус, който му предава проектодоговора за присъединяването на България и категорично му обяснява, че Германия поема вече към България всички задължения по пакта. Тези задължения - казал той - ще бъдат поети от Япония и Италия, в случай че бъдем например нападнати. При нужда Германия ще обяви, че България е в Тристранния пакт от 8 февруари.67
Завършили и военните преговори с фелдмаршал Лист.
На 8 февруари съветниците на фелдмаршал Лист и българската военна делегация приемат „Протокол по военните въпроси, свързани с възможното преминаване на германските войски през България и за тяхното използване срещу Гърция и против Турция, ако тя се намеси във войната.”68
Генерал Даскалов получил телеграма, че германското общо настъпление на юг ще започне на 24 февруари. В него ще участват 680 000 войници, достатъчни, за да се обезпечи успехът на Германия на Балканите. Според спогодбата България се освобождава от участие във военните действия и ще остане настрани от войната.69
Гарантирайки неучастието на България във войната, правителството се заема отново със съседите - Турция и Югославия, за да може да предотврати всякакви евентуални усложнения.
Преди всичко трябва да се гарантира спокойствието на Югоизток. Преговорите в Анкара и София при активното съдействие на германския пълномощен министър в Турция фон Папен продължават.
В началото на февруари Попов разговаря на два пъти с турския пълномощен министър в София Бекер. Сега турската страна отново настоява в декларацията да се упомене, че тя е продължение на комюникето Меменджиоглу - Кьосеиванов от 13 януари 1940 г. Но това ограничава българското правителство, тъй като там се говорело, че двете страни ще пазят неутралитет, а България вече не може да поеме такъв ангажимент.
Съобщавайки всичко това на Киров в Анкара, Ив. Попов му нарежда да настоява на всяка цена да се изхвърли казаният текст. „Бихме могли - пише той, - като си обещаем взаимно, съгласно с точка първа, да се въздържаме от нападение, да се задължим същевременно да не подкрепяме едно евентуално чуждо нападение срещу другата страна.” Накрая Попов препоръчва на Киров да съобщи на турците, че Германия няма неприятелски намерения срещу Турция.70
Между впрочем тази формула, която Попов лансира на 11 февруари, е дадена от Рибентроп още на 9 февруари.71
Фактически българската дипломация в случая играе една напълно подчинена роля. Приела да влезе в Тристранния пакт, България не можела вече да предприема нищо против волята на Германия.
Въпреки първоначалните възражения на турската страна, след многобройни срещи и разговори в Анкара и София, при активното участие на германската дипломация и мълчаливото съдействие на английското посолство, което разбира, че не ще склони Турция да се противопостави на германското настъпление на Балканите, декларацията е най-после готова. На 15 февруари е постигнато окончателно съгласие върху нейния текст. След като същия ден текстът е одобрен и от германското министерство на външните работи, Попов нарежда на Киров да подпише декларацията, която да се обнародва на 17 февруари.72
Окончателният текст на декларацията гласи, че България и Турция ще се въздържат от всякакво нападение една срещу друга, че този принцип е „неизменна основа на тяхната външна политика”. Двете страни, намирайки се в най-приятелски отношения, ще поддържат и развиват взаимното доверие. Те ще се стремят към максимално развитие на търговските отношения съобразно със стопанската структура на двете страни. В този дух се правели препоръки и на печата.73
Българо-турската декларация представлява нова победа на германската дипломация в нейната подготовка за балканска военна кампания през ранната пролет на 1941 г. Безспорно тя е насочена против интересите на Англия и СССР на Балканите. Английската дипломация добре схваща този смисъл на декларацията. На 19 февруари Момчилов съобщава от Лондон, че коментариите са твърде скептични. Англия е силно разтревожена, че нейните позиции на Балканите след декларацията стават още по-несигурни. Това се използва от берлинския печат, който възторжено приветства декларацията и се стреми преди всичко да я представи като провал на английската балканска политика.74
В Рим декларацията е посрещната резервирано, тъй като не ставало ясно дали България е готова да воюва срещу Гърция и поради това, че в текста нямало нищо против Гърция. Съобщавайки тези свои впечатления, Караджов напомня, че „за съдбата на България, при неуспешен за оста изход на войната, от решаващо значение е отношението на Русия към евентуалното преминаване на германски войски през България, както и дали в това отношение и Югославия ще има същата участ”75.
Отношението на СССР към декларацията е изразено пред Драганов от съветския посланик в Берлин Деканозов на 22 февруари. Деканозов заявява, че декларацията намира одобрение в Съветския съюз, но не е сигурен инструмент на мира, понеже не се знае какво ще правят големите заинтересовани държави. В същото време той категорично изключва конфликт между Германия и СССР76
Декларацията е посрещната с облекчение в Югославия, където официалните среди разбират, че първата жертва на германското настъпление на Балканите е вече избрана, че още веднъж България изпада в съдбоносните мигове на историята в по-неблагоприятно положение от Югославия.77
И още на другия ден югославската дипломация бърза да използва българското нещастие. Смилянич заявява на Стратиев, че по българска вина не могло да се осъществи балканско споразумение за съпротива срещу Германия, но все още не било късно.78
Като напада България, югославската дипломация, също плувайки в германски води, настоява в угода на Германия да се манифестира активно българо-югославско сближение. За тази цел тя подновява предложението за посещението на Цинцар-Маркович в София.79
Но тъй като германското външно министерство, стремейки се да скрие двойнствената си игра, и в София, и в Белград се противопоставя, и югославската инициатива остава без последствие.
Българо-турските разговори и Анкарската декларация отново поставят Балканите и България в центъра на вниманието във всички големи столици в света. И отново сега пак най-активна се оказва американската дипломация. Първоначално Държавният департамент поддържа старата теза, че България не би могла да се противопостави на Германия. По този начин американската дипломация се стреми да печели симпатии. Пълномощният министър на САЩ в София Ърл дори се спречква с Рендел, който упреква българското правителство, че отстъпва пред Германия. Ърл заявява, че „той се пита какво щеше да бъде поведението на Великобритания, ако на мястото на Ламанш течеше река Дунав и ако населението на Англия беше само 6 милиона, както това на България”80.
Но разбирайки, че германската армия е вече твърдо решена да премине през Дунава, САЩ изоставят уверенията в доброжелателство и преминават към сериозни внушения. На 2 февруари 1941 г. управляващият американското посолство в Берлин Морис заявява пред българските дипломати, че „тъй като има малка вероятност Германия да победи, балканските държави имат интерес да останат далеч от войната”81.
На 11 февруари Държавният департамент на САЩ вече прави официални постъпки пред българското правителство. Атертон съобщава на Наумов, че пред вид на тревожните сведения от Югоизточна Европа решават да изпратят телеграфически инструкции до пълномощните министри на САЩ в Белград, София и Анкара, за да обяснят пред съответните правителства по недвусмислен начин политиката на САЩ: 1) че американското правителство е решено да подкрепя Англия в постоянно увеличаващи се размери до нейната крайна победа над Германия и 2) че Държавният департамент е много загрижен за положението в България, тъй като имал сведения, че германското инфилтриране в нейната територия е започнало. Атертон помолва посланика да предаде на своето правителство пожеланието на САЩ към България - „да запази искрен неутралитет, като се въздържа от всякакви действия, които биха улеснили и ускорили една германска акция и които с оглед на бъдещето не биха били в интерес на България”. Предавайки това съобщение, Наумов съветва правителството да продължи старата политика на неутралитет.82
След четири дни Атертон отново вика Наумов и му съобщава, че Белград и Анкара са уведомени, че всички държави, които се противопоставят на германското нападение, ще могат да разчитат на американската помощ. Такова е нареждането на президента Рузвелт.83
В пълна координация с американската дипломация действа и Англия. На 11 февруари 1941 г. английският комитет на отбраната взема решение да преустанови военните действия в Триполитания и Египет и цялата армия, която не бе нужна в Северна Африка, да се прехвърли чрез Гърция в Европа. Англия все още се блазни от мисълта, че може да създаде на Балканите единен фронт срещу Хитлер, обединявайки Гърция, Турция и Югославия. За целта министърът на външните работи А. Идън и началникът на генералния имперски щат са изпратени да проучат на място балканските възможности.84
Военните приготовления са съпроводени със силна дипломатическа офанзива. Още на 9 февруари министър-председателят на Великобритания Уинстън Чърчил отправя по радиото остро предупреждение към България. Като заявява, че българските летища вече са подготвени за действие от германски техници, че в България има голям брой германци, че може би германското настъпление през България е вече започнало, Чърчил иска от България да се откаже да прави услуги на германците.85
След речта на Чърчил българският пълномощен министър в Лондон е отново извикан във Форейн Офис, където официално е предупреден, че ако България стане оперативна база на Германия, тя ще се превърне в сериозна военна опасност за Англия и за нейните съюзници и английското правителство ще се види принудено да вземе веднага военни мерки. Английската дипломация иска от българското правителство да пази неутралитет и да не става съучастник на Германия. По този начин то ще защити интересите на своята страда.86
Предупреждавайки България, английското правителство същевременно й предлага военна помощ. Де Кореи уверява Момчилов, че една съгласувана отбрана между България, Югославия и Турция срещу Германия би получила веднага пълна подкрепа от страна на Англия и САЩ.87
На 20 февруари Момчилов е извикан на разговор лично от Чърчил. Английският министър-председател предупреждава посланика, че Германия се готви да премине през българска територия, за да излезе на Бяло море. Ако това стане - заявява Чърчил, - Англия ще вземе мерки. Накрая Чърчил иска България да брани своята независимост и отново препоръчва да се създаде балканска отбранителна система срещу германската агресия.88
Последното английско предупреждение е отправено към България в самото навечерие на подписването на Тристранния пакт. На приема, устроен в Анкара по случай пребиваването на английския външен министър на 28 февруари, Антони Идън предупреждава Киров, че Германия ще загуби войната и поради това България не трябва да се ангажира с нея.89
Съветската дипломация също продължава своята акция срещу германо-българско сближение. Но учудващо е, че точно в този момент съветският посланик в Берлин Деканозов уверява Драганов, че отношенията между Германия и Русия са добри.90
В Москва Вишински влиза в остър диалог с българския пълномощен министър за забраната на съветските филми в София и отлага пътуването на българската стопанска делегация в СССР поради конфликта с филмите. През февруари 1941 г. съветската дипломация не предприема преки официални постъпки в София.91
Очевидно с такива задачи били натоварени съветските посолства в Букурещ и Анкара. Те остро реагират срещу приготовленията за присъединяване на България към Тристранния пакт. На 13 февруари съветският пълномощен министър в Букурещ Лаврентиев говори с неприязън за евентуалното преминаване на германски войски през България. Той подчертава, че има голяма разлика дали България ще се преклони пред силата, или ще даде предварително съгласие за една германска акция на Балканите.92
Съветският посланик в Анкара е още по-категоричен. Той настоява пред Киров България да се противопостави на германското преминаване през Дунава.93
Българското правителство обаче не е в състояние да вземе предвид сериозните предупреждения на САЩ и Великобритания, нито съветите на посланиците на СССР в Букурещ и Анкара. То не разполага с реална сила да се възправи срещу германското проникване на Балканите и малодушно отстъпва пред германската военна и дипломатическа заплаха. Осигурявайки най-важното - германското съгласие за неучастие на България във войната, правителството се заема да гарантира безопасността на България от външни усложнения и своята сигурност от вътрешни размирици. През втората половина на февруари 1941 г. вниманието на българските управляващи среди се насочва изключително в тази насока.
В Берлин Драганов прави цяла серия предложения пред Вилхелмщрасе. На 13 февруари по нареждане на Попов той иска от Рибентроп да се уведоми СССР от коректност и за да се „подслади неприятното впечатление, което може да се създаде в Москва”94.
На 15 февруари българското правителство иска от Германия София да бъде обявена за открит град95, но Германското военно командване отговаря отрицателно.96 Докато Драганов преговаря в Берлин, правителството в София приема непрекъснато германски висши офицери и разузнавачи, дошли вече да подготвят германското преминаване.
На 15 февруари Филов обсъжда заедно с генерал Грайфенберг, началник-щаба на фелдмаршал Лист, положението на Балканите преди германската агресия.97
Така в края на февруари 1941 г. България отново, както преди 25 години, но сега при други условия и обстоятелства, прекланя глава пред германската военна машина. Изнасилена и унижена, безпомощна и нещастна, България приема Хитлеровия ултиматум и се присъединява към Тристранния пакт.
На 26 февруари Вилхелмщрасе кани Филов и Попов да отидат на 1 март във Виена, за да подпишат протокола за присъединяването на България към пакта.98
Първоначално българското правителство се опитва да смекчи формата на своята капитулация, като поисква подписването да стане без тържествени церемонии и да се извърши от Драганов. Германската страна обаче възразява. На 27 февруари Рихтхофен настоява за подписването да заминат министър-председателят и министърът на външните работи Ив. Попов, който докрая остава противник на влизането на България в Тристранния пакт, без да има кураж и да си подаде оставката, сега обаче решава да се престори на болен, за да не замине за Виена. 99
На 1 март 1941 г. Филов, Д. Шишманов - главен секретар на Министерството на външните работи, Г Серафимов и царският съветник Балан, придружени от германския посланик, заминават за Виена. Посреща ги Рибентроп. По пътя към залата той успокоява Филов да не се страхува от Югославия. Заявява му, че русите няма да бъдат доволни, обаче те не ще развалят заради българското влизане в пакта добрите си отношения с Германия и ще се помирят. В типичния стил на бруталната пруска дипломация Рибентроп казва на смаяния Филов, че присъединяването към пакта фактически обезсилва военния протокол за неучастие на България във военните действия, но че опасност няма, тъй като само Турция може да предприеме нещо. Той съобщава на Филов, че в лично писмо на Хитлер до Исмет Иньоню се искало Турция да не се намесва във военни действия.100
Следобед на 1 март 1941 г. Филов в присъствието на Хитлер, Рибентроп, граф Чано и на японския посланик в Берлин подписва в двореца Белведере във Виена протокола за присъединяването на България към Тристранния пакт. Протоколът гласи, че „България се присъединява към Тристранния пакт, подписан на 27 септември 1940 г. в Берлин от Германия, Италия и Япония”101.
След подписването на протокола Филов прави кратка декларация, в която посочва, че българската външна политика се води от желанието на българския народ да живее в мир и добри отношения със своите съседи. Българският народ винаги се е надявал, че неправдите от Първата световна война ще се ликвидират с мирни средства. Българското правителство вижда в пакта инструмент за спокойно развитие на народите, инструмент на благоденствие и мир. То се присъединява към пакта в името на тези цели. „При това тя (България - Н. Г) остава вярна на договорите за приятелство, сключени със съседите й, и е решена да продължи и да развива по-нататък традиционните си приятелски отношения със СССР”102
На излизане от залата Рибентроп и граф Чано предават на Филов писмата, „с които при уреждане на балканските граници ни се признава излазът на Бяло море приблизително от устието на Струма до устието на Марица”103.
И още същия ден - l .III.1941 г., българските пътища се задръстват от германски военни колони, които се отправят на юг към Егея.
Как реагираха великите сили и балканските държави на българското присъединяване към Тристранния пакт?
Най-бурна е реакцията на Англия. Първоначално английските дипломатически среди се опитват да прикрият провала на своята политика на Балканите, като омаловажат присъединяването на България към пакта. 104
Но наред с това те незабавно решават да скъсат отношенията си с България. Още по време на подписването на пакта английският пълномощен министър Рендел казва на царския съветник Морфов: „Вие поемате наново същия път, който поехте и по-рано - преди 25 години. Тази война пак Германия ще я загуби.”105
На 2 март Рендел посещава царя и още веднъж заплашва с война и бомбардировки.106
На 5 март той прави официална визита на Филов и му Съобщава, че Англия оттегля своята дипломатическа мисия от София, като едновременно с това протестира пред българското правителство, че е закрило легациите на Полша, Белгия и Холандия.107
След няколко часа Рендел връчва нота на Ив. Попов, в която се съобщава, че поради присъединяването на България към Тристранния пакт и пропущането на германски войски в България последната нарушава своя неутралитет и застава в единен фронт с противниците на Англия. Поради това правителството на Великобритания решава да отзове своето дипломатическо представителство от България.108
Драматичните постъпки на Рендел в София и заплахите на английското правителство обаче изчерпват цялата реакция на Великобритания. Англия не може да осъществи своите намерения и заплахи, защото в началото на 1941 г. не беше подготвена аа военни действия на Балканите, където имаше не повече от 20-хилядна армия.
Срещу тези слаби сили и изморената гръцка армия се изправя могъщият вал на германската военна машина. А освен това в този труден момент Англия се оказва и политически изолирана на Балканите.
Югославия не прави нито един жест срещу германското настаняване на Балкана. Напротив, югославското правителство до подписването на Тристранния пакт от страна на България усилено се готви за същата стъпка.
Германската военна мощ и Хитлеровият посланик в Анкара фон Папен успяват да парализират и Турция, която, за да се спаси от ударите на вермахта, подписва Анкарската декларация от 17 февруари 1941 г., с която фактически заявява своето съгласие с германското преминаване. При това положение на военна слабост и политическа изолация на Балканите Англия не можеше да осъществи своя план за нов балкански вариант на 1918 г.
САЩ, съобразявайки се очевидно с английското положение в този район, не предприемат нищо сериозно. Те дори не скъсват дипломатическите отношения с България, На 2 март държавният секретар на САЩ само заявява, че ако присъединяването на България към пакта се последва от присъствието на германски войски в България, българските авоари в САЩ ще бъдат блокирани.109
Присъединяването на България към Тристранния пакт предизвиква по-живи контакти между българското и съветското правителство. На 1 март Ив. Попов нарежда на Стаменов в Москва да съобщи за преминаването на германски войски в България, като подчертае, че Германия не поставя никакви условия на България и този акт не е в противоречие с миролюбивата българска политика, че българското правителство „особено държи на приятелските връзки със СССР, които отношения е твърдо решено да поддържа и развива в името на общите интереси на двете страни”110.
Стаменов предава съобщението за пакта още същия ден. От съветска страна не получава никакъв отговор или коментар. Добро впечатление само прави неговото уверение, че България няма да напада нито Турция, нито Гърция.111
Подобно съобщение е направено и на съветския пълномощен министър в София Лавришчев. На 4 март Вишински извиква Стаменов, като от името на съветското правителство му заявява следното:
„1. То (съветското правителство - б. а., Н. Г) не споделя мнението на българското правителство за правилността на неговата позиция по този въпрос (присъединяването към Тристранния пакт - б. а., Н. Г), тъй като тази позиция независимо от желанието на българското правителство води не към закрепване на мира, а към разширяване сферата на войната и въвличането на България в нея.
2. Съветското правителство, вярно на своята политика на мир, не може с оглед на това да окаже каквато и да било поддръжка на българското правителство при прокарването на неговата сегашна политика”. Същото съобщение е предадено вечерта на 4 март и от Радио Москва.112
На 5 март Молотов разговаря по същия въпрос с германския посланик в Москва фон дер Шуленбург. Той запитва посланика не мисли ли, че Германия навлиза в една област, която силно интересува СССР поради черноморската безопасност. Като подчертал, че България спада в областта на големите руски интереси - пише Стаменов, - Молотов показал, че русите са недоволни, но няма да предприемат нищо.113
И така наред с Англия през пролетта на 1941 г. и Съветският съюз се оказва в невъзможност да се противопостави военно на германското проникване на Балканите.
Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. е едно от най-важните събития в българската история след Първата световна война. За да може да бъде обяснено правилно, то трябва преди всичко да се разгледа в истинския му контекст, в пряка органическа връзка с цялото историческо развитие на България и особено с развитието на историческия процес след Първата световна война. В случая е необходима научно обоснована и обективна преценка на международното положение на България, на нейната външна политика, предопределена от цяла редица обективно действащи фактори и от ролята на онези субективни сили, които стояха начело на българската политика или имаха влияние върху нейното изработване и провеждане, или пък се стремяха да я коригират и насочат в други посоки.
Субективизмът, конюнктурщината, временните политически оценки не ще дадат възможност да се надникне дълбоко в историческите процеси, да се долови същественото и необходимото, да се покаже историята на буржоазна България в истинска светлина.
И така първият въпрос, който възниква в случая, е дали присъединяването на България към Тристранния пакт е логическа последица от цялото развитие на българската външна политика след Първата световна война.
След Берлинския конгрес от 1878 г. има една неизменна насъщна, национална задача на българската външна политика. Това е идеята за завършване на националната революция, за обединяване на земите, населявани през вековете на средновековието и на дългото турско робство от хора, говорещи български език, за събирането под стряхата на отечеството на онези земи, върху които се създаде и утвърди българската нация.
Тази историческа задача произтича от обективното развитие на България и на нейните отношения с другите страни. Тя не е измислена нито от царете, нито от тайните канцеларии, нито от външните министри. В политиката на всички български правителства от 1879 г. до 1939 г. тази идея и цел заемаха първо място.
Българската буржоазна политика направи няколко опита да завърши териториалното и етническото обединение на българския народ. Те са известни - балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата световна война през 1915-1918 г. Поради цял ред исторически'причини и обстоятелства тези опити останаха безрезултатни.
Ньойският мирен договор през 1919 г. санкционира националното разпокъсване на България. Историческата задача за обединяване на българските земи отново става цел № 1 на българската политика. Наред с това обаче българската държава се обогати с исторически опит. Сега по-нататъшното развитие на външната политика зависи изцяло от способността на управляващата буржоазия да промисли миналото, да извлече всички уроци от несполуките и националните катастрофи, да анализира съществените изменения, които настъпват след войната, да потърси нови пътища и средства за решаване на националния въпрос.
Изработената основна формула на българската външна политика между двете световни войни - мирна ревизия на Ньойския договор, добросъседски отношения и неангажираност с великите сили, произтича обективно от историческите условия, при които България е поставена след войната, а също така и от възможностите на българската държава.
Но това беше политика за мирновременни условия. Щом започна Втората световна война, тя трябва да се конкретизира и пригоди към военните условия. И изведнъж, както бе показано в предишното изложение, след септември 1939 г. започват да действат много ускорено и динамично редица фактори и сили. Българската външна политика от една спокойна статична система от идеи бързо се превръща в обект на бурни международни и вътрешни въздействия.
Преди всичко България, no-скоро нейната територия, стана извънредно нужна на великите сили, особено на воюващите страни, защото държеше ключа на Балканите, на Проливите и близките морета. Това се отрази в един продължителен и силен натиск на великите сили да спечелят България на своя страна. Поради особеното положение на България след Първата световна война - откъсната географски и политически от Англия и Франция, чрез ликвидиране на връзка и с Егейско море, и от СССР поради политико-идеологически съображения, предимство в този натиск по начало и вследствие на развитието на войната през нейния първи етап получи Германия.
Силно въздействие върху българската външна политика оказаха и балканските отношения, които след 1939 г., освен че отразяваха положението на Балканите, представляваха и едно живо ехо на международните отношения. При започване на Втората световна война България беше изолирана на Балканите. Ревизионизмът на българската външна политика противопоставяше страната на Балканското споразумение. За кратко време обаче германската политика успя да ликвидира Малката антанта и Балканското споразумение, да изтласка Англия и Франция от този район. Това до известна степен облекчи положението на България на Балканите, но без да го измени съществено. Изолацията продължаваше. Отношенията с Румъния, Югославия, Гърция и Турция оставаха натегнати. Намесата на Англия, Германия и Италия на Балканите увеличаваше опасностите, особено от страна на Турция, поради нейната първоначална проанглийска ориентация, от Югославия, поради нейното двусмислие.
Войната силно раздвижи й вътрешните фактори, които влияеха върху българската политика. Посочено беше, че старият и опроверган от историята великобългарски национализъм и шовинизъм отново подава рога. Този път той се яви под фашистка гугла. Негови идейни и политически вдъхновители станаха германските националсоциалисти, претенденти за световно господство. Войната съживи и политически нестабилната проанглийска и профренска буржоазия, която стриктно следваше внушенията на англо-френския блок. Значително укрепнаха и силите, които разчитаха на Съветския съюз и на неговата политика. Начело на тези сили стоеше БРП.
Българската външна политика, която изразяваше интересите на буржоазията, на буржоазната държава и на монархическия институт, плътно свързан с буржоазния строй, трябваше да се нагоди към новите военни условия, като се съобрази със станалите външни и вътрешни изменения. Нейното основно съдържание след Мюнхен и след започване на войната остава формулата: неутралитет и мирна ревизия при наличието на едностранна стопанска зависимост от Германия и силни настроения и във върховете, и сред широки обществени среди за една прогерманска ориентация на българската външна политика. При определянето на тази политика, освен конкретните условия на войната и политическите отношения, в България огромна роля играеха и уроците на историята, особено поуките от Първата световна война.
Но, както вече беше посочено, българската външна политика се стремеше да запази страната вън от големия световен конфликт. Това определяше неутралитета като най-важна концепция на тази политика. Стремежът към ревизия се проявяваше като втора, подчинена, зависима от главната концепция идея. Именно поради това стремежът към уреждане на национално-териториалните проблеми се основаваше предимно на мирни средства. Мирната ревизия, а не военното обединяване на българските земи беше идеята, която доминираше в плановете на цар Борис и неговите правителства.
Трябва да се подчертае, че когато войната беше
още далеч от
българските граници, цар Борис отстояваше своите предначертания. Българската външна политика успяваше да
неутрализира чрез
непрекъснато лавиране силния натиск на Англия и Германия и дълго
време при
крайно трудни условия да запази неутралитета на страната. След
започване на
войната тя не позволи на Германия да се разпорежда в България и да
диктува
нейните ходове. През 1940 г. тя успя да уреди по мирен път
добруджанския въпрос, като спечели съдействието на всички
велики държави - воюващи и неутрални. През октомври - ноември 1940 г.
тя
попречи на германската дипломация да наложи бързо и
безпрепятствено идеите на
Тристранния пакт в Югоизточна Европа и обективно внесе своя принос
в борбата
на балканските народи против хитлеристката агресия.
Оттук нататък политиката на афиширан неутралитет се превърна в тактика на изплъзване по отношение на Германия и Англия и на отказ за взаимност по отношение на СССР В края на 1940 г., когато войната вече хлопаше на вратите на Балканите, цар Борис реши, че единственото, което може да направи, е да бави и протака преговорите с Германия. И, общо взето, въпреки старанията на Филов в обратна посока, въпреки натиска и шантажите на германската дипломация той следва тази политика в продължение на четири месеца.
Но през декември 1940 г. Германия хвърли заплашително своята сянка над полуострова. За България настъпват съдбоносни мигове. Тя трябваше да решава, а имаше само три теоретични възможности.
Първата възможност бе да воюва с Германия. Но България беше крайно неподготвена да излезе срещу армията на Хитлер, срещу която в открито сражение в Европа все още не се осмеляваше да излезе самата Англия. При това външната подкрепа на България за една война срещу Хитлер беше абсолютно несигурна. САЩ и Англия обещаваха военна помощ, но тяхна армия на Балканите почти нямаше. Гърция, заета с италианската агресия ,не можеше да отдели сили и за война срещу Германия. Турция водеше своята двойнствена игра между Англия и Германия. Югославия мълчеше и готвейки се да влезе в Тристранния пакт, нервно потрепваше, да не би Хитлер да поиска излаз на Бяло море през нейна територия. Румъния беше окупирана от Хитлер и служеше като изходна база на германската агресия.
Тази вътрешна и международна обстановка действително отнемаше възможностите на България да воюва срещу Германия. Една война би означавала само кръв, разорение и гибел, без да може да се окаже съществена съпротива срещу германската агресия. Като се вземе предвид, че Хитлер успя да смаже Югославия за по-малко от седмица, при това Югославия имаше между двете световни войни пълна свобода да се въоръжава и нейната територия е значително по-голяма, може да се разбере колко време можеше да устои срещу „Хитлер малка и невъоръжена България.
Невъзможността
на България да се противопостави на германското настъпление през 1941
г. беше
призната от съветското правителство в нотата му от 5 септември 1944 г.
„Съветското
правителство се съобразяваше с това, че малка България не е в
състояние да се
съпротивлява на могъщите въоръжени сили на Германия в такова време,
когато
Германия държеше в свои ръце почти цяла Европа.”114
Втората възможност за България беше да преклони глава пред силата, да не се противопоставя с въоръжена сила на германското проникване на Балканите, но да откаже да се присъедини към Тристранния пакт. Такъв един ход би бил безспорно по-полезен за България с оглед на нейните наационални интереси и интересите на антифашистката борба през Втората световна война.
Като се имат предвид обаче манталитетът на Хитлер, неговата агресивност и безкомпромисност в онези времена на могъщество, става ясно, че и това е една възможност без сигурни шансове за реализация. Отказът на България да влезе в Тристранния пакт, когато германските дивизии очакваха на Дунава сигнал за действие, означаваше пълен и безпощаден разгром за България с всичките последици, посочени по-горе.
И третата възможност беше тази, която избра цар Борис III и правителството на Б. Филов въпреки тяхната воля и желание да запазят България настрани от войната или no-скоро именно, за да постигнат тази цел. С една народна мъдрост царят се е стремял да мотивира своя избор, направен след толкова колебания, „когато видиш, че идва порой, прави му вада, защото иначе ще залее целия бостан.” Преди да посочим плюсовете и минусите на тази политика, трябва да се помъчим да изясним причините, които доведоха България през март 1941 г. до капитулация без бой.
Присъединяването на България към Тристранния пакт беше следствие от цяла редица международни и вътрешни причини, обективни обстоятелства и субективни намерения.
През 1941 г. България отново стана жертва на своето географско положение. Водената от нея политика, изразена в един постоянен стремеж да остане настрани от световния конфликт, се сблъска със стремежа на Германия да владее Балканите поради огромния стопански, политически и военностратегически интерес, който тя имаше в този район на света.
България - една малка, слаба, невъоръжена държава, не можеше да се противопостави на германските амбиции, зад които в момента стоеше най-силната армия в света. Освен това другите велики сили нямаха възможност да спрат германското настъпление и да създадат благоприятна обстановка за съпротива срещу агресията.
През 1941 г. България нямаше достатъчно вътрешни, морално-политически и духовни сили да се противопостави на Германия.
От такива сили беше лишен и цар Борис III - действителният ръководител и всевластен разпоредител в българската политика.
В нашата историческа и публицистична литература широко е разпространено гледището, че цар Борис III подобно на баща си е германски агент, който действа в България под напора на своята арийска кръв. Това гледище е плод на опростителство и неосведоменост.
Външната политика на България, водена от цар Борис III, показва, че той защитава интересите на буржоазна България до март 1941 г. През началния период на войната цар Борис се проявява като един осведомен и ловък дипломат. Това, което засенчва неговия разум, е страхът от болшевизма. Той не можа да се освободи от кошмара на социалната революция и това му попречи действително да отстои своите концепции за неутралитет и мир.
По своите дълбоки убеждения царят мрази и ненавижда Хитлер - този маниакален диктатор, това парвеню, което го натиска и тъпче. Английският пълномощен министър Рендел свидетелства, че царят не е вярвал в германската победа.115
Той се надява, че Англия, опряна на своята имперска мощ, ще сложи край на световния конфликт.
Вярата в Англия, страхът от Германия и омразата към СССР го карат да създаде своята наивна формула за побратимяване на Германия с Англия, която той стриктно следва през целия първи етап на войната и в името на която, както той сам се изразява, хлопа по вратите на европейските дворове още от 1938 г.
Но всеизвестно е, че в политиката не е достатъчно само да бъдеш ерудиран, осведомен, да имаш точна представа за събитията и да знаеш как да отстоиш интересите на своята класа или на своята държава. Това е само една предпоставка за правилната политика. В политиката са нужни мъжество и смелост, решителност да можеш да превърнеш своите убеждения в реален факт, да можеш да отстоиш своите позиции, въпреки бурите на социалния живот.
На цар Борис III липсваха именно тези качества. Борис III е една слаба, безволева, нервна до болезненост натура. Тези качества са широко засвидетелствани от всички негови приближени. Най-близкият негов приятел и изповедник дъновистът Лулчев ни е оставил много характеристики и записи на царските самоанализи. В своя дневник Лулчев често повтаря: „Царят е малодушен човек.”116
Сам Борис разкрива тези свои качества. „Лулчев - казва той на своя приятел, - ти искаш от мене големи работи. Аз не мога, аз съм роден кърпач, аз съм скопен човек, аз съм човек, смачкан от своя баща, аз нямам воля. Аз работя, но как - сам си знам. При тези условия аз ще падна, ще се съсипя... Аз не съм за големи работи.”117
Този „скопен” човек, след като Хитлер иска от него да реши съдбата на България, изпада в истерия. Докато първоначално нервно крещи - ”аз ще отида с русите”, „аз съм републикански цар”, после утихва, временно се успокоява, обсъжда заедно с правителството въпросите на присъединяването. И отново започва мъчително да се лута. Търси Лулчев за гадания и пасианси. И когато дъновистът го съветва да застане на решителна позиция, той страхливо му отвръща: „Аз не смея, защото той (Хитлер - б. а., Н. Г) вика като луд отгоре ми.” Лулчев му казва: „Викай и ти”, а той нервно мърмори: „Не мога да викам, не съм свикнал. Баща ми ме е смачкал.”118
И в тази нервна криза идва идеята за абдикация. „Най-малко десет пъти ми е казвал, че ще абдикира” - свидетелства Лулчев119.
Колебанията на Борис продължават чак до деня на подписването на пакта, за да се подновят с нова сила и след 1 март. Както свидетелстват неговите приближени, на 28 февруари отново показал голямо раздразнение, песимизъм и недоверие, защото правел нещо, в което не е сигурен. А на другия ден той посреща Лулчев още от вратата и започва да хленчи: „Аз не мога вече, не мога, аз вече не мога да живея. Обърнах се на един кенеф, в който всеки ходи.”120
На 5 март вика Филов, за да му се оплаче, че много се страхува от немските интриги и да му иска да отстрани някои опасни германски агенти като Диков, проф. Владикин и др. Но щом Филов му възразява, Борис веднага отстъпва. 121 Ето такъв един държавен глава - колеблив и нерешителен, трябваше да реши съдбата на България през тревожния март на 1941 г. И той я реши, като преклони глава пред силата и успокоява разтревожената си съвест с гадания и пасианси.
За съжаление до цар Борис стоеше един министър-председател, който беше лишен от неговите способности, а притежаваше като всеки истински лаик в политиката „смелостта” да се разпорежда с историческите ценности на една държава като дребен бакалин.
Добър археолог, но безпомощен политик, възпитаник на германските университети, лишен от школата на една продължителна политическа подготовка, случайно блеснал на небосклона на българската политика, Богдан Филов се оказа отявлен привърженик на нацисткия „нов ред”, най-активната фигура в българската политика, когато тя трябваше да взема съдбоносни решения. Неговата компания представляваше също едно блато от духовни и политически посредствености. Петър Габровски - човек с кръгозора на полицейски началник, ген. Т. Даскалов - един офицер, за когото монархията беше свещеният символ и щастливото упование, бяха най-близките му сътрудници. Малко по-различен от тях беше последният от „голямата четворка” - външният министър Ив. Попов. Благодарение на своята дългогодишна дипломатическа кариера, Попов беше най-способен между всичките да прецени развоя на събитията. Но неговият кръгозор беше чисто балкански. Иван Попов разбираше, че Германия ще загуби войната, но нямаше смелост да го заяви високо, да внуши своите идеи на останалите. И макар че се обяви против Тристранния пакт, той не си подаде оставката, а най-големият му героизъм бе да се направи болен. Царският съветник Груев свидетелства за него, че бил „болнав и нерешителен по природа човек... Нему му тежеше да бъде в такива моменти министър на външните работи.”122
Такива бяха хората, които решиха съдбата на България през 1941 г. - един слаб и безволев монарх, един професор-германофил, един полицейски началник, един царски генерал и един болнав дипломат.
В своето 60-годишно развитие българската буржоазна политика не беше успяла да създаде подготвени, самостоятелни и способни политически мъже, които да направляват държавния кораб сред бурята на балканските кръстопътища. Манталитета на българския държавник и политик най-красноречиво е изразил председателя на XXV народно събрание Никола Логофетов в своята реч по случай присъединяването на България към Тристранния пакт. „Обединени и сплотени около н. в. царя, да вперим поглед само напред, без да се обръщаме назад и да поглеждаме встрани.”123
Безхарактерна, слаба и царедворска беше и буржоазната опозиция. През целия първи етап на войната тя търсеше един-единствен път, за да влияе върху политиката на България. Този път винаги минаваше през двореца. Опозицията се страхуваше от народа. Тя не бе способна за радикални акции. И когато настъпи решителният миг, тя отново впери поглед към царя.
Разбира се, сред буржоазните политически дейци имаше далновидни хора, но те бяха твърде малко. Най-последователен сред тях се оказа бившият министър-председател Кимон Георгиев. Още през септември 1939 г. той предупреди правителството за опасностите, които връхлитат върху България, и поиска от него да стигне до убеждението, „че неизменните интереси на България повеляват тя да направи всичко, което зависи от нея, за да остане настрани от гигантския кървав двубой на великите сили, борещи се за световно надмощие”. В навечерието на 1 март 1941 г. Кимон Георгиев отново издига своя глас. В лично писмо до Богдан Филов от 11 февруари той припомни, че България е съвсем близко до опасността, че тя се намира пред „трагическа развръзка”. И сега - настоява К. Георгиев - България трябва да се придържа към линията на неутралитет и мир, на сърдечност и доверие към съседите. Също така - продължава той - от особено голямо значение е било и е да заякчи връзките си със Съветска Русия, единствената неутрална велика сила и която при това, поради географското си положение, има изключителни интереси в Черноморския басейн.”
Накрая Кимон Георгиев предупреждава, че сега, когато се решава въпросът „за целостта и независимостта на българската държава, а може би и за съществуването на българската нация”, изключителни опасности крие политиката на намеса във военните действия.124
Буржоазната опозиция в парламента също така предупреди правителството. В заседанието на парламентарната комисия на 26 декември 1940 г. Петко Стайнов поиска да се продължи политиката на неутралитет, понеже не може да се предскаже кой ще бъде победител.125
Никола Мушанов подкрепи Петко Стайнов и настоя да се продължи старата политика на балансиране между Германия и СССР „За мен - заявява той - обявяването за оста или за съюз с Русия значи война. Днес България няма нужда от война и на тази база ние можем да парираме болшевишкото влияние.”126
И по-късно, когато ръководителите на опозицията надушват преговорите с Германия, веднага отиват при Филов. На 21 февруари 1941 г. те искат вече среща с царя. Но като разбират, че царят не желае да се срещне с тях Кръстьо Пастухов, Кимон Георгиев, Григор Василев, Димитър Гичев, д-р Г. М. Димитров, Стоян Костурков, Атанас Буров и представители на БРП решават да изпратят писмо до двореца.127
Последната акция на буржоазната опозиция е проведена в парламента на 2 март 1941 г., когато Б. Филов прочита декларация за присъединяване на България към Тристранния пакт. Никола Мушанов, Петко Стайнов, земеделецът Ангел Держански и комунистът Тодор .Поляков се опитват да открият дебати върху политиката на правителството, но правителственото мнозинство заглушава техните реплики с „ура!”.128
Против присъединяването на България към Тристранния пакт се обявява и пълномощният министър в Лондон Й. Момчилов. Той телеграфира на правителството, че „не може да сподели отговорностите за това решение”, и си подава оставката.129
На такова мнение са и неговите колеги от Вашингтон и Стокхолм -Наумов и Антонов, но те остават на своите постове.
Както се вижда, всички акции на буржоазната антифашистка опозиция имат чисто платонически и демонстративен характер. Буржоазната опозиция и противниците на Тристранния пакт от правителствения лагер не провеждат нито една сериозна акция, която би могла да принуди правителството да окаже военен отпор срещу германската агресия на Балканите. Единственото изключение в това отношение представлява заговорът, организиран от група дейци на Земеделския съюз „Пладне” начело с д-р Г М. Димитров. Целта на заговора била да предотврати влизането на германските войски в България, да измени външнополитическата ориентация на страната в полза на Англия. Заговорниците поддържали преки връзки с югославската легация в София и чрез някои нейни сътрудници с английските дипломатически и разузнавателни служби.130
Заговорът на „Пладне” през януари - февруари 1941 г. все още не е проучен. Единствено Д. Петрова споменава за този опит. Изхождайки обаче от по-сетнешната роля на някои от ръководителите на БЗНС „Пладне” в българската политическа история, авторката дава отрицателна оценка на това събитие, характеризирайки го като „едно нечисто политическо дело, инспирирано от Англия”131.
Разбира се, този заговор не представлява съществен факт в новата българска история, тъй като не повлия в никаква степен върху развитието на събитията през това толкова съдбоносно време. Той по-скоро демонстрира наново неспособността на буржоазните антифашистки сили за радикални политически действия, тяхната изолация от масите, тяхната историческа ограниченост. Но очевидно характеристиката му само като „нечисто политическо дело” е неприемлива.
През съдбоносната пролет на 1941 г. БРП каза своята дума по проблемите на България. Още през януари 1941 г. се състоя VII пленум на ЦК на БРП, който разгледа главно външнополитическите проблеми и задачите на партията в тази област.
Пленумът на ЦК прави вярна преценка на политиката на правителството, като посочва, че то „фактически напуска политиката на неутралитет”132.
След това обаче в резолюцията са допуснати някои неверни заключения и тезиси, които показват един неточен анализ на международното и вътрешното положение на България.
В условията на непосредствена германска опасност резолюцията на VII пленум продължава да застъпва неверния тезис, че главната опасност за българската национална независимост идва от Англия. Действията на Англия на Балканите се определят като „офанзива”, а германското настъпление - като „контраудар”133.
По-нататък следва неточна оценка на вътрешнополитическите сили. Германофилската реакционна и фашистка буржоазия се поставя на една плоскост с англофилските среди, с което се пресичат мостовете за широко антифашистко единодействие срещу германската агресия.
Но въпреки тези неправилни възгледи партията се обяви против присъединяването на България към Тристранния пакт и организира-агитационна кампания срещу правителствената политика.134
Обаче погрешната характеристика на международното и вътрешното положение попречи на БРП да създаде широко народно, антифашистко движение срещу хитлеристката агресия и фашизма в България. Тя изпусна важни моменти за консолидиране на революционните и демократическите сили на една трайна антифашистка база. Българското общество беше парализирано от грамадната военна мощ на хитлеристките дивизии. Правителството и царят бяха оставени сами да решават съдбата на България. Наплашена, изнудена и унижена, България става жертва на германското настъпление на Балканите. България подписа Тристранния пакт и се оказа в положението на германски сателит.
Оттук нататък България нямаше вече своя външна политика.
Присъединяването на България към Тристранния пакт е събитие с огромни последици. Макар че на 1 март 1941 г. външната политика на България направи един несполучлив ход, тя постигна два важни положителни резултата.
Преди всичко България беше спасена от военен разгром, от пожари и пепелища. Лавирайки между великите сили, българската дипломация успя да отклони огнения вал на войната от територията на България. И наред с това тя постигна нещо много повече. Тя успя да гарантира положението на България като невоюваща страна. За разлика от другите сателити на Хитлер, България остана настрани от войната. Тя не отправи свои армии срещу други страни и народи. И въпреки че по-късно тя беше принудена да изпрати окупационен корпус в Сърбия, който изпълняваше жандармерийски функции, и да обяви символична война на Англия и САЩ, реално България по време на Втората световна война воюва едва чак в завършващия етап, и то срещу германската армия в Европа.
Но тези резултати не са в състояние да компенсират онези отрицателни последици, които още дълго време ще продължават да тежат върху българската външна политика.
Поради присъединяването си към Тристранния пакт България, както по време на Първата световна война, се оказа отново в лагера на победените държави. Разбира се, аналогията между участието и в двете световни войни не може да бъде абсолютна. По време на Втората световна война България беше невоюваща страна. Това обстоятелство изигра много важна роля на мирната конференция, от която България излезе с чест, запази своята територия, включително и придобитата в хода на войната Южна Добруджа, избягна трагедията на 1918 г.
Присъединяването на България към Тристранния пакт запази монархо-фашистката диктатура в България и създаде условия, при които тя прояви своите най-брутално-цинични форми. Под надзора на германските офицери, дипломати и разузнавачи българската власт се превърна в жандарм на революционните и демократичните движения в България и в някои съседни страни. Това подкопава съпротивителните възможности на българската нация в антифашистката борба. Митът за „обединена и велика България” разхлаби за дълго време социалните противоречия, ограничи революционните пориви на българското общество.
Актът от 1 март 1941 г. и всички негови последици намалиха приноса на българския народ в общата борба на антифашистките сили за едно демократично решение на големите проблеми на войната.
Но тези последици имат и своето обратно
действие. Уроците,
които България получи вследствие на своята трета поредна несполука
през
шестдесетгодишното съществуване на буржоазното общество, станаха
политико-психологическа основа за едно дълбоко национално самосъзнаване.
1 Нюрнбергский процесс, т. II, М., 1958, с. 374. По-нататък документът е заличен и не може да се разбере какво в действителност се предвижда по отношение на България.
2 Gr. Gafencu, о. с., р. 156.
3 ЦДИА,
ф. 176, оп. 15, а. е. 1, Телеграма на Петров от 13 януари 1941 г., л.
82, 99.
4 Les lettres secrètes echangèes par Hitler et Mussolini, p. 97.
5 Ibid., 98, 99.
6 Ibid., p. 170, 110.
7 Нюрнбергский процесс, т. II, с. 374-375.
8 Граф Г. Чано, ц. с., с. 298.
9 B.Temps,4.XII.1940r.
10 Стенографски дневници на XXV ОНС, II PC, 21 ноември 1940 г., с. 282.
11 АМВР
II, НС, а. е. 13, л. 50.
12 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 37, 38.
13 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1102, л. 24.
14 Пак там, а. е. 969, Доклад на Драганов за разговора с Хитлер на 4 декември 1940 г., л. 62; също АМВР II, НС, а. е. 11, л. 124.
15 АМВР П, НС, а. е. 11, л. 124.
16 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1,л. 16-17, л. 30.
17 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 18, Шифрована телеграма на Драганов от 16 декември 1940 г., л. 75.
18 Пак там, Шифрована телеграма на Драганов от 18 декември 1940 г., л. 75.
19 Пак
там, оп. 15, а. е. 1, Шифрована телеграма на Караджов от 14 януари 1941
г., л.
90.
20 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, Дневник на Б. Филов, л. 3-11.
21 Пак там.
22 Пак там, л. 13-19. На
разговорите в Залцбург и Бергхоф присъствал и Драганов. Той се държал
твърде
резервирано към германските предложения.
23 Пак там, л. 22-23; 25-27.
24 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 130.
25 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 27-28.
26 Пак
там, л. 32.
27 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1009, л. 6, 7.
28 Пак там, оп. 15, а. е. 1, Писмо-изложение на Драганов до министъра на външните работи Иван Попов от 13 януари 1941 г., л. 140-146.
29 Пак там. Писмо на Драганов от 15 януари 1941 г., л. 151, 152.
30 Les archives secrètes du comte Ciano, p. 425.
31
ЦДИА, ф. 456, on. l,
a. e. 4, л. 35, 36.
32 Пак там, л. 42, 44-46.
33 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, л. 36-37.
34 Пак там, Телеграма на Киров от 13 януари 1941 г., л. 81.
35 Пак там. Телеграма на Киров от 18 януари 1941 г., л., 161.
36 Пак там, оп. 8, а. е. 116а, л. 13; ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 12.
37 Пак
там, оп. 15, а. е. 2, л. 17-20; 21-24.
38 Пак там. Писмо на българския пълномощен министър в Белград от 18 януари 1941 г., л. 15-16.
39 Пак там, оп. 8, а. е. 974, Доклад на Д. Наумов от 27 декември 1940 г., л. 1-3.
40 The Memoirs of Cordell Hull, in two
volumes, New York, The Macmillan company, 1948,
p. 916.
41 Robert Е. Shorwood, Lè memorial de Rousevelt d'après les papiers de Harry Hopkins, I. de la „drole du querre a Pearl Harbour”, Paris, Plon, 1950, p. 123, 125.
42 ЦДИА, ф. 176, on. 8, a. е. 1, л. 18.
43 АМВР, II, НС, а. е. 1.1, л. 132.
44 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 58; оп. 8, а. е. 962, л. 9.
45 Пак
там, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, л. 53.
46 ЦДИА, ф. 456, on. 1, а. е. 4, л. 29-31.
47 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, Телеграма на Момчилов от 15 януари 1941 г., л.
48 Пак там, л. 55-58.
49 Пак там, Телеграма на Момчилов от 8 януари 1941 г., л. 61, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма от 8 януари 1941 г., л. 2.
50 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, Телеграма на военния аташе от Лондон, 24 януари
51 В. Правда, 14.1.1941 г.
52 ЦДИА. ф. 176, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма на Стаменов, л. 4.
53 История международных отношений и внешней политики СССР т. II. с. 142.
54 Joachim von Ribbentrop, о. с., р. 190; също Andre Fontaine, о. с., р. 170.
55 Joachim von
Ribbentrop, о.
с., р. 190.
56 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 49-50.
57 Пак там, л. 59.
58 Пак там, л. 73-75.
59 Пак там, л. 61-62.
60 вж. подробности у Коен
61 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 70-71.
62 Les archives secrètes du comte Ciano, p. 429.
63 Пак там, л. 90-94.
64 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 143.
65 Пак там, оп. 8, а. е. 962, л. 13.
66 Пак
там, оп. 15, а. е. 2, Телеграма на Драганов до Филов от 9 февруари 1941
г., л.
143; също л. 13, 140, 140а.
67 Пак там, а. е. З, Телеграма на Драганов от 11 февруари 1941 г., л. 37.
68 Нюрнбергский процес, т. II, с. 375.
69 ЦДИА, ф. 456, оп.
70 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1116 а, Шифрована телеграма на Попов до Киров от] 11 февруари 1941 г., л. 23.
71 Пак там, Шифрована
телеграма на Драганов от 9 февруари 1940 г., р. 20
72 Пак там, оп. 15, а. е. З, л. 86, 89.
73 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1016. Българо-турската декларация от 17 февруари 1941 г., л. 1; също в. „Зора”, 18.11.1941 г.
74 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1116а, Шифрована телеграма на Момчилов от 19 февруари 1941 г., л. 33, и на Драганов от 20 февруари 1941 г., л. 36.
75 Пак
там, л. 37.
76 Пак там, л. 40, л. 41-43а. Без съветските документи тази позиция на СССР остава неясна за автора.
77 Пак там, л. 33.
78 ЦДИА, ф. 456, оп. 1,а. е. 4, л. 122. •
79 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. З, л. 64-65.
80 Пак там, оп. 8, а. е. 17, Шифрована телеграма на Попов до Момчилов, л. 54.
81 Пак там, оп. 15, а. е. 2, л. 69-70.
82 Пак там, а. е. З, Телеграма на Наумов от Вашингтон, 11 февруари 1941 г., л. 37; също оп. 8, а. е 962, л. 14.
83 Пак там, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма на Наумов от 15 февруари л. 15; също оп. 15, а. е. З, л. 92.
84 Дж. Батлер, ц. с., с. 408.
85
ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. З, л. 3.
86 Пак там, Телеграма на Момчилов от 14 февруари 1941 г., л. 128.
87 Пак там, а .е 4, л. 48.
88 Пак там, а. е. З, Телеграма на Момчилов от 20 февруари 1941 г., л. 128.
89 Пак там, а. е. 4, Телеграма на Киров от 1 март 1941 г., л. 108.
90 Пак там, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма на Драганов от 17 февруари 1941 г., л. 19.
91 Разбира се, без документите на съветското външно министерство позицията на СССР не би могла да бъде обяснена.
92 Пак там, оп. 15, а. е. З, Телеграма на Петров от 13 февруари 1941 г., л. 55.
93 Пак там, Телеграма на Киров от 13 февруари 1941 г., л. 49.
94 Пак там, Телеграма на Драганов от 13 февруари 1941 г., л. 56.
95 Пак там, оп. 8, а. е. 1068, л. 11
96 Пак там, оп. 15, а. е. 4, л. 116
97 ЦДИА, ф. 456, оп. 1,а. е. 4, л. 116.
98 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а.
е. 17, Шифрована телеграма на Драганов от 27 февруари 1941 г., л. 142
99 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 147.
100 Пак там, л. 152-153. В писмото на Хитлер до президента на Турция се заявява, че влизането на германски войски в България не е насочено срещу Турция. В интерес на турската държава е да установи приятелски връзки с Германия и че след като британската опасност за България и Румъния бъде ликвидирана, германските войски ще се евакуират незабавно от тези страни - вж. Les Lettres secrètes echangees par Hitler et Mussolini, p. 112.
101 ЦДИА, ф. 176, on. 8, a. e. 17, л. 158.
102 Пак там. Декларация на
Б. Филов след подписването на протокола за присъединяване на
България към
Тристранния пакт, л. 158-159.
103 ЦДИА, ф. 456, оп. 1,а. е. 4, л. 155-156.
104 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 4, л. 123.
105 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 215.
106 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 176.
107 Пак там, л. 182, и сл.
108
ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, Нота на легацията на Великобритания в
София от 5
март 1941 г., л. 169-170.
109 Пак там, оп. 15, а. е. 4, л. 122.
110 Пак там, оп. 8, а. е. 17. Шифрована телеграма на Попов до Стаменов от 1 март 1941 г., л. 24.
111 Пактам, on. 15, а. е. 4. Телеграма на Стаменов от 1 март 1941 г., л. 112.
112 Пак там, а. е. 6, Телеграма на Стаменов от 4 март 1941 г., л. 5.
113 Пак
там. Телеграма от 5 март 1941 г., л. 25; също ф. 176, оп. 8, а. е. 976,
Шифрована телеграма на Стаменов от 5 март 1941 г., л. 21.
114 АМВР, II, НС, а. е. 14. Нота на съветското правителство от 5 септември 1944 г. (заверен препис), л. 41.
115 G. Rendelo. с., р. 179.
116 АМВР, II, НС,2,л. 405.
117 Пак там, л. 425.
118 Пак там, л. 476-477.
119 Пак там, л. 475.
120 Пак там, л. 428.
121 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 187.
122 АМВР,
II, НС, а. е. 1, л. 91-92.
123 Стенографски дневници на XXV ОНС, II PC, 2 март 1941 г., л. 1604.
124 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1102, л. 25-26.
125 АМВР, II, НС, а. е. 14, заседание на парламентарната комисия по външните работи от 26 декември 1940 г., протокол, л. 336.
126 Пак там, л. 343.
127 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 129; 137.128 Стенографски дневници на XXII ОНС, II PC, 2 март 1941 г., л. 1604-1605.
129 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 111.
130 Д.
Петрова, ц. с., с. 217-219.
131 Пак там, с. 219.
132 БКП в резолюции и решения на конгресите и пленумите на ЦК, т. III, С., 1954, с. 382.
133 Пак там, с. 379, 380.
134 Д. Сирков, ц. с., с. 166 и сл.