Беше зимна вечер, на трети януари 1902 г. (15) Небето беше красиво и ярка озарено от безброй, трепкащи звезди. Огромни планини се издигаха от двете страни на. планинската пътека, която се виеше около шептящ поток.

Тайнствена група се движеше внимателно и бързо по тесния път. Трима мъже, в колона един зад друг, около 60-70 фута* напред, следяха за всякаква опас­ност, готови, ако, е необходимо, да дадат сигнал за от­тегляне. След тях вървяха четирима или петима мъже, зад тях два коня, чиито ездачи бяха внимателно увити в дълги черни кепета (планински палта, направе­ни от кози косъм). Тежки качулки покриваха главите им и скриваха половината от лицата им. Всеки кон се водеше от човек.. От всяка страна на двамата ездачи вървяха други мъже, които здраво се държеха за сед­лата им. Това се правеше, за да се предпазят ездачи­те от неочаквано падане. Наблизо зад конете следва­ха още хора, а след това — на около 90—100 фута зад тях беше ариергардът, състоящ се от двама или три­ма души. Имаше също голям брой разузнавачи, кои­то като сенки се появяваха и изчезваха между дърве­тата. Цялата група с изключение на разузнавачите се движеше в колона. Носеха черни кепета. От кола­ните им висеха ками. Всеки човек носеше револвер от лявата си страна, а в дясната си ръка държеше здраво заредена пушка. Патрондаши кръстосваха гърдите им и обвиваха кръстовете им. Стъпките им бяха леки. Само тежкото им дишане можеше да се чуе, когато изкач­ваха планинския склон. Не се позволяваха разговори, кашляне, кихане. Мъртвата тишина от време на време се прекъсваше от звъна на кама, удряща се в някоя пушка. Понякога се чуваше изсвирване — сигнал, при който всеки веднага заемаше положение за стрелба. Но, слава богу, тази вечер не се яви повод за откри­ване на огън. Тази странна група вървеше все напред и напред в продължение на десет часа. Внезапно тя спря в една клисура. Ездачите слезнаха от конете и седнаха, докато останалите запалиха цигари. Един от тези ездачи беше мис Елена М. Стоун, заловена на тре­ти септември и влачена по този начин из планините вече точно четири месеца. Вторият ездач бях аз, ней­ната другарка по нещастие. Въоръжените мъже бяха разбира се разбойниците, които ни заловиха.

След кратка почивка беше даден сигнал за тръгва­не, като пътуването продължи вече не по пътека, а по почти непристъпния планински склон, през камъни, бод­ли и храсти. Трябваше да се изкачваме пеша, тъй като беше невъзможно да се държим на седлата. За мене ходенето беше немислимо: как можеше да напра­ви такова нещо една жена, която всеки ден или нощ очакваше появата на своето дете и която беше пъту­вала десет часа през суровите планини сред вятър и студ? Сега за първи път не изпитвах страх от разбой­ниците, защото те не можеха да направят нищо по-ло­шо от това да ме убият, а на мене ми беше все едно дали ще живея или ще умра. Когато ни заповядаха да се катерим нагоре, аз седнах и отказах да се помръд­на.

— Вървете — казах — и ме оставете тук да умра на спокойствие. Недостойно и възмутително е да влачите една жена в моето състояние.

Две силни ръце ме повдигнаха и ме повлякоха на­горе по страшния планински склон. Нямах сили нито да говоря, нито да плача. Не ми беше останала никак­ва надежда. След известно време, не зная точно кол­ко, стигнахме до една странна малка колиба сред дър­вета и скали.

Двама-трима души я огледаха предпазливо и като установиха, че е изоставена, разбиха вратата. Ние с мис Стоун седнахме отвън, докато те се подготвят да ни извикат вътре. Колибата беше построена на една височина, издигаща се между две величествени плани­ни. Струйчици вода се процеждаха от пукнатините на скалите. Земята беше скована от лед; беше много студено. Скоро пламтящият огън от колибата се отрази в отсрещния склон. Дадоха ни знак да влезем. Краката ми бяха вкочанени от студ, но умората така силно ме измъчваше, че не седнах до огъня, за да се стопля. Потърсих място, където да легна и да отморя вцепенения си от болка гръб. В един ъгъл до огъня беше разпръсната малко слама. Дадоха ми една цепе­ница, която да ми служи за възглавница. След това едно кепе беше постлано върху сламата и това ще­те да бъде моето легло. Легнах полумъртва от изто­щение и болка. Мис Стоун седна близо до огъня и разговаря с разбойниците, които сушеха навущата си, а после легна до мене. Те се проснаха по всички по­соки в онази част на пода, която не беше заета от нас. Само един остана на пост. Огънят ярко гореше, димът се носеше като облак из стаята и се промъкваше навън през процепите, защото нямаше комин. Мъжете спяха и силно хъркаха. Аз се обръщах и въртях, но не можех да си намеря удобно положение. Седнах в леглото и се огледах наоколо.

Четири каменни стени и сламен покрив, лъснал от сажди, обграждаха малката стая. От всяка страна имаше по две огромни бъчви**, едната беше стара и пробита, другата миришеше на вино. Наблизо стояха дьрвена каца и кратуна. Това беше цялата покъщина на нашата колиба. Димът ме заслепяваше и сълзите започнаха да текат надолу по страните ми. Как ми се искаше да има комин, защото димът беше наистина потискащ! А как хъркаха разбойниците! Погледнах мис Стоун, която лежеше близо до мене. Тя спеше дълбо­ко Хубавите й малки ръце бяха поставени една върху друга под бузата й; бяха черни от праха и дима. Пог­леднах я и се усмихнах, но усмивката ми бързо изчезна,.защото страшна болка ме преряза през кръста. Отново се обърнах и погледнах мис Стоун; едновременно я жалех и й завиждах. „Тя е уморена, но поне може да спи". Две черни очи привлякоха вниманието ми. Пазачът внимателно ме наблюдаваше от тъмния си ъгъл. Това ме изнервяше и се обърнах с гръб към него.

— Защо не спиш? — каза мис Стоун. — Лягай, де­тенцето ми.

Така и направих, но друга болка, по-силна от пре­дишната, ме принуди да стана отново. Мислех, че съм прекалено уморена и затова не мога да почивам. „То­ва ужасно седло почти ми счупи гърба снощи" — казах аз. Мис Стоун отново заспа дълбоко. Мъжете хъркаха както обикновено, постовете се смениха.

Някой бутна вратата и я отвори н за моя изнена­да навън беше ден. Разбойниците започнаха да се раздвижват. Някои станаха, седнаха около огъня, от­вориха раниците си и започнаха да закусват със сух хляб и сирене. Други спяха. Тези, които приключиха със закуската, легнаха отново да спят.

Беше някъде след обяд. Всички с изключение на пазача, спяха отново. Започнах да се чувствувам все по-зле и по-зле. Пазачът се обърна и ме погледна за­мислено, след това се доближи до ръководителя и му пошепна нещо на ухото. Той веднага се надигна, разтърка очите си, поглед­на към мене и накрая ми каза:

—    Госпожо, добре ще направите да легнете и да поспите. Тази нощ ни чака дълъг път.

Започнах да плача и да хълцам.

Как мога да пътувам? Часът ми настана! Какво ще стане с милото ми дете? Те ще го убият веднага, щом се появи на бял свят.

В този момент мис Стоун се събуди.

— Защо плачеш, детето ми?

Не беше нужен отговор. Тя разбра всичко. Обърна се и заговори с началника им. Каза, че за мене е не­възможно да пътувам тази нощ.

— Трябва — каза той, — трябва да напуснем това място; то е опасно.

— Ако искате ме убийте, но тази нощ аз няма да помръдна от тази колиба. Ако ще умирам, оставете ме да умра тук, а не по пътя — казах аз.

Той отново легна, но не заспа. Стана неспокоен, въртеше се и се обръщаше и внимателно ме наблюда­ваше. Сърцето му беше затрогнато. Все пак, човек беше.

— Ако госпожата желае, ние всички ще излезнем и ще ви оставим сами — каза той някак меко.

—    Да — казах аз много бързо и категорично.

Тогава той разбута всички, докато те станаха до чин и започнаха да търкат очите си, като се опитваха да се събудят и да разберат какво се е случило.

— Побързайте — каза той. Мъжете скочиха на кра­ка и веднага изчезнаха. Ние с мис Стоун бяхме оста­вени сами.

Часовете се нижеха бавно. Агонията ми беше непо­носима. Мис Стоун ставаше все по-неспокойна. Тя се безспокоеше за съдбата ми. Никакво легло, никакви дрехи, никакви удобства, дори и вода нямаше. Всичко, което имахме, беше огънят, но независимо от него ста­ята беше много студена, защото имаше големи отвори по целия сламен покрив.

Бях обута с два чифта дебели чорапи и тежки бо­туши, но въпреки това краката ми бяха премръзнали. — Не — казах аз, — в никакъв случай няма да ми се размине. Ако преживея болката, ще ме убие студът. Тогава реших да оставя съобщение до съпруга ми и майка ми. Помолих мис Стоун да предаде годежния и венчалния ми пръстени на съпруга ми и да му каже как нежно съм ги обичала тези четири месеца. Сърце­то ми кървеше от болка, когато мислех за съдбата им и тъгата им по мене, особено когато разберат, че съм починала при такива обстоятелства.

Нежна ръка докосна вратата. Жена! Каква изне­нада! Бяхме копнели да видим жена целите тези чети­ри месеца. Колко щастливи бяхме и двете да я видим. Жена! Явно разбойниците я бяха взели от някоя къщурка и против волята й я бяха довели при нас специ­ално за този спешен случай. Тя беше възрастна жена, може би петдесет или шестдесетгодишна. Лицето й бе­ше приятно, чертите й правилни,  макар и лишени от интелигентност. Беше трудно да се каже със сигурност към коя народност принадлежи, защото беше черна от чим и мръсотия. Кожата между дълбоките й бръчки беше натъпкана с мръсотия, наслоявана от месеци, а може би и години. Посивялата коса висеше свободно над челото и веждите й. Главата й беше покрита с кърпа, която някога е била бяла. Освен това носеше и черна дреха, покрита с толкова кръпки, че много мал­ко от оригинала беше останало. Половин ръкав и яката изобщо липсваха. Краката й бяха боси и напукани от излагане на слънце и студ. Тя ни погледна с голя­мо учудване и страхопочитание. Маниерите ни и дре­хите ни бяха загадка за нея. Гледаше ни, сякаш иска­ше да каже: „Какви ли същества ще да са тези смърт­ни!"  Тя не беше виждала други хора извън семейст­вото си. Горката жена изглеждаше уплашена от раз­бойниците, които строго й бяха забранили да разго­варя с нас на каквато и да е тема освен тази, свърза­на с повода, за който я бяха довели. Първото    нещо, което направи, беше да донесе съд с вода. Помоли ме, като нещо най-естествено, да отпия от водата и да се напръскам с нея.

— Хайде — каза тя, — това е светена вода. — Аз обаче много учтиво отказах. След като претърпя неус­пех в първия си опит да донесе облекчение, тя изва­ди една тенекиена кутия, в която искаше да духам много силно. Засмях се, независимо от тежкото ми състояние. Тя беше добра женица. Помолих я да седне до огъня и да си почине и й казах, че когато по­чувствувам нужда от нея, ще я повикам.

Беше на здрач; цареше тишина, прекъсвана само от свиренето на вятъра и от бавните стъпки на паза­ча отвън. Огънят пламтеше, дървата пукаха от приб­лижаващата се топлина. Задната част на стаята беше в тъмнина и сянка. В най-далечния край на огъня се­деше добрата стара женица, обгърнала коленете си, и клатеше глава в знак на наближаващата беда. Мис Стоун седеше върху една цепеница срещу жената. Тя поддържаше огъня и се молеше на ум. Лицето й беше тъжно, но изпълнено със  „свята увереност".  На гла­вата си беше вързала тъмна кърпа, която да я пред­пазва както от студа, така и от саждите, които падаха от покрива. Дрехите й от тъмен, груб домашен плат бяха ушити от собствените й ръце. Често я чувах да казва: „С какво мога да ти помогна, детето ми?", но нямаше нищо, с което да се направи каквото й да е. Нямахме нито лекарства, нито даже топло питие.

Сега стоех здраво вкопчена с двете си ръце в об­ръчите на бъчвата. Силите ме бяха напуснали, но ня­маше никой, който да ми помогне. През ума ми като стрела премина мисълта: „Къде е майка ми? Къде е съпругът ми? Защо съм така да­леч от скъпите ми същества? Толкова далече, и аз не зная колко далече! Те положително мислят за мене. Те тъгуват за изгубената. О, майко, къде си? О, господи, помогни ми!" Болката, засилена от дългата и мъчител­на езда от предишната нощ, беше непоносима. Мечтаех за почивка. Желаех смъртта, защото да умреш, озна­чава да си починеш от всяко страдание. Извиках: „Мо­лете се за мене, мис Стоун!"

В 10 часа вечерта всичко приключи. И двете же­ни бяха оживени от вълнение. Старата жена повиваше плачещото бебе, тъй като бяхме успели да пригот­вим някои обикновени дрешки за малкото. По време на първите месеци от пленничеството ни  чувствувах­ме, че можем да полудеем от бездействие. Накрая мис Стоун предложи да помолим  началника за някакъв плат, от който да ушием дрешки на бебето. Той се съг­ласи да ни дадат това, с което разполагаха — десет ярда*** тензух и около шест ярда бяло вълнено домашно сукно. Тензуха използуваха, за да чистят оръжия­та си, а плътния плат — за обвиване на краката. И двете бяхме щастливи като деца при вида на тези ма­териали и веднага   започнахме да кроим дрешките. Снабдиха ни с конци и игли, дори и с напръстници. От тензуха направихме ризки и роклички за бебето. Рок­личките отдолу имаха по пет или шест набора, всички­те в рибена кост и подгънати с ажур. Ризките бяха на­правени по същия начин. От грубото платно скроих одеялца за бебето и ги обших с рибена кост по края и в средата. Цялата рибена кост беше ушита с конци от една тежка бяла макара. Правехме много къси бодо­ве, за да имаме колкото се може повече работа. Кога­то всички краища и шевове бяха обшити, започнахме отначало с нови редове рибена кост. В такива удиви­телни дрешки облякохме бебето ми, когато се роди.

Сега, докато старата жена работеше, мис Стоун стоеше усмихната, бърбореше и повтаряше непрекъс­нато: „Благословено момиче, благословено момиче, то­на е благословено момиче!" като наблягаше на „бла­гословено". То действително беше благословение за нас през дългите, тежки часове, които ни очакваха, Старата баба (акушерка) беше клекнала до огъня и топлеше новороденото с израз на гордост и задовол­ство.

— Трябва да пийнеш нещо топло — каза мис Сто­ун, — но няма от какво да се направи.

Накрая се сетихме за ечемика. Разбойниците има­ха малко ечемик за конете. Можехме да приготвим от него приятно питие. Те донесоха един стар и почернял меден чайник. Подпъхнаха под дръжката една зеле­на пръчка и поставиха краищата на пръчката на два високи камъка от всяка страна на огъня. Ечемикът ни се свари бързо и скоро имах приятна гореща напит­ка. Намерихме питието толкова добро, че след това то стана на мода сред разбойниците. Те много го харе­саха, а и освен това беше много евтино и лесно за доставяне.

Бебето ми още плачеше; още не беше се съвзело от студения шок.

Горкото ми бебенце! Скъпо мое, какво ще стане с тебе? Ще те пощадят ли тези хора, когато не се под­чиниш на техните „Шшт! Тихо!" Бебетата и техният плач са най-сладкото очарование на света, но най-не­желателното нещо при разбойници.

„Къде са те? — помислих си. — Сигурно се съвещават някъде как да ми отнемат бедното детенце!"

Някой бутна вратата. Влезе най-младият разбой­ник. Имаше доста стеснителен вид.

— Момче ли е? — попита той.

— Благословено момиче — беше бързият отговор на мис Стоун.

Той се навъси. Стори ми се, че разбирам защо се навъси.

Нож прободе сърцето ми, както казват в България.

— Добре — каза той, — ако беше момче, щяхме да го направим  хайдутин, но от момиче не става добър хайдутин, макар че има разкази и за момичета, коитo стават войводи.  — Той малко се подвоуми и каза: — Не зная, в същност можем да я направим дъщеря на четата.  

След още няколко подобни забележки той взе кратуната, напълни я с вино, което наточи от бъчвата дo главата ми, като разплиска част от виното по лицетo ми, докато го наточваше, тъй като чепът беше близo до главата ми, и тръгна към вратата с думите: „Ще занеса това вино на четата. Трябва да пием за здравето на малкото". Неубедително извинение за пийването!

Два или три часа по-късно се появи самият водач. Той беше висок, набит и мургав. Очите му, друг път свирепи, сега бяха наведени. Нищо не каза; застана пред огъня и изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Всеки път, когато бебето проплакваше или изскимтяваше, той се сепваше; не беше свикнал на подобни не­ща. Всички в стаята мълчаха с изключение на бебето. За да наруши потискащата тишина, мис Стоун взе детето и го подаде на водача (това е точно в стила на мис Стоун). Отначало той изглеждаше объркан и сму­тен, но докато гледаше малкото безпомощно същест­во в силните си ръце, на лицето му се появи усмив­ка. Бях неспокойна, гледах изражението му, четях мислите му, чаках за резултата. И действително ус­мивката му започна да става по-продължителна, на­веде главата си по-близо до лицето на бебето. За ме­не той вече не беше разбойник, а брат, баща защит­ник на моето дете. Сега реши да се поотмори, седна до огъня и започна да топли краката на бебето. Сър­цето ми заби от радост, почувствувах облекчение.

„Той смята да пощади детето ми. Той може да го направи, нали е началник". Гласът му беше плътен и някак мелодичен и сега беше най-сладката музика за слуха ми, защото говореше за бебето; беше загрижен бебето да не настине. Скочи на крака, върна детето на мис Стоун и й поиска списък на всичко, което ще бъде необходимо на майката по отношение на храна­та.

—    Ще дам тези поръчки и скоро ще се върна.

Верен на думата си, той дойде отново.

— А сега — каза той, обръщайки се към мис Стоун и старата жена, — вие лягайте да спите. Що се отна­ся до бебето, аз ще седна тук и ще го топля.

Старата баба легна на земята и скоро започна да диша тежко. Тя се чувствуваше съвсем като у до­ма си, защото нейният дом не беше по-добър от наша­та колиба. Мис Стоун като героиня направи всичко, което можеше, за да ме настани удобно и да ме стоп­ли, а след това легна на голата земя до краката ми. Скоро заспа, защото беше много уморена.  Що се от­нася до мене, сънят сякаш не идваше. Гледах бебето си, исках да знам съдбата му през нощта, но сигур­но съм заспала, защото скочих уплашена. „Къде е бебето?" — прошепнах полугласно. Огледах се в стая­та. Двете жени спяха. Водачът седеше близо до огъ­ня с гръб към мене, а главата му клюмаше от безсъ­ние. Бебето сладко спеше в неговите силни мъжки ръ­це. Погледнах го. Разгледах го добре. Там, отстрани, беше  револверът, там беше страшната кама и пак там  малкото бебе, нежно гушнато в тези сякаш же­лезни ръце. Едновременно се усмихнах и разплаках от радост. Благодарих на бога за благородството в този човек.

Възможно ли е? Това същият човек ли е, когото само преди няколко месеца видях така безмилостно да убива с камата си една нещастна жертва? Това съ­щият човек ли е, който неотдавна се ежеше и заплаш­ваше живота ни? Да, това е съвършено същият човек. Кой предизвика у него тази промяна? Мъничкото бе­бе и никой друг. Настъпи утро. Водачът на четата започна да се държи по-непринудено. Държеше се покровителствено с бебето.  Наричаше го с много га­лени имена. То беше „малката хайдутка", „дъщерята на четата", но най-любимото му име за нея беше „късметче". Той правеше всичко, което беше по силите му, за да бъдем щастливи и да се чувствуваме удоб­но. Подклаждаще огъня, вареше ечемик, готвеше пиле­та и се стараеше да ни бъде колкото е възможно по-полезен. Същият този човек забрави всичко за опас­ността навън. Малкото детенце беше завладяло сър­цето му. Той не мислеше и не говореше за нищо дру­го, освен за малкото „късметче". Смееше се, шегува­ше се, изглеждаше така щастлив, сякаш това беше негово собствено дете.

Сега се отнасяха с нас по-скоро като със свободни хора, отколкото като със заложници, а това ще рече, че с нас вече се разговаряше.

Войводата (водачът) сега ме попита дали ще може останалата част от хората да видят бебето и да ме поздравят. Разбира се, с най-голямо удовол­ствие приех да влязат, за да видя какво щяха да ка­жат, какво щяха да правят. Беше се стъмнило. Не направихме никакви приготовления за посрещането. Нямахме лампи, които да украсяваме, почерпки, кои­то да поднасяме, столове, които да подреждаме. Гру­пата разбойници пристигна без предизвестие. Повече­то бяха високи, внушителни мъже. Всеки от тях при влизането си.се ръкуваше с мене, поздравяваше ме и се отдръпваше назад, за да направи място за другите. Всички минаха по този начин, докато се образуваха две дълги редици мъже с пълно въоръжение, натъпка­ни в малката стаичка. Те се подпираха на пушките си, гледаха втренчено пламтящия огън и държаха мили речи, докато бебето минаваше от човек на чо­век. В един ъгъл зад  тях стоеше стеснително добра­та стара баба. Мис Стоун беше царицата на тър­жеството. Тя разговаряше с тях, смееше се с тях, накара ги да се почувствуват напълно у дома си. Майката сияе­ше; забрави, че лежи върху слама, мислеше само за то­ва, че бебето й е в безопасност. Каква картина! Какъв прием! Това разбойници ли са, а пък това пленници ли са? Каква промяна, заради едно малко бебе! Раз­бойниците изглеждаха много весели. Един от тях ка­за, че трябва да направят подаръци на бебето. Са­мият той предложи да му направи чифт сандалки. Друг каза, че ще му направи свирка, а водачът предложи да му ушие хайдушка униформа.

— Как ще я кръстите? — попита един от тях.

— Елена — казах аз, — в чест на майка ми и на мис Елена М. Стоун.

— Знаете ли — каза друг, — в никоя чета не се е раждало бебе. Това е изключително събитие за нас. Ще обезсмъртим името й. То ще бъде написано на пушките ни. На нашите пушки ще пише „Елена".

Друг разбойник се обади:

— Тази майка ми напомня на Мария, майката на Христос. И тя е лежала върху слама, и то по това време на годината.

— Не — каза друг, — това е мъченица; нито една жена не е страдала като нея.

Тогава те всички се обърнаха и ме погледнаха с огромно състрадание. След като сърдечно разцелуваха бебето, те ни пожелаха лека нощ и изчезнаха навън в тъмнината. Мисля, че тази нощ са имали големи разисквания за това дали е разумно да се запази или не животът на новороденото.

Беше вторият ден след раждането на бебето. Слън­чевите лъчи надничаха в колибата през многобройни­те дупки. Сега при нас имаше двама разбойници, ед­новременно да ни пазят и да ни помагат. Единият се беше излегнал, а другият седеше облегнат на врата­та. Стаята беше тъмна като нощ, като се изключат слънчевите лъчи, които се прокрадваха  през дупки­те. Опушеният покрив и многобройните паяжини за­почнаха да стават монотонни за очите ми; копнеех за светлина, за слънце. Слънчевата светлина е така близо, но и така далече. Тя е отвъд вратата. Ако мо­жеха само да отворят вратата поне за малко. Стру­ваше ми се, че ще полудея в такава тъмнина. Започ­нах да ставам неспокойна, отчаяна.

— Моля ви, отворете тази врата, искам да видя слънчевата светлина. В тази планина никой не може да ни види.

— Да, разбира се — казаха те, — само че е мно­го студено.

Отвориха вратата и ето я чудната слънчева свет­лина, ето го планинският склон със сухи кафяви дъ­бови листа. Сега се наслаждавах на този малък къс природна красота и беше толкова приятно! Влезе во­дачът.

— Тази нощ ще трябва да пътуваме — каза той. — Тук е много несигурно, но не се безспокойте. Ще се постараем да се чувствувате удобно по време на пъ­туването. Ще ви носим в един сандък, а един от нас ще вземе бебето. Скоро ще започнат да коват сандъка.

Разбира се, всичко, което можех да кажа, беше: „Много добре".

Мъжете, както и мис Стоун, се подготвяха за пъ­туването. Отвън се чуваше: чук, чук. Ковяха сандъка от дъски. На свечеряване времето се промени. Стана мразовито и скоро започна да вали много силен сняг. Моята добра стара баба  си беше отишла и се върна, за да ни каже довиждане и да даде подаръка си за бебето. Подаръкът  се състоеше от тъмночервена шапчица, украсена със сребърна монета и скилитка чесън. Чесънът се използува  като предпазно средство срещу зли очи. Тя също подари на бебето карирана кърпичка като тези, които носят италианските работ­ници. След като наплюнчи пръста си и го пъхна в ус­тата на бебето, тя си тръгна. С приближаването на вечерта страх започна да свива сърцето ми. Още не можех да се обръщам настрана; дори и кашлицата ми причиняваше силна болка. Как щях да издържа цяла нощ на това друсане в сандъка, върху гърба на коня?  И горкото ми бебенце, как щях да го кърмя?

Помолих мис Стоун да приготви всичко. Скоро на­вън се чуха оживени разговори. Всички разбойници се бяха събрали, за да обсъдят заедно въпроса дали конете са достатъчно силни, за да носят такъв тежък товар, особено моят кон. Накрая в стаята беше вне­сен дълъг дървен сандък, точно като ковчег. Той ми напомняше за смърт и аз щях да бъда трупът. Очи­те ми се напълниха със сълзи. Много хора дойдоха, за да видят как щях да бъда поставена в. него. Въз­мутих се. „Излезте — казах, — двама души са доста­тъчни, за да ме поставят вътре."

Дъното на сандъка беше постлано с една от на­шите черги и половината от една стара, мръсна за­вивка. После бях повдигната от двама души и поста­вена в него, а след това покрита с другата половина от завивката. Един от разбойниците се опита да пов­дигне сандъка, но той беше прекалено тежък. „Няма смисъл — каза той, — прекалено е тежък. Този кои не е достатъчно силен. Ще падне някъде по пътя, а после. . . — и той погледна въпросително.

Много нахълтаха вътре, за да видят в какво се състои работата. Всички се опитаха да ме повдигнат и всички стигнаха до същото заключение — че е прекалено тежко.

— Какво да правим? Потерята е по следите ни. Не е далеч от нас.

— Трябва да се измъкнем — каза водачът, — ина­че всички сме загубени.

Те отново се обърнаха към сандъка. Аз бях пре­пятствието. Не знаеха какво да правят с мене, как да се отърват от мене. Закрих лицето си и плаках на глас, в сандъка. Водачът отново погледна към мене и каза:

— Ще трябва да я оставим с един от нас, и нека и двамата се преоблекат в селски дрехи. Ако войска­та ги открие, ще ги помисли за селяни, които живеят тук. А сега, мис — обърна се той към мис Стоун, вие трябва да дойдете с нас.

Никога няма да забравя шока на мис Стоун и из­ражението на лицето й. Тя беше едновременно упла­шена и възмутена.

— Не — каза тя, — аз не се отделям от госпожата.

Гледката беше трагична. Никога няма да забра­вя как двама от разбойниците, най-младите, се застъ­пиха за нас. Те казаха: „Ще останем тук още една нощ. Ако се появи опасност ше се бием, дори да ум­рем." Утре ще пратим за силни коне, ще направим сандъка по-лек, а и госпожата до утре вечер ще е в състояние по-леко да пътува.

Всички се съгласиха. Извадиха ме от сандъка и ме поставиха обратно върху сламата. Тази нощ и аз, и мис Стоун се чувствувахме така зле, че плакахме. Бебето също плака. Следващият ден премина по съ­щия начин, както предишният. Отново настъпи нощ. Бяха доведени силни коне, а сандъка ми скъсиха, кое­то значително намали тежестта му. Приготвихме бе­бето за път по следния начин. Отдолу сложихме ед­на ризка от тензух. Около бедрата и краката му увихме кърпа. Върху това ~ един пласт памук. Омо­тахме го в дебел вълнен плат, който да предпазва доб­ре и да държи топли краката му. С няколко вълнени одеяла го увихме от главата до краката. Ръцете му вързахме отстрани под ризката. Над всичко това сло­жихме голямо одеяло, с което го омотахме така, че единият край да стърчи и да пада върху главата, за да го пази от вятъра и снега. Сложихме и шапката, която бабата му даде.

Един от разбойниците влезе в колибата и изрепетира ролята си по носене на бебето. Предложих му да даде пушката си на някой друг. „Не — каза той, — ако изгубя пушката си, мога да загубя както бебето, така и себе си". Бях обезспокоена от това, че те ще носят бебето. Все още се страхувах, че могат да го удушат, ако започне да плаче на някое опасно място. Мис Стоун разбра чувствата ми и предложи тя да го носи. За целта приготвиха нещо като превръзка за през рамо — квадратно парче плат с връв във всеки ъгъл. Поставиха бебето в нея, а после завързаха вър­вите около врата и кръста на мис Стоун. Тя висеше пред нея като хамак. Четири бучки захар бяха завър­зани в тънък плат на четири различни места, които да се дадат на бебето да смуче, ако заплаче.

Сега всичко беше готово. Отново бях поставена в сандъка и четирима мъже ме изнесоха от колибата до коня и веднага започнаха да товарят горкото жи­вотно. Сандъкът, заедно с мене, беше привързан от едната страна на грубото седло, а другата страна трябваше да се уравновеси с дървета и камъни. Това беше много тежък и обемист товар.  Моят кон потег­ли, докато приготвяха мис Стоун и бебето. Тъй като пътеката беше много тясна и стръмна, сандъкът за­почна да се плъзга назад и почти да се вла­чи по земята. Усещах, че не е добре уравновесен, но беше така тъмно, че мъжете не можеха да  видят това. Конят ми беше възбуден и се изкачваше много бързо, хората едвам го контролираха. Чух ги да казват: „Придържайте здраво сандъка, ще се преобър­не. Ще се претърколи надолу. Дръжте, дръжте здра­во!" С трясък сандъкът се удари в едно дърво. Стру­ваше' ми се, че ми е разбит мозъкът. Пет или шест чо­века се струпаха като пчели около коня ми и предот­вратиха злополуката. Продължихме тежкия път, ка­то сандъкът се удряше ту в някое дърво, ту в някой камък, а много пъти, когато конят се спъваше, падах на земята. Мислех си, че ако бях само малко по-здрава, щях да стана и да тръгна пеша, но това беше не­възможно. Бях така   измъчена и уморена, че не мо­жех дори и да плача. В ръцете на разбойници през тази студена нощ, при това скоро може да им дотег­не от мене и да ме хвърлят долу в някоя река или пропаст. Да, именно в ръцете на хора, които съвсем не ги е грижа за мене. А сега и бебето плаче. О, не­щастие, къде е краят ти? Мое бебенце, скъпото ми, ти си премръзнало и  гладно, но майка ти е здраво вързана в този сандък; тя не може да дойде при тебе, не смее да говори. Бедното беше изсмукало цялата захар, която имахме за него, и сега започна много силно да плаче.

— О, моля ви, моля ви — проплаках аз, — дайте ми бебето. Позволете ми да го накърмя. То ще умре! — Не последва отговор. — Моля ви, искам  да говоря с водача. — Отново никакъв отговор, макар че мъжете бяха близо до коня ми. Конят на мис Стоун беше до­ста напред, така че не можех да чувам ясно плача на бебето, но майчиният слух е силен. Чух сърцеразди­рателния плач на скъпото ми. „О, господи, сърцето ми ще се пръсне!"  Откъде намерих сили не зная, но отместих въжетата, вързани около сандъка, и се надигнах до седнало положение. Духаше силен вятър и валеше сняг и мъжете се втурнаха към мене, като ми заповядаха да легна и да се покрия. Бях непреклон­на. — Моля ви, детето ми. О, дайте ми го. Тук мога да го накърмя. Господин водач, моля ви, моля ви, дайте ми бебето.

Най-после изпълниха молбата ми. Грабнах малката топчица (тя изглеждаше като топчица) и я притис­нах до сърцето си. Тя сякаш всичко разбираше. За­почна да бозае и да реве. Само три дни на този свят, и толкова много мъки! Докато я кърмех, двама-трима разбойници свалиха кепетата от гърбовете си, окачиха ги на пушките си и направиха около нас нещо като палатка. Отново занесоха бебето на мис Стоун. Легнах в сандъка и пътуването продължи. Бяхме пътували вече седем часа. Конят ми беше така умoрен, че направи няколко опита да легне.

—    Карайте — каза водачът на разбойниците, — не оставяйте коня да легне. Загубени сме, ако този кон не издържи.        

Пътуването продължи през камъни, скали и стръмни склонове, а хората бяха уморени, не можеха да крепят коня ми. Започнаха да изостават, въпреки честите     подвиквания на водача с „Хайде! Хайде!" дa побързат. Зазоряваше се. Трябваше всички да се укрием преди настъпването на деня. Още едно огромни усилие от страна  на хората и конете — и стигнахме определеното място. Докато лежах в сандъка, лицето ми беше покрито. Усетих, че развързват въжетата, Много ръце вдигаха и носеха сандъка. Стори ми се, че го прекарват през някаква тясна врата, а след това през друга, и той се стовари с трясък на земята. Откриха лицето ми и се озовах в стая, подобна на прeдишната, като се изключат бъчвите. Стените и покри вът бяха същите и пак нямаше комин. Не знаехме кoга е ден и кога е нощ; беше винаги тъмно. Бебето доста плака, когато пристигнахме. Нямах сили да го забавлявам. Мис Стоун седеше до огъня и тихо пее­ше приспивна песен.

— О, каза тя, - да имах люлеещ се стол, как щях да приспя това бебе!

Засмях се, защото действително ми се стори много смешно да си мислиш за люлеещ се стол, когато нямахме дори и най-обикновен стол, на който да сед­нем.. Тук, през този първи ден, имах простуда и трес­ка, но на следващия ден отново се чувствувах добре (т. е. сравнително добре). След два дни отново тряб­ваше да бягаме, защото потерята беше по следите ни. За мъжете беше прекалено трудно да ме носят в сандъка. Напълниха две торби със слама, вързаха ги от двете страни на седлото и аз яздих върху тях. Този път пътуването беше кратко — около два часа. Отсега нататък пътуванията ни станаха по-кратки; просто се придвижвахме от едно място на друго.

*

Беше изминал един месец от раждането на бебето. Бяхме в една ужасно студена и задимена колиба. Ние с мис Стоун бяхме настинали и непрекъснато кашлях­ме Бебето също кашляше. От кашлицата и от дима но страните ни се стичаха сълзи. Лягахме да спим. Стаята беше пълна с разбойници и миришеше много лошо. Тази нощ горчиво плаках. Струваше ми се, че повече няма да мога да издържа. Един човек се доближи до нас и хвърли писмо на мис Стоун, която вед­нага започна да чете. Не можах да дочакам да го дочете.

— Платени  ли са парите? — попитах развълнувано.

— Да — каза един от разбойниците.

Радостта, която изпитахме, беше прекалено голя­ма, за да се изрази с думи.

---

* 1 фут = 0,3048 метра. — Бел. пр.

                   ** Според обичая на хората в този район винарските изби са близо до лозята, далеч от домовете им.

*** 1 ярд = 0,9144 метра. — Бел. пр.