След като завърших курса за милосърдни сестри в Ню Йорк в 1900 г., реших, че е вече време да се за­върна в родината си в Македония. В същата година Григор Цилка беше завършил науките си в Ню Йорк и смяташе да се връща  в Албания. С Григор Цилка се познавахме още от училището в Самоков, но напосле­дък дружбата ни се засили и ние  решихме да свър­жем съдбата си и да работим заедно. Венчахме се и отидохме в Албания да работим като учители в деви­ческото училище в Корча.

През пролетта на 1901 г. Елена Стоун дойде в Корча, за да присъствува на закриването на учебна­та година. Тя ни каза, че през лятото трябвало да отиде в Банско, дето щяла да ръководи летен курс за млади учителки. И ние с мъжа ми искахме да прека­раме лятната ваканция в Банско при моите родите­ли, които не бях виждала от близо 10 години, те се зарадваха много, че щяхме да пътуваме заедно с мис Стоун. (17)

Пътуването на коне до Банско траеше осем дни и се смяташе извънредно трудно и рисковано не само поради лошите пътища и липсата на удобства, но и поради опасността от разбойници и турски нередовни банди, които не рядко бяха нападали пътниците. Много бяхме чували за такива нападения и сега нашите проводачи, от които бяхме наели конете, добавиха нов запас от собствени и чужди приключения. Не бяхме спокойни, но не и дотолкова изплашени,  щото да се откажем от пътуването.

Пътуването се оказа уморително, но без особени неприятности и ние благополучно пристигнахме в Банско. Мис Стоун започна работата си с летния курс, а ние се отдадохме на почивка при моите близки и подновихме много стари познанства.

Трите месеца отлетяха и ние започнахме да се гот­вим за завръщане в Корча.

*

Месеци по-късно научих, че през онази пролет на планината Пирин се събрал съвет от македонски чети, за да обсъждат как да набавят средства за оръ­жие и други военни припаси. Те били чули, че д-р Хаус, глава на американската мисия в Солун, тряб­вало да дойде в Банско през онова лято и решили да го отвлекат за откуп. Обаче д-р Хаус отменил наме­рението си и не дошъл. Тогава вторият избор на чет­ниците паднал на мис Стоун, която била даже по-подходяща, защото за нея, като за жена, американците биха платили с по-голяма готовност. Но сама жена „между такива истински дяволи като нас" (според думите на главатаря на четата) без друго би загуби­ла разсъдъка си, затова решили да хванат още една жена, която да бъде като другарка на мис Стоун. То­ва ни го разказа един от четниците, когото ние наре­кохме Стоян и който често разговаряше с нас през пленничеството ни в планината.

*

Летният курс завърши. Мис Стоун и някои от ней­ните учителки-курсантки бяха решили да заминат от Банско на 3 септември. Ние с мъжа ми смятахме да заминем по-рано, но за да пътуваме с нея, и ние отложихме тръгването до онази дата.

Както беше редът, събрахме се доста голяма гру­па пътници, за да пътуваме по-весело и да се чув­ствуваме по-сигурни. Освен нас тримата бяха четири учителки от летния курс, една жена (госпожа Ушева) със сина и дъщеря си, трима ученици и трима непоз­нати, които се присъединиха към групата в послед­ния момент. Освен това придружаваха ни и трима мъже, от които бяхме наели конете.(18)

Първоначалното възбуждение премина и ние ско­ро се наредихме в единична верига, всеки отдаден на мълчаливите си мисли.

След около три часа стигнахме при един турски военен пост. Войниците наизлязоха и започнаха да ни оглеждат с нахално любопитство, от което всички станахме нервни и неспокойни. Но след един кратък контрол те ни оставиха да отминем. От това настрое­нието ни веднага се повдигна и ние продължихме пъ­тя си весели и бъбриви. Бяхме навлезли в една долинка, която разделяше планината Пирин от Рила; от двете страни се виждаха гъсти борови гори, а в среда­та течеше бистра камениста рекичка. Един от младежите отбеляза красотата на природата и предложи да спрем, за да похапнем. Всички слязохме от конете, сва­лихме кошниците с провизии, наизвадихме каквото имахме, и всеки покани другите да си вземат какво­то пожелаят.

Обедът мина весело; г-жа Ушева се оказа разговорлива и майчински внимателна към всички, учени­ците пяха и се закачаха един с други, даже и водачите на конете се развеселиха, след като поканихме и тях да вземат участие в угощението.

След един час тръгнахме отново и скоро навля­зохме в едно дефиле между две стръмни скалисти стени по една тясна пътека, която извиваше покрай малката река. След малко стигнахме местността „Под­пряната скала", където една грамадна скала стърчеше от планинския склон, надвиснала над дефилето, и из­глеждаше като подпряна от две по-малки скали. На това място пътеката се стесняваше толкова много, щото принуждаваше конниците да газят по водата.

Щом като преминахме скалата и излязохме на малко по-открито място, видях г-жа Ушева да се об­ръща побледняла и с ужасен поглед. В същия мо­мент десетки въоръжени мъже наизскачаха иззад дърветата, насочиха пушките срещу нас и ни викнаха да слезем от конете. За момент останах като вкаме­нена, после реших, че това са разбойници, които ис­кат да ни ограбят. Нито мъжът ми, нито аз имахме много пари, и единствената ценност, за която помис­лих, беше часовникът, подарен на мъжа ми за спо­мен от другарите му в Ню Йорк. Той държеше мно­го на този часовник и за по-сигурно ми го беше дал да го пазя в джобчето на блузата ми. Рекох да го скрия под колана на полата си, но ръцете ми трепе­реха, часовникът се отплъзна върху колана и увисна на верижката си пред очите на всички. Един от „раз­бойниците" се приближи и ми каза с лека насмешли­ва усмивка: „Прибери си часовника, да не го загубиш". Изненадах се, че не ми го взе, но това съвсем не ме успокои.

Подкараха всички ни нагоре по склона на гората, докато стигнахме до една малка поляна. Казаха ни да седнем на тревата и докато една част от тях ни за­обиколиха да ни пазят с насочени пушки, другите за­почнаха да ровят по кошниците ни и да ядат каквото намерят. Личеше си, че бяха много гладни.

По едно време наблизо се чу изстрел. Спогледах­ме се уплашено, а между „разбойниците" се забеля­за известно смущение. Скоро се показа един мъж с окървавено лице и вързани ръце, следван от един „раз­бойник", който го подтикваше към нас и ругаеше. Познахме веднага един от пътниците, които се бяха присъединили към групата ни в последния момент. Той обикновено оставаше по-назад и рядко вземаше участие в нашите разговори. Като видял нападението, той успял да се скрие и след това тръгнал назад, оба­че един от нападателите го забелязал и се  втурнал да го гони. Пътникът се обърнал, извадил револвер и стрелял, но не улучил.  Разсърденият „разбойник" се втурнал след него, ударил го по челото с кондака на пушката и го повалил на земята. После му вързал ръцете и го подкарал към нас.

Четирима от „разбойниците" се посъвещаваха ня­колко минути, повалиха вързания с лице към земята и докато се опомним, извадиха камите си и ги заби­ха в гърба му. Чухме само слаб стон.

Останахме втрещени. Всичко се случи толкова бързо, щото нямахме време да се опомним и неволно ста­нахме свидетели на всичките подробности на ужасна­та сцена. Госпожа Ушева припадна, другите жени стенеха, а мъжете стояха като вкаменени. Някой по­шепна, че сега ще ни избият всички. Аз закрих лице­то си с ръце.

По-късно научих, че по този начин четниците из­пълнявали смъртните присъди. В тях вземаха участие няколко души, за да споделят отговорността и да не остане само у един съзнанието, че е извършил убий­ство. Убитият човек бил познат турски информатор, когото четниците отдавна търсели да заловят и на­кажат.

До този момент мис Стоун се беше държала спокойно и се стараеше да дава кураж на другите. Но скоро един от мъжете й направи знак да го последва и я отведе някъде в гората. Бях убедена, че я е убил. След малко той се върна и се огледа наоколо, и ние очаквахме да видим кой ще бъде следващата жертва. Той се приближи до мене, хвана ме за рамото и ме поведе. Мъжът ми се втурна към нас, но веднага двама души го хванаха и го задържаха между себе си. Последвах „разбойника" и скоро видях мис Стоун седнала до едно дърво. Спогледахме се, седнах и аз до нея, а тя ми каза: „Моето момиче, бъди търпелива, засега не можем да направим нищо, освен да се помолим".

Дойдоха още няколко души и ни казаха да вървим нагоре, дето ни чакаха два коня, оседлани и прнготвени за нас. Качиха ни на конете и тръгнахме; осемнадесет души вървяха напред, по двама от страни; двама водеха конете и един вървеше след нас.(19) Като стигнахме до една височина, аз се обърнах и погледнах назад към полянката; видях ясно всички как седяха, закрили с ръце лицата си, видях и мъжа си между двамата, които все още го държеха, дигнах ръка и извиках колкото имах глас, но един от „разбойниците" ми закри устата с голяма груба ръка. Вървяхме така около два часа, докато стигнахме една ниска полусрутена  постройка,  която някога трябва да е служила като планинско жилище. Заведоха ни през вратата в един тесен коридор и после в една тъмна стая, в която имаше само един малък прозорец. Тук ни оставиха сами и затвориха вратата. Ние се сгушихме в един ъгъл и седяхме така в почти пълна тъмнина. След доста време трима едри мъже се приведоха, за да минат вратата, влязоха и седнаха по турски пред нас. Единият се поокашля и почна да говорн. Той ни каза, че ние не трябва да се боим за живота си, нито за живота на спътниците ни. Заловили са ни с определена цел, която щели да ни обяснят по-късно, а засега трябвало да изпълняваме сляпо всичко, което ни поръчат. Каза ни също, че за няколко днн трябва да изминем дълъг изморителен път, но след това ще ни настанят по-удобно; във всеки слу­чай нашето пленничество нямало да продължи мно­го и скоро щели да ни освободят. Изведоха ни навън, като един четник държеше здраво ръката ми, а друг - ръката на мис Стоун.

Погледнах моя четник и потръпнах от страх. Той беше висок, сух, малко приведен, с много широки ра­мене и дълга сплъстена коса. Лицето му имаше строг вид, а очите му поглеждаха живо по всяка посока. Погледът му ми се видя див, но не свиреп. „Имаш ли сестра?" — го попитах аз. — „Имам, каза той, но ти върви и не приказвай".

Така вървяхме надолу по една стръмна пътека не знам колко време, докато вече нямахме сили да ходим и спряхме при една пресъхнала река. Постлаха на пясъка една овчарска гуна, казаха ни да легнем на нея, покриха ни с друга и ни оставиха да почиваме. Веднага заспахме, но ни събудиха скоро, защото че­тата трябваше да се отдалечи колкото се може по-скоро от онази местност. Докараха ни коне и ние бях­ме доволни, че поне временно нямаше да понасяме не­приятната им близост. Не знам колко време пътувахме така, но трябва да е било цяла нощ. На разсъмване спряхме и вече знаехме, че ни очаква дълга почивка, за­щото четниците избягваха да пътуват денем. Спряхме при един завой на реката, двама разузнавачи бяха из­пратени по склона на планината да търсят удобно мя­сто за престой и да се уверят, че няма опасност от напа­дение. Другите останаха да чакат с нас; някои завиха цигари и запушиха, други започнаха да играят хоро. По-това време четниците изглеждаха доста спокойни и безгрижни. Само един от тях, когото ние взехме за главатар на четата, личеше, че е загрижен, сериозен и съзнаващ тежката отговорност, която носеше за пас и за другарите си.

Наляво от нас се издигаше склона на планината, като почти отвесна скалиста стена, обраснала с хра­сти и тук-таме с редки дървета. На върха й беше стиг­нал един от разузнавачите и ни правеше знак да го последваме. Тръгнахме наново, но този път трябваше да се катерим по стръмнината, като се хващахме за всеки храст и за всеки камък, попаднал под ръцете ни. Спъвахме се, плъзгахме се и падахме, докато не бяхме в състояние да продължим по-нагоре. Глава­тарят се поогледа, мястото като че му хареса и ни остави да лежим, както бяхме паднали. Той каза не­що на другарите си, те се втурнаха наоколо, накършиха клони от околните дървета и ги нахвърлиха върху нас да ни закрият. След това всички изчезна­ха. Ние лежахме, както си бяхме, и не смеехме да по­мръднем.

Отдето бяхме, можехме да видим само клони и в промеждутъците синьо небе; нямаше вятър и тишина­та беше толкова пълна, щото нервите ни не можеха да я издържат. Мис Стоун започна да движи безпорядъчно ръцете си и да върти очите си от една страна на друга, та се уплаших да не е полудяла. По едно време тя скокна на крака, махна клоните, които я покрива­ха, и се развика: „Не мога повече, и няма повече да търпя. Ние трябва да знаем защо сме тук и те трябва да ни кажат защо са ни отвлекли!" Тя се разплака и завика още по-силно: „Чувате ли? Има ли някой да ме чуе? Искам главатаря, кой е главатарят?"

Веднага се приближи високият четник, който ме бе­ше придружил и когото бях попитала дали има сестра (помежду си по-късно ние с мис Стоун го бяхме нарек­ли Стоян). „Ти ли си главатарят?" — го попита мис Стоун. — „Не, но ще му кажа да дойде, ако искате" — каза той.

След малко един друг четник изникна из едни храсти и се приближи към нас. Той нямаше вид на главатар и изглеждаше смутен и неспокоен, като че ли не се решаваше да проговори.

— Кажи ми, моля ти се, турски разбойници ли сте или християни? — го попитах аз.

— Смесени сме — каза той — и турци, и албанци,и българи, имаме и един евреин. Но не сме разбойници. Скоро ще ви обясним всичко и ще разберете защо сте тук. Той ни помоли доста учтиво да потърпим и да гледаме да не се издадем, защото било зле за всички, най-много за нас,  ако ни открият турски войски.  

Стоян изглежда, че беше натоварен да се грижи за нас. По едно време той дойде с едно котле с мляко и две дървени лъжици, но ние не можехме да ядем. Пошепнахме  си, поплакахме и след това замлъкнахме съвсем.

Беше почнало да се стъмва. Сега всички четници бяха на крак. Двама тръгнаха напред да  разузнават, а другите се наредиха да ги последват; четирима тръг­наха заедно с другите един след други. Трябваше да се изкачим до върха на склона, преди да можем да се качим на конете. Стоян ходеше до мене и ме държе­ше за ръка, като подбираше пътя лек като коза. Стиг­нахме върха, отдето се виждаше една по-равна пъте­ка, по която можехме да яздим. След няколко часа яз­дене стигнахме до друга планинска колиба и ни вкара­ха в една стая, която изглеждаше по-удобна от първа­та. Трима души влязоха и седнаха при нас. Единият беше едър 35—40-годишен мъж с широки плещи и сил­но телосложение. Лицето  му, строго, но доста добро­душно, излъчваше спокойна сила и решителност. Вто­рият беше малко по-млад, не толкова едър, с мургаво лице и особено остър недобродушен поглед.   Предпо­ложих, че първият е главатар на четата, а вторият не­гов заместник; така се и оказа. Третият беше Стоян.(20) Те седнаха по турски срещу нас и главатарят се обърна към мис Стоун. Обясни ни, че те не са разбой­ници, а четници, борци за свободата на Македония и против турското робство. Отвлекли са ни за откуп и ще търсят за нас 25 000 турски лири.

— Но моите хора не са милионери, а мисионерите са бедни — каза тя. — Те никога няма да успеят да съберат такава голяма сума.

Тогава се обади вторият и каза, че парите трябва да се намерят, и то скоро. Ако не бъдат платени вът­ре в двадесет дни, те щели да ни убият. Той каза, че мис Стоун трябва да напише едно писмо до американ­ската мисия, като обясни положението и изложи иска­нето на четата. Съвсем не забелязах кога са станали и излезли.

Но от този кратък разговор мис Стоун доби нов кураж. Тя ми каза, че била убедена, че тези хора ни­кога не биха изпълнили заплахата да ни убият. От на­чина, по който приказват и се държат, личи, че те са смели хора, решени на всичко, но никога не биха посег­нали да убият или умишлено да навредят на две без­помощни жени.

По-късно през деня Стоян ни донесе храна, която ни се стори доста вкусна, като се има пред вид обстоятелствата, при които беше сготвена, и съмнителните готварски способности на Стоян. Стоян биваше винаги много любезен, когато идваше сам при нас. Той беше действително красив човек и мис Стоун още първите дни беше забелязала, че „даже и когато лицето му е изцапано, той си остава красив". Той беше висок, с атлетическо телосложение, обикновено държеше тялото си малко приведено напред, а движенията му бяха лов­ки и грациозни като на младо диво животно.Очите му бяха тъмносини, добродушно насмешливи, но поняко­га ставаха зли и свирепи. Даже и Мери Хаскел, мисионерката от Самоков, на която той по-късно предаде ед­но наше писмо, ни каза, след много месеци, че очите на Стоян й направили особено силно впечатление.

Вече от два дни бяхме с четниците и отново бяхме на конете си, готови за трета нощ пътуване. Голяма група четници ни чакаха пред колибата, и всички стоя­ха мълчаливи и сериозни. Всичко ни изглеждаше странно и мистериозно. Само на двама души се реша­вахме да приказваме и на тях бяхме сложили имена, които си бяхме измислили сами (в същност ние никога не научихме истинските имена на нито един от чет­ниците; те и помежду си си служеха само с псевдони­ми). Единият беше Стоян, а другия нарекохме Доб­рия човек; така го беше нарекла мис Стоун, защото е един разговор с нея той й беше казал, „че и той е ча­до божие". Това име му и подхождаше, защото през цялото ни пленничество той нито един път не се показа груб и нелюбезен към нас. Стоян ни обясни, че той е истинският глава и водач на четата и ние често го наричахме шефа. Когато той отсъствуваше, на негово място оставаше главатар мургавият му заместник, когото мис Стоун беше нарекла Лошия човек. (Години по-късно научих, че Добрия човек беше Яне Сандански, прочутият водач и участник в македонското рево­люционно движение, но за това нямах никакво потвърждение).

Третата нощ пътувахме с голяма предпазливост, за­щото трябваше да минем покрай няколко турски полицейски поста. На два пъти ни оставяха сами с водачите на конете, а другите се разпръсваха напред, готови да се бият, но нищо не се случи.

Водачът на моя кон беше едно много младо момче, което изглеждаше, че умира за сън. Пътеката беше станала по-стръмна н неравните движения на коня ме измъчваха. От клатенето от една страна на друга са­марът по едно време се извъртя съвсем и аз се намерих на земята, след това нещо ме удари по главата и ма причини силна болка. Оказа се, че ремъкът на сама­ра се беше скъсал, аз бях паднала, а самарът паднал на главата ми. Мис Стоун и момчето дойдоха да ме повдигнат и момчето ме попита: „Госпожице, искаш ли лекарство за припадане?" (четниците често бъркаха, като вземаха мене за госпожица, а по-възрастната мис Стоун за госпожа). „Да се махаш оттук!" — му викнах аз и тримата прихнахме да се смеем. Смениха ремъка и ние отново поехме с настроение доста повишено след комичната   случка.

На сутринта на четвъртия ден се намерихме на ед­на красива планинска равнина. Времето беше прекрас­но, великолепната гледка повдигна духа ни и помогна много да успокои страха ни. Донесоха хляб п печено месо, което ни се стори много вкусно при свежия остър планински въздух.

Друга нощ, пак на път; нищо особено за отбеляз­ване. След няколко часа по планински пътеки минах­ме на по-равно място, навлязохме между царевични ниви, после покрай лозя и накрая се намерихме в дво­ра на една къща. Стаята, в която ни заведоха, беше съвсем гола и изглеждаше много нечиста. Помислихме, че това трябва да е някакъв хан, защото не видяхме нито жени, нито деца. Имаше три прозореца и здрави железни решетки, подът беше гола набита земя, сте­ните бяха напукани и много опушени. Тук ни остави­ха цял ден и следващата нощ. Вечерта Стоян дой­де, придружен от Лошия човек, който замества­ше главатаря, и още един млад човек. Те застанаха срещу нас и ни гледаха като че ли с подозрение, без да кажат нищо. По едно време Стоян ни каза да лег­нем да спим. „Преди това обаче вие трябва да изле­зете, не е прилично да стоите тук" — му каза мис Сто­ун. Той ни каза, че имали заповед да стоят през всич­кото време при нас и да не ни изпускат от очите си.

Постлахме една черга на земята и легнахме на нея облечени, както си бяхме. Веднага ни нападнаха дър­веници и не само не ни оставиха да спим, но на другата  сутрин  станахме целите в пришки, а мене ме и тресеше. Приближих се до прозореца и се опитах да го отворя, но трябваше да ми помогне Стоян; хванах железните пръчки на решетката и ги почувствувах гладки и приятно хладни. Обаче нервната треска и особено присъствието на тримата мъже ми станаха не­поносими и аз започнах да крещя: „Убийте ме, убийте ме, ако искате, но махнете се оттук!" Те се спогледаха объркани, смутени и засрамени и веднага излязо­ха навън. Почувствувах голямо облекчение, като ос­танах само с мис Стоун, без никой да ни гледа. Мис Стоун  започна да ме глади по челото и малко по мал­ко спокойствието ми се възвърна.

Донесоха ни пържено пиле, грозде и круши и ние ядохме колкото можахме, при все че нямахме апетит. Смяташе се опасно да стоим повече от два дни на едно и също място, затова на третия ден ни заве­доха в една изоставена винарска изба, дето въздухът беше толкова развален, щото и самите ни пазачи не можеха да го понасят, та ни преместиха в една стая над избата. Тук имаше достатъчно въздух, тъй като стените, както и таванът бяха пълни с широки пук­натини. Самата къща беше самотна и се намираше на върха на невисок хълм. Тук стояхме през деня, а през нощта ни извеждаха да се разхождаме в близката гора.  На една от тези разходки ме придружаваше ед­но много младо момче, почти дете. „Как се казваш?" — го попитах  аз.  —  „Викай ми както щеш" — ми отго­вори той. Мис Стоун каза, че трябва да го наричаме Георги, защото виждала, че има добро лице; надява се  да има и добро сърце. „Георги — му каза тя, — имам брат на твоята възраст. Кой знае колко се из­мъчва той за загубената си сестра. Не би ли искал да ни бъдеш като брат?"  Той се обърна настрани и не каза нищо, но оттогава се стараеше всячески да се покаже добър и  услужлив към нас. Той беше на деветнадесет години, имаше хубаво лице и гладка ко­жа, като  на момиче. Животът му в четата трябва да е бил много труден и той често изглеждаше тъжен и уморен, освен когато наблизо биваше Стоян. Привър­заността и възхищението му  към Стоян бяха очебиещи и той се стараеше с всички усилия  да  понася  не­сгодите и да се държи като другите.

Един ден Стоян и Лошия човек донесоха масти­ло, перо и хартия и казаха на мис Стоун да напише писмо до мисията, в което да опише положението ни и да изложи искането на четата за откуп. Тя им ка­за, че такова писмо е съвсем безполезно, но те настоя­ха и тя седна да пише. Писмото трябваше да бъде изпратено в Солун и да се предаде по един прате­ник, посочен от мис Стоун. По-късно разбрахме, че писмото не било предадено в Солун, а попаднало в Банско, дето го предали на моите родители. Това не­що ние го разбрахме след единадесет дни.

В „колибата на хълма" (така бяхме нарекли къ­щичката над винарската изба) ни беше доста удоб­но, но и тук бяхме принудени да понасяме присъст­вието на постоянен пазач; бяха решили да оставят при нас само един човек, който не трябваше да се от­далечава, но не трябваше и да гледа към нас, та през цялото време имахме в стаята си един мъж, който стое­ше или седеше обърнат с гръб към нас. Тази особе­на стража била необходима, за да следи да не пра­вим опит за бягство или за връзка с  „външния свят" и едновременно да   ни се намира под ръка за разни услуги. Пазачите ни се меняха по дежурство или по назначение от главатаря. Една сутрин забелязахме, че ни бяха дали нов пазач. Той току-що се беше мил и търкаше енергично врата и лицето с един голям пеш­кир. Косата и брадата му бяха вчесани грижливо и със съвършенството на цивилизован човек. Дрехите му бяха чисти: спретнати и внимателно закърпени. Нашето любопитство се подбуди да видим и лицето на този човек, толкова различен от другите. То беше доста хубаво пълно лице, с правилни черти и свеж розов тен. Самият човек беше нисък и доста пълен и ние го нарекохме Шишко. Той се оказа весел, при­ятно разположен човек, каквито нерядко биват пълните хора, и умееше да пее и да свири с уста с такова майсторство, щото заради тези му дарби се считаше за една от ценностите на четата. „Ако има нещо, което мразя на тоя свят, то е да прислужвам на жени" — ни каза той веднъж, и именно това го бяха накарали да върши сега. Но най-много от всичко ние ценях­ме готвенето му,  в което се показваше много изкусен н фантастично чист.

Така минаха десет дни, а до фаталния двадесети ден оставаха още толкова, но това не ни тревожеше много. Един ден отново дойдоха тримата водачи за­едно. Те изглеждаха раздразнени и сърдити. Лошия човек  заговори пръв:  „Вашият пратеник не успял да занесе писмото в Солун — се обърна той към мис Стоун. — Давам ви още десет  дни срок; ще напише­те ново писмо и този път ще го адресирате до мисия­та в Самоков." — „За толкова късо време не ще успеят да направят нищо" —  каза мис Стоун. „Да им да­дем още двадесет" — каза Стоян. Тогава тримата поч­наха  да се пазарят и накрая се установиха на осем­надесет дни, както предложи Добрия човек.

Мис Стоун седна да пише, а Стоян седна до нея да й диктува, но те веднага почнаха да се карат, за­щото тя отказваше да пише неверни неща. Накрая тя написа две писма, едното до доктор Хаскел в Само­ков, а другото до г-н Пийт, секретар на Бюрото на Аме­риканската мисия в Турция. И пак останахме да ча­каме в нашия затвор.

Зарадвахме се, когато научихме, че Лошия човек бил изпратен с особено задание и щял да отсъствува доста дълго. Вероятно той не беше чак толкова лош, но видът му беше суров и неподатлив, а гласът му звучеше грубо и обидно заповеднически.

Чакахме и отчаянието ни постоянно растеше; мо­ментите на надежда се сменяха с периоди на отчаяние и плач. „Дали е жив моят мъж?" — се питах често, но четниците никога не ми даваха определен отговор и аз се бях убедила, че са го убили.

Мис Стоун рядко мислеше за собствените си нуж­ди, тя се безспокоеше повече за мене: аз очаквах бебе след три-четири месеца и моето състояние тревоже­ше не само  нас, но и четниците. Те полагаха много старания да ми създават удобства и да ми намират подходяща храна. Един ден шефът прати за яйца един от четниците, когото наричахме Антон. Мисията му не беше без известен риск. Когато се върна, той нн разка­за как заставил кокошките да му дадат яйца. „Първо по­питах един селянин дали има яйца, но той ми каза, че нямал. После попитах втори, трети, предложих им да­же пари, но и това не помогна. Тогава влязох в един двор и видях, че е пълен с кокошки. Извадих револвера и казах на домакина да събере жените и да ги накара да хванат кокошките и да ги вкарат в една стая. Кокошките, цялото семейство на селянина и аз с изваден револвер стояхме в тази стая няколко часа, докато едно по едно яйцата почнаха да се търкулват изпод кокошките. Не можех да удържа смеха си, а заедно с мене се разсмя и цялото семейство. Събрах яйцата, вързах ги в кърпа и... ето ме."

Четниците се разсмяха и на нас ни стана по-леко, като ги гледахме весели н безгрижни. Тяхното настрое­ние се променяше често и обикновено отразяваше близост или отдалеченост от опасността да бъдем на­паднати; когато опасността беше близка, лицата им ставаха намръщени и зли.

Монотонният ни живот в „колибата на хълма" не беше толкова потискащ, въпреки постоянното присъст­вие на пазача ни. Ние можехме да се любуваме на природата, хвърляхме трохи на птичките и се опит­вахме да свържем приятелство с тях, приказвахме, се­дяхме с часове без да правим нищо и пак приказвахме. През деня четниците се криеха в някакъв голям зимник и навярно скучаеха много, но вечерта излизаха и навярно заемаха набшюдателнн постове, а другите ти­чаха наоколо, играеха хоро или просто се разхождаха. Обикновено и нас ни извеждаха да се разхождаме в близката горичка.

Нашето следващо жилище беше една кошара. Есен­та беше напреднала и студът започна да става неприя­тен. Ние лежахме в един ъгъл, зарити в слама, а мъже­те лежаха на земята кой как свърне. Стоян беше из­пратен да занесе писмата на мис Стоун в Самоков и го очаквахме с нетърпение да се върне не само ние, но и цялата чета. Четниците бяха станали нетърпеливи и това се отразяваше в отношението им към нас, в дър­жането им, в погледите им. Често чувах дълбокия и плътен глас на ръководителя да ги кори и увещава да бъдат любезни с нас. Но и самият той бе започнал да проявява признаци на загриженост и безспокойство. Бе­ше ни страх да плачем; знаехме, че четниците се драз­неха, като ни виждаха да плачем, и сега трябваше да се въздържаме, за да не предизвикаме неприятни или груби реакции от тяхна страна.

Една сутрин, като се събудих, видях мис Стоун да се ослушва внимателно: „Стоян трябва да се е вър­нал" — прошепна ми тя. И аз чух Стоян как се разго­варяше оживено с другите. Чудехме се защо не идва да ни разкаже за мисията си, и най-сетне той се показа, широко усмихнат, и подаде едно писмо на мис Стоун. Наблюдавах я, като го четеше, и видях как постепенно лицето й се проясни от радост. И усмивката на Стоян стана по-мека и затрогната. Когато мис Стоун завър­ши четенето, той седна до нас и ни разказа много по­вече, отколкото бяхме очаквали. Писмото беше от една приятелка и бивша ученичка на мис Стоун,  госпожа Касърова, която по онова време заемаше някаква длъж­ност в двореца на българския княз Фердинанд. В пис­мото си тя пишеше, че мис Стоун има много добри прия­тели, които не са я забравили и правят всичко възмож­но, за да ускорят освобождението й. Тя се била срещ­нала с г-жа  Атууд, от която научила, че майката и братята на мис Стоун били добре и се молели за нея. Писмото беше дълго и при все че не съдържаше нищо конкретно, то повдигна надеждите ни за освобожде­ние.(21)

Писмото дойде на 29 октомври. Стоян ни каза, че приказвал с д-р Хаскел, който веднага съзнал важност­та за бързо действие и заминал за Цариград, така че можехме да очакваме бързи резултати.

Но делото трябва да се е натъкнало на неочаквани трудности и започна да се протака. Признаци на нетър­пение се появиха наново и сам Добрия човек загуби обичайното си хладнокръвие. Казаха, че делото мина­ло в дипломатически ръце, че американският консул в Цариград г-н Дикинсън заминал за София, за да се зае­ме лично с него. Това не беше никак по вкуса на чет­ниците, които знаеха, че дипломатическото вмешател­ство означава бавене и безкрайно протакане.

Мис Стоун не съзнаваше това и беше доволна, че делото попаднало в официални „компетентни" ръце. В отговора си на г-жа Касърова тя прибави и дълго пис­мо за консула Дикинсън, като му обясни положението ни и го помоли да действува бързо за нашето освобож­дение. Тя писа и на майка си в Америка.

При все че се боях, че ще ми откажат и аз поисках разрешение да пиша на родителите си (не на мъжа си, тъй като не знаех дали е жив). Разрешиха ми с такава готовност, щото се усъмних в намеренията им да предадат писмото ми. И в действителност подозрения­та ми се оказаха оправдани, както се научих впослед­ствие. От шест писма, които бях написала през цялото пленничество, само една бележка, която бях прибави­ла в първото писмо на мис Стоун, беше попаднала в ръ­цете на мъжа ми.

Стоян служеше едновременно като куриер и като представител на четата в преговорите за откупа. За да не го познаят турските власти, той беше принуден да се облича по най-различен начин. Веднъж се беше облякъл като ученик. Панталоните му бяха къси и окъ­сани, куртката вехта, но доста широка, но той действи­телно изглеждаше като неочаквано израснал селски ученик, който износва за последната година старата си униформа. Под куртката той носеше широк пояс, на­тъпкан с патрони и два пълни револвера. Той взе пис­мото ни.и скоро изчезна по пътеката.

Пак започна безкрайно чакане. Добрия човек идва­ше често да седи при нас и ни разказваше за събития­та по света. Той ни каза, че парите за откупа ни били събрани чрез специално организирани волни пожертву­вания между американския народ и изказа изненада, че са успели да съберат такава голяма сума за толко­ва късо време. Парите били пратени в Цариград в Аме­риканското консулство. Той се показа уверен, че след като получи писмото на мис Стоун, консулът Дикинсън ще предаде парите на Стоян, упълномощен за това от самата мис Стоун, и затова скоро можем да се надя­ваме да бъдем освободени. Но дните минаваха, а Стоян все още не идваше.

Наближаваше Денят на благодарността, големият американски празник, и ние очаквахме делото да се приключи преди този ден, зашрто знаехме, че за праз­ника консулът щеше да се завърне в Цариград при се­мейството си и това щеше да означава ново закъснение. На вечерта преди празника Георги беше дежурен и стаята ни (от кошарата се бяхме върнали наново в ,,колибата на хълма") и аз му обясних значението на празника и традиционната пуйка, която се готвеше на този ден във всяко американско семейство. Казах му: „Кой знае колко тъжна се чувствува мис Стоун в този ден далече от семейството и  близките си".  Георги не каза нищо, но на другия ден дойде весел и засмян и ни каза, че намерили пуйка за нас и питат как да я сгот­вят.

Това внимание затрогна мис Стоун и тя сърдечно благодари на четниците за този жест на симпатия и доброжелателство. По-късно през деня дойде и Доб­рия човек и ни донесе други подаръци: шарени вълнени чорапи и топли долни дрехи, конто бяха груби и зле ушити, но по-късно се оказаха много полезни.

Стоян беше пристигнал предишния ден, но това ние узнахме чак след празника, защото новините, които но­сеше, съвсем не бяха радостни. Мис Стоун запита Доб­рия   човек как си обяснява закъснението на Стоян и той, след като се поколеба малко, избухна в сърдити ругателства. Каза ни, че всичко пропаднало, че Стоян се завърнал, но по всичко личело, че консулът имал намерение да води дълги пазарлъци. „Той смята, че ще ни умори и ще ни принуди да отстъпим, но греши много. Той не знае с кого има работа. За сега ние прекъснахме преговорите и няма никога да приемем да преговаряме с него, няма вече да пращаме никого. А вас ще ви заведем във високите планини, далече от всеки възможен контакт с консулството и ще ви дър­жим, докато тези хора заплатят последната стотинка от откупа, даже и пет години ако стане нужда".

Няма смисъл да описвам отчаянието, в което изпад­нахме от тези новини. Времето ставаше все по-студено, а ние нямахме зимно облекло. Добрия човек ни до­несе някакъв шаяк и ние си направихме рокли, но нито мис Стоун, нито аз разбирахме от кроене и шиене, та роклите излязоха неудобни и смешни.

Приготвихме се набързо за зимното ни изгнание. Цяла нощ се изкачвахме по планини, покрити със сняг. Тесните стръмни пътеки се извиваха от една страна по­край отвесни планински склонове, от другата — покрай дълбоки пропасти. Едно подхлъзване на коня можеше да се окаже фатално. Високите върхове, стърчащи от всички страни, измамната лунна светлина, почти пълна­та тишина, в която от време на време се чуваше далеч­ният шум от течаща река, четниците, които ту се мяр­каха пред очите ни, ту изчезваха като сенки, всичко това вземаше особен свръхестествен характер и върху физическата ни умора и страдание се прибавяше неприятно чувство на суеверен страх. Вятърът, който духаше от време на време, проникваше в телата ни, а кра­ката бяха измръзнали и не чувствуваха даже и болка. По едно време си изтървах галоша и четникът зад ме­не ме изруга, че съм искала нарочно да оставя следи по пътя. Но скоро и той се убеди, че краката ми бяха из­мръзнали и не чувствувах нищо.

Най-сетне стигнахме до една постройка. Като ви­дяха колко бяхме измръзнали, четниците ни дадоха малко ракия, която ни съживи и ни даде възможност да дойдем на себе си. През деня двама четници седна­ха и ни направиха цървули от овча кожа. На следва­щата нощ обухме вълнените чорапи и цървулите, обля­кохме вълнените шаечни рокли, загърнахме се с теж­ки овчарски ямурлуци, и все пак студът проникваше и ни правеше да треперим. Изкачвахме се все по-високо и по-високо. Пред нас се издигаше висок бял планин­ски връх, а под нас бяхме оставили море от бели обла­ци, между които тук-таме стърчаха остри върхове като бели самотни островчета. Снегът около нас изглежда­ше синкавобял и беше съвършено гладък. Нямаше вя­тър и тишината беше пълна.

Четниците сега се почувствуваха вън от всяка опас­ност и започнаха да стават весели и игриви като деца. Те скачаха, крещяха и пееха, съвсем немелодично, до­като по едно време Шишко запя някаква хайдушка пе­сен. Звучният му глас и особената меланхолична мело­дия на песента принудиха другите да млъкнат и малко по малко всички изпаднаха в тъжно сантиментално настроение.

По едно време един от четниците посочи напред и извика: „Ето и целта ни." То беше нещо като овчарска колиба и изглеждаше съвсем малко. „Вие по-добре почакайте малко вън, докато запалим огън; тук за три­ма място няма" — каза един друг, смеейки се. Докато стояхме и чакахме в дълбокия сняг, той запали огън, но изглежда, че се престара и след малко цялата коли­ба беше в пламъци. Не знаехме да се смеем ли или да плачем. След това ни заведоха в една овчарска кошара, дето запалиха два големи огъня и започнаха да се гре­ят. Тук видяхме и някои от четниците, които не бяхме успели да видим добре по-рано, защото все се обръщаха и криеха лицата си от нас.

Началникът и момчето Георги събраха слама, пост­лаха я пред огъня и ни казаха да седнем. Тук трябва­ше да прекараме останалите часове на нощта, а на другия ден се надявахме да стигнем предназначеното ни окончателно убежище.

На сутринта тръгнахме отново, но този път пътува­нето не трая дълго, при все че беше много трудно за нас и за конете. Стигнахме при една полусрутена ка­менна постройка, върху която Стоян беше пристроил две дъсчени колиби. Те бяха красноречиво свидетел­ство за отличните намерения и пълната липса на стро­ителен талант у създателя им. Както се изрази мис Стоун, те приличаха на автора си, когато биваше в най-лошия си вид.

Стоян с двама негови другари бяха изпратени три дни преди нас, за да приготвят мястото. Той се беше хвалил надълго за чудесните колиби, които щял да ни построи, широки, топли и удобни, натъпкани с храни­телни припаси да траят до пролетта. В същност коли­бите се оказаха изградени от груби дъски, между кои­то зееча широки пукнатини, през които вятърът и сне­гът влизаха свободно. Подът беше примес от кал и сто­пен сняг. Колибата, предназначена за нас, жените, бе­ше толкова малка, че едва се побирахме в нея. Огън за­палихме до входа. „Припасите" на Стоян бяха една заклана коза, която висеше на един счупен клон и коя­то гладните четници изядоха още първия ден.

Все пак бяхме доволни, че ни разрешаваха да се разхождаме около колибата и да се любуваме на пре­красната гледка. Четниците се настаниха във втората много по-голяма колиба и в това, което беше останало от стаите на оригиналната постройка. Те се отдадоха на пълна почивка; някои от тях ходеха уж на лов, но не донасяха нищо.

Нощите бяха непоносимо студени. При все че огънят гореше постоянно, той нямаше почти никакъв ефект върху студения проникващ отвсякъде вятър. От време на време се донасяше далечен вълчи вой, който се смес­ваше с виенето на вятъра. Но имаше и приятни момен­ти.

Чауш „страшният" се хвалеше, че никой като него не знае да пече агне на шиш. Един ден запалиха го­лям огън пред голямата колиба, донесоха заклана овца, надянаха я на един дълъг прът и започнаха да я въртят над жарта. Ние с мис Стоун ги наблюдавахме през вратата на нашата колиба, но след малко набрах­ме смелост и се приближихме. Те ни поканиха да сед­нем близо до огъня и когато Чауша реши, че месото е готово, взехме участие и ние в пиршеството. Всички признахме, че Чауш се показа майстор в печенето.

От два дни началникът беше почнал да проявява признаци на безспокойство. Изглеждаше, че мястото, което бяха избрали да ни крият, не било толкова сигур­но, колкото са предполагали в началото. Те бяха забе­лязали двама-трима ловци, за които се съмняваха да не са шпиони, изпратени нарочно от турските власти. Освен това бяха принудени да си набавят хранителни припаси от околните села и предполагаха, че селяните са ги заподозрели и могат да ги издадат, при все че общо взето селяните бяха настроени благосклонно към четниците и им помагаха, когато им се удадеше случай. Все пак началникът счете за нужно да събере четници­те на съвещание; по едно време те взеха пушките и из­чезнаха по пътеката, по която бяхме дошли. След око­ло два чаеа се върнаха, придружени с много нови чет­ници, които не бяхме виждали дотогава. Началникът се приближи към нас и ни каза да се приготвим да се отдалечим от това място, но сега той не изглеждаше много загрижен, а самите четници бяха весели, шегу­ваха се и играеха хоро, докато чакаха да се приготвим. Започнахме да се спускаме надолу по една пътека, а  това  се оказа по-трудно от изкачването. Пътеката беше заледена и конете с труд намираха място да стъп­ват. Групата се спря под едни дървета в подножието на планината, и на нас ни казаха да не слизаме от коне­те, докато решат накъде да продължат. Ние бяхме мно­го уморени и това си личеше, но началникът ни каза, че мястото било опасно и трябвало да продължим по-нататък. След полунощ стигнахме до една доста голя­ма колиба. Вкараха ни в една голяма стая, която имаше само един малък прозорец, а на двете други стени имаше по една малка вратичка. Оставиха ни вътре и затвориха вратата. През остатъка от нощта и през другия ден спахме и  си отпочинахме добре, но по това време повечето от четниците бяха отишли някъде, а при нас бяха останали само петима души, между които началникът,  Чауша, „доктора"  (тъй наричан, защото имаше вид на интелектуалец и му приписваха познания по медицина), Атанас, който беше буен и сприхав мла­деж, и още един, когото бяхме нарекли Антон. Казаха ни, че пак ще трябва да вървим, но към пладне четни­ците изглеждаха неспокойни; ние често поглеждахме през прозореца, а началникът оглеждаше внимателно стените. По едно време той даде някаква заповед; Чау­ша застана с пушката до притворената врата, Атанас излезе през една от малките врати, а другите излязоха вън да заемат позиции, удобни за отбрана на колибата. Явно беше, че ни заплашва някаква опастност, но не смеехме да задаваме въпроси.

Аз си бях постлала на земята и бях легнала, а мис Стоун стоеше до прозореца и се ослушваше. Чухме стъпки,  шепот,  след това  Антон  се  втурна  вътре,  взе нещо п пак излезе. Чуха се няколко изстрела; някой извика нешo отдалече. Аз скокнах и се сгуших в един ъгъл. Беше се стъмнило и не успявах да видя мис Стоун, чувах само честото й дишане. След това началникът влезе, хвана и двете ни за раменете и ни вкара през вратичката в едно килерче, дето намерихме Атанас с пушка, насочена през едно малко прозорче. „Махни ги тия жени оттук — викна той сърдито, — не виждаш ли, че едва има място за мене". Но началникът му каза да мълчи и да гледа навън. Така прекарахме цялата нощ.           

Разбрахме, че бяхме нападнати, но нападателите не смееха да се приближат много до колибата. Те стреляха от време на време и нашите им отговаряха с ред­ки изстрели. Престрелката продължи през нощта и към разсъмване се разреди, докато престана съвсем. През цялата нощ петимата четници бяха стояли на постове­те си и отблъскваха  нападението от четирите страни на колибата. Атанас ни отведе в голямата стая, дето започна да тъпче устата си с хляб. „Как ти се яде в такъв момент?" — го запита някой. „Ако е речено, по-добре да мра на пълен стомах" — отговори той.

След няколко часа мъжете се поотпуснаха. Антон, който се беше хвалил често с храбростта си, сега из­глеждаше уплашен и бледен. „Да оставим жените и да. гледаме да се измъкнем" — предложи той. „Не — каза началникът, — ако се спасим, и жените ще се спасят с нас, а ако ни убият, и те ще умрат заедно с нас."

Като се разсъмна добре началникът ни изведе предпазливо под стряхата и Атанас доведе конете, но тъкмо когато посегнах да се кача на коня, гръмнаха няколко изстрела от гората и ние се втурнах­ме обратно в колибата. Мъжете се приготвиха за отча­яна отбрана, нас ни вкараха пак в малката стаичка, но когато стрелбата зачести, началникът дойде при нас, повдигна един широк дъсчен капак от пода и слезе по няколко стъпала в един зимник, помогна и на нас да слезем и върна капака на мястото му. В зимника беше почти съвсем тъмно и само по светлината, която се про­цеждаше между дъските на капака можехме да виж­даме началника, застанал срещу нас със строги опъна­ти черти на лицето и с револвер в ръката си. Разбрахме» че ако нападението успее, той ще убие първо нас н след това ще се бие, докато падне и той. Изстрелите зачести­ха отново. По едно време чухме вик, последван от от­чаян стон, и след това капакът се повдигна и при нас слезе „докторът" пребледнял и много развълнуван. „Убих един, който се опитваше да се промъкне до прозореца" — каза той с разтревожен глас. По всичко си личеше, че мисълта, че е убил човек, го измъчваше из­вънредно.

По едно време престрелката престана съвсем и след това Атанас дойде да ни каже, че нападателите отстъ­пили и наоколо не се вижда никой. Началникът въздъх­на облекчено, но пак се навъси и каза: „Хитруват, как­то винаги; сигурно са се скрили и чакат да излезем на открито." Четниците се върнаха на постовете си и ние останахме сами с началника, но след известно време Атанас дойде наново и каза. че трябва да излезем и да се отдалечим от това място колкото се може по-скоро, тъй като престрелката трябва да е била чута от тур­ски войски, които навярно скоро ще пристигнат. Тази трябва да е била причината, задето нападателите ни са се оттеглили и за нас единственото спасение беше бягството, ако не искахме да ни заловят като мишки в капан.

Началникът ни погледна. Време да вземем конете нямаше и ние тръгнахме пешком, четирима напред, на разстояние двадесет стъпки един от друг, след това ние с мис Стоун и след нас петият четник; началникът водеше. Трябваше да се изкачим по един хълм, но до­като стигнем до върха аз се уморих толкова, щото паднах и не можех вече да стана. Атанас се върна на­зад и се опита да ме повдигне: „Кураж!" — ми викна той. „Кураж имам колкото щеш, но дай ми малко си­ли" — му казах аз. Той се поогледа наоколо, погледна назад към колибата и го чух да си казва: „То се видя, че ще се мре, но няма какво да се прави" — и хукна към колибата. След малко се върна с двата коня, по­могна ни да се качим, даде ни юздите в ръцете и ни каза: „Единствената ви надежда е да се държите близко след началника".

Началникът вървеше бързо напред, като поглежда­ше наляво-надясно и ни махаше с ръка да го следваме. За около два часа подкарвахме конете да бързат по ка­мъни и паднали дървета, а на едно място трябваше да прегазят една малка река. После неочаквано попад­нахме на един селянин, когото четниците веднага заобиколиха и му казаха да върви с нас, като го заплаш­ваха с револверите си. Оказа се обаче, че той, както и всички селяни в околността, знаеше за престрелката и знаеше кои сме и че нашите другари са „ето там" — като посочи с ръка една колиба, която едва си личеше не много далече.

Началникът, който подозираше някаква измама, прати към колибата Антон заедно със селянина, за да съобщят на другарите, че идваме.

Четниците наизлязоха от колибата, притичаха до нас и ни заобиколиха, поздравявайки ни весело за нашето спасение. Един по един те дойдоха при конете да ни подадат ръка, радостно усмихнати, и в лицето на все­ки от тях се четеше израз на симпатия и уважение. И ние бяхме радостни, че бяхме избегнали да бъдем уби­ти или да попаднем в ръцете на хора, за които не знаех­ме нищо.

Докато четниците стояха около нас и споделяха впечатления, „докторът" се приближи и ми каза: „Мо­же би съм мъртъв и всичко това е сън, но ще трябва да отведа конете". Той хвана юздите на конете и ни за­веде до колибата.

До този момент ние нямахме представа кои бяха нашите нападатели и помолихме „доктора" да ни обясни какво се беше случило и за какво беше цялата тази престрелка. Той ни каза, че миналия ден ни нападнала една друга чета, една истинска банда от повече от сто души, които искали да ни заловят и да осигурят откупа за себе си. Те разбрали, че сме останали само с петима души като охрана и решили, че този е най-удобният момент да ни нападнат. „Бях убеден, че сме загубени, но внезапно сутринта те изчезнаха. Нещо ги е из­плашило, но не знам какво; вероятно са се опасявали да не ги нападнат турски редовни войски; кой знае!"'

Беше вече пладне. Ние слязохме от конете и „док­тора" ни заведе в хижата, дето седнахме на две овчар­ски гуни, постлани пред огъня. Мъжете бяха много лю­безни и услужливи й показваха симпатията си към нас по всеки възможен начин: питаха ни дали ни е удобно, отваряха дисагите си и ни предлагаха да си вземем от тяхната храна, даже и Лошия човек се усмихваше и като че ли искаше да опровергае името си, при все че не подозираше значението му. Промяната в отноше­нието и държанието на четниците беше чудесна.

— Може да звучи невероятно — ми каза мис Сто­ун, — но този е един от най-щастливите дни в живота ми. Не толкова поради спасението ни от смъртна опас­ност, колкото защото виждам, че спечелихме сърцата на тези хора.

До това събитие (сражението) никой от „външния свят" не знаеше къде се намираме и дали въобще сме още живи. Турските власти се бяха помирили с мисъл­та, че сме мъртви и бяха преустановили преследването на четата с редовни войски. Обаче след престрелката и след като намериха трупа на убития,  разбраха, че още сме живи и в ръцете на четата. Разузнаванията и преследването започнаха отново и ние трябваше посто­янно да се движим от едно място на друго, за да не бъ­дем открити. Пътувахме нощно време, а през деня се криехме внимателно. Навсякъде, дето спирахме, се взе­маха мерки да ни прикрият от всеки възможен поглед; прозорците се закриваха с дебели черги, забраняваха ни да приказваме на висок глас, прикриваха входове­те на колибите с клони и пр. Напразно се молехме да ни оставят на чист въздух, да дигнат малко чергите от прозорците и да оставят да влезе малко светлина. Този живот беше явно мъчителен и  за четниците.

През деня и те бяха ограничени като нас, а всяка нощ трябваше да преминават пеша десетки километри пла­нински път, да газят сняг и вода, понякога до пояс, пос­ле пак да вървят с мокри и замръзнали дрехи, докато стигнат на определеното за отдих място, но и тук не бяха по-добре, тъй като не можеха да палят огън, за да не би пушекът да предизвика подозрение и да ни от­крият. И така, те стояха по цял ден на крака и гледа­ха да се стоплят, като играят хоро или се борят. През нощта тръгваха отново, понякога тичаха, за да се от­далечат колкото се може по-бързо от преследващите ни войски. Дългото пътуване, студът, гладът и почти пълната тъмнина, в която стояхме и денем  и нощем, промененото настроение на четниците, които пак ни гле­даха навъсено и даже заплашително, правеха живота ни непоносим, и мис Стоун отново поиска разрешение да пише и да изпрати призив към американския народ да попълни сумата, определена за откуп, ако събрано­то досега не е достатъчно, ако пък събраната сума е достатъчна, да настои пред хората, дето държат пари­те, да ги платят без повече протакане и да ускорят по такъв начин освобождаването ни.

Разрешиха й да пише; писмото й бе изпратено и предадено и ние пак започнахме да чакаме, но този път надеждите ни бяха много слаби, защото не вярвахме, че писмото ще постигне целта си.

Това положение беше станало непоносимо и за на­чалника. Освен окаяното състояние на четниците, той трябваше да понася да гледа непрекъснатото страдание на двете жени. Мис Стоун постоянно плачеше, опря­ла главата си на мухлясалите стени, а аз, легнала на пода, се мъчех да уловя малко свеж въздух през пролу­ките на вратата. Лицето му беше все навъсено, а поня­кога ставаше и страдалческо.

— Ще изпратя човек да им каже, че приемаме и 15 000 лири (наместо първоначалните 25 000); на тази история трябва да се сложи край — каза ни той един ден. Но дните и неделите минаваха, ние се отчаяхме съвсем, престанахме да говорим и вече не задавахме въпроси. Едва съществувахме и беше въпрос на време колко още можеха да издържат физическите ни и мо­рални сили. Самите четници бяха станали нервни, гру­би и даже заплашващи.

— Акo парите не дойдат след една седмица, ще ви убием — ми каза веднъж един от тях. Нервите ми бяха дотолкова отслабнали, щото аз се разплаках на глас. Той се уплаши да не разбере началникът и ми зашеп­на: „Не плачи, не плачи! Аз исках само да изплаша американката."

Ден след ден и нощ след нощ, от колиба на кон и от коня на друга колиба, това беше станало ежедне­вието на нашето съществувание, и всеки нов ден носе­ше нови опасности, било да паднем и да се разбием в някоя пропаст, било да бъдем убити или просто да за­болеем, което сигурно би означавало смърт поради из­мъченото ни и изтощено състояние.

Един ден, беше късно през декември, шефът каза на мис Стоун, че са решили да приемат всяка предло­жена сума за откуп, колкото малка и да е тя, и я по­моли да напише пълномощно с приблизително такова съдържание:

„Упълномощаваме приносителя на настоящето, член на четата, която ни отвлече, на основание на друго пъл­номощно, дадено му от нас преди известно време, да получи откупа, потърсен за нашето освобождение, ка­то му даваме допълнително право да преговаря по все­ки друг въпрос, засягащ откупа, до окончателното му разрешение, в свидетелство на което полагаме собстве­норъчните си подписи:

Елена М. Стоун

Катерина Стефанова Цилка

Македония, 17 (30) декември 1901 г."

С нови надежди  зачакахме отново,  но  и този  път чакането се оказа дълго и тягостно.

*

...(22)

Всеки ден детето заякваше, но му ставаше по-силен п гласът, и то нарушаваше тишината, която дотогава четниците бяха пазили толкова старателно. Оглеждах лицата им със страх да не би в раздразнението си да сторят нещо на бебето, но обикновено около него се подхвърляха закачливи шеги и се споделяха минали преживявания. Един от четниците например разказа как веднъж на лов пожалил живота на една мечка заради двете й мечета. „ ... И така останах без мечешки кожух" — завърши той.

След една седмица почивка (заради бебето) ние възобновихме придвижванията си. Казаха ни, че пре­следването се усилило както от страна на другата че­та, така и от страна на турците. Храна се намираше много трудно и често с дни наред оставахме на сух хляб. Беше почти невъзможно да се топли вода за ба­нята на бебето и то почна да страда от раздразнение на кожата. Мис Стоун даваше нареждания на четни­ците за всяко нещо, което трябваше за детето, и се караше с началника за повече храна, за по-дълги почивки и по-удобна обстановка за мене и бебето, и често те стигаха до там да си крещят един на друг, дока­то той излизаше безпомощно разядосан и блъсваше вра­тата след себе си.

Един ден той дойде много възбуден. „Стоян се вър­нал и ви носи писмо" — каза той на мис Стоун, и в същия момент Стоян се показа на вратата добродуш­но усмихнат и подаде едно писмо на мис Стоун и ед­но на мене. „От загубения ти мъж" — ми каза той и се засмя. Познах почерка на мъжа си и извиках от радост. Началникът клекна до мене, взе бебето на коленете си и с едната си ръка приближи лампата, за да мога да чета по-удобно.

Стоян ни каза, че консулът бил принуден да се за­върне на поста си в Цариград, но оставил друг човек да го замества в преговорите за откупа, когато четни­ците се решат да ги възобновят. Но този човек искал първо да се увери, че ние сме живи и все още в ръ­цете на четата, тъй като се пуснали слухове, че сме убити. Тези неща бяха описани в едно от писмата на мие Сто­ун, в което беше включено и едно писмо за д-р Хаус, глава на американската мисия в Солун. Това писмо от заместника на консула Дикиисън носеше дата 18 (31) декември 1901 г. и съдържаше следващите точки:

1.  Авторът на писмото заявяваше, че действува от името на  консула  Дикинсън  като негов упълномощен заместник.

2.  Лицето, което действува от името на четата (Стоян), представило пълномощно, подписано от мис Стоун и Катерина Цилка, и изказало съгласие да се освободят двете жени веднага след изплащането на сумата, събрана за техния откуп, която сума била  14 500 тур­ски лири.

3. Точното място и начинът, по който ще се изпла­тят парите н ще се предадат жените, ще бъдат опре­делени с допълнително споразумение между д-р Хаус и представителя на четата, който е и носител на настоя­щото писмо.

4. За да се потвърди, че жените са живи и в ръце­те на четата, представителят на четата ще помоли мис Стоун и Катерила Цилка да подпишат собствено­ръчно въпросното писмо, преди той да го предаде на д-р Хаус; едно копие от писмото се изпраща на д-р Ха­ус чрез пощата. Освен това заместникът на г-н Дикин­сън моли двете жени, щото освен подписите, да отго­ворят на няколко въпроса по неща, известни само на тях и на д-р Хаус, като по такъв начин подкрепят утвърждението, че подписите им са автентични.

5. Парите за откупа трябва да се платят в злато: турски лири или наполеони.

В отговора на въпросите, зададени в писмото, мис Стоун писа, че преди осем месеца д-р Хаус й бил казал, че нзиратил семейството си във Франция. Тя добави още, че мисълта й била постоянно с приятелите й в Солун и с близките й в Америка, като изреди едно по едно имената им. Накрая на писмото тя добави:

„В събота на 22 декември 1901 г. (4 януари 1902 г.) се роди Елена Г. Цилка. Майката и детето са в добро здраве благодарение на божието милосърдие."

Моите отговори бяха: най-близката ми приятелка в Ист Ориндж беше мис Бел Джуд и директорката ми в болницата в Ню Йорк мис Ана Максуел — й двете познати на д-р Хаус.

Подписите и горните отговори ги написахме на гър­ба на писмото, което заместникът на консула пращаше до д-р Хаус. Предадохме писмото на началника и се надявахме, че не ще има повече протакане по изпла­щането на откупа и освобождаването ни. Началникът ни каза, че ще изпрати писмото още същата нощ, но намирал за необходимо да отиде и той да учасавува в последните споразумения с откупната комисия. Едва тогава научихме, че била създадена особена комисия по въпроса за откупа.

През последните месеци ние бяхме почнали да смятаме Добрия човек (началника) като наш добър приятел и покровител, и в действителност всеки път, когато другарите му се държеха към нас грубо или непочтително, той се намесваше в наша защита и по­рицаваше четниците със овоя спокоен и възтежък ма­ниер. В много случаи той трябва да е спасявал и жи­вота ни. След заминаването му ние се почувствувахме като изоставени, при все че съзнавахме, че това беше за наше добро. Пожелахме му добър път и му поръ­чахме да стори всичко възможно, за да се сложи по-скоро край на тази история. „Трябва да имате доверие в мене — каза той — и можете да бъдете сигурни, че веднага след като получим откупа, вие ще сте свобод­ни."

Ние му вярвахме не само задето той винаги дей­ствуваше като честен и лоялен човек, но защото и той самият се беше привързал към нас и към детето и чес­то беше показвал уважение и състрадание към нас. Веднъж даже той ми се изповяда, че съжалявал, задето ни отвлекли и добави, че никога вече нямало да при­бягва до такова средство за набавяне на пари, колко­то нужни и да са те за осъществяването на идеала му. През нощта началникът, наметнал тежък ямурлук на раменете си, мина да се сбогува и това беше послед­ната ми среща с него. Георги, най-младият от четата, беше оставен с поръчка да се грижи за нас.

След известно време, което ни се стори доста дъл­го, дойде писмо от д-р Хаус, в което ни съобщаваше, че получил писмото ни и се стараел да убеди останали­те членове на откупната комисия да не настояват, що­то освобождаването на пленничките да стане преди за­плащането на откупа, но те все още стоят на това гле­дище. Това ни изненада много и ни разочарова. Ние бяхме останали с впечатлението, че д-р Хаус можеше да действува сам, както намери за най-добре, и не зна­ехме каква беше тази комисия, кои бяха членовете й и какво право имаха те да задържат плащането на от­купа. Виждахме колко ядосани бяха и самите четници и започнахме да се страхуваме за себе си.

— Пишете ново писмо — ни каза Лошия човек, който беше сега главатар на четата — и им кажете, че ако не платят откупа сега, няма вече да ви видят жи­ви.

Със сълзи на очите и е трепереща ръка мис Стоун седна пак да пише.

Тя писа на д-р Хаус, че била много изненадана и огорчена от последното му писмо. „Ние бяхме напълно уверени, че вие сте лично упълномощен да платите от­купа от 14,500 лири и по такъв начин да осигурите освобождаването ни. Оказва се, че ще трябва да чака­ме още и да се измъчваме при нарастваща опасност за здравето и живота ни. Сега нашите похитители ни поръчаха да напишем това последно писмо и да ви съобщим, че ако техните предложения не бъдат приети веднага, те ще откажат да намалят първоначалния от­куп от 25 000 лири. Те са приели компромисната нама­лена сума само от съчувствие към нас и бебето, но виждат, че „приятелите" ни от комисията не съзнават колко ние страдаме и не искат да знаят, че страдания­та ни ще продължат и могат да завършат трагично. Мо­ля ви се, опитайте да убедите тези хора да са абсолют­но сигурни, че четниците ще ни освободят след като получат откупа, но не преди, че този е единственият възможен начин да се спаси живота ни. Обяснете им, че хората, които ни държат в плен, не са обикновени раз­бойници, че са напълно сериозни в думите и делата си и че в този случай са проявили необичайно за тях търпе­ние." Това беше дълго писмо, в което и мис Стоун, и аз из­казвахме дълбокото си разочарование и изразихме всич­ко, което смятахме, че би ускорило действията на коми­сията и би предотвратило по-нататъшното протакане на делото.

След като изпратихме писмото, ние се отпуснахме, помирили се със съдбата си и изпаднали в обезсърчено безразличие. Писмото го отнесе сам Лошия човек.

След няколко дни забелязахме особено оживление между четниците. С леки стъпки и необичайна за не­го усмивка Лошия човек (ние все по-рядко употребя­вахме това име, защото поведението му беше напълно опровергало значението на думата) се появи на врата­та и попита: „Как е момчето?" После веднага се по­прави: „Бях забравил, че е момиченце". С бавен тър­жествен жест извади от джоба си едно писмо и го хвър­ли на коленете на мис Стоун. По това време всички четници се бяха натрупали зад него и ни гледаха с лю­бопитство. „Георги — извиках аз, — не мога да чакам, какво има?" Георги се огледа наоколо и поклати утвър­дително глава. Мис Стоун прочете набързо писмото И извика радостно: „Откупът е платен и сега ние ще бъ­дем свободни!"

Писмото беше от д-р Хаус. Той пишеше, че членове­те на комисията останали дълбоко затрогнати от пис­мото ни и от думите на приносителя му и решили вед­нага да приемат условията на четниците. Той описва­ше затрудненията, създавани им от турските власти, за които главната цел била да заловят четниците, като не се интересували никак за нашата безопасност. Най-сетне комисията успяла да издействува от турците да не се намесват в този момент, за да не излагат живота ни в опасност. Било наредено да ни освободят някъде бли­зо до Сяр, дето щял да ни чака самият д-р Хаус. Пис­мото беше подписано от д-р Хаус, г-н Пийт и г-н Гарджуло.

В писмото имаше и една бележка от Добрия човек, който пишеше, че се срещнал с откупната комисия, че успели да получат откупа и че сега ще бъдем свобод­ни след не повече от десет дни. Той ни пращаше най-сърдечни пожелания, особено на малката „Късметче" (име, което той предложи за моята Елена и което остана като второ нейно име).

При все че съзнавахме, че все още не сме вън от опасност, особено от страна на турските войски, които биха могли да се намесят в момента на предаването ни, ние се чувствувахме съвсем облекчени и радостни. Четниците се шегуваха с нас и ни казваха, че ще ску­чаем без тях, че слава богу най-сетне ще се отърват от нас, че не сме съзнали какво е трябвало да понасят заради нас и т. н.

— Довечера ли ще тръгнем? — попитах аз с нетър­пение.

— Не — каза Лошия човек, — паднала е гъста мъг­ла, а пътеките са стръмни и заледени, та е опасно. — Той каза, че сега можем да си позволим да бъдем тър­пеливи за още някой и друг ден. Те трябвало да бъдат много предпазливи и да избягват всяка среща с тур­ските войски. И тъй ние чакахме още три дни, докато мъглата се вдигне, и когато тръгнахме, пътувахме на къси преходи е дълги почивки, а понякога спирахме за цял ден и цяла нощ на едно място. Десетте дни, предвидени от началника, отминаха и ние все още се нами­рахме на път.

Групата четници, която ни съпровождаше, беше сра­внително малка. Една нощ водачът на групата ни каза да се приготвим за път набързо, защото трябвало да стигнем  на едно определено място преди разсъмване.

Качихме се на конете и ги подкарахме да вървят по-бързо надолу по стръмната пътека. Към полунощ за­белязах с изненада, че вървяхме по равно шосе. В да­лечината мъждукаха светлини, които вероятно принад­лежаха на някакво градче, и си помислих да не би това да е нашата цел. По едно време свихме надясно от шосето към брега на една река, която изглеждаше много широка. Тук ни казаха да слезем от конете и да чакаме на едно по-ниско място край брега. Беше тъм­но и четниците гледаха съсредоточено към  отсрещния бряг. Взирах и аз погледа си нататък и по едно време видях нещр да се движи, после навлезе във водата и почна да се приближава към нас. След известно вре­ме чух плясък и от водата излезе един конник, който водеше цяла редица коне, вързани един след друг. Помогнаха ни да се качим на новите коне, качиха се и четниците, водачът грабна детето от ръцете ми и поведе групата към реката. Георги върза юздите на моя кон на седлото си и ми каза да се държа здраво за моето седло, за да не падна във водата. Почувству­вах как гърбът на коня ми потръпна, когато той стъпи в студената вода, и закрих очите си да не ми се завие свят. Седлото се клатеше от една страна на друга и аз с мъка успявах да се задържа на него. Скоро краката ми бяха във вода над коленете и студът беше непоносим, струваше ми се, че това мъчение трае с часове, но в същност то продължи само десетина минути. По-едно време конят като че се спъна, после подскокна и се оказа на равно сухо място. Тогава помислих за детето и погледнах назад, но можах да видя само глави на хора и  коне на повърхността на водата. В същия момент чух гласа му до себе си и той натика повитото дете на коленете ми. Притиснах го до сърцето си и из­виках радостно: „Нека да го нося до края на пътя." — „Носи го до края на живота си, ако искаш" — ми каза той и в гласа му прозвуча гордост за извършения под­виг.

Колкото бяха внимателни и предпазливи преди да стигнат реката, толкова сега четниците се отпуснаха да приказват и да се смеят свободно. Георги ми обяс­ни, че те получили сведения, че турците са разбрали за предстоящото ни освобождаване и не било чудно да са подозрели и приблизителното място, дето пленничките ще бъдат предадени. Четниците предполагали, че турците са взели мерки да ни причакат, когато минем реката, та вероятно са поставили стража по мостовете и лодките, които служеха за минаване на реката. От друга страна, имало опасност да не би някой отряд да ни гони по следите ни, та затова трябваше да бързаме. Мястото, дето пребродихме реката, се употребявало много рядко и малцина знаели въобще, че съществува, затова четниците решили да използуват именно него. На тази страна на реката те се чувствуваха сигурни, защото турците не биха допуснали, че са преминали реката, без да ги забележат и защото на този бряг имаха повече възможност да се отбраняват или да бя­гат.

Продължихме да яздим оше около един час и спрях­ме при една полуразрушена самотна къща. Мис Стоун, и аз влязохме в една стая без покрив, дето запалиха огън и ние можахме да се затоплим и да си изсушим измокрените дрехи. Тук престояхме цял ден. Надвечер ни казаха, че можем да излезем да се поразходим. Аз оставих детето при мис Стоун и набрах цял куп дърва за през нощта, но водачът дойде и ни каза да оставим всичко, да вземем само най-необходимите вещи, които могат да се поберат в дисагите и да се качим на конете, защото тази нощ щели да ни освободят. Каза ни още, че другарите му искали да ни подарят нещо за спомен, но нямали нищо. Началникът им бил оставил пари за такъв  подарък, но те отдавна ги похарчили. „Вземете тези два наполеона да ви се намират" — за­върши той.

Вън ни чакаше малката група. Помогнаха ни да се качим на конете, един от четниците ме помоли да му дам бебето, защото обичал да го носи, после тръгнах­ме, като една част от четниците вървяха напред, а другите отстрани. Така продължихме около час, но скоро забелязах, че с нас бяха останали само двама души, които водеха конете ни; те бяха облечени като цигани.

— Мис Стоун — казах аз, — поздравявам ви с щаст­ливо освобождение.

— Още не — каза тя, — докато са с нас тези двама­та, не можем да се смятаме свободни.

Към четири часа сутринта на 23 февруари 1902 г. спряхме при една самотна круша и слязохме от коне­те. Четниците ни казаха, че там наблизо, на не повече от пет минути път, има село.

Чакайте да се разсъмне добре, идете до селото и там помолете някого да ви заведе до Струмица, тя е на около един час оттук. Там имате ваши приятели, кои­то ви очакват — и с тези думи двамата изчезнаха в тъмнината.

— Ето ни свободни — каза мис Стоун, — не предпо­лагах, че процедурата на освобождаването ни била толкова проста.

Решихме да не чакаме да се съмне и да вървим на­право в селото, но още преди да се приближим, лав­наха десетки кучета и се принудихме да се върнем. Седнахме пак до крушата и в това време един човек излезе зад една ниска ограда и ни прошепна, че бил от четата, оставен да следи да не ни се случи нещо и да доложи, че сме пристигнали благополучно в селото.

— Чакайте да се разсъмне добре и тогава вървете, а аз ще стоя тук да наблюдавам зад тази ограда — каза той.

Когато се разсъмна добре, аз оставих мис Стоун с бебето, събрах една шепа камъни да се отбранявам от кучетата и тръгнах бавно към селото. От една къщич­ка край пътя излезе един човек и аз му извиках да дойде. Той ме погледна изненадан, но като му казах, че съм с „учителката Стоун", той се приближи с готовност и двамата с него се върнахме да вземем мис Стоун и бебето. Той се показа много любезен към нас и предло­жи „да носи момченцето". „Не е момченце — му каза мис Стоун, — това е нашето мило бебе". Той се смути дотолкова, щото не повтори предложението да носи бебето, не взе даже и дисагите, които аз трябваше да нося. Оказа се, че този човек беше албанец мохамеданин. Той обясни, че всички по селата наоколо знаели за нас, знаели и че скоро ще бъдем освободени, тъй като тур­ците оповестили, че който се залови да съдействува на четниците ще бъде наказан строго, а къщата му ще бъде изгорена. За да не бъдат заподозрени като съучаст­ници на четниците, селяните се страхували и от нас и не биха ни приели в къщите си. За наше щастие ние бях­ме попаднали на мохамеданин, на когото не би падна­ло такова подозрение и той щял да нареди да ни прие­мат в най-хубавата къща в селото. Заведе ни гордо в една къща, обясни на хазяина кои сме и му каза, че поема върху себе си всяка отговорност; веднага след това притичаха няколко жени и ни поканиха да вле­зем вътре да се стоплим.   Детето първо почувствува благодатния ефект на приятната топлина; докато го развивах, то протегна първо едната ръка, после друга­та, после отвори големите си черни очи, изненадано от светлината на огъня в огнището. Жените го гледаха умилено, възклицаваха и се кръстеха.

След като окъпахме бебето и се поочистихме,  доколкото можахме, докараха ни два коня, за да ни от­ведат до Струмица. Придружаваха ни кметът на село­то и нашият албанец. По пътя към Струмица срещнах­ме много хора, излезли на неделна разходка по шосето, които се обръщаха да ни гледат отпърво с безразличие, после с все по-голямо любопитство. Ние все още носех­ме тежките овчарски гуни,които покриваха главите ни, та хората с мъка различаваха дали сме мъже или жени. После всички разбраха кои бяхме и ни заоглеждаха като рядко зрелище. Бързахме да стигнем до къщата на на­шите приятели и да ги заварим  преди да са отишли на черква и подкарвахме конете да бързат.

Посрещнаха ни рояк жени и деца, които тичаха на всички страни и се стараеха да ни помогнат, като същевременно задоволяваха любопитството си, а аз не можех да разбера кои са от семейството на приятелите ни и кои просто съседи. В същност това бяха приятели на мис Стоун и аз не ги познавах. Заведоха ни в една стая, дето общото възбуждение се поуспокои, поутихна, и нашите домакини се погрижиха да ни настанят удобно.

Не зная как се чувствуваше мис Стоун в този момент, но след първоначалната радост и възбуждение аз се почувствувах много отпаднала и всичко ми стана безразлично.  Цели шест месеца ни бяха държали в плен, бяхме се лутали по планински пътеки от една овчарска колиба до друга, бяхме стояли дни и нощи в тъмни зимници и полуразрушени колиби, без да четем нищо, принудени да гледаме все същите лица и да при­казваме тихо помежду си. Бяхме си разказали всичко за себе си, за живота си и бяхме достигнали да позна­ваме приятелите една на друга по-добре, отколкото ако ги бяхме виждали. По-забележителните епизоди от живота си ги бяхме повтаряли толкова често, щото ни беше омръзнало да ги слушаме и тогава изпадахме в мълчание, което траеше с часове; но накрая и мълча­нието ставаше тягостно и непоносимо.

И ето сега, седнала на един диван с бебето в ръце­те си, аз се взирах безцелно в огъня, докато приятели­те на мис Стоун се суетяха около мене, задаваха въ­проси, даваха съвети и се стараеха да бъдат любезни и услужливи. Мис Стоун ги слушаше с добродушна уморена усмивка. По едно време тя погледна към ме­не и ми каза:

— Катерина, събуди се, прави нещо. Махни тази кърпа от главата си, прави те грозна!

Оставиха ни да се умием и очистим основно, дадоха ни нови чисти дрехи, нахраниха ни и ни оставиха да почиваме до следващия ден, когато трябваше да оти­дем в Солун. През нощта беше пристигнал г-н Мауд, един английски журналист, и при все че бяхме решили да не правим никакви изявления, не можахме да устоим па любезността му и на искусно задаваните въпроси и му разказахме много повече, отколкото бяхме възна­мерявали. Заедно с него беше дошъл и един от братя­та ми и бях много доволна да имам близък човек при себе си. Той се радваше много на бебето и все търсеше да го държи в ръцете си.

Чудех се защо брат ми избягва да приказва за мъ­жа ми и малко преди да тръгнем за Солун го попитах направо дали знае къде се намира. Той ми каза, че имал неприятна за мене новина, че мъжът ми пристигнал в Солун още преди няколко дни, но предишния ден го арестували и не се знаело за какво и колко ще го задър­жат. Казали му, че било само за някаква справка, но кой знае. Всичката ми радост се изпари, но по пътя към града получих голяма изненада: мъжът ми бил пуснат и сега идваше да ме посрещне. Слязох от коня, намерих се в ръцете му и след това продължихме ръка за ръка, разговаряйки възбудено. Брат ми вървеше след нас с бебето в ръце.

Мъжът ми ми каза, че бил дошъл в Солун преди ня­колко време да ме посрещне. Бил заедно с д-р Хаус, но бил арестуван, без да разбере защо. Благодарение на намесата на г-н Макклюър, влиятелен американски дипломат (23), турците го пуснали.

В Солун отидохме в къщата на д-р Хаус, където приеха радостно не само мис Стоун, но и мене и мал­кото ми семейство.

На другия ден ни повикаха в съда да дадем пока­зания. Мис Стоун, като американска поданичка, отказа да се яви и след няколко дни замина за Америка. Аз обаче трябваше да се явя. Оставих бебето в къщата на д-р Хаус и придружена от мъжа си, д-р Хаскел и г-н Макклюър, присъствието на когото се надявах да съкрати процедурата на разпита, отидох в съда.

Може да се види невероятно, но разпитът продължи цели два месеца. Ден след ден ми задаваха все същи­те въпроси и се мъчеха да ми измъкнат сведения за неща, за които нямах и най-малка представа; поняко­га имах впечатлението, че и те самите не знаят какво ис­кат. Един ден им заявиха, че няма вече да ходя и че съм им казала всичко, каквото знаех. Те не настояха да ходя в съда, но не ми даваха и разрешение да се върна в Корча, дето двамата с мъжа ми искахме да се вър­нем на работа в училището. Накрая, според съвета на един приятел, мъжът ми пусна в ръката на съдията един златен наполеон и тоя смешен подкуп разреши целия въпрос. Делото се прекрати и същия ден ни раз­решиха да си отидем от Солун.

*

По пътя към Корча мъжът ми ми разказа как той преживял нашето отвличане.

След нападението на пътниците и отвличането на мис Стоун и мене на 3 септември, при другите пътници останали няколко четници, за да ги пазят да не би някой от тях да отиде да съобщи на властите. Заповядано им било да легнат по очи на земята под заплаха, че ще бъдат застреляни, ако си повдигнат гла­вите.

— На няколко пъти се опитах да повдигна главата си, но всеки път виждах дулото на пушка, насочена срещу мене — каза мъжът ми.

След няколко часа той опитал наново и тоя път не видял пушка. Огледал се предпазливо наоколо, но не видял нито един от четниците. Станал, погледнал по-далече и после прошепнал на съседа си, че четниците са си отишли. Един по един всички пътници станали, изненадани, че не са им сторили нищо. Събрали неща­та си и си тръгнали обратно, като оставили тялото на убития, както си било. Първата им грижа била да съобщят за станалото на властите. Мъжът ми се чув­ствувал много зле, като се върнал в Банско и разказал па близките ми какво се е случило с мене. Той стоял там близо един месец да чака известие, получил пис­мото, което бях пратила за моите родители заедно с писмото на мис Стоун и се зарадвал, като разбрал, че сме живи и здрави. Поръчано му било да доложи на властите всичко, което би научил за нас.

После заминал за Солун, дето предал писмото на мис Стоун на американската мисия. Там му казали, че се получило друго нейно писмо за мисионерите в Само­ков и че консулът Дикинсън заминал от Цариград за София, за да се заеме с делото. Казали му също, че г-жа Безрд (мисионерка в София) била пратена от г-н Дикинсън в Банско, така че мъжът ми се върнал още неднъж в това градче. Г-жа Безрд се беше постарала да разбере нещо за нас и да влезе във връзка с четни­ците. Турските войски били пратени на мястото на от­вличането ни и претърсили цялата планина, но не на­мерили нито следа от нас.

Мнозина от селяните от околността били влачени по съдилища, разпитвани и обвинявани в съдействие с четниците и почти всички членове на пътническата ни група били принудени да се явяват всеки ден на разпит в съда. Един от чиновниците на съда казал на мъжа ми, че сме убити и знаел „точно" мястото, дето са ни погребали.

Тогава той поискал разрешение да отиде в Самоков, дето го уверили, че слуховете за смъртта ни били лъжливи. В Самоков му казали, че четниците били недо­волни, задето делото попаднало в ръцете на консула и изказали желание, щото всичките преговори по откупа да се водят само чрез мисионерите. След това прегово­рите се прекъснали, както и всяка връзка с нас и с чет­ниците.

Г-жа Бахметиева, жена на руския консул (24) в София (американка по произход) се била заинтересувала мно­го за нашето дело. Тя не пожалила нито време, нито пари, за да помогне за освобождаването на мис Стоун. Заедно с г-жа Касърова тя се опитвала да влезе във връзка с четниците, но никой нищо не можел да й каже. На един прием в руското консулство г-н Куртис, американски журналист, изпратен в Балканите по по­вод на нашето отвличане, бил представен на г-жа Ка­сърова и след като приказвал с нея надълго, й казал, че тя е единственият човек, който ще намери начин да възобнови преговорите с четниците.

Тогава г-жа Касърова си спомнила, че някой й бил казал, че предполагал кои са четниците, които са ни отвлекли. Чрез този човек тя намерила едно лице, кое­то й казало, че знаело как може да се свърже с четата. Чрез него тя пратила писмо за мис Стоун и я помоли­ла да-й отговори на гърба на писмото й и да й опише положението си. След това преговорите с консула се възобновили. За щастие, консулът трябвало да се вър­не в Цариград и оставил заместник, който да действу­ва от името на американското консулство. С този чо­век  четниците преговаряха по-спокойно, отколкото с Дикинсън.

Всички преговори били пазени в строга тайна и мо­ят мъж не знаел нищо за тях. Най-сетне г-жа Касъро­ва, като гледала отчаянието му и го съжалила, повери­ла му това, което била постигнала дотогава, и след това той взел активно участие в разработката на пла­на за плащането на откупа и освобождаването ни.(25)

Обаче единственият човек, който се срещал направо с представителя на четниците, бил заместникът на кон­сула. Той бил много практичен и делови човек и попи­тал направо г-н Дикинсън да му каже точно колко па­ри са събрани за откупа. Оказало се, че сумата била 15 500 турски лири. Четниците бяха потърсили 25 000,

В следващата си среща с тях той им казал, че разпо­лагат само с 14 500 и че нямало вероятност да се събе­рат повече. Те се съгласили да приемат тази сума, но поставили условие, щото парите да бъдат предадени на турска територия. Те приели, щото д-р Хаус в Со­лун да действува като посредник, който да достави па­рите. Написали две писма, от които едното пратили по пощата на д-р Хаус, а другото първо на нас, за да се подпишем и да отговорим на някои въпроси, чрез кои­то щяло да се потвърди, че сме живи и че подписите ни са действителни, а след това и то било предадено на д-р Хаус.

След дълга преписка с г-н Дикинсън приготвили па­рите, сложили ги в торби, натоварили ги на две мулета и д-р Хаус заедно с трима кореспонденти журналисти, придружен и от 50 въоръжени войници, отишъл в село­то, определено като място за среща с четниците, дето парите щели да бъдат предадени срещу представянето на подписаното от нас пълномощно писмо. В селото те ча­кали два-три дни и тогава един четник, преоблечен ка­то селянин, се приближил уж случайно до д-р Хаус, по­казал му писмото, но му казал, че четата не може да приеме откупа, докато той е пазен от „цялата тази вой­ска".

Започнали нови преговори, този път с турските вла­сти, които били помолени да изтеглят войниците, за да не поставят в опасност живота на пленничките. Тур­ците дали заповед в този смисъл, обаче това било само претекст, за да измамят четниците. Войниците се от­теглили само до едно близко място, дето устроили заса­да, която обаче била веднага открита от четниците.

Тогава четниците и д-р Хаус решили самите те да измамят турците. Д-р Хаус се престорил на разядосан н заявил, че ще върне парите в Солун. Той преместил парите в обикновени дисаги, а торбите напълнил с пясък, натоварил ги на мулетата и ги изпратил с три­мата кореспонденти обратно към Солун, а той самият останал в селото. Както се и очаквало, с мулетата тръгнали и войниците. През това време четниците слез­ли в селото и взели парите.

По-късно един от кореспондентите описал подробно във вестника си как д-р Хаус надхитрил турците.