ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Изследването на еничарството и неговата роля в живота на българския народ настойчиво води и изследователя, и читателя към един друг проблем с особено важно значение при историческата реконструкция на миналото ни — въпроса за обществената атмосфера, в която протича животът на няколко десетки генерации наши предшественици в условията на османското владичество, и нейното отражение върху историческата ни съдба. Обществената атмосфера е трудно поддаваща се на наблюдение, но реално съществуваща константа в развитието на всяко общество. Трудно можем да намерим нейното точно дефиниране в речниците или научните изследвания. Бихме могли да я причислим към немалобройните понятия и термини, които всички разбираме, но трудно обясняваме. В нея включваме идеите и на една генерация, и на една голяма човешка група, и възможностите за тяхното реализиране, и моралните норми и ценностите, които формират стереотипите на поведение и отношения както между отделните личности, така и между тях и властта. Без да имаме претенции за точност и изчерпателност, можем да кажем, че именно обществената атмосфера до голяма степен формира идеала за начин и цел на живот и едновременно с това определя възможностите на отделния човек и на обществото като цяло да реализира този идеален модел. Именно тя поставя границите на вариантите, чрез които индивидът и голямата социална общност могат да изживеят своя живот при конкретните социално-икономически, политически и идеологически условия.
Ако пренесем тези общи постановки към живота на българите в условията на османското владичество и потърсим ролята на еничарите в тяхната обществена атмосфера, всичко казано дотук веднага показва отчетливо отрицателната роля на еничарите в тези сложни и многозначими отношения. Като един от водещите елементи в механизма за извъникономическа принуда те са били един от факторите за поддържане сред населението на чувството страх — страх от властта, страх от мюсюлманите, страх от еничарите като институция и като личности. По класическия за средновековието метод чрез този страх като масово явление, като компонентв обществената психика османската власт поддържала своя политически режим над българския народ и осъществявала системата на експлоатация на неговия труд. Насилието, чиито главни носители и изпълнители
214
били еничарите, поддържало страха в обществената атмосфера и осигурявало подчинението на завоюваните народи.
Заедно с това обаче официалната ислямска религия и практическата правна норма в Османската империя давали на всички немюсюлмани, включително и на българите, винаги открита възможност да намалят степента на насилието, да избягнат неговите драстични форми. Тази втора алтернатива да изживееш живота си в по-малък страх с по-добри реални или илюзорни перспективи била промяната на религията, помюсюлманчването. За всеки от милионите българи, родени в тези пет века, въпросът за личния избор на път в живота бил перманентен. Периодично всяко поколение българи трябвало да отдава на османската власт отгледани синове, а съседите им мюсюлмани не преживявали нивга тази страшна драма. И периодично за всеки от нашите предшественици заставала дилемата на избора на вяра. Защото, ако станел мюсюлманин, ако направел сина си мюсюлманин, нито той, нито потомците му щели да бъдат жертва на девширмето. Когато някой от еничарите насила вземал българка за своя временна или постоянна съпруга, за българина втората алтернатива отново заставала. Ако станел мюсюлманин и затворел жена си, дъщеря си или сестра си в харемлъка, можел да запази мъжката си чест, която в същата тази обществена атмосфера имала висока цена, можел да запази и онова, което било по-важно — семейството и личното самочувствие. Ако искал да избегне неканени „гостувания“ на чиновници и войскари, грабежи на храна и добитък, унижението от побоища и изобщо еничарите в своя дом, при своята челяд, отново втората алтернатива откривала пътя към спасението. Мотат да се изброят още стотици ситуации, създавани от еничарите или от властта чрез еничарите, в които всеки българин можел да намери изхода от насилието във втората алтернатива — помюсюлманчването.
Приемането на исляма било не само възможният начин за намаляване степента на насилието. Със специалния си статут и практическа неконтролируемост еничарите били впечатляващ пример за онези решителни, амбициозни и енергични хора, които днес психолозите определят като типа А. Както навсякъде и по всяко време, така и сред българите в столетията на османското владичество този психологически тип не липсвал. Еничарският модел на живот демонстрирал бърз път от екзистенц-минимума до екзистенц-максимума чрез натрупано с насилие богатство. И ако българинът бил решителен и честолюбив, трябвало само да се отрече от нормите на морал на своето общество и да приеме втората алтернатива.
Тези на пръв поглед неисторични разсъждения за психологията на човека и на обществото не са вариации на свободна тема. Доказва ги един документ в колекцията на Ориенталския
215
отдел на НБКМ, съхранен под сигнатура ОАК 13/57. Той е молба с дата 17 юли 1719 г., с която новопомюсюлманчениятг Мехмед от Пловдив моли султан Ахмед III да го зачисли във формацията на йолдашите, т. е. в еничарския корпус. Това била неговата цена за направения, компромис със себе си. И, сметката, на въпросния Мехмед била много точна. Защото само ако променел религията си, щял да намали, степента на насилието, но нямало да го избегне, тъй като щял да остане със същия статут на рая, на експлоатираното население. Включването в редиците на еничарите вече променяло социалното положение на новопомюсюлманчения. А това означавало, ако невинаги като действителност, то поне като перспектива, възможност за бърз икономически и социален просперитет. Житейската практика привличала немалко подобни на пловдивския Мехмед. Потвърждение на това е историята на семейство Пазвантоглу. Поне според мълвата само две поколения били необходими, за да станел внукът на босненския бедняк претендент за владетелска власт. Примерът е екстремен, но показателен.
Еничарите като изпълнители на насилието и еничарите като социален пример в обществената атмосфера, тласкащи немюсюлманското население към промяна на религията, изисква ревизия на доста широко разпространена в научната литература принципна теза за религиозната толерантност на Османската империя.
Религиозна толерантност е съвременен термин, означаващ, политика на лична свобода при избора на атеизъм или на определена религия. Това съдържание има смисъл за държавните организации след Великата френска революция, която утвърди идеята за правата, включително и религиозните, на човека. За Османската империя и за нейната политика към подчинените ѝ народи такъв смисъл на термина религиозна толерантност не би могъл да се влага. Историците го използуват с много по-ограничено съдържание — като регламентирано от закона и поддържано в практиката съществувание на нейни поданици с различно от официалната ислямска религия вероизповедание. Тезата за османската религиозна толерантност в историографията се базира на богат изворов материал предимно от европейски произход. Много европейци, посетили по едии или друг повод османските владения след средата на XVI в., с неприкрито възхищение адмирират съжителството на различно по вяра население. Причината е паралелът със собствените им страни и общества, разкъсвани след появата на Реформацията от църковни дискусии и религиозни войни. Остротата ни религиозните конфликти в Европа правела османския опит положителен пример. Като такъв го сочат ранните утописти като Т. Кампанела, но това било идеална илюзия, контрапункт на собствения им свят. За тях това било пътят, макар и невъзможен, за преодоляване
216
на идейните противоречия на тръгналия към капитализма европейски свят. Но техните представи за съвместния живот на християни и мюсюлмани били твърде общи, а познанията им съвсем повърхностни. Тези европейци, които по-дълго пребивавали в османските владения и имали възможност не само да наблюдават, но и да вникват в действителността, като се започне с X. Дерншвам през XVI в. и се свърши с Е. Д. Макгахан през 70-те години на XIX в., разкриват точно обратната картина в религиозните отношения. Тяхната информация, значително по-обилна и по-обективна, е аргументацията на една коренно противоположна теза — тезата за религиозната дискриминация в Османската империя.
Терминът дискриминация също е модерен и също е създаден от изискването за правата на човека, изкристализирало в пламъците на Великата френска революция. Той означава липсващи или ограничени граждански права на част от населението на една държава, обикновено в сравнение с нейното мнозинство. В Османската империя, както във всички феодални държави, дискриминацията в съвременния смисъл е невъзможна, тъй като цялото производително население, огромната част от поданиците ѝ практически били лишени от граждански права. Но исторически наложеното съвместно съществувание на мюсюлмани и немюсюлмани поражда една особеност. Безправни са всички експлоатирани, но немюсюлманите били по-безправни. Доказателство за това е фактът, че османското законодателство никъде не изтъква предимства за мюсюлманската рая, не ѝ дава никакви права. Но многократно и в закона, и в практиката се налагат ограничения и забрани за немюсюлманите. Когато говорим за дискриминация в Османската империя, трябва да се има предвид не степента на правата, а степента на безправието. По-ниската степен на безправието ограничавала стопанската и обществената активност на немюсюлманското население, ангажирала значителна част от неговата енергия и преодоляването на безчетните бариери в личния му и социалния живот.
Така от гледна точка на раздиращата се от религиозни противоречия Европа в османските владения съществувала религиозна толерантност, а от гледната точка на немюсюлманските поданици в същите владения царяла религиозна дискриминация. Тези две гледни точки, пренесени в съвременната историография, не отразяват адекватно реалната действителност. Използуването на съвременните термини без каквито и да било уточнения неволно предизвикват у читателя съвременни представи за толерантност и за дискриминация. А в Османската империя те не са могли да съществуват. Широката им употреба днес фактически завоалира обществената атмосфера в Османската
217
империя, която отразявала религиозните идеи и до голяма степен определяла религиозните отношения.
Изходно начало в изясняването на обществената атмосфера в Османската империя е утвърдената като религиозна догма агресивност на исляма, издигаща свещената война (Газават) за световното му налагане за верско задължение на мюсюлманина. Идеята за Газавата в течение на столетия е идеологическото оправдание и стимул за непрекъсната завоевателна политика. Тя се утвърждава като една от най-стабилните в светогледа на мюсюлманските ѝ поданици. За дълъг исторически период участието в Газавата за тях било най-висшата форма на реализация на човешкия живот. Наред с милитаризацията на всички сфери на живота това създавало особената войнственост в обществената психология на мюсюлманите в османските владения, до голяма степен породени и от граничната позиция на държавата, явяваща се фортпост на мюсюлманския свят. Поставянето на Газавата, на завоевателните войни на преден план в политическия живот през XV и XVI в. има своето отражение в оформяне тенденцията на ислямизацията на немюсюлманите, живеещи на вече включени в османските владения територии. Следвайки утвърдената практика, тя не пристъпвала към масово ислямизиране. Идеологическите обяснения са, че завладените земи и трудът на обработващите ги хора се използували от правоверните. Това не означава, че империята не ги третирала като обект на ислямизиране, т. е. че се стремяла към едно пълно осъществяване целите на Газавата в тези територии. Кръвният данък сам по себе си свидетелствува за непрекъснатото действие на тази тенденция, но нейната динамика била определено бавна.
Смяната на мястото на Османската империя в международния живот след втората половина на XVI в. постепенно променяла обществената атмосфера към посока на засилване на религиозната агресивност на мюсюлманското население вътре в страната. Военните неуспехи на османците показват, че шансовете на Газавата били отминали. Нещо повече, светът на правоверните започнал да намалява, тъй като империята започвала да губи територии. В демографско отношение тези териториални загуби водели до преселването на значителни маси мюсюлмани от Средна Европа и западните части на Балканския полуостров на изток в Румелия, което значи и в българските земи. Емигрантите, пред които стоели тежките проблеми на всеки бежанец, били не само разочаровани. Те настойчиво търсели своето място под слънцето, дълбоко вярващи във висшите си права на мюсюлмани, което ще рече за сметка на немюсюлманите. Така че различните форми на насилие се превръщали в техен основен метод за имуществено и социално стабилизиране. “Зад него те имали своето идейно оправдание —
218
задължението на Газавата. И тъй като било вече невъзможно то да бъде реализирано в света на неверниците, започнал да се създава, дух на нещо като Газават в света на правоверните, където живеели толкова много немюсюлмани, при това поданици на султана. Така в обществената атмосфера конфесиомалните противоречия изкристализирали в явна враждебност спрямо немюсюлманите, оправдавайки всички форми на насилие срещу тях. И двете страни добре знаели, че най-лесният изход за преодоляване на това насилие била промяната на религията от страна на немюсюлманите. Престанали да бъдат елитната формация на завоеванието, на Газавата, еничарите заставали начело в поддържането и реализирането на тази враждебност. Те живеели в провинциите, което ще рече, че контактът им в една или друга форма с немюсюлманите бил ежедневен. Те участвували в системата на местното управление и полицейските им функции ги правели оръдие на османската власт. Активно участвували в икономическия живот, поради което личното им богатство директно зависело от степента на експлоатация и ограбване на немюсюлманите. Враждебността им към немюсюлманите имала и съвсем практически мотиви, тъй като тя директно определяла личните им интереси. Атмосферата на враждебност и насилия, за което еничарите имали чувствителен дял, съвпада с вътрешнополитическите интереси на централната власт, тъй като благоприятствувала ислямизационните тенденции. И може би тук се крие една от многото причини за неспособността на османската държава да спре децентрализационните тенденции в еничарската институция, да преодолее своята отстъпчивост .към техните претенции и метежи. Чрез насилието, обосновано от икономическите им интереси и религиозно оправдано от идеята за световното налагане на исляма, еничарите се оказали съществен фактор в политиката на ислямизация на балканските зароди, включително и на българите.
Доказано е еничарското присъствие в кулминационните актове на този процес — при събирането на кръвен данък или при насилственото налагане на исляма над значителни групи хора, при задължителната алтернатива смърт. Не по-малко важно било еничарското участие в онази обществена атмосфера, която определяла ежедневието на всеки един и която невинаги драстично, но за сметка на това постоянно водела към исляма хиляди, желаещи само едно — да се избавят от враждебността и насилието. Така наред с османските религиозни институции еничарите били едни от изпълнителите на ислямизационните тенденции в османската вътрешна политика. Престанали да бъдат действителни войници, те продължавали да считат себе си бойци за налагането на правата вяра.
Историографските правила изискват изследването на един лроцес, институция или явление да завърши с основните изводи
219
за неговото значение в развитието на обществото. Ако спазим това правило и потърсим най-глобалните изводи от направения анализ на еничарската формация и нейната роля в историческия живот на българите, трябва да потвърдим отдавна достигнати заключения.
Първото от тях е, че в своето многовековно съществувание еничарството преживявало пълна метаморфоза, за да достигне до собствената си противоположност. От елитна формация то станало привилегировано съсловие, чиито членове и като колектив, и като отделни личности стоели над закона като норма и мярка за лично и социално поведение, което ги превърнало в обществена язва. И ако историографското проучване трябва да съдържа и оценка, в случая с еничарите тя напълно съвпада с тази на управленския екип на Махмуд II. Без да оправдава бруталността, то потвърждава необходимостта от неговото ликвидиране в 1826 г. като единствено възможен вариант в държавно-политическия живот на османската държава.
Второто заключение трябва да повтори констатацията на В. Н. Златарски, че от началото на османската власт до първото десетилетие на XIX в. еничарите били османският бич над българския народ. От българска гледна точка и кръвният данък, и участието на еничарите в локалния управленски механизъм, и присъствието им в стопанския и обществения живот могат да бъдат оценени само с отрицателен знак, като носители на духа на насилието и реализатори на това насилие. Еничарският корпус като институция, еничарството като съсловие ге еничарите като индивиди били основен фактор в действието и проявлението на механизма на чуждото владичество над българския народ.
В общата история на човешкото общество и по-специално в историята на военния институт еничарският корпус има съществено значение. Появил се като особен вариант в еволюцията на войската в близкоизточните общества през средновековието, той оказал значително влияние в усъвършенствуването на европейските армии в късното средновековие и Ренесанса. Именно като противодействие на еничарския корпус, но със съществени заемки от неговия модел в Европа се появила постоянната редовна армия, преодоляла се средновековната военна организация на рицарството и феодалното опълчение. Впрочем в това отношение значението на османската платена пехота не може да бъде ограничено само в реформирането на европейската войска през XVI в. Някои съвременни елитни военни части носят много от спецификите на еничарския корпус. В общото развитие на военния институт еничарският корпус не е мимолетно явление.
Историята на еничарския корпус натрапчиво води и до един друг, много съществен, може би основен извод. Неговата история
220
и развитие, неговите функции и техните последици, неговата роля в обществото и тяхното историческо отражение категорично показват, че милитаризацията на всички сфери на държавния живот, подчиняването на всички и всичко на нуждите на войната и на военната организация имат фатални последици за държавната организация и за обществото, което я провежда.