РУДАРСТВОТО В ЧИПРОВСКО И РАЗВИТИЕТО НА ГРАДА

Не би могло да се изясни развитието на Чипровци и на целия Чипровски край, ако не се отдели достатъчно внимание и на рударството — важна характерна особеност, която определя н голяма степен историческата съдба на населението от покрайнината. Държавата е проявявала подчертан интерес към него и особено когато става дума за рударство, което осигурява такива ценни метали — злато, сребро, олово, мед, желязо. А те се намирали в изобилие в земните недра на Чипровския край, но трябвало да се издирват, изкопават, пречистват и обработват. Това означавало да се осигуряват непрекъснато работна ръка, елементарни условия за труд и живот, ръководство и надзор върху добива. Възникнала необходимостта от постоянни селища близо до рудниците, от осигуряване на храна за работещите в тези рудници, от превоз, от изкупуване или размяна, от опазване на придобитото и т. н. Всичко това предопределяло и необходимостта от намеса — изцяло или отчасти, на властта. Това се отразявало и на дълголетието на селищата в съседство с рудниците, на цялостното им развитие. Чипровци, Железна, Копиловци и други рударски селища в Северозападна България са нагледен пример за хилядолетно съществуване, за свой принос и свое място в историята.

Откога населението на Чипровския край е започнало да пробива земната гръд, за да търси ценените през всички времена метали? Въз основа на много проучвания учените привеждат доказателства и правят различни догадки. Американският учен Джеймс Гомс още през 1942 г. изказва предположението за съществуването на рударство и металургия в Чипровско още от праисторически времена [38].

Вече с по-голяма увереност се твърди, че рударството е било познато и на траките по тези земи. През последните години у нас се откриха много тракийски съкровища от златни и сребърни съдове и украшения. Възможно е материалът на изработката им да е изкопан от земните недра в нашата страна, от скалите в Чипровския балкан.

Що се отнася до епохата на римското владичество в българските (тогава тракийски) земи, съмнения и спорове за развитието на рударството по това време и особено в Чипровската покрайнина няма. Всички изследователи са категорични, че римляните проявявали подчертано внимание към използването и максималното разширяване на добива от подземни богатства, необходими най-вече за развитието на икономиката и за военни нужди.

Проф. В. Велков обяснява наличието на системата от тракийски и римски крепости, военни постове, стражеви кули и др. около Чипровци, още от подстъпите към Чипровската планина, именно с необходимостта от охрана, опазване от нападения и грабежи на извънредно важния, с голямо икономическо значение район. Още тогава се е носила славата му за богатствата от полезни изкопаеми и особено от злато, за промиването на златоносен пясък по горното течение на Огоста и това е привличало погледите на грабители, на варварски племена отвъд Дунава и т. н. Този извод се подкрепя и от Г. Коняров, който се е занимавал специално с изучаването на рударството и металургията в България от древни времена [39].

След траките и римляните тук завинаги се настанили славяните и прабългарите. Такива местни понятия като рупа, Рупски дол, дупка издават чисто славянско занимание с рудодобива. Славянското Жижкин дол (местност до Влашко село) означава място, където са горени дърва за рудниците.

Има многобройни свидетелства за експлоатирането на рудниците още от прастари времена и през средновековието. Акад. Ив. Дуйчев определя Чипровския район през тези времена като едно от „най-значителните средища” на рударството и доставката на материали за изработването на фини предмети от злато, сребро и бронз за цяла България [40]. Той подчертава и изключителното значение на средновековните рударски центрове за развитието на славянските народи и особено на Чипровско за България, въпрос на който е посветил специален труд и немският учен А. Мейн. Акад. Г. Бончев изтъква: „Чипровци в старо наше време е било важен рударски център в страната и се е славило по добиване на олово и сребро от среброносните оловни руди и главно от галенити. В Чипровско рудното място е било Рупски дол, в който се намират около 15 рудни жилки...” [41] А инж. Н. Рашев, специалист по мините, обобщава: „Чипровци е представлявало най-голямото и значително [рударско] селище между Бялград и Пловдив.” [42]

Не само Чипровци е било рударско селище в покрайнината. Рововете, дупките в канарите, които се наричат Плаварски вирове, останките около самия извор на р. Лева река в полите на Копиловския балкан напомнят за старателно търсене на злато в този край и в Копиловци през средновековието. До с. Дълги дел, при извора на р. Куса река и р. Дълги дел, са останали „дупки”, от които са вадили желязна руда. Тази рула е била тук толкова много, че целият път от Говежда до Дълги дел бил посипан със сгурия, която до преди стотина години била струпана на големи купища. През XV—XVI в. находищата се разработвали интензивно и се прониквало все по-дълбоко в планината около Чипровци. Тогава се копаела руда в 12 самостоятелни галерии по поречието на реките Огоста и Чипровска. Съществували и 12 малки металургични пещи за претопяване на рудата и за добиване на олово и сребро.

За получаването на злато се работело повече в околностите на Копиловци и по долината на р. Огоста, над с. Главановци. Търсели го в кварцовите жили и в обширните речни наноси между селата Главановци и Говежда [43].

Макар и немногобройна, групата на немските рудари — саксите, привлечена от българските владетели тук като специалисти, повдигнала нивото на местния рудодобив. Може би те са въвели употребата на т. нар. огнен метод за разкъртване на скалите, които се изпречвали при дълбаенето на земята. Накладеният до самата скала огън силно напичал земно-скалистите маси, наситени с рудата галенит, и се достигало до температура, при която започвало известно разтопяване и отделяне на глеч от галенита и оформянето на гладки, огледални плоскости, които и сега могат да се видят в старите рудници.

Освен на търсенето на руда в земните дълбини из Чипровския балкан голямо внимание се обръщало на диренето й изкопаването й и на „открито”. Първоначално, докато е било възможно, част от среброносните галенитни и лимонитни находища изцяло се копаели на повърхността на земята например в Латънина рупа, Стурзина рупа, Муртина глама, Левина глама, Бегова рупа, Рупски дол, Сини вир и на други места. Грамадните изкопи по западните склонове на височините около Чипровци показват размерите на рударството на открито по тези места през средновековието. По този начин се копаело на значително разстояние — повече от 10 км, като се започне от с. Железна покрай Чипровци, през Влашко село и се стигне близо до с. Горни Лом [44].

Обстоятелството, че през XIII или XIV в. в Чипровци били привлечени специалисти — саксонски рудари, и царят им гарантирал по-добри условия за живот и труд. говори, че през този период рудниците са били царско владение. Това се потвърждава и от една грамота на цар Иван Шишман, издадена на Рилския манастир през последната четвърт на XIV в.

След завладяването на България османската държава предоставила рудниците на откуп на частни лица срещу обещанието да внасят част от приходите в султанската хазна. Султан Баязид II издал ферман на 16 април 1488 г., в който се споменава, че някой си Кючук Али през 1479 г. е „наел мините на Босна, Херцеговина и други места” може би и в Чипровския край. Мини и рудници се наемали и от дубровничани срещу годишна, и то значителна сума, внасяна непосредствено в султанската хазна [45]. Освен откупните вноски за ползването на мините наемателите, които фактически владеели рудниците за определено време, трябвало да плащат на османската държава и други данъци. За известен период самите откупвачи поемали цялата организация на работата в рудниците, като печелели повече или по-малко в зависимост от своите способности, връзките си с пазарите и т. н. Османската държава тогава се интересувала единствено от повече печалба от мините, затова отначало не организирали своя специална „минна администрация”. Известни неуспехи в управлението на мините — намаляването на печалбите и производството и вероятно укриването на част от него от редица откупвачи, принудили султан Сюлейман Велики през 1536 г. да издаде специален закон за мините и рударите, с който наемателите на рудниците се задължавали така да организират експлоатацията им, че държавата действително да има полза от тях. Предвиждали се и известни насърчения за рударите и работодателите им и правото те да получават известни дялове от производството на вече пречистената руда. Законът на Сюлейман Велики осигурявал и възможност рударите да бъдат освободени от някои данъци към владетелите на съответните хасове, тимари и зиамети, където живеели, обработвали земи и били длъжни да предоставят определена част от своите приходи на господарите си [46]. Отначало османската власт вземала по-големия дял от печалбата и придобитите от мините богатства и гарантирала привилегиите, дадени на рударите още от българските царе. Самият характер на производството предизвикал официалното покровителство на рудниците, като са гарантирали и известни религиозни и други свободи на рударите с цел да ги задържат на работа. През 1680 г. един папски ревизор, Урбано Чери, пише: „Там [в Чипровци] е позволено на правоверните (българите католици — б. а., П. Ч.) да възстановяват църквата, понеже на тази страна турците гледат с особено внимание (к. м., П. Ч.).”

С нов ферман от 1621 г. султан Осман II (1618—1622), за да осигури попълнение за еничарския корпус, отменил дадените от Сюлейман Велики минимални привилегии на рударите в Чипровско и други места и наредил те вече да не бъдат освобождавани от този кръвен данък. Нещо повече: „Ако жителите на някои селища, разпорежда в същия ферман Осман II, кажат: Ние сме рударски или вакъфски (к. м., П. Ч.) и притежаваме в ръцете си освободителни удостоверения за невземане от нас и на извънредни и тежки данъци, както и момчета за еничари — и ако те представят заповеди за това, последните да им бъдат взети от ръцете... и изпратени в щастливата ми столица.” [47]

Прилагането на разпоредбите на фермана на султан Осман II от 1621 г. поощрявало османската администрация да безчинства. То дало възможност на местните властници да се обогатяват още повече за сметка на рударите, защото от тях зависело дали да изземат документите им за привилегии, вече невалидни, или да си затварят очите, разбира се, срещу цената на големи подкупи. В писмо от 12 декември 1655 г. до Конгрегацията софийският католически архиепископ Петър Богдан се оплаква, че „чипровските българи католици притежавали султански фермани и правдини, но че без рушвети те вече нямат стойност...”.

Пак Петър Богдан още през 1640 г. отбелязва постепенния упадък на рударството в Чипровско, което от векове е било едно от основните средства за съществуване на местното българско население. В подробен отчет до папата през същата година той обяснява това с факта, че данъците, наложени от османската държава на наемателите и работниците в чипровските рудници, както и нарасналите разноски по обработването на среброто, а и на другите метали, били по-големи от реалните доходи от мините [48].

За малко повече от два века положението в чипровските, а и в други рудници се изменило.

Появили се нови причини за упадъка на производството в чипровските рудници — постепенното изчерпване на земните богатства в този край и конкуренцията на западноевропейското производство на желязо, което се продавало на международните пазари по-евтино от това, добивано в мините на Османската империя [49].

Намалено било заплащането на работниците в мините, а се увеличили данъците им. Ако някога рударите и другите чипровчани внасяли по 25 акчета годишен данък, според султанските разпоредби към края на XVI и през XVII в. сумата нараснала на 80—90 и 100 акчета от един християнин. Хората трябвало да работят денонощно, гладували. Данъците били събирани насила. Всичко това принудило голяма част от рударите в Чипровци да се разпръснат, нарушила се нормалната работа в рудниците, съществувала опасност те съвсем да запустеят [50]. Отдавна били премахнати четирите рударски закона на Сюлейман Велики и залегналите в тях разпоредби властта да се грижи за надниците на волнонаемните рударски работници, да им се осигурява специално облекло, да се съдейства на рударите да се сдружават в собствени еснафи и т. н.

Живо и вярно описва рударския занаят през XVII в. един съвременник, турският писател Пир Мохамед, роден в Кратово, голям рударски център по онова време. Това описание в стихотворна форма, своеобразна поема за рударството, е ценен документ за тежкия труд и живота на рударите в нашите земи, включително и в Чипровския край. Още повече, че в края на XVI, а вероятно и през XVII в. рудниците в Чипровско, както и в Кратово, били под едно и също ръководство — на османското минно надзорничество със седалище Скопие. Това означава, че изискванията, условията на труд, организацията на рударското производство, заплащането, положението на работниците в тези мини ще да са били почти или съвсем еднакви [51].

От описанието на Пир Мохамед могат да се направят редица изводи за организацията на рударството и в Чипровската покрайнина.

Освен от Чипровци, Железна, Копиловци, Влашко село като временни или постоянни работници в мините се включвали и стотици мъже от селата и околността, от равнината към Берковица и Михайловград, а навярно и от другата страна на Балкана, от селищата в Пиротско, които сега са в Югославия. Оттук и влиянието на Чипровци върху много селища извън неговия район в Северозападна България. Това намира израз и при подготовката и провеждането на въстанието от 1688 г., в което масово участват българите от тези селища.

Поради липсата на повече запазени свидетелства от онези времена не е възможно напълно да се възстанови картината на рударството в Чипровско. Затова всеки новооткрит документ в османските или в западноевропейските архиви дава възможност да надникнем малко или много в живота на рударите от Чипровско, да разберем тяхната готовност за борба и саможертва за своите правдини. От едно решение на Софийския шериатски (османски духовен) съд от 31 март 1618 г. се вижда, че надзорник (назър) на рудниците в Софийския санджак (област) по това време бил някой си Абдул Керим Чауш, а прекупвач на рударските данъци — Осман бей, турски богаташ и първенец от София. Последният заявил пред кадията в София, че получил 6000 акчета (т. е. 30—40 жълтици) от кнез Перо и други хора (посочват се имената на 7 българи) от Чипровци. Тези пари били дадени за данък „беделиашари” (десятък) в мините, както и за „хасилата” — за произведеното от тях сребро за монетарницата в София, добито за 6 месеца, за времето от Димитровден 1616 г. до Гергьовден 1617 г. Очевидно споменатите българи са били чипровски рудари, но не обикновени работници, а наематели или собственици на 7 или на всичките 13 големи работилници за преработка на сребро, добивано в рудниците около Чипровци. А независимо от това, че в случая прекупвач на рударските данъци е бил турчин от София ( а такива можели да бъдат и лица от други селища), интересно е да се отбележи, че в началото на XVII в. (възможно е и по-рано или по-късно) в София функционирала османска държавна монетарница — тарбхана, монетна резница, която работела предимно с чипровско злато и сребро. Тоест определена, може би значителна, част от производството на тези вече пречистени и обработени метали трябвало да се предава задължително на същата тарбхана в София [52].

Рударите в Чипровци и другите селища от покрайнината са играели значителна роля в икономическото и обществено-политическото развитие на града и района. Неслучайно между тях е имало и кнезове. Неслучайно те са сред активните участници в подготовката и провеждането на Чипровското въстание от 1688 г.
 
 

ЧИПРОВЦИ — ЗНАЧИТЕЛЕН ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Причините за развитието на Чипровци като значително средновековно търговско средище въпреки неговата отдалеченост от важни кръстопътища и други търговски центрове не са напълно изяснени. Естествено рударството като важен и постоянен отрасъл от поминъка на чипровчани е създало условия за струпването на повече население на едно място и е обуславяло нуждата от по-развита търговия. Независимо от установения държавен контрол върху рудодобива, особено от златните, сребърните, оловните и медните рудници, който бил необходим на османската власт за монетарниците, държавната хазна, военните нужди и др.. се забелязвали и много нарушения. От това производство оставало нещо и за рударите от Чипровци и от цялата покрайнина, което се използвало главно за търговски и занаятчийски нужди. Очевидно е, че несекващата продукция от мините дълго време, особено през XVI—XVII в., допринасяла много за все по-голямото разширение на търговията в покрайнината.

Друга вероятна причина за развитието на търговията тук е била сравнително по-голямата свобода на населението във връзка с рударството. Известни привилегии, липсата на всекидневно притеснение от страна на османската власт или на местното турско население (в покрайнината почти не живеели турци) привличали тук българи и от по-далечни селища на север и югозапад от Балкана.

Чипровчани се насочили към търговия и поради необходимостта да се доставят житни храни за. местното население, тъй като нямало условия за отглеждането на такива около Чипровци.

По-късно, особено след средата на XVII в., разширяването на търговската дейност било предизвикано от нуждата от някакво по-доходно препитание, ако не за всички, то поне за част от местните жители, тъй като рударството вече западнало и много хора оставали без работа. Необходими били пазари за обработените от занаятчиите в Чипровци, Копиловци и другаде метали, за произведените от тях сечива, украшения, кожи, килими.

Заразителен бил и примерът на заможните дубровнишки търговци, които с разкази за своите успехи из Европа и в различните краища на Османската империя поощрявали мнозина чипровчани и те да се захванат с търговия. Тукашните българи били любознателни, предприемчиви, отдавна привикнали на по-свободен живот, и затова с по-голяма смелост се впускали в рискове, за които населението в равнината, в беззащитните полски селища, не можело и да помисли.

Очевидно причините за засилване на търговската дейност ма чипровчани били комплексни и не са се породили изведнъж.

Ранното установяване и повече от двувековното пребиваване на дубровнишките търговци в Чипровци, а и в Копиловци се потвърждава от много данни. Ив. Сакъзов съобщава, че „най-добрите черкви на дубровничаните в България били в София, Провадия и Чипровци”. А за да имат такива тук, значи и дубровнишката колония (може би само за отделни периоди, а не през цялото средновековие) не е била малобройна и при това твърде заможна. Дубровничани не само допринесли за развитието на търговията в Чипровци и за превръщането му във важно търговско средище, но и за активизирането на католическата пропаганда. В тази насока се оценява и завещанието на дубровнишкия търговец Винченцо Вентура през 1671 г., който оставил голяма парична сума на черквите в Дубровник, София и Чипровци, където е живял и търгувал. С Чипровци търгувал (а може би известно време да е бил тук!) и често споменаваният от историците дубровнишки търговец Бенедето Рести, установил се в София след 1590 г. [53]

Според Ек. Вечева първоначално всички дубровнишки търговци прекарвали закупените от тях из България стоки през София. Обаче тъй като това било свързано със задължителното заделяне на значителни средства като данък, такса за католическата черква в София, както и с други разходи по транспортирането на стоките, то не било изгодно за търговците от Северна България. Ето защо през 1659 г. провадийските дубровничани тръгнали по нов път. който заобикалял София и чувствително съкращавал разстоянието между Дубровник и Добруджа. Оттогава пътят им започвал от Североизточна България (от Провадия. Силистра. Шумен. Разград. Русе), минавал през Търново. Ловеч. Плевен, северно от Берковица — през Чипровци и оттатък Стара планина, около Пирот се съединявал с отдавна установения търговски път Дубровник—София. Един друг път, вероятно свързан и с Видин, минавал южно от Белоградчик (пак недалеч от Чипровци), за да се влее някъде около гр. Бяла Паланка в централния дубровнишки път [54]. И макар в този случай Чипровци да е бил само „пътна станция” на дубровничани, това спомагало за разширяването на тукашната търговия, за развитието и на Чипровци като търговско средище и несъмнено оказвало влияние и върху целия икономически, обществен и духовен живот на града.

Изследванията потвърждават, че дубровнишките търговци установили в Чипровци свои търговски представителства и имали магазини и складове [55], което привлякло повече чипровчани в сферата на търговията. Още повече, че и местните жители имали какво да предложат на търговците — обработени кожи, килими, платове, облекла, накити от сребро и злато, метални, сечива, добитък и др.

През втората половина на XVII в. Чипровци бил един от българските градове, които се развили и укрепнали като „изходно-входни центрове” за дубровничани и други търговци. Значението на Чипровци и на други подобни градове се увеличавало и от създаването тук на добра търговска база, помещения за настаняването на търговските кервани, „междинни пазари” и др. Последица от това били стопанското оживление на тези селища, привличането на повече хора към местния пазар и разширяването на търговските връзки с други търговски средища [56].

Отначало чипровските търговци търгували главно из Северозападна България и със селищата по р. Дунав, откъдето доставяли и риба. Постепенно те разширявали търговския контакт, като достигнали Видин, Пирот. София. Враца. С течение на времето чипровските търговци се появили и на пазарите в Цариград. Солун. Букурещ. Одеса. Брашов, Белград, Буда, Пеща и др. Разраснала се търговията им с Влашко, Молдова, Седмиградско (Трансилвания). Отначало те изнасяли отвъд Дунава „турски стоки”, а оттам закупували едър рогат добитък, необходим за османската армия и за цариградския пазар.

За да си помагат взаимно и да бъдат равностойни партньори на нашите и чуждите пазари, търговците от Чипровци и покрайнината се организирали в свои отделни търговски компании (корпорации). Към тях принадлежали не само търговци от Чипровци, но и от Железна,Копиловци и Клисура, в повечето случаи всички наричани „чипровчани”. Тези компании били затворени еснафски организации само за българи от покрайнината, за разлика от гръцките компании, които били открити и за търговци от други народности. Всяка чипровска търговска компания била ръководена от свой „капитан” — старейшина [57].

Чипровските търговски компании неведнъж успявали да си осигурят специални дарствени и охранителни грамоти - хрисовули, които им предоставяли редица привилегии във влашките княжества, гарантирани от техните князе (воеводи). Чипровчани можели да пребивават, да посещават и свободно да търгуват из цялото Задунавие, без да плават пазарни такси, мита и др. Обаче те били задължени всяка година да внасят в хазните на влашките князе определена сума, чийто размер зависел от благосклонността на различните воеводи.

Търговските връзки на Чипровската покрайнина с Влашко се засилили през втората четвърт и средата на XVII в., по времето на прочутия влашки воевода Матей Басараб (1635— 1654). В неговата столица — влашкия град Търговище — чипровските търговци идвали често и имали тук постоянно представителство и магазини. През този период се забелязва и едно ново явление — масово заселване на българи от Чипровско в редица централни селища на Османската империя или извън нейните граници. Това било предизвикано от западането на поминъка в Чипровско и от засилващия се османски гнет там. За това явление пише и Петър Богдан в писмо до епископ Илия Маринов от 24 юни 1634 г. [58] По-голяма сигурност и възможност за размах, както и спокойствие за семействата си чипровските търговци намерили във Влашко. Голяма група от тях се установила в гр. Къмпулунг, разположен между Търговище и Брашов. Тук през 1655 г. те вече имали своя католическа черква и манастир и развивали оживена търговска дейност с околните краища [59]. Чипровска търговска компания имало по това време и в гр. Римник (дн. Ръмникул Вълчя). Тя дори просъществувала и след въстанието от 1688 г. до началото на XIX в., когато във Влашкото княжество имало само две чипровски търговски компании.

Хрисовулите, които се давали от влашките князе на чипровските търговци, на техните компании и „капитани”, насърчавали търсенето и предлагането на стоки, оживлението на влашките пазари. Защото чипровчани не се спирали пред нищо и успявали с каруци и катъри да прекарват стоките си и по най-трудните и непроходими пътища. През 1669 г. Антон воевода издал грамота на чипровския капитан Яков, а през 1714 г. воеводата Н. Маврокордато също издал такава — „Луй Щефан стареулуй де кипроичени”, т. е. на Стефан, старейшината на чипровчани.

Привилегиите, предоставени на чипровските търговци, не само допринесли за разширяване на стокообмена във Влашкото княжество, но и с Османската империя. Те издигали и ролята им като важни посредници и фактор в икономическия живот на Влашко, където много чипровски търговци съсредоточили дейността и базата си (складове, кредити и др.). Вносът се състоял от памук, коприна и други стоки, а износът — от едър и дребен добитък, кожи, храни.

Освен във Влашко чипровски търговци се заселили и в Трансилвания — васално (от 1541 г.) на Османската империя княжество, както и в Унгария, повече от земите на която по това време се намирали под османска власт. Поддържали също търговски връзки и с италианските градове републики Венеция, Дубровник, Анкона и др.

Сред чипровските търговци от XVII в. били известни Александър Венецианул, Матей Венецианул, чието прозвище — „Венецианеца” — им е било дадено вероятно заради търговски връзки с Венеция [60].

Дълготрайни, особено през XVI—ХVII в., са били и стопанските връзки на чипровчани с Дубровник — едно от важните европейски търговски средища през средновековието на Адриатика, и още повече с многобройните дубровнишки колонии в Османската империя и във Влашко. Според Ив. Сакъзов по това време дубровничани не само уредили най-добрите католически черкви у нас — в София, Провадия и Чипровци, но те са имали тук и свои постоянни представители, които уреждали сделки с българските търговци. През 1675 г. отец Григорий Манчич от Чипровци, кустос (администратор) и генерален викарий (заместник на архиепископа) на софийската католическа архиепископия, дава сведения в Рим не само за българите католици, но и за състава на дубровнишката търговска колония в София. Постепенно дубровничани не само научили чипровчани на търговия, но им помогнали да си създадат име на авторитетни партньори. Така някой си Петко, търговец от Копиловци, лично гарантирал пред турски търговци в София, за да кредитират дубровничани. Разбира се, срещу значителна лихва — 48 %!

Ив. Сакъзов смята, че дубровнишките търговци дошли в Чипровци от Видин, където първоначално се установили. А и чипровските търговци често посещавали Видин [61].

Твърде дълго търгувал с Чипровци дубровничанинът Бенедето Рести от София. В тефтера му за годините 1590—1605 са записани редица сделки с чипровчани за сребърни чаши, кръстове и други украшения. И неговият сънародник Антонио Стефано от София търгувал през 1680 г. с Чипровци [62].

Засилена била търговията на чипровчани и със софийските търговци евреи [63]. Но тя се затруднявала от лошите пътища. Стоката за София се товарела в Чипровци на катъри и коне и тръгвала по един стръмен път, който започвал от горното течение на р. Андровъц към билото на Стара планина и минавал покрай манастира „Св. Архангел Михаил” (Гушавския манастир) и през върха Вража глава. По този път чипровчани отивали в столицата и след Освобождението [64].

За периода 1673—1691 г. в митническите регистри на влашкия град Сибиу са записани много чипровчани [65]. В Трансилвания името на търговеца Петър от Кипровиц се срещало често в тефтерите на неговите контрагенти, особено през годините 1682, 1684, 1686 и др. [66] Известни търговци от Чипровци били Йовица Мартинов и Никола Петрович, които получавали платове от София и ги продавали на местното население.

На пазарите в Османската империя се търсели и изделията на чипровските майстори табаци (кожари) — гьон, мешин, сахтиян, които се разнасяли до Видин, Лом, Враца, София, Пирот и още по-далече. Обработените от чипровските кюркчии (кожухари) лисичи, вълчи, заешки, мечешки, говежди и др. кожи се продавали чак в Цариград. Засилила се и търговията с килими, които се тъчели вече не само в Чипровци, но и в Копиловци, Влашко село, Железна и в други селища на покрайнината. Чипровските търговци вече можело да се срещнат по всички пазари на империята. Техният съвременник и съгражданин архиепископ Петър Богдан пише: „Те разнасят своите стоки по панаирите, по градове и села, купуват и живеят с голям труд, винаги на кон, и пак се връщат по домовете си [като] някои от тях не виждат по цяла година къщите си...” [67] В Чипровци дори имало специална „пазарска” махала, в която живеели предимно онези, които се препитавали с търговия в града и извън него.

Чипровските търговци допринесли в значителна степен за разширяване на кръгозора на местните жители. Те внесли в Чипровци не само елементите на европейска култура, но и удобствата в домашния бит и др. Чрез чипровските (а и чрез дубровнишките) търговци тук проникнали свободолюбивите идеи, които през епохата на Реформацията и след това започнали все повече да вълнуват хората, да разпалват тяхната жажда за по-добър и свободен живот. Чипровските търговци насърчавали все по-засилващото се желание на младите чипровчани да се учат, и то не само в родината си. Техният стопански размах и пропагандата на новото през XVI—XVII в. били един от решаващите фактори за народностното пробуждане на българите в Чипровската покрайнина.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

38. В: American Journal of Archaeology, 1942, № 46, 68—73.

39. Коняров, Г. Принос към историята на металургията в България. С, 1953, с. 23.

40. Дуйчев, Ив. Едно изучаване върху нашето старо рударство. — Бълг. мисъл, 14, 1939, № 3, 194—197.

41. Бончев, Г. Старото рударство в България и Македония. — Сп. БАН, № 19, клон Прир.-математичен, № 9, 1920, с. 22.

42. Рашев, Н. Цит. съч.

43. Димитров, Стр. Железорудни находища в Чипровско и Берковско. — Естествознание и география, 11, 1927, № 5—6, 169—176.

44. Коняров, Г. Цит. съч., с. 75, 77, 83; Радославов, Б. Минното дело в развитието на човешката култура. С., 1948, с. 27. За рударството в Чипровско вж. и: Миков, В. Из старите рударски центрове. — Бълг. турист, 21, 1929, № 10, 155—156. Той открива следи от рударство и в селата Горна Бяла Речка, Горно Озирово, Черешовница, Мартиново, Горни Лом и др.

45. Николаев, Вс. Характерът на личните предприятия и режимът на рударския труд в нашите земи през XVI, XVII и XVIII в. С., 1954, с. 46.

46. Турски извори за българската история. С., 1986. кн. 7. с. 145. (Извори за българската история. Т. 26.)

47. Спахо, Ф. Турски рударски закони. — Гласник Земалийског музейа у Босни и Херцеговини. Сараево. 25. 1913. 103 — 104. Вж. и: Николаев, Вс. Цит. съч., с. 46.

48. Николаев. Вс. Цит. съч.. с. 46.

49. Сакъзов, Ив. Чипровци — стар рударски град. — Архив на мини Перник, 1, 1930, №  5.

50. Грозданова, Ел., Ст. Андреев. Българите през XVI в. С., 1986, 135—136.

51. Пак там.

52. Николаев, Вс. Цит. съч.. с. 228.

53. Сакьзов, Ив. Стопанските връзки между Дубровник и българските земи през 16.—17. столетия. Страници из стопанската история на България. С., 1950. с. 14, 27, 46. Пребиваването на дубровнишките търговци в Чипровци отбелязват и: Анадулийски, К. Чипровското въстание 1688 гол. — Искра (Фердинанд), 5, №  220. 24 септ. 1938: Телбизов. К. Някои сведения за положението и търговията на чипровските търговци в Седмиградско през XVIII в. — Науч. тр. ВИНС - Варна. 36. 1964, № 1, с. 6.

54. Вечева, Ек. Търговията на Дубровник с българските земи (XVI—XVII в.). С., 1982. с. 54. 157.

55. Друмев, Д. За някои златарски паметници от Чипровци. - Изв. Инст. изобраз. изкуства, 5, 1962, 73—88.

56. Панова, Сн. Българските търговци през XVII в. С., 1980. с. 49.

57. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. (Към историята на разселването на българския народ през време на османското владичество.) С., 1984. с. 9. Въпросът за Чипровци като търговско средище и за търговската дейност на чипровчани е разгледан и от: Вечева, Ек. Католическата църква и българската народност (XVI—XVIII в.). — В: България 1300. Институции и държавни традиции. Т. 2, С., 1982, 435—442; GIURESCU, Dino. Maitres orfevres de Kiprovas en Valachie au XVIIe siecle. Revue de etudes du Sud-Est Europeen, 2, 1964, 3—4; IORGA, N. Negotul si mestes ugurile din trecutul romanesc. Bucuresti, 1906, 130—134; TELBIZOV, K. Liste des chartes de privileges octroyees au XIXe siecle aux companies commerciales de Bulgares de Ciproves dans la principaute de Roumanie, en Transylvanie et au Banat. Etudes balcaniques, 1976, numero 4.

58. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. (Към историята на разселването на българския народ през време на османското владичество.) С., 1984, с. 10.

59. IORGA, N. Istoria comertului romanesc. Epoca mai noua. Bucuresti,, 1925, 11—17.

60. Пак там.

61. Сакъзов, Ив. Стопанските връзки между Дубровник и българските земи през 16.—17. столетия. С., 1950, с. 14, 27, 46, 47.

62. Сакъзов, Ив. Чипровци — стар рударски град. — Архив на мини Перник, 1, 1930, № 5, с. 42; Стопанските връзки между Дубровник и българските земи през 16.—17. столетия. С., 1950, с. 184.

63. Друмев, Д. Цит. съч.; Панова, Сн. Цит. съч., с. 56.

64. Маринов, Д. Цит. съч., с. 141.

65. Панова, Сн. Митническите регистри в Държавния исторически архив на гр. Сибиу за търговския обмен между българските и румънските земи през XVII в. — Изв. Държ. архиви. Т. 29, 1975, с. 217.

66. Панова, Сн. Търговски връзки между българските земи и Трансилвания през XVII в. — Истор. преглед, 1976, № 2, с. 45.

67. Милев, Н. Католишката пропаганда в България през XVII в. С, 1914, с. 10.