Чипровското въстание 1688 г..
Петър Чолов
 

ЧИПРОВСКИЯТ КРАЙ И КАТОЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА В БЪЛГАРИЯ

През XVI—XVII в. католическата пропаганда изиграла важна роля за развитието на Чипровци и на други селища от покрайнината. Макар че не били много, измежду Чипровските католици се издигнали редица дейци, които имат определен принос и заслуги пред българския народ. Особено през XVII в. те са ръководили процеса на народностно осъзнаване и настойчивите опити да бъде решен българският въпрос, да се възстанови българската държава. Още повече, че самите те са били носители на българското народностно съзнание. А това съзнание, подчертава проф. Л. Милетич, в Северозападна България през XVII в. „е било толкова силно, че не бива вече дословно да вземаме думите на Паисия, гдето той кори своите еднородци, че се срамели да се нарекат българи”. Напротив, още от документите, публикувани в споменатата книга на Е. Ферменджин се вижда, че през XVI—XVII в. българският народностен дух не е бил унищожен и името българин се е употребявало навсякъде и с пълно съзнание независимо от религиозната принадлежност на неговите носители. И не може да не се признае, че огромната просветна и политическа дейност на българските патриоти католици в Северозападна България наистина е допринесла, за да се подготви почвата за Българското възраждане [68].

Разбира се, католическата пропаганда в поробените български земи през тази епоха имала и отрицателни последици. Нейното влияние в онези времена върху определен, макар и незначителен брой българи, спечелени по различни начини за католическата религия, е отдалечавало тези българи от традиционните бит, мислене, стремежи, народностна култура и др.

Всъщност откога католицизмът проявява интерес, а по-късно и настъпление към българските земи?

Началото, макар и епизодично, трябва да се търси в неуспешната реализация на идеята за духовно подчинение на България от католическата църква при царуването на Калоян, макар и под формата на уния. В държавен мащаб католицизмът тогава не се установил в страната ни. Трябвало да се търсят други средства и пътища за целта. Известно е, че цар Иван Асен II и други български владетели се отнасяли благосклонно към дубровнишките, генуезките и други търговци от западните страни. А тези търговци, главно католици, идвайки в България, водели със себе си и католически духовници, строели черкви и др. Духовниците не се задоволявали само с пряката си служба, а по указание на папския двор се опитвали да привлекат, без особени успехи, „нови чеда” на западната църква между българите. Неслучайно през 1208 г бил създаден и Орденът на католическите духовници францисканци със задача да разпространява навсякъде по земята католицизма [69]. Именно този орден после има най-голям дял във всички начинания на католическата църква да пропагандира своята религия на Балканския полуостров, като отбелязва известни успехи в Чипровци и в някои други селища. Така се оформя по-късно и специална папска институция — Конгрегацията за разпространение на вярата, която да разработва насоки и да ръководи дейността за пропагандирането на католицизма.

Мнозина свързват проникването на католическата религия в Чипровско и приобщаването на част от чипровчани към нея с идването на саксонските рудари през XIII—XV в.

Това не е изключено, защото и те водели със себе си свещеници, които се опитвали да увеличат последователите на римската църква. Още повече, че рударите католици, както и дубровнишките търговци при настаняването си в българските земи са имали известни привилегии. Това не е могло да не направи впечатление и да не породи стремеж у някои чипровчани и те да живеят така, поради което трябвало да се откажат от старата си вяра — православната — и да приемат за своя католическата.

Други автори, между които и Д. Цухлев, съобщават, че след временното завладяване на Видинското царство на Иван Срацимир от маджарите през 1366 г., под страх от смъртно наказание били покатоличени насила много българи, включително и от Чипровци. Още в началото на 1369 г., когато маджарите били изгонени от Видин, българите от областта, на които била наложена насилствено католическата вяра, не само се отказали от нея, но и избили с настървение католическите духовници францисканци и отново се върнали към вярата на прадедите си.

Повече сведения за това събитие, за един от ранните опити за насаждане на католицизма сред българското население в Северозападна България през втората половина на XIV в., намираме в съставената през 1761 г. „История на България” от Бл. Клайнер. Нейният автор разказва, че когато маджарският крал Лудвиг завладял Видин, той веднага се обърнал към папата с молба да се изпратят 2000 (!) католически свещеници за бързото и масово покатоличване на българите. Сред немалобройната група католически проповедници, дошли тук през 1366 г., имало и 8 францисканци, монаси от манастира „Олово” в Босна. Те „донесли иконата на преславната дева Мария, която оставили в Чипровец, където получили първия си метох (к. м., П. Ч.) с двама отци, за да обърнат във вярата онези и тем съседните люде. Останалите шестима отишли в други паланки, села и градове и като събрали изобилен плод, се завърнали при своите събратя (в Чипровци — б. а., П. Ч.)” [70].

След завръщането си в Чипровци шестимата католически духовници с ужас узнали, че донесената от тях „чудотворна” икона на дева Мария била открадната от олтара на черквата, сигурно от съпротивляващите се на католическите домогвания православни българи, или „била загубена другояче”. Отец Бернардин, глава на францисканските духовници тук (първият известен католически мисионер тук — б. а., П. Ч.), „намерил иконата в планината над града Чипровец” — в тръните! Отнесли я обратно в черквата, но пак била открадната, пак „избягала” иконата. Най-сетне братята францисканци решили на височината извън града, където намерили иконата, да построят католическа черква. Вероятно това е същата черква, чиито останки днес се намират в центъра на Чипровци и за която по-късно съобщава Петър Богдан.

В Чипровци наистина имало подобна икона на дева Мария, защото след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. спасилите се българи католици успели да я отнесат във Влашко, където тя била поставена в черквата „Св. Иван Капистран” в Сибиу и от 1742 г. отново било разрешено почитането й от българските и другите католици във Влашко [71]. Едно проучване през 1939 г. потвърждава съобщението, че такава икона действително била донесена в Чипровци от францисканци, служители от католическия манастир в гр. Олово в Босна. Нейният оригинал, приписван като дело на апостол Лука, познат като автор на едно от първите християнски евангелия, изгорял при пожар в манастира в Босна.

Но това не попречило копието на същата икона да бъде обявено от проповедниците францисканци за оригинална и чудотворна икона и дълго време да поддържат вярата на чипровските католици в нейната „божествена сила” и че св. Богородица е покровителка на града.

През 1368 г. папа Урбан II изпратил нови католически проповедници в Северозападна България, където след прогонването на маджарските нашественици не всички новопокръстени католици се върнали в лоното на бащината си вяра. И само след три години, по времето на папа Григорий XI, чудотворната икона на блажената Дева Мария била пренесена тържествено и с много „иждивения” (подкрепа със средства) в храма, построен в града. От тази година датира и почитането на същата икона, която била наречена св. Богородица Чипровска. Но въпреки настаняването на католическите духовници в Чипровци и първите им успехи за спечелване на нови привърженици на католическата вяра, мнозинството от местното население упорито се съпротивлявало. Само след няколко години, на 12 февруари 1379 г., във Видин били убити от населението, „понесли мъченичество”, петима католически проповедници [72].

Между 1372 и 1385 г. във Влашко (в Шебеш, Оршова, Турну Северин и Гъвождия) също се настанили францисканци от Босна, за да разпространяват католицизма във Влашко и България. Тогава била учредена от римската църква „Кустодия България” [73].

Оказва се, че към края на XIV в. католическата църква съвсем целенасочено се насочила към Чипровци. Този град според Бл. Клайнер тогава се нареждал „между достойните за споменаване градове на България” наред с Охрид. Балчик, Преслав, Месемврия, Никопол, Силистра, София, Търново, Кюстенджа, Варна.

Като отрича версията на възможното покатоличване на българи от Чипровско след идването на рударите сакси, Б. Димитров изказва предположението такова „покръстване” в католическата вяра да е станало към 1404—1405 г., около въстанието на Константин и Фружин срещу османските поробители в Северозападна България, когато и самите водачи на въстанието приели католицизма [74].

След падането на България под османско робство из българските земи започнали да странстват още повече католически мисионери (проповедници). „Като обхождали — пише Бл. Клайнер — земите на неверните, те сеели семето на своето учение, изкоренявали заблудите и ересите и тези сеячи на словото господне разпрострели и в тези земи българската кустодия.” По редица причини Чипровци се оформил като, макар и неофициален, център на Българската кустодия. Към 1400 г. (както се вижда и от един ръкопис във Ватикана) Българската кустодия обхващала и земите отвъд Дунав във Влашко, където започнало изграждането на католически черкви. Съществуването на Българската кустодия и изпращането на католически мисионери в България е отбелязано и през 1433 и 1444 г.

Изнесеното от Бл. Клайнер се потвърждава и от други източници. Действително от 1421 г. францисканците получили право от султанския двор да се установяват в Османската империя, да проповядват своето учение и да строят собствени манастири [75].

Възможно е именно въз основа на това султанско разрешение да е построена и католическата черква в Чипровци. Не е известно точно кога е станало това, но сигурно е, че е съществувала преди 1487 г., щом като през същата година е правена (може би отново) нартиката й. Самият факт, че тук се построява и поддържа католическа черква през XV в., говори за наличието на католици в селището [76].

Върху обособяването на специална Българска кустодия се спира още един изследовател на въпроса през миналия век — Е. Ферменджин, католически духовник и учен, потомък на чипровски бежанци след въстанието [77]. Посочената от него 1565 г. (още в заглавието на книгата му) като начало на периода, който документира, съвсем не е случайно. Тази година би трябвало да се приеме като време на още по-организирана и целенасочена католическа пропаганда в българските земи и особено в Северозападна България и ь Чипровско. Тогава папският двор изпратил архиепископа Амброзии от Рагуза да „ревизира” католиците в България. При обиколката си из българските земи той посетил и Чипровци, където заварил само един католически свещеник — Иван Югович, потомък на известна чипровска фамилия. Може би негов син или внук — Петър Югович, през 1617 г. е „кнез на Чипровец, Железна, Копиловец и околовине”, а друг Петър Югович през 1601 г. бил настоятел на чипровския католически манастир [78].

Папският ревизор с ужас установил, че чипровският католически свещеник бил женен подобно на православните си събратя, на които това било разрешено. Архиепископ Амброзии се опитал да вземе решителни мерки, дори веднага разделил свещеника от жена му. Оказало се също, че чипровските католици, а и тези в други български селища, не се придържали строго към предписанията и догмите на католическата църква и почти не се различавали от православните българи. Те нарушавали установените католически канони, свещениците им официално се женели, не спазвали постите и др.

Трудности имало и при организирането на църковните служби за българите католици. Според съвременния италиански славист Рикардо Пиккио римската църква е имала диференциран подход при изискванията си за служба в католическите черкви в различните страни. В България само определена част от църковната служба — литургии и др., се извършвала задължително на латински, а иначе на български език.

По инициатива на чипровските католици върху базата на католическата епископия, съществувала в ранносредновековна Сердика, се учредила Софийската епископия. Още повече, че по това време в София като център на санджак (област) и седалище на православен митрополит трябвало да има представител на католическата църква с висок ранг за издигането на нейния авторитет пред османската власт.

По искане на чипровските католици през 1601 г. францисканският монах Петър Солинат (от гр. Соли, дн. Тузла, Босна) бил издигнат за епископ на Софийската католическа епископия, като останал да живее в Чипровци, където дошъл още в 1592 г. Чипровци се превърнало фактически в седалище на епископията. Благодарение на енергичната дейност на Петър Солинат католическата пропаганда в нашите земи се оживила. Наистина и той не постигнал блестящи резултати при изпълнението на поставената му задача да спечели повече българи за католическата вяра. Но Петър Солинат успял да издигне Чипровци като важен католически център в България и осъществил решението на папския двор да възстанови през 1620 г. учредената в края на XIV в. Българска кустодия за отделно управление на българските католици, независимо че в цялата страна те не били повече от 8000—10 000 души [79]. И така. Българската кустодия през 1620 г. се отделила от Босненската католическа провинция, в която дотогава били включени и българските земи, и преминала на пряко подчинение на римската църква. Пръв неин ръководител станал отец Григорий Визич, но за кратко време [80].

През 1621 г. друг специален папски пратеник (визитатор, ревизор) — Пиетро Мазареки, обиколил българските земи. Под влияние на личните си впечатления и на чипровските католици той предложил на папата да се отпуснат средства за прерастването на малкото чипровско училище в средно католическо училище поне за 30 ученика [81]. Папският пратеник добре разбирал значението за католическата пропаганда от подобно училище за подготовка на низши и средни свещенически кадри за българските селища, където живеели макар и малко католици. И наистина не след дълго в Чипровци на мястото на съществуващото при местния католически манастир училище се открило ново, по-модерно. По-късно то се превърнало в истинска академия за подготовка на високообразовани българи, независимо от целта на Ватикана те да бъдат усърдни проповедници на католицизма сред местното население. Защото въпреки предназначението му (в него се изучавали и светски науки) училището в Чипровци, открито преди повече от 360 години в робски условия, когато се ширели невежество и духовна нищета, отворило прозорец към света за по-будните младежи и ги превърнало в убедени патриоти. Мнозина от католическите духовници, преминали през чипровското училище, по-късно станали опора и помощници на чипровските дейци, които дълго време подготвяли българското народно въстание през 1688 г.

В доклада си папският пратеник Пиетро Мазареки описал и посетените от него места. Той заварил в Чипровци 800 български семейства (около 5—6000 жители), мнозинството от които били православни, а католици — около 1200 души. За периода 1585—1621 г. Чипровци значително нараснало — от 272 на 800 семейства, главно от преселници. В Копиловци Мазареки заварил 200 семейства, в Железна и Клисура — по 130, с общо 400 българи католици в трите села. В Клисура католиците били малцина и се обслужвали от свещениците от Железна. Папският пратеник установил с огорчение, че занимаващите се с дребна търговия българи католици „извършвали грехове поради лъжливи клетви при продажби и покупки”. Интересни са и впечатленията му за посетеното от него с. Слатина — вероятно съществуващото и днес недалеч от Чипровци с. Дива Слатина. Първоначално в това село живеели православни българи, после било изоставено и след време заселено с българи павликяни — 30 семейства (230 души), вече покръстени като католици. Вероятно покатоличването и преселването им в Чипровската покрайнина е било дело на Петър Солинат, който лично обиколил много павликянски селища в страната. За църковна служба тук идвали католически свещеници от Чипровци, защото в Слатина още нямали такива. Изглежда тези новопокръстени католици не са били твърде убедени в новата си вяра, защото не след дълго се отказали от нея. През 1643 г. и по-късно те вече не фигурират в отчетите на католическите духовници за броя на католиците в българските селища.

Изнесените данни сочат, че българите католици в Чипровската покрайнина през първата четвърт на ХVII в. били около 1800. Тези данни, сравнени с други от по-късно време, показват, че няма чувствително увеличение на последователите на католическата вяра в покрайнината и големи резултати от католическата пропаганда, независимо от стремежа й да обхване българското население в много павликянски и православни селища. В едно изложение до католическите ръководни органи в Рим от 1643 г. се съобщава, че по това време имало 9370 католици — българи и дубровнишки търговци, от които в Чипровци живеели 2140, в Копиловци — 1560, в Железна — 390, в Клисура — 203, в Главановци — 20 (или общо в Чипровската покрайнина — 4313 души) и в Северна България (Свищовско, Никополско, Търновско, Ловешко) — 2051 човека [82].

В началото на XVII в. папският двор решил да се възстанови Българската кустодия, която била прекъснала дейността си за около два века, с цел извършването на резултатна католическа пропаганда в България.

През 1620 г. българските земи се отделили като самостоятелна териториална единица в структурата на католическата църква под името Българска кустодия. Създаването й трябвало да улесни разпространяването на католическата вяра сред българите. Но това имало и непредвидени последици — повишаване на самочувствието на българските католици, на съзнанието, че те вече имат свое, самостоятелно управление, признато и от папата. А това самочувствие било една от предпоставките за зараждането на идеята за възстановяването на българската държава, за унищожаването на османския гнет. Тази идея намира по-късно конкретен израз в подготовката и провеждането на въстанието в Северозападна България през 1688 г. Подчиняването на България в религиозно отношение на западната християнска църква според католическите първенци българи в Чипровци трябвало да повиши авторитета й пред Европа. Още повече, че Българската кустодия се схващала от европейските политически сили като представителна в международно отношение институция на българския народ изобщо, а не само на католиците в България [83].

Обособяването на Българската кустодия допринесло за израстването, особено в Чипровци, на истински елит от добре подготвени, високообразовани българи, които да служат не само в католическите черкви в Българско, но и на едно ново политическо, наистина национално движение за освобождаване на отечеството от робство, израз на което е героичното Чипровско въстание. Тези будни българи използвали всеки удобен случай да разкриват пред папския двор и пред европейски политици варварските изстъпления и непосилния гнет на османската тирания над българския народ, а това в една или друга степен създавало антиосманско настроение на Запад. Там все повече осъзнавали реалната опасност за Европа от завоевателната и реакционната политика на Османската империя.

Друга проява на ръководителите на Българската кустодия с политическо значение било провеждането на католическия църковен събор през август 1641 г. в Чипровци. Тук Петър Богдан, току-що издигнат за епископ на Софийската католическа епископия на мястото на починалия Илия Маринов, предложил черквите на дубровнишките търговци в Българско да преминат под ръководството на Българската кустодия. Папата и Конгрегацията се съгласили да издадат решение. А това било нова успешна стъпка към утвърждаването на по-голяма самостоятелност на българската католическа църква.

Следваща, много важна и целенасочена стъпка за издигането на престижа на Българската кустодия било превръщането на Софийската католическа епископия в архиепископия. През 1642 г. чипровчанинът Петър Богдан, вече епископ, представил в Конгрегацията петиция от чипровските католически първенци за издигането на София в център на архиепископия. Като мотив пред османската власт се изтъквал престижът на българската католическа църква, тя да се постави не само наравно, но и над православната църква. И тази молба с толкова „основателни” мотиви била удовлетворена. И още през същата година Петър Богдан бил ръкоположен за софийски архиепископ — на практика и на цяло Българско. Защото под негово ръководство се поставяли католическите черкви и общини (български и дубровнишки) в цялата страна.

Ала чипровските дейци не спрели дотук. През 1643 г. те поискали от папата да се създаде още една българска католическа архиепископия, която да обхване централната част на Северна България, Влашко и Молдова, със седалище известният през средновековието български град Марцианопол (дн. Девня, Варненска област). С активното съдействие на Петър Богдан, който отишъл специално за това в Рим, архиепископията била създадена, а Марко Бандулович от Скопие бил назначен за неин ръководител. Тази архиепископия „възстановила” изчезналата още в края на античната епоха ранно-християнска Марцианополска архиепископия, като в нея били включени почти цяла Североизточна България, Добруджа и Молдова.

Ала и това било малко за чипровските дейци, които използвали при всички благоприятни поводи католическата пропаганда и търсели тъй-различни начини да накарат политическите сили и обществеността на Запад да заговорят за българския народ. Без съмнение по внушение на чипровските ръководители на българската католическа църква Марко Бандулович започнал да се подписва не като архиепископ на Марцианопол, а на Ески Стамбул, т. е. на Преслав. Защото на високообразованите и политически съзрели първенци от ранга на Петър Богдан било съвсем ясно, че щом се заговори за Преслав — столицата на българските царе и седалището на българската (тогава православна) църква по времето на Първата българска държава, ще се говори и за международното признание на България.

Но и стореното дотук било малко за Петър Богдан и нарастващия под негово влияние все по-широк кръг от съмишленици, завладени от родолюбивите му замисли за включването на България в редиците на свободните европейски държави. Те знаели, че ще дойде време, когато рамките на католическата пропаганда, зад която се прикривали, ще се окажат преграда, която трябва да се руши в името на висок и благороден идеал, издигащ се над догмите на католическата религия — да служат на своя поробен народ и да ръководят борбата му за политическо освобождение. И когато днес оценяваме дейността на Петър Богдан и на всички, прегърнали неговите свободолюбиви и патриотични идеи, трябва да изтъкнем, че те са истински български родолюбци, които не пожалили сили за святото дело.

Утвърждаването на Марцианополската архиепископия в рамките на Българската кустодия било само част от плана на Петър Богдан. Той си поставил старателно прикриваната задача да използва средствата на католическата пропаганда, за да създаде широка мрежа от черкви, епископии и архиепископии, като постави начело на тях българи, свои последователи. Далечната цел била да се осигурят за ръководители българи и на другите, вече съществуващи подобни институции на Балканите, макар и някои от тях да не се намирали на територия, населена само с българи.

Като се възползвал от отказа на Марко Бандулович, подсказан му навярно от ръководителя на Българската кустодия, да обслужва католиците и от Никополската област, Петър Богдан предприел нова крачка. За осъществяването на тайните си политически цели, свързани с бъдещето на България, на католическия събор в Чипровци през август 1647 г. той внушил приемането на ново решение. Съборът постановил да се измоли благословията на папата за откриването на още една католическа епископия в северните български земи с център известният през средновековието град Никопол. Близо до него в селата Ореше (дн. Ореш), Белене, Трънчовица, Долно Лъжене (дн. Малчика) и др. живеели новопокръстени католици от средата на българските павликяни. Въпреки че там нямало много католици, съборът решил да се изиска назначаването на няколко католически свещеници. Важно било да се говори повече за българите, да се напомня за тях пред света. Петър Богдан успял да убеди папския двор в необходимостта от откриването на Никополска епископия и да осигури издаването на съответния документ. Висшето католическо духовенство в Рим било уверено, че католицизмът все повече укрепва и разширява позициите си дори и на територията на такава голяма империя като Османската, където се налага откриването на нови епископии и архиепископии. А Петър Богдан и други български патриоти, посветени в замислите му, съзирали в това възможност да създадат онази организация, чрез която биха могли да реализират крайната си цел — освобождаването на България.

През 1648 г. за никополски католически епископ бил утвърден българинът Филип Станиславов, роден в с. Ореше в семейството на католици павликяни. Петър Богдан добре го познавал и дори заедно били обиколили през 1640 г. Северна България и Влашко и могли да споделят своите схващания за българското народно дело и за истинските цели на католическата пропаганда [84]. През 1647 г. Охридската католическа архиепископия била възглавена от стария приятел и сътрудник на Петър Богдан — хърватинът Рафаел Левакович. А след смъртта му неговото място заел чипровчанинът Андрей Богдан — роднина и сподвижник на Петър Богдан. Още от юни 1649 г. Марко Бабич, викарий на антиварския архиепископ, предложил в Рим да бъде издигнат за епископ на Призренската епископия Франческо Соимирович, преди това кандидат за никополски епископ. Подкрепили го и Петър Богдан, чипровският учител Иван Лилов, марцианополският архиепископ Марко Бандулович [85] и през 1651 г. Франческо Соимирович получил епископски сан. Скоро и въпросът с българския католически диоцез в Скопие бил благоприятно уреден. През 1656 г. глава на Скопската архиепископия станал Андрей Богдан, а неговото място в Охрид заел Франческо Соимирович. През същата година чипровчанинът Петър Парчевич бил назначен за марцианополски архиепископ на мястото на Марко Бандулович.

Целенасочената организаторска дейност на Петър Богдан за привличането на предани на народното дело патриоти като ръководители на повече и по-важни католически институции в българските земи, способни да сплотят и да поведат българския народ на борба за освобождение в решителния ден, днес наистина удивява. Още по-удивително е едно друго обстоятелство, което изтъква Б. Димитров, изследовател на живота и дейността на Петър Богдан, — през целия си живот Петър Богдан (за разлика от своя учител Петър Солинат) почти не полагал усилия, не се заемал с особени инициативи за спечелване на нови привърженици на католическата религия сред българите чрез масови или единични покатоличвания. Б. Димитров подчертава, че през годините, когато Петър Богдан е бил начело на Българската кустодия, в списъците на покатоличените православни на Балканите много рядко могат да се срещнат имена на българи.

Това обстоятелство още веднъж потвърждава становището на съвременните изследователи на живота и делото на Петър Богдан и на други чипровски католически дейци, че те са били пламенни българи патриоти и искрено се стремели към осъществяването на един наистина национален стремеж — освобождението от чуждо иго. И са правели всичко, за да използват възможностите на католическата църква и пропаганда в българските земи. Петър Богдан възприел нова тактика. В докладите си до папския двор той твърдял, че вече не съществуват условия за нови покатоличвания в България, че „българите павликяни са вече покатоличени и е трудно да се покатоличват българи православни; че православните българи са особено твърди във вярата си”.

Естествено тези твърдения не отговаряли напълно на действителността. Като се има предвид тежкото положение на българското население през епохата на османско владичество, винаги биха се намерили желаещи да се измъкнат от своята участ на безправна рая и да се надяват, че като приемат католическата вяра. биха живели по-добре. Петър Богдан е умеел да работи и с православните духовници, което личи от неговите доклади за срещи и дискусии с тях по религиозни въпроси. Но той съзнателно не е използвал своите възможности като глава на българската католическа църква за нови покатоличвания. За него това би било противно на националното достойнство на българите, чийто дух в онези тежки робски години се крепял най-вече от източноправославната църква, от обикновените, близки до народа български свещеници.

За това, че Петър Богдан и други чипровски дейци не били твърде ревностни католици, свидетелства и фактът, че черквата в Чипровци била съвсем занемарена. Строена отдавна (вероятно около 1436 г.) и малка по размери, тя не отговаряла на нуждите на увеличилите се през XVII в. българи католици в Чипровци, както и на средищното положение на града. Едва след като започнала да се руши, и то пред очите на самия архиепископ, Петър Богдан, опасявайки се от упреци за крайна незаинтересованост или за отслабване на католическата пропаганда, през 1668—1672 г. построил нова католическа черква.

Особено място в католическата пропаганда в България се отреждало на католическите събори. Те започнали да се провеждат след обособяването на самостоятелната Българска кустодия, а след като Петър Богдан поел Софийската католическа архиепископия — редовно всяка година. В тях участвали ръководни католически дейци, свещеници, учители от селищата с българско католическо население. Организирали се през август в Чипровци, а не в София, както би трябвало да бъде, щом като този град е бил официален център на кустодията.

Под ръководството на Петър Богдан тези събори се занимавали не толкова с въпросите на католическата пропаганда, колкото с откриването на български училища и с търсене на средства за това; с насочването на католическото духовенство не към конфронтация с православните българи и техните свещеници, а към единство с тях в народополезните дела. Съобразена не с указанията на папския двор, а с народните интереси, дейността на католическите църковни събори в Чипровци несъмнено е една от причините за разпространението на българската просвета през XVII в. И не само за това, а и за постепенното съзряване на убеждението за необходимостта от народно въстание срещу поробителя.

Трябва да се подчертае, че колкото активна и масирана да е била католическата пропаганда в плановете и желанията на римската църква, толкова по-скромни са били резултатите и перспективите й у нас. Провеждана от българи, радетели за осъществяването на дълбоко осъзнати национални идеали, тя не можела да изпълни предназначението си.

Именно в ръцете на просветените и патриотично настроените чипровски католически дейци, духовници, кнезове и др. католическата пропаганда в Чипровския край и в цяло Българско през XVI—XVII в. се превръща в един от факторите за обновителния народностен процес на българите. Тя допринася за формирането на елит от подготвени дейци, които постепенно градили основите на движението, довело до народното въстание в Чипровско и Северозападна България през 1688 г.

Определено може да се твърди, че без да се има предвид стореното от българските католически дейци за пробуждането на българския народ, не може да се обясни размаха на това с голяма сила и сетнини въстание.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


68. Милетич, Л. Из историята на българската католическа пропаганда в XVII в. С., 1894, 3—4.

69. Милаш, Н. Римокатолишката пропаганда, нейното начално и сегашно устройство. С., 1901, с. 23.

70. История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под ред. на Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977, с. 135.

71. Дърлич, Р. За чудотворната икона на св. Богородица Чипровска. — В: Календар „Св. св. Кирил и Методий”, 22, 1939, 106—107.

72. Клайнер, Бл. Цит. съч., с. 137.

73. Милетич, Л. Из историята на българската католическа пропаганда в XVII в. С., 1894, с. 72. Кустодия (църк.) означава управление на определен район, територия. Често пъти така се назовава и самата територия.

74. Димитров, Б. Цит. съч., с. 22.

75. Пак там.

76. Георгиев, Ив. Петър Богданов Бакшич (втори след Петър Парчевич). — Наше слово (Фердинанд), № 702, септ. 1938.

77. Пълното заглавие на труда на Е. Ферменджин е: Acta Bulgariae ecclesiasctica ab a. 1565 usque ad a. 1799. Monumenta spectantia historian Slavorum meridiionalium XVIII. Collegit et digessit P. F. Euksebius Fermendzin. Zagrabiae, 1887, т. е. „Български църковни документи от 1565 година (чак) до 1799 година. Събрал и подарил брат Евсевий Ферменджин, Загреб, 1887 г.” Въпросът за католическата пропаганда в България и в Чипровско се разглежда и в студията на Нешев, Г. La propagande catholique dans les terres bulgares au XVIIe siecle et le developpement historique du Sud-Est Europeen. — Bulgarian historical revuew, 1975, nr. З, 43—52.

78. Дуйчев, Ив. Чипровци и въстанието през 1688 година. С., 1938, с. 8.

79. Пак там, с. 9, 11.

80. Телбизов. К. Нови исторически данни за дейността на българските францискани през XVII—XIX в. — Дух. култура, 1964, № 10—11, 48—60.

81. Дуйчев, Ив. Софийската католическа архиепископия през XVII в. С., 1939, с. 160.

82. Ферменджин. Е. Цит. съч., с. 137.

83. Димитров, Б. Цит. съч., с. 33.

84. Райков. Б. „Абагар” от Филип Станиславов. С., 1979, с. 23.

85. Дуйчев. Ив. Нови данни за католишката пропаганда в Македония през XVII в. — Макед. преглед, 11, 1938, № 1—2. 71-83.