ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева

1881 ГОДИНА В СВИЩОВ

(Препечатано в: Мир, 38, No 9485, 20 февруари 1932, с. 3, с незначителни редакционни поправки и допълнения)

По повод преждеозначените ми бележки за Свищов отличната ми приятелка Кица Хаджиденкова, сестрата на незабравимия Цветан Радославов, ми отправи сърдечно писмо, в което напомня някои наистина твърде важни моменти от учебното дело в родния й град Свищов.

Сърдечно благодаря на добрата ми приятелка от младини.
Преди повече от петдесет години тя, като будна свищовска гражданка, и моя скромност като учителка, често размишлявахме и със слабите ни сили все отмалко спомогнахме да съдействуваме за развитието на женското образование и в тоя издигнат и просветен тогава център на България и на българските земи.

Моята приятелка с право ми припомня в писмото, че и преди Освобождението на България в Свищов имало класове за образование и възпитание на девици и че в тия класове са били преподавани модерни езици.

Трябва веднага да кажа, че тоя факт бе добре известен и на мене, не само от онова, което бях чувала да се говори по ония времена, но и от това, което в най-ново време бях чела и аз в "Приноса към историята на гр. Свищов", написан от протоиерей Стефан Ганчев. В същото време трябва да отбележа, че в женското училище при църквата "Св. Илия", а и в по-късно поддържаните класни занятия, нещо десетина години преди отиването ми в Свищов, преподаванията на някои чужди езици ту са били започвани, ту са били прекъсвани, наспроти това дали изпращаните в Свищов учители, които са имали снециалното предназначение да преподават прагматическите и повествователни предмети, са познавали и по някой чужд език, за да образуват специален курс по него.

Според думите на стария свищовски учител Петър Ангелов, който заедно с Георги Тишев – на служба в Министерството на просвещението, ме подкани да замина от София за Свищов, девическото класно образование в тоя град, както впрочем и девическото класно образование в много тогавашни наши градове, не бе още напълно установено по изисканите и по предписваните от министерството напътствия като класно, т. е. като начинаваще средно.

Това безспорно се дължеше на особените, не съвсем благоприятни условия, в които се намираха както учителските сили, поради недостиг на персонал, така и ученическият контингент, изпращан от народните училища, поради своята неподготвеност.

Така, спомням си от учителската ми практика отпреди Освобождението, че "либерални" родители винаги твърдо настояваха пред учителите момичетата им да учат по-висока наука, за каквато се смяташе тогава класната, отговаряща само по име на сегашната прогимназнална, а в действителност, наспроти метода на преподаванията и наспроти постиженията си, стоеше над нея, разбира се, само за добре наредените класни училища. Там нямаше специални девически класни училища. Понякога даже такива родители се съгласяваха, щото дъщерите им да се учат в мъжките класни училища. А понякога, по желание на училищните настоятелства и на самото учителство, бяха образувани отделни девически класове, посещавани само от по няколко момичета, какъвто бе случаят например в Шумен през 1874 – 1875 учебна година. Това добро начало по-късно и в Шумен, и в други градове, постави основите на бъдещите девически гимназии в страната.

Моята приятелка Кица Хаджиденкова ми напомня още, че е имало случаи преди 1878 година, при които някои момичета в Свищов на интелигентни семейства са завършвали трети клас даже на единадесетата си годишна възраст, а след това са отивали в чужбина доста добре подготвени, напр. по френски език, за който в Свищов са имали учител, Стефан Попов.

Видно е значи колко е било уместно желанието на централната училищна власт от София да се пристъпи към едно подреждане и към правилни отношения в обучението на ученичките, т. е. да се даде всичко, което тогава можеше да бъде дадено в училищната класна стая. Но тая система на обучение, според скромното ми мнение, в пълния си разцвет и в пълната си приложност идва едва по-късно, след Освобождението. Така се обяснява и обстоятелството, че по време на учителствуването ми в Свищов, значи няколко години по-късно от епохата преди Освобождението, ред обстоятелства са ни заставяли да имаме само два девически класа.

И наистина, през мое време в класното училище за девици имахме и по-възрастни деца и по-тежки преподавания и, чини ми се, една твърда и наложена от нуждите системна работа. Ние например и в Свищов имахме развити деца на интелигентни семейства, които деца чувствувах, че са за по-горни класове, каквито още нямахме и каквито бидоха открити отсетне, когато тези деца вече бяха завършили курса на класното девическо училище.

За епохата, която ни предхождаше, мъчно може да се говори, че е носила в себе си едно системно подредено, добре замислено девическо класно образование, да кажем, по типа на руското от ония години. Според както съм запомнила, що се отнася до преподаването на езиците – това мога да кажа поне за немски, френски и руски езици, които познавам, струва ми се, добре – то у нас в оная епоха закрепваше само паралелно с повишеното съзнание на ученици и ученички към всички други предмети и с осъзнатата от родителите нужда децата им да владеят и чужди езици.

Отделните щастливи случаи, при които добре развити по отношение на познанието и добре подготвени по отношение на езиците дена, ни улесняваха, но в училището бяха рядкост даже за Свищов.

Оттам идваха и предписанията, които ни бяха изпращани от Министерството на просвещението, да бъдем твърде внимателни в съдействието си за закрепване на образованието в девическите класни училища от първите години след Освобождението на страната. По повод беглите ми бележки за състоянието на учебното дело в Свищов преди петдесет години, както си го аз спомням, освен така приятелското и така нейното писмо на Кица Хаджиденкова, което ми достави истинска наслада, във в. "Мир", брой 9453, прочетох едно кратко пояснение на мен непознатия Иван Д. Иванов по всяка вероятност – свищовец от нашата най-стара генерация, който любезно ми напомня, че бащата на Алеко Константннов през описваните от мен въпросни далечни години не е ходил със старинно кожухче, а бил облечен по европейски и пушел ие с чибук, а направо цигари; че това могли са да бъдат навярно други стари първенци на Свищов, като например дядо Коста Желязков, баща на бившия министър Желязкович, и пр.

Може би, казвам си, паметта да ми е изневерила след преминали толкова много години оттогава, тол кова повече, че се касае за иначе дребни външни страни на тогавашния интересен живот на една отиваща си стара генерация с привичките й, с достойнствата и недостатъците й.

Но ето че и днес още смятам, че добре си спомням как един ранен следобяд с моята колежка Валковска бяхме тръгнали към така наречената тогава "гръцка махала", някъде край градския парк или недалече от него, и бяхме попаднали в тясна уличка с хубави стари къщи, с високи дувари и с още по-хубави градинки и асми и че под една от тези лози-асми, както съм го описала, с наметнат кожух, сварихме Алеко Константиновия баща Иваница Хаджиконстантинов, толкова добре познат тогава на учителството, което той почиташе и обичаше. Това странно облекло ми бе известно от много други градове на общирните български земи. За някои места то се състоеше от копринена антерия, носена над панталоните, или пък от беневреци, с широк цветен пояс, от един хубав нагръдник с някакви болярски черти на гърдите, а над всичко – дълъг кожух, приличен на ония кожуси, които съм виждала като горно облекло в изобразените фигури на разни ктитори по стените на наши стари църкви и манастири, строени от турската и навярно преди турската епоха.

Когато и сега, попаднала в някоя от старинните къщи, ми се случи да видя ликове на наши знатни мъже от ония времена в тая носия, неволно си спомням епохата от 60-те години на миналия век преди Освобождението, за Шумен, за Русе, за Солун, за Цариград и Свищов, навсякъде бе почти еднакво, пречупваше се, отиваше си старото, със своите особени нрави, обичаи, костюми, за да отстъпи място на новото, на днешното.

Въпросната носия се носеше с особена ревност от по-издигнатите и по-състоятелни граждани. Навиците на далечното минало, с тогавашния вкус, често се налагаха и на "поевропейчените свищовци", както обичаха тогава да се наричат родителите на добрите и трудолюбиви ученици и ученички, научили от бащите си тогава, когато Свищов не бе още изпаднал, както по-късно, а цъфтеше и напредваше, да ценят миналото на народа си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]