СВИЩОВ – ЦАРИГРАД  – СОЛУН

(Поместено в: Мир, 38, No 9669, 1 октомври 1932, с. 4)

На път от Свищов през Варна ние, една малка група учителки и учители, повечето руски възпитаници, измежду им Живков и Карайовов, пристигвахме с параход в Цариград. На кея пред Галата, през първите дни на август 1882, бяхме посрещнати от добри цариградски българи, познати и сродници на някои от нас.

Не бях идвала в Цариград от 1874 годииа. Интересувах се много да науча колкото се може по-скоро какви преобразования бяха станали през това дълго време в столицата на тогавашната Отоманска империя, от която току-що бяха откъснати Северна България и Източна Румелия.

За нас, скромните учители от Подунавието, отблизо преживели ужасите на Руско-турската война и трепетите на Освобождението, носещи в гърдите си и буйния подем на народната душа от освободените области, и тежките разочарования на угнетените чада на българския народ, останали вън от пределите на освободеното отечество, отиването в Цариград, след всички преминали големи събития, бе истинско поклонение пред всебългарска светиня, останала единствена от толкова загаснали идеали още да представлява мъките и радостите на всебългарските земи, освободени и неосвободени, от Охрид до Тулча и от Видин до Бяло море.

За всичко това Цариград блесна в очите ни като нов Прометеев огън.
От първия ден съдбата отреди на мене и на моята малка привързана Мария Желязкова да попаднем на квартира в почтено гръцко семейство, недалече от Шишли. Това цариградско гръцко семейство ни бе препоръчано от свищовци.

Тука, при доста богата обстановка, аз и моята предана съпътница в живота Желязкова останахме да си починем от дългия и уморителен път Свищов – Русе – Варна – Цариград. Специално за мене близостта на Екзархията даде възможност веднага да се заема с работата, която ми предстоеше. От видните цариградски българи на 1874 година не бе останал почти никой. Всички, кажи, се бяха прибрали в освободените части на Отечеството, а някои македонски българи, след като взели живо участие в църковните борби от Възраждането, бяха образували нови подцентрища за просветна и за църковно-училищна дейност в Солун, в Скопие, в Битоля, в Охрид. След Руско-турската война ги нямаше вече в Цариград в по-раншните размери. Богатството на македонските градове, неизчерпаемите материални и духовни извори, спомените от борбите на първите пионери на нашата българска книга, от Пейчиновича до пряснопаметния ми баща Димитър Миладинов, въздействуваха обилно и благотворно върху развитието на по-нататъшната просветителна дейност на целия български народ, останал, след разочарованията от Берлинския договор, да живее в пределите на Европейска Турция, от албанските планини до Одрин и от Солун до стените на Цариград.

Този нов път и този нов подем се чувствуваше тука, в Цариград, въпреки разпокъсването на българското народно тяло.

Тогава Негово Блаженство покойният български екзарх бе на лечение в Европа. Заместваше го протосингелът на Екзархията Методий Кусевич от Прилеп, известният отсетне старозагорски митрополит - същият, който ми бе на два пъти писмено напомнил за дълга ми да продължа скромната си просветна дейност в областта на девическото образование в останалите под турска власт български земи в Македония. Тука срещнах малкото учители и учителки, дошли от далечни места да обсъждат заедно с представители на Екзархията нуждата от откриване на нови класове в класните училища на Македония и Тракия и да дойдат насреща на непрекъснатите настоявания от страна на жителите на всички кътове на българските земи, останали под турска власт, да видят по-скоро желаните си учители.

Запомнила съм, че освен моите съпътници от Варна на тая импровизирана учителска конференция бяха Стателови, мъж и жена, възпитаници на Москва, които отсетне ми станаха колеги в Солунската гимназия.

Методий Кусевич, ръководител на "конференцията", ни показваше купища писма от български първенци на Охрид, Воден, Сяр, Драма, на цъфтящите вардарски градове Скопие, Велес, Щип, на Струмица, на някои големи села на Стружко и Дебърско, с които настоятелно се искаше да се изпратят учители, за издръжката на които се наемаха сами. "Учители, дайте ни учители да учат децата ни на родно писмо и род на наука." Този бе общият повик от всички страни на тогавашна Европейска Турция.

А учителите тогава бяха най-рядката народна сила!
Кажете какво да правим, казваше Методий Кусевич на малцината учители, дошли на свои средства в Цариград да обмислят плана на една грамадна, "комай не по силите им" задача. Тогава нямаше сегашното, да се стои и да се чака благоволението на големци за длъжност по цели седмици и месеци пред вратите на министерствата. Това би било срамно, недостойно и за учителите, и за големците. Просторът за работа бе голям и благодатен. Всеки, и най-малкият, се чувствуваше горд, че твори сам, а не му налагат отгоре. Личната иницатива бе благородна и морално богато възнаграждавана. Ние всички, може би само случайни "избраници" на народа, знаехме, че пред нас и пред този същия народ се откриваха широки простори, истински, действителни простори за работа в областта на преобразованието и издигането на неутолимия български дух, закърмен с идеите на Възраждането, намерил толкова богата и благоприятна почва в средата на тогавашната българска действителност.

Да знаят младите поколения от нашата учителска колегия колко е, даже за нашите немощни старчески сили, тясно сега при сегашната действителност! Колко ни става мъчно, че натясно се душат едни с други благородни усилия и възвишени идеали и копнежи! Искате ли примери? На, онзи ден народен представител, чини ми се, в реч някаква казал, че България, че сегашна малка България, толкова тясна за народиите пориви, била "по географски причини орисана от съдбата да бъде поделена на затворени, всяка за себе си, провинции, ето Балканът, който я делял на две, ето самотното Софийско поле, ето Македонския лабиринт" и пр., и пр. Оттам, провиква се негова милост, идвало разцеплението народно! А всъщност кой не може да отговори на негова милост, че ние едно време даже се возехме почти само с биволски кола и на талиги и все пак лесно минавахме и Балкана, и Рила, и Родопите, и Кожух, и Бигла, и ги смятахме български планини, които обединяват, а не разделят и не разединяват българския народ! И като ги лесно преминавахме, обичахме ги – ние, обикновените учители, деца на разните български провинции, и точно затова се взаимно уважавахме. Обичаше ни и простият народ, търсеше ни и ни посрещаше с отворени обятия от всички провинции. Ами сега нали подобно на Швейцария, скандинавските страни, Шотландия, които са също поделени на области чрез урви и пропасти, имаме железници, автомобили, аероплани, които повече от нашите едновремешни волски кола ни свързват в едно отечество!

Тогава, преди петдесет години, от Цариград шепата неопитни, може би и недоучени учители само така можеха да гледат и на освободените, и на неосвободените части от обширните български земи с очите на общ духовен копнеж, който крепи и ободрява и който подучва народа как да стане силен и способен да гради пътища и железници и всички други способи за добруване народно!

Въоръжени с този дух на народа, ободрени от стотиците писма и позиви от всички български земи, останали неосвободени, моите малобройни тогавашни колеги и колежки тръгнаха още в следните дни, всеки за местоназначението си – от Одрин и Неврокоп до Дебър и Тетово, Костур и Воден.

Моя скромност остана последна в Цариград поради една неприятност, която имах с турските митничари при пристигането си. Още при слизане от парахода се бяха добрали до моята малка библиотечка и по-специално до два тома френски текст с илюстрации от руско турската война. Обръщаха ги, викаха ме, заплашваха и най-сетне, под давление на Екзархията, освободиха не само библиотечката ми, но за мое голямо учудване и въпросните два тома. Помогна за това и препоръчаното ми от Свищов гръцко семейство, в дома на което живеех и което се казваше Апостолидес, бездруго – от български произход.

За моя голяма изненада на тръгване от Цариград семейството Апостолидес се съгласи да взема със себе си малката им дъщеря Панайотица, която се беше вече сприятелила с Мария Желязкова.

Както Мария Желязкова, която се бе присъединила към мене още от София, така и царигражданката Панайотица, сега вече пътуваха с мен за българското класно училище в Солун. От тоя ден Панайотица Апостолидес стана Апостолова, отлична моя ученица, сетне добра наша учителка, а понастоящем – както слушам, се била настанила с челядта си тука някъде, в свободна България.

За Солун пътувахме по море – Стателови, Мария, Панайотица и аз. Път дълъг и мъчителен за ония времена, вземан с малките и не много сигурни гръцки търговски параходи.

На пристанището в Солун ни посрещна Петруш Шумков, стар, почтен солунски гражданин и училищен настоятел; също председателят на Солунската църковно-училищна община Козма Пречистански, отсетне, през много по-късни години – дебърски владика.

Тогава Пречистански бе един от най-деятелните български първенци в Солун. Практичен, жив, пъргав, със сипаничаво лице, той имаше стойката по-скоро на някакъв болярин, отколкото на духовник. Говореше с акцент, също както говорят всички дебърски българи.

Там бе и Божил Райнов, учител и сетне директор на мъжката гимназия, добър приятел на Пречистански, както ми се стори още при първото запознаване, и не по-малко самостоен, трудолюбив и народен от него.

Тогава за един директор на току-що застанала на краката си гимназия (класовете бяха само първите два), имаше голяма работа, пък и богат простор за дейност, тъй като училищните и обществените задължения не бяха малко.

Тези бяха първите ми познанства в Солун.
Малко дни след това Стателови и аз бяхме въведени в солунското общество.

Тук бе старият в заслужил търговец Насте Стоянов от Крушево. Тука бе моят бъдещ избраник и съпруг, сегашният ми над осемдесетгодишен старец дядо Никола П. Алексиев от Охрид, с когото, слава на бога, се взаимно подкрепяме и заедно се още радваме на хубавите слънчеви дни. Тук бяха братята Иван и Тодор Хаджимишеви от Велес – руските поданици, както ги наричаха всички. Бяха братята Йосифови от Дебър, братя Дамянови от Прилеп, братя Златареви от Кукуш, братя Шавкулови от Прилеп, Дерменджиеви от Велес и още много други знатни солунски търговци, имената на които не си спомням в тоя момент.

Моето първо и непосредно задължение и моята първа грижа бяха уреждането и откриването на девическото класно училище.
В Солун дотогава временно е съществувало едно скромно първоначално българско училище, в останало от баба Неделя, която отсетне се прибра тука, в свободна България. А преди нея учителката Славка Държилова била открила за деца на солунски българи училище в собствении си дом. След баба Неделя за малко време друго училище по образеца на баба Неделиното, с цел да се дадат първоначални познания и за домакинство, е било основано до къщата на Насте Стоянов и материално подкрепяно от самия него. Коя е била обаче учителката на това девическо училище, не ми е известно.

При това общо положение на школското дело предстоеше непосилна работа. Сградите за новооткритото класно девическо училище, с което трябваше да се положат основите на развиващата се от тоя момент насетне девическа гимназия, се наеха до мъжката гимназия, в старинната къща на Гарипи – половината за класни стаи (първоначално два класа), другата половина за пансион.

В първо време в пансиона приехме малко ученички: Поликсени Попгеоргиева, родом от Охрид, сега софийска жителка с многочленно семейство – Мешкови; Георгиева, която преди да дойде на учение у нас, била ред години учителка в Струга; Василка Робева, дъщеря на видния деятел от времето на църковните борби Никола Робев от Битоля; Донка Хадживелкова от Лерин; "моята гъркиня" от Цариград – Панайотица Апостолова; двете сестри Пара и Екатерина Ризови, последната отсетне съпруга на покойния министър Дим. Петков; моята внучка – Бояна Миладинова, отсетне дългогодишна учителка; Луиза Пърличева, дъщеря на Григор Пърличев, който малко по-късно дойде като учител в Солунската мъжка гимназия; Кипра Сарафова, сестра иа артиста К. Сарафов; Мария Константинова Добрева, сега Левова, от Драмско; Екатерина Стрезова, отсетне Татарчева, от Охрид; втора Мария Константинова от Серските села, отсетне дългогодишна учителка; Елена Анастасова, също от Серско; Христина Стрезова, сестра на видния софийски адвокат Г. Стрезов от Охрид; Стоянка Тошева от Прилеп; Екатерина Георгиева; моята малка приятелка Мария Желязкова, която също настаних в пансиона при класното девическо училище; Екатерина Божкова от Велес, сега съпруга на пълномощния министър Андрей Тошев.

Всички те бяха първите възпитанички и пансионерки на Солунското класно девическо училище, а по-късно имената на повечето от тях личаха като първи образовани български учителки в западнобългарските, македонски земи.

Родителите на всички тези будни чада на българския народ ги бяха изпратили от провинцията за учение в Солун още с първата вест, че там се открива българско девическо класно училище с пансион. Преподавателските сили в това първо класно девическо учнлище, което скоро превърнахме в гимназия, първоначално бяха само две: Елена Стателова, родена Щипщанова, от Дебърско завършила учението си в Москва, и моя скромност – нещо като главна учнтелка.

Докато пристигнат и други учителки, взех и тука моите любими предмети: история, български език, география и модерните езици, а колежката ми – естествените науки и математика. Имахме и една помощница за пансиона – Фания Димитрова от Охрид.

Грижите ви за пансиона и за пансионерките бяха големи. Имаше денонощна работа. Трябваше всичко да бъде наредено по образеца на руските гимназии и пансиони, в които се бяхме учили и в които намерихме подслон за учение и възпитание ние самите. Всичко бе организирано с оглед на принципа на самопомощта. Работехме, шиехме, учехме, наглеждахме училищните градини, все сами: за шиене на облеклото на пансионерките ни помагаше госпожата на солунския търговец Матлиев, охридчанин – Деспина. Шапките си даже възпитаничките ни трябваше да съшиват сами или поне да помагат при съшиването им.

В класното девическо училище в Солун имаше и приходящи ученички, момичета на видни солунски граждани: Нушка Шумкова, сега Петруш Сарафова; сестрите Фания, Елена и Ванга Йосифови; сестрите Златарови; сестрите Хаджимишеви; Гена Настева, сега Младен Панчева; Евлалия Янкова от Дебър и ред други още ученички, имената на които не съм задържала в паметта си досега. Всички бяха дванадесет до четиринадесет и нагоре годишни деца, рядко само някои по-възрастни.

Спомвям си така добре за тях, защото те всички, след като по-късно привършиха класното училище и гимназията, пръснаха се като учителки на народа по всички краища на българските земи; повечето от тях отидоха да работят в полза на училищното дело по родните им места.

Докато бяха при нас, в Солун, те бяха умми, кротки, трудолюбиви деца. По техен собствен почин класното училище, отсетне девическа гимназия, прие името "Благовещение". То заживя дълъг живот – от ония години до нещастната за българския народ междубалканска война, когато през лятото на 1913 година за един миг всички гимназии и пансиони бяха ограбени и разрушени, богатите им библиотеки задигнати, българската книга изгорена и многохилядното българско население в тоя хубав крайморски град биде оставено без даже едно първоначално училище.

 Но оттогава до днес нито те – нашите първи ученички, нито ние – учителите им, не сме забравили и за миг, че разстоянията от Шумен до София и Свищов, от Свищов до Цариград, Солун и Охрид не са големи. Каквото светът да крои, животът и историята ще кажат своята дума.

[Previous] [Next]
[Back to Index]