ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 82-ТА ГОДИНА ОТ МИНАЛИЯ  ВЕК В ГРАДА НА ПРОСВЕТИТЕЛИТЕ

През есента на 1882 година бидоха положени основите на Солунската българска девическа гимназия, като се преобрази и разшири поради новите изисквания  на народното образование дотогава съществуващото там женско училище. Заедно с това, както вече подчертах по-горе, през същата година се основа и пансионът при класното девическо училище за децата на ония добри българи, семействата на които живееха дадече от града, в провинцията.

При отварянето на класното девическо училише и на пансиона при същото въодушевлението всред солунското гражданство бе голямо. Разбира се, мъчнотиите и затрудненията не бяха малки. Преди всичко недостатъчни бяха средствата, с които се разполагаше. Също така не бе лесно да се преодолее голямата враждебност, показана от страна на местното гръцко население.

На първо време трябваше да се намери подходящо здание, което да побира освен класовете за учение още спалните, една общирна занималня, простор за разходка на поверените ни деца, здрава вода за пиене, изобилно слънце и най-важното – да се намери квартал, който поради казаната враждебност на гърците да бъде по възможност по-близо до българската община и до мъжката гимназия.

Който е ходил в центъра на стария Солун, заграден от три страни с грамадните зъбести крепостни стени и от тихите води на Бялото море, и който познава стръмните и извити дълги улици с толкова характерните им високи, нависнали едно до друго здания, с допрените им един до други покриви над улицата, знае колко бяха належащи тези първи грижи на управлението на новооснованото класно девическо училище и пансион през една враждебна за нас,. българите, епоха, като тогавашната в Солун.

Тогава впрочем, както за жалост и сега, градът на българските и всеславянските учители съвсем не бе тъй дружелюбен за нас, българските учители и ученици както постепенно и благодарение на голямото наше българско търпение стана малко по-късно в епохата, за която говорим. Тесните улици и враждебното просто население, напластявани в казаната старинна част на града в продължение на десетилетия и столетия, от края на византийската епоха докъм края на турската епоха, бяха доста страховити и за най-сърцатите наши македонски българки, преди всичко поради доста подличките средства, с които това население си служеше, например като ни обсипваше главите с вода или даже с помия, без да знаем от кой ъгъл или кой прозореи са дошли нападателните струи отгоре.

Но много не мина, и нашето търпение излезе по-силно от злата воля на другите. Въпреки всичко, ние се загнездихме в старата цитадела. Една след друга наоколо ни сгушените къщи биваха купувани от пестеливата, трудолюбива и благословена ръка иа настанените в Солун българи.

За първите месеци от отварянето на девическото класно училище и на пансиона ние се настанихме временно в една стара къща досам мъжката гимназия, а през зимата, поради големите грижи, положени от двама видни общинари-българи, моя добър съпруг, сега – дядо Никола Алексиев, дошел дълги години по-рано от Охрид в Солун, също от Анастас Стоянов, виден крушовец по произход, и той солунски първенец по онова време, ние се настанихме най-сетне в едно подходно здание.

В долния етаж на новото училищно помещение оставих класовете, а горният бе определен за пансиона на девиците.
Отзад имаше дълбока градина, заградена като всички стари турски къщи с високи стени.

Едва тогава, при тази сравнително удобна обстановка, можахме да започнем редовните занятия в класното училище.
Приходящите ученички идваха от всички части на града. Имаше и такива от най-високите бърда, от "Чауш манастир", тогава наричан от самите деца "Дебърска махала", в която около една старинна, почти подземна църквичка, живееха много десетки добри дебърски семейства, най-старите хора от които не знаеха точно кога са се преселили в Солун – било е преди цял век или повече. Някои от тях даже се гърчееха. Приходящите ни ученички не бяха твърде много. В пансиона пък още първата година имахме нещо двадесетина пансионерки, известно вече – повечето деца на видни и родолюбиви българи от македонската провинция.

Още през първата година класното девическо училище имаше два класа, които бързо през следващите годиии нараснаха на четири, на пет и по-късно на пълна девическа гимназия, поради бързия и непрекъснат прилив на нови и нови ученички от провинцията. Преподавахме три учителки, имената на които вече споменах по-горе. Някои часове се заимаха от преподаватели от мъжката гимназия. Учеше се български, руски, френски, география, история, на първо място – българска, математика, естествени науки и домакинство. Имахме един нещо като свободен подготвителен клас, в който приготовлявахме за средношколския курс ония възрастни моми, които идваха недостатъчно подготвени от провинциалните първоначални училища. За щастие, между старите си книжа можах да намеря и снимката.

Колкото мила, толкова и скъпа е тая снимка с радостите, които ми напомня, че съм делила с колежки и ученички в солунските учебни заведения.

Ето на първата редица споменатнте вече ученички. Мария Константинова – първа, от с. Гайтаниново, Серско; Боянка Миладинова от Струга; Кипра Сарафова от с. Либяхово, Серско; Луиза Пърличева от Охрид; Екатерина Стрезова от Охрид; Мария Константинова – втора, от с. Плевня, Драмско; Христина Стрезова от Охрид.

На втората редица, в средата, главната учителка Царевна Дим. Миладинова; вдясно от нея възпитателката Фания Димитрова от Охрид и ученичката Екатерина Сарафова [1] от с. Либяхово, Серско; вляво от главната учителка Миладинова – учителката Елена Стателова, а още по-вляво – ученичките Марица Шурбанова от Битоля; Елена Атанасова от с. Просечен, Драмско.

На третата редица, пак от ляво на дясно в снимката, ученичките: Мария Желязкова от с. Баня, Разложко; Панайотица Апостолова, гъркиня от Ортакъой, която както се знае, по собствено желание и по настояване на майка й бях взела със себе си от Цариград на учение в нашето класно училище в Солун и която бе станала отлична българка (чувала е от майка си, че родът им бил български, но погърчен в Цариград); Донка Велкова от Лерин; Василка Робева от Битоля; Поликсени Попгеоргиева от Охрид; Стоянка Тошева от Прилеп.

Вляво от цялата група стои верният ни прислужник и гавазин (пазач) от Дойран.
Повечето от родителите на нашите пансионеркн плащаха таксите за издръжка на децата им в пансиона. Някои от ученичките бяха стипендиантки, а Боянка Миладинова, Мария Желязкова и Панайотица Апостолова отначало бяха издържани от скромните средства на една от учителките [2], тъй като бюджетът (за да употребим тая нова, непозната тогава нам дума) на училището и така бе много слаб и неиздръжлив поради непредвидените големи разходи за установяването на класното училище и на пансиона в един скъп град, какъвто бе Солун.

Нашите ученички, пансионерки и приходящи, се църкуваха в полускритата от погледа на минувачите църква "Св. Кирил и Методий", отстояща на доста голямо разстояние от училището ни. Затова тези групови отивания до църквата отначало бяха почти винаги свързани с неприятности, предизвиквани от страна на гърците. И трябва да отбележа веднага, че царигражданката Панайотица Апостолова, всякога горда с доброто учение и възпитание в нашето училище, бе като че ли най-добрата помирителка, особено когато солунските гъркини успяваха по някакъв начин, като минавахме тесните улици, да разбиват редицата ни и настръхнали да се саморазправят с нас.

По-късно тези отивания в църква станаха истински училищни и народни шествия и тържества. Особено се това засили, когато гнмназиите – мъжките и девическата, станаха пълни и когато последната с пожертвователностъа на народния благодетел Евлогий Георгиев и благодарение на посредството на Михаил Сарафов, отсетне директор на солунските български гимназии, а още по-късно – министър на финансите в България, и грижите на дипломатическия ни агент в Солун Атанас Шопов (бивш дългогодишен секретар на Екзархията в Цариград) се сдоби последователно с великолепните здания за девическата гимназия и за образцовото първоначално училище. В това наше образцово първоначално училище учиха много стотици български деца; в него всяка неделя се държаха конференции за всички учители и учителки от петте български първоначални училища [3] в Солун. Първите и най-добрите учителки в тези квартални български училища в Солун бяха първите питомки на девическата
гимназия.

Покупката на всички тези училищни здания стана не само с пълното съдействие на покойния Михаил Сарафов, но и с отличните грижи на покойния Атанас Шопов, който бе известен общественик, а след деветдесетъе години на миналия век вече и дипломатически агент на България в Солун.

Ще се възобнови ли един ден нашето толкова закрепнало учебно дело в Солун? Ще видим ли някога отново цъфтяща девическата гимназия, която започна своя живот през 82-та година на миналия век и продължи да просвещава и въздига, за гордост на народа, българки до недостигната висота?

Затова ние всички трябва да работим твърдо, непрекъснато, без умора.
Бъдещето е на здравите телесно и душевно народи.

Това бе нашият завет тогава, през културните ни и училищни борби – преди петдесет и повече години.

Сега, когато ние, най-старите, един след други си отиваме, младите поколения трябва да знаят – същото трябва да бъде и за тях.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Екатерина (Катерина) Петрова Сарафова е най-голямата сестра на Борис и Кръстьо Сарафови. Починала на 16 години в Солун.

2. Тази учителка е Ц. Миладинова. Това се потвърждава и от запазеното й писмо до К. Шапкарев от 2 юли 1883 г., с което го уведомява, че все още не е внесла "втората заплата от полугодието ... на Бояна Милад[инова]".

3. Освен Образцовото основно училище при девическата гимназия от 1880-1881 уч. г. са открити Централното основно училище при мъжката гимназия. Основното девическо училище, което от 1882-1883 г. е към девическата гимназия, и Вардаропортенското, а през 1901-1902 г. е открито и основно училище в квартала Пиргите.