ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева

ЕПОХА И ЛЮДЕ

(Отпечатано в: Пламъкът на Солунския светиник. Състав. и ред. Й. Ванчев. С., 1970, 109-122.)

Ние не знаем как по-добре бихме могли да се отблагодарим на Солун, на солунските българи и на възпитаниците на солунските български гимназии.

Най-добре може би ше бъде да се опитаме да предадем поне малка част от делата на ония знайни и незнайни покойници и на ония още живи солунски граждани, които през нашата епоха високо издигнаха българското име и българската просвета там.

Правим това с пълното съзнание, че вършим, макар и твърде малка, но все пак полезна работа, която би могла да насърчи младото поколение, временно изгубило като че ли вярата в доброто бъдеще на народ като българския с хилядогодишна история. В деня, в който нашата младеж се научи да почита и най-големите, и най-малките ратници в областта на народната просвета, ние, старите, ще бъдем сигурни,

че младежта още по-крепко ще издигне на плещите си бъдещето на българскня народ, въпреки всичко и въпреки крушения като солунското от 1913 година.

Навярно други ще дадат повече материали за това, какво направиха солунските българи, за да просветят децата си, да закрепят и развият първоначалното и средно  образование в  града на  българските  и всеславянски просветители. Най на място е, струва ми се, да разкажа нещо общо за делата на първите солуняни българи, предимно от епохата на общобългарското възраждане.

Естествено, ръждясалото ми от годините перо ще обхване само твърде малка част от това, що знаят солунските граждани за отдавна преминал вече период от втората половина на изтеклия век до войните на 1912 – 1913 год.  Все  пак  се  утешавам  с  мисълта, че никой просветен българин и никоя просветена българка не ще остави да загасне огъня ва буйно проявената  българска  просветна  дейност на солуняни, а ще направят всичко да възкръсне като феникс от пепелищата на миналото едно ново, по-светло бъдеще за нашия народ.

Война!  Ще  трябва  да  започна  разказа си  за някои по-видни люде на нашата епоха с една по-стара война, и пак ще го завършим с война!

Зимните месеци  на  1875 – 1876 учебна година ме завариха в Шумен. Скоро след това дойде Руско-турската война. През тази и следващите години ние за първи път почувствувахме страданията и радостите на нашия народ, събрани наедно. Именно през тези скърби и радости за нас се откроиха делата на великите хора от Възраждането, които ние, начинаващите народни и класни учители, тогава срещнахме в Русия, в Цариград и в другите големи градове на обширното българско отечество.

Другаде имах случай да кажа какво знам от непосредствени наблюдения за някои от големите фигури на Българското възраждане. Тука, като става дума за подема на българщината в града на св. св. Кирила и Методия, пада се само да подчертаем, че делата на солуняни бяха неразделно свързани с делата на големите и будни умове на цялата македонска земя, защото последните в сравнително кратко време съумяха да издигнат здрав нетлен пламък и в сърцата на българските дейци в Солун.

Когато ние стнгнахме в Солун, намерихме учебното дело доста закрепнало. Отлични българи, като Шумков, Насте Стоянов, Никола П. Алексиев и др., ни разказваха за училището, основано от баба Неделя и сетне подкрепено от по-млади учители и учителки. Скромно, свито в затънтен квартал на града, това училище се смяташе от всички по-стари хора в Солун като наследник на килийните училища, съществували през по-далечното минало в тоя град, и най-вече – на килийното училище, поддържано от българските еснафи в Солун откъм тридесетте години на деветнадесетия век.

Най-бележитата личност, която срещнахме още с първо пристигане в гр. Солун през осемдесетте години на миналия век, бе Козма Пречистански.

Интересна беше фигурата на този висок, едър човек, с почти орлов нос, с насипано от шарка лице, но с мек и добродушен поглед на очите. Казваха ни, че преди да дойде в Солун, преди да се сдобие с повече познания и преди да научи, че светът не е затворен само между четирите манастирски стени, този суров на вид планинец е раснал в дебърската "Света Пречиста", гдето получил името си, също както растат дъбовите фиданки в кичестите гори на Западна Македония, волно, без всяка грижа освен грижата да се радва на божието слънце.

Днес, като се изключи дядо Симеон Варненско-Преславски, почти нямаме фигура с осанката на Пречистански. Още тогава в Солун Козма Пречистански се ползуваше пред гражданите с голяма почит. Неговият авторитет бе голям най-вече поради патриархално-християнската му смиреност и скромност, които пленяваха граждани и селяни.

Въздържан и в същото време сладкодумен, този облечен в расо планинец бе при това еднакво почитан и от хюкюмата [1], и от чужденците в града. Като председател на църковната община, с обмислените си постъпки и спокойствието си  той вдъхваше доверие на всички. Той бе скоро обикнат като добър пастир и отличен духовник даже от гърците.

Като негов помощник в обществените дела с особена сръчност и смелост се проявяваше тогавашният учител и директор на мъжката гимназия Божил Райнов.

Двамата, Пречистански и Райнов, макар и различни по темперамент, се допълваха един с други в училищните и в общинските дела.

Пречистански бе по онова време необходим за Солун, тъй като голяма част от българските жители на града бяха също така дебрани като него. Те просто обожаваха тогавашния председател на Солунската българска община. Те виждаха в негово лице не само учителя в гимназията и висшия духовник в църквата, но и човека, който като съгражданин издигаше и прославяше името им.

Сам Козма Пречистански знаеше пък, че освен кукушани основата на солунските българи образуваха дебрани, тъй като те бяха придошли от кичестите балкански села на Западна Македония в големия град Солун с тесли и триони в ръце да строят най-хубавите сгради, да подкрепят монументалните базилики на старинните храмове, останали от римско и византийско време. И въпреки всичко тези дебрани винаги си оставаха такива прости, скромни, добри българи, каквито Пречистански ги е познавал от Дебър и Дебърца. Най-характерното за тия жители от западните македонски планини бе, че те нито веднъж не измениха на своите тежки национални носии, ако и да живееха в един горещ, пък и – европейски град.

По онова време, дебрани на големи групи населяваха най-високите и най-хигиеничните части на града. Мнозина от тях бяха довели жените си и децата си от родните си места. Те, солунските дебрани, още през първата половина на миналия век, както ни разказваха най-старите от тях, са били в общуване в светогорските манастири по народни работи. Козма Пречистански знаеше това. Затова, личеше по всичко, той бе горд с тези добродушни и трудолюбиви майстори, дошли отдалече на цели рояци и образували заедно със селяни от околните български села сърцевината на българското население в беломорския град.

Поради това в наше време дебрани пълнеха също така училищата ни, църквите, обществените заведения. Дебрани бяха и най-мълчаливите и най-трудолюбивите солунски граждани. Те обичаха всички други българи, а най-вече селяните от кукушките, дойранските и солунските села, като напр. Айватово [2], Бугариово [3], Горно и Долно Куфалово [4], които с талигите си им носеха пясък и камъни от околните реки и баири, за да градят къщи на солуняните.

Идилични бяха отношенията между съгражданите па Козма Пречистански и селяните от най-близкото българско село до крепостните стени на Солун, Киречкьой. Киречкьойските селяни пък носеха на дебърските майстори вар. Виждам и днес пред очите си как дебрани, които тогава пристройваха част от една училищна сграда, всеки ден разговаряха с гиздаво пременените киречкьойлийски селяни. Едните, дошли от албанските планини, другите – открай солунската крепост, говореха помежду си с техните толкова интересни наречия, с характерните им носовки ен и он. Само че киречкьойлии, свикнали на мекия солунски говор, често не можеха тъй бърже да схванат твърдото произношение на дебърския диалект: р о к а (ръка), к о д е (къде). Подиграваха им се. Подигравките вървяха взаимно и с шеги. Козма Пречистански често трябваше, като дебранин, да взема страната на съгражданите си, тъй като сам той по онова време говореше почти на дебърски диалект.

Винаги благ, естествен, непресторен като истински народен пастир, Пречистански използуваше всеки разговор с гражданите за народното дело. Той пръв от тогавашните наши духовници-учители бе успял да проникне в красивото българско село Киречкьой, в което гръцката пропаганда се бе отдавна загнездила.

А за Киречкьой имаше защо да се полагат грижи. Това село бе някак най-царственото българско село от околностите на Солун. Носията на жителите му бе една от най-гиздавите носии от околните села на града. Самите селяни на това село бяха снажни, красиви хора – същи боляри. Жените им – умни, добри домакини, чистотници. Децата им – истински приказни деца, толкова бяха те красиви и мили, пъпнали, както сме ги виждали, по околните лозя на кичестото планинско крайсолунско село.

Споменавам за вснчко това с истинска народна гордост. И сега останалите от оная епоха живи солунски граждани могат да потвърдят как будно, как умело, с каква велика радост Пречистански се грижеше за тези наши селяни и за всички прииждащи в Солун българи.

Пречистански правеше това със сили, които черпеше от самородното си българско сърце, от твърдия си характер и от природно надарения си ум. Пречистански бе един рядък българин, отправен единствено към народното дело. Козма Пречистански не бе много учен. Дотогава той не познаваше много повече от онова, което можеше да му даде обичаната от него македонска земя, но бе, както повечето тогавашни ръководители на училищата и общината, отличен общественик.

Пречистански скоро след това напусна Солун. Отсетне чух за него, че е отишъл веднъж в Цариград, други път към Дебърския край, и пак в Цариград, докато най-сетне стана дебърски владика.

Видях го години по-късно, побелял, прегърбен, с патерица в ръка, преминал лествицата на народния възход и стигнал до народните мъки. Той обаче единствен след злощастния край на войните не поиска да напусне страната, в която се е родил и за която бе дал всичко. Когато "братска" ръка посегнала върху този свет старец, за да го прогони от неговата епархия, той се съпротивил на силата със сила и останал на поста си до последните дни на живота си.

От другите по-видни личности, които през оная епоха са ми правили силно впечатление, бе един втори Козма – Козма Шапкарев.

За него знаех още докато бях в Русия [5]. Роднини ми писваха от Струга, че се оженил за най-възрастната ни сестра Елисавета; че след смъртта на баща ни Димитър Миладинов, Шапкарев, като негов ученик, отишел по стъпките му и станал учител в Кукуш, гдето още оттогава починала и покойната ни сестра.

Когато след осемдесетте години на миналия век срещнах Шапкарева в Солун, той се готвеше да замине за Княжеството. Искаше да види свободата!

Впечатлителен и бърз в мислите си, Шапкарев вечно говореше за народните работи, за делата на баща ми Димитър Миладинов, за стрико ми Константин Миладинов, никога за себе си.

Най-близко и най-добре Шапкарев се чувствуваше в агитаторската си стихия и в учебното дело. Затова може би бяха намерили и най-подходната работа за него: като един от основателите и първи учители преди идването ни в Солун да организира изпращането по цялата Македонска провинция на учебници и книги, които пристигаха от Дановата книжарница от Пловдив. Това постави Шапкарева в общуване с много градове и с много села. Разви се у него и желанието да продължи и тука работата на своя учител, като събира народни приказки и песни.

Тези занимания и обширни връзки, които имаше той с провинциалните градове, му помагаха да се погрижи преди Пречистански, преди Райнова и преди изпратения от Екзархията Ганчев, по своя собствена инициатива и като продължител на делото на братя Миладинови, за закрепването на солунските училища и Солунската българска община. На много пъти Шапкарев е излизал да обикаля във вътрешността на страната сам и да събира помощи от провинциалните македонски общини за издържането на увеличаващите се и разширяващи се солунски училища.

Дошел обаче в свободна България от най-ранно време, Козма Шапкарев се откъсна от Македония и македонските просветни грижи, но продължи да работи с жар, като събра ценни фолклорни материали [6]. Малко по-късно след Пречистански и след Шапкарева в Солун дойде тогавашният "първовенчан македонски поет" Григор Пърличев.

Известни са заслугите на този отличен българин, също тъй ученик на Димитра Миладинов, а по-късно – сам учител в Охрид и в Солун.

В Солун Григор Пърличев дойде дълго след осемдесетте години [7] като известен вече български писател от старата генерация. Славата му с "коронясвавето в Атина" се носеше от уста на уста заедно със славата на неговия "Арматолос" [8].

В Солун той се настани да живее с цялото си домочадие в една висока ъглова къща на стария площад "Мулла", на който тогава още стърчаха остатъците от някакви римски развалини. Работната стая на Пърличева, която водеще към голяма каменна тераса, се състоеше от един миндерлък, една маса и няколко стола, върху които не можеше да се седне, защото бяха винаги заети от разхвърляни по тях книги.

Колко ученолюбив и през напредналите си години бе този къс, сух, кокалест, с дълга сива брада Григор Пърличев, се вижда от това, че въпреки претоварените си училищни занимания като учител в гимназията по старогръцки, той намираше време да изписва нови книги от неговата Атина. Пърличев често работеше и писваше [9] върху коленете си, седнал на миндерлъка със скръстени по турски крака. С всички оригинални привички, които си бе създал Григор Пърличев, и особено с остроумните си закачки, той скоро стана популярен сред солунското учителство и сред учениците си.

Но и Григор Пърличев не можа да остане за дълго в Солун. Измъчваше го постоянно носталгията за родния му Охридски край, закъдето той скоро замина, въпреки съветите на приятелите му да остане и се установи в Солун. Това бе впрочем общ недъг на повечето просветени хора от онова време, които идваха доброволно или биваха изпратени по работа в Солун. С малки изключения те всички бърже си отиваха.

Така се мярнаха и така си отидоха през оная епоха и някои просветени жени, дошли да работят в училищата за просветното дело на града. Ние не трябва да забравим и някои от тях.

На първо място идва бесарабската българка Кондратиева от Болград; на второ място – дебранчанката Елена Стаматова, по съпруг – Стателова; на трето място – Валковска, полякиня по произход, а по съпруг – Сплитек. Те всички, втората от които ми бе непосредствено колежка, бяха отлични възпитателки, добри и прилежни учителки. За съжаление не мога да кажа нещо повече за симпатичната бесарабка Кондратиева, понеже тя не стоя дълго време в Солун. Затова пък помня, че дебранчанката Стаматова, по съпруг Стателова, като помощница в Солунското класно девическо училище прояви през 1882 година особени дарования. Тя бе в същото време и помощница в оттогава още добре уредения девически пансион. Валковска, като съпруга на учителя чех Сплитек, бе може би най-интересната. И двамата, съпруга и съпруг, познавах още от времето на учителските ми години в Свищов. Те бяха умни, кротки хора, добри учители. С благите си характери те винаги внасяха успокоение между другите, околните учители. Преподаваха естествени и математически предмети. Живееха в извънградските квартали и първи измежду българските учители дружаха с хора от европейската колония в Солун. За ония години от времето преди Сръбско-българската война, общуването с настанените в града чужденци откриваше добри насоки в развитието на нашето учебно дело и отваряше пътя на следващите просветени и делови учители в солунските български гимназии: Димитър Матов [10], Китанчев, Константин Величков, Васил Кънчов [11], Стрезов, Машев, Георги Баласчев [12], Кандиларов, Н. Начов, Димитър Хаджииванов, Гарванов [13], Паяков, Ив. Хаджиниколов [14], Благой Димитров [15], Колушев, Христо Матов [16], Гьорчев [17], Десковски, А. П. Стоилов [18], Д. Мирчев [19], Г. Баждаров [20], Ем. Ляпчев [21], Шатев [22], Й. Николов [23] и много други.

Димитър Матов, който по-рано бил ученик в солунските гимназии, дойде две или три години след Сръбско-българската война като учител и веднага се зае за работа. Дарованията на тоя млад, но телесно слабичък човек бяха извънредни. На вид той бе мълчалив и свит, но издръжлив по дух и непрекъснато скован на своя стол и на работната си маса.

Д. Матов преподаваше български език, старобългарски език и литература. Въпреки голямото му трудолюбие и способностите му хората тогава не можеха още да оценят един от най-добрите и обещаващи наши езиковеди. Като учител Д. Матов бе обичан и от колеги, и от ученици.

В същото почти време, или малко по-късно, в Солун пристигна като учител към осемдесет и осма или осемдесет и девета година Константин Величков. К. Величков бе добре познат на нашите по-просветени тогава хора. И в Солун всички имаха възможност да следят развиващата се българска литература чрез К. Величкова. Доста темпераментен и особено много чувствителен към народните въпроси, човек с поетична душа, Величков се прояви в Солун най-напред като голям българин.

Солунското пребивание за Константина Величкова бе едва ли не едно откровение за него. Пред вида на величествения Олимп и на хубавата природа, която загражда беломорския град, този първокласен наш писател, тогава солунски учител и жител, виждахме да върви с вперен напреде си поглед, винаги погълнат от своите собствени идеи и мисли. Ученици и учители се отнасяха към него с видимо почитание.

През същиите години в Солун дойде и Андрей Тошев, тогава млад и енергичен учител, който умееше да привлича хората с приятна и издържана външност, със своето добро и отмерено слово.

Андрей Тошев остана по-длъжко от другите в Солун. Той се ожени за дъщерята на едно видно и заслужило в църковните и народни борби семейство Божкови от Велес и с това изглежда още повече се привърза към македонските българи, към общобългарското просветно дело, както дълги години след това доказа с обществената си дейност.

Друга видна личност в Солун по онова време, към деветдесетте години, бе незабравимият Васил Кънчов, когото ние смятаме за една от най-просветеннте и трудолюбиви сили измежду учителите на солунските гимназии след Д. Матова.

Васил Кънчов най-напред дойде в къщии, при нас. Моят съпруг, ние всички отдадохме нашата почит към него още от първия ден на пристигането му. Васил Кънчов бе умен, приказлив и в същото време – кротък човек. През солунските години той изглеждаше, както изглеждаха студентите, каквито ги бяхме срещали в Русия. Слабите му материални средства го душаха навсякъде, но в характера си той бе здрав и твърд като стомана. Най-голямата му слабост бе да говори искрено, откровено, даже и тогава, когато казаното бе отправено против самия него. Най-вече Кънчов обичаше да разказва за своите странствувания и за това, че когато Екзархията го бе поканила да вземе учителско място в Солун, той не бил в добро материално положение. Когато след една година учителствуване в солунските гимназии той разстрои слабото си здраве и поиска да замине за чужбина на лечение, тръгна с малкото скътани пари от учителствуването си. Каква бе вътрешната духовна жажда, която още оттогава подклаждаше интереса на Кънчова към науката, се вижда от това, че той замени един първоначален план за удобно пътуване и добра служба в Княжеството с друго трудно през ония години пътешествие от Солун през Градско, Прилеп, за Охрид, Струга и западномакедонските краища, които впоследствие той посети неколкократно, особено след като за късо време биде назначен като екзархийски училищен инспектор. През другото лято, ако се не лъжа, това бе в края на учебната 1889 – 1890 година, Кънчов бе придружен от моя съпруг, който пътуваше по свои частни работи към същите западномакедонски области.

Всичко това, ведно с качествата му на добър учичел, педагог и обещаващ наш учен, даваше за учителя Васил Кънчов само добри впечатления. Макар и да преподаваше в гимназията химия и други предмети, от опит и от непосредствено наблюдение той познаваше отечествената география, познаваше и последните села на обширната българска земя, най-вече в Македония.

Когато през по-късни години ни се падна да прелистим негови книги, най-вече книгата му "Македония. Етнография и статистика", ние почувствувахме силата на обширните географски познания, които Кънчов бе възприел на място. Кънчов преживяваше и поглъщаше всичко направо от живота и винаги го предаваше в най-хубав разказ.

Въпреки тези високи духовни качества физически Васил Кънчов страдаше много, гнетеше го тежка болест. Той сам често повтаряше, че живее с едното крило на белите си дробове. Неговата кротка, умна и благородна съпруга била също тъй учителка като него, преди да се ожени.

Кънчови живееха някъде до мъжката гимназия, на малка напречна уличка, в горния етаж на двуетажна старинна къща. Когато Кънчови бяха свободни от работа, къщата им се пълнеше с посетители – добри техни приятели. Всички ги обичаха. Често сме заварвали при тях в къщи и по-възрастни ученици. С тях Кънчов работеше и вън от училището, в своя дом. Той бе учител, обичащ работата си и учениците си, с това заедно с другарите си учители от онова време допринесе много да издигне солунските български гимназии.

Към ценните качества на изброените образцови учители по-млади от нас хора ще могат да пояснят още толкова други отлични техни качества. Както и за тогавашните преподаватели по география – Стрезов, по математика – Благой Димитров, по история – Стадников и други.

През същата тая епоха се наложи хубавото начинание да се издава в Солун списанието "Книжици" [24], което обърна вниманието и на просветения свят в България и днес служи за справочник по въпросите, отнасящи се до всички по-големи културни начинания в Солун и в Македония.

Като говорим за по-видните солунски учители, не можем да забравим впечатленнята, които са ни оставили директорите на гимназиите и преди всичко най-старият измежду тях, а именно – Кандиларов.

Кандиларов и тогава като млад и енергичен, и сега като старец бе кротък и благ човек. Бидейки буден котленец, оженен за воденка [25], той познаваше отлично душата на тогавашната младеж и особено на девиците, на които ред години бе директор. Солидното му руско образование го издигаше високо над другите. С тези си качество Кандиларов закрепи Солунската девическа гимназия и най-важното – успя да привлече добри учителски сили в нея. Това се вижда и от хубавата му книга за историята на солунските гимназии, издание на Македонския научен институт в София, С добрата вътрешна подготовка, която даде на гимназията, като издигна образованието значително по-високо и като пристегна възпитанието на децата в Солунската девическа гимназия, Кандиларов показа и добър пример на тези, които в същото време полагаха грижи за мъжката гимназия, в която след това и по-късно се проявиха Начо Начов, Хаджииванов, Паяков и М. Сарафов.

Преди да дойде в Солун, Начо Начов бе заемал високи длъжности в Източна Румелия и при Екзархията в Цариград. Той дойде с готов и голям авторитет. Бе почитан от турската власт и уважаван от солунското българско гражданство. Едър, представителен на вид, Начов имаше маниери на турски паша. Умен и ловък в това, което предприема, той издигна името на българските гимназии в Солун до недостигната дотогава висота и блясък. През негово време закрепнаха и педагогическите курсове в мъжката гимназия, като за няколко години дадоха добър учителски кадър за цялата страна, за всички западнобългарски земи.

Димитър Хаджииванов бе флегматичен и бавен по външна природа, но обмислен в работите си. Той също така дойде в Солун с готово издигнато име и направи много за гимназиите. Познаващ западноевропейската литература, той бе един от най-начетените и най-просветени хора на времето. Като преводач на "Клетниците" на Виктор Юго, Хаджииванов бе като че ли включил в душата си великата душа на френския романист. Не съм срещала често такива спокойни, умни и справедливи хора като Хаджииванова, нито хора с толкова добро сърце. Когато отдалече зърнех по тесните и настлани с големи камъни улици на Солун да върви високата фигура на този човек, пред мен неволно се нижеха някои от героите на Юговите романи.

Обноските на Хаджииванова бяха винаги повече от колегиални. При това той умееше да търси добрите заложби в учениците, да съветва, да напътва. Между другото за добрите му педагожки похвати свидетелствуваше и отличното впечатление, което правеше прибраното му многобройно домочадие на всички граждани, учители и ученици. През негово време мъжката гимназия се сдоби с най-добри учители, занятията бяха най-редовни и най-ползотворни. Нямаше разцепление в мненията. Хаджииванов продължи, както твърде сполучливо веднъж се изрази един като нас учител, делото на своя отличен предшественик Начо Начов.

Лазар Паяков бе от Габрово. Като западноевропейски възпитаник той носеше в себе си значителен финес в обноските с околните. Освен своя финес Паяков притежаваше качеството на роден администратор. Той реорганизира мъжката гимназия. Пресъздаде нейните кабинети, физически и химически. Изписа нова многотомна литература за гимназиалната библиотека. През негово време бидоха уредени съвместни граждански, учителски и ученически излети до Гевгели, до Воден и пр. Специални увеселителни влакове, пълни със солуняни-българи, бяха тържествено и с арки посрещани от ентусиазираните провинциални български градове на македонската провинция.

Това, което Паяков направи, за да сближи духа на многохилядните солунски българи и на хилядите солунски учещи се младежи с духа на македонския българин, Михаил Сарафов направи за да представи нашето учебно дело и нашата духовна сила в истинската им светлина пред чуждите колонии, пред консули, пред французи, италианци и др. в Солун. Михаил Сарафов убеди Евлогий Георгиев да подари една крупна сума, за да се откупи великолепна сграда за нуждите на девическа гимназия, която заедно със сградите на мъжката гимназия и тая на общината заемаше централната, най-високата част на града. Сарафов доуреди пансионите при солунските гимназии.

Сарафов държеше не само за образованието, но и за възпитанието на нашата младеж. Солунските граждани и всички, които са посещавали пансионите, особено девическия, знаят какъв ред и какво съвършенство владееше там. Как довчерашните македонски българчета и българки от Тетово, Скопие, Велес, Куманово, Щип и др. бяха за няколко години издигнати като добри и просветени граждани. Уверени сме, ако днес бя било възможно да се направи списък на тия младежи и на тия девици, които през оная епоха се учеха и завършиха учението си в солунските гимназии, ще се види, че останалите от тях живи ученици на гимназиите след войните са измежду най-добрите българи, измежду най-добрите граждани.

Докато стоя в Солун, Михаил Сарафов бе един вид център, едновременно за учебното дело и за общественото дело. Сарафов бе обичан и почитан от всички. Той знаеше, че солунските българи са просветени хора и добри патриоти. Уповавайки се на тях, той винаги бързо и правилно разрешаваше възникналите въпроси и спорове с турската власт и с гърците, които често пъти оттогава още смущаваха естествения и правилен ход на нашите български работи, културна и училищна дейност. Почти през негово и през Хаджииваново време в средата на просветените солунски българи се явиха първите признаци на едно зараждащо се и доста дълбоко разцепление по обществените въпроси. Впрочем, тъй както това раздвоение на силите се прояви по-сетне, то бе само идейно и следователно – твърде естествено явление.

Отците на македонската революция [26], имената на които ще заемат едно от най-видните места в новата българска история, тук, в Солун, замислиха и организираха народния бунт против крепителите на тиранията. Тези отци, предимно български учители и български общественици в Солун, бяха изразители на радикалното прочистване на тежката атмосфера, в която след 1893 г. се разви българският народ в македонските области. Те не отказваха силата на знанието и на просветата, защото самите бяха просветители на българската младеж в Македония. Но и от друга страна, те не останаха безучастни зрители към страданията, на които бяха подложени македонските българи, не искаха да останат безучастни към повдигащата се реакция от страна на всички неприятели на българския народ и на българската култура в тази страна, на първо място – гърците и сърбите.

Център на техните съчувственици бе станала по онова време книжарницата на Иван Хаджиниколов – бивш гимназиален учител в Солун. Настанена в най-хубавата част на града, в тъй наречения Френски квартал, книжарницата на Хаджиниколов служеше, както ни са разказвали отсетне самите участници, за място на връзка с революционните гнезда в провинцията. Всички провинциални търговци, учители, ученици, които идваха да купуват книги от тази книжарница, пренасяха и идеите на революцията от Солун във вътрешността. Заедно с това учениците, даже и ученичките от гимназиите, особено след гръцко-турската война, бяха изцяло спечелени от тази школа за бунта.

Тогава и много години преди това в Солун имаше друга първокласна книжарница – тази на Коне Самарджиев [28], родом от Прилеп. Самарджиев бе човек с буден, практичен ум. Въздържан в обноските си към хората, народно ученолюбив и работлив, приятел на всички първи хора, някои от които споменах в тези си бележки.

Коне Самарджиев преди Иван Хаджиниколов съумя да образува другия културен център на свободни и непринудени граждански и учителски срещи. За свой най-добър приятел и помощник К. Самарджиев имаше Даме Кондов [29], един състоятелен добър българин, също родом от Прилеп, по занятие банкер.

Тази Самарджиева книжарница именно биде подкрепена още преди въпросното деление на солунските просветени български среди от всички добри българи в Солун и по този начин тя се издигна като истински двигател в училищния живот на града. В различни времена от името на тая книжарница бидоха издадени няколко списания [30], най-важното от които бе споменатото "Книжици за прочит". От Коне Самарджиев, както по-късно и от Хаджиниколов, бяха напечатани ред други книги, учебници и календари.

Не може да се отрече, че съревнованията, създадени около тази дейност, бяха само от полза за напредъка на българския народ и на българското учебно дело в големия македонски център. Хората на Екзархията, която по онова време играеше голяма роля в развитието на учебното дело, подкрепяха, това се знае, "еволюционерите", и не можаха да бъдат на страната на "революционерите". Това бе едно от предимствата, притежавано от "партията" на Коне Самарджиева.

Не е моя работа да се спирам на тези борби, които по-късно станаха доста разпаленн и повредиха на българското народно дело. Пред турската власт обаче и едните, и другите бяха неприятели на държавата.

Турската власт, подпомогната от чужди пропаганди, започна да гледа на нас, българите, и на ръководителите на нашата просвета с по-други очи. Нашата българска народна сила в Солун и в македонските земи бе един вид оставена на себе си и отново преследвана. Тогава пораснаха други, духом по-крепки млади поколения, които подеха народните работи и народната просвета в свои ръце и със свой подбор на средства за борба. Заедно с това настана нова епоха – епохата на буйната македонска революционна борба, спряна временно от реформаторските грижи на европейския Запад и от реформеното (хуриетско) движение на младотурците [31].

След един мъчителен период на развитие на тези две противоположни сили, българската и турската, Солун стана център на известните български Конституционни клубове, които издигнаха нови имена и нови наши сили. Ние, хората на най-старата генерация, по-малко познавахме "младите" и със затаен дъх очаквахме резултати от тяхното дело.

Нашата новейша история като народ ще отреди и тям подобаваще място.
През това време, към 1908 – 1910 годива, обаче, почти изцяло вниманието на училищните ръководители бе като че ли повече обърнато към политиката. Образованието остана някак малко по' на дирен план. Нашите гимназии попрестанаха да привличат общото внимание на народа в старата, в прежната мярка.

Във всеки случай делото в областта на образованието и през тази последна епоха вървеше буйно благодарение на дарбите на младото поколение. Учениците на реалната и на търговската ни гимназия бяха вече многостотин младежи. Ученичките – също. Българите в Солун имаха свои просветни институти, свой висок просветен живот. Имаха ред културни, благотворителни женски и ученически дружества.

Трябва да се каже, че тази най-последна епоха от годините непосредствено преди фаталния край на войните даде и тя своето. Тя има вдъхновителите си и крепителите си.

За последните години, за самата война и за положението на българите в Солун пред и след войните ще трябва да пишат други.

Бих искала само в края на настоящите бележки да подчертая, че в 1913 год., когато храбрата българска войска беше заела части от Солун, преди да стане стълкновението между нашите и чуждите войски, градът имаше първокласни български гимназии и ред други училища. Градът имаше пет гъсто населени български квартали: Вардарията, Кукушката махала, Централната махала, Пиргите и Трансваала. Имаше четири църкви: "Св. св. Кирил и Методий" в центъра, "Св. Димитър" (Български) във Вардарията, "Св. Павел" на гробищата и "Св. Георги" на Пиргите. Последната църква остана неосветена поради войната, която свърши злощастно за нас.

В Солун имаше също много първокласни търговски предприятия, много работилници, няколко мелници и пр. Трудолюбиви и крепки солунски българи бяха добили име на първенци в стопанското развитие на града и на страната.

Всичко това безспорно бе дело на общобългарския дух и дело на една епоха, пълна с хора характерни, патриоти, предвидливи и умни граждани. И още – хора, които се подкрепяха и насърчаваха взаимно във всички области на обществения и на частния живот.

Споменах тука, в това мое кратко изложение, само няколко от по-първите имена на будни учители и народни будители, които са се запечатали по-добре в паметта ми. И споменатите обаче, и неспоменатите ръководни хора на оная епоха сигурно и високо издигнаха на плещите си българското име, българското дело и българската просвета в града на светите равноапостоли Кирил и Методий.

[Previous] [Next]
[Back to Index]
 


1. Хюкюмат (тур. ез.) - правителство.

2. Айватово (дн. Лити), Солунско.

3. Бугариново (дн. Каравиа), Солунско.

4. Горно и Долно Куфалово (дн. Куфаля).

5. Кузман Шапкарев е близък на семейството още от най-ранното й детство, особено след сгодяването му на 30 октомври 1858 г. за по-голямата й сестра Елисавета (за която се оженва на 25 септември 1863 г.), а най-вече след арестуването и гибелта на баща й Димитър Миладинов и на чичо й Константин Миладинов. За това красноречиво говорят запазените чернови на негови писма, писани в Прилеп (1861-1863). Те са интересни с информацията не само за учебното дело и неуморната дейност на Шапкарев в Прилеп по това време и особено ценни със сведенията и загрижеността (макар и на места много предпазливи и без имена) и за двамата братя и осиротялото семейство. В Кукуш К. Шапкарев учителствува през 1865-1872 г. и отново през 1881-1882 г. От 1884 г. е съдебен служител в Сливен, Орхание (дн. Ботевград), Стара Загора и Враца (до 1892 г.). Междувременно се занимава и с фолклорно-събираческа дейност, която започва още през 1860 г.

6. Има предвид "Сборник от български народни умотворения" (1. изд. 1891-1894; 2. изд. 1968-1973).

7. Само една година след идването на Царевна Миладинова в Солун Григор Пърличев е назначен за учител в мъжката гимназия. Освен гръцки език той преподава френски, църковнославянски и аритметика.

8. Поемата, известна и под заглавията "Сердарят" и "Войводата", е написана от Пърличев на гръцки език за поетичен конкурс в Атина през 1860 г. Спечелила първа награда и лавров венец, тя е отпечатана още през същата година.

9. По това време (април 1884 - май 1885 г.) Григор Пърличев пише своята "Автобиография", която се публикува едва през 1894 г. (За съжяление досега не е открит този ценен ръкопис, дълги години пазен от неговия родственик Васил Диамандиев.) Вероятно това има предвид Царевна Миладинова, виждайки многократно вглъбен в себе си стария учител.

10.  Димитър Апостолов Матов (1864 - Велес; 1896 - Дрезден) учи в родния си град, в Николаев и Харков, след което преподава в мъжката и в девическата гимназия в Солун (1888-1891) старобългарски език, литература, психология и словесност. Специализира във Виена и Лайпциг (1891-1892). От 1892 г. е учител в София, редовен доцент по славянска етнография във Висшето училище (дн. Софийски университет), редактор на Министерски сборник и др., член на Върховния македонски комитет.

11. Васил Иванов Кънчов (Кънчев) (1862 - Враца; 1902 - убит в София) е учител в българските гимназии в Солун (1888-1891) и директор на мъжката гимназия (1892-1893), където преподава естествена история, физика и химия. По време на престоя си в Солун събира сведения за стопанския живот, етнографията и бита на населението. От 1894 г. до края на 1897 г. е главен инспектор на българските училища в Европейска Турция. Той е член на Книжовното дружество (1898), народен представител (1899), министър на народното просвещение (1901-1902); сътрудничи в периодични издания, издава трудове върху историята, географията, бита и пр. на Македония.

12. В текста "Балашчев" - Георги Димитров Баласчев (1869 - Охрид; 1936 - София), който през 1888-1889 учебна година завършва Солунската мъжка гимназия. Учителствува в София и Цариград (1899 ... 1931). През 1902-1903 г. е уредник на Народния археологически музей, а през 1919-1921 г. - на Народния етнографски музей в София.

13. Иван Георгиев Гарванов (1869 - Стара Загора; 1907 г. - убит в София) - учител в Солунската мъжка гимназия (1894-1903) и във Втора софийска мъжка гимназия (1904-1906), деец на македоно-одринското революционно движение - член на Солунския комитет, председател на Централния комитет на ВМОРО от 1901 г.; участвува в Солунския конгрес, на който се взема решението за Илинденско-Преображенското въстание (1903). Заточен в Аккя (1903-1904).

14. Иван Хаджиниколов (1861 - Кукуш; 1934 - София). Учи в Кукуш и Свищов, завършва търговска академия в Линц. Учителствува (1879... 1893) в Кукуш, Лерин, Солун и др., след което открива книжарница в Солун, а по-късно и в София. В Солунската мъжка гимназия преподава счетоводство, а в педагогическия курс аритметика (1888-1893). Назначен е за младши надзирател в мъжкия пансион. Той е от основателите на ВМОРО (1893) и член на ЦК (до януари 1901 г.); заточен в Подрумкале, Мала Азия.

15. Благой (Попдимитров) Димитров (1859 - с. Емборе, дн. Емборион, Кайлярско; 1944 - София). Учи в родното си село, в Цариград, Пловдив и Одеса. Учителствува (1877... 1925) в Цариград, Солун и София. В Солунската мъжка гимназия и в открития по-късно педагогически курс преподава математика, физика и космография (1883-1884, 1888-1897). Диригент е на ученическия хор (1883-1884). Участвува в Сръбско-българската война (1885) и в националноосвободителните борби в Македония.

16. Христо Апостолов Матов (1869 - Струга; 1922 - София) е един от първите възпитаници на Солунската българска гимназия, а по-късно и преподавател в нея (1898-1901). Учителствува в Сяр, Скопие, София и Стара Загора. училищен инспектор в Скопската епархия (1895-1898). Деец на македоно-одринското революционно движение - член на ЦК на ВМОРО (1896-1901) и член на Задграничното представителство (1902), окръжен ръководител на революционната организация в Скопие, заточен в Подрумкале, Мала Азия (1901-1902). Доброволец е в Балканската война (1912). Изследовател фолклорист, филолог и публицист. Родственик на Царевна Миладинова.

17. Засега не се намериха данни за учителствуването му в Солун. Може би Ц. Миладинова има предвид Георги (Гьорче) Петров, учителствувал в мъжката гимназия през 1895-1897 г.

18. Антон П. Стоилов (Попстоилов Ников) (1869 - с. Лешко, Горноджумайско (дн. Благоевградско); 1928 - София). Учи в ДУпница (дн. Станке Димитров) до 1885 г. Завършва педагогическия курс на Солунската мъжка гимназия (1890) и славянска филология в СОфия през 1897 г. Учител и директор е в Прилеп, Солун, Битоля, Одрин и Сяр. (1890... 1910). През 1910-1913 г. е главен елзархийски училищен инспектор, уредник (1913-1918; 1921-1928) и директор на Народния етнографски музей в София (1918-1921). В солунските гимназии е учител и директор през 1897-1903, 1907-1909, Занимава се с фолклорно-събирателна дейност.

19. Димитър Мирчев (1865 - Прилеп; 1938 - Сливен) завършва мъжката гимназия в Солун. Учителствува в Търново и Сливен (до 1923 г.). Директор е на битолската и одринската мъжка гимназия. Деец е на македоно-одринското революционно движение - член на организацията от 1894 г., член на ЦК на ВМОРО (1901-1903), заточен на о-в Митилин (дн. Лесбос), Гърция (1903-1904) и в гр. Измит (Турция) (1912-1913). През 1892-1903 и 1908-1909 преподава в двете солунски гимназии български език и литература, история и др. занимава се с литературна и публицистична дейност.

20. Георги Димков Баджаров (1881 - с. Горно Броди (дн. Ано Вронду), Серско; 1929 - убит във Варна). Учи в родното си място, в Солун, Битоля и София. В Солунската мъжка гимназия учителствува през 1908-1913, във Варна и София - 1913-1916, 1918-1920. Развива активна обществена дейност: член на бюрото на българските Конституционни клубове (1908), председател на учредителния конгрес на Съюза на българските учители в Турция (1909) и на първия му редовен конгрес (1910) и пр.; от 1898 г. се включва в редовете на македонската организация - секретар на четата на Илия Кърчовалията (1901-1903) и участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903), задграничен представител на ВМОРО (от 1920). Редактира и сътрудничи на периодични издания, пише научнопопулярни книги.

21. Емануил Лепчев (С. Биралци (Налбантъкьой), Кайлярско (дн. Пердикас); неизв.) Завършва Солунската българска гимназия (1891-1892) и учителствува четири учебни години (между 1907 и 1913) там, в девическата и в търговската гимназия. Член е на временното бюто на Конституционните клубове в Солун.

22. Павел Поцев Шатев (1882 - Кратово; 1950 - Битоля). Учи в Кратово, Скопие, а през 1896-1900 г. - и в Солунската мъжка гимназия. Като ученик се включва в националноосвободителните борби на поробеното си отечество. Член е на групата на гемиджиите, които подготвят и извършват Солунския атентат през април 1903 х., и е заточен до лятото на 1908 г. във Фезан (дн. Либия). Учителствува в Солунската мъжка гимназия само през последната 1912-1913 учебна година.

23. Йордан Николов (с. Варош, Прилепско; неизв.). Учителствува в солунските гимназии - мъжката, девическата и търговската (1901-1902, 1906-1911). ПРез 1910-1911 г. е директор на девическата гимназия, наричана Педагогическа.

24. Става дума за литературно-етнографското и научно списание "Книжици за прочит" (1889, 1891, 1893-1895) под редакцията на Д. Матов и В. Кънчов - издание и печат на книжарницата на К.Г. самарджиева.

25. Анна Тръпчева Стоянова-Кандиларова (1865 - Воден; 1941 - с. Арбанаси, Великотърновско). Учи в родния си град и в Одеса до 1883 г., след което е назначена за директорка на девическото училище във Велес. През 1884-1887 г. преподава в Солунската девическа гимназия  и е директорка на пансиона (1884-1885).

26. Има предвид създаването на ВМОРО. По инциативата на Дамян Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев на 23 октомври 1893 г. се полагат основите на революционната организация в Солун. Всички те са учители или възпитаници на Солунската мъжка гимназия.

27. Коне (Константин) Гьорев Самарджиев (1854 - Прилеп; 1912 - Солун) - книжар, печатар и издател, създател на първата българскакнижарница в Солун, която е открита на 1 септември 1883 г. с клон и в Прилеп. През 188 г. отваря бъгларски клон в италиянската печатница на С. Муратори. Радетел е за проникване на българската книга във всички български земи, останали под османско иго. През 1892 г. е арестуван и изпратен на заточение в КОния, Мала Азия.

28. Даме Иванов (Йоанов) Кондов - търговец от Прилеп. Член на Българската община в Солун и на Съюза на Конституционните клубове.

29. Вероятно Ц. Миладинова има предвид не само книжарницата, а и печатницата на К. Самарджиев, в която са издавани вестници и списания ("Искра", "Родина", "Светлина" и др.), учебници, календари и пр. Списание "Книжици за прочит" се печата е печатницата на С. Муратори.

30. Българските конституционни клубове в Турция се създават като последица от Младотурския преврат (юли 1908 г.) между юли и септември 1908 г. Особено инициативна за възникването им в по-големите градове на Македония и Одринско е българската интелигенция в Солун. От 1909 г. в Солун започва да излиза и техния орган в. "Отечество".

31. Гимнастическото дружество на отоманските българи, създадено на 15 декември 1908  г. в Солун, женското благотворително дружество "Вяра, Надежда и Любов", детското музикално дружество "Славейче", "Българска матица" и др.