ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева

СТАРИ БЪЛГАРСКИ ПОСЕЛИЩА В СОЛУН

(Поместено в: Мир, 39, No 9812, 25 март 1933, с. 4)

През 1866 година видях за пръв път отдалече, от друмищата на широкото Солунско поле, стените на стария град, проточили своето туловище от водите на Бялото море до планинския гръб на Хортач.

Тогава бях още дете, но първите впечатления от безкрайния зъбчат колос и днеска живо се нижат в паметта ми в този им вид, в който западната му част бе запазена малко години след това. Като че ли и сега е пред очите ми опрашеният и вечно подвижен керван, състоящ се от кираджийски коне, от пътници с най-разнообразни носии, стоки, големи и малки сандъци, кошове, черги, който като мравуняк доближаваше големите врати, наречени с общо име "Вардар капия".

Собствено казано, Вардар капия бе процеп в крепостта, вляво от който висяха някакви полуразвалени и ръждясали железни врати, а в дъното и вдясно се откриваха многолюдни улици, към които, за да се премине, трябваше да бъдат изпълнени някакви митничарски формалности.

Помня, ние с нашия керван и съпътниците ни от далечните краища на западнобългарските македонски планини, макар и първи пристигнали, стояхме часове наред пред неприветните високи стени, докато ни настигнат цели нови стада от коне, рогат добитък, талиги, пътнишки файтони и безброй много пешеходци и докато веригата заптиета и разни други чиновници и сановници на империята на султаните ни пропуснат да влезем в желания град, белите минарета на който бяхме съзрели още от мътните води на Долния Вардар.

Влизайки в града, нашият керван зави надясно. Мина покрай някакви земни насипи, над които се виждаха къси, но грамадни топове, гърлата на които бяха обърнати към морето. Самите градски стени, които оставихме зад нас, не отиваха до морето, а между тях и морето се простираше едно доста обширно поле от пясъци, засъхнали морски водорасли, които издаваха толкова неприятна тогава за мене солена миризма. А зад тях бяха морските вълни и морският простор, напомнящ тихите води на Преспа и Охрида син. Аз затварях очи и тежък някакъв камък лягаше върху свитото ми детско сърце. Болно ми бе на душата за майка, за всички мои мили, останали там далече в родния край.

Всъщност нашият голям охридски и битолски керван, състоящ се от малко пътници, но от много коне и още повече денкове със сурови агнешки и други кожи, спря недалече от стоварище, образувано от обширен площад, в дясната страна на който се издигаше стара, почерняла от вековете каменна сграда, от която излизаха и влизаха много хора, а вляво виждаше се цял друг квартал от също такива сгради, пак пълни с хора и стоки.

Отсетне, години по-късно, когато повечето от тези чудновати и странни постройки бидоха разрушени, за да се отворят нови улици и нови пътища, научих, че това са били така наречените "венециански" здания, останали от минали векове, и че в тези здания са живели много латини и левантински търговци.

Само някои от тия сгради бяха оставени до най-ново време и носеха названия като Малта хан, Бююк хан и пр.

Морето, прелестното солунско море, оставаше най-привлекателната точка за мене, порасла край тихите води на македонските езера. Привличаха ме чудноватите силуети на платнените кораби, с техните високи мачти, с белите, жълтите и жълто-червени платна, с непрекъснатия шум и с безспирното движение на леко облечените брадясали хора, с лица, изпечени от южното слънце. Като че ли отсетне, десетилетия след това наше първо посещение на Солун от 1866 година, нито в нашите крайморски градове, нито никъде другаде не можах да видя точно тази картина, която тогава виждах пред себе си в Солунското пристанище. Като че ли онзи жввот от епохата непосредствено след средата на миналия деветнадесети век, бе по-близък до отдавна изминалите средни векове, отколкото до сегашното ново време.

Нашето място не бе да останем на този венециански площад. Семейството, на което ме бе поверила майка ми, и аз самата скоро с бохчи в ръце напуснахме нашия керван, с който бяхме пътували цели пет дена от родните планини до Солун, и се упътихме към вътрешността на града през схлупени, криви, нечисти и шумни улици, докато стигнахме затънтения, наричан още тогава "български" квартал, някъде към центъра [1].

Но от крепостта, която скри от погледа ни сухото, безкрайно поле и синъо-сивите силуети на Кожух и Паяк, ние не се отдалечихме твърде много.

Крепостта продължаваше да бъде главният обект на учудването ми и на моите първи впечатления от Солун, придружени от интересните разкази на съпътница баба, която от моминските си години дотогава на много пъти е идвала в големия беломорски град, която със своя дрезглив глас често ни попяваше хубави народни песни и която все ни разказваше за Църна Арапина, за болен Дойчин, за Секула Детенце, за Муса Кеседжия, а най-вече за многото "синджири роби и робини", които турци и други са водили към Солун през същата тая Вардар капия, през която минахме ние, и през Широката чаршия", която и днес пресича града на две големи половини, едната северна, другата южна.

Тогава от тия разкази аз, дете на едва десетина години, си спомних и песните на моята майка за Солуна града, за борбите между Църна Арапина и други герои от народните ни песни, за теглата и мъките на нашия народ, за водените под турски конвои кервани от "синджир роби" и за този тогава мистично действуващ върху ми "Солуна града".

Града не познавах още и в първо време не можех тъй лесно да въплъщавам образите, пресъздадени от народните ни песни като отражение на една толкова далечна действителност, тъй както това стана по-късно, когато пораснах и когато имах случай повторно и основно да опозная и западнобългарските копнежи на минали столетия към зъбчатите стени на този български Йерусалим.

От оная ранна детска възраст обаче отдаде ми се да почувствувам по-отблизо това, което е било вечен кумир на тези български предци, копнеещи да прескочат със своите коне "шарколии" стените на града и да влязат в него.

Понеже пътувах за далечни руски земи и понеже първият, който положи най-обилни грижи за образованието и възпитанието на някои български девиии от оная епоха, за да могат да намерят пътя на руското учение, бе солунският руски консул Хитрово, ние, българчетата, имахме щастието, още неотпътували от бреговете на родната земя, да почувствуваме бащинските обноски и доброто сърце на тоя руски човек и на близките му и да бъдем прибрани до заминаването ни с параход за Цариград в неговия гостоприемен дом.

По онова време руското консулство в Солун бе не само място на руски и български срещи, но още и място, в което бяха поощрявани към пътувания в нашите земи руски пътешественици.

На такава една група пътешественици бях попаднала през летните месеии на 1866 година, облечена вече в пълни и чисти градски дрешки бъдеща киевска ученичка. Хитрово, строг, висок, строен на ръст и рядко благороден човек, разпореди за наша голяма радост, и вие всички, няколко семейства руси и малко българи, придружени от един гавазин и заптиета, отначало с файтони, а сетне пешком, да обиколим отвън съшите ония високи крепостни стени, които ми правеха толкова силно впечатление при пристигането в града.

Потеглихме от Венецианския квартал, в който бях пристигнала няколко седмици по-рано с кираджийски керван от родния ми край. Преминахме пак под зеещите къси, големи оръдия с отворени уста към морето, завихме под влажните и плесенясали градски стени, излязохме по един крив път и се запътихме към добре познатата вече от мене "Вардар капия", през полуразрушените процепи на която зърнахме да стоят нови кервани, нови стоки, заптиета и чиновници на тогава намиращата се в пълни сили Отоманска империя.

Да продължаваме повече с файтона бе невъзможно. Сега предприехме изкачване с мулета по тясна пътека между крепостните стени и едно голо бърдо, обсипано с безбройно много турски гробища, и скоро нагоре по стръмното достигнахме до други добре запазени венециански врати.

Тука извътре се виждаха грамадни платанови дървета, дънерите на които не биха могли да бъдат лесно обхванати от двама человека, а край тях – прибран и чист каменен площад. От тези градски врата, които тогава бяха запазили всички средновековни форми и цялата си красота на далечното минало, ние пъплехме нагоре към височините, по които пълзи и градската стена. Завихме вдясно край валчестите ъглови кули и стигнахме може би най-красивите части на зъбчатите венеииански стени. Пред нас се разстилаха разкошни росни поляни, в противоположност на онзи пек и ония голи баири и камънаци, които премивахме, докато се изкачим по височините. Зад росните поляни надничаха хубави падини и слаби възвишения, тук-таме обрасли с по-буйна растителност.

Стените на града на това място бяха необикновено високи и по цялото си северно протежение само с две или три по-малки тежки железни врати, зад които се подаваха тъй характерните за старите ни градове сгушени една до друга къщи, надвиснали над тесните улички.

Северните крепостни стени на града са доста дълги, но никой не се умори. Помня, аз припках доста с други две деца, по-възрастни от мене русначета, с които не можех лесно да се разбирам, но които ми се доверяваха, като ме смятаха за местна, а себе си за чужденци.

От ония времена най-силно впечатление крепостта ми направи при "Седемте кули", известната "Едикуле" гробницата затвор на много и много наши затворници с безкрайните мъки на един буен, буден, здрав в своите сили народ.

Не зная защо отсетне, дълги години след незабравимия отпечатък, който се отрази в душата ми от тия грамадни и валчести крепостни кули, във въображението ми често се нижеха стари български войски, преди и след Калояна, които неведнъж са стъпяли на тая свещена земя и неведнъж със своите мечове и боздугани са удряли върху ръждясалите железа на северните порти на солунската крепост.

Като дете аз не познавах добре всичко това. Пък и не разбирах какво приказваха възрастните хора, които по една случайност бях придружила, за тези чудни, ислолински солунски стени, пред които дълго стояхме и които часове наред ни удивляваха.

Спомням си само, че ние всички дълго все стояхме в захлас от разстелените пред очите ни природни хубости и от царствената гледка, която се откриваше оттука към морето, към Олимп и към целия амфитеатър на града, гледан от горе на долу.

Когато взехме да слизаме, вече бе привечер. Всички бяхме изморени. Тука крепостта бе подядена от вековете и от влагите на повече места, но съборена видяхме я само на едно или на две места в северната й половина. Зад съборените купища камъни се виждаха много турски къщи, а над каменните блокове – любопитни забулени кадъни и турчета.

В южната си част, по-близка до морето, крепостната стена на града бе по-добре запазена. Разрушения имаше само към градските порти. Това, що години след туй мамерих тука като напълыо разрушено, през 1866 година бе сравнително добре запазено. През отсетнешни години научих, че точно тук тази източна част на стените е била слабото място на византийските и венецианските защитници на града срещу турците. Преданието разказва, че едно силно земетресение през 1528 година е отворило пътя през разрушената крепост на неканените за полуострова завоеватели на Солун. Бялата крайморска кула "Беяз куле", с която, подобно на главата на една гъсевица, допряла се до самия морски бряг, завършваше тая дълга източна крепостна стена, съвсем не бе още разрушена, както това се направи отсетне по заповед на турските власти. "Беяз куле" – бялата хубавица на Солун, бе сама по онова време заградена от вси страни, включително и откъм морето, с високи ръбести стени във вид на някакъв неправилен шестотгълник, на всеки ръб от който се издигаше по една по-малка кула. Тези оградени стени около самата "Беяз куле" бяха съборени едва в последно време преди войните.

Колкото пъти отсетне си спомнях за този излет около стария Солун, толкова пъти си представлявах този град по-друг, откакто го предаваха учебниците по история. На първо място, представях си го като някаква вълшебна, скрита във високите стени сила, която векове наред е будила любопитството и интереса на околното българско население и която създаде безброй много сюжети в нашия епос и в борбите на героите народни, които са нападали града и скритите зад тия стени Муса Кеседжия и Църна Арапина.

Близо дванадесет години по-късно, след учението ми в Русия и след учителствуването в Придунавието от предосвободителната еноха, имах щастието пак да зърна Солун и да остана вече за дълги години в този хубав, приказен беломорски край като учителка и управителка на девическата гимназия.

Сега вече знаех много нещо за него. Познавах в подробности по-далечната му и по-близка история. Знаех кое бе най-ценното за него. Основаната немного след това девическа гимназия в града чрез ученичките ми ме постави в непрекъснато общуване с всички български жители на града, с почти всички слоеве на солунското българско общество, с някои стари български колонии в града и с други народни центрища, за които малцина по-рано знаеха нещо в по-широки наши среди.

И чудно, борбите на старите българи преди и след Калояна, който през първите години на ХIII век падна пред стените на Солун, не отвориха техния път към града. Това стана много по-късно, при завладяването му от турците, когато българското населенне по един или друг начин, на малки части, бавно, но сигурно се е настанявало в желания град. Кога точно, как и докъде е станало това, ще трябва да ни кажат историците. Ние знаем само едно, че в най-ранни години от първата половина на миналия деветнадесети век, а може би много по-рано, в северните, амфитеатрално разположени части на града е съществувал български квартал от дебърчани-майстори, които, подобно на прославените трънчани от западните части на нашето отечество, прославяха българското трудолюбие, българското градивно изкуство. Техните жилища се намираха около една старинна църква, пак някъде по височините на града. Някои от тези дебрани по онова време се гърчееха. Други изпращаха вече децата си в родните си български училища.

Този стар български квартал, поселен с трулолюбиви майстори, дошли от вътрешността на страната, се намираше вляво от Мидхатпашовото шосе, третата най-дълга паралелна улица освен тази край морето и чаршията, която разделяше града на две почти равни части. Тука преобладаваха някакви стари постройки, останали още от византийско време, но пристройвани отпосле от турците. Друга иитересна улица, преполовяваща града на северна и на южна част, бе Чаршията или тъй наречената "Каламария". По нея имаше доста български дюкяни. Особено бе окупирана от българи занаятчии централната част, известна под името "Казанджийска". Тука лесно бе човек между другите да разпознае трудолюбивия български провинциалец от Прилеп, от Битоля, от Велес, от Сяр и от много други македонски градове. Всичките тези занаятчии живееха разпръснати по разните части на града, но най-вече бяха събрани в квартала, в който обитаваха де6раните. Някои от тези провинциални занаятчии, най-вече най-старите, разказваха, че техни предшественици някога от незапомнени времена са идвали на работа в Солун и първоначално център на българите казанджии, златари и пр. не е била Чаршията, а оная част на града, която още тогава носеше името "Латинска" или "Френска". Главната православна църква на този френски квартал носеше името "Св. Мина" [2]. Тази църква, "Св. Мина" е служила за извършване на християнските треби и за други срещи на българските занаятчии в Солун. Стари хора разказваха, че някога църквата била строена (през шестнадесетия век?) с пари на българи занаятчии. Във всеки случай, дълго преди създаването на българска самостоятелна народна църква и преди схизмата в същата тая църква през големите празници се е служило на български от светогорски монаси, идващи за целта от Света Гора.

Най-характерното за чаршийската улица бе, че тя свързваше двете най-главни крепостни порти на града, западната – "Вардарската", и източната – действителната "Каламария". Към края на източната чаршийска част стърчеше Диоклециановата арка с нейните толкова интересии релефи. Точно тая част около арката на Диоклециана бе тогава в по-друг вид, отколкото по-късно, когато малкият площад наоколо й биде разширен, а самата тя подновена в горната си, с хоросан измазана част. По цялата дължина на тая близо два километра чаршийска улица от северната й страна се намираха на всеки няколкостотин метра турските гробници (текета), които според преданието са съхранявали мощите на някой турски защитник на града, паднал в двубой с незнайни юнаци.

Ние често запитвахме стари хора да ни разкажат повече върху тия юнашки борби, без да можем да научим нещо по-точно. Но понеже във всяко едно от тези текета, намиращи се по дължината на солунската чаршийска улица, са били запазени и някаквн старинни оръжия, а в едно от тях, казаха ми, имало и боздугани, човек можеше лесно за онова време, когато нашите майки и баби непрестанно ни пееха своите юнашки народни песни за болен Дойчин, Секула Детенце и Църна Арапина, които са се били край "Солуна града", да предположи, че през далечното ни минало като народ Солун е криел видими знаци за най-юначния период на нашата българска история – първите векове след завоеванието на отечеството ни от турците, векове, тъй характерно изразени в героичните ни епически песни.

Така се преплитаха тогава във въображението ми епоси от далечното минало на българина и действителността от оння преминали дни.

По онова време и по-късно главният център на българите в Солун бе доста гъсто населеният квартал край площада "Мулла". До него бяха построени и установени отсетнешните български гимназии, мъжката и девическата. Този български квартал бе твърде интересен, с криви византийски улици, със сгушенн една до друга ктщи, дворове, заградени с високи дувари. Чрез една по-главна артерия, която водеше от морето (от Френския квартал към Чауш манастир и към българската Дебърска махала) главните български центрища се държаха в постоянно общуване. Самият площад "Мулла" се състоеше от развалини, които някога са служели за турски религиозни цели, а видимо – в по-старо и предвизантийско време, са били римски баии. Някои от по-малките сгради на тия римски бани стърчаха още като полуразвалини срещу отсетнешната наша българска девическа гимназия, но в най-ново време и тука непросветени хора бяха сложили отпечатък на разрушителното си дело, като превърнаха "Муллата", този куп от полуразрушени стари постройки, в мегдан. Понеже малко години по-късно, когато на двеста метра източно оттам бе строена българската болница на Христович, насреща се намери едно подземие, обширно в основите си колкото един истински грамаден четвъртит купол. Наши майстори българи ми казваха, че това подземие със здрави хоросанови основи и много отделения било свързано с "Муллата" посредством един дълъг канал (лагъм). Подновени ли са тия тогава открити разкопки – не ми е известно. Зная само, че в дълбочините на подземията неведнъж, завързани с въжета, влизаха по-млади майстори и се връщаха с разни стари предмети.

Най-гъсто населеният български квартал, в който малко по-късно бяха построени двете първоначални училища (едното образцово, другото – "старото") и двете български гимназии, със своя център почиваше точно върху тези развалини и тези подземия.

Не е безинтересно да се спомене, че измежду първите български учители имаше не един и двама, които с любов и особена грижливост проучваха тази старинна почва на античния Солун. Между тях на първо място трябва да се постави Васил Кънчов. Когато турските власти разбраха това, заповядаха да се зарият с много стотици кола смет всичките тия дълбоки основи и лагъми, а по-късно върху тях бидоха построени нови къщи, без да могат да се разбият старите римски постройки в основите им. Целият този блок от подземни галерии е добре известен на старите жители на българския квартал. Центърът му се намира през една улица южно от бившата болница на споменатия български лекар Христович.

Който по ония времена искаше да срещне свои роднини от провинцията, да се види с българските търговци, да зърне типичните македонски кираджийски кервани, той трябваше да иде в Малта хан, Бююк хан, Бошнак хан, Манастир хан, в западните части на града, в които също така живееха много българи. Всяка от тези грамадни странноприемници, които се намираха в Латинския (Френския) квартал, представляваше от себе си грамадна късносредновековна постройка, съградена в някогашен вид от големи блокови камъни, с грамадни сводови порти, встрани от които висяха тежки железни врата, а в тях врязани – други по-малки врати. Дворищата им бяха обикновено четвероъгълни, от всички страни заобиколени с чардаците на хана. Долният етаж служеше да побере цял керван от коне, а горният етаж бе за пътниците. Предният двор до главните врата служеше за тържище. В него винаги гъмжеше от хора – българи от всички отдалечени краища на вътрешността, местни турци, гърци, евреи, чужденци. Някои от тези съвсем безспорно за мене венециански сгради отсетне бидоха подновени, но обезобразени, а други, чини ми се, като Малта хан, и до последните дни преди войните още останаха в средновековния си вид, точно насреща колежите на католическата конгрегация на августинците или на баптистите.

Явно бе, че всички тези тържища и странноприемници някога са служили за същата цел и в тях са ставали срещите между българските търговци и чужди търговски представители (латини, венецианци и пр.), които в миналото изглежда сами са идвали до нашите пристанища и не са си служили с посредници.

Друго, макар и по-малко българско поселище вътре в стените на стария Солун по онова време, се намираше към източния изход на Чаршийската улица, вляво от "Каламария" и недалече от Диоклециановата арка.

Малко вляво от арката, през няколко тесни улички, се стигаше до триъгълен площад, образуван между стари къщи с дълги, схлупени покриви и между железните решетки и грамадната врата от двора на валчестата джамия "Св. Георги", която във византийско време (както и сега, след като гърците туриха ръка на трада) е била съборна църква, а в римско, предхристиянско време – езически храм.

Формата на тая грамадна валчеста постройка е твърде подобна на този малък "Св. Георги", който и днес стърчи всред София на малкия площад пред "Батенберг".

На североизток от този грамаден езически храм, завещан изцяло от хиляди години иа Солун, тогава се намираше хубава, издълбана от каменен блок стълба, висока от един и половина до два метра. На нея, според преданието, се е качвал апостол Павел и е проповядвал на солуняните на открито пред храма "Св. Георги". Често ми се случваше тогава, колчем отида да се любувам на монументалната римоезическа сграда, да срещна групи от наши български селяни от околните солунски села на поклонение пред тази свещена каменна стълба, на която е стъпял и проповядвал великият християнски апостол Павел. По онова време турците бяха по-благосклонни към българското население и потърпеливи към религиозния му мистицизъм.

Твърде интересно за отбелязване е тук, когато става дума за квартала "Св. Георги", че в противоположната част на двора, зад старите турски гробници, някои от които бяха достойни за адмирация като каменни паметници на арабското изкуство, се простираше малък квартал, почти прилепен до източните крепостни стени на града, населен пак от българи от западномакедонските краища, и тука – предимно дебрани, някои от които се вече гърчееха.

Къщите им бяха много стари, строени от доста големи камъни, както се виждаше, по произход от полусъборените на това място градски стени. От улицата тези къщи имаха само по няколко прозорци на високата част на стената, а в повечето случаи по стените имаше тесни процепи (метеризи), през които можеше да се вижда (евентуално и да се стреля) навън, без скрития зад процепа да бъде видян или стигнат по някакъв начин. Всички врати на тези къщи бяха градени от тежко дърво и масивно желязо, а повечето от тях бяха засводени. За нас бе непонятно как българи можеха почти в сърцето на града да живеят в такива закрепостени старинни къщи. Понеже явно бе, че тези къщи са били строени след събарянето на градската крепост, намираща се в близост на този български квартал, жителите му са били за всеки случай заставени да строят здрави каменни къщи и да се добре залостяват.

Някои от обитателите на този квартал, българи каменоделци, майстори зидари и майстори дърводелци, не знаеха кои от техните предшественици и кога са били заселени в квартала на солунския "Св. Георги". Те знаеха, че са дебрани, и приказваха на дебърски диалект. Но те и жените им вече бяха облекли градска носия. Само тяхното характерно "коде" (къде) ги издаваше навсякъде. Тука едно от най-старите семейства беше семейството Кузманови, от голям род с много синове, дъщери и внуци, някои от които отсетне дойдоха в нашите български училища, други след войните се изселиха в свободна България. Най-старите от тези кварталци дебрани говореха, че някога светогорските български манастири са имали свои метоси в Солун, а именно на "Ясиол", един голям площад (стария Хиподром), който се намираше недалеч южно от "Св. Георги", южно от главната чаршийска улица и от Диоклециановата арка, и че някога там са се събирали да учат българско четмо, да разискват народни работи и да дават по нещо в помощ на църква и училище.

Аз сама зная, че почти едновременно с моето първо идване в Солун по онова време в града се подвизаваше игуменът на светогорския Зографски манастир на име Христодул, по рождение от Охрид. А малко по-късно от Христодула на сцената се яви калугеринът (отсетне също игумен на Зограф), папа Калистрат. Тези общувания между Зограф, Хилендар и българските метоси на "Ясиол" не бяха спрели и по-късно, въпреки това, че българите в Солун си бяха построили вече нови съвременни училища.

Дали под пепелището на далечното минало на тоя хубав и голям беломорски град и в миналото на българския народ в Македония, на тия описвани от мен български солунски центрища от една далечна епоха, се криеха само наши трудолюбиви търговци, майстори, дърводелци, или пък между им можеха да се търсят и някакви болярски потекла, не зная. Зная само това, че българските съкварталци на "Св. Георги" живееха по болярски, бяха снажни, красиви руси хора и имаха в целия си живот и в изгледа си нещо благородно. Много от тях са били с течение на времето погърчени. Повечето от тези стари български родове бяха тогава, недълго след първата половина на миналия век, добре познати на всеки просветен българин, който идваше за по-кратко или за по-дълго престояване в Солун. Тези знатни български семейства имаха някакъв култ към "Св. Георги", до странните валчести куполи на който живееха от поколение на поколение. Интересни съвпадения можеха да се теглят между този светигеоргевски култ на солунските болярски поселници и култа на хилядите български селяни от цялата страна, идващи да се поклонят в обширния двор на "Св. Георги" на каменните стъпала на който е проповядвал св. Павел. Изобщо няколко квартала, влизащи в чертата на стария заграден от крепостта град и населени от българи, като се почне от венецианския (латинския до "Св. Мина") Чаушмавастирския до този на "Мулла" (отсетнешния училищен български квартал), а също от квартала на казанджиите до този на "Св. Георги" и на "Ясиол", бяха солунски квартали с установен самобитен, оригинален български живот не само от средата на миналия век, но много по-отрано. Ние не можем сега да кажем колко бяха българите на тия квартали в стария Солун. Известно ни е само, че повече от тях живееха в непрекъсната свръзка с хората от вътрешността на македонските български земи.

Много по-късно, към края на деветнадесетия век, Солун бе вече напълно изскочил вън от старата си и средновековна черупка, образувана от крепостните стени и се бе разпрострял далече на запад към Вардарското поле и далече на изток към склоновете на Хортач и Халкидика. Една добра част от всички тия нови квартали на града бе българска. Такива нови и многобройни български квартали бяха и продължават и сега да са: Вардарията, Пиргите и Трансваалския квартал. За тях аз давам отчет другаде в моето изложение.

За тях ще имам случай, ако ми стигнат сили, и други път да кажа нещо. Тяхното развитие, напредъкът им и закрепването им бяха развитие, напредък и закрепване на българщината и на българската култура. Като си спомням за солунските старини, свързани с песните на народа ни и с душата на най-южните беломорски българи, твърдо вярвам днес, към края на моя живот, по-твърдо и по-самоуверено от всеки други път в миналото, че опити, вършени след войните да се унищожи един многовековен културен всебългарски център от първа величина, какъвто безспорно е Солун, не бива да успяват. Българската култура трябва, независимо от всякакви политически комбинации, да има свой свободен достъп в него. Историята е показала, че сиво-жълтите зъбестн крепостни стени на града все ще продължават да се вслушват в говора на мътния Вардар, в шумолението на водите от водопадите на Воден, на Бигла, на Кожук, на Дойран и на Беласица.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Има предвид така наречената Централна махала.

2. Гръцката църква "Св. Мина" е строена в IX в. По време на османското иго не е превърната в джамия. В нея архимандрит Теодосий Синаитски служи четири години, а в 1838 г. тук се помещава и първата българска печатница. Засега не се намериха данни, че българи са помагали при изграждането й през "шестнадесетия век".