ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева

В КИЕВ ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ  ВЕК

(Под заглавие "Българките в Киев", поместено в: Мир, 36, No 8937, 19 април 1930, с. 4)

Когато след неколкодневно гостуване у Николай Тошкови в Одеса стигнах в Киев, Райна – Ранови ме предадоха в ръцете на възпитателката на българките в пансиона на Левашова, обичаната от всички Мария Николаевна Ламанска, сестра на известния руски академик Ламански.

Мария Ламанска!
Тя не бе само възпитателка на българските девици в Киев. Тя бе им покровителка и майка, Нейната обич, преданостъа й, грижите й за нас, българките, бяха безкрайни. Още първия ден тя показа най-голямо внимание към мен, бедното полуизмръзнало от суровата руска зима българско дете. Тя ме скоро стопли в пазвите си. Уми ръцете и лицето ми. Даде ми чисти дрешки. Направи ме да забравя изеднъж патилата на безкрайния път.

Не знам как тогава съм чувствувала грижите на тая добра руска душа. Зная само, че дълго и горчиво плаках, сега за втори път след раздялата с моята майка в родния ми град.

Райна Ранова и тя бе веднага настанена с мен. Ние, приятелките от дългия път, скоро се почувстувахме щастливи под майчините грижи на Мария Николаевна Ламанска – тази умна, добросърдечна и чистосърдечна жена, раздала, както отсетне научих, богатството си на бедни хора и дошла да служи през целия си живот, за да издигне и възпита чужди деца.

Първите грижи на Ламанска не спряха само в пансиона.
Още в ранни зори на другия ден тя ни заведе лично във Фундуклеевската гимназия. "Въведе ни в обществото." Запозна ни с ред руски деца, които отсетне станаха наши незабравими приятелки.

Помня, като да са сега изправени пред очите ми, тези първи дни в класовете на Фундуклеевската гимназия! Моето "въведение" в средата на девиците на тази гимназия изглежда бе приятен дълг за Ламанска. Но това "въведение" отначало бе истинско мъчение за мене, едва си отварях устата дума да продумам. Все пак някаква вътрешна потреба ме заставяше да запитам има ли измежду им българки. На моите срамежливи въпроси веселите бъдещи дружки отговаряха с висок смях, който и днес, цял човешки живот по-късно, звучи в ушите ми като някаква незнайна песен.

Смяха се на моя руски език, макар да смятах, че все пак не съм съвсем "боса" по него.

И ето защо.
До заминаването ми от Цариград за Одеса, месец и повече време, мене, бедното странствуващо дете, израсло след смъртъа на баща ми сред немалко лишения, изведнъж бяха поставили в Цариград в богата обстановка. Тогавашният руски посланик [1], не зная по чия препоръка, се бил смилил над мене и заповядал, докато се намерят добри хора, с които да отпътувам за Одеса, да бъда дадена в грижите на Елена Ивановна Орлова, възпитателка на двете тогава малки деца на Игнатиев, руски посланик в Цариград. Възпитателката Елена Ивановна Орлова по онова време живееше заедно със семейството на посланика Игнатиев в цариградското предградие Бююкдере.

Там, под ръководството на тази мила, доста стара, благородна жена, започнах да уча руски език. Помня, един ден сам Игнатиев ни завари в градината с книга в ръце и запита първата ми учителка по руски дали съм вече достатъчно напреднала, а към мене, стараещ се да подражава на нашия народен български говор, отправи въпроса, защо се казвам Царевна. Отговорих, че баща ми, какт често ми е казвала майка, поискал това, като сменил първоначалното ми гръцко име Василка с българското име Царева, или както ме бяха отсетве порусили – Царевна.

Бедният ми добър баша, помня го като в сън, бях на пет-шест години, когато за последен път замина [2] и остави майка ни и нас, децата, сами. Но сега тука, в Цариград, вече поотраснало момиче, съвсем не подозирах, че сянката му заедно с тая на неговия брат – моя чичо Константин, може да витае някъде наблизо по цариградските зандани.

Предполагам Игнатиев да е останал доволен от детския отговор. Отминавайки ни бърже, помня, той се смееше така хубаво, така непринудено, също както отсетне се смяха в Киев представените от Ламанска руски дружки, по всяка вероятност – поради моя руски език.

Българки намерих в Киев скоро след това в подготвителния клас, в който Райна Ранова и мене бяха поставили да изправим езика си, а също да учим френски и немски.

Отсега натъй ние бяхме вече в средата и на наши съотечественички. Това бе за мен истинска радост. Макар и деца по на десет-дванадесет години, ние с радост и пълни с мили спомени за нашите български земи се сдушихме още с първото свиждане. Сдушиха се с нас и рускините, които разбираха радостите ни.

Така незабелязано, заживели с най-добри надежди един ден отново да зърнем бащин дом и роден край, ние започнахме да свикваме с руския живот, като че ли отдавна да сме се били сродили с него.

Първа поред от българките, с която се запознах, бе Магдалина Царачинска от Самоков или от Ихтиман, сега М. Георгиева. Тя бе тогава пъргаво и живо момиче, както се вижда и до днес от подарения ми от нея портрет. Царачинска не беше за дълго в нашия Левашовски пансион, тя остана в него само за кратко време, както и Екатерина Пенева, сега г-жа Каравелова, с която ме свързват най-мили спомени от ранно детство в Русия.

Пъргава и жива като Царачинска бе Димиева от Велико Търново, отсетне моя колежка в Солунската девическа гимназия. Димиева, която бе дъщеря от сестра на Ст. Стамболов, дружеше със сродницата Фания Стамболова.

Добрата Фания! Тя не можа да издържи до край суровия климат и отмина във вечностъа още млада – в Киев.

Друга българка бе Желязова от Тулча. Умна, сдържана, малко приказлива, тя бе една от симпатичните. Може би тя се представяше на мен такава и поради обстоятелството, че ние двете произхождаме от двата най-отдалечени един от други краища на българските земи – Тулча и от Струга!

От последните руски години досега за Желязова не съм чувала нищо. Зная само това, че когато годините на моя живот напреднаха и когато остарях и често слушах да се пее песента за "златна Добруджа", неволно си спомнювах за Желязова и за Тулча.

И колко съм далече сега от киевските години!
Все пак, чини ми се, от съотечественичките си, срещнати още през първите години във Фундуклеевската гимнавия и в Левашовския пансион, не забравих нито една. След Екатерина Пенева – сега Каравелова, в Киев дойдоха Нина Калудова от Котел, също Икономова, отсетне г-жа Мирска от Варна, а след Икономова дойде Теодорова, роднина на Константин Стоилов, и Брегова, роднина, ако се не лъжа – сестра, на Евлогий Георгиев. Най-сетне дойде Кръстина Бацарова, сега известната у нас стара учителка и възпитателка на младите български поколения.

Тези бяха българките по мое време в Киев. Тях поне помня. Помня още, че те всички бяха прилежни и примерни девици. Обичаха ги и възпитателките, и учителките ни. Обичаха ги и руските момичета. Обичаха ги даже и малкото сръбкини, които заедно с нас се учеха в Киев.

Спомням си и за най-малката от сръбкините, за Сретенович от Крагуевац. Тя бе добра и винаги примирителна във вечните спорове из областъа на историята и на народностното надмощие на българи и на сърби.

Приличието бе, разбира се, почти винаги запазвано. Ние знаехме, че над нашите жарки патриотически воли стояха разпоредбите на девическото общежитие и строгият контрол на добрите ни възпитателки рускини, Но идваха моменти, когато равновесието и приличието биваха нарушавани от по-малобройните, но по-настойчиви и по-буйни сръбкини, измежду които имаше обаче и благоразумни и мили деви.

Така, когато от време на време друга игрива сръбкиня, Протич от Белград, речеше да изкаже някакво недоволство от нас, българките, Сретенович винаги взимаше правата страна. Протич, това разгалено белградско момиче, дъщеря на сръбски по онова време министър, остана в Киев само една година, след което дойде майка й и си я прибра.

Трета сръбкиня, наша съученичка, бе Предич [3], едно дребно и свито, но добро по душа момиче. Спомням си, че със сръбкините говорехме често за български и за сръбски земи. Никоя от колежките сръбкини никога по онова време не изместваше границите на сръбските области по на запад от Ниш и по на юг от Шар. Може да се каже, че сръбкините не обичаха много нещо нас, македонските българки. Все пак те ни почитаха доволно.

Помня веднъж при нас, в Левашовския пансион, дойде да посети сръбкините тогавашният белградски митрополит Михаил. Нему Мария Николаевна Ламанска представи и нас, българките. Като дойде моят ред, тя каза: "Миладинова от Струга". Старият сръбски митрополит отговори на руски, че често слушал за баща ми и стрико ми Димитър и Константин Миладинови, че му била известна печалната участ на тия "двама добри българи". Запита ме освен това имам ли известия от нашия край и дали малкото гърци още пакостят на българското население в Македония. Такива бяха правдиви отношенията на мнозина от видните сърби тогава към нас, българите от Македония,

Помня, преди сръбския митрополит, няколко пъти Фундуклеевската гимназия и Левашовския пансион бяха посетени и от престария наш митрополит, заточения поради униатството си Соколски [4].

Соколски прекарваше тогава последните си години в една от отдалечените киевски лаври на Днепъра. Бе много стар, но бодър, оригинален и смешник старец. Ламанска казваше, че бил останал без всякакви средства – на милостъа на руските братя. Все пак, той оставяше след всяко посещение на Мария Николаевна Ламанска по няколко рубли, пари, които тя трябваше да разпредели между българките, лишени от достатъчно средства. Какво можеше да се стори с по няколко копейки, които се падаха на всяка една от бъгарките! Но мисълта и вниманието на престарелия и заточен старец към нас, българките, бяха твърде голями. Щастливи, ние често молехме Ламанска да му предаде по някакъв начин нашата благодарност и нашата радост. Не зная защо, но дядо Соколски при неколкократните си посещения в гимназията и в пансиона показваше нескривана враждебност към сръбкините, които му бяха също представлявани. Дали на младини тая сега белоснежна глава не бе ходила в Белград и не се бе опознала добре със сърбите като легионер?

Взето общо, ние, българките, рядко се виждахме. Между другото, това се дължеше на строгите разбирания на управителката Надежда Ивановна Полякова, казачка по произход, заместила още през нашите първи киевски години вече покойната началница Соколова.

Полякова по природа бе строга възпитателка и ръководителка. Но за тези, които знаеха правилно да четат в духовния й мир и да откриват скритата й душа в дълбоките й черни очи, тя имаше добро сърце. Благодарение на нея нашият живот, животът на българските ученички в Киев, бе сплетен от непрестанен труд, от учение и пак от труд. Тъй както Ламанска бе сърцето за нас, българките, които се чувствувахме подслонени като малки пиленца под крилете на нейната обич, така Полякова бе умът, който направляваше всичко наоколо ни.

Нне бяхме длъжни да шием роклите си сами, да помагаме в стопанството, да не губим нито минутка нахалост от този и така къс живот.

Това направление и това възпитание някак като че ли естествено подхождаше на нас, българките. Ние от дома си бяхме учени на труд и на мъки.

Не мога да се оплача, в Киев имаше и дни на веселие и на радост. Това бяха неделните дни. В църква ни водеха само за един час, да чуем "Отче наш" и проповедта, "да си очистим душите от детските грехове", както се изразяваше главната ни надзирателка Ламанска. Имаше срещи и в големия салон на Фундуклеевската гимназия. Имаше музика и песни при Мария Николаевна Ламанска и при другите ни възпитателки: Оловянишникова, Доброволска и най-оригиналната – мадам Дяченко.

А има е от време на време посещения и от българите, живущи тогава в Киев или дошли там за наука. Между им запомнила съм имената на Каролев, студент в Духовната академия, отсетне преди освобождението на част от българските земи – директор на Габровската гимназия., Ст. Петков, също и той от Духовната академия и преподавател по българска история два пъти седмично за българките във Фундуклеевската гимназия. Не зная дали паметъа не ми изневерява, но чини ми се, той бе роднина на Магдалина Царачинска. По-късно той замина някъде в Западна Европа, дето напуснал духовния си сан, и най-сетне се установи в столицата на България.

Посещаваха ни още: Петър Вълков, заместникът на Петкова по българска история; Христо Стоянов и Сава Мирков. Първият – студент в Москва и временно пребиваващ в Киев, вторият – студент по медицина, също в Москва.

Тези бяха нашите гости, а някои от тях – наши български преподаватели. Малко по-късно видно място между учащите в Киев българи заемаше Станимир Станимиров.

Редовните ни учители руси бяха хора, известни на своето време. Така по словесност ни преподаваше Задерацки, по география – Тимченко, по литература – Андрей Иванович Линиченко, по обща история – Функе, по руска история – Василев и ред други учители по естествените науки, математиката, езиците, имената на мнозииа от които съм забравила вече. Задерацки помня най-добре. Даваше ми често да превеждам на руски народни песни от сборника на братя Миладинови [5]. Особено силно впечатление му правеха нашите епични и юнашки песни. Спомням си, на неговия предмет един ден внезапно дойде в клас високопоставена личност, с целия учителски корпус и с директора начело. Коя бе тая личност по име, не мога точно да зная сега. Но, чини ми се, казваше се княз Олденбургски, главен попечител на всички руски държавни училища. Олдевбургски зададе ред въпроси на нас, българките, и забеляза на Задерацки, че не е още напълно изгладил руския ни език.

Колко съжалявахме ние, българките, учителя ни Задерацки за тази публична бележка, направена с важен тон на мъмрене! По-сетне, в горните класове, често си спомняхме за това знаменнто посещение. Но сега вече сам учителят по руска словесност неведнъж подчертаваше, че сме се изравнили по език с рускините.

И друго едно високопоставено лице съм запомнила отъогава. То е Дондуков-Корсаков, попечителят на киевските държавни училища. Той посети многократно училището и живо се интересуваше за възпитанието и учението на нас, българките; и на всички славянки, дошли за наука в Киев.

Често при тия посещения поднасяхме нему и на семейството му бели рози, грижливо стъкмени от Мария Ламанска. Като малки ние тогава не разбирахме значението на голямото внимание, което оказваха чрез нас на нашия народ подобни високопоставени лица.

Какво може още да се каже,за Киев?
Отидохме деца, завърнахме се отгледани и отраснали хора, чини ми се, добре подготвени за училищна работа и за живота.

Трябва да призная лично за себе си, аз се простих с Киев не без мъка, но не и без радост, че след толкова години руско учение пак ще видя родните поля и гори, пак ще чуя кръшното българско слово.

С Киев се простих с мъка – поради доброто сърце на тази типична рускиня Мария Николаевна Ламанска, поради майчинските й грижи към нас, българките; а поради безкрайната й преданост, с която денонощно обсипваше нас, бедните българчета, ние й дължахме и й дължим вечна признателност, както дължим вечна призвателност на всички други наши учители, учителки и възпитателки от Киев.

И днес още измежду образите, които пазя като най-скъп земен дар от киевските години, неизгладими остават в душата ми тези светли лица на учителки и на възпитателки, отдавна вече покойници.

Особено на тези първи наши възпитателки ние, българските девици, дължим същата оная дълбока признателност, която българският народ дължи на руския народ от епохата на Освобождението.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Руски посланик в Цариград за периода 1864-1877 е граф Н.П. Игнатиев. Вероятно Ц. Миладинова има предвид застъпничеството на М.А. Хитрово, който през 1864-1868 г. е секретар на руското посолство в Цариград.

2. Има предвид арестуването на Димитър Миладинов на 16 февруари 1861 г.

3. В Текста "Прелич". Отнася се за Милица Николова Предич, дъщеря на Анна Предич-Радославова. След завършване на обучението си в Киев е учителка във Варна.

4. Йосиф Соколски (Тодор Петрович), униатски архиепископ (ок. 1786 - колибите Нова махала, дн. квартал на Габрово; 1879 - Киево-Печорската лавра) - участник в църковно-националната борба. Основава Соколския манастир (1832) и полага грижи за просветата в Габрово. Подписва акт през 1860 г. за църковна уния с папата, но по-късно се отказва и заминава (отвлечен - В.К.) за Одеса. Ръкоположен е в Рим за български униатски архиепископ (1861). За посещението на Йосиф Соколски споменава и С. Икономова в спомените си. Лично подарява портрета си: "Йосиф архиепископ Соколский, Киев, 1874 г. юния 12й. На Царевна Миладинова."

5. Български народни песни. Собрани од братя Миладиновци, Димитрия и Константина и издани од Константина. Загреб, книгопеч. А. Якич, 1861.(1), VII, 542 с. Сборникът е най-крупното творческо дело на двамата братя, с широк отзвук и висока оценка сред славянската и европейската общественост непосредствено след издаването му.