ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева

ЗА ЦАРИГРАД ПРЕЗ 1874 ГОДИНА

(Поместено под същото заглавие в: Мир, 36, No 9021, 2 август 1930, с. 4)

Към средата на месец юни 1874 година ние, няколко българки, завършили образованието си в Киев, бяхме на път през Одеса за Цариград.

И този път Райна Ранова и майка й, моите почти непрекъснати съпътници и добри приятелки през руските тодини, Магдалина Царачинска и аз, една хубава утрин, изпратени от наши познати руси и българи, качихме се на новата железница, която вече свързваше центъра на руската земя с черноморските пристанища и минаваше през Киев.

Дълго преди това слушахме да се говори как удобно и бързо се пътува с това "нововъведение". От излизащите по онова време журнали знаехме, че на Запад бързите железопътни съобщения се ширеха с всяка нова година.

Ние се намерихме веднага в един голям вагон с няколко отделения, в които въпреки лятното време бяха наслагани самовари, а около тях – куп насядали мъже, жени и деца. Нашата група се запъти към едно от по-малките отделения, в което бяхме въведени. Там трябваше да бъдем представени на двама пътуващи българи, погрижили се да се настанят предварително, за да запазят места и за нас. Единият от тези съпътници бе широколик, твърде къс на ръст, с черна дълга брада, която не отговаряше на едва ли не младенческото му лице, а другият – сух, слаб, с подвижни живи очи и доста високо чело. И двамата седяха насреща до малките прозорчета и беседваха разпалено.

Не помня кой ни въведе и кой ни запозна с тези млади българи. Но спомням си, те и двамата като ни видяха, скочиха от местата си, погрижиха се да бъде прибран багажът ни и скоро ние, трите българки, завършили образованието си и пътуващи за родните места, станахме добри събеседници и узнахме техните имена.

Първият бе Димитър Благоев [1], учил някъде из Русия, къде – не зная. Той се каза родом от костурските села из Югозападна Македония. Какво бе учил този на вид толкова оригинален младеж, нищо не мога да си спомня в тоя момент. Зная само, че той бе твърде краен в политическите си убеждения. Чух даже да се произнася прозвището му "нихилист".

Нихилистите по онова време бяха низвергнати от руското общество. Смятаха ги за опасни и ги преследваха. Благоев говореше буйно. Търсеше винаги да уязви богати и властници. Особено ненавиждаше тези, които изпращаха съмишлениците му в Сибир. Той самият бил неведнъж преследван поради крайните си убеждения.

Трябва да кажа тука, че такива и подобни разговори не бяха нещо ново за нас. Още в киевския Левашовски пансион и в гимназията бяхме чували да се говори за руския нихилизтм. Тогава социализмът не бе още много на мода.

Нихилисти е имало и ученички, за щастие – нито една от българките. Колкото до някои млади българи, слушахме, че са се били увлекли в пътя на крайностите, а някои от тях, от ония времена още, отнасяха тази евтина стока със себе си и в България. От устата на млади момичета рускини, наши съученички, неведнъж се чуваха проповеди за бунт против учители и учителки. Когато това достигнеше до ушите на учителите ни, тези проповеднички биваха наказвани и уволнявани.

Насреща, в другия ъгъл на новия железнопътен вагон, върху една торба спеше един снажен русин, по всяка вероятност – помешчик. Благоев често показваше на него. Наричаше го "бездушна твар", напълнил торбата си с "рубли". Младият българин бе готов едва ли не да държи цяла реч против този безгрижно спящ човечец, без да го познава, без да знае нищо за живота му.

На Благоева отговаряше вторият наш съпътник, за когото чухме, че бил Трайко Китанчев [2] от Ресен. Колкото този втор наш спътник бе слаб и сух, толкова той ни направи впечатлението на смел защитник на здравите български убеждения. За него проповедите за руския нихилизъм нямаха никакво значение. Китанчев забравяше и Русия, забравяше и целия свят. Нему не влизаха в работа вътрешните раздори сред руското общество. Той не искаше да знае нито за крутите мерки, които взимаха руските управници против разпространяващия се руски нихилизъм, нито за страданията на эаточениците в Сибир. Трайко Китанчев говореше само за освобождението на българския народ в Мизия, Тракия и Македония – трите географически понятия, трите големи български области, съдбата на които по онова време вълнуваше нашата просветена младеж; доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се помогне за освобождението на българския народ.

За този млад разпален патриот свободата на родината бе всичко. Той укоряваше руските нихилисти и техните последователи като събеседника си Благоев и ги наричаше бъдещи разорители на народа си. Колкото и да бе нервен в обясненията, Китанчев имаше и нещо свежо в себе си. Когато Благоев не разбираше от дума, Китанчев махаше с ръка и ставаше весел и пускаше една след друга шегите. Тези шеги твърде много забавляваха нас, младите абитуриентки, но дразнеха "нихилиста" Димитър Благоев.

Тия спорове и тия разговори бяха безкрайни през целия път от Киев до Одеса. Ние бяхме вече престанали да ги следиме. Нас ни занимаваха нашите мисли. Ние си мислехме за родния край, за майка, за учебното дело, което ни очакваше. Но ние не скривахме, че сме на страната на Китанчева. С желанията и стремежите си той бе толкова близък до идеалите на целокупния български народ, до болките му, до нуждите му. Пък той бе и по-внимателен към нас, присъствувашите млади българки. Той говореше за освободителното движение, за Букурещ, за българските дейци там. Често шеговито подмяташе на мен и на Царачинска, че ще пътуваме за Цариград при "патрици и владици". Споменаваше името на Петко Каравелова [3], който по същото време бил на учение в Русия. Носталгията, която ние всички имахме за България, бе безкрайна. Нашият копнеж бе час по-скоро да стигнем дома.

Слава богу, Одеса тури край на споровете на двамата млади българи.

Дълги години по-късно научих за съдбата на двамата съпътници. Димитър Благоев бил станал водител на тесните социалисти в България, а Китанчев, по образеца на всички будни умове, възпитани в духа на букурещката школа, по-късно стана водител на първата македонска революция [4], а именно на тая откъм деветдесетте и пет години на миналия век.

Рошавият "нихилист" Димитър Благоев от 1874 година не бил се много изменил до края на живота си – толкова силно е била подействувала руската "нихилистическа школа". Щом си спомнех за Благоева, все ми е идвал на ума спящият помешчик с "пълната торба рубли".

Китанчева срещнах много по-късно като учител в Солунската гимназия. След учителството си в тая първокласна българска гимназия Китанчев, както е известно, вдигна казаното македонско въстание в Пирина през 1895 година и с това и той на свой ред оправда придобитата от най-млади години руска националистическа и славянофилска школовка.

Не помня закъде заминаха Китанчев и Благоев от Одеса, но тук те се отделиха от нас почти скарани.

От Одеса и ние, всяка по своя път, тръгнахме за нашия благословен от бога юг. Аз останах с Царачипска, а Райна Ранова и майка й заминаха за Белград,, където Райна скоро се е задомила.

Царачинска и аз бяхме на гости у гостоприемното одеско семейство на Николай Тошкови, а няколко дни след това с първия параход отпътувахме за Цариград – тогавашния наш най-голям център, в който се събираха народните дейци в предвечерието на Освобождението.

В Цариград, види се, бяха известени за пристигането ни.
На кея пред Златния рог ни посрещнаха Георги Тишев, тогавашен секретар на екзарха Антим I [5], майка ми, която бе дошла от родния ни град заедно с учителя ми от детинство – Икономов, неколцина знатни търговци-кюркчии от Охрид, между които си спомням имената на Мангов, Кецкаров, Точков и други.

Георги Тишев веднага след слизането от парахода в предобедното време ни отведе направо в Екзархията. На мен Антим I показа писмо от охридския владика Натанаил [6], с което последният препоръчваше на екзарха да ме изпрати като учителка в западната българска столица Охрид, както тихо и подчертано на няколко пъти каза и Негово Блаженство.

Ние обаче трябваше да чакаме в Цариград известно време – до пълно уреждане на въпроса за назначението. Тишев ни представи повторно на Негово Блаженство първия български екзарх, който сега вече твърдо установи, че Царачинска и мене ще изпратят за учителки там, дето диктуват интересите на учебното дело.

Докато Екзархийският съвет реши окончателно в кой град ще учителствуваме, живяхме у внучката на дядо Антим в Ортакъой, една добра и твърде милостива жена, която обслужваше грижливо нас, двете киевски възпитанички. Моята майка, тя бе почти непрекъснато с нас и като всяка майка настоятелно действуваше да ме назначат за учителка в западнобългарските, в македонските земи, за да съм по-близо до родния град или, ако е въ.зможно – в самия него. Майка даже нескрито заговори, че ми била избрала кандидат за женитба; на което с моя свикнал повече на руски говор език отговарях с весел смях, подиман и от Царачинска, благодарях на добрата ми майка за полаганите грижи, като й казвах; че е още твърде рано за това. Бедната ми майка, сега виждам колко нежни чувства е хранила тя към мене. Нейните грижи бяха знайни за всяко синовно сърце майчински грижи. Моите грижи обаче бяха не по-малки от нейните, само че от съвсем друго естество.

Осем години работих в Русия немалко усърдно в едно направление, което чувствително се отдалечаваше от старанията на тогавашната българска майка. Можех ли така изеднъж да скъсам с желанието си да уча и аз децата, както са учили и мене? Нямаше ли това да наскърби паметъа на покойния ми баща Димитър Миладинов? Тая памет бе за мен всичко. Тя изпъкваше винаги на преден план във въображението ми – жива, плътна, особено тука, в Цариград, където гърци и турци го бяха погубили само преди дванадесет години.

Затова молих майка да ме остави спокойна със своите майчини грижи. Да ми помогне да сторим всичко възможно да открием, ако се може, незнайните гробове на баща ми и стрико ми, Димитър и Константин Миладинови. Всичко обаче остана напразно. Навсякъде ни казваха, че след мъченическата смърт на двамата братя Миладинови Патриаршията се бе погрижила да направи гробовете им незнайни.

В тази наша грижа и в този наш дълг майка ми и аз намерихме топлото съдействие на Драган Цанкова [7], който през цялото пи стоене в Цариград се носеше бащински с Царачинска, с мене и с майка ми. Той разпитваше лично всеки от по-старите цариградски търговци-българи, които се бяха запознавали или които са виждали баща ми и стрико ми, докато са били в тъмницата. Драган Цанков даже, като научи, че имам в себе си от Русия портрета на Константин Миладинов, в присъствието на д-р Чомаков повдигна въпрос, дали не би било добре да се възпроизведат ликовете на братя Миладинови, и понеже узна от моята майка, че портретът на баща ми не бил запазен, поръча да може по някакъв начин да се възпроизведе по запитване.

Помня, малко по-късно, майка ми и аз описвахме на д-р Чомаков чертите на Димитра Миладинов. Аз си спомнях, когато баща ми ни остави за последен път, бях дете на шест или на седем години. Цяло изпъкна във въображението ми неговото миловидно, валчесто като пълна месечина лице, с изпъкнали ябълчни кости, с големи черни очи и гъсти вежди, с почти къдрави коси, които често, като се навеждаше да ни милва, падаха на челото му. Баща ми бе по-плещест и по-нисичък от брата си Константина, но баща ми бе лика-прилика на своя по-малък брат Константин.

Всичко това майка ми и аз разказвахме на д-р Чомаков и той обеща по някакъв начин да възпроизведе портрета на баща ми. Какво стана по-сетне с това желание да се възпроизведат портретите на братя Миладинови и да се разпратят по българските земи, не зная, защото наскоро след това заминах за местоназначението си в Шумен. След Освобождението обаче можах да си набавя портретите на баща ми и стрико ми. Един ден през време на учителствуването на стария и почитан наш деец в народното дело от Солунската гимназия Младен Панчев получих от него портретите на баша ми и стрико ми. Същите портрети по-късно видях у солунския български консул Атанас Шопов, бивш екзархийски секретар след Тишева в Цариград.

Добрите Драган Цанков и д-р Чомаков непрестанно се грижеха Царачинска и аз да получим учителски места, при които има най-голяма нужда да се работи за установяването на народно девическо образование. Техните старания не бяха малки и за майка ми, която съветваха да дойде с мене там, където ще ме назначат за учителка. Но майка винаги отказваше. Тя казваше, че трябва да мисли и действува и за другите си деца, останали в родния град.

През м. юли 1874 година в Цариград много от дейците на Възраждането, поради горещините и ваканционното време, прииждаха само от време на време и при неотложна работа. Въпреки първоначалните предвиждания престояването в Цариград продължи и аз имах случай да видя мнозина.

Помня, освен срещи с Драган Цанкова, който ме разпитваше за Киев, за киевските българи и за киевското образование, понеже имаше дъщеря да възпита (чини ми се, тя по-сетне замина да се учи някъде във Франция), и освен срещите с доктор Чомакови – баща и дъщери, посетихме семейството на д-р Карамихайлов, домакинята на което бе една отлична, благородна жена. Не зная дали цариградският д-р Карамихайлов не е бащата на известния столичен хирург д-р Карамихайлов.

Доколкото си спомням, през това паметно за мене лято на 1874 година в Екзархията бяха освен екзархът и секретарят му Тишев още и Иларион Макариополски [8] и Йосиф [9] – бъдещият екзарх, който наскоро бе дошъл от Видин, дето заместваше дядо Антима.

Когато по-късно екзарх Антим I и секретарят му Георги Тишев бидоха изпратени от турците на заточение някъде в Мала Азия, Йосиф се оттегли пак във Видинската си епархия, за да бъде избран не много след това от своя страна за глава на българската църква, а тогава, преди. Освобождението – и за глава на българския народ.

По същото време от "младите" в Цариград бе Стоян Михайловски [10]. Едва ли не още момък, той бе енергичен, чувствителен към всяка неправда. Той обичаше още отъогава да критикува всичко и всички, същият, какъвто остана през целия си живот, трябва да признаем – поради ред големи пороци на българската душа. През това цариградско лято Михайловски бе неразделен другар на Георги Тишев. Срещах ги в Екзархията да се връщат всеки следобед от дългите им крайморски разходки. Еднъж даже ги видях потънали във фотьоите на разкошния файтон на дядо екзарха с буйни черни коне, карани от гавазина, един исполин, бай Стойко. Смяхме се много на тия двама млади хора, така важно разположени в широкия и обшит в сърма файтон на дяда Антима.

Михайловски, според водените от него с всеки насреща му дошъл човек живи и малко нервни разговори, може да се каже, се въодушевяваше единствено от голямото желание да бъде изпратен от Екзархията на учение във Франция. Екзархията обане, изглежда, - не разполагаше с достатъчно свободни парични средства и вместо във Франция ("Франца", както я наричаше Михайловски по турски), изпрати го да учителствува в Македония, чини ми се, в Дойран.

След това си учителствуване, продължило, както научих по-късно, само една година, Стоян Михайловски отиде да учи в Париж. Спомням си още, че Стоян Микайловски от онова време още проявяваше ред дарования. Той често повтаряше, че най-любимите му книги са "Български народен сборник" на Чолаков, един екземпляр от който с подпис и посвещение Ст. Михайловски даде и на мене. "Български народни песни" на братя Миладинови бяха другата му настолна книга. Михайловски често рецитираше цели страници от тия два сборника. С особена грижа заучаваше в най-малки подробности народните умотворения. Най-вече като че ли му допадаха народните мъдрости. Затова ние започнахме да го наричаме на шега "мъдрецът". Няма съмнение, това му допадаше. Царачинска неведнъж го възхваляваше направо в очите.

Интересно съвпадение, казвах си, когато си спомнях за Благоев и Китанчев, от една страна, за Тишев и Михайловски, от друга.

Те и четиримата са били по всяка вероятност синове на по-заможни знатни български семейства. Нито един обаче не поиска да остане на работа при баща си. И първите двама, и вторите двама обичаха далечните страни, най-вече Русия. И едните, и другите се въодушевяваха от неща, стоящи вън от обикновения живот на нашия народ. И все пак всеки от тях бе нещо особено, за себе си. Те стояха като че ли на четири различни становища, на четири различни краища на тогавашната наша образованост: Благоев бе нихилистът по руски образец, или "интернационалистът". Претендираше обаче, че обича България. Китанчев принадлежеше към "бунтарите" от школата на Любен Каравелов и Христо Ботев. За Китанчева народът и нашата народна обич бе всичко. Тишев бе "бюрократът", "човекът на владиците и на патриците". Той бе прототипът на бъдещите наши "чиновници", каквито и днеска с хиляди пълнят държавните и общинските канцеларии. Михайловски бе "мъдрецът", нещо като ученик на Георги Раковски. Михайловски бе любознателният младеж, който, обаче, не искаше да излезе извън своята абстрактна любознателност. Вечно мечтаеше за някакъв по-друг свят и за "Франца", която още не познаваше. Тогава Михайловски не познаваше и българския народ, както го опозна по-късно.

През лятото на 1874 година, въпреки ваканциите и въпреки горещините, животът на българите в Цариград на мен се видя твърде интересен и доста оживен. Освеп групата на "младите" и освен техните "народни мечти", всеки чувствуваше издигането на една здраво подредена и ползотворна обществена сила около Екзархията. Този почти нов български център, някак като държавен център в общирната империя на султаните, подхранваше надеждите на българското племе. Но трябва веднага да отбележа, че благосъстоянието на цариградските ни търговци, занаятчии, абаджии бе едно чудо за мене, дошлата от Русия с фалшивата идея, че у нас е всичко бедно и пусто.

В Цариград кипеше истински живот. От екзарха и владиците до последния абаджия и млекар всички работеха и за народното дело, и за повдигането на частното си благосъстояние. Но всички се бяха сдушили като един човек.

В църковния двор на старата дъсчена църква [11] пред Екзархията, по домовете на споменатите дейци, се срещаха цели групи съотечественици от всички краища на българските земи да беседват, да обмислят, да полагат грижи за народното дело. Тука имаше хора от Пловдив и Русе, от София и Скопие, от Солун и Охрид. Учудвах се на доволния им вид, на радостните им сърца, на свежата им любов към народното дело, на несъкрушимата им вяра в добрия изход на започнатата народна борба.

С такива впечатления останах от Цариград през лятото на 1874 година. Към тези впечатления трябва да прибавя още и срещата ни у доктор Чомакови с тежкия търговец Христо Тъпчилещов, който въпреки многобройните си търговски занятия проявяваше интерес към учебното дело и към народните искания.

В Цариград видях и познатия ми от детинство Хитрово, който бе вече стигнал да стане пръв секретар или съветник на граф Игнатиев. През това лято Хитрово заместваше Игнатиева, който бе със семейството си някъде на почивка в Крим. Хитрово посрещна и майка ми, и мене с нескрита радост. "Сега можем да си поприкажем свободно на руски – казваше той – за напредъка, който българите направиха през последните години."

Хитрово обичаше нашия народ. Той бе един от ония редки руси, които бяха узнали непосредствено болките ни, познаваха стремежите ни.

Моята добра майка ме позасрами и тука. Тя без заобикалки помоли Хитрово да въздействува някак върху ми да замина с нея за родния град и да се задомя. Хитрово познаваше добре българските майки, снизходително се позасмя и я посъветва да почака още малко.

Бе вече краят на лятото. За назначението си не чаках твърде много. Още в началото на септемврийските дни Царачинска и аз бяхме поканени да заминем за крайдунавските мизийски земи, както тогава наричаха днешна Северна България. Царачинска за учителка в Лом, а аз за учителка в Шумен, в който град останах години наред, от 1874 до 1879 – 1880 година и където ме завари Руско-турската война и освобождението на част от българските земи.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Димитър Благоев Николов (Дядо) (1856 - с. Загоричане, Костурско; 1924 - София) е основоположник на българското социалистическо движение, създател и ръководител на революционната марксическа пария на българската работническа класа, пролетарски революционер и теоретик на марксизма на Балканите. От 1871 г. Благоев учи в българското училище в Цариград заедно с Трайко Китанчев, Спиро Гулабчев и др., а след това и в Одрин (август-септември 1874 - февруари 1875 г.). Възможно е през този период и двамата да са посетили Киев. След това Д. Благоев продължава образованието си в Габровската гимназия (1875-1877), учи в Духовната семинария и в реалната гимназия в Одеса (1878-1880), а от есента на с.г. в Петербург. Връща се в България през м. март 1885 г.

2. Трайко Цветков Китанчев (1858 - с. Подмочани, Ресенско 1895 - София) - обществен деец, книжовник, учител. Около 1869 г. се установява в Цариград, където по-късно учи в българското училище и там се сближава (от 1871 г.) с Д. Благоев. През 1874 г. заминава за Русия. Завършва Киевската духовна семинария през 1879 г. и следва право в Московския университет (1879-1880).

3. Петко Стойчев Каравелов (1843 - Копривщица; 1903 - София). Политически и държавен деец, един от водачите на Либералната партия в Учредителното народно събрание (1879). Още през май 1859 г. отива при брат си Любен в Русия и постъпва в Московския университет. След няколкогодишно прекъсване (междувременно преподава история) учи в юридическия факултет.

4. Ц. Миладинова има предвид събитията, свързани с дейността на основаната в края на 1893 г. в Солун Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). През март 1895 г. в София се свиква Първия конгрес на македонските дружества и е създаден Македонският комитет. На Втория конгрес - декември с.г., той се преименува във Върховен македонски комитет. Македонският комитет начело с Трайко Китанчев предприема четническа акция в Македония и Одринско. Взема се и решение за вдигане на въстание и през пролетта на 1895 г. в Македония са изпратени малки чети, а през лятото още четири отряда. За Одринско се прехвърля само една чета. Тази акция на Върховния македонски комитет е известна като "Мелнишко въстание".

5. Антим I (Атанас Михайлов Чалуков) (1816 - Лозенград; 1886 - Видин) е обществен и политически деец, първият български екзарх (от 1872 г.). Завършва богословско училище в Халки и Московската духовна акадения. След Априлското въстание е заточен в Мала Азия (1877-1878). Председател е на Учредителното народно събрание и на Първото Велико народно събрание (1879).

6. Натанаил Охридски и Пловдивски (Нешо Стоянов Бойкичев) (1820 - Кучевиста, Скопско; 1906 - Пловдив) - митрополит (от 1872 г.), книжовник, участник в църковно-националата борба; поддържа връзки с революционни дейци и участвува в подготовката на Кресненското въстание (1878).

7. Драган (Димитър) Киряков Цанков (1828 - Свищов; 1911 - София) - обществен и политически деец, ръководител на униатско движение, редактор на в. "България" (1859-1863). През 1874 г. в Цариград е цензор по поечата и редактира приложението на сп. "Читалище" - "Ръководител на основното учение" и сътрудничи на в. "Източно време". След Освобождението - един от водачите на Либералната партия в Учредителното народно събрание (1879), държавник. Русофил.

8. Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски) (1812 - Елена; 1875 - Цариград) учи в гръцко училище в Куручешме. Като търновски митрополит (от 1872 г.) и един от водчите на църковно-националната борба е изпращан на заточение в Света гора (1845-1850) и в Мала Азия (1861-1864). След 1870 г. е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия синод. Възможно е по това време Иларион Макариополски да е в Цариград, тъй като през м. март 1874 г. по покана на екзарх Антим I напуска Търново, за да участвува в заседанията на Св. синод.

9. Йосиф I (Лазар Йовчев) (1840 - Калофер; 1915 - София). Учи в гръцкото и френското мисионерско училище в Бебек в Цариград (1861-1863) и завършва филологически и юридически факултет в Париж (1864-1870). През 1874-1875 г. временно управлява Видинската епархия, а през 1876 г. е ловешки митрополит. Като бъгларски екзарх (1877-1915) работи за укрепване на Българската екзархия, на църковното и просветното дело в останалите под турска власт български земи.

10. Стоян Николов Михайловски (1856 - Елена; 1927 - София). Учи в Цариград (1872) и учителствува в Дойран до 1874 г., след което завършва право във Франция. Изявява се като адвокат, съдия, преподавател във Висшето училище (дн. Софийски университет), общественик, поет-сатирик.

11. Става дума за първата българска църква в Цариград "Св. Стефан". Временно издигнатият параклис е осветен на 9 октомври 1849 г. Десет години по-късно е подета инициативата за изграждане на нова по-голяма църква (основният камък е положен на 25 октомври 1859 г.). Помощите от българите в Цариград не са достатъчни. Настоятелството на църквата възлага на родолюбиви българи да събират и от вътрешността на страната. Между тях е и бащата на Царевна - Димитър Миладинов. Поради редица причини църквата не е построена.