КАК БЕ СЪЗДАДЕНА БЪЛГАРСКАТА ГИМНАЗИЯ В СОЛУН И ДЕЙЦИТЕ СЛЕД 1869 ГОДИНА

(Публикувано в: Мир, 43, No 11022 и No 11023, 17 и 19 април 1937, 1-2. В текста "Към материала по откриване на бълг. църкви и гимназии в Солун, оставен от Царевна Миладинова-Алексиева и публикуван в Сборника "Солун", трябва да се прибави и следващия материал на други лица.")

Не е право Ст. Аргиров да се държи отговорен за това, което е писал и оставил като спомен и за основаването на Солунската гимназия покойният стар екзархийски чиновник Добри Ганчев.

Още приживе Д. Ганчев е сметнал за нужно спомените му да бъдат предадени, и то само на Академията на науките. Във всеки случай, похвално е било желанието да се запазят такива спомени. Но специално спомените за Солун са на места неясни, на места погрешни.

Впрочем покойният Д. Ганчев сам пише, че бил (през 1881 година) останал в Солун само няколко седмици, време твърде кратко, за да се проучи едно сложно народно дело. Естествено, той не е могъл да предаде и най-необходимото.

Мой дълг е, като съвременник от оная епоха, живял почти целия си живот в тоя хубав и богат град, да кажа това, което зная от непосредствено съжителство с развивашите се факти.

Лично аз се установих в Солун през 1869 г. и останах в него до след Междусъюзническата война от 1913 г. Роден съм в западнобългарската столица Охрид през първите месеци на 1852 година, значи, когато съм дошел в Солун, бил съм на седемнадесет години. Те нищо не са сега, много нещо бяха тогава; на тези години тогава мнозина развиваха самостойна търговия. Като нас млади хора и по-възрастни хора да търгуват и да работят в Солун, имаше от Битоля, от Скопие, от Сяр и дори от Одрин.

Преди 1870 година Солун наброяваше едвам четиридесет хиляди души: двадесет хиляди евреи, десет хиляди турци и дьонмета (евреи потурчени), пет-шест хиляди гърци (измежду им много власи, албанци и пр.). Как тогава може да се говори, че десет години по-късно (1880) .Солун бил "крепост" на тая или на оная друга народност.

Тогава, в 1869 г., пресмятам българите на не по-малко от 2 – 3 хиляди, независимо от непрекъснатите прииждания и от това, че през пазарните дни градът бе посещаван още от толкова хиляди селяни от околните български села. (В 1913 г. българите в Солун бяха близо двадесет хиляди.)

Тогава, през 1869 г., българите живееха във Вардарията, в кварталите Чауш манастир (по-високите части) и Каламария, край отсетнешната наша църква "Св. Кирил и Методий".

Общината на българите се е установила фактически много преди 1869 г., но бе призната от властите малко по-късно.

Занаятчиите българи си имаха еснафи. Събираха се най-вече в метосите на Зограф (в квартала Ясиол).
 Солун, следователно, и тогава, преди 1870 г., и по-късно, не бе никакъв "център", нито "крепост" на гърците. Той бе център на всички македонски български земи и център на една всеки ден развиваща се търговия с по-далечния свят.

Официално общината бе призната от турците към 1874 година, от която година бе съградена първата българска църква в града. Дотогава ние, българите, се черкувахме в "Св. Богородица" ("Панагуда") и в "Св Мина". Понякога даже солунският гръцки митрополит Неофит (преди схизмата) разрешаваше на отците от Зограф (на Аверкия, а по-късно на Христодул) да служат на славянски.

Дълго преди общината имахме цветуще българско училище. Към 1866 година е съществувало училището, основано от братята Държиловичи и от дъщерята на едного от тях – учителка. Те бяха родом от воденското село Държилово. Бяха самобитно развити, просветени българи. Аз лично не ги заварих.

След тях дойде баба Неделя. Дойдоха и други учители от обширната българска провинция на Отоманската империя в европейските й предели.

Всички ламтяха да са в Солун. Имената не помня, но зная, че към 1872 – 73 година главен учител бе Захариев. Училището се помещаваше в къщата на Иван Пенов (дебранин), недалеч от мястото, гдето по-късно се построи църквата "Св. Кирил и Методий".

Още в 1872 г. деца имаше не 5 – 10, както писа Добри Ганчев за 1881 год., а над стотина.

Солун бе буден занаятчийски и търговски център за нас, българите. Мнозина взимаха живо участие в църковно-училищните работи дълги години преди 1880 година.

Свещеници бяха отец Петър Димитров от село Зарово (Солунско) и отец Иван Ангелов от с. Висока. (Солунско).

Будни българи и отлични пастори бяха и двамата.
В общината живо участие вземаха: братята Шумкови (Петруш, Ставре и Горчо) – големи търговци на фабрични платове (а не шивачи); още Блаже Шагов, виден майстор, Коста Герасимов [1] и други.

Сетне дойде Насте Стоянов, търговец, енергичен българин, предан на народното дело човек.

До обявяване на схизмата в обществените български работи живо участие взеха Иван Хаджилазаров [2] (родом от село Държилово), мултимилионер, и ред още по-малки от него търговци и еснафлии. Отсетне те се побояха от схизмата и се дръпнаха. Станаха пак гъркомани.

Видни хора в Солун бяха още братята Паунчеви. Те съвсем не бяха изпаднали, както се говори в казаните спомени, а бяха хора богати и материално, и духом. Един от техните потомци, д-р Паунчев [3], бе дългогодишен просветител по нашите гимназии. Бе и директор на една от софийските гимназии.

Между 1870 и 1880 год. Солун имаше и своя по-висш духовен център за българите, представляван от А. Костенцев (от Щипско) [4], Козма Шапкарев (от Охрид), Янаки Стрезов [5] (баща на видния софийски адвокат д-р Стрезов), Бучков (от Кукуш) и други, имената на които добре не си спомням.

Те наистина действуваха и в провинцията, но бяха постоянно в Солун на съвещание за народните работи. Общуваха и с Цариград.

В Солун по онова време бе бащата на видния софийски артист Сарафов – Петър Сарафов [6] (от Сяр). Бяха още Козма Пречистански (отсетнешният дебърски владика), старият Станишев от Кукуш и редица друти ученици на братя Миладинови.

Не отговаря на истината, че видният солунски търговец Тодор Хаджимишев бил, като руско протеже, странил от обществените работи. Той бе горд и с тази си гордост си вредеше. Но аз като личен негов приятел го познавах добре. Той бе способен и умен човек, даровит търговец и отличен българин.

Също учудвам се за неприязънта, показана от един стар екзархийски чиновник към видния солунски гражданин Саздо Дерменджиев (роден във Велес, израсъл в Гевгели, дето баща му с пашкулите бе развил голяма стопанска дейност и спечелил богатства). Саздо Дерменджиев бе наистина затворен, недостъпен за всекиго човек. Но само това. Дерменджиев беше обаче рядък българин. Изразходвал е големи суми за народни цели. Даде отлично възпитание на синовете си, които учиха дълго във Франция и развиха търговските му работи до големи размери.

* * *

Към тези две центрища, духовното и стопанското, за които покойният екзархийски чиновник изглежда не е узнал нищо, тъй като е пребивавал в Солун само няколко седмици, трябва да прибавим дейността на Д. Божков от Велес, дядо на доскорошния министър-председател на България А. Тошев. Божков бе подготвен за обществена борба човек, образован, умен, тактичен. Той заедно с един друг, също такъв виден деец, Н. Спространов от Охрид, бяха най-близките сътрудници на руския консул в града, на Хитрово. Скоро след това в Солун пристигна Григор Пърличев, пристигна и цяла една редица от дейни народни хора, които не бяха още следвали в току-що освободеното Княжество. Затова не може да се твърди, че македонски учители били някак си от екзархийски чиновници насила тикани да заминат от София за Солун.

София, която познавах добре още от турско време, след първите години на Освобождението бе един малък провинциален градец, който нямаше тая сила да привлича, придобита по естеството на нещата отсетне. В София имаше наистина македонски българи, но те бяха тука още преди идването на руските войски като млекари, касапи и бакали, най-вече от Северна Македония. Тези македонски българи винаги живеели в турско време единно и неразделно със София – и от Неврокопско, и от Банско, и от другаде.

Всички тези хорица бяха еснафлии. Изпращаха децата си по разните училища в столицата на Княжеството. Те и не знаеха за съществуването и за голямото значение на будния духовен български център Солун.

По учрежденията в София имаше много малцина и незначителни македонски българи. Повечето и по-видните бяха в Пловдив.

Виден българин тогава бе Благой Димитров, който действуваше също в Пловдив, но скоро дойде в Солун.
Години преди това класна учителка, народна просветителка бе дъщерята на Димитър Миладинов, моята отсетне и сега незабравима съпруга Царевна Миладинова-Алексиева.

Но тя действуваше като учителка далече от София – в Шумен (преди Освобождението) и в Свищов (кратко след Освобождението), и по-късно първа се озова в Солун.

Когато дойдох в Солун, през казаната 1869 г., освен това заварих живи спомените за българската печатница откъм 1838 г. Заварих и малки български книжарници.

Общуването с Цариград, с Пловдив, със София, с Битоля, със Скопие бе голямо и живо. И ако след Освобождението Солун общуваше доста с Пловдив като център на Източна Румелия, то бе, защото Хр. Г. Данов пращаше свои книги на казаните солунски книжари; още, защото двата града много си приличаха по фанатичната противобългарска пропаганда на някои чужди среди; и най-сетне, защото и тук, и там в Пловдив бяха се установили най-будните български синове, като Ив. Ев. Гешов [7], Кръстевич [8] и други.

Затова, а не само защото Екзархията поискала, Пловдив отпусна взаимообразно и голямата братска помощ на Солун при откриването на първата българска гимназия в западнобългарските земи.

Що се отнася по-особено до откриването на гимназията през 1880 год., трябва да кажа, че от всички македонски области и от Солун, при самия зов на Козма Шапкарев и на другите дейци, придошли в Солун като директора Б. Райнов, бликнаха млади сили, учителски и ученически, за гимназията.

В първата година, докато всичко се организира и разгласи, разбира се, работите вървяха по-бавно. Но освен няколко селянчета, за които се говори в спомените на Ганчева, целият просветен апарат на едно будно общество, за което даже длъжностните лица не са имали правилна представа, едногласно и единодушно биде подкрепен с известната от всички български земи народна жар.

За нея аз днес, на престари години, си спомням с умиление и с възторг.
Не зная дали има от това време останал жив някой друг ветеран. Знам, че тогава, преди и след 1880 год., с първия зов при отваряне на гимназията сякаш електрически ток премина през снагата на будните македонски българи в Солун. Те скоро изпълниха гимназията с учители и ученици.

Всичко останало се знае.
Тази гимназия стана един от първите пионери за българска просвета. Тя, заедно с търговската гимназия, даде в нашата област, в областта на стопанството и търговията, отлични млади сили. Нейни водители и директори и нейни ученици бяха станали отсетне добри и издигнати българи, които управляваха многократно България, като: М. Сарафов, Паяков, Н. Апостолов, Начов, К. Величков, Васил Кънчов, Андрей Ляпчев, А. Тошев.

Това бе вторият период от развитнето на гимназията. С него се завърши едно голямо дело, което отговаря на съзнанието, вложено за напредъка ни още от годините 1860 – 1870 – 1880.

Ние не бива за щяло-нещяло да намаляваме достойнствата на една със златни букви записана велика страница от епохата на нашето духовно възраждане в западнобългарските земи и специално в Солун. Особено ве бива да правят това ония, които претендират, че ни духовно ръководят.

Солун и солунските български гимназии дължаха своето бързо и крепко развитие и на някои турски управници. Това важи особено мною за годините след 1869 г., когато валия на града бе известният Мидхат паша, и по-сетне, когато дългогодишен комендант на града бе просветеният поляк алай бей [9] – забравих полското му име.

Като бях зает повече със стопански задачи, без да забравям задълженията си към църковно-училищната ни община, аз зная с какъв такт и с какво тънко умение действуваха споменатите по-видни наши дейци на солунското възраждане пред такива просветени турски управници.

За съжаление, тази практика не се запази отсетне от по-младите наши поколения. Тя се разбираше много добре от Негово Блаженство екзарх Иосиф I и от малцина други. Не бяха добре подготвени да разберат тия въпроси и мнозина чиновници на създадения с толкова народни мъки висш цариградски институт – Екзархията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Според проф. И. Снегаров българската църква в Солун е открита през 1874 г. и с помощта на солунския жител Герасимов.

2. И. Снегаров отбелязва, че на 8 февруари 1868 г. солунските българи свикали "народно" събрание в Солун и решили да се състави църковна община от осем души. За касиер бил избран Иван Хаджилазаров.

3. Д-р Георги Николов Паунчев (1858 - Охрид; 1915 - София). Учи в родния си град, в Солун, Николаев и Загреб (до 1880 г.). Следва в Цюрих и в Лайпциг - завършва през 1884 г. естествени науки и философия. Учител е във Варна, Пловдив, Търново, Тулча и София (1884... 1909), директор и училищен инспектор. Председател е на Съюза на българските гимназиални учители (1903-1905), общественик. Автор е на учебници.

4. В текста "Ас. Костенцев (от Щип)". През посочения период Арсени Костенцев участвува в учителския събор в Прилеп (1870-1871) и учителствува в Битоля (1871-1872) и Горна Джумая (1872-1879), а през 1880-1881 г. е член на Министерството на народното просвещение. На 10 февруари 1882 г. е поканен от Българската екзархия да преподава в "Солунското женско училище". Въпреки, че по това време е учител в Струмишкото българско училище, той живо се интересува от обществения и културен живот в Солун.

5. Янаки Георгиев Стрезов (1818 - Охрид; 1903 - Охрид) учи в родния си град и в Атина (1850-1852). Дългогодишен учител е в Охрид, Енидже Вардар, Воден, Прилеп, Кукуш и др., ученик и съратник на Димитър Миладинов. Участвува в църковно-националната борба.

6. Петър Сарафов по това време е учител в Сяр. Баща е не само на Кръстьо Сарафов, но и на революционния деец и участник в националноосвободителните борби на Македония Борис Сарафов.

7. Иван Евстратиев (Евстатиев) Гешов (1849 - Пловдив; 1924 - София) - уржоазен обществено-политически деец, икономист и банкер, книжовник и публицист. Активно участвува в устройването на Източна Румелия - директор на финансите (1879-1883), главен редактор на в. "Марица" (1879-1881), председател на Областното събрание и на Постоянния комитет в Пловдив и др.

8. Гаврил Баев Кръстевич (Гандьо Кътьов Баев) (ок. 1820 - Котел; 1898 - Цариград) - обществен и книжовен деец през Възраждането, Учи в родния си град, в Карлово, Цариград и Париж. Участвува активно в църковно-националната борба. Член е на Екзархийския съвет. Заема високи постове в турската съдебна йерархия. Назначен е за директор на вътрешните работи и главен секретар на генерал-губернатора (1878-1884), а през 1884-1885 г. е главен управител на Източна Румелия. Участвува в редактирането на сп. "Български книжици:; автор е на книгата "История българска" (1869).

9. В текста "Алай бей". Алай бей (тур. ез.) - полковник. Може би Н. Алексиев има предвид Садък Паша - Михаил Чайковски, който от края на 1872 г. живее в Киев. Не се намериха данни, че е живял в Солун. Според проф. Снегаров през 1874 г. валия на Солун е Омер паша.