II

БЪЛГАРИ - ТЪРГОВЦИ В СОЛУН

(Публикувано под заглавие "Солун в миналото. Българи - търговци в Солун" в: Мир, 43, No 11083, 3 юли 1937, с. 4)

Когато през 1869 година се настаних в Солун, заварих стари български търговци с име и почит на този голям пазар на западнобългарските македонски земи.

Повечето от тези търговци бяха дошли от Велес, Скопие, Битоля, Прилеп и Охрид. Търговията им с тези градове бе голяма.

Преди Освобождението солунските българи търговци търгуваха още със София, с Видин, с Одрин, с Цариград и с цяла Албания. Разказите им за Узунджовския панаир бяха още под впечатлението на една току-що отиваща си епоха.

Те бяха някак негови наследници.
От 1880 година и от по-рано солунските български търговци са били изпращали през всяко лято тежки стоки на кервани с камили от Солун за Узунджово, предимно кожи и тютюн.

Македонските области на тогавашната Отоманска империя, поради плодородието и поради голямото трудолюбие на българското население бяха нещо като обетована земя за всеки по-буден българин от ония времена. Тука, в големия град, се събираха търговци от всички български земи на Европейска Турция, най-вече от Видин, София, Кюстендил, Скопие и на запад от тоя град.

Никоя друга област не бе така гъсто населена, както македонската. Многото градове и богатите села бяха почти едни до други, на по десет-петнадесет километра – с повече от десет хиляди жители за по-малките паланки.

Занаятите цъфтяха.
Земеделието, лозарството, скотовъдството, бубарството бяха в отлично стстояние.

Скопие и Битоля бяха другите две големи търговски центрища след Солун. Но въпреки това напредваха и се славеха с търговията си и с панаирите си още ред други по-малки градове.

Аз заварих в западнобългарските македонски градове три такива от значение панаира.
В първия от тях се събираха много търговци от 1 до 15 август в Прилеп; другият ставаше през първата половина на декември в Енидже Вардар – Солунско; третият пък в края на февруари или началото на март в Сяр.

Тези по-малки западнобългарски панаири, освен източнобългарския голям панаир в Узунджово, събирали са в най-стари времена, събираха и в наше време много български и други чужди търговци.

Но тези по-малки панаири имаха предимно местно значение. В тях се разпродаваха стоките на Солун, Цариград, Узунджово.

Така в Прилеп, идваха търговци от Велес, Скопие, Дебър, Охрид, Битоля, Костур, даже от Янина. Търгуваше се най-вече с вълна, кожи и тютюн.

В Енидже Вардар тогава идваха търговци от Мъглен, Тиквеш, Воден, Гевгели, Дойран, Струмица. Търгуваше се най-вече с жита, брашна и сурови кожи.

В Сяр отиваха търговци от източномакедонските градове, Родопите, Ксанти и Одрин, най-голяма търговия ставаше с тютюн и ориз.
Солун и солунските търговци играеха посредническа роля в тази голяма търговия. Те трупаха стоките на големи депозити. Изпращаха ги към по-далечни градове.

Преди да бъдат построени железопътните линии, които свързваха Солун с вътрешността, солунските търговци пътуваха и стоките им бяха изпращани също така с кираджийски коне, с кервани.

Малко по-късно видни търговски къщи бяха станали Кючукпетрови, Икономови, Хаджилазарови, Робеви, Шулеви, Карайовови, Айвазови, Точкови, Захови; Попсимови, Хаджипетрови, Хаджияневи – предимно от по-видните македонски градове, установени направо или със свои представителства в Солун. Някои от тези търговски къщи сетне откриха свои кантори и в Цариград. Други отидоха до Триест, Виена и Липиска – в Австро-Унгария и в Германия. Но повечето останаха в Солун, като образуваха здрава основа на оная цветуща българска търговия в града, която бе заварена и унищожена от войните след 1912 година.

Така в Цариград отидоха Попсимови, Точкови и други. В Триест, Виена и Лайпциг отидоха направо от Охрид и Битоля или чрез Солун – Робеви, Паунчеви и цяла редица по-млади и енергични търговци. Някои от споменатите, вече станали големи български фирми, бяха проникнали до пазарищата на Западна Европа. Други, особено тези, които купуваха дивечки кожи, отидоха с представителствата си до Нижни Новгород в Северна Русия.

Скоро тази голяма търговия на нашите сънародници от износна (кожи, жита, тютюн и пр.) се превърна във вносна търговия, с главен вносен пункт Солун за всички западнобългарски земи, включително направлението Видин – София – Пирина – Сяр – Солун.

Преди да бъдат построени железопътните линии, главните пътища (освен морския път) на Солун бяха три: Солун – Градско – Паланка – Кюстендил – София - Видин за Влашко, за Централна Европа и за Русия; Солун – Сяр – Ксанти – Дедеагач – Одрин, за Цариград; Солун – Енидже Вардар – Воден – Битоля – Охрид – Драч, с разклонение Охрид – Дебър – Шкодра, за Адриатическото море, Италия.

По-късно биде открит пътят Солун – Градско – Скопие – Митровица за Санджака, и Скопие – Белград за австро-унгарските земи.

Търговски общувания ставаха с кираджийски коне (а Солун – Дедеагач – и с камили).
Преди нашите търговци да се впуснат на дълъг път с тежките си стоки, изпращаха ден-два напред калаузи, нещо като авангарди, да проучат дали пътищата са свободни от разбойници. Грижите на тези калаузи [1] за сигурността на търговските пътища бяха винаги богато подкрепяни от турската власт.

Първи из средата солунските търговци българи Златареви от Кукуш започнаха да внасят от чужбина европейски стоки и да конкурират на гърци и евреи. Едрите търговци братя Златареви установиха обширни стопански общувания с Манчестер и изобщо с Англия и с Франция. Те внасяха памучни платове и прежди.

След тях голяма търговия с Франция откриха Саздо Дерменджиеви, Хаджимишеви и Попстефанови, най-вече, с Марсилия и Лион, като внасяха фини памучни и копринени платове, изработени кожи, кожени изделия и пр.

Но, преди всичките споменати големи предприятия, една от най-старите български търговски къщи в Солун бе тази на Белоризови (от Битоля). Тям би могло да се даде първенство във външната търговия, с която натрупаха големи богатства. Народът вярваше даже, че техните коне са били подковани със златни подкови. От Белоризови по-късно настоятелите на българската община в Солун, между които имах честта да се числя и аз, купиха на добра цена някои сгради за училищни помещения.

От епохата преди официалното (хюкюматското) признаване на Солунската българска община имаше и някои видни българи търговци, които се гърчееха, но които още не бяха изгубили българските си чувства. Такива бяха Харитови от Сяр, Икономови от Негуш, Хаджилазарови от Воденско. Те се оплакваха от конкуренцията, правена им от някои гръцки островитянски фирми.

Общо-взето, търговията на гърците в града и в провинцията отдавна отпадаше.

След халкедонското въстание, няколко години по-късно от Кримската война и след зулумлъците, на правени от турците върху местното население по островите и другаде, множество богати гърци се бяха настанили в Солун и се занимаваха с търговия, най-вече с Цариград и Анадола. Конкуренцията на новодошлите гърци, един вид тогавашни бежанци, подрони търговските операции на търговците гъркомани в града и между им започна борба. Тя подействува на много солунски гъркомани да се отклонят от Патриаршията.

Борбите за черковно-училищната ни независимост откъм 1870 година вече много ясно отделиха и оформиха българското търговско съсловие в Солун. То се издигна здраво на краката си, доби голямо име благодарение на почтеността в търговията, на отличната наредба, на кредита, на трудолюбието, но не по-малко благодарение и на това, че цялата западнобългарска македонска провинция, нещо, което бе твърде естествено, подкрепи българските търговци от Солун.

Заедно с това новите условия, новите прийоми в търговията, новите пътища наложиха пълно преустройство на българския търговски свят в Солун. Ние всички трябваше да се приспособим към новото време, да стегнем редовете си, един вид да се организираме в българско търговско съсловие, което да знае как и къде да пази интересите си.

Сега голямата търговия с Централна и Западна Европа взе надмощие и даде отлични български търговски фирми в лйцето на споменатите Златареви, Хаджимишеви, освен това – на Шумкови, Стоянови, Попстефанови, Дерменджиеви, Суруджиеви, които изнасяха жито, кожи, афион, тютюн, платове; каквото западноевропейските търговци можеха да пласират на солунския пазар.

Освен българските представителства във Виена и Липиска бяха създадени нови представителства в Триест, Марсилия, Лион, Анверс, Лондон и даже в Америка, в която македонският българин още от онова време търсеше простор за работа, за да стигне днес до цифрата 50 – 60 хиляди преселници с отлично стопанско състояние.

Една бележита личност измежду солунския български ттрговски свят трябва да бъде особено изтъкната.
Към 1880 година в Солун се установи фирмата Христо Фукара от Прилеп. Фукара имаше изключителни дарования като организатор, като търговец, като предвидлив човек със здрав български ум. Той дойде. в Солун почти без средства – Фукара, както се сам нарече и както пожела да се нарича основаната от него търговска къща.

Фукара разви голяма търговия със сурови кожи. Той стана магнатът на този артикул. След него се издигнаха братя Шавкулови и други. Фукара работеше със Запад. Понякога товареше цели параходи стока. Бе установил един твърде сложен апарат от служби. Поддържаше десетина български семейства, като привлече най-способни хора към обширната си работа.

Сам Фукара се задоволяваше с много малко. Хранеше се с всичките си приятели в тогавашния български център за търговски и други народни срещи Бошнак хан на Мончеви [2].

Фукара бе винаги облечен с българска народна носия (прилепска). Сините му сукмани, обшити с черни гайтан-ширити, бяха станали пословични в целия град, във всички западнобългарски македонски земи. Където Фукара се покажеше, винаги се събираха знатни и видни хора. Винаги се говореше за народни работи, за които той отделяше много време.

Името на Фукара бе известно и в Цариград, откъдето често му отдаваха почести. Външните центрове на обширната му търговия бяха Египет (Александрия), Тунис, Триест, Марсилия.

След Фукара се издигнаха ред български търговски фирми, между които на първо място споменатите Шавкулови. В житарската търговия се сдобиха с име и с богатство Весови (от Велес), Суруджиеви и други. В другите по-големи области: колониал, държавни предприятия, комисионерство, представителство, се подредиха ред други знатни български търговски фирми от по-новата генерация.

Житарската търговия постави мост и с търговците от освободеното Княжество и от така наречената тогава Източна Румелия. Брашната от Бургас и Варна, кашкавалът, сиренето, живият добитък намериха добър пазар в Солун. Българските търговски параходи акостираха редовно в солунското толкова удобно и толкова приютено пристанище. Осигурителните дружества "България" от Русе и "Балкан" от София скоро намериха готова клиентела в Солун. Дунавските градове и Черноморието бяха в редовни сношения със Солун по вода. Децата на много наши търговци от освободените български градове (София, Пловдив, Варна) бяха изпращани на учение в Солунската българска търговска гимназия.

Откриването на железопътната линия към запад постави основата на нови направления и нови възможности в обширната дейност на българите търговци от Солун и изобщо за търговията на западнобългарските македонски области.

Така Солун и българската търговия в този град постепенно и пред очите на нашето по-старо поколение се доближиха до най-ново време. Градът на солунските братя св. св. Кирил и Методий, освен като първоначален духовен център на българщината от хиляда години насам, за нас, българите, се прояви и в търговския, и в стопанския живот.

Солунските българи се показаха достойни за старанията, търпението и планомерната работа на няколко български генерации от най-новото време в областта на стопанската ни и културна история.

Така процъфтяваше цял един съдържателен живот на българщината в този беломорски край поради достойните дела на тази българщина, поради твърдостта й, желанието й за общ народен напредък.

Сега, толкова годиии след пораженията, ние мислим, че солунчани са достойни за много по-добра участ от участта, която им бе отредена през последните няколко десетки години.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Калауз (тур. ез.)  - водач, пътеводител.

2. Средище на революционните дейци в Солун е бил Бошнак хан. Неговият съдържател - народният деец Васил Мончев (1847 - Прилеп; 1913 - п-в Трикери в Егейско море), взима дейно участие в уреждането на неделните училища в Прилеп и е един от ревностните разпространители на книжнината там. Арестуван е през 1900 г., а след Балканската война - заточен на п-в Трикери.