I. Спомените
6. Васил Сеизов:

    “Д. Крапчев трепереше просто над националните интереси на българщината”
 

17 януари 1972 г.

Мен ме завари Балканската война ученик в трети прогимназиален клас в родния ми град Кавадарци. Веднага след завземането на тая част от Македония от сръбската войска бяха затворени българските училища, забрани се българската литература, вестници, списания, каквито се получаваха от София, обявиха ни за сърби и накрая на фамилните ни имена поставиха по едно “ич”. От Васил Сеизов аз станах “Сеизович”. Преследваше се по всички линии всяка проява на българско съзнание. Всичко това предизвика сред населенито голяма омраза срещу сърбите и в нашия край намери израз по време на Междусъюзническата война. Българските войски при настъплението си от Щип стигнаха до Вардар, на 14-15 км. от Кавадарци. Нашият край бе освободен от сърбите – те се бяха изтеглили вечерта – едни на север, други към Солун. Макар в града ни да не влезе българска войска, властта беше завзета от новосформираната милиция, която тръгна да воюва срещу сърбите, защото се получи съобщение, че към Градско, което е на 15-16 км от Кавадарци, в северна посока настъпват сърби. Голяма част от въоръжената милиция, в това число и моят баща, даже и хора над 60 години, тръгнаха да пресрещнат сръбската войска и да й попречат да се върне отново в родния ни край. Но това беше само за няколко дена. Настъпи примирието в Букурещ. Като се върнаха, сърбите избиха маса българи и в Кавадарци, и в Неготин, което отстои на 7-8 км. от Кавадарци, и в много други села. Жертвите в нашия край, избити от сърбите или турски башибозуци, които бяха се присъединили към тях, за да отмъщават на българите за 1912 г., се изчисляваха на повече от 500 души. В Кавадарци цялата чаршия беше опожарена, една махала на края на градчето също бе опожарена. Само на едно място в града бяха избити над 50 човека начело с Тасе Божков, първенец и виден гражданин, без съд и присъда. А в Неготин две трети от града беше опожарен и бяха дадени към 300 човешки жертви. Голяма част от населението на кварталите, които бяха по-близко до Вардара, успя да прехвърли реката и да избяга в България. Дойдоха много бежанци в България, но след като престояли известно време, мнозина от тях бяха се принудили да се върнат наново.

Борбата срещу сърбите започна. Сърбите отвориха свои училища. Кавадарци имаше само основно училище, нямаше прогимназия. Който от нашия край и изобщо в Македония искаше да се учи в сръбски училища, получаваше стипендия за следване в гимназията в Скопие. Нито аз имах желание да уча в сръбско училище, нито баща ми даваше съгласието си. През турското робство баща ми е бил осъждан на 101 години затвор – така турците наричали доживотния затвор- за участие в революционните борби.

През ноември 1914 година, без да кажа на родителите си – само на майка си казах, че отивам при леля, нейната сестра в Неготин, с около 20 динари, които бях събирал дълго време в една дупка, се упътих за България. С неизбежните перипетии стигнах във Велес, оттам в Щип и Радовиш, а оттам със селяни – в Малашевско. Тогава сърбите не бяха вече във война и аз сам се чудя как не са разбрали. Отивам в непознат град и казвам на случайни хора: “Абе, аз съм от Кавадарци, дошел съм да бягам в България.” А бях дете на 15-16 години.

- С какво пътуваше?
- Пътувах с влак, от Велес до Щип с файтон, от Щип до Радовиш – с пощаджията. И ми дават съвети хората: “Тук е лесно прехвърлянето на границата. На пазара идват хора откъм границата, от Малашевско, ще кажеш на някой от тях.” Останах в Радовиш два дена. Дочаках пазара. Дойдоха селяни. Казвам им, че искам да избягам в България.

- Лесна работа – казват те - хайде с нас!

Качиха ме на един кон. Отидохме в планината на Малашевско, в колибите на село Русиново. След като престоях там два дена, дойде един четник, заедно с него трима дезертьори, които били сръбски войници, но не искат да се връщат във войската, искат да бягат в България. Тоя четник Лесо беше също от Малашевско, което граничи с Кюстендилския край. Там главният град е Берово. През нощта минахме границата през непроходими гористи места, където се смята, че няма засада. Спряхме на едно място и Лесо извика: “Лягайте сега!” А след малко: “Сега подир мен тичешком!” Изтичахме и прехвърлихме границата. Изморен и развълнуван, аз с облекчение се прекръстих. Отбихме се в плевнята на едно изоставено от турците село, мушнахме се в сламата да се постоплим, понеже по пътя бяхме газили във вода. Като се съмна, пред нас се откри изгледа на Струмица, отстояща на около 15 км.

- Ей това е града – посочи ни Лесо.

Спътниците ми, бегълци от сръбската армия, знаеха къде отиват – имаха си роднини, близки. Само аз съм сам и нямам никого. Намерих в Струмица двама-трима нашенци, много внимателни и отзивчиви. Единият от тях веднага ме прибра за живея у дома му. Незабавно постъпих в трети прогимназиален клас на струмишката прогимназия, след като бях загубил две години при сърбите. Там беше също Дино Кьосев, сега външнополитически наблюдател на в. “Работническо дело”, избягал със семейството си от Дойран, там беше пак избягал от Дойран, Киро Илиев, който след девети септември беше кмет на Димитровски район. Завърших прогимназия. Не исках повече да тежа на моя благодетел – той работеше сам от семейството, беше чиновник, затова след като стоях при него няколко месеца, настанихме се с един нашенец в изоставена гръкоманска къща като получавах храна от местния гарнизон и по половин хляб дневно. Така се издържах. Съучениците ми събраха пари помежду си и ми купиха дрехи. Като завърших трети клас, станах работник по шосето от Струмица за Петрич. Припечелих доста пари с цел да дойда в София. Пристигнах тук през август 1925 година. Тук вече намерих доста нашенци, между тях и мой братовчед. Той бил сръбски войник, но се предал и избягал в Австрия, откъдето дошел в България. Избягал заедно с други двама нашенци, пак дезертьори. Всички се настанихме в една стая на ул. “Беласица" Постъпих на работа в една пивница като келнер. Като се откриха училищата през септември, аз се записах в механотехническото училище. Не ми беше много настроението за такова училище, защото нямам технически похвати, но приятели на баща ми настояваха да следвам в него, защото ще получа хем образование, хем занаят. Но наново се обяви мобилизация. Закриха се училищата, закри се и нашето училище. В София се формира ХІ македонска дивизия. отивам в полковете и искам да се запиша доброволец. Не ме приемат - малък съм бил и при това дребен на ръст. Заминах за Кюстендил. Там баща ми имаше приятел, доста заможен човек, притежаваше бакалница и питиепродавница. Посрещна ме с думите: “Тук ще останеш. Македония ще се освободи и тогава ще те изпратим там”. Започнах работа при него в кръчмата, помагам му в бакалницата. Но ме напира желанието да се бия за свободата на Македония. Опитах късмета си в Кюстендил: отидох при командира на 46-ти полк при полк. Герасимов, вашият съсед, който след завършването на войната си направи къщичка на ул. “Орфано”. Това беше запасен полк, излъчен от 29-и ямболски и 32-и новозагорски.

- Господин полковник - рапортувах му по войнишки - имам голямо желание да участвам в боя против сърбите!..

Прие ме. Постъпих във войската доброволец и взех участие в самите боеве. За проява на храброст в боевете ме наградиха с “кръст за храброст” и ме произведоха в чин “фелдфебел”.

- Тогава на колко години беше?
- На 16 години. Когато войната свърши бях на гарнизон в Призрен. Войници някои, оставили деца колкото мен, ми викаха: “Е, Василчо, имаше смисъл твоето стоене тук докато освободим Македония. Македония е вече свободна. Сега трябва да поискаш да те освободят и да продължиш образованието си. “И един от подофицерите от Новозагорско написа докладна записка: “Моля да бъде освободен… за да продължи образованието си.” Извика ме полковника – тогава бях старши подофицер, когато подписах “докладната записка”. .. В нашия полк по това време бяха дошли допълняющи части, понеже бяхме дали много жертви. В моята рота около половината от войниците паднаха на бойното поле- убити или ранени. Моят шинел също бе надупчен от куршуми, но аз бях оцелял: от едната ми страна падаха едни убити, от другата – други – по чудо бях останал жив. Войниците полагаха големи грижи за мен. Сами гладуваха, но като намери някой нещо за ядене, ще ми донесе и даде. Грижеха се за мен като за свое дете. ..и като се явих при полковника, той се обърна към младите офицери с думите:

- Това е героят на полка… - хвали ме много и накрая заключи: Няма какво повече да го задържаме!

Уволниха ме с чин фелдфебел. През февруари бях отново в родния си град Кавадарци. Постоях известно време, докато се открие българската гимназия в Скопие. Работих като писар в местното акцизно управление. Записах се в гимназията в Скопие. Там се запознах с Димчо Талев.

- Той не беше ли по-голям от теб?
- На една възраст сме. Балканската война го заварила в ІV клас на Солунската гимназия, а мен в ІІІ клас в Кавадарци. Беше следвал в Скопие, затова вече беше в V клас на гимназията. И понеже аз загубих 1915 – 1916 година, когато България се намеси във войната, записах се в ІV клас. Но се стегнах, подготвих се през ваканцията за изпит върхуе материата за V клас, в началото на учебната година издържах изпита и минах направо в VІ клас. Обаче Димчо Талев бяха го взели вече войник с 41 набор, а мен ме взеха по-късно, с 43 набор. Отидох в Разград, където беше 19-та допълняюща дружина и подадох молба да бъда изпратен на фронта. Но настъпи катастрофата. Върнах се в Македония и завърших средното си образование в Ягодина, Шумадия, в педагогическото училище.

- Вече на сръбски език?
- На сръбски език. Нямаше вече българско училище. Там като ученик бях арестуван за една моя реч вна събрание на комунистическата партия в Кавадарци. По-късно тя бе забранена. Но непосредствено след 1918 година, когато в Македония се появиха сръбските партии, нямаше никаква възможност за образуването на българска македонска партия и понеже единствената партия, която признаваше съществуването на македонския въпрос и правото на определение, беше югославската комунистическа партия, всичко патриотично настроено се ориентира към тази партия и масово народът гласуваше за комунистическата партия. След нейното забраняване започна преследването на тия, които са участвали в нейните редове и бях арестуван за комунистическа дейност като ученик. Но следователят или бе комунист, или съчувственик и след като ме държаха в ареста една седмица, освободиха ме по липса на доказателства.

- Какаво по-конкретно знаеш за отношението на Данаил Крапчев към националните проблеми?
- Крапчев се интересуваше извънредно много от българските национални проблеми. Той просто имаше възрожденско отношение към нашия национален проблем. Той беше напълно на ясни позиции, що се касае до обединението на всички българи в една държава. Идеята за независима автономна Македония той я приемаше както и мнозина от македонските дейци като етап към обединението при тогавашните условия. Вече не можеше да се говори за присъединението на Македония към България, затова идеята за автономна Македония се явяваше по-реалистична, по-достъпна, можеха да се намерят повече подръжници на тази идея. Но както отбелязах вече, той я приемаше само като етап към обединението на всички българи. Неговото схващане се покриваше напълно със становището на първите основатели на ВМРО. Председателят на първия македонски централен комитет, основан през 1983 г. в Солун, д-р Христо Татарчев в спомените си казва: “Когато обсъждахме въпроса за целта на организацията, спряхме се в края на краищата на автономията, считайки, че условията за обединение с България, поради съществуващите противоречия на Балканите, не са назрели. Обаче приехме идеята за автономия на Македония с надеждата, че един ден развитието на условията ще позволи да стане това, което стана в 1895 г. - Съединението. Ако обаче развитието на условията не позволи това, то така поне, Македония като авномна област, в която българското малцинство ще бъде гарантирано като най-голямо, ще има пълна възможност за народностно развитие и Македония като автономна единица ще може да играе ролята на обединително звено между балканските народи”. Всичките до един, следователно, са се ръководели от българските национални интереси. И затуй, както за сърбите, така и за ,гърците ВМРО беше и по своя народностен състав, и по своите стремежи - българска.

Схващанията на Данаил Крапчев се покриваха именно с тази идея. Това беше сващането по-късно и на Тодор Александров, и на хората около него като Баждаров и Никола Милев [1]. Левицата обаче, най-изтъкнат представител на която се яви, особено след 1918 г. Димо Хаджидимов [2], беше възприела пак идеята за самостоятелна Македония, но в рамките на една прецизно определена, със свое социално устройство и идеология, Балканска федерация. И за тях обаче македонските славяни бяха българи. Има една много важна подробност за отношението на Крапчев към комунистите. Тодор Павлов се върна от Съветския съюз в 1935 или 1936 година - не си спомням точно кога. Той живееше на ул. “Тетевенска”. Вечер, когато се прибираше в къщи, той се отбиваше в “Зора” при мен, за да узнае новините. И аз по мой почин го запознах с Крапчев. Между двамата се създадоха много хубави, искрени приятелски връзки. Общото обаче между Тодор Павлов и Данаил Крапчев беше това: македонските славяни са българи и правото на Македония на свобода. Особено много му харесваше на Крапчев, че личното схващане на Тодор Павлов си остава това, което винаги е било становището на Димитър Благоев в миналото – че македонците са българи. А по това време беше вече в сила новото становище на коминтерна, задължително за всички партии, включително и за българската – становището от 1934 год., че македонските славяни са отделна нация, не са сърби, но не са и българи. Тодор Павлов не се примиряваше и не можеше да сподели това становище – той явно го отричаше. И на няколко пъти те се срещаха в тясното кабинетче на Крапчев в редакцията, участвах и аз, и водеха много сърдечни разговори.

Когато Тодор Павлов беше задържан на 22 юни, след като Съветския съюз бе нападнат от Германия, жената на Тодор Павлов ,Яна идва в редакцията на “Зора” при мен, казва ми това, аз я свързах с Данаил Крапчев, за да видим не може ли нещо да му се помогне. Крапчев обаче нямаше възможност и искрено съжаляваше за това, че не може да помогне на Тодор Павлов.

- Какво бе отношението на Крапчев към комунистите?
- За него комунистите бяха идейни хора. Той уважаваше тяхната идейност. Той обаче намираше, че тази голяма обществена сила се е впрегнала в колесницата на една световна идеология, абстрактна според него за нашите национални идеали и просто съжаляваше, че тя всъщност е загубена за българската национална идея. Докато към “пладненци” той се отнасяше като към съзнателни предатели, чужди оръдия и направо оръдия на великосръбските стремежи, не само да си осигурат условия за безпрепятствена асимилация на българското население в Македония, да откъснат окончателно Македония от България, но дори с течение на времето да се използва България за империалистическите цели на Сърбия, релефно изразени в националната политика на сърбите още в 1844 година, изградена от сръбския държавник Гарашанин. Неговата идея беше възстановяване на Душановото сръбско царство, когато сръбската държава е била с най-широки граници и е обхващала много български земи. Гарашанин казваше, че те се стремят към обединение на южните славяни като разбираше обединението под ръководството и хегемонията на Сърбия. Те считаха Сърбия за най-държавнотворния южнославянски фактор – че тя именно може да осъществи тая идея. Но съвременното възстановяване на Душановото царство означаваше поробване на останалите южни славяни. И Данаил Крапчев много държеше, когато срещна такива сръбски материали, в които това е отразено, да му ги давам, за да ги използва. Той отделяше извънредно широко място на материалите за Югославия. – не само за отношенията на Югославия с България, но и за вътрештното й положение и особено за развитието на хърватския въпрос. В лицето на хърватите виждаше искрен български съюзник в общата борба против великосърбизма.

- За Данаил Крапчев и звенарите не бяха симаптични, митрополит Стефан също не му беше симпатичен. Той смяташе, че Стефан или е заинтересован или некритично става проводник на антибългарската политика на Белград, която тук се явяваше под плаща на приятелство, на югославянско обединение, на южнославянско единение. А всъщност сръбската политика в България се стремеше към това, както се беше изразил веднъж аташето по печата Кривошич – да скарат всички с всички, България да бъде обезвредена за Сърбия като фактор, който пречи на асимилирането на българите в Македония и Западните покрайнини. Крапчев смяташе, че в това отношение и някои от звенарите са крайни в провеждането на тоя курс на сближение с тогавашна Югославия на базата на съществуващото статукво, т. е. като България се откаже от всички свои стремежи, национални аспирации и приеме това положение: е, Македония е вече в границите на Югославия, това си е вече сръбска работа, да правят каквото щат! Та струва ми се, че именно тия звенари той имаше предвид, главно тези около Дамян Велчев. Тях той смяташе за много опасни.

По отношение на звенарите и тракийците сърбите си служеха с тоя аргумент: ние можем да ви бъдем полезни на вас, българите, можем да ви помогнем да излезете на Егея, да получите излаз на морето. Но затова пък вие трябва нас да разберете – трябва да турите край на всякаква дейност в Македония, която има за цел да поддържа българското национално съзнание в Македония, да спрете всякаква българска пропаганда. И звенарите, включително и тракийците, бяха възприели това становище. По това време секретар на Тракийската организация беше Петканов [3] и в тая насока той написа статия за интегрална Югославия. Звенарите и тракийците подържаха тезата: “ние трябва завинаги да изоставим максимализма – всичко или нищо; да възприемем по-реалистична програма на етапи; засега да се разберем със сърбите, да не ги дразним, да не им пречим, да ни помогнат да излезем на Егея; когато това постигнем, тогава пък ще мислим за Македония. “Така мислеха Петканов и Орманджиев. С Петканов съм говорил много пъти. Лично аз вярвах в българския патриотизъм на Петканов. Но му казах – вие тракийците, както и звенарите не познавате историята на Сърбия. Те са лъгали дълго време в миналото, особено хърватите; те лъжеха България, докато проникнат в Македония с четите си, особено след Илинденското въстание. Един от най-запалените звенари за сближение, дори обединение с Югославия, беше Петър Тодоров. Един ден, 1935-та или 1936-та година, една-две години след като звенарите паднаха от власт, се срещнахме с Петър Тодоров на Орловия мост. И аз му казах:

- Господин Тодоров, ако вие звенарите познавахте що-годе дипломатическата история на Сърбия, щяхте да си спестите много разочарования.

- Да, да! Вярно е! – поиска той да избегне по нататъшен разговор.

По същото време горе-долу, спирам при пощата Петко Пенчев, който беше един от идеологизите на сближенческата политика. Заговорихме по същия въпрос:

- Чакай бе, чакай - заоплаква се той - сърбите са непоправими шовинисти. Тъй не може! – И бързо добави – има зесега един изход – да се хвърлим в обятията на Съветския съюз.

Данаил Крапчев също имаше за Петко Пенчев мнение като за добър патриот, но той го считаше за непостоянен човек, за неустойчив. Той е бил в македонското движение, играл е навремето голяма роля, бил е краен левичар – санданист, а после краен десничар, идеолог на борбата против Сандански. Данаил Крапчев трепереше просто над националните интереси на българщината. Той мечтаеше за единството на всички българи. И много се беше ядосал, когато след убийството на Симеон Ефитимов в 1932 година бяха го погребали на Пирин и се направи нещо като македонска демонстрация против официална България. В това Крапчев виждаше един много печален факт и се възмущаваше. Лично той правеше големи усилия да се стигне до разбирателство между двете враждуващи македонски групи. Не е вярно, че той както го обвинваха, взел страна. Ти /обръща се към мен/ това още по-добре го знаеш. Той никога не е казвал, нали, ще пишете в полза на михайловистите.

- И никога не е поправял мои ръкописи, когато аз съм му ги давал да се информира за събитието, отколкото да вземе отношение по него.

- Той полагаше искрени усилия да се стигне до разбирателство, до помирение между двете враждуващи крила. И дори един ден поиска да идем заедно при Мишо Шкартов [4] който беше един от изтъкнатите протогеровисти. Около него се въртяха много хора от четниците-терористи, които отиваха във вътрешността на Македония и правеха атентати. Това бяха хората, с които организацията провеждаше своята дейност – пращаше тройки или чети, които правеха сражения и извършваха атентати. Мишо Шкартов беше много деен човек, беше както се казва “звезделия” човек. В къщата му винаги софрата беше сложена и всеки, който иде там, сядаше да се нахрани и отново излизаше по възложената му работа. Обичаше да си посръбва. Бай Мишо Шкартов беше любимецът на комитаджиите, на терористите, на тия, които винаги бяха готови на жертва, дето се казва в огъня да се хвърлят. Данаил Крапчев знаеше за това негово влияние сред голяма част от кадрите на организацията. И затова ме накара да отидем заедно при Мишо Шкартов. Отидохме. Крапчев положи големи усилия да убеди Шкартов, че е в интерес на Македония и на българщината да се тури край на борбата между михайловисти и протогеровисти, да си подадат братска ръка. Големи усилия положи…

- Това беше ли по време на убийствата?
- Именно. Тогава ходихме заедно при Шкартов. Точно по това време “Пладне” обвиняваше “Зора”, че вземала страната на михайловистите. А всъщност Крапчев полагаше големи усилия за помирение. Спомням си и една друга подробност, когато отивахме при Мишо Шкартов - по пътя Крапчев ми каза, че “Зора” има голям дял и заслуги за сменяването на Цанков с Ляпчев. Дори така съм го запомнил, той каза: “Три четвърти от делото за смъкването на Цанков е дело на “Зора”, и с това той се гордееше. Защото – допълваше – с идването на Ляпчев на власт положението в България коренно се промени – престанаха сътресенията, настъпи известно спокойствие. “Сега между комунистите има една такава тенденция, знам че и Тодор Павлов е на това мнение, - че Ляпчев от тая гледна точка трябва да бъде реабилитиран, да се подчертае голямата разлика между управлението на Цанков и управлението на Ляпчев. Та значи Данаил Крапчев именно в това отношение казваше, че “Зора” е действала правилно и той считаше това дело за гордост на неговия вестник.

- Особено характерна в борбата на “Зора “срещу управлението на Цанков и неговото обкръжение бе рубриката на вестника “Характеристики и портрети, от журналистическата ложа снети”.
- Това бе точно по време на полемиката по въпроса за интегрална Югославия, повдигнат от проф. Михалчев [5]. Обнародваната в неговото списание “Философски преглед “статия пледираше за обединението на България и Югославия като крайна цел в една държава, в една цялостна Югославия. Тази статия на проф. Михалчев предизвика бурна дискусия в българската бощественост, която бе разделена на два лагера: едните за, другите против сближението с тагавашна Югославия.Един от най-активните писачи против тоя курс на сближение беше Христо Статев, който като изгнаник е вече покойник. После в една брошура Михалчев беше отговорил на всички противници на това сближение. И от мен имаше една уводна статия във в. “Зора”, в която бях изтъкнал, че известни факти убедително показват, че всички факти показват, че Белград няма искрено желание за едно сближение с България, че за такова сближение и през ум не му минава, докато напълно не се увери, че българското население в Македония и Западните покрайнини е окончателно посърбено. Докато това не стане, Белград не мисли искрено за сближение, камо ли за обединение с България в една държава. Всичките тези неща проф. Михалчев беше събрал, резюмиреа, цитирал мнозина от авторите, които се бяха обявили против неговата теза като даваше и своя отговор. Аз не съм запазил тази брошура, но сигурно в Народната библиотека ще се намери.

- Какво беше отношението на Данаил Крапчев към българските политически партии?
- Някога Крапчев е бил демократ, числял се е към Демократическата партия. Но като издател и директор на “Зора” той не беше партиец. Неговите симпатии обаче бяха на страната на Ляпчев и Малинов. Имах чувството, че той се мъчеше да играе ролята на една връзка между двамата – да не се късат мостовете между двамата стари другари. По убеждение той беше буржоазен демократ. Особено комунистите нападаха Крапчев затова, че бил германофил, че бил фашист. Те не знаеха, че всъщност Крапчев беше по убеждение демократ. Към националсоциализма той имаше отрицателно отношение. Но той размисляваше: “Ние сме много малка държава. Нищо не можем да направим в тая голяма борба между националсоциализма и антинацизма. Ние ще трябва така да нагаждаме нашите интереси и доколкото можем да излозваме който и да е голям фактор от международната политика, трябва да го използваме.” Той казваше: “Щом като един Съветски съюз прави общо дело в името на външни цели с ултракапиталистическа Англия и по-късно с ултракапиталистическа Америка, защо ние, в името на нашите международни интереси и нашите национални интереси да не приемем временнно едно сътрудничество с Хитлерова Германия, която обещава да ни помогне? Това обече съвсем не означава отказване от демократизма.” В случая много голяма пакост правеше – Бог да го прости – Петър Николчев. Той беше една фатална личност за вестника. Той, смятайки че ще угоди по тоя начин на Крапчев, просто изопачаваше понякога новините и излагаше на присмех “Зора”. Той оставаше последен при свързването на вестника и пускането му за печат. Помня обаче, веднъж бях предизвикан нещо от Николчев и бях реагирал остро пред бай Данаил.

- Е-е, туй е …кому не изнася, да си върви! – възрази ми той много остро. – Знам го, знам го, но с кого да го заменя?

Крапчев смяташе, че Николчев е незаменим за вестника и като физиология, и като привързаност към работата. Но той си даваше сметка и за минусите му. Николчев беше много издръжлив, но Крапчев смяташе, че може да бъде и много пакостен със своите прекалености. Спомням си също така, че Крапчев имаше отрицателно отношение и към така наречения “македонски събор “в Горна Джумая на който се вдигна много шум по въпроса за създаването на “независима” Македония. Това нещо Крапчев схвана като една неразумна демонстрация против официална България.

- Коя година беше?
- През 1932 година. Струва ми се, беше наскоро след смъртта на Симеон Евтимов. Свикана беше македонската емиграция под председателството на Христо Станишев [6] и на тоя събор се подчертаваше много дебело, че македонското движение е съвършено независимо, че то се бори за независима, отделна Македония – нещо като държава в държава. Тия работи на Крапчев не му харесваха. Той си беше за единството на българския народ и никога не е приемал като постоянна, крайна цел идеята за автономна Македония, за него автономията можеше да бъде само етап към обединението на всички българи в една държава.

Данаил Крапчев държеше много на приятелските отношения с хърватите. Когато през време на войната, 1939 или 1940 г., след като Цветкович направи споразумение с Мачек и последният влезе в правителството на Цветкович като подпредседател, в София пристигна на официално посещение министърът на търговията, хърватинът Андерш, с бай Данаил му направихме посещение в къщата на г-жа Чапрашикова, където беше отседнал. Гостът остана много доволен и пред нас говореше като съюзник, като враг на великосърбизма. Тогава той направи изявления, аз ги записах на хърватски и “Зора” ги публикува на уводно място. От тези изявления на хърватина бяха много недоволни в сръбската легация. Сръбският аташе по печата обаче не знаеше за срещата, а бе прочел само изявленията във вестника и за симпатиите на “Зора” към хърватите. Тогава той беше изпратил доклад в Белград, в който беше окачествил тези изявления като “антисръбски”, насочени против единството на Югославия. На тоя доклад аз се натъкнах през 1941 г. в Загреб. Беше го запазил кореспондентът на органа на Мачек в. “Дневник”, който по това време е бил в Белград. Той беше идвал тук, запознахме се и ми го даде в Загреб. Аз бях кореспондент на същия вестник в София. Дописките, които изпращах оттук, подписвах с инициали и кореспондентът знаеше, че съм близък с “Дневник”. Тази среща на Д. Крапчев беше също така много интересна за онова време, преди създаването на хърватската държава. Когато се създаде независимо Хърватско като самостоятелна държава, Крапчев ценеше българофилството на хърватите, но в себе си остана несъгласен със следващия курс на Хърватско, който беше отражение на националсоциализма.

Данаил Крапчев беше решителен противник на погромите, които се вършеха против евреите от ратници и легионери. Помня, веднъж той ми казваше, срещнал проф. Кантарджиев [7], който беше водач на ратниците, но се носеше с голямо уважение към бай Данаил. Казал му: “Абе, професоре, та там ли намерихте разрешението на българския национален проблем – да устройвате погроми над евреите, вместо да имате към тях едно отношение като към български граждани, които никога не са били против България! “Крапчев беше решително против антисемитизма в България. На Кантарджиев говорил много рязко. Онзи само го слушал и нищо не му възразил.

След като излязох от затвора през 1946 г., бях се сближил с Никола Ланков, който беше един от петте обвинители в процеса срещу журналистите, писателите и пр. Оттам ме знаеше. И като се видяхме, той ми каза:

- Сеизов, аз имам представа за твоя случай - ти не си направил кой знае какво зло за България. Ние обаче имаме нужда от такъв човек като тебе - /Ланков беше главен секретар на българо-югославското дружество, което имаше читалище в бившата сладкарница “Цар Освободител”/ – да следиш югославския печат и литература, да ни превеждаш като имаме нужда от нещо. Той пръв ми подаде ръка и от време на време аз припечелвах нещо за издържане на семейството ми. После ми дадоха да преведа петгодишния югославски план, което ми даде възможност да изкарам два-три месеца със семейството си. Непосредствено след 9. ІХV 1944 г. Никола Ланков [8] редактираше в. “Народен съд” и един ден аз го попитах:

- А, бе, началство, като си писал толкова много материали в “Народен съд”, натъкнахте ли се на данни, от които да се вижда, че Данаил Крапчев е взимал пари от германците или италианците?

- Не можахме да открием абсолютно нищо против Данаил Крапчев – беше отговорът му.

Лично Н. Ланков е търсил да открие такива материали, но както сам се изрази, абсолютно нищо не е могло да бъде открито. Освен това, той ми каза още, че в антуража на цар Борис имало хора, които са държали поне символично да изпратим войска на Източния фронт, но Борис бил против тая работа. Натъкнали се били и на такива документи. Но думата беше за бай Данаил. Може би си спомняш, че в “Бурни години” Димо Казасов се спира на две личности, които имали печата в ръцете си – на Атанас Дамянов и на Данаил Крапчев. Но като говори за Крапчев казва, че той може да бъде обвинен във всичко - че е десен контрареволюционер, реакционер, но не може да бъде обвинен в едно – че е вземал подкупи. Докато Дамянов не е вземал само от там, откъдето не са му давали. Че е имало добри отношения между Димо Казасов и Данаил Крапчев разбрах по следния повод. Д. Казасов беше публикувал една брошура за Югославия, по скоро една информационна книга. В нея обаче имаше някои фактически грешки, както например беше си пробила път звенарската тенденция за сближение с Югославия на базата на статуквото, което значеше за нас да капитулираме. Казах на бай Данаил: “Бихме могли да напишем нещо за него…” Крапчев обаче каза: “Нека не го закачаме, Димо има известни заслуги към “Зора”. Не каза какви заслуги. Тази подробност си спомням много добре - “Казасов има известни заслуги.” Спомням си пак така, малко бегло, малко смешно. Наскоро след 19 май, когато сред звенарите е имало настроение да спрат или да вземат “Зора”, бай Данаил беше поместил уводна статия от Иван Харизанов за политиката на звенарите – тяхната програма. Обаче статията на Харизанов беше много неясна. Изобщо в главата на Харизанов … винаги е имало мъгла. И след като пишеше – звенарите искат това, звенарите искат онова … накрая казва “Ясно ли е?” А то всъщност нищо ясно нямаше. И по-отрицателна пропаганда за звенарството едва ли можеше да има. Но тя излезе на уводно място в “Зора”.

- Мен ме интересуват също някои епизоди на срещи, на разговори между теб и Д. Крапчев, да знаеш той да се е срещал с някои хора, отношението му към други и т. н.?
- Веднъж с него се срещнахме с полския пълномощен министър Тарановски. Ставеше дума за становището на вестника към Гърция. След нахлуването на германците в България, Крапчев писа статията “Защо вие не ги спряхте?” И тогава на тая среща Тарановски каза:

- Е, верно е, че Гърция е малка държава. Давид и Голиат - това са две несравними сили. Обаче все пак симпатиите на човечеството са на страната на Давид. И колкото да имате спорове с Гърция, Вие не бяхте прав - каза Тарановски на Данаил Крапчев. В тоя дух беше написано и писмото на Тарановски до Крапчев, по повод на което отидохме в полската легация. Посрещна ни много внимателно, срещата протече гладко. Бай Данаил се отнесе с голямо уважение към него и към Полша. А за Полша в “Зора” бяха излезли много благоприятни материали. Изгладиха се отношенията между двамата и Тарановски вече не спомена тая работа. Много е възможно това да беше повлияло на бай Данаил да бъде по-внимателен в претенциите си към Гърция – той беше човек, който вземаше акт от добрите съвети, поучаваше се. И докрая “Зора” запази едно много хубаво отношение към Полша и поляците бяха признателни за това. Що се отнася специално за Гърция, Крапчев помести статии от Христо Силянов, когото много уважаваше, макар той често да казваше за него, че бил “темерутин”. Аз обаче възразявах по тоя повод:

- Бай Христо, може би държанието му е такова, че прави впечатление на темерутин, но знай едно: бай Данаил много те уважава .

А някои от статиите на Силянов бяха благоприятни за Метаксас [9], който бе поел управлението на Гърция и стягаше гръцката държава. Но на Силянов, като идеолог и човек на организацията, макар да водеше борба против гръцката антибългарска пропаганда, в случая това му харесваше. Независимо от антибългарския курс на Метаксас, на Силянов импонираше това, че успя да стегне гръцката държава и да тури повече ред. И когато в 1936 г. хор “Родина”, част от някогашната “Гусла”, отиде в Атина и даде концерти, в групата на хора бях и аз. По това време Никола Трайков - Зоте, дългогодишен кореспондент на “Зора” беше аташе по печата в Атина. С него ходихме при Метаксас, тогава военен министър и при други гръцки държавници. Взетите от нас интервюта излязоха на страниците на “Зора” и в. “Утро”. При представянето ми на Метаксас като кореспондент на в. “Зора”, той ме помоли да предам неговите благодарности на редакцията за хубавите статии за него. В момента мен ми стана малко неприятно, помислих си: “Дявол да го вземе, един великогрък, който ожесточено преследва всяка проява на българско съзнание, който строго беше забранил да се говори на български и изпраща хората на заточение по островите, където бяха строго третирани, сега вместо да ми каже: “Зора” много ме атакува”, той иска да предам благодарността му на редакцията на вестника! Но това се отнасяше именно за Метаксасовата дейност като гръцки патриот и в статиите си Силянов пожелаваше да се намери и българин, български държавник, който като Метаксас да постави ред, да стегне държавата, да възроди патриотизма на българина, възторга му, полета и ентусиазма му. Значи успоредно с борбата против преследванията на българщината, “Зора” беше поместила статии от Силянов, благоприятни за Метаксас. И после Пападополус, гръцкият аташе по печата у нас, използваше като източник за осведомяване главно това, което излизаше в “Зора”, защото го смяташе проверено, точно и вярно предадено.

Друга една характерна подробност за Данаил Крапчев и отношението на “Зора” към нашите съседи е следният факт. Българо-югославската лига развиваше много оживена пропаганда за сближение с Югославия. А от тая работа гърците не бяха много доволни, защото те смятаха, че това става в ущърб на гръцките интереси. Намериха се обаче общественици, между които и бай Данаил, които сметнаха, че ние нямаме интерес да настройваме гърците против нас по линията на сближението с Югославия, от което нямаме никаква полза и че би трябвало да има едно равновесие. Е, с Югославия правим политика за поддържане на добри отношения, защо да не правим същата политика и с Гърция! И затова беше образувано Българо-гръцко дружество с председател Богдан Филов. Това дружество подкрепи и Данаил Крапчев. и по линията на Българо-гръцкото дружество се направи едно посещение на български общественици в Гърция. Чрез мен председателят на Софийската камара Димитър Савов покани Данаил Крапчев да участва в тая група. Но когато му съобщих за поканата той каза: “Не, ти ще идеш.” Аз не знаех, че по същото време той е заминал със съпругата си по частен път, на свои средства и останах крайно изненадан, когато при разглеждане на едни от забележителните паметници на старата Елада, го срещнах там.

- И Филов беше, и Йордан Мечкаров, и Тодор Кожухаров [10]. И после като отворили едни уста тия наши общественици, кой на немски, кой на френски език, взели ума на гърците.

- На един от банкетите в Солун Борис Димитров, член на Централния комитет на Търговския съюз, държа на френски език такава реч за старата гръцка култура, че самите гърци останаха изненадани и нескрито казваха: “Вие знаете по-добре нашата история, отколкото самите ние.”

- Крапчев имаше положително отношение към Българо-гръцкото дружество именно в противовес на Българо-югославянското, по скоро като едно уравновесяване, не че нещо очакваше и от него. Но стопанските деятели знаеха може би по-добре в какво направление да се насочи нашата политика.

- Какво беше отношението на Данаил Крапчев към германското нахлуване в Съветския съюз? От страна на германците упражнявано ли е някакво давление върху неговото поведение?
- Знам, че германците са предлагали по време на войната вестникът да не плаща телефонните разговори с берлинския кореспондент…

- Така беше.
- Бай Данаил отхвърлил това предложение, докато “Утро” се възползва. Той искрено съжаляваше, че се стигна до германо-съветското сблъскване. Това го е изразявал пред мене. Искрено съжаляваше и за жертвите на взаимната разправа в Сърбия, за взаимното изтребление между партизаните и хората на Дража Михайлович. Жалеше, че като народ сърбите дават толкова много жертви. Както и за Испания. Съжаляваше испанския народ: “Дават си там сражение великите сили за сметка на испанския народ.” Пак повтарям: съжаляваше, че се стигна до война между Германия и Съветския съюз.

- Какво бе отношението му към външните сътрудници на вестника?
- Доколкото си спомням проф. Йордан Иванов публикува две статии в “Зора” за родното място на отец Паисий - че е от Банско. Крапчев беше особено щастлив и му плати по 1000 лв за едната статия. Не зная такъв голям хонорар да е плащан за една статия в тогавашния български печат. А по това време в Дамяновите вестници три хиляди лева се смятаха за добра месечна заплата. “Зора” има много големи заслуги за проявата на таланта на Чудомир.

- А за таланта на Йордан Йовков?
- Към Йовков той изпитваше голямо уважение. А за Чудомир не знам дали си спомняш как стана тая работа. Чудомир взе да се явява в “Зора” след като Райко Алексиев напусна и започна издването на “Щурец”, който се печаташе пак в печатницата на “Зора”. Между него и Крапчев приятелството не се наруши, те си останаха големи приятели. Обаче след излизането на Райко трябваше да продължи седмичната весела страница на “Зора”. Именно тогава Чудомир започна да пише. Имам трите тома от съчиненията на Чудомир, които сега излязоха. В тях намерих много от материалите, които съм чел в “Зора”. Чудомир стана известен на българската общественост чрез “Зора”. Друг куриоз от вестникарска гледна точка беше устройването на първия конкурс “Мис България” от в. “Зора”.Останало ми е в ума, че тиражът на “Зора” се е увеличил тогава с 10000 броя.

- Друга голяма личност в “Зора”беше Йордан Бадев. Какво можеш да ми кажеш за него като личност, като журналист, като културтрегер?
- Йордан Бадев беше безспорно даровит човек и Крапчев много го ценеше. Но имам впечатлението, че в отношението си към писателите – левичари Бадев беше по-краен, отколкото Крапчев смяташе за допустимо. Но двамата бяха много близки. Крапчев уважаваше много Бадева. Смяташе обаче, че в някои отношения Бадев отива по-далече, отколкото трябва, че прекалява. И двамата бяха големи личности. По това време Талев играеше почти незначителна роля като работник в “Зора”. Талев беше се оженил за братовата дъщеря на г-жа Крапчева. И понеже Д. Крапчев имаше слабостта да подпомага роднините си, взе Талев на рабата в редакцията, за да се занимава с литературните подлистници. В “Зора” се създадоха приятелските връзки между Талев и Бадев. Скоро след убийството на Протогеров Талев взе страната на Иван Михайлов и от коректор стана редактор на в. “Македония”. Аз го заварих като коректор на в. “Македония”. Помня един ден Бадев ми каза: “Абе, Василе, Талев не е писател…” А той беше вече написал романа “Усилни години”. Йордан Бадев, както изобщо хората на литературата и изкуствата, с редки изключения, не беше много обективен. Той твърде много беше свързан с литературния лагер на “Златорог”, с Владимир Василев, на когото беше голям приятел. Ако даден писател беше от тоя кръг, Йордан можеше да го похвали, да го подкрепи – ако не е – да мълчи или може да се обади в отрицателен смисъл. Една вечер, излизайки от редакцията на “Зора” за у дома си, аз му казвам:

- Йордане, кой знае на колко начинаещи писатели си подрязъл крилата?

- Кой, аз ли? Аз съм напълно обективен, когато пиша за дадено произведение, напълно се абстрахирам от личността…

Това обаче не беше вярно. И Бадев, като повечето литературни критици, не беше обективен на времето – за тях хората на изкуството и литературата бяха “наш” и “ваш”. Динеков [11] например много беше писал - той беше още отначало едни млад и даровит учен в областта на литературата. Но Бадев нищо не беше отбелязал за него. Обаче след като Динеков беше се свързал със “Злагорог”, Бадев взе да го хвали. Но мога също да кажа, че един от първите млади писатели, когото Бадев лансира, беше Стоян Ц. Даскалов. Даскалов беше съвсем неизвестен провинциален учител. Ето един случай на пълна обективност, проявена от страна на Йордан Бадев. Той изтъкна Ст. Ц. Даскалов като човек, който има перспектива за развитие и по-късните работи на младия писател потвърдиха това негово разбиране. Дори веднъж като срещнах Стоян Даскалов в редакцията на “Работническо дело” искаше ми се да му кажа: “Другарю Даскалов, спомняте ли си какво беше писал навремето за Вас Йордан Бадев? От него за пръв път съм чел за Вас… “Но Бадев си беше свързан с литературни лагер на “Златорог” и особено съм писателите-комунисти имаше отрицателно отношение. И Данаил Крапчев смяташе, че Бадев е допринесъл повече за отрицателното отношение на комунистически ориентираната интелигенция към “Зора”.

- Така е.
- Но независимо от това Бадев си беше един много даровит литературен критик.

- Неотдавна аз присъствах на една сбирка на съвременните литературни критици. В изказванията си един от тях изтъкна особено подчертано: “Досега ние още нямаме литературен критик като Йордан Бадев.” Значи независимо от отрицателното му отношение навремето към писателите-комунисти, те и сега го признават като личност и голям познавач на литературата и като голям литературовед.
- Бадев пишеше и музикални рецензии. Според мен той грешеше като се занимаваше с музикални и театрални рецензии. Това трябваше да се остави на по-компетентни хора. Струва ми се, че в тая област не беше достатъчно подготвен - излагаше се понякога и предизвикваше и други хора против себе си. В това направление можеше да бъде полезен на вестника например проф. Брашованов [12], един обективен човек. Не знам, може би и от Брашованов да е зависело, може би не е предложил. Бадев обаче си беше истински талант, беше голям патриот и работеше за обединението, макар да беше един от идеолозите, който имаше за официална програма “независима Македония”. Но си беше за обединението.

- Какви му бяха връзките с протогеровистите?
- Именно там грешеше той. След убийството на ген. Протогеров [13], когато настъпи разцепление между македонските дейци, едни се ориентираха към Иван Михайлов, а други образуваха групата на протогеровистите. Той беше един от главните представители на протогеровистите, не само ориентиран към тях. И беше непримирим по отношение на Иван Михайлов. А преди това ми е казвал “Аз не можех да си представя македонското движение без Иван Михайлов. Обаче това което Иван Михайлов направи с убийството на Протогеров, това разцепление, което докара в македонското освободително движение, с нищо не може да се оправдае, не искам да чуя за Иван Михайлов и го смятам за голямо зло.” Толкова много го ценеше в началото. И той, и Баждаров. Бадев беше един от главните, така да се каже, четири-пет души, представители на лагера на протогеровистите. Обаче Протогеров съвсем не беше някакаво знаме - нямаше културата нито на Бадев, нито на Баждаров.

- И именно тук се вижда колко голямо беше приятелството между Данаил Крапчев и Йордан Бадев. Макар че Крапчев би предпочел като по-малко зло да види начело на движението Иван Михайлов, отколкото кой да е от протогеровисткия лагер, в който вече нямаше големи личности-революционери. Например Перо Шанданов, който минаваше за войвода, не можеше да се сравнява с Иван Михайлов. Значи ако бяха основателни твърденията, че симпатиите на Данаил Крапчев са на страната на Иван Михайлов, Бадевите симпатии са подчертано антимихайловистки. Той беше един от ръководителите на протогеровистите в тая борба. Това обаче не попречи на Бадев и Крапчев да работят заедно. И в “Зора” те работеха в духа на общонационалната линия. Разликата бе тая, че Бадев понякога се увличаше и отиваше по далеч в работата си, отколкото да речем Крапчев можеше да допусне. Но те си останаха приятели докрай. И Бадев като Крапчев е имал паспорт и е можел да се спаси, обаче и двамата предпочетоха да останат в България. Йордан Бадев беше много тясно свързан с Георги Кулишев, който бе един от най-близките хора на Кимон Георгиев. И Кулишев смятал Йордан да не напуща България – това не съм проверил, но съм го чул. И Бадев е разчитал, че Кулишев ще го защити. Кулишев обаче не баше в състояние да направи това. Не се съмнявам, че би го направил, ако можеше. Не е имал тази възможност. Иначе, може би Бадев щеше да напусне България.

Но за Данаил Крапчев във връзка с края на живота му. Г-жа Крапчева е убедена, че Данаил Крапчев е убит. По-късно от софийския затвор бях изпратен в горноджумайския да се лекувам. Там заварих почитатели на бай Данаил, с когото били едновременно в затвора. Те бяха убедени, че Крапчев се е самоубил. Там имало карцер. В единия бил бай Данаил, в другия – друг затворник. В карцера на Бай Данаил се изтропало, никой обаче не се отзовал да види защо се тропа. После отворили и го намерили самообесил се на някакъв гвоздей отвътре на вратата, с примка от разкъсани чорапи. Всички, с които говорих, твърдяха, че се е самообесил. И друга една подробност, която затвърди у мен това впечатление. След като ме върнаха в софийския затвор, по една време докараха група държавни обвинители, осъдени за корупция. Между тях беше и Данон. Вземали рушвети като следователи. Запознах се с Данон. Един ден като се разхождахме из двора на затвора, стана дума за бай Данил. Данон ми каза, че като евреин бил изселен от София в Горна Джумая, където го заварва девети септември. Той лично бил арестувал бай Данаил в Горна Джумая, видял го и го арестувал. Съобщихме, казва, в София, откъдето се получи нареждане: “Бдете да не се случи нещо с него. При първо поискване да ни го изпратите тук.” И после добави: “Ние не обърнахме внимание да бдим върху него и той ни изпревари и се самоуби.”

Нещо друго пак във връзка с редакцията. Най-близкият човек на семейството на Крапчев беще административният директор Иван Трифонов. Децата на Крапчев не можеха без него, а и той сам много ги обичаше. След девети септември той работеше в една чесларска кооперация. Христо Огнянов сега бил в “Свободна Европа”, там пишел на литературни теми. Казваше ми Стойне Кръстев, че при едно пътуване Христо Огнянов поискал среща с него. Срещнали се и разговаряли надълго и най-приятелски. По едно време при разговора Огнянов се разплакал. Живко Гелев пък, както ми каза Борис Станишев, бил музикален критик на “Нюйорк Таймс”. Там се издигнал много Мишо Пъдев.

- Говори се, че бил съветник на Рузвелт по българските въпроси.
- Ходил навремето и в Съветския съюз.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Никола Милев - /1881-1925/, род. в с. Мокрени, Костурско. Професор по история, публицист, общественик. Завършил лицея “Галата сарай” в Цариград и история в СУ. Специализира нова история във Виена. От 1915 г. е проподавател по история на балк. народи в СУ. Активен политик, създател на Народния сговор и основател на в. “Слово” Близък приятел на Тодор Александров, член на ВМРО от 1898 г. Участник в Балк. война, член на делегацията, която подписва Лондонския мирен договор /1913/. Публицист, борец за национално самоопределение на българите от Вардарска Македония, противник на комунистческото крило в македонското движение. Убит по заповед на комунистическата централа във Виена на 13.ІІ. 1925 г.

2. Димо Хаджидимов - /1875-1924/, род. в с. Горно Броди, Серско. Деец на левицата в македонското револ. движение. От 1903 г. е член на БРСДП на Дим. Благоев, след І св. война става член на ЦК на БКП. През 1920 г. създава Емигрантски комунистически съюз. Убит по заповед на ВМРО.

3. Константин Петканов - /1891-1952/, род. в с. Каваклия, Лозенградско. Следва слав. филология в СУ. През 1913 г. е доброволец в македоно-одринското опълчение, участва в І св. война. Един от водачите на Тракийската организация, секретар на Върховния тракийски комитет. Академик /1945/. Ред. на сп. “Тракия” и сп. “Балкански преглед”. Автор на исторически повести и романи, най-известното му произведение е романът “Морава звезда кървава” /1934/.

4. Михаил Шкартов - /1884-1936/, род. в Кавадарци, Македония. Деец на македонското освободително движение. Член на ВМРО. Четник при Яне Сандански, с когото участва в похода към Цариград в помощ на младотурците. През 1912 г. е войвода във Велешко, 1913 – ръководи въстаие против сръбските окупанти в Тиквешко. От 1920 г. е войвода и ръководител на Солунския революционен окръг. От 1930 г. – член на ЦК на ВМРО /об/.

5. проф. Димитър Михалчев - /1880-1967/, род. в Лозенград. Философ, общественик, социолог и дипломат. Академик, член на БАН и на Словашката АН. Завършва философия в СУ /1905/ и специализира в Германия. Член на Кантовото филос. д-во и на Ремкианското научно д-во в Берлин. Декан на историко-фолологич. ф-тет в СУ /1922-23/. Посланик в Чехия /1923-27/ и в Съветския съюз / 1934-36 и 1944-46/. Основател и редактор на сп. “Философски преглед” /1929-36/. Председател на БАН.

6. Христо Станишев - /1863-1952/, род. в Кукуш, Македония. Деец на македоноодринското освободително движение. Завършва инженерство в град Гент, Белгия. участва в изграждането на първите шосета и мостове в България, също в строежа на Народния театър в София и църквата “Св. Неделя”. Член на Върховния македонски комитет от 1896-97 г. и негов председател. Член на Изпълнит. к-т на македонските братства и на Македонския научен институт /1930/. Председател на Великия македонски събор в Горна Джумая /1933/.

7. Асен Кантарджиев - род. 1898 г. в Самоков. Участва в І св. война в македоно-одринското опълчение. Носител на 4 кръста “за храброст”. Следва право в СУ и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия. Завършва агрономство в Бон, специализира с Рокфелерова стипендия в САЩ. Професор, декан на Агрономическия факултет към СУ /1932-33/. Основател и водач на националистическото движение “Ратници за напредък на българщината”. Заради дейността на организацията е съден 4 пъти и няколко пъти е интерниран. Полуконспиративното движение “Ратник” към 1944 г. наброява 120 хил. чл, в него членуват видни бълг. интелектуалци. След 9. Х- 1944 г. проф. Кантарджиев напуска България и е член на задграничното правителство на проф. ал. Цанков. Задочно е осъден на смърт от. т. н. народен съд.

8. Никола Ланков - /1902-1965/, род. в с. Голямо Дряново, Ст.загорско. Участник в септемвр. в-е 1923 г. Член на БКП от 1923 г. Работи в редакциите на партийните вестници РЛФ, Наковалня, Поглед и др. През 1941 г. е интерниран в концлагера Еникьой. След 9. ІХ. е народен обвинител в състава на VІ народен съд за съдене на интелектуалците, писателите и журналистите. Автор на пропагандна партийна поезия за “героичното минало” на БКП, българо-съветската дружба, соц. строителство, днес напълно забравена и без значение за бълг. култура. Въпреки това е удостоен със звание “народен деятел на културата”.

9. Йоанис Метаксас - /1871-1941/, гръцки държавен и политически деец. Получил е военното си образование в Германия. Работи като офицер в ГЩ. Заради участие в подготовката на военен преврат е осъден на смърт /1921/. Емигрира в чужбина, в 1924 г. се завръща в Гърция и работи активно за реставрация на монархията. Става военен министър, вицепремиер и премиер-министър на Гърция /1936/ като установява военна диктатура.

10. Тодор Кожухаров – /1891-1945/, род. в Асеновград. Политически деец, журналист и публицист. Участник в Балк. и в І свет. война като офицер. Народен представител, министър на железниците /1935-36/. Директор на в. “Слово”. Автор на полемични статии и фейлетони, на много книги и брошури с антикомунистическа насоченост. Известен с псевдонимите си Федя Чьорни и Щабскапитан Копейкин.След 9. ІХV 1944 е осъден на смърт от народния съд и разстрелян на 1. ІІ. 1945 г.

11. Става въпрос за акад. Петър Динеков - /1910-1992/, род. в с. Смолско, Софийско. Завършва клав. филология в СУ, специализира славистика във Варшава. Директор на Института по фолклор, зав. катедрата по бълг. литература в СУ, зав. секция по стара и възрожд. литература в И-т по литература при БАН; Директор на Кирилометодиевския център при БАН; Почетен доктор на Варшавския у-тет; член на международния комитет на славистите и на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата в Париж. Носител на Кирилометодиевската награда на БАН; Гл. редактор на множество научни списания и поредици. Автор на голям брой научни трудове върху старобълг. лит., възрожденска лит., фолклористика и нова литература. Академик. Учен с международен авторитет и широк спектър на научните си интереси.

12. проф. Стоян Брашованов - /1888-1956/. Музиковед. Завършва музикознание в Лайпцигски ун-тет /1923/ и защитава докторска дисертация. От 1931 г. е преподавател в Държавната музикална консерватория. Професор по история на музиката и директор. Ред. на сп. “Родна песен” /1925-42/, автор на учебника “История на музиката” /1946/.

13. ген. Александър Протогеров - /1876-1928/, род. в Охрид. Военен и политич. деец, един от ръководителите на македонското рев. движение. Завършил е Военното у-ще в София. Доброволец в Сръбско-бълг. война /1885/. Участва като войвода в Илинденското въст. Командир на Македоно-одринското опълчение по време на Балк. война. Генерал-лейтенант. През І св. война е командир на окупационния корпус в Моравско. Комендант на София по време на Владайските събития, ръководи разгрома на бунтовниците. От 1915 г. е член на ЦК на ВМОРО, на ВМОК. Заедно с Т. Александров организира атентатите в Щип и Кочани в Македония. Подписва позорния майски ванифест през 1924 за съвместни действия с ком. партии на Балканите. Разцепва ВМРО и влиза в конфронтация с Иван Михайлов. Осъден на смърт от ВМРО /Ив. Михайлов/ като подбудител на убийството на Тодор Александров и убит на 8 юли 1928 г.