I. Спомените
5. Петър Лунгов:“Имаше пиетет към героите и жертвите на националната кауза”
С Петър Лунгов бяхме близки като колеги и като стенографи, деятели в миналото на Съюза на ученическите стенографски дружества. С готовност прие да разкаже за себе си като журналист и близък сътрудник на в. “Зора”. Срещата ни се състоя у дома му.
--------------------------------------------------------------------------------------
Петър Лунгов е роден на 8 април 1909 год. и е син на Велю Лунгов, роден през 1869 г. в Дряново, и на Дона Лунгова, родена на 1878 г., учителка в Габрово и София до 1942 г. Баща му е починал в 1915 г. в Първата световна война. Бил е един от първите социалистически народни представители от 1899 г., редактор за известно време на “Работнически вестник” с Досю Димитров, на списание “Право дело” и вестниците “Борба”, “Заря” и други. При разцеплението на Социалдемократическата партия минава на страната на Янко Сакъзов. Преди това е бил близък приятел на Димитър Благоев, с когото си разменяли писма, намиращи се сега в партийния архив. Разривът между тях настъпил при разцеплението в 1905 г.
По-големият брат на Петър Лунгов бил един от видните културтрегери в Габрово, издал няколко книги. Починал на 120 годишна възраст. Заедно с брата на д-р Никола Михов, виден български юрист - Михаил Михов, известен с псевдонима “Карас” и д-р Рачо Ангелов образувал един от първите социалистически кръжоци в Габрово.
Петър Лунгов завършил гимназия през 1928 г., а Юридическия факултет в София – през 1932 г. Издържал през 1935 г. изпита за съдийска и адвокатска правоспособност, но се отдава на журналистическата професия. Още като ученик от V клас на габровската гимназия сътрудничи на възобновения вестник на баща му “Борба”, за което било намалено поведението му. Председател е на ученическото въздържателно дружество “Подем”, на ученическото стенографско дружество “Полет” и на философско –марксическото общество. Сътрудничи на местния вестник “Известия”, на научната библиотека “Априлов-Палаузов”, на списание “Млад стенограф и на в. “Стремеж”. При следването си в София е председател на студентското стенографско дружество през 1929 г., редактира неговото издание “Бързопис” заедно с Благовест Долапчиев и други. По-късно става председател на гражданските стенографски дружества до 1937 г. и редактор на изданието “Български стенограф”. През 1929 г. П. Лунгов е член на редакционния комитет, а от 1930 до 1932 г. – редактор на в. “Социалистическа младеж” От 1931 г. работи като сътрудник по външно и вътрешнополитически въпроси в органа на социалдемократическата партия /широки/ в. “Народ” до неговото спиране на 19 май 1934 г. След 19 май вестникът се трансформира под редакцията на д-р Иван Пастухов в “Искра” с редактор Ботю Султанов, в който завежда страницата “Младежка искра”.Малко преди 19 май 1934 г. започват издаването на редактирания от него и Георги Боршуков в “Дъга”. През есента на 1937 г. по културната спогодба между България и Полша е изпратен от Дружеството на столичните журналисти във Варшава, където остава до април 1939 г.
Сътрудничеството на Петър Лунгов във в. “Зора” започва главно през времето на пребиваването му във Полша. Затова го помолих да разкаже по-подробно за характера на това сътрудничество и за впечатленията си от ръководителите на вестника, за срещите и разговорите, които е имал, за тяхното отношение към редакционните работници.
В “Зора” – казва той – винаги съм бил хоноруван сътрудник. Първите мои материали излязоха през лятото на 1936 г. във връзка с процеса срещу Каменев и Зиновиев. Тези материали бяха неподписани. След отиването ми в Полша изпращах редовно кореспонденции на вестника по пощата вече с мой подпис. Хонорарите срещу тези материали бяха определени от Крапчев или административния директор Иван Трифонов. Редовно получавах по 4-5000 лева месечно, а имаше месеци, когато съм получавал и по 7000 лв. Без преувеличение мога да кажа, че Крапчев беше един от най-добрите работодатели, който извънредно много се грижеше за моята по-широка подготовка. Затова често ми отпускаше със сметкоразписка по 500, по 1000 лв. за покупка на книги. Всяка година по Коледа и Великден получавах извънредно по 2000 лв. Когато се ожених през 1939 г. получих като подарък, доколкото си спомням, пет хиляди лева.
През юни 1940 г. постъпих на работа в Дирекцията на печата като завеждащ информацията със заплата 4,700 лв., но едновременно сътрудничах и на “Зора” с познатото възнаграждение. Когато през юни 1941 г. след основаването на нашата легация в Загреб, дотогавашният директор на печата Йордан Мечкаров [1] пожела да ида с него в качеството на аташе по печата, Данаил Крапчев ми предложи да не заминавам, а да остана като редовен сътрудник на “Зора” като добави: “Ако имаш някакви претенции, кажи да ти увелича възнаграждението.” Обясних му, че не става дума за това, че и досега щедро съм бил възнаграждаван за сътрудничеството си във вестника, но че искам да мина в друга област на работа. В Загреб Крапчев ми изпрати третия том на своя “Изминат път” с наслов: “На колегата и приятеля Петър Лунгов”.
По време на пребиваването си в Полша сътрудничих и на вестниците “Днес” [2] с редактор В. Протич и в. “Слово” [3] с редактор Йордан Мечкаров. Пращах редовно материали и на Иван Писковски от Пловдив за редактирания от него в. “Борба”. Двамата с Г. Боршуков издавахме през 1933-34 г. в. “Око”. По същото време до 19 май 1934 г. бях уредник и завеждащ отдел на списание “Червена трибуна”. С Георги Боршуков редовно издавахме на 2 юни “Ботев лист”. Сътрудничил съм в листовете за Пушкин, Смирненски, Асен Златаров. При смъртта на д-р Асен Златаров през декември 1936 г. като редактор на в. “Дъга” [4] бях включен в общогражданския комитет “Асен Златаров” и ми беше възложено заедно със Сава Гановски да уредим сборника “Завета на Асен Златаров”, който излезе с предговор от мен в две издания.
С Данаил Крапчев съм разговарял както по външно и вътрешно –политически, така и по културни въпроси. Специално съм разговарял за неговото отношение към Русия, Франция, Германия. Напомних му неговите статии във в. “Пряпорец”, които са явно насочени против Германия. Той обясняваше това свое поведение в края на Първата световна война с явната опасност за България да се свързва само с Германия. И на тая почва е бил редактор на демократическия вестник “Пряпорец”. След войната, когато Александър Паскалев [5] започва да издава вестниците “Трибуна” и “Зора”, Крапчев държи същата линия. При моите разговори с него в навечерието на войната от 1939 г. той неведнъж подчертаваше, че България не трябва да води едностранчива външна политика и че трябва да се опира и на Русия. За него беше доста тежко, че поради материалите, които бяха поместени в “Зора” през годините 1936-1939 относно действията на Сталин, именно за процесите в Съветския съюз от 1936 до 1938 г. и 11 юни – процесът срещу съветските воини, той беше заличен от списъка на лицата, които бяха канени в съветската легация. Затова и аз имах отчасти вина, понеже давах тези материали, за които черпех сведения главно от чуждестранния социалистически печат: “Социалистически вестник”, “Арбайтер цайтунг “и др. Веднъж при среща той направо ми каза: “Лунгов, ти знаеш ли, че ме скара със съветската легация?” Въпреки това аз самият поддържах връзка със съветската легация, даже посещавах легацията и съветският аташе по печата ме снабдяваше с материали специално по речите на Молотов и други. Когато Молотов държеше своите речи, БТА обикновено закъсняваше предаването им и затова Крапчев ме натоварваше да стенографирам тези речи от руски на български и да ги предавам на вестника, като за бързина ги диктувах на Александър Дякович.
По време на простоя ми в Полша бях във връзка с представителя на ТАСС във Варшава Павликовски, с когото бяхме се доста сближили. Преди конгреса на ВКП /б/ през 1939 г. имах с Павликовски много интересен разговор. Той ми разкри какво ще бъде становището на Сталин по отношение на Германия. Тогава аз написах един материал под заглавие – “Съветският съюз – неутрален между двете оси”, който беше поместен на уводно място във в. “Зора” без подпис, без мястото на изпращането и с подзаглавие в скоби – “разговор със съветски дипломат”. При изпращането на този материал лично на Крапчев бях добавил източника на моята информация с молба да не бъде съобщаван, за да не злепоставя Павликовски. След като се върнах в България, Крапчев ми съобщи, че от германската легация специално са питали достоверен ли е този матерал. Като знаел неговия източник, казал, че е абсолютно достоверен. След като на 23 август бе сключен германо-съвесткия пакт, в края на октомври при среща в редакцията Крапчев ми каза: “Знаеш ли, от германската легация отново ми казаха, че тази статия е допринесла за това Германия да се увери, че Съветския съюз не е свързан напълно със Запада и че може да се сключи пакт с него.” Не бих искал да си приписвам някакви заслуги в случая, но факт е, че този материал бе предизвикал особено жив интерес.
След връщането ми в България отново поместих анонимно бележка “Разговор със съветски дипломат” /Становището на Съветския съюз относно връщането на Бесарабия/. Скоро след това въз основа на германо-съветския договор от 1939 г., през пролетта на 1940 г. Германия се съгласи Румъния да върне Бесарабия на Съветския съюз, а по-късно и Южна Добруджа на България.
По отношение на вътрешната политика съм имал някои неприятности с Крапчев. След 19-майския преврат, в. “Дъга”, за да запази своето съществуване, бе принудена да дава доста материали в полза на новоустановената власт. Но и след падането на Кимон Георгиев ние помествахме такива материали, между другото и един разговор, който аз имах с Кимон Георгиев в неговия дом – нещо, за което Д. Крапчев малко ми се поразсърди. Разбира се, аз никога не съм бил привъженик на звенарите. Това беше изпълнение на моя дълг като журналист информатор. Относно културната политика, която провеждаше в. “Зора” съм имал няколко разговори с Данил Крапчев във връзка със сътрудниците, които той е привличал. По време на редактирането от него на в. “Пряпорец” той привлече като сътрудници Димитър Подвързачов и Асен Златаров, който пишеше под псевдонима “Аура”, изобщо хора на перото, които впоследствие въз основа на тези подлистници издадоха свои книги, каквито са книгите на Златаров. Те са печатани като подлистници в “Пряпорец”. В разговорите ни Крапчев изтъкваше, че според него информационният вестник трябва да се занимава не само с политика в тесния смисъл на думата, но и с обширна културна информация, с поместването на художествени материали. Така той ми разказа как е привлякъл в “Зора” Чудомир. Според него в. “Зора”, след напускането на Райко Алексиев, който водеше страницата “Смях и закачки” в сряда и събота и заместването му с Александър Божинов, претърпял известна криза. Затова когато Чудомир изпратил първия си разказ с подпис “Чуд” веднага се заинтересувал не може ли да бъде привлечен за по-често явяване във въстника. Чудомир обаче не искал да поеме ангажимент за такова често сътрудничество. Тогава Крапчев постъпил по следния начин: наредил на администрацията да му се определи месечно възнаграждение, месечна заплата, като знаел, че той като добросъвестен човек, ще оправдае тези пари с по-често явяване във вестника. Според мен Д. Крапчев притежаваше една особена черта в характера си – той беше чужд на всякакво тесногръдие. Когато Райко Алексиев напусна “Зора” и започна издаването на свой хумористичен вестник – “Щурец” – Д. Крапчев не му се разсърди и не само не му се разсърди – прие “Щурец” да се печати на същата машина, на която се печаташе “Зора”. Една от най-големите заслуги на Данил Крапчев в областта на нашата литература е отношението му към Йордан Йовков. Може би без Крапчев големи творби на Йордан Йовков като “Чифликът край границата “и “Ако можеха да говорят” нямаше да се появат като романи. И в случая Крапчев беше извънредно щедър и даваше сериозна материална подръжка на писателя, за да може спокойно да се отдаде на своето творчество. Същото отношение на насърчение и подкрепа имаше Д. Крапчев и към Димитър Талев, чийто роман “Железният светилник “почна да се печати в “Зора”. Това отношение на Крапчев към нашите писатели е продължение на неговата политика изобщо в областта на нашия ежедневен печат. В затвора имих възможност подробно да разговарям както със Стефан Танев, така и с Матей Бончев Бръшлян. Припомняхме си миналото и разсъждавахме по въпроси на нашата журналистика. Танев беше искрен и признаваше, че предприятието на Атанас Дамянов действително експлоатирало своите сътрудници – журналисти и също така достатъчно искрен, за да признае, че тъкмо обратното отношение е имал Крапчев към своите сътрудници, към които винаги се отнасял човешки и отзивчиво. Матей Бончев, съредактор на Крапчев още от “Пряпорец”, винаги изтъкваше стремежа на Крапчев, който сам е карал една бедствена младост, да подпомага българските журналисти, както при подобряване на техния бит, така и за тяхното културно издигане. Танев призна, че не винаги е бил честен по отношение на “Зора” – нещо, на което Крапчев никога не е отвръщал със същото. Сам припомни случаят с прочутата кореспендениця на Стоян Стоянов от Париж по телефона, която по погрешка е била прехвърлена на телефонната линия на “Утро”. Вместо да посочи грешката и да препрати кореспондента на правилния адрес, Танев записал неговата кореспонденция, понеже “Утро” нямал кореспондент в Париж и я отпечатал във вестника. Крапчев е можел да го осъди за тази му постъпка, но оставил тя да тежи на неговата съвест.
Матей Бончев ми разказваше за отношението на Крапчев към читателите.
- Данаил Крапчев – казваше той – уважаваше своите читатели и никога не си служеше с вестникарски лъжи. Той се стараеше да дава колкото може повече и по-ценни материали на читателите си. За постигането на тая цел той не жалеше средства. Той например можеше да издава вестника в по-малко страници. Но беше си поставил за цел да стигне едва ли не английският вестник “Таймс”. Харчеше много средства за кореспонденти в чужбина и с това накара и “Утро” да мине на същата система, макар и в това отношение да стоеше твърде назад. Държеше за хубавия печат, за хубава хартия. И понеже някой му беше казал, че най-добре се чете върху жълтеникава хартия, доставил беше едно голямо количество такава вестникарска хартия. С тая своя политика той изобщо издигаше нивото на нашия ежедневен печат. Разбира се, той се стараеше да дава четиво за всички читатели, за читателите от всички слоеве. На това именно се дължи и поместването във вестника на романи на страници. Матей Бончев припомни случаят с печатането в подлистници на романа “Хиляда и една нощ”. Каза, че идеята била дадена от него. Отначало Крапчев сметнал, че това не е подходящо за вестника, но като видял колко голям успех пожънал вестника с тоя роман, убедил се, че и тоя род четиво е необходимо за читателите. Матей Бончев ми разправи и за тъй наречения пенсионен фонд на Дружеството на столичните журналисти. Този фонд бил основан през 1922 г. с възможност да се включат в него и работещите журналисти от 1912 г. Когато членуващите в него журналисти навършили двайсетгодишен стаж през 1932 г., били пенсионирани Данаил Крапчев, Стефан Танев, Георги Кулишев, Георги Белчев, Матей Бончев, Коста Купенков, Димитър Григориев. Единствен Крапчев обаче се отказал от получаването на полагащата му се пенсия от пенсионния фонд на Дружеството на столичните журналисти.
-
В нашите дълги разговори Матей Бончев – Бръшлян се спираше и на сътрудниците на вестника. Той категорично отхвърляше мълвата, че Крапчев е приемал на работа във вестника само македонци.- За него – казваше М. Бончев – имаше значение само способността на журналиста, която се изразяваше в неговата интелигентност и експедитивност. Ето – казваше той – вземете да кажем Коста Купенков, Димитър Григориев, Александър Дякович – те не са никакви македонци.
Пак Матей Бончев изтъкваше, че въприки широко разпространеното мнение, че в. “Зора” е близък на крилото на Иван Михайлов, Крапчев не е вземал страна в македонските борби. И посочи като пример, че литературен редактор на вестника е бил Йордан Бадев, известен протогеровист, който със своята книга за убийството на Тодор Александров застана на напълно противоположна позиция на версията, разпространена в книгите на привържениците на Иван Михайлов. Крапчев покровителствал Йордан Бадев дори когато той, поради приятелството си с Георги Кулишев и други се съгласил да бъде сътрудник на в. “Нови дни” - вестник, който е имал явно цел да удари в. “Зора”, след като Крапчев отказал да отстъпи вестника си на деветнайстомайците.
Имах интересни разговори с Крапчев през 1934 г. във връзка с 20-годишнината от смъртта на Пейо Яворов, когато във в. “Дъга” поместих разговори по случая Яворов – Лора с г-жа Каравелова и следователя Иван Божилов. Смятах, че Крапчев ще вземе пристрастно поведение или че като демократ, бивш редактор на “Пряпорец” и близък на г-жа Каравелова, ще държи поне едно неутрално поведение. Обаче аз, който тогава бях близък с проф. Асен Златаров и изказах опасение в това отношение, получих от него уверение, че Крапчев няма да се поддаде на никакви чувства и ще застане твърдо на страната на истината. И действително в “Зора” излезе известното писмо – отговор на атаките срещу Яворов от Димо Сяров, Асен Златаров и Михаил Арнаудов /ноември 1934 г./ за разлика от други наши вестници като в. “Мир” например, в който тезата на г-жа Каравелова беше подкрепена от един враг на Петко Каравелов – “Сеяч” / д-р Борис Вазов/. Някога Крапчев е бил извънредно близък на Пею Яворов и той му остана верен докрай.
Матей Бончев – Бръшлян твърдеше, че всъщност Крапчев се бил отдалечил от партията, към която някога е принадлежал. Това проличало особено в преломния момент, когато през 1931 г. неговият стар приятел от “Пряпорец” Андрей Ляпчев трябваше да отстъпи властта на другия негов приятел от Демократическата партия – Алекандър Малинов. Всъщност – подчертаваше Бръшлян – Крапчев беше застанал на позиция на една чисто българска политика и от тази позиция вземаше отношение към политическите движения у нас. На тая почва беше и неговият голям спор с вестник “Пладне”, който започна да излиза след идването на власт на Народния блок и продължи съществуването си до 19 май 1934 г., когато беше спрян. Отначало Крапчев поведе борба срещу Георги Вълков [6] тъкмо на почвата на неговото отсъпничество по нашите национални въпроси, специално по отношение на Югославия.
По това време – допълни Петър Лунгов – аз работех във вестник “Народ”и нашата редакция се помещаваше в същата стая на ул. “Узунджовска”, в която се помещаваше и редакцията на в. “Пладне”. На съседни маси работехме с пладненци: Георги Вълков, Методи Вечеров, Васил Павурджиев, Стефан Симов и др. Вестник “Народ “беше заел позицията, на която стоеше и Данаил Крапчев спрямо тъй наречената тогава идея за интегрална Югославия – за сближение с Югославия без оглед на македонския въпрос и т. н. Когато Георги Вълков започна калната борба против Данаил Крапчев като помести един пасквил срещу него: че негов роднина предал някакво село в Македония и писа : “Ой, Крапче, Крапче, що предаде Врабче”, аз имах няколко разговора с инж. Г. Вълков. Казах му, че този начин на борба не може да го изведе на добър край. Вълков беше доста искрен, за да ми признае, че борбата на “Пладне”, вдъхновявана тогава от Бенеш [7], се водеше по линията на Малкото съглашение, което е крайно недоволно от Крапчева, загдето не подържа идеята за Балканския пакт. Вълков ми каза: “Чехословакия не може да прости на Народния блок отказа от влизането на България в Балканския пакт. Ето защо се води борбата в БЗНС срещу Димитър Гичев. Затова няма защо да се очудваш, че ние атакуваме Крапчев.” Не съм имал тогава възможност да говоря с Крапчев по тази полемика, но от разговора с Вълков останах с впечетлението, че поведението на “Пладне” спрямо Крапчев имаше за цел лично да го компрометира, без всякакво основание за това. Д. Крапчев беше много чувствителен що се отнася до тиража на вестника. В това отношение имах голяма възможност да наблюдавам неговите непрестанни грижи и напътствия, тъй като “Дъга” отначало се печаташе н печатница “Преса”, в която се помещаваше редакцията и се печаташе “Зора”. Той всекидневно следеше продажбите в София и провинцията. Близък бях и с административния директор Иван Трифонов и от него знам как постоянно го е поощрявал в изпълнение на неговите задачи. Стремежът на Крапчев беше вестникът да стигне до всички, които се интересуват от него. През лятото, когато читателите се изместваха от градовете към курортите, много внимателно се дирижираше увеличението и намалението на изпращаните вестници. По отношение на амбициите, които Крапчев имаше за своите вестници, мога спокойно да кажа, че неговата задача беше да създаде един образцов информационен вестник, който да прави чест на нашата страна като се знае, че преди утвърждаването на “Зора” нашите вестници имаха едва ли не някакъв провинциален характер и поради малкия си тираж нямаха никаква представителност. Затова не е чудно, че той имаше като образци вестниците “Тан”, “Таймс” и др. европейски вестници. На тая почва Крапчев беше критикуван от много страни и което е най-интересното – и от страна на някои македонски дейци, които го обвиняваха в недостатъчна защита на македонската кауза. Интересно е, че това отношение към вестника и неговия фактически собственик и ръководител продължи и по-късно. През 1945 г. при моето посещение във Виена имах възможност да прегледам документацията на тогавашното тъй наречено задгранично национално правителство на Александър Цанков, което се помещаваше в хотел “Империал”. В досието по македонския въпрос намерих едно изложение на Иван Михайлов, в което той, спирайки се между другото на отношението на българския печат към македонския въпрос, иронизираше вестник “Зора” и Крапчев, че вестникът му се стремял да бъде “българският Таймс”. Това според мен е още едно доказателство, че Данаил Крапчев не се отдаваше на дребнавости и на лични чувства и винаги се мъчеше да издига нивото на своя вестник до големите общонационални задачи.
Известно е, че преди 19 май 1934 год. цензура върху печата нямаше с изключение на съществуващото към Дирекцията на полицията така наречено “Бюро Преса”, което контролираше комунистическия печат, изземваше някои броеве, спираше вестници за дни, за седмици или завинаги. В събота на 19 май 1934 г. “Зора” излезе с извънредно издание само на две страници. Втората страница беше “смях и закачки”, а първата беше със сведения за извършения преврат. Тогава още не беше въведена цензура и в “Зора “бяха писали, че един от министрите, Никола Захариев, бил насила закаран в министерския съвет и направен министър. Веднага след това беше въведена цензура и тая работа не мина без наказание за “Зора”. Както споменах дори 19-майците искаха да вземат в. “Зора”, отмъщавайки между другото и лично на Крапчев, който скоро преди това беше ги нарекъл “политически скопци”. Но благодарение на това, че позициите на звенарите отслабнаха и вестникът им “Нови дни “не можа да постигне целта си и спря, позициите на “Зора” се закрепиха. Но той беше постоянно под ударите на цензурата. Крапчев обаче не искаше да се подчини на цензурата. Аз съм наблюдавал следното: написва своята статия, за която има много малка вероятност да бъде пусната от цензурата, дават я след това на словослагателите да я наберат с курсивен шрифт. Изваждат се коректури и в съответни екземпляри се праща на цензурата. Тя задрасква статията и съответно подпечатаната шпалта се връща в редакцията. Това не спираше Крапчев на другия ден да прати в цензурата друга статия. На моя въпрос какво цели с това, той отговаряше: “Първо, статията не минава безследно, понеже тя е докладвана на шефа на цензурата и безспорно става достояние на правителството. Второ, тя остава като документ на историята.” При това Крапчев беше наредил на племенника си Любен Крапчев да събира всички тези недопуснати статии и да ги съхранява за бъдещето. Разбира се, трябва да се смята, че тия статии са изчезнали. За нещастие за разлика от Съветския съюз и много други страни, в които всички стари архиви са запазени изцяло, у нас цензурата не пазеше своите архиви и всичко това трябва да се смята за безвъзвратно загубено.
Друго нещо, което ми е направило силно впечатление у Данаил Крапчев, това бе неговият пиетет към героите и жертвите на националната кауза. Той бе скътал в сърцето си едва ли не култовска обич към своя по-голям брат Живко Крапчев. Този млад човек, който е загинал във войната за нашето национално освобождение, беше за Крапчев обект на преклонение. Живко Крапчев е бил много ценен и надежден млад учен и публицист. Крапчев, който се отличаваше със своята скромност, м и е казвал, че не може да се сравнява с покойния си брат. Не случайно той беше нарекъл своя първороден син на името на своя брат.
Макар сам Крапчев да имаше висше исторческо образование и да беше добър и ерудиран историк, той не пардираше със своята наука. Но неговата добра научна подготовка проличаваше и в неговата публицистика. Неведнъж той цитираше такива видни историци и социолози като Сеньобос, Сорел и други. Когато посещавах Крапчев в неговата нова къща на ул. “Врабча”, възхищавах се на неговата библиотека. Не знам какво е било, когато живееше на ул. “Добри Войников”, но тук той беше събрал извънредно ценни книги, между които и голяма литература на френски език по история и социология.
Правило ми е впечатление, когато съм ходил в редакцията, че Крапчев беше леко охраняван – в коридорите имаше само един постоянен прислужник, който ме познаваще и никога не ми е правил пречки. Доколкото схващах, това бе ше по-скоро една мярка за успокоение на сътрудниците по времето, когато се извършваха тъй наречените “македонски убийства”, отколкото мярка за опазването на самия Крапчев, защото много често си отиваше нощем сам или придружен само от един работник в печатницата на вестника. До послединя момент не съм го видял да си служи със своя автомобилна кола.
Трябва да призная, че малко съм разговарял с Данаил Крапчев по еврейския въпрос. Обаче той знаеше, откъде не знам, че уреждам еврейския вестник “Пробуда”, а когато се разигра аферата с Калпакчиев, че съм взел дейно участие със статии в “Еврейски вестник” с редактор Давид Йерохам. Направи ми впечетление, че Крапчев взе най-остро отношение по аферата Калпакчиев [8]. Погрешно би било да се свързва това с факта, че в печатница “Преса” и в “Български печат” играеха известна роля еврейски капитали на братята Нахмиас. Смятам, че това бе една чисто търговска страна на работата и тя нямаше никаква политическа отсенка. Наистина Крапчев беше близък с хора като Жак Асеов и поради връзките си с Ротари клуб беше в контакт с евреи – финансисти и индустриалци, но неговото отношение към еврейския въпрос беше отношение съвсем безкористно. Спомням си, когато събирах материалите за сборника против расизма и антисемитизма, посетих у дома му на ул. “Граф Игнатиев” и Александър Малинов, който ми продиктува своето мнение, отпечатано в сборника заедно с неговия портрет. Съпругата на Малинов беше от еврейски произход, известната наша общественица Юлия Малинова, но в случая становището на бившия шеф на Демократическата партия и на самия Крапчев беше съвършено безкористно, незаинтересовано. Затова трябва да се смята, че Крапчев никога не се е присъединл към расистките идеи и никога не е поддържал германския националсоциализъм в гоненията срещу евреите.
Доколко Данаил Крапчев държеше за стойността на вестника като вестник, а не само като търговско печелившо предприятие, показва и следния факт. За разлика от “Утро”, който правеше икономии и увеличаваше почелбите като излизаше на по-малко страници, “Зора “непрекъснато увеличаваше страниците си и стигна до 8 и 12 страници на брой. Това беше затруднително за предприятието тъй като печатарската машина на “Зора” между другото и поради недостатъчно помещение, беше половин ротативна машина и изкарването на тиража беше доста затруднено. Въпреки това Крапчев не позволяваше вестникът да се пуска за печат преди да се очертаят и последните новини от чужбина, които идваха, както бе формулирано в специална рубрика “след полунощ”. За всеки брой бяха точно определени колоните за вестникарските материали и за обявленията. Дори да се явяха повече обявления, те не се поместваха за сметка на четивния матерал и поради това сумите за тях бяха загубвани. За Крапчев беше много неприятно, когато трябваше да намалява страниците на вестника поради недостиг на хартия, въпреки че това всъщност увеличаваше печалбата.
Данаил Крапчев никога не завиждаше на своите колеги. Наблюдавал съм, че винаги когато се честваше някой наш колега послучай негова годишнина, заминаване в чужбина или заемане на правителствен пост и пр., той се отзоваваше и участваше в тези чествания. обикновено не вземаше думата, понеже нямаше дар слово. Това обаче не му пречеше да има извънредно цветист език в своите писания и неговите статии да бъдат забележителни със своята краткост, стегнатост, съдържателност.
Д. Крапчев беше извънредно добър организатор в областта на нашия печат. Макар че вестникът отначало е бил създаден от Александър Паскалев и Крум Чапрашиков заедно с в. “Трибуна”, от двата вестника се закрепи само този, който се ръководеше от Крапчев – “Зора”, а в .“ Трибуна”, който е бил на същото ниво като “Зора”, е угаснал преждивременно. Наблюдавал съм как следи всеки матерал, който влиза във вестника. Тъй като “Зора “не излизаше в понеделник, с Матей Бончев – Бръшлян те си бяха поделили останалите дни от седмицата – всеки дежуреше по три дни. В определените дни Крапчев най-редовно отрано заставаше на своя пост надвечер и оставаше до приключването на броя. Неговата маса беше извънредно скромна и се намираше в общата стая с другите сътрудници. Бюрото му не се заключваше. Всички материали стоеха направо на масата. Тези от тях, които не влизаха в съответния брой, той набучваше на един дълъг гвоздей и така често на масата му се трупаше сериозен куп от набучени мателиали. От време на време той преглеждаше тези материали и повечето хвърляше в коша, за да направи място за нови. Беше особено придирчив към дължината на получените материали. Помня добре, че много се ядосваше на статиите на ген. Христо Луков [9], които бяха много издържани, но прекалено дълги. Тези статии обикновено бяха печатани на първа страница с продължения на някоя от следващите. Същото беше и със статиите на проф. Георги П. Генов [10]. Макар да не ги съкращаваше, тяхната дължина го ядосваше.
С техническия персонал Крапчев се държеше извънредно фамилиарно. Всички технически работници – словослагатели, машинисти, стереотипери - бяха заплащани над средните заплати, давани в другите печатници. Получаваха освен това и допълнителни възнаграждения. Затова те бяха особено привързани към вестника и в предприятието изобщо нямаше текучество. Такъв беше случаят и с администраторите, с коректорите и т. н. А тъй като държеше извънредно много вестникът да бъде лесно четен, имаше предубеждения към линотипните машини /при изливането на редовете те даваха доста дефекти и паразитни частици/. Затова, въпреки че беше по-скъп, “Зора” дълго време продължаваше да си служи с ръчен набор. А ръчният набор затрудняваше връзването на вестника, забавяше работата на метърапажа и заради това му бе даден помощник. Това увеличение на разходите се правеше в името на доброто възприемане на вестника от читателите.
Относно последните месеци от живота на Данаил Крапчев през февруари 1945 г. имах възможност да разговарям във Виена с представителя на автомобилни фирми Златарев, който имаше магазини на пл. “Александър І” и “Търговска”, срещу двореца. След като научи, че съм работил някога в “Зора”, той ми каза следното: “Просто ми е непонятно защо Крапчев остана в България. Той имаше швейцарска виза за себе си и за цялото си семейство. Видях го малко преди девети септември /1944/ в София и най-настоятелно го поканих с някоя от моите коли да замине за чужбина. Той обаче категорично отказа. На какво се дължеше това негово решение и до днес не ми е ясно, защото явно беше, че неговият живот беше в опасност.”
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Йордан Мечкаров – /1891-1954/, род. в Кюстендил. Журналист, директор на Дирекция на нац. пропаганда, заради което е съден от нар. съд след 9. ІХ. 1944 г.
2. В-к “Днес” - /1937-1939/. Политически и информационен всекидневник. Официоз на правителството. Дир. Трифон Трифонов. Ред. Васил Протич, Коста Купенков.
3. в. “Слово” – /1923-1944/. Всекидневник за политика, стопанство и културен живот. Дир. Ал. Греков и Никола Милев, Г. Кулишев и Тодор Кожухаров. Ред. Йордан Мечкаров и Петко Стайнов.
4. В-к “Дъга” - Информационен следпразничен вестник. Дир. Г. Минчев. Ред. Г. Боршуков, Ат. Москов, П. Лунгов, Славчо Васев. Социалдемократически орган.
5. Александър Паскалев - /1879-1946/, род. в Хасково. Книгоиздател. Завършва право в СУ. През 1908 г. създава книгоизд. “Ал. Паскалев и сие”. Отпечатва поредицата “Всемирна библиотека” с 806 тома чуждестранна худож. литература. Освен това издава пълни съчинения на българските класици П. Яворов, Пенчо Славейков, Елин Пелин, Кирил Христов и др. В различни години издава списанията “ Съвременна мисъл”, “Златорог” /1920-22/, “Бълг. мисъл” /1925-44/, в. “Развигор”, много детски списания. Меценат и приятел на бълг. писатели и поети.
6. Георги Вълков - /1897-1942/, род. във В. Търново. Завършва инженерство в Чехия. Деец на БЗНС /обединена/. Журналист. Ред. на задграничното изд. на в. “Зем. Знаме” /1923-1928/. Създател и редактор на в “Пладне” /1928-1934/. Член на ЦК на БЗНС /об/; през 1936 г. посещава СССР, след което развива активна политическа и шпионска дейност против България. Осъден на смърт и обесен през 1942 г.
7. Едуард Бенеш - /28.V.1844-3.ІХ.1948/. Чехословашки държавен деец. Учил в Пражкия университет, в Сорбоната и в университета на Дижон, където завършва юридически науки. През 1918 г. е министър на външните работи на Чехословакия и министър – председател /1921-1922/. Президент на Чехословакия от 1935-1938 г. Един от основателите на Малкото съглашение. След окупацията на страната на 5. Х. 1938 г. емигрира в САЩ, където преподава в Чикагския университет. От 1940 г. е председател на задграничното чех. правителство в Лондон. След освобождението на Чехословакия отново е избран за президент /1946/ и се отстоява нейната независимост, против съветската окупация. Обвинен е в заговор и свален от власт от болшевишката агентура /7. VІ. 1948 г./. Умира наскоро.
8. Аферата “Калпакчиев” се състои в отвличането и изнудването на богати евреи за пари в Пловдив и София от лицето Стефан Калпакчиев.
9. Ген. Христо Луков – /1888-1943/, род. във Варна. Офицер и политик. Основател и председател на Съюза на бълг. национални легиони. Убит на 13.ІІ 1943 г. в София от бойна комунистическа група.
10. Георги П. Генов – /1883-1967/, род. в Котел. Завършва право в СУ. Специализира международно право в Париж и Рим. Проф. по международно и междудържавно право в СУ Ректор на СУ “св. Кл. Охридски” /1937-38/. Политически деец, привърженик на Радикалната партия и на Нар. блок. Гл. ред. на в. “Радикал” и на сп. “Междудържавно право”. Автор на много научни трудове в обл. на правото и политиката.