I. Спомените
8. Радка Крапчева

Родена в 1912 г. в София. Племенница на Данаил Крапчев. Завършва английска филология в СУ “СВ. Кл. Охридски”  /1936 г./ Специализира англ. език и литература в Екситър колидж в Алнглия. От 1937 г. до 1944 г. е редовен преводач във в. “Зора”, от 1944 до 1947 г. е на работа във в. “Знаме”, орган на Демократическата партия на Ал. Малинов. През 1948 г. с установяване на тоталитарния режим е интернирана в Ботевград. Завръща се в София едва през 1962 г. и е принудена да работи на гара Искър като обикновен работник и снабдител. Не престава да превежда от английски и да преподава частни уроци по езика.

   “Само за вестника си мислеше и болееше”

Дългогодишни колеги от редакцията на вестника, между мен и Радка Крапчева, още от времето досега, е съществувало взаимно приятелство и уважение. Затова, когато й се обадих и обясних целта на моето посещение на 13 януари 1972 г., тя ме прие у дома си.

--------------------------------------------------------------
 

- Данаил Крапчев – разказа ми тя – е бил отгледан от чичо му, моят баща Никола Крапчев. В София чичо Дани е учил история и е специализирал в Швейцария. Той беше подарил на баща ми своята книга “Изминат път” с наслов “На моя благодетел”. Всички от нашия род – чичо Илия, чичо Борис, баща ми и леля ми, майката на Величко Попов, нямаме роднини в Македония. Само чичо Дани по линията на сестра си има родство с Цървенковци. Кръсте Цървенковски, който игра роля в Македония след Втората световна война е негов племенник. Преди това като младеж, преследван за прогресивните му идеи, живя дълго време у тях. За него стрина Неша може да ви каже повече.

- Да ми кажеш най-напред няколко думи за себе си?
- Във вестника бях преводач на романи. Всъщност те представляваха забавно четиво без особена литературна стойност от гледна точка на съвременния роман. Това бяха вестникарски подлистници, забавно четиво, което имаше за цел да привлече повече читатели и абонати, главно от средата на домакините. Мога да кажа, че в това отношение вестникът имаше голям успех. Превела съм над стотина романи, между които си спомням много малко – “Неговият час” от английски автор, Шест дни”, имаше един от типа на “Тримата мускетари” – Капитанът”. След девети септември превеждах романи за издателствата. Това бяха книги с голяма литературна стойност, на които съдържанието се помни - например биографията на Ван Гог - “Жажда за живот” или “Кралица Виктория”. Това са книги с литературна стойност.

Отначало работех в къщи, не в редакцията. Още като ученичка в V клас преведох романа “Магали”. Завърших гимназия през 1931-1932 г. Първият роман преведохме със сестра ми Лили и братовчед ми Величко Попов. По време и след завършване на университетското си образование също давах подлистници.

- Кой преведе в подлистници “Хиляда и една нощ”?
- Мара Крапчева. Тия подлистници вдигнаха може би двойно тиража на вестника. По едно време пуснахме в подлистници и “Прочути исторически процеси” от Анри Робер. Дадохме и големия исторически процес “Драйфус”. Ами знаете ли какво представлява Анри Робер? Той беше голям френски юрист. И ако ни хванеше, че препечатваме книгата му без негово съгласие и без да се съобразим с авторското право, не можехме по никой начин да му го платим. Изобщо всички превеждахме контрабанда - никого не питаш за авторско право. Но тогава и България не беше толкова популярна, за да попадне вестника в ръцете на някой от превежданите автори.

По начало чичо Дани не беше контактен човек. Беше човек крайно затворен. И да те види и да иска да изрази нещо, той не го изразяваше. Аз в много случаи съм получавала и в детинството си само едно погалване. Когато работеше във в. “Пряпорец” и след като се ожени за стрина Неша, те живееха у нас. Тогава още не бяха добре материално. Стрина Неша често ми е казвала:”Ти беше много мило, сърдечно дете. Дори някой бонбонче да ти дадеше, ти ще отвориш вратата и ще ми бутнеш бонбончето…” Но от чичо Дани аз нямам впечатление. Обикновено като те види, хвърляше един бегъл поглед към тебе, благ и съчувствен, от което разбираш, че има добро чувство, наведе след това очи и отминава. Такова впечатление имам от него.

- Кои други от редакцията са ти правили впечатление?
- Купенков беше една сърдечна и приятна личност. Гришата /Димитър Григориев/ беше също очарователен. Съвсем друг тип бяха те – изявяващи се, общителни: ще ти се зарадват, ще те прегърнат. Докато чичо Дани беше, дето се вика, борсук, без да е лош човек. Дефектът в говора му го правеше такъв. Райко Алексиев също беше една сърдечна и колоритна личност. До избухването на Втората световна война аз се водех на щат, но не идвах в редакцията, работех у дома си. Като започна войната рабатох в редакцията като слушах и приемах главно новини по радиото от чуждестранни станции.

- Като дадеше новините, приети по радиото, Крапчев изразяваше ли някакво мнение, отношение?
- Не. Сложех ги на масата му – няма да ти каже нито една дума. Често пъти обаче като идваше при нас ни казваше: “Слушайте, слушайте! Да следите и да спазвате точно времето…” Умираше от страх да не се изпусне нещо и да не би “Утро” да го даде. Ако откриехме някоя станция, която други не я знаят и дава интересни новини – това представляваше за него голяма радост. Ние имахме добра информация, доколкото можеше да се хванат новини по радиото. Но да изказваше впечатление, мнение, да коментира полученото – нямаше такива работи.

- Някой път да си чула нещо за отношението му към войната?
- Аз не. Но от стрина Неша съм чула, че когато войната започна, той бил в Англия ли, някъде в чужбина и още тогава казал: “Германия ще изгуби войната, но ние нямаме друг път.” Той беше подкупен, така да се каже, от връщането на Добруджа на България и се надяваше, че най-после и Македония ще се присъедини към България. Ето това беше самата истина. Приказват си сега – “Дрън, дрън ярина”-давали му пари! Глупости! Вестникът беше много богат, за да има нужда от пари. Целият номер беше в това, че Германия беше готова да ни даде загубените териотории, а другите не ни даваха нищо. Ето това беше истината по моему. Това съм чувала от стрина Неша, че го е казвал. От него нищо не съм чула. Все пак мога да кажа, че чичо Дани следваше една твърда политика. Защо? Защо? Кой вестник беше цитиран колкото нашия? Кой вестник не се подчиняваше на цензурата? Помниш ли? Тоя фон Зац ли беше, като се мъкнешще из редакцията – за какво идваше той? Сигурно той идваше да иска нещо, особено когато започна отстъплението и вече беше ясно, че войната ще бъде загубена от германците. Този фон Зац, каквото диктуваше на “Вечер” и “Днес” – това пишеха. А “Зора” даваше съобщения, че германските войски еди къде си са обградени. И затова сумати време бяхме спрени за неподчинение на цензурата. Точно не мога да си спомня датите. Все пак не бяхме това, което бяха “Днес “и “Вечер”. Зная, че чичо Дани рязко се е отнасял с този фон Зац и не се подчиняваше на това, което са му искали. Аз не съм била при техните разговори, но Марин Петков често викаше: “Доде фон Зац, пак ще ни спрат вестника.” Марин има много добра памет. Той знае много неща.

- Какви бяха отношенията му с известните тогава наши писатели?
- Знам, че е бил в близки приятелски отношения с Елин Пелин и Йордан Йовков. Тук обаче искам да ти кажа нещо за Орлин Василев. Аз членувах в “Клуб 39”, в който членуваха писатели, художници, артисти. Събираха се в клуба. И аз често отивах след работата в редакцията. Орлин Василев знаеше, че работя в “Зора”. По това време той с Петър Славински работеха в списанието на Столичната община. Като влезех в клуба, той винаги много любезно ме посрещаше: “Елате, заповядайте, г-це Крапчева, най-очарователната, най-симпатичната…” Мислех си аз “Тоя пък какво ми се ливри!” И после започваше:

- Вашия чичо, нали… аз съм написал… ако може да дадете това на Йордан Бадев, да каже някоя и друга дума за мене… И след като той драпаше Бадев да напише нещо за него, след девети септември Рончето, жената на Бадев, отишла при него – от леля Райна знам това – отишла при него, казала му: “Вие имахте отношение към него, знаете го, той не е политическа личност” – молела го да се намеси, а той отвърнал: “Малко му е това!” Единственият, който хубаво се беше отнесъл, беше Николай Райнов. Мисля, че Рончето имаше и писмо от него, писано преди събитията. По някакакъв случай Бадев го защитил, макар да е знаел, че е комунист по убеждение. И той му написал благодарствено писмо с обръщението “Братко по перо”. Рончето се чудеше, че след това с нищо не му помогнал. Имаше такива събития, но аз съм била много встрани от тях. Леля Райна за бате Йордан може да ти приказва много. А и за чичо Дани. Тя знае отношенията на бате Йордан и чичо Дани. Докато бате Йордан в отношенията си с хората от редакцията беше сърдечен, чичо Дани беше затворен - мисля и поради дефекта в говора си, но и от желание да подържа дистанция, да не подкопава авторитета си на ръководител на вестника. Обикновено той всяка вечер минаваше по стаите на радиослушателите да види дали всички са по местата си. В едната от стаите бяха Величко Попов, Павел Коняров и Христо Въргов, в другата бяхме аз, Борис Станишев, Живко Гелев. Слушаше на английски и Пастора. Той обаче не беше симпатична личност, беше човек с който винаги се държиш на разстояание. Докато Атанас Душков например беше много мил - беше едно такова топло същество, и сега е такъв - ще те срещне, ще ти се радва. А Пастора беше чисто “протестанска” работа.
 

4 април 2005

“Зора” беше неговата рожба. Живееше за вестника. Пренебрегна жена, деца, само за вестника си мислеше и болееше. Беше абсолютно безкомромисен по отношение на грешките. Сутрин ставаше много рано и още преди портиера отиваше в редакцията. Оставаше там до през нощта, когато излизаше броя. Беше преди войната. От Съветската легация го поканиха заедно с Тодор Кожухаров да посети Москва. Когато се върна написа поредица от статии за това което видя. Написа истината за мародерствата на Сталин, за процесите срещу старите болшевици, за страха на хората. Това вбеси комунистите и започнаха заплашванията.

От преводач на чужда литература аз станах радиослушател на чужди радиостанции. Редакцията имаше един хубав немски “Телефункен”, търсехме информация от цял свят. През 1943 г. зимата беше много люта. Започва рано, от октомври и продължи до март. Германците просто нямаха шанс. Замръзваха, както си стоят сред снеговете на Русия. Фронтът почна да пропада, но официозните вестници предават само официалните контролинирани сведения.

По това време германския аташе по печата фон Зас контролираше информацията в България. Вбесен от точните и обективни сводки от съветския фронт, които излизаха в “Зора”, един ден той пристига в редакцията и заявява, че трябва да се предават официалните бюлетини. Тогава Данаил Крапчев стана, отвори вратата на кабинета и само каза: “Вън! Това е независим вестник.” Тогава “Зора” го спряха за една седмица, след това правителството го спря за един месец, многократно го спираха заради независимия дух и достоверната информация.

Сега за покушението върху Крапчев – беше през лятото на 1944 г. Редакцията беше на ул. “11 август” и по едни стълбички излизаше на бул. “Дондуков”. Беше точно по обяд. Аз стоях с един познат, Деянов, на ъгъла на “11 август” и ул. “Росица”. Чичо Дани мина покрай нас и даже ме закачи леко. След малко виждам как двама млади мъже го нападат с ятаган, събарят го на земята и почват да замахват с ятагана. Събраха се хора, аз също се втурнах натам и те побягнаха. Единият побягна нагоре по стълбичките, другият – в обратна посока, по ул. “Росица”. Полицията ги подгони, а ние веднага се обадихме по телефона на Александър Станишев, хирурга. Те бяха роднини с Крапчев по линията на Неша Станишева, но бяха скарани тогава и не си говореха.Бяха се скарали заради министерстването на Станишев в правителството на Иван Багрянов. Той си беше германофил, защото беше следвал в Германия, беше доктор хонорис кауза на най-големите германски университети и още вярваше, че нещата могат да се променят към добро за България. Тогава чичо Дани му беше казал: “С България е свършено, а ти си тщестлавен глупак.” Но като му телефонирахме веднага пристигна, вдигнаха го и го откараха в болницата. Беше ранен в главата, в рамото и ухото. И оттогава вече не се върна в редакцията. Иван Трифонов остана като заместник – директор. Беше им казал: “Няма да пишете нищо. С вестника и с България е свършено. Не можем нищо да направим.“ А с двамата комунисти-терористи какво стана – единият се беше скрил в едно мазе на ул. “Росица” и при престрелката с полицията загина. Другия го настигат на пл. “Александър Невски” и там го застрелват. Даже имаше на самото място плоча с надпис, но името не си спомням. Само от този случай е ясно, че животът на Крапчев бе в опасност, особено след преврата на 9 ІХ. 1944 г. Германците му даваха самолет, както на Ал. Цанков, да замине с цялото си семейство, но той отказа: Казваше: “Моята съдба е тука.” Но нямаше право да жертва семейството си, сина си Живко и дъщеря си Невенка. За нея проф. Иван Апостолов сказваше, че никога не е имал студент с такова силно перо като нея. Беше много талантлива, родена беше за журналистка. И двамата ги изключиха от университета. Взеха им всичко и ги изселиха в Добруджа, живееха в землянка и турците им помагаха да оцелеят.

Много от сътрудниците на “Зора” пострадаха след преврата. Петър Николчев, редактор на новините – безследно изчезнал. Александър Дякович - спортен редактор, също изчезнал. Борис Стефов, коректор – повикват го долу на вратата и край. Йордан Бадев – ръководеше цялата културна страница на “Зора”, бил е директор на Народния театър. Хвърлят го в затвора, там от побоищата ослепял, бил болен. Убиват го в затвора и не връщат тялото на семейството му. Жена му Рончето ходила при Орлин Василев, директор на радиото след 9. ІХ. 44 г. и му се молила да помогне на Бадев. Орлин Василев казал: “Малко му е! Той е морален убиец на писатели.” А аз го познавах този лицемер. Беше се промъкнал в клуба на интелектуалците – клуб 39 и се домогваше чрез мен до Бадев - да напише нещо за него. Чувала съм го като казва: “Какво е Елин Пелин? И аз ако бях в учебниците, и аз щях да съм Елин Пелин.” Е, туриха го след девети в учебниците, но не стана личност и не стана Елин Пелин.

Тодор Павлов пък казва на проф. Александър Станишев: Ти няма защо да заминаваш! – въпреки че македонците са искали да го изведат по канал. После обаче като го арестуват и съдят с нищо не му помогна. И след убийството му от Филаделфия идват документи, че е удостоен за доктор хонорис кауза на тамошния медицински университет.

Кръсте Цървенковски е сестрин брат на чичо Дани. Живее в къщата му докато следва в София, чичо Дани го издържа. А след това се отказа от родниството си.

Единствен който се опитваше да помогне на децата на Крапчев в онези времена, бе Симеон Радев. Бе взел Невенка да му помага като машинописка.

Аз също бях изселена в Ботевград, защото завърших специализация в Англия като степендиант, заедно с проф. Марко Минков, на Британския съвет. В Англия имах наставник, който ме ръководеше. После същия мистър Ритърдж ми предлага да стана секретарка в Бритиш консилиум. Каза ми: “Германия е загубена. Където са парите, там е силата.” А по това време Англия е империя, петрола на света е в ръцете й. Аз обаче се върнах в България, а там заварвам вече германската пета колона. Както се казва – червена котка ми мина път. Затова – от 1944 до 1953 г. – в Ботевград, работа на пулпа с циганите. Дори станах отговорник в ТКЗС, издавах вестник “Черносливка”. От 1953 г. се укривах в село Бистрица. Правех преводи на Теодор Драйзер, “Последния Титан”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]