I. Спомените
9. Марин Петков

Роден през март 1898 г. в с Видраре, Тетевенско. Завършва Търговско училище в София. През 1922 г. започва работа във в. “Зора” като касиер и администратор и работи там до спирането му. Още двама негови братя - Гаврил и Петър - работят в редакцията на вестника. След 9. ІХ. 1944 г. М. Петков дълго време е безработен, от 1949 г. до 1955 работи в рекламния отдел на в. “Вечерни новини”. Умира в 1977 г.

“Линчували го на улицата с камъни и дървета”

София, 5 април 1971 г.

Срещата се състоя у дома му на ул. “Криволак” 19 от 17 часа. Присъстваше през повечето време и неговата съпруга.

-------------------------------------------------------------------------------
 

На 10 септември 1944 г. сутринта аз се отправих към редакцията на в-к “Зора”. Вестникът вече беше спрян, на негово място излезе “Отечествен фронт”. Бяхме заедно с Иван Трифонов, административен директор на вестника. В редакцията намeрихме Крум Пасков, с когото работех заедно в администрацията на в-к “Зора”. Той беше приет и оставен на работа като администратор на в. “Отечествен фронт”. Качих се в редакционната стая на горния етаж. Там работеха директорът на вестника Данаил Крапчев, Йордан Бадев, до тях на три бюра в дясно работеха Стоян Аршинков, Александър Дякович и Петър Николчев. На бюрото на Крапчев сега седеше Лозан Стрелков. Още с влизането ми той се обърна към мен:

- Да ни се предаде автомобилната кола.

- А камиона? - запитах го аз.

- Не, с него си служете.

Още при първата ни среща Крум Пасков ми каза:

- Марине, аз съм тук. Каквото за мен - това за теб. Толкова време ние сме били заедно!…

Моето и семействата на Крапчев и Трифонов бяха евакуирани отначало в родното ми село, но впоследствие семействата на Крапчев и Трифонов се преместиха в Ботевград. Напуснахме редакцията със свити сърца. Чудехме се какво да правим. Трифонов предложи:

- Хайде да вървим при семействата си.

- Но нали трябва да търсим работа? – колебаех се аз.

Заминахме с камиона за Ботевград.

- Кога да се върнем? - питам по пътя Трифонов.

- Когато искаш.

Това беше в неделя. Пристигнахме в Ботевград, а след обед аз отидох във Видраре. Смятах да се върна с багажа и семейството си в сряда, но се върнах във вторник следобед. Разтоварихме багажа в дома и с шофьора Тодор потеглихме към града. Когато стигнахме до пазара при Римската стена, Тодор се обърна към мен учудено :

- Я, ето я Ружка /малката дъщеря на Крапчев/, облечена в черно!

Спряхме. Изневиделица изхвръкна и Цветко Момчилов, баджанакът на Крапчев, вади от джоба си телеграма и вика:

- Марине, нашият директор е починал. Викат ни от Горна Джумая да го погребем.

Имах в джоба си 50-60 000 лв. служебни пари.

- Добре, да тръгваме веднага.

- Ами бензин? – намеси се шофьора.

- Тръгнахме да търсим бензин. Отидохме в кино “Култура”, където се помещаваше милицията. Те се съгласиха и ни дадоха бензин. Кого да поканим? Отидохме в редакцията и казвам на Крум Пасков:

- Директорът е починал, ето телеграмата, викат ни за погребение.

- На мен ми е неудобно - отказа той.

Срещнахме случайно Борис Станишев, но и той се одума:
- Аз не съм сигурен за своя живот, камо ли да се грижа за други…

Тръгнахме за Горна Джумая. В кабината при шофьора са Неша Крапчева и дъщерите й Ружа и Венчето, зад шофьорската кабина сме аз, Цветко Момчилов и Боян Георгиев, който също работеше в администрацията. Когато отидохме в Горна Джумая, аз и Венчето Крапчева отидохме в общината. Питаме за трупа на Крапчев. Човекът с когото говорихме започна да мънка.

- Ами той… той…

- Но ето телеграмата, викате ни да го погребем.

- А, такива ги погребват в пясъка под града…

Чудехме се пак къде да отидем. С Венчето решихме да идем в румънското училище при един доктор, името на когото ни посочиха. Като го запитахме за Крапчев, той заплака… Но личи, че се въздържа и не иска да каже нещо определено. Намери се обаче един пожарен командир, млад мъж, нисък на ръст, с криви крака. Той не скри:

- Погребан е в гробищата- заяви той.

Отправихме се към гробищата, но не намерихме никакъв пресен гроб. Връщаме се пак при пожарния командир.

- Там е - настоя той, качи се на камиона и изкомандва на шофьора: “Карай към гробищата”. И както седяхме в будката, той извика на шофьора: “Спри!” При пристигането към гробищата видял един от гробарите, млад човек и като спряхме, запита го:

- Защо не казваш на хората къде е гроба на Крапчев - смъмра го той.

Гробарят започна да фъфли нещо, пък и ние не можехме да го разберем, тъй като бяхме много развълнувани и тревожни: отишли сме на погребение, не на сватба…Пожарният командир заповяда на гробаря:

- Качвай се на камиона!

- Той се подчини. Отидохме до гробищата. Зад тях като продължение имаше голяма тучна ливада, цялата заградена, не по малко от 20 декара. В дъното на ливадата, до оградата беше изкопан пресен гроб, метър на метър и нещо, но след като трупът е бил погребан, гробът е бил изравнен с нивото на ливадата. Близо до него имаше някакви основи.

- Ето, това е гробът - каза той.

Всички коленичехме и заплакахме. Съпругата му Неша Крапчева само продума :

- Данаиле, Данаиле! За България ти умря!

Поседяхме - колко време, не мога да кажа. Минутите бавно течаха. Надойдоха обаче и други граждани. Никого не познавахме. Но със загриженост ни предупредиха:

- Правете, струвайте, но тук не замръквайте!…

И шофьорът като подгони камиона, в 10 ч. вечерта стигнахме в София.

Пропуснах да кажа нещо важно. Крапчев имаше златен джобен часовник с големи капаци. Още при първото ни отиване в общината, казаха ни:

- Часовникът му е тук. Можете да си го вземете. ..

В залисията и бързината да открием трупа му, ние не го поискахме. Там обаче поддържаха първоначалната версия като неопределено ни казаха:

- Те такива самообесили се ги погребват в пясъка долу, във върбалака.

На връщане отидохме за чосовника, но не го дадоха, оправдаха се, че някой го прибрал, но сега го нямало…

Това, дето лансират, че се обесил в клозета в ареста с чорапите си, е вятър работа. По-късно аз случайно срещнах една другарка, с която случайно се събрахме да работим във “Всестранни услуги”. Като се заприказвахме един ден кой къде е работил, тя ми каза:

- Крапчев го убиха под моя прозорец. Живеехме в партера, къщата се намираше на две улици. Като го видели, няколко души бяха се спуснали към него и почнаха да го линчуват с камъни и дървета. Чух го само да казва:

- Народе, народе, български народе, осъзнай се!”

Като се струполи на земята, две еврейчета го простреляха с пистолетите си…

Какво ги е накарало да пращат след това телеграма и да викат семейството му за погребение, не можахме да си обясним!

След като беше нападнат и посечен на ул “11 август” до “Стара планина”, Крапчев почти не идваше в редакцията. Не може да се каже, че гледаше работата си. Когато руските войски наближаваха вече нашата граница, областният управител от Горна Джумая дойде в редакцията и го покани:

- Данаиле, ако искаш ела при мене в Горна Джумая, пък каквото за мен, това и за теб…

Но моето впечетление е, че когато властта е била вече завзета от Отечествения фронт, той не се е погрижил за него, оставил го е на произвола, сам на себе си. Нямахме време да потърсим къде е живял в Горна Джумая, след като ни предупредиха да не замръкваме в града, да идем дори в Кочериново, но да не оставаме там…

[Previous] [Next]
[Back to Index]