III. Външнополитическата обстановка и въстанието

1. Политиката на великите сили и въстанието

[[ А. Русия, Австро-Унгария между Санстефанския договор и Берлинския конгрес ]]
 

Съпротивителното движение на българското население след Берлинския конгрес в Източна Румелия и Македония и по-специално Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. предизвикало вниманието на европейските държави. В известен момент въстанието и съдбата на Македония стават централна тема на европейската дипломация по Източния въпрос. Особен интерес въстанието и разгръщащото се националнореволюционно движение във вътрешността на Македония предизвикват в Русия, Австро-Унгария и Англия, до известна степен и във Франция, Германия и Италия, дори и в заинтересованите държави на Балканите Турция, Гърция и Сърбия.

Основни противоречия по въпроса за борбата и съдбата на македонските българи възникнали между Русия и Австро-Унгария и между Русия и Англия. Русия и Австро-Унгария обаче били двете най-заинтересовани Велики сили, които се стремели да запазят своите политически, икономически и други интереси на Балканите, да придобият нови сфери на влияние и престиж сред балканските християни.

Оттук двете държави били най-чувствителни към всяко движение, което заплашвало да промени съществуващата обстановка, да наруши равновесието в полза на едната или другата и затова най-активна дипломатическа борба се разгоряла между тези две страни. Тяхната политика дава най-голямо отражение върху националнореволюционното движение в Македония през 1878-1879 г.

*  *  *

Политиката на Великите сили по Източния въпрос, включително проблемите на българското освобождение и националното единство, като се почне от избухване на кризата, т. е. първата половина на 1875 г., до Берлинския конгрес включително, са обстойно проучени в чуждата и нашата историографии. [1]
 

1. Xр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави . . ., с. 5-12; Историографски преглед на библиографията по Източния въпрос. - В: Восточный вопрос во внешней политике России конца XVIII - начало XX в. М., 1978, с. 11-31; В. А. Георгиев. Англо-американская историография и Восточный вопрос. - Вопросы истории, 1968, № 3; А. Л. Нарочницкий. Балканский кризис 1876-1878 г. и великие державы. - Вопросы истории, 1976, № 11, с. 31-52, и др.

172

И макар че корените на политическата линия и стратегия на Великите сили по Източния въпрос и по-специално по българския въпрос в интересуващия ни период (втората половина на 1878 и през 1879 г.) са заложени в предшествуващия етап, в настоящия труд с оглед на тяхното вече относително пълно изясняване ще бъдат или само припомнени, или пък бегло отбелязани.

Първостепенно значение в решаването на Източния въпрос, в освобождението на България, в изграждането на независима българска държава, в стимулирането на българското общество и националност към самостоятелен политически, стопански и културенживот след петвековно робство има руската политика. Настъпилите след освобождението събития, включително и съпротивата на българския народ срещу решенията на Берлинския договор и по-точно Кресненско-Разложкото въстание, не можели да не бъдат обект и да не заемат централно място в руската балканска политика. Но в същото това време, когато по-голямата част от българския народ получил свободата си в резултат на победите на руската армия с цената на многобройни жертви, с усилията на целия руски народ, а единна България се считала създание на Русия, руската официална политика взела отрицателно отношение към въоръжената борба на българския народ за довършване на освободителното дело и осъществяването на националното единство на българския народ, т. е. към Кресненско-Разложкото въстание.

Къде били заложени причините за тази промяна на политическата стратегия на Русия по българския въпрос?

В историографията вече е утвърдено становището, че след Кримската война в руските управляващи среди са съществували три основни концепции за политиката на Русия по Източния въпрос: първата се споделя от дворянско-буржоазното течение на славянофилите, оглавявано в дворцовите среди от престолонаследника и включващо разнородни елементи на руското общество. Макар че нямало сериозни икономически интереси на Балканите, славянофилското течение преследвало великодържавни и реакционни цели - борбата на славянските народи за освобождение следвало да се подкрепи от Русия, но в замяна на това те трябвало да се обединят около нея, с което да се укрепи царското самодържавие. С това се целяло да се нанесе удар и на засилващото се революционно движение против царизма. В областта на външнополитическата стратегия славянофилите се обявявали против “Съюза на тримата императори”, както и срещу политиката на споразумение с Европа по Източния въпрос.

От видните руски дипломатически представители, близки до славянофилското течение, бил граф Н. П. Игнатиев, макар че той до 1876 г. имал свои схващания за решаване на българския въпрос - чрез сепаративно руско-турско споразумение и чрез руско-турски съюз.

Втората концепция се застъпвала от реакционното дворянство, което се обявило против активната политика на Русия на Балканите и срещу подкрепата на националноосвободителната и революционната борба на балканските народи като опасен принцип с вътрешни последствия за самата Русия. Типичен представител на това течение бил посланикът в Лондон граф Петър Шувалов.

173

Третата концепция се поддържала от умеренолибералната буржоазия, свързана с чуждия капитал и заинтересована от преобразователното дело и развитието на капитализма в Русия. Тази групировка била против едностранни и рисковани действия на Русия на Балканите, за съгласувани колективни постъпки с големите европейски държави, за умерена и предпазлива политика. Ярък представител на умерената линия в правителството бил министърът на финансите Рейтерн. В общи линии към нея спадали министърът на войната ген. Д. Милютин и особено държавният канцлер княз А. М. Горчаков. [2]

Още с поемането на руската външна политика в свои ръце А. М. Горчаков изработва своя генерална стратегия по Източния въпрос, която неотклонно осъществява до 1876 г.: на Балканите да се действува при необходимост и само чрез колективни усилия на страните-гарантки чрез т. нар. “Европейски концерн” или в най-лошия случай със силите на “Съюза на тримата императори”; възникналите конфликти особено при национали оосвободителните движения на Балканите да се решават по мирен път; да се действува не за промяна на “статуквото” на Балканите, а само за неговото подобряване, т. е. да се подкрепят балканските народи в тяхното развитие, но в рамките на Турция; да се разширява и укрепва руското влияние и престиж на Балканите, но единствено по пътя на политическото и културното взаимодействие и без да се влиза в противоречие с Австро-Унгария, едната от страните, заинтересована пряко от събитията на Балканите. [3]

Особено характерни са мислите, развити от Горчаков в отчетния доклад за 1873 г. на правителството до императора. Макар и известни, с оглед на нашата задача е необходимо да се повторят. Русия според Горчаков следва да се придържа стриктно за запазване статуквото на Балканския полуостров. В същото време обаче трябва да се оказва подкрепа на местните народи в тяхното развитие, за подобряване на положението им, за разгръщане на техните национални и политически стремежи, за техния всестранен просперитет. В тези мирни действия руската политика трябва да получи разбиране и подкрепа от страна на най-големия конкурент на Русия на Балканите - Австро-Унгария. Обратно, преждевременната и насилствена намеса в работите на Османската империя неминуемо ще доведе до разрив с Австро-Унгария и до големи усложнения, нежелани и вредни за Русия. Следователно мирни политически и културни акции на Балканите, съгласувани н съвместно с Австро-Унгария, са най-правилният и приемлив за Русия път, още повече, че близостта на балканските народи с Русия осигурява предимство на руското влияние: “Времето ще работи в наша полза и ние можем да гледаме с увереност в бъдещето.” [4]

В тези най-общи линии се осъществява руската политическа стратегия до избухването на Източната криза или по-точно до средата на 1876 г., ко-
 

2. История на дипломацията. Т. II. Дипломацията в Ново време (1871-1914). С., 1965, с. 92-93; Xр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави . . ., с. 52; К. Косев. Бисмарк. Източният въпрос и българското освобождение. С., 1978, с. 79.

3. К. Косев. Цит. съч., с. 79; С. С. Татищев. Император Александър II. Его жизнь и царствование. Т. I. СПб., 1903, с. 229-230; С. Д. Сказкин. Дипломатия А. М. Горчакова в последние годи его канцлерства. Международные отношения. Политика и дипломатия XVI-XX века. - В: Сб. Статей к 80-летию И. М. Майского. М., 1964, с. 414 и сл.; С. Р. Бушуев. А. М. Горчаков. М., 1961; С. Семанов. А. М. Горчаков - русский дипломат XIX века. М., 1962.

4. К. Косев. Цит. съч., с. 83-84.

174

гато в резултат на Априлското въстание в България Руското държавно управление постепенно, с големи вътрешни противоречия и непоследователност, неуверено и колебливо, но неотклонно се насочва по пътя на войната с Османска Турция. От този момент до Берлинския договор руската политика изменя отчасти или по-цялостно отделни свои постановки, принципи и стъпки, поставя си по-големи цели и по-други програми, а на повърхността на външнополитическото ръководство действуват наред с канцлера Горчаков и представителите на другите течения и групировки.

На първо място, това е славянофилското течение, но особена роля във външнополитическата линия на Русия на Балканите играе граф Н. П. Игнатиев и неговите привърженици и съидейници.

Във вътрешните противоречия на руското държавно ръководство, в липсата на единна външнополитическа стратегия по Източния въпрос, във финансовата и военната слабост на царска Русия и преди всичко в оценката за ролята на съюзниците при осъществяването на предприетото дело - колективно или чрез едностранен военен конфликт с Османска Турция да се реши Източният въпрос - са заложени и част от противоречивите политически актове, които се осъществяват от руската дипломация през този двегодишен период.

След тази най-обща характеристика на руската политика по Източния въпрос нужно е да припомним някои от ония дипломатически актове, които имат пряко отношение към българския въпрос и по-специално, които засягат неговото териториално и национално единство. В случая пред вид на разглежданата тема за нас е съществено как са третирани въпросите, отнасящи се за югозападните български земи, т. е. за областта Македония.

Националноосвободителната борба на балканските народи и възникналата в резултат на това Източна криза предизвиквали незабавната намеса на Великите сили. Още през август 1875 г. Горчаков предложил на австроунгарското правителство съвместни мерки пред Портата за защита на славяните. Последвало споразумението за създаване на международна комисия за посредничество между въстаниците и Портата с център Виена и нотата на Андраши от 30 декември 1875 г. до силите-гарантки. През 1876 г. международните срещи, актове и действията по Източния въпрос се увеличили. На 31 януари проектът на Андраши бил предаден на Портата, последвали оживени дипломатически преговори, а през май 1876 г. в Берлин се състояла срещата на ми-нистрите-участници в Съюза на тримата императори - Бисмарк, Горчаков и Андраши. Сега за първи път руският канцлер поискал автономия за всички славянски области на Балканския полуостров, но проектът му по същество бил миниран от австроунгарския представител. А изложените в Берлинския меморандум мерки освен обща постановка за гаранции и ефикасни мерки не надхвърляли съдържанието на нотата на Андраши. [5]

Едно от първите международни споразумения, в които по-определено се разглежда българският въпрос, както и териториалните обособености на Балканите, включително и Македония, става на Райхщадската среща на 8 юли 1876 г. между Александър II и Горчаков с Франц Йосиф и Андраши. Както е известно, там не бил подписан формален протокол, а резултатите са посочени
 

5. История на дипломацията. Т. II. с. 87-100; М. Stojanovic. The Great Powers and the Balkans. 1875-1878. Cambrige, 1968; Ф. Мартенс, Восточная война и Брюссельская конференция. 1874-1878. СПб., 1879, с. 189.

175

в две паметни бележки - руска и австроунгарска версия. [6] Съгласно двете бележки в Райхщад и двете страни декларирали отново “принципа на невмешателство” в балканските дела, но се допускало в случая промяна на обстановката и двете правителства да действуват по взаимна договореност. Наред с въпросите за териториалното устройство на Сърбия, Черна гора, Епир, Тесалия, о-в Крит важен пункт и в двете бележки е австро-унгарското искане да не се допусне образуването на голяма славянска или друга държава на Балканите. И в двете версии се разглежда алтернативата в случай на пълно разпадане на Европейска Турция. Според руската България и Румелия трябвало да образуват независими княжества, според австрийската - автономни провинции на Османската империя; в австрийската версия залегнало, че автономна провинция можела да стане и Албания. [7] В случая същественото е, че и в едната, и в другата паметна бележка българските земи се определят в двете провинции: България (очевидно областите на север от Балкана) и Румелия - едно административно понятие в Османската империя с променливо териториално съдържание, но включващо голяма част от Южна България и Македония. С оглед на австрийските интереси на Балканите, очевидно неприети от руските представители, се е предвиждало създаването на провинция Албания, една област, в която поради неустановените граници и взаимопроникване на етническите групи при бъдещи разисквания на граничните очертания можели да се включат и големи части от Македония.

Райщадската среща и споразуменията, макар и нефиксирани с официален документ, играели по-късно голяма роля в руско-австрийските дипломатически преговори и имали голямо значение за изясняване позициите на двете страни в спора за западните български области.

Райщадската среща, независимо че временно съхранявала взривоопасната ситуация на Балканите, показала някои характерни тенденции в промяната на политиката на Русия и Австро-Унгария. Срещата преди всичко се провеждала в изключително сложна обстановка. Започнала Сръбско-турско-черногорската война. Априлското въстание и българските ужаси предизвикали буря от възмущение сред европейската общественост, в Цариград бил извършен правителствен и дворцов преврат, славянофилите в Русия критикували остро политиката на Горчаков и организирали изпращането на помощи и доброволци за сръбската армия и в Черна гора. [8] Развръзката на Източния въпрос мимо политиката на двете най-заинтересовани държави назрявала. Всичко това дало пряко отражение на зреещите нови тенденции в политиката и на двете страни.

В този смисъл резултатите от срещата били преценени и в Берлин. Бисмарк не бил много доволен, понеже срещата водела до австро-руска близост мимо Германия. Той обаче оценявал положително ролята й в задълбочава-
 

6. Текста на руската записка вж. в Русско-германские отношения. 1873-1914. М., 1922, с. 37-39; на австрийската у Еd. von Wertheimer. Graf Julius Andrassy. Sein Leben und seine Zeit. Bd. 2. Stuttgart, 1913, p. 322-324.

7. Graf Julius . . ., p. 322-324. История на дипломацията. Т. II, с. 100-102; С. С. Татищев. Цит. съч., Т. II, с. 315-316; Н. С. Киняпина. Внешняя политика России второй половине XIX в. М., 1974, с. 152-153; И. В. Козьменко. Болгарский вопрос в международннх отношениях. 1876-1878 - Краткие сообщения Института Славеноведения, АН СССР, 1964, № 10, с. 61.

8. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 210 и сл.; Й. Ристић. Дипломатска история Србиjе за време српских ратова и за ослобоћење и независтност 1875-1878. I. Београд, 1896, с. 42 и сл.

176

нето на Източната криза. Един от най-близките помощници на Бисмарк - Радовиц - споделил пред Убри, че германското правителство вижда в австро-руското споразумение “една прелюдия” към нов етап на Източния въпрос. [9]

“Прелюдията”към нов етап в политиката на Русия в разрез с дотогавашната официална линия може да се види в готовността на руското Държавно ръководство за преразпределението на териториите на Европейска Турция между балканските народи, в създаването на нови княжества и провинции, на известна договореност за сферите на влияние на Балканите с Австро-Унгария, а също и в един от най-значимите за Русия въпроси при окончателно разпадане на Османска Турция - Цариград да стане свободен град. В духа на предишните си схващания мимо противоречията по отделни въпроси Горчаков смятал, че това трябва да стане в споразумение с Австро-Унгария, която получавала териториални компенсации в Хърватско и отчасти в Босна, а Русия следвало да си възвърне Западна Бесарабия и Батум. [10]

Австроунгарската политическа стратегия по Източния въпрос също така търпяла известна еволюция, зафиксирана във водените преговори в Райхщад. В науката вече е изяснено, че след поражението, нанесено й от Прусия в Австро-пруската война от 1866 г., Австро-Унгария е изместена от Германия в решаването на германските проблеми в Централна Европа. В австрийските ръководни среди се формирали схващания за разширение на изток и юг с оглед военнополитическото и икономическото развите на Дунавската монархия. Макар първоначално Андраши да е против присъединяването на нови, при това славянски територии към дуалистичната монархия,постепенно в сблъсъка с Русия и насърчението на Бисмарк започва да се вслушва в мнението на австрийския двор и военно-феодалните кръгове. [11] Безспорно в основата на тази политика са лежали икономическите интереси на Австро-Унгария на Балканите. [12] Дълго време в австроунгарската политика на Балканите, както отбелязва С. Д. Сказкин, е имала своеобразна форма, която най-добре може да се изрази с формулата “икономическа експанзия без политическа” и която “по-леко от всичко е могла да се осъществява при съхранението на слаба Турция”. [13] Към всичко това трябва да се прибави, че експанзионистинната политика на Австро-Унгария на Балканите е имала многобройни и от национално, унгарско, и от общоавстрийска политическа гледна точка противници.

Въпреки това развитието на събитията през 1876 г. и особено тези в следващите две години показват, че наред с икономическите се появяват и политически, и стратегически интереси и цели на Австроунгарската империя на Балканите. Безспорно определено място в оформянето на тези цели заема
 

9. Цитирано по К. Косев. Бисмарк. Източният въпрос и българското освобождение . . ., с. 315; История на дипломацията. Т. II, с. 102.

10. История на дипломацията. Т. II, с. 101-102.

11. Тh. von Sosnosky. Die Balkanpolitic Osterreich. - In: Ungaren Seit 1866. Bd. I, Stuttgard und Berlin, 1913, p. 98-101; Ed. von Wertheimer. Op. cit., p. 357-376.

12. В. Паскалева. Икономическото проникване на Австрия (Австро-Унгария) в българските земи от Кримската война до Освобождението. - ИИВИ, т. VII, 1957.

13. С. Д. Сказкин. Конец Австро-русско-германского союза. М., 1974, с. 46-47.

177

Райщадската среща. Същественото в случая е, че Андраши вече отчита възможността от разпадане на Османска Турция и разделението й, като Австро-Унгария се възползува и получи териториална придобивка на Балканите. За пример ще изложим един разговор на Андраши с Щолберг, воден на 13 септември 1876 г., в който германският посланик бил запознат с основните цели на Австро-Унгария на Райхщадската среща. Андраши според разказа му пред Щолберг изтъквал пред руските държавници желанието на австро унгарското ръководство за мирно разрешение на “източните вълнения”, но ако това станело невъзможно, то нещата можели да се развият в следния вид: ако Турция победи в започналата война със Сърбия, да се възстанови “статуквото” в Сърбия, след това да се проведат реформи съгласно неговия проект от 30 декември 1875 г. и Берлинския меморандум. Но ако Сърбия и Черна гора излязат победители в започналата война с Османска Турция, положението на Турция ще стане неудържимо и разпадането на европейските й провинции неминуемо. При тази втора алтернатива новият план на Андраши се състоял в следното: от бившите османски владения да се образуват автономни, независещи от никоя Велика сила държави; Цариград с прилежащия към него район да образува “свободна държава”, т. е. свободен град, за да се осъществят въжделенията на Русия. В замяна на това Австро-Унгария ще получи Босна, което за нея е необходимо, защото австрийската “неспокойна стара граница” с дълга полоса от далматински земи не може да има за хинтерланд славянска държава, от която може да се очакват постоянни неприятности. С други думи, Босна се е определяла да служи като промеждутъчна територия, разделяща Австро-Унгария от Сърбия. [14]

След Райхщадската среща последвала оживена дипломатическа дейност между Великите сили за разрешение на Източния въпрос - предложения, съгласуване на общи действия, сондиране на мнения между отделните правителства и т. н. [15] Всичко това е известно и не е нужно тук да се излага. Ще отбележим обаче два момента. След руско-австроунгарската среща на високо равнище и опасността от двустранно съглашение между двете страни германската и английската дипломация се активизирали, опасявайки се от изолация в решението на балканските въпроси и от накърнение на собствените им политически интереси.

На първо място, въпросът за подялбата на Османска Турция се актуализирал. Повод за това е и възбуденото европейско обществено мнение след популяризирането на сведенията за “българските ужаси” по време на Априлското въстание. [16]

Идеята за подялба на султанските владения от страна на Русия, Австро-Унгария и Англия била пусната в ход още в началото на 1876 г. от Бисмарк. Преследвайки своята стратегическа цел - да има развързани ръце в политиката си на запад, към Франция, - той нажежавал чрез това обстановката на Балканите, като предлагал Австро-Унгария да вземе Босна и Херцеговина; Русия - Бесарабия, Англия - Египет. [17] През есента на 1876 г.
 

14. В. Паскалева. Австро-Венгрия и национальнне движения на Балканах (1875-1878); Medunarodni naucni skup povodom 100-godisnjice ustanaka u Bosni, Hercegovini, drugim balkanskim zemliama i Istocnoj krizi 1875-1878 godine. T. I. Saraevo, 1977, p. 149 (по-нататък: 100-godisnice ustanka u Bosni i Herzigovini).

15. История на дипломацията. Т. II, с. 102 и сл.; С. С. Татищев, Цит. съч., с. 321-334.

16. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 321-334.

17. К. Косев. Цит. съч., с. 292-293.

178

след мисията на Сумарков-Елстон пред пратеника на австроунгарското правителство барон Фрайкер фон Мюнх Бисмарк отново потвърдил, че Австро-Унгария може да завземе Босна и Херцеговина при война на Русия срещу Турция. В този случай той не виждал никаква опасност, ако Русия окупирала България. Нещо повече, той препоръчвал Австро-Унгария и Русия да действуват съвместно срещу Турция, като Русия получи източния, а Австро-Унгария западния дял на Балканския полуостров. [18]

Подобни предложения излезли и от ръководителя на правителството на Англия, колкото и парадоксално това да е звучало, като се вземе пред вид прокламираната от консерваторите програма по Източния въпрос: запазване целостта на Османската империя и на “статуквото” на Изток. Но Дизраели се боял предимно, че османското наследство при война на Австро-Унгария и Русия със съдействието и поддръжката на Германия може да се изплъзне от ръцете на Англия. Поради това той предложил вариант, според който Англия следвало да вземе ръководството в свои ръце и следователно при дележа на “плячката” да добие лъвския пай - военна база в Черно море, Цариград да се превърне в свободно пристанище под защитата и опеката на Англия. [19]

По такъв начин още преди войната от 1877-1878 г. се очертавали политическите интереси и домогванията на Великите сили към Балканите, които се видоизменяли с развитието на събитията и с оглед системата на многостранните и двустранните съюзи, споразумения и взаимоотношения.

Вторият момент, който тук би следвало да изтъкнем, е, че политиката на руското правителство по това време, като прави големи усилия да запази целостта на Сърбия (търпяща поражение във войната с Турция), настоява и за автономия на Босна и Херцеговина. Подобни гаранции тя искала и за България. [20] Руското държавно ръководство се стремяло не само да принуди Турция да спре войната, но и по същество да доведе до края споразуменията си с Австро-Унгария, обсъждани на Райхщадската среща. На 14 септември ст.ст. във Виена пристигнал граф Сумарков-Елстон със саморъчно писмо от Александър II до Франц Йосиф с предложение за принудителни мерки спрямо Портата: Австро-Унгария да заеме Босна, а руските войски да окупират България, в Босфора да се установят ескадри на Великите държави.

Виенското правителство отхвърлило предложението, като се мотивирало, че въпросът за австрийското господство в “тилни” области на монархията не му се струвало все още назрял, но приело да се извърши морска демонстрация пред Константинопол. [21]

В писмото-отговор на Франц Йосиф обаче наред с това, че се отхвърляла идеята за автономия на славянските области, като се отбелязва безполезността от временна окупация, се намеквало да се сключи споразумение върху основата на райщадските преговори.

На дело това означавало, че Русия се допускала само до част от Бесарабия, а Австро-Унгария следвало трайно да заеме Босна и Херцеговина. [22]
 

18. К. Косев. Цит. съч., с. 327-328.

19. История на дипломацията. Т. II, с. 104.

20. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 324.

21. Пак там, с. 324-325; Е d. von Wеrthеimеr. Op. cit. Bd. II, p. 341-342.

22. C. Tатищев. Цит. съч., с. 331; Ed. von Wertheimer. Op. cit., p. 343-347. По повод на австроунгарските аспирации за Босна и Херцеговина и отстъпките на Русия канцлерът Горчаков пише в отчета за 1876 г.: “Русия никога не е хранела илюзии за политическата позиция на Австрия и Андраши” (АВПР, ф. Канцелярия. Отчет министра иностранных дел за 1876 г., л. 61).

179

Преговорите между Австро-Унгария и Русия продължили и в следващите месеци при постоянно нарастващата угроза от военен конфликт, на оживена дипломатическа дейност (мисиите на Вердер и Мюнх, Цариградската конференция и пр.) и завършили с Будапещенската тайна конвенция (15 януари 1877 г.) и допълнена с тази от 18 март с. г. [23]

Клаузите на конвенцията, които имат пряко отношение към интересуващия ни въпрос и които стават обект на бъдещите руско-австроунгарски противоречия след завършването на войната, са следните: срещу неутралитета на Австро-Унгария в една бъдеща война на Русия срещу Османска Турция тя получавала правото да окупира Босна и Херцеговина; допускало се България, Албания и “останалата част на Румелия” да станат “независими държави”

В останалите пунктове се потвърждавали в основни линии набелязаните споразумения в Райщад: да не се създава голяма славянска държава на Балканите, Русия можела да си възвърне Югозападна Бесарабия; потвърждавали се и клаузите за Епир, Тесалия, о-в Крит, Цариград. За Новопазарския санд-жак следвало да се сключи отделно споразумение. [24]

По такъв начин Будапещенската конвенция не само узаконявала високата цена, която Русия плащала на Австро-Унгария за неутралитета й в предстоящата война, т. е. окупацията на Босна и Херцеговина, но надделяло и австрийското становище за създаване на отделна държава или провинция Албания, в която очевидно според формулировката се включвали и части от Румелия.

От краткото изложение е ясно. че в Райхщад и още по-определено чрез Будапещенската конвенция Австро-Унгария целела да запази като своя сфера на влияние западната част на полуострова. Това следвало да се осъществи, като на България и “Румелия” се противопостави новосъздадената Албания. [25] Не е трудно да се разбере, че с включването на части от Румелия към албанската система Хабсбургската империя се стремяла да запази за своите икономически и политически интереси долината на Вардар и важната железопътна комуникация Митровица-Солун.

Въпросът за сферите на австрийското влияние на Балканите бил внесен по-късно в австроунгарския министерски съвет и по него се разисквало именно в посочените насоки. На Министерството на външните работи било възложено да разработи проект за подялба на сферите на влияние с Русия, като на Австро-Унгария следвало да се остави свободния достъп до по-голямата част от западната част на Балканския полуостров, включително и
 

23. История на дипломацията. Т. II, с. 108-119.

24. Пак там, с. 118-119; Ed. vonWertheimer. Op. cit. Bd. II, p. 376-414.

25. C основание може да се постави въпросът, на каква основа и с оглед на какви национални албански искания австроунгарската политика се стреми да създаде отделна албанска държава? В историографията е известно, че първата по-организирана албанска национална формация е Призренската лига, която изниква след войната от 1877-1878 г. В нейната първа програма първоначално върховенството на султана се признавало и едва при по-късната еволюция на Лигата въпросът за националната обособеност и самостоятелност на Албания залегнал като основен принцип. През 1875-1876 г. в Албания нямало особено движение и репресии като тези в Босна, Херцеговина и България, които стояли в центъра на европейското внимание. Единствено миридитите (албанци-католици) и техните вождове Биб-Дода и неговият приемник Преикс-Дода поддържали връзки с Черна гора за съвместна борба с Османската империя, а в началото на 1877 г. готвили и въстание (Освобождение Болгарии . . . Т. I, с. 606). Австроунгарската политическа линия вероятно е имала пред вид да се опре именно на миридитите.

180

Солун. Андраши в този случай си запазвал известни резерви. Според неговото схващане една преждевременна подялба на Балканския полуостров, макар и на сфери на влияние, неминуемо щяла да даде предимство на Русия. С тези си действия Австро-Унгария, допускайки подялбата, а с това и спускането на Русия на юг, можела до доведе до гранична близост на двете монархии. Андраши смятал, че при руско-турска война щяло да се стигне до подялба, неизгодна за Австро-Унгария, и до пряка война с Русия. [26] Това били мисли, които австроунгарският държавник развивал и в първите си срещи с Новиков през ноември 1876 г. - руски войски, дори и при частична окупация на България, да не заемат долината на р. Морава, за да не се накърнят “жизнените интереси” на Хабсбургската империя. В преговорите си с Новиков Андраши по-нататък лансирал нова идея - съгласно и в духа на Будапещенската конвенция Русия и Австро-Унгария да си поделят сферите на влияние на Балканския полуостров,като границата минава по реките Тимок-Вардар. [27]

Но независимо от различните гледища и тактически варианти на австро-унгарското правителство и на отделни негови членове начело с Андраши в последвалия период основата на политическата линия на Австро-Унгария спрямо Русия на Балканите си оставали Райщадските споразумения и клаузите на Будапещенската конвенция, разбира се, със скритите намерения да се ограничат в рамките на задължителните за Русия условия и при възможност да се видоизменят в съответствие с общите международни условия в полза на Австро-Унгария. [28]

Развитието на събитията на Балканите и в Европа през втората половина на 1876 г. явно подсказвало, че войната между Русия и Османска Турция е предстояща. От октомври нататък Русия се ориентирала към сериозна подготовка за война.

Но независимо че на съвещанието в Ливадия на 3 октомври руското държавно ръководство обсъдило плана на войната с Османска Турция, решението за обявяването й се поставяло в зависимост от изхода на дипломатическите преговори. [29]

Цариградската посланическа конференция е една от тези възможности на дипломатическото поприще, на което руското ръководство потърсило изход от крайната военна алтернатива. Това било и в унисон с общата концепция на руската държавна политическа стратегия по Източния въпрос, макар че настъпили първите признаци на отстъпление от тази линия и на схващания за по-твърда политика. Именно през този период се забелязва еволюция във възгледите на редица ръководители на руската политика и дипломация по Източния въпрос, в това число и сред най-близките помощници на Горчаков. [30]
 

26. Гр. Jакшић, В. Вучковић. Покушай анексие Боене и Херцеговине (1882-1883). Београд, 1954, с. 54.

27. Theodor von Sosnosky. Die Balkanpolitic Osterreich. - In: Ungaren Seit. 1866. Bd. II. Stuttgart und Berlin, 1914, p. 66.

28. Ibidem. За политиката на Австро-Унгария в последвалия период, включително и по време на Руско-турската война, вж. също История на дипломацията. Т. II, с. 102-124. С. Татищев. Цит. съч., с. 317-421; Xр. Христов. Цит. съч., с. 96-139; Ив. Панайотов. Освобождението на България и европейската дипломация. Освобождението на България от турско иго. 1878-1958. С., 1968, с. 82-144, и др.

29. С. Татищев. Цит. съч., с. 328.

30. Д. А. Милютин. Дневник. Т. II. М., 1949, с. 93 и сл.; Кр. Шарова. Българската национална акция в Европа след Априлското въстание и Русия. В: Освобождението на България и руската общественост. С., 1978, с. 198-206; С. Дамянов. Русия, Източната криза и началото на Освободителната война. - В: Освобождението на България и руската общественост. С., 1978, с. 152-176.

181

На Цариградската конференция руското становище се защищавало от граф Н. П. Игнатиев, един от изтъкнатите привърженици на “активни действия” и принципен противник на политиката на канцлера Горчаков.

Без да влизаме в подробности по работата и решенията на конференцията - нещо, което съвсем не е нужно, още повече, като се има пред вид, че този въпрос е всестранно разгледан и осветлен в нашата и чуждата историография, [31] ще обърнем внимание на няколко положения, имащи отношение към настоящата тема.

За пръв път на Цариградската конференция руската политика излиза с ясно обосновано предложение за обхвата и териториите на Балканския полуостров, в който живее и има етнически превес българското население. До този момент понятието “България”, срещано и употребявано в официалните руски документи, не е имало единно съдържание, в някои случаи то е употребявано само за Северна България (Мизия), в друг случай е третирано като народностно понятие, т. е. областите, в които живее българската нация и народност.

На какво се е дължало това? Преди всичко голямата заслуга за изясняване териториалния обхват на България се падала на руските консули и дипломатически чиновници на Балканския полуостров, които в непосредствен контакт и под прякото влияние и стремежи на българското население давали сведения и заключения за неговата национална принадлежност. Като типични примери в това отношение ще посочим дейността на М. А. Хитрово и руския консул в Солун Юзефович.

Докато първият още от 60-те години донасял за преобладаването на българското население в Западна Македония, което още тогава имало оформено национално съзнание и се борило за създаване на независима българска църква, за роден език и народна просвета, [32] Юзефович в навечерието на конференцията дал подробни сведения за югозападните граници.

Категорично и добросъвестно консулът изтъквал, че в Македония живее българско население, макар че по бреговете на Бяло море и в търговските центрове на провинцията преобладавал гръцкият национален елемент. [33]

Роля за уточняването на териториалното разпределение и границите на българския народ на Балканския полуостров изиграли и дипломатическите представители на други страни и преди всичко голям брой учени и пътешественици. [34]

Но това била само една обективна основа за защита на българските интереси отстрана на руската дипломация на конференцията. Главна роля за очертаване на териториалния обхват на бъдещата българска държава или автономни провинции, които трябвало да решават дипломатите в Цариград, се пада на самия български народ. Решението за свикване на конференцията активизирало българските патриоти и тяхната борба; до пред-
 

31. Вж. обстойното изложение и литература у Хр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави . . ., с. 49-95; Ив. Панайотов. Към дипломатическата история на Цариградската конференция. - ИИБИ, т. VI, 1956, с. 47-115.

32. МАВПР, ф. п. к., 1861, д. 1415, л. 2-4.

33. АВПР, г. а., 1876, V. А₂, д. 902, л. 133-139.

34. Xр. Христов. Цит. съч., с. 66-73.

182

ставителите на Великите сили са изпратени многобройни предложения и данни за териториалния обхват на българските земи; отделните среди и групировки на българското общество излезли със свои програми по бъдещата организация на българската държава и нейните граници и т. н. Напълно приемливо акад. Хр. Христов, като разглежда обстойно този въпрос и изнася многобройни исторически сведения (сред тях голяма част от югозападните български земи), заключава, че през есента на 1876 г. процесът на национално самосъзнание и самоопределение на българския народ се засилва, а “българското националноосвободително движение, обективно съществуващата българска нация, която води борба за национално освобождение и самоопределение, начертават границите на българската народност и на държавата, създадена след Освобождението” [35].

На тази основа и в резултат на личните убеждения, голямата енергия и компетентност на руския представител граф Н. П. Игнатиев конференцията излиза с проект, в който освен предвидените придобивки и автономия за Черна гора, Босна и Херцеговина се създавали две български области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Западната област включвала санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без две южни кази), трите северни кази на Серски санджак и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска. [36]

След Цариградската конференция и последвалите след нея неуспешни опити да се разреши балканската криза руското правителство избрало втория, по-неприемлив, но необходим както с оглед съдбата на балканските славяни, на настроенията сред руското общество, така и за запазване на собствените си политически интереси на Балканите вариант - пътя на войната.

В случая трябва да изтъкнем факта, че ако в Райхщад (среща, която предшествува Цариградската конференция) руското правителство е принудено на отстъпки, то това се дължи на необходимостта за купуване на неутралитета на Австро-Унгария в случай на война; на Цариградската конференция, на която се възлагат надежди за мирен изход от кризата, руската политика се реабилитира - там са защитени правата на славянските народи и националности, които същевременно биха могли да се превърнат в мощна бариера срещу австрийското проникване на Балканите.

Безспорно голяма роля за това имал граф Н. П. Игнатиев, един голям познавач на балканските и българските въпроси, симпатизиращ на славянската идея, известен и с липсата си на симпатии към Австро-Унгария и лично към Андраши и неговата политика.

Руско-турската война от 1877-1878 г., както е известно, завършва с подписването на Санстефанския прелиминарен договор. В границите на новосъздаденото “автономно трибутарно” Княжество България били включени почти всички български земи, в които българското население е преобладаващо в съотношение с другите етнически групи и което само до този момент е изявило националното си съзнание и принадлежност. Тези граници “съвпадали с програмите за освобождение на България, изработени от. ръководителите на българското националноосвободително движение в навечерието на Руско-турската война, с териториите, включени в Българската екзархия,
 

35. Xр. Христов. Цит. съч., с. 79.

36. Пак там, с. 87; Г. П. Генов. Източният въпрос. Ч. II. С., 1924, с. 309-347.

183

и с проекта на предварителната конференция в Цариград от 1876 г. за създаване на две автономни български провинции” [37].

В границите на Санстефанска България по силата на тези обстоятелства се оказала и по-голямата част от Македония (само част от Южна Македония, включена в проектираната Западна българска област съгласно Цариградската конференция, по “политически съображения” била изключена от Княжество България). [38]

Включването на Македония в границите на новата българска държава се обуславяло освен от посочените по-горе фактори, но и от борбите и изявените тежнения на македонските българи в предшествуващия период; [39] от тяхната лична настойчивост и инициатива да разкрият действителната етническа принадлежност на областта, особено в навечерието и по време на Цариградската конференция и преди подписването на Санстефанския мирен договор. [40]

По такъв начин, макар и преследвайки свои великодържавни цели, царска Русия в случая обективно подкрепила единството на българския народ в неговите етнически граници. Санстефанският мирен договор държал известна сметка и за националните интереси на останалите балкански страни. Това по същество означавало, че руските интереси съвпадали с националноосвободителните тежнения на балканските народи, а дележът на европейските владения на Портата в резултат на руската победа се извършвал по национален и етнически принцип, а не съобразно с интересите на големите европейски държави.

Но руската политическа линия по отношение на целите и задачите на войната, както и по въпроса за характера и установяването на Санстефанския мирен договор, в това число и за запазване националното единство на българския народ, не била единна.

Санстефанският мирен договор естествено дошъл в резултат на победите на руската армия и на нейните съюзници във войната срещу Османска Турция, но бил подготвен от групата политици около Игнатиев. [41] Ето защо и по дух, и по съдържание той не отговарял на разбиранията на останалите две господствуващи тенденции в руската политика, бил приет резервирано с оглед изпълнението му и дори открито бил критикуван.

За това има много факти, [42] но особено показателен в това отношение е разговорът на Шувалов с Андраши, в който руският представител заявил: “Санстефанският договор е едно нещастие за нас, а не за Австрия. Това е най-голямото недоразумение, което ние можехме да направим. В края на краищата сега ние ще бъдем принудени да отстъпим пред очите на Европа.” [43]
 

37. Xр. Христов. Освобождението . . ., с. 157; Г. П. Генов. Източният въпрос. Ч. II, с. 348-359; Ив. Панайотов. Из дипломатическата история на Санстефанския договор. - Ист. пр., 1966, № 5, с. 27-49; И. В. Козьменко. Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. М., 1957.

38. После Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева с примечаниями. А. Башмакова. Исторический вестник, CXLII, 1916, с. 671.

39. Д. Дойнов. Националноосвободителните борби . . ., с. 55-175.

40. Xр. Христов. Цит. съч., с. 63-79; Освобождение Болгарии . . . Т. III, с. 501-517; Д. Дойнов. Цит. съч., с. 176-178.

41. История на дипломацията. Т. II, с. 134.

42. После Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева. . ., с. 265-280.

43. Цитирано по К. Косев. Бисмарк. Източният въпрос . . ., с. 403.

184

Особено становище по отношение на Санстефанския мирен договор, по неговото утвърждаване и международно признание имал канцлерът Горчаков и някои от неговите най-близки помощници - барон Жомини, Н. К. Гирс и др. Това било продължение на неговата линия, която той имал още в хода на войната. Руският канцлер имал колебания и противоречия с военните кръгове и част от дипломатите по въпроса за крайните цели на войната, по териториалните и политическите й резултати, изхождайки от международната обстановка и предварителните съглашения, главно от тези с Австро-Унгария. Той не само поддържал гледището тя да се води “по умерен начин”, но и целта й следвало да бъде да застави султана да даде на християнските си поданици права и привилегии, които Европа му бе предявила, а не към разпадането на Османската империя и окончателното решение на Източния въпрос. [44] Според Горчаков умереният начин на войната единствено можел да запази неутралитета и ненамесата на западноевропейските държави, а за да се сломи Османска Турция, нужни били две или три значителни победи на руската армия. [45]

Горчаков не само настоявал за “умерен начин” на водене на войната и примирителност по крайните й цели, но проявявал колебания и отстъпчивост по отношение на териториалната цялост на България и не застанал на категорични позиции за защита на единството на българските земи при бъдещето им устройство - позиция, която била едно отстъпление дори от постигнатото на международната арена, в случая Цариградската конференция. През май 1877 г. той настоявал военните действия да не се пренасят на юг от Балкана и пледирал за мир, при който България до Балкана да се организира като автономно, но васално на султана княжество под закрилата на Европа, а Южна България и всички останали християнски области на Османската империя следвало да получат гаранции за въвеждане на местна администрация; в Босна и Херцеговина да се извършат радикални преобра-зования в администрацията, при което Австро-Унгария да има преобладаващ глас в тяхното устройство: териториални придобивки за Русия, Сърбия, Черна гора и Румъния. Продължаването на военните действия се поставяло в зависимост от положителния или отрицателния отговор на Портата. Тези предложения били съобщени поверително на берлинския, виенския и лондонския двор. [46] Но тази дипломатическа акция не успяла, а след падането на Плевен и стремителното руско настъпление на юг се стигнало до активни контрамерки и дори до тайни англо-австроунгарски преговори за общи мерки срещу Русия. [47] При това положение Горчаков, а и цялото руско държавно ръководство, включително и императорът, проявили още по-голяма неустойчивост и раздвоение.

Под влияние на военните успехи в изработените от директора на Дипломатическата канцелария при главнокомандуващия А. И. Нелидов 13 пункта за условията на мира с Портата се предвиждало България да се създаде като автономно княжество в пределите на българската националност, което в
 

44. Пак там. Хр. Христов. Освобождението на България и политиката ма западните държави . . ., с. 146.

45. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 384.

46. Пак там, с. 384-386.

47. Д-р К. Кожухаров. Източният въпрос и България. 1876-1690. - В: Дипломатически студии. С., 1929, с. 141-196; История на дипломацията. Т. II, с. 137.

185

никакъв случай да не бъде по-малко по териториален обсег от набелязаните граници на Цариградската конференция. [48] Н. П. Игнатиев на тази основа изработил първоначалния проект на мирния договор, в който отново залегнал принципът за единна България. Той бил разгледан и приет от руското ръководство на 12 януари ст. ст. 1878 г. с известни отстъпки от първоначалния проект. Този “минимален” според руското гледище проект залегнал в основата на Санстефанския мирен договор и бил одобрен от императора. [49]

Едва обаче пристигнал в Одрин, Н. П. Игнатиев получил допълнителна инструкция от канцлера Горчаков, в която се изтъквало, че едва ли приетият проект от руското правителство ще успее да се запази в първоначалния му вид. Документът, който следвало да подпише, поради това можел да носи само характер на “просто прелиминарен протокол”, а границите на България за момента можели да се определят “временно и случайно”. [50]

Основанията за тези отстъпки Горчаков обосновал с изменената и тежка за Русия международна обстановка. Преди всичко австроунгарското правителство протестирало срещу големината и териториалния обхват на бъдещото българско княжество, Англия се обявявала против усилващото се руско влияние близо до Проливите, а германският канцлер Бисмарк в реч, произнесена в Райхстага на 19 февруари 1878 т. (ст. ст.), като се изказал, общо взето, в подкрепа на Русия, заявил: “Но струва ли си единствено заради разширението на границите на България да се води война?” [51]

В същност за границите на България още в хода на войната между дипломацията на Русия, Австро-Унгария и Англия се развихрила истинска битка. Да спрем вниманието си мимоходом на някои от конкретните прояви и ходове в тази насока.

Още през юни 1877 г. в разговор с Шувалов Дерби заявил на руския представител, че Англия можела да се съгласи със създаването на една България в рамките до Балкана, но отказал категорично да се разглежда въпросът за включването на други земи отвъд Балкана. Същото заявил и Солзбъри. [52] Английската политика до края на войната си останала почти същата, а след подписването на Санстефанския договор всички политически групировки в по-голяма или по-малка степен се обявили срещу големината на България и срещу накърнените според английското мнение гръцки интереси. Дори сам Гладстон пред своите избиратели в реч на 11 март (ст. ст.) 1878 г. заявил: “Аз не мога да одобря огромното разширение на запад, което е било дадено на България.” [53]

Още по-определени и категорични схващания имало във Виена.
 

48. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 425.

49. Xр. Христов. Цит. съч., с. 144-145.

50. Пак там, с. 146; Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева . . ., с. 86-87.

51. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 463. Подробно за политиката на Великите сили и главно на Англия, Австро-Унгария, Германия и пр. по време на войната и непосредствено след нея вж. у Хр. Христов. Цит. съч., с. 96-174; К. Косев. Цит. съч., с. 367-399; B. H. Sumner. Russia and the Balkans. 1870-1880. Hampdem-London, 1962; R. W. Seton-Watson. Disraeli, Gladston and the Eastern Question. London, 1935; История на дипломацията. Т. II, с. 125-135; С. Дамянов. Франция и българската национална революция. С., 1968, с. 178-214; Ив. Панайотов. Освобождението на България и европейската дипломация . . ., с. 82-144, и др.

52. Xр. Христов. Цит. съч., с. 116.

53. Пак там, с. 160.

186

Преди всичко Андраши се обявил, на първо място срещу един двустранен договор между Русия и Портата, който според него противоречал ни общоевропейските интереси.

В края на януари Андраши заплашил, че ако на Портата бъде наложен само двустранен договор от Русия, той под натиска на австроунгарското мнение би следвало да си даде оставката. В замяна на това щял да дойде кабинет, “който няма да бъде така благосклонен към Русия” [54]. С това се намеквало, че това положение ще бъде една реална заплаха за руско-австроунгарските отношения.

След получените условия за мира виенското правителство потърсило и подкрепата на германското правителство срещу опита на Русия да създаде “преголяма” България и да осъществи продължителна окупация в новосъздадената държава от руски войски. Наред с другите доводи Андраши изтъквал и обстоятелството, че със създаването на една голяма славянска държава не само политическото влияние на Австрия на Балканите ще намалее, но и жизнените интереси на Австроунгарската империя ще бъдат засегнати.

Една такава държава щяла да има непреодолима притегателна сила за многобройния и без това немирен славянски елемент в самата Австроунгарска империя. [55] При това Андраши припомнил задълженията на Германия: “Монархията - писал той - след политическите промени от 1866 г. (Австро-пруската война и договор - б. м.) се намира упътена да вземе на изток доминиращо положение и затова при никакви условия не може да приеме, щото там да се създадат условия, които да противоречат на нейните жизнени интереси” - предава гледището на Виена германският посланик Щолберг в доклад до фон Бюлов от 17 февруари 1878 г. [56]

Андраши се позовавал на клаузите на Будапещенската конвенция да не се създава голяма славянска държава на Балканите, а също така България да не се простира южно от Стара планина. В този смисъл бил отговорът на Виена, когато руското правителство изпратило за съгласуване предварителните условия на мира, изработени от Нелидов. На представител на руското правителство Андраши категорично заявил, че бъдеща България, която русите искат да създадат, е именно оная славянска държава, образуването пя която се изключва от руско-австроунгарското споразумение. [57] Подобна н още по-категорична била позицията на австроунгарския канцлер на предварителното съвещание между представителите на страните от “Съюза на тримата императори” във Виена в края на февруари 1878 г. Като повтарял, че България трябва да се ограничи в земите на север от Балкана, Андраши считал, че от териториите на юг следвало да се създаде “една гръцка област” [58]. След сключването на Санстефанския мирен договор австроунгарското правителство запазвало позициите си, като допускало единствено Софийският пашалък да се присъедини към Княжество България. Интересно в това отношение е донесението на руския посланик във Виена Новиков от 6/17 март 1878 г., в което той предава разговора си с барон Швегел: “По думите на моя
 

54. Die Grosse Politik oder europaeischen Kabinette 1871-1914. Bd. II, Berlin, 1922, Nr. 303, p. 171-173.

55. Пак там, Nr. 318, p. 189-190.

56. Пак там, Nr. 319, p. 190-191.

57. Д-p К. Кожухаров. Цит. съч., с. 198.

58. Xp. Христов. Цит. съч., с. 144; К. Косев. Цит. съч.. с, 413.

187

събеседник - пише Новиков - България, която по условията на нашето съглашение (очевидно Будапещенската конвенция - б. м.) не бива да се уголемява до размерите на единна голяма държава .. .Ако в прилежащия й Софийски пашалък. . . долината на Карасу (древния Стримон) на запад все още остава нейна неоспорима част, то долината на Вардар вече принадлежи на албанската система, ако не по численото превъзходство на жителите, то по всичките признаци на господствуващата националност.” [59]

Докато сред дипломатическите среди се разгоряла остра борба след подписването на Санстефанския договор, отделни ръководни руски дейци - граждански и военни - схващали необходимостта от окупацията на териториите, които съгласно клаузите на договора спадали към новосъздадената българска държава. Особена активност и настойчивост по този въпрос проявил отново граф Н. П. Игнатиев. В този смисъл той настоявал пред турския пълномощник Сафвет паша “да се евакуират местностите, които следва да се влеят в състава на Българското княжество”, и да се извърши окончателното разграничение и определяне на границите на новата държава. [60] Особено място Игнатиев определял на заемането на Македония. В обяснителна записка до Горчаков от 3 март 1878 г. (ст. ст.) той настоявал да се пристъпи незабавно към определяне на граничната линия след ратификацията на договора от султана, препоръчал изпращането на армейски корпус под началството на Скобелев за заемането на определените в договора територии, предлагал да се назначи за главен пограничен комисар княз Имеретински. Кавала, Орфанският залив, устията на Места, Струма и Вардар и част от Солунския залив следвало да се запазят за България. [61] Според него разграничаването не трябвало да се продължи дълго време, защото “всяко забавяне ще способствува за успешното развитие на чуждестранните интриги, които ше се постараят да използуват предубедените гърци, албанци и куцсЕласн против българите” [62].

Граф Игнатиев настоявал за военното заемане на Македония, ксето означавало не само едно формално изпълнение на Санстефанския договор, но би имало и по-радикални последствия за бъдещето и съдбата на македонските българи. При това положение, въпреки че утвърждаването на единството на България в международно отношение да било проблематично, и временната военна окупация, и новата гражданска власт биха имали исторически последици.

За заемането на Македония бил изготвен специален план. [63]

Освен чисто военнополитическите съображения на руското правителство и военното командуване безспорна роля за проектираното завземане на Македония изиграла активността на българите в Македония и тяхното горещо желание за час по-скорошно освобождение. Тази активност се изразила в събиране на подписи и прошения, съставяне на изложения и статистики, които се изпращали както до руското командуване и дипломатическите представители, така и до Великите сили. Акцията, която в Македония се оглавявала от българската интелигенция, от буржоазните градски слоеве, отчасти
 

59. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 14, с. 35-37.

60. Пак там, д. № 2, с. 21-23; Хр. Христов. Цит. съч., с. 180-192.

61. Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева . . ., с. 265-280.

62. Хр. Христов. Цит. съч., с. 181-182.

63. ИРЛЛ, ф. 325, оп. 1, № 205, л. 5; Освобождение Болгарии . . ., Т. III, д. № 9, с. 29-31; А. Н. Молчанов. Между миром и конгреесом . . ., с. 181.

188

и от българското духовенство, обхванала и широките народни маси. Това придавало размах и дълбочина на борбата, изявявало най-ярко и точно стремежите и националните тежнения на българското население в Македония.” [64]

На много места наред с тези мирни по характера си прояви населението в Македония се вдигало и на открита борба за ликвидиране на чуждото владичество и за присъединяване към новоосвободената българска държава.

Безспорно настроенията и стремежите на българското население в Македония, които достигнали до граф Н. П. Игнатиев, до руските военни и граждански власти в България и до други дипломатически и граждански лица, поощрявали тяхната отговорна дейност, придавали й дълбоко морално оправдание.

Усилията на такива дейци като граф Н. П. Игнатиев да запазят руските интереси на Балканите, чисто руският им патриотизъм и славянофилските им настроения обективно се сливали с коренните интереси, борби и желания на македонските българи.

В това трябва да търсим и една.от причините за оная темпераментна, последователна и енергична активност в защита на българското национално единство, намерила отражение в клаузите на Санстефанския договор, която граф Н. П. Игнатиев и някои негови съидейници развивали в следващия период.

Въпреки изработения план, настойчивите напомняния от страна на отговорни военни и дипломатически лица в руската действуваща армия командуването и особено руското държавно ръководство не пристъпило към военна окупация на Македония. За това допринесло преди всичко сложното външнополитическо положение на Русия. [65]

В следващия период до свикването и заседанието на Берлинския конгрес руската дипломация съсредоточила всичките си усилия към международното признаване и обезпечаване, доколкото е възможно, на победите на руската армия. [66]

Въпросът за съдбата на Македония между другите спорни въпроси заемал едно от централните места в започналите дипломатически преговори и сондажи между Русия и Австро-Унгария, от една страна, и между Русия и Англия, от друга.

При новосъздадената обстановка руската политика трябвало да изработи своя стратегическа концепция по отношение на Македония.

Австро-Унгария, подкрепяна от Англия, била решително против оставянето на Македония в пределите на България; Русия се стремяла да запази възможно най-пълно целостта на България, макар и при необходимост да допускала създаването на две български държави.
 

64. По-обстойно по този въпрос вж. у Хр. Христов. Цит. съч., с. 188-189; Д. Дойнов. Цит. съч., с. 178-185.

65. С. С. Татищев. Цит. съч., Т. II, с. 470 и сл.; Д. Дойнов. Цит. съч., с. 181.

66. История на дипломацията. Т. II, с. 135 - 142; С. С. Татищев. Цит. съч, Т. II, с. 468-511; Д-р Ив. Панайотов. От Сан Стефано до Берлин. С., 1960; Хр. Христов. Цит. съч., с. 159-174; К. Косев. Цит. съч., с. 399-435; П. А. Шувалов. За Берлинския конгрес през 1878 г. - В: БИВ, Т. II, V, 1933 - 1933; Е d. vоn Wеrthеimеr. Op. cit. Bd. III, Stuttgart.1913; R. W. Sеton-Watson. Disraeli, Gladstone and the Eastern Question. London, 1936; B. H. Sumner. Russia and the Balkans. 1870-1880. Hampden-London, 1962.

189

Руското правителство, отчитайки нуждата от споразумение, на първа място с Австро-Унгария, нещо, за което то получило съвет и от Бисмарк, [67] направило опит за двустранно договаряне по спорните въпроси. За тази цел руският посланик Е. П. Новиков бил натоварен да води преговори с Г. Андраши. [68] Малко по-късно тази задача била възложена на Н. П. Игнатиев, един от най-добрите познавачи на Източния въпрос, който на 14 март (ст. ст.) пристигнал във Виена. [69] По този повод Горчаков пише до Новиков, че Игнатиев е натоварен да изясни руско-австроунгарските отношения и “да ги изведе от задънената улица, в която те навлязоха. Положението е критическо. Враждебността на Англия заплашва да постави под въпрос и току-що подписания прелиминарен мирен договор, и конгреса в навечерието на свикването му.” Като изтъква по-нататък, че интересите на Австро-Унгария и Русия налагат едно необходимо изясняване, за което граф Игнатиев е напълно подходящ, Горчаков продължава:

“На нас ни се струва немислимо, че Австрия има сериозни намерения да скъса с нас и да подпали огън в Европа по такъв повод, какъвто е този за голяма или малка дължина на границите на България, която има право на съществуване, или пък по повод на продължителна или кратка окупация, необходимостта от която е неоспорима.” В заключение Горчаков изтъква, че е необходимо да се намери изход, в което ще се състои и мисията на граф Игнатиев. [70]

В същност руско-австроунгарските отношения навлезли в “задънена улица” от момента, когато започнало стремителното руско настъпление през Балкана и в Южна България. Противоруските настроения в Дунавската монархия се засилвали с всеки изминат ден и достигнали кулминационната си точка, когато Русия двустранно продиктувала условията за мира. В продължителни колебания за война против Русия в съюз с Англия или не австро-унгарското правителство търсело и дипломатически средства, за да намали колкото е възможно по-малко положителните резултати от войната за Русия и останалите балкански славянски държави.

Андраши твърдял, че Русия едностранно решава Източния въпрос. В този смисъл в писмо до австроунгарския посланик в Берлин Кароли австроунгарският премиер изтъквал, че Горчаков иска да го постави пред свършен факт и с един удар да разреши целия Източен въпрос. [71]
 

67. К. Косев. Цит. съч., с. 400-402; 410. При настъпилите резки руско-австроунгарски недоразумения в края на февруари германският канцлер се стремял да намери някакво удовлетворение и за двете съюзни държави и да запази посредническата си роля между тях. Върху телеграма на граф Щолберг от 28 февруари от Виена той пише: “Каквото Австрия цели, естествено може да се помири с германските интереси, както и с руските. За нас е вредно само скъсването на отношенията между двете страни, както и неприемлив натиск на двете страни върху нас” (Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 329, p. 201-202).

68. Освобождение Болгарии . . . T. III, д. № 14, c. 35-37.

69. Пак там, д. № 22, с. 46-47.

70. Пак там.

71. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 303, p. 169-171. Препис от този документ бил предаден на фон Бюлов за съгласуване линията на Австро-Унгария с Берлин. В изложението Андраши се спира на въпроса за приемането на предварителния договор от Портата, уплашена от настъплението на руските войски към Цариград. Според Андраши Русия води ловка дипломатическа игра, а Горчаков като че ли иска да разреши целия Източен въпрос с удар, подобен на тоя за черноморските руски искания през 1871 г. Австрия била принудена да заяви в Петербург, че европейските договори не могат да бъдат отменявани от една единствена сила и че тя няма да се съобразява с условията, наложени на Портата, коти засягат австроунгарските интереси. От обясненията, които австроунгарското правителство е получило от Петербург чрез своя посланик барон Лангенау, за Австро-Унгария оставала алтернативата - конфликт с Русия или конференция. Втората алтернатива би дала удовлетворение на Дунавската монархия и би означавала признание на австрийските права. Конференцията би могла според Андраши да бъде в Берлин или Виена.

190

В унисон с тези схващания още преди подписването на Санстефанския мирен договор Андраши лансирал идеята за конференция във Виена за санкциониране на промените, които можели да настъпят в резултат на войната на Балканите. [72]

В следващия период отново и с още по-голяма сила проличавала непримиримата позиция на Австро-Унгария по въпроса за запазване целостта на Санстефанска България и стремежите й за влияние в западната част на Балканския полуостров. [73]

Австроунгарското правителство, което нееднократно до този момент показвало своята неотстъпчивост за създаването на единна, голяма България, сега протестирало решително против клаузите на договора и търсело способи да наложи своята воля. Австрийските условия са формулирани в инструкцията на Андраши до австрийския посланик в Лондон от 14 април 1878 г., в която дословно се казва: “Стесняване на границите на България поне до размерите на принципа, който изключва създаването на една голямй южнославянска държава в ущърб на неславянските народи.” Формален повод за протеста срещу Санстефанска България австроунгарското правителство намерило в нарушението на Руско-австроунгарските споразумения от 3/15януари и 6/18 март 1877 г. от руска страна. Главното в тези двустранни споразумения, както вече посочихме, било Русия да не допусне образуване на “значителна славянска или друга държава на Балканите”.

И действително само няколко дни след подписването на Санстефанския договор сондажите, които направил руският посланик във Виена Е. П. Новиков с официалните представители на австрийското правителство, показали ясно, че Виена се противопоставя най-вече на създаването на единна Санстефанска България.

Според австрийската страна България следвало да се ограничи в територията на север от Балкана, като се присъедини към нея припадащият й се Софийски пашалък. По същите официални мнения долината на р. Вардар принадлежала съгласно принципа на господствуващата националност на албанската система.

Новиков изрично изтъква, че тези твърдения изразяват най-добре австро-унгарските интереси, тъй като в долината на р. Вардар минавал пътят Солун- Митровица и по повод на който “граф Андраши ми говори, че тя не може да бъде включена в България, без да се накърнят търговските интереси на Австро-Унгария” [74].

На първо място, австроунгарските интереси в западната част на Балканския полуостров били формулирани като икономически - защита на търговските пътища в западната част на Балканския полуостров, по-специалнo
 

72. Ив. Панайотов. От Сан Стефано до Берлин . . ., с. 22; С. С. Татищев. Цит. съч., с. 458-465.

73. Ищв. Дьосеги. Българският въпрос в австроунгарската външна политика след Санстефанския мир (1878-1879). - Ист. пр., 1964, т. XX, кн. 1, с. 37-40.

74. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 14, с. 35-37.

191

жп. за Солун, като не се допусне създаването на нова държава с митнически бариери. [75] Но впоследствие апетитите на Австро-Унгария се увеличавали и прераствали в политически и териториални. Въз основа на всичко това проличало, че австроунгарската външна политика била решителен противник на включването на Македония (цяла, а в известни случаи от р. Вардар на запад) в новосъздадената българска държава.

Тази позиция на Австро-Унгария, твърдо отстоявана от австроунгарския външен министър граф Гюла Андраши, се откроява още по-ясно по време на преговорите с граф Игнатиев през март 1878 г.

Андраши настоявал пред Игнатиев долината на р. Вардар и цялата югозападна част на Балканския полуостров да бъде оставена под изключителното влияние на политическата и търговската система на Австро-Унгария. [76]

В спора за България и нейния териториален обхват Андраши излязъл с аргумента, че тя противоречи на Райщадското споразумение и Будапещенската конвенция, по силата на които не следвало да се създава голяма славянска държава. Игнатиев възразил, като изтъквал, че презумпцията на тази клауза засяга в същност голяма Сърбия, но не и България, за която по това време не е могло да става и дума. [77]

Още в първите дни на пребиваването си във Виена Игнатиев изпратил в Петербург телеграма, в която в най-общи линии резюмирал австрийското гледище и различията му с руското. Като подчертавал, общо взето, благосклонното отношение към голяма част от спорните въпроси от страна на Франц Йосиф, той изтъквал и непримиримите позиции на Андраши. “За да закрепи вътрешното си положение, Андраши иска да постигне дипломатически успех. По отношение на балканските въпроси, продължава Игнатиев, австроунгарското правителство видимо е твърдо решено да присъедини Босна и Херцеговина и придавайки на Райхщадската конвенция особено тълкуване, желае да измени в неблагоприятен за Черна гора смисъл граничната черта, предвидена между Турция и Черна гора по Санстефанския договор, за да бъде създадено албанско княжество, да удовлетвори гърците, да намали размерите на България и времетраенето на военната окупация.” [78]

По повод на започналите преговори граф Щолберг донесъл в Берлин, че на граф Игнатиев били съобщени австроунгарските искания, които се свеждали до присъединяването на Босна и Херцеговина към Монархията, при това Нови Пазар и Митровица следвало да минат към Босна; границата на България трябвало да остане източно от жп. линия Солун-Митровица, а източната да се коригира: от останалите западни на Българското княжество османски области можели да се създадат автономни държавици под турско сюзеренство; Сърбия за сметка на Нови Пазар и Митровица (придадени й по Санстефанския мирен договор) можела да бъде компенсирана на югоизток.

Мотивите на Андраши по отделните въпроси били следните: анексирането на Босна и Херцеговина и особено на Новопазарския санджак и Митровица щели да гарантират австрийските интереси към жп. линията Митровица- Солун, които не трябвало да бъдат славянски владения; западната граница
 

75. Освобождение Болгарии. . . Т. III. д. № 14, с. 37.

76. Игнатьев. После Сан-Стефано. Записки графа Н. П. Игнатьева . . ., с. 357-369.

77. Пак там, с. 359-362.

78. Пак там; Ив. Панайотов. От Сан Стефано до Берлин . . ., с. 58.

192

на Нова България следвало да бъде източно от жп. линията, за да се изолира тази област от руско влияние.

Андраши допускал излаза на България на Бяло море, като смятал, че това е за предпочитане, тъй като новата държава в бъдеще ще гравитира към общоевропейското Средиземно море, а не към намиращото се под руско влияние Черно море. [79]

Андраши доказвал на Щолберг, че тези искания отговаряли и на германските интереси. В заключение Щолберг пише: “Вие ще разберете Ваше превъзходителство, че политиката на тукашното правителство, както вече в моя доклад № 95 от 29 м. м. указах, въз основа на многобройни наблюдения в същност се стреми към това, щото цялата западна част на Балканския полуостров, а с това и цялата брегова област на Адриатическо море да привлече в сферата на своята политика и интереси.” [80]

В определен етап преговорите така се разгорещили, че граф Игнатиев дори си послужил с картата, която била предадена на австроунгарския премиер като приложение на конвенцията от януари 1877 г. и срещу която Андраши своевременно не възразил. По въпроса за западните граници, нанесени на тази карта за България, Андраши възразявал, като твърдял, че това се отнася за източната граница на автономна Албания или за разграничителната линия между Гърция и Албания, а можела да означава и Румелия като междинна област с България.

Накрая, безсилен в доводите си, Андраши взел една карта на Балканския полуостров и начертал границите, като на запад приемал долината на Струма да остане към България, а областта от Митровица до Солун - Вардарската долина - да остане временно под османска власт, но да бъде в политическата и икономическата система на Австро-Унгария. [81]

В хода на преговорите между Андраши и Игнатиев, по границите и съдбата на западните български области, изглежда, че са били обсъждани различни варианти. Германският посланик фон Швайниц донася до фон Бюлон в доклад от 4 април 1878 г., че имал среща с Игнатиев. Последният очевидно не без политически умисъл (да изтъкне пред германския представител неотстъпчивостта на Андраши) му заявил, че предложил да се вземат части от Албания, България, Сърбия и пр. и да се създаде една държава от тези области - една “Македония”, на която за княз да се постави генерал Родич. Самият фон Швайниц схванал ясно, че това е една неосъществима комбинация. “Струва ми се - заключава той - изключено, щото Русия да се откаже от западната част на България, гдето руски войски не са проникнали; за Русия обаче би било по-лесно даването, отколкото за Австрия- вземането.” [82]

В преговорите между Андраши и граф Игнатиев и след тях австроунгарското гледище очевидно е претърпяло еволюция. Ако в началото на март барон Швегел признавал безспорния български характер само на долината на р. Струма, впоследствие австроунгарският премиер Андраши разширявал тази зона значително на запад. На 15 април фон Бюлов представил на кайзер Вилхелм I записка без дата, която австроунгарският министър бил
 

79. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 376, 377, p. 252-253.

80. Пак там.

81. Игнатьев, После Сан-Стефано. СПб., 1916, с. 39-57; Ив. Панайотов. Цит. съч., с. 57-65; Хр. Христов. Цит. съч., с. 167.

82. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 380, p. 261-262.

193

представил на граф Игнатиев. В нея се излагали австроунгарските условия за споразумение с Русия.

В тези условия се изтъквали австроунгарските аспирации за окупация на Босна и Херцеговина. Сърбия за сметка на претенциите си на запад получавала като компенсация Враня и Лесковац, а Русия - уговорената част от Бесарабия. България си оставала единна държава, като западната й граница трябвало да започне от Орфанския залив и да се насочи към Враня; областите на запад, които ще останат извън тази граница, получавали автономия под наименованието “Македония”, област административно независима от Българското княжество. Солун следвало да съставлява част от тая нова провинция. [83]

Тази записка във всичките си аспекти следва да се вземе под известна резерва. Както Игнатиев, тъй и Андраши, изтъквайки верността си към “Съюза на тримата императори”, искали да внушат на германското правителство своята “отстъпчивост” и се опитвали да хвърлят вината върху другата страна; на второ място, тя дошла, след като от Петербург достигнали аргументирани оплаквания за прекомерната алчност на Андраши.

Но все пак безспорно е, като имаме пред вид и други официални австроунгарски документи, че Австро-Унгария наистина в този момент била готова да подкрепи една руска позиция, ако се опита да създаде единна България с излаз на Егейско море, с източни граници до Лозенград и на запад да обхваща Македония само до Вардарската долина. Вместо проектираната в предишните преговори провинция Албания сега земите на запад от Вардар независимо от етническия им облик можели да образуват автономна област, която явно трябвало да бъде под пряко австрийско влияние, още повече, че в тази област следвало да остане и Солун. В случая се запазвали не само икономическите интереси на Австроунгарската империя в тази част на Балканския полуостров, но и перспективите й при едно окончателно разпадане на Османската империя в бъдеще. Тази провинция можела и политически, и териториално да бъде приобщена към Австро-Унгария. В австрийски интерес било, разбира се, и обстоятелството, че се присъединявали в една област под условното название “Македония” различни етнически групи и националности в Западна Македония (там, както е известно, те били по-пъстри). Българската националност при това положение не би доминирала и скоро можела да загуби своите политически и национални тежнения, а и с това ще се ликвидира основата на руското и българското влияние там. В същото време Андраши своеволно разделял Македония не по етнически и народностен принцип и щедро отреждал земите на изток от линията Орфано - Враня на новата българска държава. С това компактното българско население в тези земи следвало да се изолира от събратята си на запад от тази линия. В случая в новата област “Македония” българският национален елемент нямало да има числен, а с това и политически приоритет.

Руската политика отчитала всички тези особености на австроунгарския проект. Ако в някои пунктове той и да е бил приемлив, особено що се отнася до големината на новата българска държава и единност, все пак е имал обективно и взривоопасни за бъдещето последствия. Преди всичко той давал основания за едно трайно и систематично настаняване на Хабсбургската империя на Балканите и проникването й към Солун и Бяло море. Главно този
 

83. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 393, p. 273-276.

194

проект бил неприемлив по отношение на австроунгарските искания за подобно настаняване в момента, ad hoc в северния дял на Балканите - Босна, Херцеговина, Далматинското крайбрежие, с орязването на Сърбия и Черна гора и обсебването на т. нар. анклавна територия.

Тези били и главните основания на руското държавно ръководство да смята австроунгарските претенции за “прекомерни”, а мисията на граф Н. П. Игнатиев във Виена за неуспешна. [84] Поради това и руският канцлер, който характеризирал предложенията на Австро-Унгария като “необикновени” и по същество целещи да “отдадат на Австро-Унгария цялата западна част на Балканския полуостров”, [85] трябвало да изработи нова линия за преговори с австроунгарското правителство.

Горчаков мислил, че австроунгарските искания са насочени не само към установяване на политическо и икономическо господство на Монархията в западните части на Балканския полуостров, но целят и денационализацията на славянското население в Македония. Отделено от България, това население, поставено в тежки политически условия и при сложните етнически взаимоотношения, леснопомнениетона руския канцлер щяло да попадне под влиянието на гръцкия елемент и неговите материални интереси. [86] Ето защо Горчаков предложил при невъзможност да се запази целостта на Санстефанска България да се създаде автономно княжество от западните български земи, включително и от някои райони на Стара Сърбия (Призрен, Прищина и пр.) с оглед да се увеличи славянският елемент в него и по този начин да се съдействува за запазването на неговата националност. Макар че тази западна българска държава по-лесно би могла да попадне под австроунгарското политическо влияние, нещо, което руската политика и лично Горчаков не изключвали, австроунгарското правителство отхвърлило и това предложение. [87] Възражението на Андраши срещу това предложение на Русия (то съдържало не само проекта за двете български държави - източна и западна - и че в последната ще преобладава австроунгарското влияние, но и уговорката, че Австро-Унгария ще може да сключва търговски договори с тази западна българска държава, както със Сърбия) било главно насочено срещу обстоятелството, че съгласно руското предложение и двете новосъздадени държави трябвало да запазят българския си национален характер. [88]

В преговорите с Новиков Андраши лансирал и друга идея - да се създаде провинция Македония, но така, че славянското население да бъде разкъсано. Руската политика и особено граф Игнатиев се противопоставили остро и на това предложение. Сам канцлерът Горчаков независимо от известни компромисни схващания, които имал по този въпрос, бил принуден да изтъкне големите трудности, които биха се срещнали, на първо място, от самото местно българско население.
 

84. След преговорите във Виена граф Игнатиев заявил, че австроунгарските политически дейци се стремят “да унищожат главните резултати, достигнати във войната, и да създадат препятствия по пътя за довършване на великото хуманно дело” (Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 34, с. 67). Поради това както неговото, тъй и мнението на голяма част от руските дипломати още от този момент било, че с Австро-Унгария не може да се търси никаква основа за споразумение.

85. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 34, с. 64.

86. Пак там, д. № 34, с. 66.

87. Пак там.

88. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 404, p. 300-302; Nr. 405, p. 303.

195

Особено обстойно и пълно Горчаков изразил това свое мнение в инструкцията до Е. П. Новиков от 30 март/11 април 1878 г.: “Що се касае до отделянето на западната част на България - пише той - не бива да се забравя, че отстъплението от принципа на българското единство би било огромна морална жертва от страна на Русия. Вие можете да обърнете неговото (на граф Андраши - б. м.) внимание на това, че отделянето ще предизвика вълнения, малко благоприятни за установяване на траен мир. Всички български петиции, обръщения както към Н. И. в-ство върховния главнокомандуващ и към княз Черкаски, така и към руските упълномощени се обявяват против анексията на западната и южната част на България; българите няма да се задоволят даже с даване на някои форми на режим, на автономия. Западната част (на запад от Струма), за отделянето на която става дума, наброява около милион жители, които всякога са се стремели да се съединят със своите съплеменници и също така, както Молдавия и Влахия, постоянно ще се стремят към създаване на единна държава.” [89]

Още по-категорична била позицията на граф Игнатиев. Австро-унгарското предложение, изтъквал той, целело не само “тази провинция да попадне под изключителното и преобладаващо влияние на австроунгарските интереси”, но и национално да се обезличи тази славянска българска област. [90]

От всичко това се вижда, че в следващите дни след мисията на Игнатиев във Виена австроунгарското правителство очаквало отговор и съгласието на Петербург. Андраши бил готов на известни промени от своите предишни искания, но настоявал за приемане на австроунгарските искания за влияние в западната част на полуострова. В това се убедил и руският посланик Новиков и затова в телеграма от 3/12 април 1878 г. настоявал пред Външното министерство, че: “Искането на Австро-Унгария за обезпечаване на търговския й път към Егейско море чрез присъединяване на земите до Митровица и откъсване на България от Вардара би могло да бъде задоволено, в замяна на което могат да бъдат искани други отстъпки.” [91]

Руското правителство обаче не приело такава позиция и продължило да търси друг изход.

От своя страна австроунгарското правителство в натиска си над Русия с оглед заемането на Босна, Херцеговина и Новопазарския санджак, както и в стремежа си за установяване на икономическо и политическо влияние в Средна и Западна Македония и Солун търсило подкрепата на Германия и обективно се осланяло на противоруската линия на Англия.

Поради това още от началото на възникването на руско-австроунгарските противоречия Германия и нейният канцлер Бисмарк играели особена роля. [92] И двете правителства се обръщали за съдействие към Бисмарк и германския император Вилхелм с надежда да получат преимущество и подкрепа в завързалия се дипломатически конфликт.

В Берлин се стремели на всяка цена да се постигне споразумение между двамата партньори в “Съюза на тримата императори” пред вид на очертаващото се англо-австроунгарско споразумение, от активността на Франция в тази насока, от запазването на Русия като съюзник.
 

89. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 34, с. 66-67.

90. Пак там, д. № 34, с. 64.

91. Игнатьев. После Сан-Стефано . . ., с. 16.

92. Подробно за позицията на Германия и Бисмарк по този въпрос вж. у К. Косев. Цит. съч., с. 407-426; Ed. von Wertheimer, Op. cit. Bd. II, p. 357-376 (14-ата глава “Бисмарк и Източният въпрос”).

196

Затова Бисмарк съветвал руския посланик Убри Русия да остави Австрия “да си чука главата със западната част на Балканите”, а Андраши - да не протестира срещу България, като срещу това обещавал подкрепата на Германия за анексирането на Босна и Херцеговина. [93] Бисмарк имал определено становище, че Русия и Австро-Унгария трябвало да се споразумеят помежду си и да си поделят влиянието на Балканите - руското да преобладава в източната, а австроунгарското в западната половина на полуострова. Когато въпросът за една или две Българин все още се обсъждал, а Бисмарк смятал, че това следвало да се реши с оглед общите руско-австроунгарски интереси и споразумения, той писал до Бюлов на 10 май 1878 г.: “Ако България бъде разделена, западната й част трябва да бъде поставена под австрийско влияние.” [94]

Според него източната оставала достатъчно голяма и ще удовлетвори руските интереси, а западната би могла да се приеме само ако остане повече под австрийско влияние. [95] Граф Игнатиев свидетелствува, че Бисмарк дори предложил свой вариант за западната българска граница - една средна линия между предложеното от Андраши разделение от Орфано - Враня и пътя Митровица - Солун. [96]

Възникналите сериозни противоречия между Русия и Австро-Унгария застрашавали осъществяването на проектирания международен конгрес. Ето защо Бисмарк, който се ангажирал все повече в “посредническата” си роля, предложил и друг проект за примиряване на двете страни. Това предложение било в два варианта - да се създаде провинция Македония, но ограничена само във Вардарската долина или да се образуват две провинции от българските земи, т. е. да се вземат за основа решенията на Константино-полската конференция от 1876 г. Предложенията на Бисмарк били обсъдени на съвещание при императора и въз основа на решенията било възложено на Игнатиев и Жомини да изготвят съответни инструкции до Е. П. Новикои за възможните в случая отстъпки на Австро-Унгария. С това се целело тя да бъде откъсната от съюза й с Англия, нещо, за което настоявал и Бисмарк.

В записката, изготвена от Игнатиев и Жомини, се подчертава, че ако се създаде провинция Македония съгласно Бисмарковото предложение, българското население независимо от численото си превъзходство наскоро морално ще бъде погълнато от гръцките елементи, а ако се присъединят към провинцията и райони от Стара Сърбия, това “ще предизвика сръбската пропаганда, която също ще действува в ущръб на българите. Към всичко това ще се прибави и албанският елемент и с помощта на католическия прозелети-зъм Австро-Унгария лесно ще подчини тази провинция.” В заключение на този въпрос Игнатиев и Жомини пишат: “В този случай македонските българи трябва да се считат за загубени за бъдеща България.” [97]

По-приемлив за руската дипломация оставал вторият проект. Той запазвал целокупността на българските земи, макар и разделени на две части. По мнението на Игнатиев този проект давал по-големи шансове на българската националност в бъдещето. Освен това, независимо че Западна България се увеличавала, а с това се създавали и по-големи перспективи за австроун-
 

93. К. Косев. Цит. съч., с. 419-420.

94. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 405, p. 303.

95. Ibidem, Nr. 404, p. 298-300.

96. Игнатьев. После Сан-Стефано . . .

97. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, д. № 44, с. 84.

197

гарското влияние, тази провинция с център София би имала достатъчно морални и материални сили да води успешно борба с чуждите етнически елементи и влияния.

Поради всичко това според двамата дипломати този проект с оглед на българските интереси е най-приемлив, макар че от руска гледна точка се прави риск да се предостави западното княжество на австроунгарското влияние. [98]

“И двете комбинации по мнението на граф Игнатиев безспорно ще предизвикат недоволството на българите, непреставащи да изискват обединение на целия народ, даже с цената на отказ от някои права, които им предоставя независимостта.” [99]

Мислите, изложени в тази записка, залегнали в новата инструкция на Н. К. Гирс до Е. П. Новиков от 20 април 1878 г. за подновяване преговорите с граф Андраши. Тук било отделено по-специално внимание и на териториалното разграничение на двете български провинции.

Руското предложение било изходите на Егейско море за двете провинции да се разделят поравно. Към Източна България се предлагало да останат Неврокоп и Мелник, където е било силно българското църковно движение и имало активна католическа пропаганда, но се допускало в краен случай оставането само на Неврокоп, а Мелник, Серес и Драма да се включат в Западна България. [100]

Скоро обаче се получило съобщение от Виена, че и този проект бил отхвърлен от Андраши. Неговите възражения били, че “двете Българин винаги ще се стремят към обединение”. Надеждите на руското правителство за споразумение и сближение с Австро-Унгария окончателно пропаднали. [101] Следователно Русия трябвало да търси начин за споразумение с другата противна страна - Англия.

Руско-английските отношения играели голяма, ако не определяща роля в решаването на Източния въпрос. В тях се пречупвали и всички проблеми по българския въпрос в тези съдбоносни времена.

Английското становище, макар и да държало сметка за опасността от австроунгарска експанзия в западната част на полуострова, съвпадало по основния въпрос с австроунгарската концепция, т. е. колкото е възможно Българското княжество да се ограничи на запад и север, да се запази по-пълно османското господство на Балканите и да се попречи на руското влияние.

В този дух били почти всички ходове на английската политика. Така например на 17 април германският посланик в Лондон граф Мюнстер донесъл до Бисмарк, че Солзбъри изтъквал две трудности, които създавал Санстефанският договор и въпросите, които силите следвало да решават в този момент: в Европа проектираната голяма България и в Азия надмощието, което Русия чрез своето увеличение ще получи. Що се отнася до България, Солзбъри считал, че Англия не може да се съгласи с образуването на една сла-
 

98. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, д. № 44, с. 84-85.

99. Пак там, д. № 44, с. 85.

100. Пак там, д. № 48, с. 90-91. По-късно, на Берлинския конгрес, руският император и правителството се съгласили да се отстъпи районът на Карасу (Места) и Струма за сметка на присъединяването на Софийски санджак към Княжество България (д. № 76, с. 153-154).

101. Xр. Христов. Освобождението . . ., с. 167-172.

198

вянска държава от Дунав до Мраморно и Егейско море. Според английския министър могат да се образуват две трибутарни държави - една славянска България до Балкана и една смесена, повече гръцка, Южна България. [102]

Становището на Англия новата българска държава на всяка цена да не се допуска да се разшири на запад след неуспешния ход на руско-австроунгарските преговори довело австроунгарското правителство до решение да търси единна линия с Англия, която да устоява схващането си на бъдещия европейски конгрес.

На 25 май (6 юни) било подписано англо-австроунгарско споразумение, в което двете правителства се договаряли по основните въпроси. В клаузите за България се изтъквало, че тя трябва да се ограничи на юг до Балкана, а на запад до Морава; от България да бъде откъсната една част (очевидно Южна България), в която султанът да има достатъчно силна власт, за да предотврати едно нахлуване (от север) или въстание, да се съкрати руската окупация на България и т. н. Англия се задължавала да подкрепи всяко предложение на Австро-Унгария по отношение на Босна. [103]

По същото време и руското правителство предприело опити да спечели на своя страна Англия, като я противопостави на своя главен съперник на Балканите - Австро-Унгария, да извлече нужните изгоди за руските цели. С деликатната мисия да води преговори с английското правителство бил натоварен П. А. Шувалов. Сондажите с английското правителство започнали още твърде рано, но едва след окончателния разрив с Австро-Унгария те взели благоприятен изход.

Още на 17 март 1878 г. П. А. Шувалов се срещнал с лорд Дерби. В проведения разговор се изяснило, че английската политика се свеждала до две главни възражения срещу Санстефанския договор: първо, решаващото влияние на Русия в Константинопол, което идва да замени английското, и, второ, разширението на границата на България на юг и запад. Английското възражение, както и австроунгарското се основавали привидно на национална почва, застъпвали гледището, че щяло да се попречи на правилната организация на другите групи християнско население” [104], макар че както Австрия, така и Англия имали свои интереси, разбира се, съвсем противоположни. Докато Австро-Унгария се стремяла да запази стратегическите и търговските си интереси и с това да подготви своята експанзия в западната част на Балканския полуостров, Англия целела да защити целостта на Турция, да подкрепи гръцките интереси и да не допусне разширяването на една славянска държава близо до Егейското крайбрежие. С това тя запазвала своите интереси в Средиземно море и пътищата си към Суец.

На 24 април (6 май) П. А. Шувалов започнал по-подробни и перспективни разговори със Солзбъри по въпроса за едно руско-английско съглашение преди конференцията на великите европейски държави. Английските претенции в Петроград били преценени като далеч по-приемливи, отколкото се очаквало [105] в сравнение в австроунгарските. На тази основа руското правителство тръгнало към приемане на съглашение с Англия. В инструкцията, дадена
 

102. Die Grosse Politik. Bd. II, Nr. 396, p. 277-278.

103. Al. Novotny. Quellen und Studien. Fuer Geschichte der Berliner Kongresses 1878. Bd. II, p. 81; Xp. Христов. Освобождението . . ., c. 198.

104. Освобождение Болгарии . . . T. III, c. 50-54.

105. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 51.

199

от Министерството на външните работи до Шувалов, се изтъквало, че може да се сключи предварително съглашение при условие:

Разграничението на България на юг да бъде направено по такъв начин, че то да я отдалечи от Егейско море.

Западната граница да бъде поправена на основата на принципа ца националностите и по такъв начин, че небългарското население да бъде изключено от пределите на България.

България да бъде разделена на две провинции - западна и източна. [106]

В инструкцията обаче се допускало при срещане на непреодолими препятствия да се приеме разделението на България по Балкана - на автономно княжество на север и южна област с широка административна автономия. [107]

Водените от Шувалов предварителни разговори със Солзбъри и постигнатите резултати били приети като приемливи. На съвещание при императора се решило Шувалов да подпише тайна конвенция с Англия. При допълнителните преговори английското правителство отново настоявало за крайно ограничаване на западните граници на България. Въпреки че този и още някои други пунктове в английските предложения не били приемливи за Русия, пред липсата на други възможности Шувалов от името на руското правителство подписал тайната конвенция с Англия на 18/30 май. [108] На основата на това съглашение започнали разискванията на Берлинския конгрес. Там, както е известно, руската дипломация под общия натиск на европейските сили претърпяла поражение. Цяла Македония била оставена под властта на Турция. [109]

Англо-руското споразумение станало известно във Виена и предизвикало само една реакция - по въпроса за хоризонталното деление на двете Българин. Германският посланик Щолберг в доклад до фон Бюлов от 23 май 1878 г. изтъкнал, че Андраши възразявал срещу постигнатото споразумение Шувалов - Солзбъри само по предложения начин за разделение на България - на южна и северна провинция, тъй като южната нямала да препусне да се съедини със северната. Андраши в случая смятал, че трябва да се възприеме последният австрийски вариант за единна България и в териториите, които са предлагани там. [110]
 

106. Освобождение Болгарии . . . Т. III, с. 102-105.

107. Xр. Христов. Освобождението на България . . ., с. 173-174.

108. Пак там.

109. Пак там, с. 194-222.

110. Die Grosse Polltik. Bd. II, Nr. 413, p. 314.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]