III. Външнополитическата обстановка и въстанието

1. Политиката на великите сили и въстанието

[[ Г. Причините за промяната на официалната руска политика през есента на 1878 г. ]]
 

*  *  *

И така да се върнем на поставените още в началото на настоящата глава въпроси: Какви са причините за промяната на официалната руска политика през есента на 1878 г. по българския национален въпрос и по-точно към обединителните стремежи на българския народ с неговата най-характерна проява Кресненско-Разложкото въстание? Какви са били най-общите тенденции в нейната стратегия след близо двегодишна активна дейност по балканските проблеми и какви нови стратегически задачи набелязвала в бъдеще, които се отнасяли пряко и до българските проблеми?

От изложението дотук става ясно, че главна причина за новата позиция на Русия към Кресненско-Разложкото въстание е международната обстановка, пълната й изолация в общоевропейски и международен мащаб о това време.

217

Но безспорно е, че тази позиция се обуславяла и от принципни схващания, които по това време взели връх в общата стратегия на руската политика на Балканите.

В периода от средата на 1876 г. до Берлинския конгрес руската политика по Източния въпрос била коренно противоположна на онези принципи, които тя защищавала до този момент. През това време тя била едно отстъпление по отношение на установените стратегически и тактически цели към Европейска Турция, към балканските славяни, към решението на Източния въпрос. През този период тя не само се преориентирала, но и възприела точно противоположната алтернатива - едностранен военен конфликт с Османска Турция и произтичащия от него резултат - радикалното разрешение на Източния въпрос.

Причината за тази промяна се обуславяла от обективни фактори, състоящи се в задълбочаване кризата в Османската империя и националноосвободителните движения на балканските народи, на първо място на българския и на неговото най-голямо въстание до този момент - Априлското. Тези фактори наложили славянофилското течение в руската държавна политика по Източния въпрос.

Войната от 1877-1878 г. въпреки известни затруднения, общо взето, се развила успешно и завършила с един изгоден за Русия и за балканските народи мирен договор - Санстефанския.

Русия по това време чрез Санстефанския мирен договор била пред прага на решаването на прословутия “Източен въпрос”.

Но именно в този момент влизат в сила ония фактори, които стоят като обосновка за доктрината на канцлера Горчаков - всесилието на “европейския концерт”, интересите на Великите сили на Балканите и в Османска Турция, претенциите на балканските държави, задължителните за Русия договори и споразумения от преди войната.

Берлинският договор е блестящо потвърждение за всички предишни опасения и преценки - Великите сили не разрешили на Русия сама и едностранно да разреши балканските проблеми. От друга страна, той е и повратен момент към възвръщане на руската политика на принципно старите си позиции по Източния въпрос, т. е. към външнополитическата концепция на канцлера Горчаков.

Един документ на княз Горчаков от края на 1879 г. или началото на 1880 г. [175] дава най-точна оценка и изводи за руската балканска политика. Тук ръководителят на дипломацията прави цялостна равносметка на резултатите от войната и изтъква, че Русия не бива да се стреми преждевремено да разрушава Османската империя, тъй като това не би било край, а начало на Източния въпрос. Това би подтикнало съперничеството на балканските държави и намесата на Великите сили. Русия нямала интерес от заменяне господството на Турция на Балканите с това на европейските държави. Напротив, естественото развитие на подвластните народи би довело до най-логичния край на Османската империя - до нейното разпадане. Поради това Русия трябвало спокойно да изчаква събитията на Балканите. [176]
 

175. С. Д. Сказкин. Дипломатия А. М. Горчакова . . ., с. 414-425; вж. К. Косев. Цит. съч., с. 84-85.

176. С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 414-420.

218

Тези мисли дават най-обща и вярна представа за възприетата след Берлинския конгрес политика на Русия на Балканите мимо новата ситуация, създадена в резултат на войната и Берлинския договор - свободно Българско княжество и автономна Източна Румелия, - и обясняват до голяма степен и стратегията, която руското правителство осъществява към тях, както и към останалите под османска власт територии.

По-нататък в същия документ Горчаков се спира и на друг проблем, който има още по-пряко отношение към поставения от нас въпрос за отношението на Русия към Санстефанския договор. Горчаков изтъква, че за да се поддържа Санстефанският договор, се налага да се почне нова, много по-опасна война, но този път не само срещу слаба Турция, но и срещу европейските държави, на първо място с Англия и вероятно и с Австро-Унгария. Въпреки това същите тези, които вдигали шум за предишната войни, сега отново излезли с патриотична пропаганда. Русия обаче не се подвела. Горчаков още по-определено взема отношение към българския въпрос. Според него българите са поставени в условия, които, макар и да ограничават техните задачи, са довели до създаването на център за тяхното бъдещо развитие. [177]

В тези най-общи политически схващания на руската политика след Берлинския договор могат да се открият и причините за заетата от руското държавно ръководство позиция по съпротивата на българския народ срещу решенията на Берлинския договор и по-специално към Кресненско-Разложкото въстание.

Тази позиция на руското правителство не претърпяла особена промяна и след окончателното поражение на въстанието на българското население в Македония през лятото на 1879 г. Но чрез донесенията на руските дипломатически представители от Руското генерално консулство в Солун до посланика в Цариград и Министерството на външните работи висшите руски политически кръгове били запознати с тревожното положение в тази част на Балканите. Постоянното преминаване и действия на чети, вълненията на населението във връзка с отлагане приложението на реформите, нерешеният български църковно-национален въпрос и пр. били известни в Русия. Набелязвала ли е нови мерки руската политика за решаване на този заплетен въпрос на Балканите, като същевременно да не нарушава възприетите си принципи и в същност да продължава своята традиционна грижа за осъществяване на българските национални интереси? При това какво място в руските проекти е заемала Македония?

Тук, без да се спираме на всички стъпки на руската политика и дипломация от втората половина на 1879 и през 1880 г. по отношение на националноосвободителните стремежи на българите в Македония, ще разгледаме само няколко момента, които характеризират общо нейните насоки.

През октомври 1880 г. Д. А. Милютин представил проект за “Възможното решение на Източния въпрос в случай на окончателното разпадане на Отоманската империя” [178].

Този проект бил представен на императора и Н. К. Гирс за разглеждане и одобрение. В него наред с общите позиции на Русия по Източния въпрос се засягат и проблемите за бъдещето на Македония и затова заслужават да се разгледат по-обстойно.
 

177. С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 420-422

178. Библ. им. Ленина, отдел Рукописи, ф. Милютина, шифр 169, п. 38, № 40.

219

Д. А. Милютин е една от големите политически фигури в руската политика през 70-те години на XIX в. Наред с канцлера Горчаков, макар и генерал, военен министър на Русия от 1861-1881 г., той обективно е и един от ръководителите на руската външна политика в един от най-важните моменти за решаването на Източния въпрос.

С името и дейността на Милютин са свързани и много от въпросите на националноосвободителните и революционните борби на българския народ през 60-те и 70-те години на XIX в., с Освободителната война от 1877-1878 г., с последвалото след това движение за осъществяване на националното единство на българския народ. Известно е, че неговото влияние върху Александър II е било голямо, а част от нарежданията на императора до главнокомандуващия ген. Тотлебен, до Дондуков-Корсаков и пр. са изготвяни лично от Милютин и са отразявали неговото мнение и разбиране по проблемите на българското движение за обединение през 1878-1879 г.

Д. А. Милютин е бил представител на оная част от висшите руски кръгове, които са били за радикални буржоазни реформи и преобразования в Русия, за реорганизиране и демократизиране на руската армия. В областта на външната политика е споделял гледището на Александър II и Горчаков за колективни усилия на страните-гарантки по решаването на Източния въпрос, без Русия да изпада в изолация и да повтори неуспеха си от Кримската война. [179] През тази призма той е разглеждал и въпроса за разширяване на Русия на юг и за подпомагане на националноосвободителните движения на балканските народи.

В представения проект, наречен “мисли”, по решаването на Източния въпрос Милютин изхождал пак от тези съображения, но в него са взети пред вид и новите международни и балкански условия, създадени след войната, а също така намират място неговите буржоазнолиберални идеи за бъдещето и съдбата на тази част от Европа.

В уводната част на проекта Милютин обосновава мисълта си, че Османската империя трябва да бъде изтикана в Мала Азия и да се създадат условия за развитие на жизнеспособните балкански националности. Досега, отбелязва той, е господствувало становището за запазване целостта на Османската империя, но сега и тези държави, които са се ръководили от този принцип, са разбирали, че разпадането й е неизбежно. Изхождайки от осигуряването и спокойствието в тая част на Европа, Милютин смята, че е “нужно да се даде гаранция и такива условия на живот на населението на Балканския полуостров, че да може то да живее”. Според Милютин на Балканите назрявали сложни събития и ако Европа не се намеси, катастрофата можела да бъде по-голяма. Затова трябвало да се действува решително.

При решаването на този въпрос, продължава своите мисли Милютин, щели да изникнат на първо време противоречивите интереси на европейските страни и преди всичко противодействието на Австро-Унгария. Но на нея можело да се остави известно поле за влияние на Балканския полуостров (Босна, Херцеговина), а Русия трябвало да вземе в свои ръце входа за Черно море и да се стреми да запази равновесие във влиянието на другите държави на Балканския полуостров.
 

179. С. С. Татищев. Император Александър II. Т. II, с. 133-162; П. А Зайончковский. Российское самодержавие в конце XIX столетия. М., 1970; Восточный вопрос во внешней политике России . . ., с. 208-209.

220

На второ място, решаването на въпроса можел да се затрудни от сложните национални и етнически проблеми на Балканите. Най-сложен бил въпросът за западните части на полуострова, където населението било най-смесено. Тук особено остро изпъквал въпросът за племената, наречени под условното название “албанци”. При липсата на здрави сили за обществен и държавен живот тук се налагало и прякото, и активното участие на европейските държави, дори и временна окупация.

Обосновавайки своето мнение за сложната обстановка и неминуемото решаване на националните въпроси на Балканския полуостров мимо Европа и Портата, Милютин е имал пред вид въстанията на българи, босненци и херцеговинци през 1875-1876 г., борбата на българското население в Македония и Източна Румелия през 1878-1879 г. за обединение, действието на Албанската лига, гръцкото националноосвободително движение в Северна Гърция, Епир и Тесалия. По тези въпроси той нееднократно е записал своите наблюдения в дневника си от 1878-1879 г. [180] Без да се обявява по същество срещу националните стремежи на балканските народи, Милютин смятал, че Русия не бива да остане настрана и да не се намеси при тяхното решаване с оглед да не загуби своето влияние на Балканите. Но това тя трябвало да направи, като съгласува интересите си със заинтересованите европейски държави, и да действува отново чрез колективните усилия на Европа.

Решаването на националния въпрос на Балканите според Милютин нямало да стане веднага и може би нямало да се осъществи по мирен път. Но при всички алтернативи Русия трябвало да бъде готова със свои предложения.

Във втората част на документа Милютин изложил своя проект. Преди всичко турската държава трябвало да се ограничи в азиатските си владения, като запази Константинопол и най-много Одринския вилает, а на мястото на нейните владения на Балканския полуостров “да се състави конфедерация от няколко самостоятелни държави под общото покровителство на Европа”.

Държавите, съставящи Балканската конфедерация, следвало да бъдат: 1) Румъния, 2) Сърбия, 3) Черна гора, 4) България, 5) Албания, 6) Гърция. Освен това в конфедерацията можели да бъдат включени и Босна и Херцеговина с оставането им под политическото влияние на Австрия.

Милютин е мислил, че и при това положение въпросът за Македония щял да бъде най-сложен и затова в забележка изяснил, че ако би се възстановила Санстефанска България (срещнало непреодолимите препятствия на Австро-Унгария), и при новата ситуация може би щяло да се наложи “да се образува промеждутъчна, смесена държава под названието “Македония”. Своята забележка Милютин сложил върху Албания - следователно имал е пред вид именно създаването на една обща държава на запад от границите на Санстефанска България, която да обхване и албанското население. Милютин предлагал всяка държава в конфедерацията да има своя конституция и да запази своята автономия в областта на вътрешните си работи. Според него като задължителни общи мерки за конфедерацията оставали: а) мерки по охраната - военни и полицейски; б) външните отношения; в) финансовите, икономическите и юридическите въпроси, Управле-
 

180. Д. Милютин. Дневник. Т. III. с. 2-125.

221

нието на конфедерацията трябвало да се състои от съвет или дирекция, временно събиращ се сейм от депутати от националните събрания.

Нужно било общоевропейските интереси да бъдат защитени от международна комисия или конференция с членове от 6-те велики европейски държави. Въпросите в европейската комисия щели да се решават с абсолютно болшинство; същото следвало да става и при решаването на въпросите за отношението на конфедерацията с Европа. Ни една държава от конфедерацията не можела според проекта на Милютин да предприема мерки без съгласието на останалите.

Милютин предвиждал и сферите на влияние на европейските държави, и неутралните територии. Мраморно море и Проливите трябвало да бъдат признати за неутрални територии под непосредственото наблюдение на Международната комисия в Константинопол. Всеки плавателен съд, от каквато и да е принадлежност, не трябвало да влиза в Проливите без разрешение на комисията. Налагало се и ограничаване на турските сили в европейската територия на империята.

В изготвянето на проекта (най-малко като консултант) е участвувал и Сабуров, тъй като той е дал предложение Русия да иска опорен пункт на Босфора.

Проектът на Д. Н. Милютин не бил приведен в изпълнение. Няма данни за каквито и да е било дипломатически сондажи за неговото приложение. По всяка вероятност той е отчетен за твърде нереален, пък и условията на Балканите не са предлагали никакви възможности, за да бъде възприет от руската външнополитическа стратегия и практика.

Този проект показвал усилията на най-висшите руски кръгове да намерят приемливо решение на Източния въпрос, в това число и на първо място на българския, да запазят интересите на Русия и да отговорят на националните и политическите стремежи на балканските народи.

Идеята за конфедерация, лансирана от Д. Милютин, принципът на правото на самоопределение на националностите, който е приет при разрешаването на Източния въпрос, задачата да се изградят национални държави с конституции, изборност и пр. показвали сами по себе си либералния и сравнително демократичния характер на предлагания проект. Това следвало да се има пред вид при определянето на руската външна политика по отношение на Балканите въобще. Този проект не го предлага каква и да е личност, а Д. Милютин, едно от най-доверените лица на руския император и негов министър на войната.

Но в случая проектът на Милютин ни интересува от гледна точка на националноосвободителните борби на българите в Македония. Както се вижда, в него видният руски държавен деец се стремял колкото е възможно по-пълно да се запазят националните интереси на българския народ. В същото време по отношение на съдбата на Македония в проекта се проявявало колебание и се възприемало компромисно решение за оставането й като промеждутъчна държава. Д. Милютин допускал в западната част на полуострова да преобладава австроунгарското влияние, като в тази част не се изключва и част от Македония. Това компромисно положение е характерно за руската политика и в предшествуващия период. То се запазвало и в този проект и като тенденция се засилвало в следващите години.

Проектът, толкова либерален за времето си и при това изготвен от един от дейците с относителни най-либерални идеи сред руските

222

държавни ръководители от това време, показва до голяма степен руското официално становище за разрешаването на националните проблеми на Балканите. Руската политика се стремяла решението на този въпрос да става отгоре, организирано от Русия и европейската дипломация, а не по пътя на въоръжената националноосвободителна борба, т. е. да държи в свои ръце развитието на тези толкова жизнени за нея въпроси. Напротив, една национална революция на балканските народи би могла да доведе до резултати, нежелани и неприемливи за руските интереси, а също така би била в разрез и с целите на големите европейски сили.

Нужно е да се отбележи, че проектът на Милютин е имал теоретичен и перспективен, а не оперативен характер. Той бил предназначен да влезе в действие само при едно условие - ако вътрешната криза, сътресенията и благоприятната европейска конюнктура доведат до окончателното разпадане на Османската империя. В този дух руското държавно ръководство, макар и малко по-късно, възложило на А. И. Нелидов да разработи записка-план [181] за решаване на въпроса за Проливите, един проблем, който винаги е стоял в центъра на руската политика по Източния въпрос.

Проектът на Нелидов в случая ни интересува само в това, че в него, както и в много от предишните руски варианти за осигуряване на Проливите не се предвиждало завземане на Цариград, [182] а установяване на руско присъствие в Босфора, а с това и на контрол над тази жизнена за руските интереси на юг зона. В проекта на Нелидов обаче се отделяло изключително място на Княжество България и Източна Румелия като естествен мост на руското влияние и особено за движението към Босфора и укрепването му там. [183]

Макар и изготвени по различно време и с различна цел, двата проекта разкриват най-добре руските великодържавни цели при една бъдеща благоприятна развръзка на Източния въпрос; те определят стратегията на Русия в този момент към Княжество България, Източна Румелия и Македония; най-сетне в тези стратегически по обхвата си цели може да се схване и тактиката на руската източна политика в епохата на кризиса на руското самодържавие, в нейната непоследователност и противоречивост по интересуващия ни въпрос.

Всичко това намира пряко отражение в практическите стъпки на руската дипломация през 1879-1881 г., период, в който Русия, търсейки път да
 

181. Красный архив. Т. III (46). М.-Л., 1931, с. 179-187.

182. С. Горяинов. Босфор и Дарданеллы. СПб., 1907.

183. Нелидов подчертава, че заемането на Проливите може да стане по три пътя: чрез война; неочаквано нападение при вътрешни усложнения в Османската държава или външна опасност за Турция; с “покана” от самия султан при съюз с нея. При война главни щели да се окажат за руското настъпление сухоземните пътища на Балканския полуостров. “Първият от тях - пише Нелидов - е подготвен с образуването на България и Източна Румелия” (Красный архив, с. 183-184); а при война на Османска Турция с други държави и разпадането й: “В замяна на австрийското движение към Солун или английското присъединяване на Египет ние можем да договорим за себе си дясно укрепление на Босфора.” “Може би - продължава Нелидов - елементи за подобни условия могат да се намерят и в съюза на тримата императори” (Записката е писана след сключването на съюза - 1881 г., но очевидно Нелидов не знае съдържанието на договора и протокола - Красный архив . . ., с. 185). Нелидов прави подобни проекти с някои видоизменения и в по-късно време. За това вж. Восточный вопрос во внешней политике России . . ., с. 270-271.

223

излезе от изолацията, в която се намирала на Берлинския конгрес и след него, се насочила към възстановяване “Съюза на тримата императори” [184].

В проведените преговори между Русия, Германия и Австро-Унгария наред с въпросите за европейското равновесие и преди всичко за отношението към Франция отново главни обекти за обсъждане били балканските проблеми и руско-австроунгарското съперничество в този район. При това въпросът за единна България, мястото на Източна Румелия, на Македония и на Новопазарския санджак, търговските интереси в Сърбия и пр. били основни теми за изясняване и основа за споразумение. [185]

Още през 1880 г. тези въпроси са обсъждани, но в края на годината те отново стояли като алтернатива за осъществяване на Съюза на тримата императори. Наследникът на граф Андраши - барон Хаймерле - в изпратена до австрийския посланик в Петербург бележка от 25. XII. 1880 г. изяснява следните предварителни искания на Австро-Унгария, послужили за основа на разговори с Русия: Русия да не ускорява процеса на съединението на Източна Румелия с Княжество България; в бъдещи благоприятни условия обаче Австро-Унгария не би се противопоставила на това; Русия следвало да даде гаранция, че няма да подкрепи разрастването на движението на българите в Македония за обединение с България; срещу това Русия трябвало да даде съгласие за окончателната анексия на Босна, Херцеговина и евентуално на Нови пазар. [186]

В хода на преговорите Русия и Австро-Унгария с оглед раздалечава-не сферите на влияние и създаване на буферна зона оспорвали съответно правото: Австро-Унгария да не анексира Новопазарския санджак, а Русия да даде гаранции, че ще упражни натиск върху българите да не се допуска българска агитация в Македония, както и да не се поощрява съединитското движение там. [187]

На 18 юни 1881 г. бил сключен австро-руски-германски договор с приложен към него протокол, в който в параграф 3 и 4 се разглеждало положението на Източна Румелия и Княжество България. [188] Австро-Унгария по протокола си запазвала правото да анексира Босна и Херцеговина в подходящ за нея момент, срещу което трите държави заявили, че в случай на нужда съвместно ще отклонят Портата да установи свои гарнизони на Балкана и главно, че няма да се противопоставят на евентуално съединение на България с Източна Румелия, “ако обстоятелствата поставят този въпрос на дневен ред”. Що се отнася до Македония, трите съюзни държави поели задължението “да отклоняват българите от всякакви агресивни действия по отношение на съседните провинции, именно в Македония, и да им заявят, че в подобен случай те биха действували на своя отговорност” [189].
 

184. С. Д. Сказкин. Конец австро-руско-германского союза . . ., с. 153-215.

185. Пак там. История на дипломацията. Т. II, с. 164-172.

186. Die Grosse Politik . . . Bd. III. Berlin, 1927, Nr. 522, p. 154-156.

187. C. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 170-171. Интересно е да се отбележи, че в хода на преговорите Хаймерле според доклад на Собуров държал да се определят сферите на влияние на Балканите с Русия, като предлагал линията да минава от североизток на югозапад, т. е. от Добруджа към Егейско море, каго по такъв начин се предостави на изключително австроунгарско влияние Сърбия, Черна гора, Алба ния, Македония и Румъния (С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 172).

188. История на дипломацията. Т. II, с. 171 - 172; Die Grosse Politik . . . Bd. III, Nr. 532, c. 178-179.

189. Пак там.

224

Договорът от 1881 г. и протоколът с приетите клаузи обезпечавали интересите на Австро-Унгария в Босна, Херцеговина и в Македония дотолкова, доколкото не допуснали българското движение и агитация на запад. Русия осигурявала чрез Княжество България и Източна Румелия своите интереси в източната част на полуострова. [190]

Този договор приключил един цял етап в руско-австроунгарските отношения, в които въпросът за българското единство, включително и Кресненско-Разложкото въстание и съдбата на Македония, заемал първостепенно място.
 

190. Привидно и двете страни се отказвали от намеренията си за активно действие и разпространение на своето влияние към долината на Вардар - Русия чрез ограничаване на българското движение в Македония, а Австро-Унгария с действията си само в Босна и Херцеговина до Нови пазар.

От проекти “за прост дележ” по сполучливото определение на С. Д. Сказин сега се пристъпвало към проекти за разделяне на Балканите на сфери на влияние.

В този именно момент освободената от преките аспирации на двете Велики сили Македония, оставена като свободна, буферна зона между тях, става обект на настаняване и усилване на пропагандите на балканските страни--поне до 1885-1886 г., когато Русия скъсва с Българското княжество и напълно преориентира своята политика.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]