Спомени за княжеското време

Добри Ганчев

 

АЗБУЧЕН УКАЗАТЕЛ

 

 

Абдул Хамид II (1842—1918) — османски султан (1876—1909), възкачил се на престола след преврат на либералните кръгове. Провъзгласява конституция (дек. 1876), за да провали Цариградската конференция (1876—1877), но след това разгромява конституционалистите и установява деспотичен режим на управление. Устройва погроми над борещите се за свободата си арменци, българи и др., отхвърля Лондонския протокол (1877) за реформи в Османската империя, което довежда до избухването на Руско-турската освободителна война (1877—1878) и освобождението на България от османско владичество. След революцията на младотурците (1908) е принуден да възстанови конституцията. Детрониран след опит да извърши контрареволюция (1909) и държан под домашен арест до смъртта му с. 114.

 

Агура, Димитър Димитров (1849—1911) — професор по история (1894—1911), действителен член на Българското книжовно дружество (по-нататък съкр. БКД), днешната БАН (1900), ректор (1889—1890, 1892—1893, 1894—1895, 1907—1908) и декан (1898— 1899, 1902—1903) в Софийския университет. Министър на народното просвещение (1883) в кабинета на ген. Соболев. Пръв председател на Българското историческо дружество (1901—1911), един от основателите и редактор (1893—1894, 1897—1898) на сп. „Български преглед“ (1893—1900) с. 79

 

Александър Батенберг (1857—1893) — немски принц и български княз (1879—1886). Суспендира българската конституция (1881) и установява т. нар. режим на пълномощията (1881—1883), но под натиска на народното недоволство и на руското правителство възстановява конституцията (1883). Ръководителите на Съединението на Източна Румелия с Княжество България го поставят начело на Движението (1885). Командуващ армията в Сръбско-българската война (1885). Детрониран и експулсиран от офицери русофили

 

227

 

 

(1886), които търсят пътища за подобряване на отношенията с Русия. След контрапреврат от англо-австрофилската буржоазия начело със Ст. Стамболов е повикан да се върне в България. Като не получава подкрепата на руския цар Александър III, абдикира, като назначава регентски съвет в състав Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров с. 21, 22, 73, 80, 81, 85, 89, 96, 99, 102, 107, 151, 152

 

Александър I (1777—1825) — руски император (1801—1825) с. 85

 

Александър III (1845—1894) — руски император (1881—1894). Провежда политика в интерес на консервативните кръгове на дворянството. Намесва се грубо във вътрешните работи на България, което довежда до скъсването на отношенията между двете страни през 1886 г., възстановени чак през 1896 г. с. 22

 

Ангора — Анкара с. 165

 

Антим — архимандрит, ректор на Духовната семинария с. 54

 

Антонов, Стат (Евстати) (1844—1926) — лекар и общественик. Участвува в националноосвободителното движение. Депутат в Учредителното събрание (1879) с. 40, 168

 

Асен I (неизв. — 1196) — български цар (виж Асеновци) с. 55

 

Асеновци — царска династия с родоначалници братята Петър (1185—1187 и 1196—1197), Асен (1187—1196) и Калоян (1197—1207), възглавили успешно българското въстание за освобождението на България от Византийско владичество (1185) и нейното укрепване и основатели на Втората българска държава с. 54, 55

 

 

Байройт — гр. в Бавария (ФРГ) с. 33

 

Балдуиновата участ — става дума за Балдуин Фландърски (1171 — около 1206), предводител на IV кръстоносен поход и император (1204—1205) на Латинската империя. Разбит и пленен от Калоян при Одрин (1205), умира като затворник в Търново с. 56

 

Баня (Баня-Чепино) — Чепино, с. до 1948 г., сега квартал на гр. Велинград, Пазарджишки окръг с. 173

 

Бариево — с., преименовано на Робертово (1894), а от 1950 г.— на с. Равно поле, Софийско с. 132

 

Батенберг — виж Александър Батенберг

 

Белчев, Христо Минчев (1857—1891) — поет (псевд. Яворин), политически деец. Мин. на финансите (1890—1891) в кабинета на Ст. Стамболов. Сътрудничи в хърватското списание „Виенац“ (1869—1903), в хумористичния в. „Остен“ (1879) и във в. „Целокупна България“ (1879—1890).

 

228

 

 

Убит по погрешка вместо Ст. Стамболов с. 175, 184, 186-189, 199

 

Белчева, Мария (Мара) Иванова (1868—1937) — поетеса, съпруга на Хр. Белчев. След убийството му следва литература в Женева. От 1903 г. дружи с Пенчо Славейков. Авторка на няколко стихосбирки. Съставя антология на П. Славейков, превежда на български творби на Фр. Ницше, Г. Хауптман и др. с. 30, 33, 91, 127, 135, 188, 189.

 

Бендерев, Никола — капитан, участвувал в детронирането на Батенберг с. 171

 

Бенковски, Георги (Гавраил Груев Хлътев) (между 1841 и 1844—1876) — националреволюционер, член на Гюргевския революционен комитет (1875), подготвя и ръководи Оборищенското събрание (1876), ръководител на Априлското въстание (1876) и на въстанието в Панагюрския революционен окръг. Загива в Тетевенския балкан с. 186

 

Берковски, Петър Иванов (1852—1892) — деец на националреволюционното движение, председател на Хасковския революционен комитет (1872). След разкриването на комитета (1873) осъден на доживотно заточение в Диарбекир, откъдето избягва (1876). Доброволец в Сръбско-турската война (1876) и опълченец в Освободителната война. След Освобождението е кмет на Хасково, окръжен управител в Оряхово, Ловеч и Лом. Редактор на пловдивския в. „Съединение“ (1882—1886). Автор на мемоари с. 153, 154

 

Билек, Отто — директор на Първо българско застрахователно д-во „България“ с. 48, 64

 

Бистрица — с. в Софийско с. 86

 

Бобчев — Стефан Савов (1853—1940) — държавен и политически деец, юрист, фолклорист, славяновед и публицист. Дописен (1881) и редовен (1884) член на БКД и БАН. Прокарва първия закон за БАН (1912). Председател на Философско-обществения клон на БКД (1903—1904) и на БАН (1921—1937). Директор на правосъдието в Източна Румелия (1884—1885), мин. на народното просвещение (1911—1912) в кабинета на Ив. Ев. Гешов. Народен представител в VIII, IX, XIII и XIV ОНС (1884—1885, 1911—1923). Пълномощен министър в С.-Петербург (1912—1913). Един от инициаторите за основаването на Висшето училище (дн. Софийски университет) и преподавател в Балканския близкоизточен институт (после Свободен университет, дн. ВИИ „Карл Маркс“) (1920— 1937) с. 142

 

229

 

 

Богориди, Александър Стефанов (Алеко паша) (1822—1910) — заема висши административни длъжности в турския държавен апарат. С протекцията на руския император Александър II и съгласието на великите сили е назначен от османското правителство за генерал-губернатор (главен управител) на Източна Румелия (1879—1884). През управлението му се утвърждава българският характер на областта. Свързан с Либералната партия. След абдикацията на княз Александър (1886) е един от кандидатите за княжеския престол с. 100

 

Бокачо, Джовани (1313—1375) — италиански поет и писател хуманист и реалист, автор на „Декамерон“ (1352) с. 176

 

Борис III (1894—1943) — български цар (1918—1943). Вдъхновител на деветоюнския военно-фашистки преврат (1923). Отстранява от власт организаторите на деветнадесетомайския преврат (1934) на политическия кръг „Звено“ и Военния съюз и установява монархофашистка диктатура (1935). Присъединява България към Тристранния пакт (1941) и с това я въвлича на страната на нацистка Германия и нейните съюзници през Втората световна война с. 93, 121, 161, 211

 

Борисова градина — дн. Парк на свободата в София с. 183, 211

 

Ботев, Кирил Петков (1856—1944) — деец от националноосвободителното движение военен деятел, генерал-лейтенант. Брат на Хр. Ботев. Участник в Ботевата чета, заточеник в крепостта Акя в Азиатска Турция. След Освобождението получава висше образование, командир е на полк и дивизия, началник на военното училище, маршал (началник на протокола) в двореца, зам.-министър на войната (1913) и началник на военните учебни заведения с. 28, 144

 

Бошнаков, Георги Гатев (1843—1919)—деец от националноосвободителното движение. Заточеник в Диарбекир (1867—1872). През Априлското въстание (1876) е член на Горно-Оряховския революционен комитет. По време на Освободителната война е преводач в руска военна част. След Освобождението е кмет на Горна Оряховица и окръжен управител в Силистра. Депутат — консерватор по време на Режима на пълномощията (1882—1883) с. 58

 

Бояджиев, Климент Евтимов (1861—1933) — военен и политически деец, ген.-лейтенант. През Сръбско-българската война (1885) е адютант в щаба на Западния корпус, през Балканската война (1912—1913) командува 4 Преславска дивизия. Мин. на войната (1913—1914) в кабинета на В. Радославов. Н-к щаб на войската (1915) и командуващ 1 армия през Първата световна война с. 217.

 

230

 

 

Боянов, Петър (1851—1887) — капитан, артилерийски офицер, русофил. Организира въоръжен бунт в Старозагорско срещу анти-руската политика на Ст. Стамболов. Разкрит, емигрира в Одрин, за да мине с чета наново в България (1887) заедно с четата на кап. П. Набоков. Предизвестено, правителството на Стамболов организира разгрома на четите, при което ръководителите им падат убити с. 72, 73

 

Бриндизи — град на Адриатическо море в Южна Италия с. 135

 

Бурбони — клон от френската кралска династия Капетинги. Разклонения на Бурбоните са управлявали в Испания, Неаполитанско-то кралство и Парма с. 82, 117, 136, 137, 223

 

Бурмов, Тодор Стоянов (1834—1906) — обществен и политически деятел, дописен (1875) и действителен (1884) член на БКД. Участвува дейно в църковно-националните борби. По време на Освободителната воина служи в руската главна квартира на княз Черкаски. След Освобождението виден деец на умереното русофилско крило на Консервативната партия. През 1884 преминава като последователен русофил към Либералната партия на Драган Цанков. Вицегубернатор на Пловдив (1878), губернатор на София (1879), мин.-председател и мин. на вътрешните работи в първото българско следосвобожденско правителство (1879), мин. на финансите (1883, 1886) в кабинетите на ген. Соболев и митрополит Климент, член на Държавния съвет (1881—1883) и на Кодификационната комисия (1884). Редактор на в. „Витоша“ (1879), сп. „Български книжици“ (1860—1862), в. „Съветник“ (1863—1865) и в. „Время“ (1865—1867). Дописник на руските вестници „Московские ведомости“ и „Вестник Европы“, с което спомага за правилното осведомяване на руското обществено мнение по българския въпрос с. 98

 

 

Вазов, Георги Минчев (1860—1934) — военен и политически деец, ген.-лейтенант, брат на Ив. М. Вазов. Участвува в детронирането на Александър Батенберг (1886). След контрапреврата емигрира в Русия, където служи около 10 г. в руската армия. През Балканската война (1912—1913) командува превземането на Одринската крепост. Мин. на войната (1913) в кабинетите на Ст. Данев и В. Радославов с. 212

 

Вазов, Иван Минчев (1850—1921) — народен поет и писател, обществен и политически деец. Действителен (1881) и почетен (1921) член на БКД и БАН. Участник в националноосвободителните борби. Член на Сопотския революционен комитет (1875), секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ

 

231

 

 

(1876). По време на Освобождението служи в канцелариите на свищовския, а после и на русенския губернатор. Депутат в Областното събрание на Източна Румелия (1880—1885) и активен участник в борбите за Съединението с Княжество България. Преследван от Стамболовия режим като русофил, емигрира в Русия (1887—1889). Народен представител (1894—1899) и мин. на народното просвещение (1897—1899) в кабинета на К- Стоилов. Редактор (1880— 1885) на в. „Народний глас“, орган, близък на Народната партия („Съединисти“) на консерваторите в Източна Румелия, с русофил-ска политическа ориентация, срещу политиката на Ал. Батенберг за суспендиране на Търновската конституция с. 62

 

Валенщайн, Албрехт (1583—1634) — пълководец от Тридесетгодишната война (1618—1648) на страната на австрийския император Фердинанд II. Убит по нареждане на австрийския двор заради опитите да стане самостоятелен владетел на Чехия с. 207

 

Вешин, Ярослав Франтишек (1860—1915) — художник-реалист и демократ, преподавател по рисуване и живопис (1897—1904) в Държавното рисувално училище (дн. Висш институт за изобразително изкуство), военен художник при Военното министерство (1904—1915). Рисува битови сцени, българската природа и батални сюжети от Балканската война с. 62

 

Виктория I (1819—1901) — английска кралица (1837—1901), провъзгласена за императрица на Индия след потъпкването на индуското въстание. Периодът на управлението ѝ (т. нар. „Викторианска епоха) е характерен с големи колониални завоевания и промишленото развитие на Великобритания с. 23

 

Военна гимназия — открита и закрита към Военното училище на два пъти (от 1900 г. до 1909 г. и от 1937 г. до 1944 г.) за младежи кадети, след завършването на която те продължават образованието си във Военното училище по специалности с. 145.

 

Военно училище — основано през 1878 г. по заповед на княз А. М. Дондуков Корсаков в Пловдив като военно-учебна част, реорганизирана през с. г. в София като военно училище. Първоначалният срок на обучение е 2 г., през 1880 г. — 3 г., а от 1881 г. — 4 г. Специалности: пехота, артилерия, кавалерия, инженерна и свързочна, а по-късно — военновъздушна и военноморска. Една от важните институции за опора на монархофашистката и буржоазната власт с. 7, 69, 131, 144, 145, 146, 164

 

Враня — царски дворец на Цариградското (Пловдивското) шосе край София с. 213

 

232

 

 

Вълкович, д-р Георги (Г. В. Чалъков) (1833—1892) — политически деятел, дипломат и лекар. Дописен (1875) и редовен (1884) член на БКД. Началник на Централната болница в Дамаск (1865), професор по хирургия в Цариград (1870), полковник в турската армия (1872). По време на Освободителната война интерниран в Дамаск. След Освобождението директор на пощите и телеграфите в Източна Румелия (1878), депутат в Учредителното събрание (1879), мин. на външните работи в Княжество България (1881—1883) в кабинетите без председател и на ген. Соболев и управляващ м-во на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1882). Председател на Държавния съвет (1883), дипломатически агент в Цариград (1887—1892), където провежда политиката на Ст. Стамболов за подобряване отношенията с Турция. Убит от противници на Стамболов с. 35, 73

 

 

Г. — Геров, Найден (Н. Г. Хаджидобревич) (1823—1900) — писател, езиковед, фолклорист, общественик, дописен член на БКД (1881). Взима активно участие в борбите срещу фанариотското духовенство. Като руски вицеконсул в Пловдив (от 1857) подпомага българското националноосвободително движение и дейността на славянските комитети, развитието на учебното дело, сътрудничи на български и руски списания. Участвува в работата на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. По време на Априлското въстание (1876) развива трескава дейност в руското посолство в Цариград в защита на българския народ. През Освободителната война е командирован в щаба на руската армия. След Освобождението става губернатор на Свищов. Дописен член на БКД (1881). Автор на статии в защита на българските национални интереси, на изследвания върху литературния език, на петтомния „Речник на българския език“, публикува народни песни, пословици и др. с. 121

 

Ганчев — генерал, адютант в двореца, впоследствие военен пълномощник при германското командуване през Първата световна война с. 141, 162, 207

 

Ганчев, Добри (1854—1936) — учител, историк, мемоарист. Завършва Киевската духовна академия. Като секретар на Екзархията в Пловдив и Цариград развива значителна дейност за откриване на трикласни български училища в Тракия и Македония. Преподавател по история въз Военното училище (1883—1904) и учител по-български език на княз Фердинанд и княгиня Мария-Луиза. Народен представител в XIII ОНС, привърженик на либералите в кабинета на Рачо Петров — Ст. Петков. Автор на трудове по история,

 

233

 

 

българска граматика и на мемоари с. 7—14, 15—17, 22, 37, 73, 110, 120, 162, 188, 193, 225, 226

 

Гатев, Тодор — подпредседател (1903—1904) и председател (1904—1905) на Народното събрание, мин. на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1905) в кабинета на Рачо Петров. Народнолиберал с. 178

 

Генадиев, Никола Иванов (1868—1923) — ръководен политически деец на Народнолибералната (стамболовистката) партия и публицист. Мин. на правосъдието (1903—1904) и на търговията и земеделието (1904—1906) в кабинета на Рачо Петров, на търговията и земеделието (1906—1908) в кабинетите на Д. Петков, Д. Станчов и П. Гудев, на външните работи (1913) в кабинета на В. Радославов. От 1900 г. народен представител в почти всички народни събрания. Привърженик на просъглашенска ориентация на България през Първата световна война. След войната участвува в създаването на Националлибералната партия, а през 1923 г. образува партията На-родно единство. Съосновател на в. „Балканска зора“ (1890—1900), основател (1923) на в. „Народно единство“ (1923—1927), ръководи (1899—1912) в. „Нов век“ (1899—1916, 1918), издава (1918—1920) з. „Воля“, редактор (1908) на в. „Българска независимост". Убит от македонските автономисти по искане на сговористкото правителство с. 41, 42, 149

 

Георгиев, Михалаки (М. Г. Лозанов) (1854—1916) — белетрист, общественик, критик-реалист, публицист, редовен член на БКД (1884). Изтъкнат член на ръководството на Народната партия. Воюва срещу своеволията на Фердинанд и в защита на народните интереси. Дипломатически агент във Виена и Белград (1894—IS99). Автор на разкази с критико-реалистична насоченост. Редактор на сп. „Домакин“ (1884—1885) и в. „Балканска трибуна“ (1906—1908) с. 64

 

Георгиев Недев, Евлоги (1819—1897) — крупен търговец и банкер в Галац и Букурещ. С брат си Христо оглавява партията на „старите“. Един от ръководителите на „Добродетелната дружина“. Спомагателен (1869) и почетен (1884) член на БКД- След Освобождението е първият дипломатически агент на Княжество България в Румъния (до 1881). Народен представител въз II ОНС (1887—1890). Дарява значителни средства за болници, училища и др. в Букурещ, Цариград, Солун, Карлово. Завещава 6 млн. златни лева за строеж на Висшето училище в София (дн. Софийски университет) с. 80

 

Георгиев, Тома (Томето) (1857—1892) —участник в националноосвободителното движение. По време на подготовката на Априлското въстание е личен секретар на Г. Бенковски. След разгрома на

 

234

 

 

въстанието е заловен и затворен в Софийския затвор. След освобождението си работи в английската благотворителна мисия на леди Е. Странгфорд и д-р Дж. Лонг. Опълченец от Освободителната война. Активен член на Либералната партия (П. Каравелов) обявява се остро срещу режима на Стамболов. Обвинен, че е участвувал в заговора по убийството на министъра Хр. Белчев е осъден на смърт и обесен с. 186, 187, 189

 

Гешов, Иван Евстратиев (1849—1924) — политически деец, банкер и публицист. Дава сведения на в. „Таймс“ за турските жестокости по време на Априлското въстание, за което е осъден на смърт, (1877), но помилван след застъпничеството на английското и американското консулства. Дописен (1881) и действителен (1884) член, ковчежник (1884—1898) и председател (1898—1924) на БКД и БАН. Един от водачите на Народната (Съединистка) партия (до 1883). Депутат и председател (1879—1880) на Областното събрание и директор на финансите (1882—1883) в Източна Румелия, директор на БНБ (1883—1886). Мин. на финансите (1886, 1894—1897) в кабинетите на П. Каравелов, В. Радославов и К. Стоилов н управляващ М-во на търговията и земеделието (1894—1897), мин.-председател и мин. на външните работи (1911—1913). От 1901 г. възглавява Народната партия, а от 1920 г. — Обединената народно-прогресивна партия. Председател на XI и XV Обикновено народно събрание. След деветоюнския преврат преминава в Демократическия сговор (1923). Ръководител и гл. редактор (1879—1881) на в. „Марица“ (1878—1885) с. 79, 80, 105, 142, 183

 

Гешов, Иван Стефанов (1854—1932) — политически деятел. Един от видните дейци, а от 1883 г. и водач на Народната (Съединистка) партия в Източна Румелия; по-късно влиза в Народната партия на К. Стоилов. Депутат в Областното събрание и председател на Постоянния комитет на Източна Румелия (1884—1885). Дипломатически агент и пълномощен министър в Париж, Цариград, Виена, Берлин и Берн (1897—1920). Сътрудничи (1886) на в. „Съединение“ (Пловдив) (1882—1886) с. 142

 

„Голос" (1863—1884) — петербургски ежедневник с умерено либерално направление, субсидирано първоначално от руското правителство. Широко осведомен по въпросите на общата политика с. 167

 

Греков, Димитър Панайотов (1847—1901) — политически и държавен деец. Дописен (1881) и действителен (1884) член на БКД. Един от водачите на Консервативната партия след Освобождението, взел активно участие по изработването на Търновската конституция в Учредителното събрание (1879). Впоследствие преминава към

 

235

 

 

Народнолибералната партия, която ръководи след смъртта на Ст. Стамболов (1895—1897, 1899—1901). Мин. на правосъдието (1879— 1880, 1882—1883) в кабинетите на Т. Бурмов, митрополит Климент и ген. Соболев, подпредседател на Държавния съвет (1881—1882), председател на III Обикновено народно събрание (1883), дипломатически агент в Турция (1886), мин. на външните работи (1890—1894) в кабинета на Ст. Стамболов, мин.-председател и мин. на външните работи (1899). Заедно с К. Стоилов и др. подготвя избора на Фердинанд за княз (1887) с. 48, 112, 175, 180.

 

Григорий (Григорий Немцов) (1828—1898) — Доростолочервенски митрополит (1872—1898). Дописен (1881) и действителен (1884) член на БКД. Допринася за устройването на Българската екзархия и успеха на училищно-просветното дело. Туркофил, противник на революционното движение. Улеснява Високата порта за свалянето на екзарх Антим I. Председател на Св. Синод, депутат и подпредседател на I Велико народно събрание (1879). Трудове върху църковната история и Съединението с. 31, 38, 39, 64, 137, 138.

 

Гудев, Петър Тодоров (1862—1932) — политически деец на Народнолибералната (стамболовистката) партия. Депутат в IX—XIII Обикновено народно събрание. Председател на XII ОНС (1905— 1907). Мин.-председател и мин. на вътрешните работи (1907—1908). Репресира стачпото и синдикалното движение и закрива голям брой средни училища. Редактор (1901—1902) на в. „Нов век“ (1899—1919) с. 182

 

Гургулят — с. в Софийски окръг, югозападно от Сливница. През Сръбско-българската война (1885) край него става тежко сражение между отряда на кап. Хр. Р. Попов и българи селяни доброволци, от една страна, и части на сръбските Моравска и Шумадийска дивизия. Сръбските войски биват разбити и заставени да отстъпят с. 107

 

Гюзелев, Иван Недев (1844—1916) — математик, физик, философ-идеалист и политически деец. Участник в борбата за Освобождението като просветител. Депутат в Учредителното събрание и негов секретар (1879). Спомагателен (1868), дописен (1875) и редовен (1884) член на БКД. Мин. на просветата (1880) в кабинета на Др. Цанков. Председател (1880—1894) на Върховната сметна палата. Редактор на сп. „Задружен труд“ (1902—1906). Автор на учебници по геометрия, аритметика, алгебра, физика, на трудове по логика, психология и философия с. 206—207

 

Цанев, Стоян Петров (1858—1949) — политически и държавен деец, професор юрист. Участник в четата на Филип Тотю по време

 

236

 

 

на Сръбско-турската война (1876). Русофил, възглавява Умерено-либералната (1897) и Прогресивно-либералната (1899) партия. Мин. на външните работи (1901) в кабинета на П. Каравелов, мин.-председател и мин. на външните работи (1901—1903, 1913), председател на V Велико (1911) и XV Обикновено народи® събрание (1911—1913). Ръководител на българската делегация при сключването на Лондонския мирен договор (1913). Мин. на финансите (1918—1920) в кабинетите на Т. Теодоров и Ал. Стамболийски. След военно-фашисткия преврат на 9. VI. 1923 г. влиза в Демократическия сговор, от който постепенно се изтегля. Редовен професор по дипломатическа история в Свободния университет (1916—1934), автор на юридически и исторически трудове с. 42, 102, 147, 219

 

Д’Екзарх — виж Александър Екзарх

 

Демократи — виж Демократическа партия

 

Демократическа партия — основана през 1896 г. от каравелисткото крило на Либералната партия с ръководител П. Каравелов, от 1902 до 1938 г. — Ал. Малинов и от 1938—1947 г. — Н. Мушанов. В началото е дребнобуржоазна партия с влияние предимно в града, към 1912 г. — буржоазно-либерална партия, която представлява средната търговско-индустриална буржоазия. Тя провежда политиката на буржоазния реформизъм и на „социалния мир“, на либерализъм в икономиката и държавната политика, на защита на Търновската конституция и на буржоазния парламентаризъм. През 1905 г. от нея се отцепва дребнобуржоазна група начело с Н. Цанов, Т. Влайков и др. и образува Радикал-демократическа-та партия. С управлението на Д. п. е свързано закрепването на личния режим на цар Фердинанд. След Първата световна война Д. п. се свързва с чуждестранния финансов капитал и става крепителка на фашистката диктатура. Правителството на демократи и радикали начело с Ал. Малинов потушава революционното движение и войнишкото въстание (1918). Д. п. подкрепя военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г. и участвува в създаването на Демократическия сговор. Крилото на Ал. Малинов излиза от Сговора и остава в опозиция на фашистките сили (началото на 1924 г.). Д. п. играе ръководна роля в създадения Народен блок (1931—1934). Разтурена след деветомайския преврат (1934), тя е въстановена през 1945 г. като опозиционна партия на Отечествения фронт и се саморазтурва през 1947 г. Д. п. участвува в управлението на страната през 1908—1911 г., 1918 г и 1931—1934 г. с. 69, 206, 220

 

Диарбекир — гр. в Турция (в Мала Азия), където са изпращани на каторжна работа и заточение много дейци на национално-

 

237

 

 

[[ стр. 238-239 липсват ]]

 

239

 

 

ец от Либералната партия. (В. Радославов). Като директор на Статистическото бюро допринася за организирането на статистическата служба в България. Мин. на народното просвещение (1886— 1887, 1889) в кабинетите на П. Каравелов, Ек Радославов и Д. Греков, мин. председател и мин. на външните работи (1899—1900), мин. председател и мин. на финансите (1900—1901). Възстановява натуралния данък от зърнени храни (1900), което предизвиква селски бунтове. С В. Радославов редактира (1888) органа на Либералната партия в.„Народни права“. Съден от държавния съд за нарушаване на Търновската конституция (1903) с. 192

 

Игнатиев, Николай Павлович, (1832—1908) — руски генерал и дипломат, посланик на Русия в Цариград (1864—1877), граф (1877), почетен чуждестранен член на БКД (1902). Обявява се против турските жестокости по време на Априлското въстание (1876). Инициатор за свикването на Цариградската конференция (1876—1877), на която се приема по принцип проект за предоставянето автономия на България. Допринася за решаването на църковния въпрос. През Освободителната война е в състава на главната квартира на руските войски (1877—1878). Като главен пълномощник на руското правителство води преговорите и подписва Санстефанския мирен договор (3. III. 1878). След Берлинския конгрес (1878) се оттегля от активна дипломатическа дейност. Член на Държавния съвет (1877) и мин. на вътрешните работи (1881— 1882) в Русия с. 96

 

Иречек, Константин Йосиф (1854—1918) — чешки професор-историк и политически деец, дописен (1872), редовен (1884) и почетен (1898) член на БКД. Секретар на Българското М-во на народното просвещение (1879—1881) и мин. на същото (1881—1882) в кабинета на ген. Ернрот и кабинета без председател. Председател на Учебния съвет (1883), директор на Народната библиотека в София (1884). Автор на първата научна „История на българите“ (на чешки и немски език, 1876), на „Пътувания из България“ (1888), „Княжество България“ (1891), пътеписи и др. с. 23

 

 

Йовев, д-р Дико (1867—1902) — журналист. Редактор (1886— 1887) на в. „Напредък“, през 1900-1902 г. на „Свят“, през 1889— 1893 г. — на „Стенографически вестник“, през 1887—1889 г. — на в. „Ум и здраве“, както и на в. „Свобода“ (1887—1920) с. 192

 

Йовчев, Илия С. (1850—1907) — редактор и притежател (1888—1898) на в. „Родолюбец“ с антистамболовистка насоченост

 

240

 

 

и със симпатии към протестантите, редактор (1885) на русофилския в. „Народът“ с. 203

 

Йонов, Юрдан — депутат и квестор на XIII Обикновено народно събрание с. 77

 

 

Калоферски манастир — вероятно манастирът „Св. Въведение Богородично“, на север от града, в Калоферската планина, построен през 1606 г. с. 63, 93

 

Калоян, Иоаница (неизв. — 1207) — български цар (1197— 1207). Разбива войските на Латинската империя (1205) и пленява нейния император Балдуин Фландърски. Засилва царската власт и разширява териториално България. Виж Асеневци с. 55

 

Капетинги — френска кралска династия (937—1328), от която се разклоняват династиите Валоа (1328—1589) и Бурбони (1589—1848) с. 208.

 

Каравелов, Любен Стойчев (1834 или 1835—1879) — националреволюционер, револ. демократ, писател, представител на критическия реализъм, публицист, фолклорист. Заедно с В. Левски участвува в създаването на БРЦК в Букурещ (1869) и е избран за негов председател (1872). След смъртта на Левски излиза от състава на БРЦК. Подготвя организирането на чети за Сръбско-турската война (1876), съдействува на руската армия по време на Освободителната война. Автор на повести, разкази, стихотворения, пътеписи и драми. Редактира в Букурещ в. „Свобода“ (1869—1873) и „Независимост“ (1873—1874), а след скъсването си с БРЦК — сп. „Знание“ (1875—1878). с. 168, 177

 

Каравелов, Петко Стойчев (1843—1903) — политически и държавен деец, дописен и редовен член на БКД (1884), брат на Л. Каравелов. Като депутат и подпредседател на Учредителното събрание взима дейно участие при изработването на Търновската конституция (1879). Заедно с Др. Цанков и П. Р. Славейков организира и ръководи Либералната партия и по-специално нейното ляво крило, отразяващо интересите на дребната буржоазия. Мин. на финансите (1880) в кабинета на Др. Цанков, мин. председател, мин. на финансите и управляващ М-во на правосъдието (1880—1881), мин. председател, мин. на финансите (1884—1886) и упр. М-во на обществените строежи, пътищата и съобщенията (1884—1885) и М-во на вътрешните работи (1885—1886), мин.-председател на временното правителство (1886), член на регентството (1886), мин.-председател и мин. на финансите (1901) и упр. М-во на народното просвещение (1901). Бори се против режима на пълномощията (1881—1883) и срещу Стамболовия режим.

 

241

 

 

В опозиция срещу Фердинанд, обявява се за възстановяване на буржоазно-демократическите свободи и за сближение с Русия, заради което бива затварян. Обвинен и съден във връзка с убийството на Хр. Белчев (1891—1894). Народен представител в VIII— XI обикновено народно събрание (1894—1901). След напущането на Радославов и Стамболов преименува Либералната партия в Демократическа партия, на която става шеф (1895). Редактира вестниците „Целокупна България“ (1879—1880), „Независимост“ (София, 1880—1881), „Независимост“ (Пловдив, 1881—1882), „Търновска конституция“ (1884) и др. с. 21, 98, 151, 172, 184, 186, 189, 191, 206.

 

Карлсбад — немското наименование на Карлови Вари, балнеологичен курорт в Западна Чехословакия с. 33, 128, 204 , 207, 208.

 

Касабов, Иван Христов (1837—1911) — националреволюционер, политически деец, публицист, дописен (1881) « редовен (1884) член на БКД. Сътрудник на Г. С. Раковски в редактирането на в. „Дунавски лебед“ (1860—1861) и в организирането на Първата българска легия в Белград (1862). Работи активно по създаването на Българския комитет в Букурещ (1866, по-късно Таен централен български комитет) и редактира неговия негласен орган в. „Народност“ (1868—1869, 1880) и в. „Народни права“ (1889—1890). Участвува в организирането на Българското общество в Букурещ (1868) и на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Привърженик на идеята за дуализъм на България с Турция. Депутат в Учредителното народно събрание. Принадлежи към Либералната партия (В. Радославов). По време на Стамболовия режим (1887—1894) емигрира в Белгия, от където се завръща след падането на режима, а по-късно се преселва в Румъния с. 196.

 

Кемал паша (Мустафа, Кемал, нар. Ататюрк) (ок. 1881—1938) — турски военен н политически деец, лидер на Народнорепубликанската партия. Участник в Младотурската революция (1908), военен аташе в България (1913—1914). Оглавява буржоазията национални (Кемалистка) революция, в резултат на която е ликвидирана султанската власт (1922) и е провъзгласена Турската република (1923), на която става пръв президент (1923—1938). Реформира турската писменост. Укрепва българо-турските отношения с. 165.

 

Кесарево — с. във Великотърновски окръг с. 169, 171

 

Кесяков, Константин Искров (1838—1900) — националреволюционер, общественик, политически и военен деец, генерал-майор от руската армия. Участвува в организирането на Втората българска

 

242

 

 

легия в Белград (1868). Командува Първа дружина на българското опълчение в Освободителната война. При Временното руско управление е военен комендант на Пловдив, взима дейно участие в организирането на българската войска и е началник на Източно румелийската милиция (1878—1879). Привърженик на Либералната партия (П. Каравелов). Участвува в детронирането на княз Александър Батенберг (1886). След контрапреврата емигрира в Русия от където се завръща малко преди смъртта си с. 153, 154.

 

Киселов, Симеон — журналист и администратор на в. „Българския глас“ (1879—1883), орган на консерваторите с. 112.

 

Кисов, Стефан Иванов (1850—1915) — военен деец, подполковник, русофил. Участвува като доброволец в Сръбско-турската война (1876). В Освободителната война е ротен командир в българското опълчение, като в боевете при Ст. Загора, Шипка и Шейново проявява голяма храброст особено при спасяването на Самарското знаме. В Сръбско-българската война командува полк (1885). Преследван от Стамболов и Фердинанд заради русофилските си идеи и уволнен дисциплинарно. Автор на военни мемоари с. 222

 

Клементина Сакс-Кобург-Готска (1817—1907) — майка на Фердинанд и дъщеря на френския крал Луи-Филип Орлеански с. 44, 46, 49—51,53, 55, 61, 87, 89, 91, 101, 116, 117, 135, 136, 143, 189

 

Климент (Васил Друмев) (1838—1901) — Търновски митрополит (от 1884), писател, общественик. Член-основател на Българското книжовно дружество (дн. БАН, 1869) и редактор на неговото „Периодично списание“. Председател на БКД (1898) и негов почетен член. Участник в I легия на Г. С. Раковски в Белград (1861—1862). Като член на консервативната партия взима активно участие в политическия живот и в дейността на Учредителното народно събрание. Мин.-председател и мин. на народното просвещение (1879—1880), мин.-председател (1886). Води борба против русофобската политика на Ст. Стамболов. Враждебно настроен към Фердинанд, за което е преследван и заточен в Петропавловския и Гложенския манастир. През 1896 г. възглавява делегация в Петербург за помиряването на България с Русия. Автор на повести, драми, литературно-критически и публицистични статии с. 7, 39, 40, 49, 50, 52, 56

 

Кобург, Кобурги — от Сакс-Кобург-Гота, бивше германско херцогство (до 1918), после свободна държавица, слята през 1920г. със свободната държава Тюрингия с. 26, 29, 86, 136, 199

 

243

 

 

Ковачев, Стилиян Георгиев (1860—1939) — военен деец, генерал-лейтенант, русофил. В Сръбско-българската война командува 3 Хасковска дружина. В Балканската война е начело на 4 армия, която нанася поражение на турските войски при Булаир и отбива десанта при Шаркьой. През Първата световна война е началник на Главното тилово управление с. 112.

 

Консервативна партия, консерватори — партия на едрата търговско-лихварска буржоазия след Освобождението (1878), ръководена от Гр. Начович, К. Стоилов, Д. Греков и др. Защищава реакционен проект за Търновската конституция, който предвижда двукамарно управление (сенат и народно събрание), ограничено избирателно право с имуществен и образователен ценз и др. Консервативната партия съставя първото и второто български правителства след Освобождението — на Т. Бурмов (1879) и на митр. Климент (1879—1880). В началото на 90-те години на XIX в. партията се разпада с. 35.

 

Консерватори — виж Консервативна партия

 

Купен — Голям К. и Малък К-, върхове в Троянско-Калоферския дял на Стара планина с. 60

 

Куртово Конаре — с. в Пловдивски окръг с. 60

 

Кусевич, Методи (Тодор И. Кусев) (1838—1922) — наместник на Екзархията в Цариград (1880), ректор на Цариградската духовна семинария (1892—1894) и Старозагорски митрополит. Редактор на „Отбрана“ (1899), орган на Старозагорското свещеническо д-во, с антисоциалистическа и антисемитска насоченост с. 7

 

Кутинчев, Васил Иванов (1856—1941) — военен деец, генерал от пехотата. През Сръбско-българската война (1885) командува полк при боевете при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. В Балканската война (1912—1913) командува 1 армия, която съвместно с 3 армия разбива турската Източна армия. Командува последователно 1 и 2 армия по време на Междусъюзническата война (1913). През I световна война е генерал за поръчки при щаба на Действуващата армия и генерал-губернатор на област с. 158.

 

Либерали — виж Либерална партия

 

Либерална партия — основана след Освобождението (1878). Изразява интересите на селяните, дребната и средна градска буржоазия. Ръководители П. Каравелов, Др. Цанков и П. Р. Славейков. При приемането на Търновската конституция (1879) либералите

 

244

 

 

се обявяват за умерен буржоазно-демократичен строй, прокарват всеобщото избирателно право, еднокамарен парламент, широко местно самоуправление и ограничена княжеска власт. През 1880—1881 г. партията съставя правителство (П. Каравелов), което прокарва прогресивни социални закони: за народното опълчение, за предаването на господарските и чифлишките земи в ръцете на обработващите я селяни, за подобряване положението на земеделското население и др. Л. п. поддържа политика на тясно сътрудничество с Русия. След суспендирането на Търновската конституция от Батенберг и отстраняването на Л. п. от власт, тя се бори за въстановяването на буржоазно-демократичните свободи и премахването на реакционния режим на пълномощията (1881—1883) с. 35. През 1884 Л. п. се разцепва, като от нея се обособяват Прогресивно-либералното крило (оформено в партия през 1899 г. начело с Др. Цанков, което изразява интересите на средната буржоазия с. 146, 219,. През 1886—1887 г. се отделя Народнолибералната партия (Ст. Стамболов) с. 37, 41, 57, 117, 160, 179, 204, 219 и Либералната партия (В. Радославов) с. 109. В старата Либерална партия остават привържениците на П. Каравелов и П. Р. Славейков, които през 1896 г. я преименуват в Демократическа партия. С това старата Л. п. прекратява съществуванието си. Печатни органи на Л. п. са „Целокупна България“ (1879—1880), „Независимост“ (1880—1881) и „Търновска конституция“ (1884—1888).

 

Липик — балнеолечебен курорт в Хърватско с. 152

 

Луи-Филип (1773—1850) — френски крал (1830—1848) от Орлеанската династия. Син на Филип Егалите (Луи Филип) (виж) и Луиза Бурбонска. Коронясан в резултат на победата на Юлската революция (1830). Управлява в интерес на търговско-промишлената и банкова буржоазия. Свален от Февруарската революция (1848) с. 25

 

Луканов (Поплуканов) Илия (1853—1893) — един от реорганизаторите и подпредседател на Ловешкия революционен комитет след обесването на В. Левски. Участник във въстанието от 1876 г., арестуван и хвърлен в Ловешкия затвор. След Освобождението е главен секретар на М-во на вътрешните работи и Софийски градоначалник с. 197—199, 204, 226

 

Лъджене — с. до 1948 г., сега квартал на гр. Велинград, Пазарджишки окръг с. 173

 

Людовик Велики — виж Людовик XIV

 

245

 

 

Людовик Филип — виж Луи-Филип

 

Людовик (Луи) XIV (1638—1715) — френски крал (1643—1715) от династията на Бурбоните, отъждествил личността си с държавата, при когото абсолютизмът достига пълен разцвет с. 13, 25—27, 61, 62, 223.

 

 

Маджаров, Михаил Иванов (1854—1944) — политически и обществен деец, публицист. Един от водачите на Народната (Съединистката) партия в Източна Румелия. Принадлежи към Народната („Народняшка“) партия, а от 1923 г. — към Народния сговор. Русофил. Дописен и редовен член на БАН (1884). Депутат в Областното събрание (1880—1885), член на Постоянния комитет (1880) и директор на финансите (1882—1885) на Източна Румелия. След Съединението е народен представител (1885— 1911, 1919—1931), подпредседател на V Велико и на XV Обикновено народно събрание (1911—1912). Мин. на обществените сгради (1894—1899) в кабинета на К. Стоилов, пълномощен мин. в Лондон (1912—1914), мин. на вътрешните работи и народното здраве (1913) в кабинета на Ст. Данев, пълномощен мин. в Петербург (1913—1915), мин. на войната (1919) в кабинета на Т. Теодоров, мин. на външните работи (1919—1920) в кабинета на Ал. Стамболийски. По време на откритата фашистка диктатура стои на антифашистки и антикапиталистически позиции и ратува за сближение със Съветския съюз. Автор на исторически и мемоарни трудове върху политическата история на България. Редактор (1882—1885) на в. „Марица“ (1878—1885), през 1886 г. — на в. „Новини“ (1886), през 1893—1894 г. — на сп. „Юридически преглед“ (1893—1933), през 1894 г. — на сп. „Българска сбирка“ (1894—1915), както и един от редакторите на в. „Мир“ (1894— 1944) с. 79

 

Маджаров, Рашко Пройчев (1874—1943) — обществен и политически деец от Демократическата партия, а след 9. VI. 1923 г. — от Демократическия сговор. Народен представител (1911—1915, 1920—1931, 1938). Мин. на земеделието (1918) в кабинета на Ал. Малинов, мин. на правосъдието (1924) и на железниците (1924— 1926) в кабинета на Ал. Цанков, мин. на железниците (1928— 1930) в кабинета на Ан. Ляпчев. Като мин. на правосъдието внася проекта на Закона за защита на държавата, насочен срещу БКП и прогресивните сили в страната с. 206

 

Макиавели, Николо (1469—1527) — италиански политически мислител, дипломат и историк. Бори се против феодалната аристокрация и папството. В периода на републиката във Флоренция

 

246

 

 

е секретар на съвета на десетте (1498—1512). След възвръщането на Медичите е изгонен от Флоренция (1512). Привърженик на неограничената монархическа власт за постигане обединението на Италия, за която цел счита, че може да се действува е всички средства, вкл. и с насилие, вероломство, убийства и др. с. 218

 

Малинов, Александър Павлов (1867—1938) — държавен и политически деец, юрист. Един от ръководителите на Демократическата партия (от 1902 г. неин лидер). Мин. председател и мин. на обществените сгради (1908—1911, 1918), мин. председател и мин. на външните работи (1931), председател на XXIII обикновено народно събрание (1931—1934). Потушава войнишкото въстание (1918), бори се срещу правителството на Ал. Стамболийски (1922). След деветнадесетомайския преврат (1934) постепенно преминава в редовете на буржоазната опозиция на монархофашисткия режим, но продължава да стои на антикомунистически позиции с. 31, 42, 211, 212, 220

 

Малиновият кабинет — виж Ал. Малинов

 

Марриенбад — немското име на чешки град Марианске Лазне, известен балнеологичен курорт с. 33, 208

 

Маринов, Кръстю (К. Празов М.) (1855—1927) — военен деец, генерал-майор, член на военния съд. Опълченец от Освободителната война, командир на полк в Сръбско-българската война (1885), командир на дивизионна област в Балканската (1912—1913) и в Междусъюзническата (1913) война, проявил се в отбраната на Видинската крепост с. 184

 

Мария-Луиза Бурбонска и Пармска (1870—1899) — българска княгиня, първата съпруга на Фердинанд с. 7, 9, 26, 38, 62, 117—119, 122, 123, 124, 133, 134, 136—138, 160, 210

 

Милан Обренович IV (1854—1901) — сръбски княз (1868— 1882) и крал (1882—1889). Обявява се против Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Поощряван от Австро-Унгария, започва военни действия срещу България, които завършват с поражение на Сърбия (виж Сръбско-българска война) и с недоволство на сръбското население. През 1889 г. абдикира в полза на малолетния си син Александър Обренович с. 140, 152

 

Миларов, Светослав (1850—1892) — писател и публицист (псевд. С. Николов Сапунов), обществен деец, член на БКД (1884). Помага на П. Р. Славейков в редактирането на в. „Македония“ (1866—1872). Взима дейно участие в съставения от Славейков Български политически комитет в Цариград във връзка с

 

247

 

 

което е хвърлеи от турските власти в затвора. През Освободителната война участвува в боевете при Плевен. Русофил, член на Либералната партия. След Съединението (1885) интерниран, а през Стамболовия режим — арестуван. Избягва в Букурещ, където участвува в борбата на офицерите русофили срещу Стамболов (1887), а в Одеса се включва в замисления заговор срещу Фердинанд и Стамболов. След политическата амнистия (1889) се завръща в България. Обвинен в съучастие при убийството на мин. Хр. Белчев е осъден на смърт и обесен. Участвува в издаването и редактирането на в. „Възраждане“ (1876), в. „Марица“ (1878— 1885), в. „Независимост“ (1880—1881), в. „Българский лев“ и др., сътрудничи на много вестници. Автор на мемоари, повести и др. с. 65, 66.

 

Минковият пансион — частен пансион към гимназията в гр. Николаев, Украйна (1867—1892), основан с подкрепата на правителствени лица, славянофилските кръгове и одеските българи и управляван от Тодор Николаевич Минков (1830—1906), който съдействува тук да получат образование много българи с. 167

 

Минчович, Пантелей (1834—1898) — лекар и общественик, дописен (1875) и редовен (1884) член на БКД. Завършил военномедицинско у-ще в Цариград. Губернатор на Барна (1877), старши лекар на Софийската първоразрядна (по-късно Александровска болница) (1880—1890). Народен представител (1881, 1894— 1898), член на Държавния съвет (1882). Един от основателите на Висшия медицински съвет (1895), на Българския червен кръст и негов подпредседател (1885) и председател (1888—1889, 1896-~ 1898) с. 151

 

„Мир" — вестник (1894—1944) първоначално орган на Народната („народняшката“) партия (1894—1919) и на Обединената народно-прогресивна партия (1920—1923) след сливането на Народната с Прогресивно-либералната партия. От 1923—1944 г. е част-но издание на а. д. „Мир“ (осн. 1899) след основаването на Демократическия сговор. Консервативен русофилски, а после — англо-филски вестник, изразител на интересите и на политическите позиции на едрата търговско-банкерска и аграрна буржоазия. По време на Втората световна война, при условията на цензурата, проявява тенденции срещу германската агресия и за антифашистката коалиция с. 77

 

Митов, Антон Стефанов (1862—1930) — живописец, художествен критик, историк на изкуството и общественик, дописен член и а БАН (1918). Един от основателите на Държавното рисувално училище,

 

248

 

 

преподавател, професор (1896) и негов директор (1912—1918, 1924—1927). Рисува портрети, следосвобожденски битови картини, композиции със сюжети от войните, пейзажи, илюстрации към книги, стенописи. Застъпва демократическото и критическото качало в творчеството си. Редактор на сп. „Изкуство“ (1895—1899) с. 62

 

Михайлов, Димитър — редактор и стопанин на сп. „Светлина“, първото добре уредено, илюстровано и научно-популярно списание за наука, изкуство и култура с. 110

 

Михайловски, Никола Стоянов (1818—1892) — възрожденски книжовник, преводач, публицист и учител, дописен (1875) и почетен (1884) член на БКД. Баща на Ст. Михайловски и брат на Иларион Макариополски. Общественик с консервативна ориентация, представител на партията на туркофилите, участник в борбите срещу фанариотското духовенство. След Освобождението заема висши административни длъжности. Депутат (1879—1881, 1890—1893). Основател на училище („даскалоливня“) за подготовка на учители в Елена и на Търновската правописна школа. Автор на учебници с. 26, 27

 

Михайловски, Стоян Николов (1856—1927) — поет-сатирик, публицист и редактор с противоречив мироглед и обществена дейност. Дописен (1882) и действителен (1898) член на БКД. Учител, съдия, преподавател във Висшето училище. Русофил, народен представител, председател на Върховния македоно-одрински комитет. Уволняван често заради своя смел и независим характер. Много-кратно разобличава княз Александър и Фердинанд заради пронемската им политика. Главен редактор (1880) на в. „Народний глас“. Автор на химна „Върви народе възродени!“ (1892) с. 24

 

Моллов, вероятно става дума за Димитър Петров М. (1845—1914) — лекар хирург, обществен и държавен деец, дописен (1881), действителен член (1884) и подпредседател (1898—1911) на БКД, председател на клона за природните и медицински науки на БКД (1884—1898, 1900—1911) и на Природо-математическия клон на БАН (1911—1913), пръв председател на Българския лекарски съюз (1901). Доброволец в Сръбско-турската война (1876), ръководи санитарен влак на Руския червен кръст през Освободителната война. Депутат в Учредителното народно събрание (1879). Много-кратно депутат на Либералната партия,. Един от организаторите на здравното дело и на профилактичната насока в него. Мин. на народното просвещение (1882—1884) в кабинета на Др. Цанков. Като последователен русофил е преследван и интерниран от Стамболовия режим с. 189, 196

 

249

 

 

Муткуров, Сава Атанасов (1852—1891) — военен и политически деец, ген.-майор. Участник като офицер в Сръбско-турската (1876) и в Освободителната (1877—1878) война н в милицията на Източна Румелия. Взима дейно участие в Съединението като член на временното правителство на Южна България и в Сръбско-българската война (1885). След детронирането на Ал. Батенберг подкрепя организаторите на контрапреврата (1886) и е утвърден от княза за главнокомандуващ. След абдикацията на Александър е назначен за един от регентите (1886—1887) заедно със Ст. Стамболов и П. Каравелов. Като мин. на войната (1887—1891) в кабинета на Ст. Стамболов въвежда нова организация във войската, и я превъоръжава с пушки „Манлихер“, образец 1885 с. 36, 67, 108, 142.

 

Мърквичка, Иван (Ян-Вацлав Фердинандов) (1856—1938) — български живописец, по народност чех, дописен член на БАН (1918). Един от основателите на Държавното рисувално училище и негов пръв директор (1896—1909) и професор по живопис (1896—1921). Изобразява българския народен бит, рисува портрети, илюстрира творби на Ив. Вазов и др. Основател и редактор на сп. „Изкуство“ (1895—1899) с. 62, 223

 

Набоков, П. — капитан, организатор на въоръжена чета в Турция, където през 1887 г. преминава в България с цел да събори правителството на Ст. Стамболов. Заедно с четата на капитан П. Боянов (виж) бива разбит и убит с. 72, 186

 

Найденов, Калин Георгиев (1865—1925) — политически и военен деец, генерал. Участник в Сръбско-българската война (1855) като взводен командир в артилерията, в Балканската война (1912—1913) като помощник началник на българската артилерия. Мин. на войната (1915—1918) в кабинета на В. Радославов с. 215

 

Найсер, Алберт (1855—1916) — лекар, професор в Бреслау. Откривател на проказния бацил и триперния гонокок с. 118

 

Наполеон I (Н. Бонапарт) (1769—1821) — френски държавен-политически и военен деец, пръв консул на Републиката (1799— 1804) и император (1804—1814, 1815). Отстоява интересите на промишлената и търговската буржоазия. След непрекъснати завоевателни войни подчинява почти цяла Западна и Централна Европа. В 1812 г. нахлува в Русия, където бива разгромен. Претърпява поражения при Лайпциг (1813) и Ватерло ( 1815) с. 104

 

250

 

 

Наполеон III (Луи Наполеон) (1808—1873) — президент на Втората френска република (1848—1851) и император (1852—1870). Води непрекъснати завоевателни войни в интерес на едрата финансова и промишлена буржоазия. Капитулира при Седан и е свален от Септемврийската революция (1870) с. 87

 

Народна („народняшка“) партия — консервативна, впоследствие една от най-реакционните партии, изразителна на интересите на едрия банков, търговски и промишлен капитал. Основана през 1894 г., възглавява се от д-р К. Стоилов, а по-късно — от Ив. Ев. Гешов. Печатан орган — в. „Мир“. Външнополитическа ориентация към Русия и Антантата. Управлява самостоятелно (1894—1899, 1911—1913) и в коалиционни правителства след Първата световна война. През 1920 г. се слива с Прогресивно-либералната партия в Обединена народнопрогресивна партия, която след Деветоюнския преврат (1923) от своя страна се обединява с Народния сговор и част от Демократическата и Радикалната партия, като образуват Демократическия сговор, който си поставя за задача да даде парламентарен вид на установената диктатура на едрата буржоазия в лицето на фашисткото правителство на Ал. Цанков (1923— 1926), както и на това на Ан. Ляпчев (1926—1931) с. 37, 117

 

Народнолиберална партия — виж Либерална партия

 

Народняци — виж Народна („народняшка“) партия

 

Начович, Григор Д. (1845—1920) — обществен и политически деец, публицист, действителен член на БКД (1884). Участвува в националноосвободителното движение на страната на „старите“ Един от водачите на Консервативната партия. Краен русофоб, проводник на англо-австрофилската политика. Министър на финансите (1879, 1882—1884, 1887—1888) в кабинетите на Т. Бурмов, ген. Соболев, Др. Цанков и Ст. Стамболов, мин. на външните работи (1879—1880, 1886—1887, 1896) в кабинетите на митр. Климент и К. Стоилов, мин, на вътрешните работи (1881—1882) в кабинета без мин. председател, мин. на търговията и земеделието (1896—1897, 1899—1900) в кабинетите на К. Стоилов, Дим. Греков и Т. Иванчов. Редактор на в. „Марица“ (Пловдив) (1879—1885), в. „Витоша" (1879—1880), в. „Българский глас“ (1879—1883) и на „Echo de Bulgarie“ (1913). Сътрудничи и в редица други списания и вестници Псевдоними Draganoff и Parvanoff с. 30, 35, 79, 104, 105, 109, 112, 113, 160, 175, 178, 190—194

 

Никифоров, Константин (К. Н. Попконстантинов) (1856—1891) — военен деец, майор. Завършил военна академия в Русия (1883).

 

251

 

 

Първият българин министър на войната (1885—1886) в кабинетите на П. Каравелов и митр. Климент с. 151

 

Николаев, Данаил Цонев (1852—1942) — военен деец, генерал от пехотата. Участник и командир в Сръбско-турската (1876), Освободителната (1877—1878) и Сръбско-българската (1885) война. Отличава се в боевете при Шейново. Възглавява войската в Пловдив при Съединението (1885). Мин. на войната (1886—1887, 1907—1911) в кабинетите на В. Радославов, П. Гудев и Ал. Малинов с. 146, 153, 154, 163

 

Николаев — гр. в Украйна с. 7, 167

 

Николай, II (1868—1918) — последният руски император (1894—1917). Изразява интересите на най-реакционното дворянство, преследва революционните социалдемократи, потушава жестоко революционните движения на работниците и селяните. След Февруарската революция (1917) е свален от престола, арестуван и разстрелян с. 172

 

„Нова България“ — политически и книжовен вестник, издаван в Букурещ (1876—1877) от издателя стопанин Райко Илиев Блъсков. Като редактори в него работят Хр. Ботев, Ст. Стамболов и др. Изразява интересите на българската революционна демокрация с. 7

 

Орлеани — име на четири френски кралски династии. Фердинанд сочи своя произход от четвъртата, основана от Филип I (1640— 1701), брат на Людовик XIV с. 26

 

Орошаков, Гавраил — мин. на правосъдието (1886) в кабинетите на П. Каравелов с. 196

 

Орхане — с., след 1934 г. гр. Ботевград с. 45

 

Пазвантовата оръжейница — от Осман Пазвантоглу (Пазванзаде) (1758—1807) — турски феодален владетел на Видинската област, водил успешни военни действия срещу централната власт и обявил се за самовластен господар (1794). С обещания, че ще намали данъците и ще изравни правата на народностите в Турция, прави опит да привлече на своя страна българското население. С наемна войска от кърджалии опустошава днешна Северна и Южна България. През 1805 г. е разбит от кладовските феодали, след което се затваря във Видинската крепост, където умира с. 73

 

Паметник на цар Освободител — паметник на освободителите, издигнат срещу Народното събрание в София с всенародна подписка

 

252

 

 

в знак на признателност на българския народ към руските братя-освободители от османско иго. Върху пиедестала са поставени конна статуя на руския император Александър II и композиция със сцени от Руско-турската освободителна война 1877—1878 г. Изграден е по проект на италианския скулптор Арнолдо Цоки;, Строен е през 1901—1907 г. с. 221

 

Паница, Коста (1855—1890) — политически и военен деец, майор. Един от дейците, осъществили Съединението (1885). Военен прокурор в гр. Русе. Първоначално русофоб. Недоволен от избирането на Фердинанд за български княз и от политиката на Ст. Стамболов към Македония, променя политическите си възгледи и става русофил. Организира неуспешен заговор за сваляне на правителството на Ст. Стамболов и за изгонването на Фердинанд от България (1890), но бива арестуван, осъден на смърт и разстрелян с. 68, 69, 153, 154, 158, 225

 

Панов, Олимпий (Гълъб) Спиридонович (1852—1887) — националреволюционер и военен деец, майор. Русофил. Член и секретар (1872—1874) на БРЦК в Букурещ от умереното течение. Подпредседател на Българското централно благотворително общество (1876). Опълченец по време на Освободителната война, участник в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война (1885). За участие във въстанието за събаряне на регентството (Русенския бунт) заедно с Ат. Узунов е разстрелян с. 68, 172.

 

Паприков, Стефан Георгиев (1858—1920) — политически и военен деец, генерал. Участвува в Априлското въстание (1876). Н-к щаб на Западния корпус по време на Сръбско-българската война (1885) и на Първа армия (1912). Министър на войната (1899—1903) в кабинетите на Д. Греков, Т. Иванчев, Р. Петров, П. Каравелов и Ст. Данев, мин. на външните работи (1908—1910) в кабинета на Ал. Малинов. Пълномощен министър в Петербург (1906, 1910—1912) с. 67—69, 142, 158

 

Пасков, Васил Илиев (1872—1934) — журналист, общественик, деец на Демократическата партия. Народен представител (1914). Дългогодишен председател на Дружеството на столичните журналисти. Участвува в редактирането на в. „Революционен лист“ (1904), „Илинден“ (1907), „Пряпорец“ (1908—1924), „Знаме“ (1924—1934) с. 174, 211

 

Паяков, Лазар (1859— ?)— поддиректор на Народната библиотека в София, директор на Търговското училище в Свищов, търговец. Министър на финансите (1903—1908) в кабинетите на

 

253

 

 

Р. Петров, Д. Петков, Д. Станчев и Н. Гудев. Редактор на сп. „Промишленост“ (Свищов) (1887—1891) с. 149, 164

 

Петков, Димитър (1858—1907) — политически и държавен деец, публицист (псевдоним „Свирчо“). Четник при Ф. Тотю и П. Хитов. Като опълченец участвува в боевете при Шипка и Стара Загора. Включва се активно в борбата срещу режима на пълномощията на Ал. Батенберг, за което е хвърлен в „Черната джамия“. Един от водачите на Стамболовистката партия. Кмет на София (1887—1893). Мин. на обществените сгради (1893—1894) в кабинета на Ст. Стамболов, мин. на вътрешните работи (1903—1906) в кабинета на Р. Петров, мин. председател и мин. на вътрешните работи (1906—1907). Председател на IV Велико и на VI и VII Обикновено народно събрание. Поддържа курс на терор и потисничество. Сътрудничи на в. „Светлина“ (в подлистника „Свирка“ 1882—1897) — орган на Народнолибералната партия, редактор на сатирично-хумористичния с антируска насоченост в. „Свирка“ (1883—1885), в който напада остро консерваторите, Ал. Батенберг и десните либерали, за което Д. Петков е осъждан няколко пъти. Редактор (1886—1887, 1889—1899) на в. „Свобода“, орган на Народната либерална партия и на неговото продължение в. „Независимост“ (1886), орган на Либералната партия (Стамболовисти) и на в. „Независима България“ (1886—1887). Убит в София, след което последват масови арести и съдебна разправа с противниците на режима с. 41—43, 62, 77, 78, 79, 83, 90, 148, 149, 150, 164, 175, 177, 180—183, 187, 192, 206, 207, 219.

 

Петков, Добри — председател на XIII Обикновено народно събрание (1907—1908), министър на благоустройството (1913—1918) в кабинетите на В. Радославов. Народнолиберал с. 41.

 

Петров, Рачо Петров (1861—1942) — военен и политически деец, генерал. Един от първите български офицери след Освобождението. Началник щаб на армията (1885—1894). Организира съдебната разправа над въстаниците в Силистра и Русе срещу регентството и Радославовото правителство (1887). Министър на войната (1887, 1894—1896) в кабинетите на К. Стоилов и Ст. Стамболов, мин. на вътрешните работи (1900—1901) в кабинета на Т. Иванчов, мин. председател и мин. на вътрешните работи (1901), мин. председател и мин. на външните работи (1903—1906). По време на Междусъюзническата война (1913) командува III армия, а през Първата световна война е военен губернатор на Македония. Проводник на политиката на Фердинанд с. 11, 21, 30, 69, 70, 107, 112, 113, 147, 151, 153—165, 188, 201, 219.

 

254

 

 

Петропавловски манастир (манастир на Петър и Павел) — манастир, североизточно от Велико Търново, в който митрополит Иларион Макариополски открива духовна семинария (1874—1876, 1879—1886) с. 56.

 

Победоносцев, Константин Петровнч (1827—1907) — руски реакционен държавник. Учител на Александър III и Николай II, сенатор (1868), член на Държавния съвет (1872), главен прокурор (1880—1905) при Св. Синод. Упражнява огромно влияние над Александър III и Николай II (в началото на неговото царуване), които насочва към абсолютен автократизъм с. 64.

 

Помянов, Константин (1850—?) — народен представител в Учредителното събрание като пратеник на Виенската българска колония, член на Апелативния съд (1881), мин. на правосъдието (1884, 1893—1894) в кабинета на Др. Цанков н Ст. Стамболов. Притежател-отговорник на в. „Светлина“ (1882—1897), орган на Народната либерална партия, а в действителност изразител на дясното ѝ крило (Др. Цанков) и с русофилска ориентация с. 153, 154.

 

Попов, Димитър Кръстев (Централният) (1855—1908) — журналист, преводач и политически деец. Мин. на обществените сгради (1902—1905) в кабинетите на Ст. Данев и Р. Петров (Д. Ганчев погрешно сочи, че бил мин. на железниците в кабинета на. Д. Петков). Като редактор в редица вестници се обявява срещу суспендирането на конституцията от Александър, режима на Фердинанд и Ст. Стамболов. Редактор във вестниците „Българин“ (1877—1887), „Независимост“ (1881—1882), „Ред“ (1882), „Весниче“ (1884—1885), „Да се разберем“ (1887), „Девети август“ (1887—1888), „19 февруари“ (1887), „Исток“ (1887—1890), „Народна воля“ (1887), „Народни права“ (1887), „Реч“ (1908—1913) с. 42, 43.

 

Попов, Христо Г. (1858—?) — един от първите българи, получили офицерски чин през 1879 г. Участвува в боевете при Гургулят и Пирот по време на Сръбско-българската война (1885). Обявява се срещу преврата против Александър Батенберг. Министър на вътрешните работи (1915—1916) в кабинета на В. Радославов с. 107—110

 

Преображенски манастир — манастир, северно от Велико Търново, основан през XVI в. Главната манастирска черква „Преображение господне“ е построена през 1835 г. от Дим. Софиялията и Колю Фичето, а иконостасните икони в манастира са изписани от Захари Зограф, тревненски майстори и Станислав Доспевски с. 49—51, 56.

 

255

 

 

Прогресивнолиберална партия („прогресисти“), начело с Др. Цанков — води произхода си от Либералната партия (виж). Изразява интересите на средната търговско-лихварска и земевладелска буржоазия и се доближава по интереси и разбирания до търговско-финансовата и индустриална буржоазия около Народната партия, с която се слива през 1920 г. в Обединената народнопрогресивна партия и която от своя страна влиза в Демократическия сговор след Деветоюнския фашистки преврат (1923) с. 146, 219.

 

Пушкин, Александър Сергеевич (1799—1837) — руски поет, основоположник на реализма в руския обществено-психологичен роман и белетрист с. 19, 85.

 

Радев, Александър (1864—1911) — юрист, политически деец, доцент по византийско право в Софийския университет. Мин. на правосъдието (1901—1902) в кабинетите на П. Каравелов н мин. на просветата (1902—1903) в кабинета на Ст. Данев. Бил е председател на Върховния македонски комитет, на адвокатския съвет и на юридическото дружество с. 79.

 

Радославов, Васил Христов (1854—1929) — политически деец, юрист, действителен член на БКД (1884). Ръководител на Либералната партия след отделянето ѝ от старата Либерална партия (1886). Води русофобска политика. Председател на II и VI Обикновено народно събрание и на III Велико народно събрание. Мин. на правосъдието (1884—1886, 1894) в кабинетите на П. Каравелов, митр. Климент и К. Стоилов, мин. на вътрешните работи (1886, 1899—1900) в кабинетите на П. Каравелов, Д. Греков и Т. Иванчов, мин. председател и мин. на вътрешните работи (1886—1887, 1913—1918), мин. на народното просвещение (1894) в кабинета на К. Стоилов. Заедно с Фердинанд въвлича България в Първата световна война на страната на Централните сили, като я довежда до национална катастрофа през 1918 г. с. 31, 105, 192, 196, 203, 220, 221.

 

Радославовата партия — виж Либерална партия.

 

„Радост" — женско благотворително дружество във Велико Търново с. 53.

 

Раковски, Георги Сава Стойков (1821—1867) — националреволюционер и революционен демократ, основоположник на българското национално революционно движение, писател, публицист, историограф и етнограф. През 1841 г. основава в Атина тайно „Македонско дружество“ за организиране на въстание в България. Оглавява втория Браилски бунт (1841) със същата цел, след разкриването

 

256

 

 

на който е осъден от румънските власти на смърт, но успява да избяга. През Кримската война образува тайно дружество за съдействие на руското командуване, но поради разкриването на плана отново е арестуван. Организира чета в Източна Стара планина (1854), съставя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно привременно българско началство“ в Белград (1861), организира и ръководи Първата българска легия в Белград (1862), създава революционната организация „Върховно народно българско тайно гражданско началство“ със задача да осъществи освобождението на България (1866), разработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867 лято“. Издава в. „Бъдущност“ и в. „Бранител“ (1864) и сп. „Българска старина“ (1865) с. 26.

 

Рачу — виж Рачо Петров

 

Ризов, Димитър (1863—1918) — публицист, общественик и дипломат в Скопие, Цетина, Белград, Рим и Берлин. Либерал (Др. Цанков). Автор на трудове върху политическата история и етнографията на Македония и България с. 115, 192, 207.

 

Рисувално училище (Държавно рисувално училище) — основано през 1896 г. с директор Ив. Мърквичка, после превърнато в Художествено индустриално училище (1909), в Държавна художествена академия (1921) и във Висш институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ с. 62.

 

Роберт колеж — американско учебно заведение в Цариград, основано в 1863 г., в което получават образование редица видни български политически дейци, като д-р К. Стоилов, М. Маджаров, Ив. Евстр. Гешов и др. с. 98.

 

Робертово — с., виж с. Бариево.

 

„Родолюбец" (1888—1890, 1897—1898) — седмичен вестник, настроен опозиционно към правителството на Ст. Стамболов. Симпатизира на протестантите. Редактор-притежател Илия С. Йовчев, евангелист с. 203.

 

Русофили — привърженици на широко обществено движение за укрепване на българо-руската дружба след Освобождението, сред което се оформят две течения: дясно (Др. Цанков), свързано с руския царизъм, и умерено (П. Каравелов и П. Р. Славейков). Умерените русофили се подкрепят от първите български социалисти (Д. Благоев), като заедно разграничават руския царизъм от руския народ с. 21, 37, 39, 50, 57, 58, 72, 73, 91, 98, 112, 146, 151, 159, 160, 186, 203, 219, 222.

 

Русофоби — привърженици на общественото движение за откъсване

 

257

 

 

на България от Русия и за ориентация към Австро-Унгария, Германия и Англия. Русофобите са представители на едрата буржоазия, свързана с немския и английския капитал, и на незначителна част от средната и дребната буржоазия и интелигенцията с. 151, 219.

 

 

Сава — р. в Югославия, десен приток на р. Дунав при Белград с .152.

 

Савов, Михаил Попов (1857—1928) — държавен и военен деец, генерал. Участвува в сръбско-българската война (1885) като командуващ левия участък при Сливница. Мин. на войната (1891—1894, 1903—1907) в кабинетите на Ст. Стамболов, Ст. Данев, Р. Петров, Д. Петков, Д. Станчев и П. Гудев. През Балканската и Междусъюзническата война е помощник главнокомандуващ. Пълномощен мин. в Париж (1920—1923) с. 11, 30, 69, 111—113, 141—150, 165, 178, 194.

 

Савов, Сава (1864—?) — държавен и военен деец, генерал. Участвува в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война. През Първата световна война е началник на V Дунавска дивизия, III и IV армия. Член на Демократическата партия. Мин. на войната (1918) в кабинетите на Ал. Малинов. Около 10 г. е в свитата на Фердинанд с. 211, 212, 214—218, 220.

 

Салабашев, Иван (1855—?) — мин. на финансиите (1888—1890, 1892—1894, 1908—1910) в кабинетите на Ст. Стамболов и Ал. Малинов, и на правосъдието (1892) в кабинета на Ст. Стамболов, Пълномощен мин. във Виена (1911) с. 29, 37, 48.

 

Самоводене — с. във Великотърновски окръг с. 56

 

Сарафов, Михаил Константинов (1854—1924) — националреволюционер, общественик и дипломат, дописен (1881) и редовен (1884) член на БКД. Секретар на революционния комитет в Търново, участник в Старозагорското въстание (1875). Основател и пръв директор на статистиката в България. Мин. на народното просвещение (1880—1881) в кабинета на П. Каравелов, мин. на финансите (1884) в кабинета на Др. Цанков, мин. на вътрешните работи (1901) в кабинета на П. Каравелов, мин. на вътрешните работи (1901— 1S02) и мин. на финансите (1902—1903) в кабинета на Ст. Данев. Дипломатически агент във Виена (1903—1909), пълномощен министър в Цариград (1909—1912). Автор на научни трудове по статистика и финанси с. 74, 75, 149.

 

„Св. Крал“ — днешния катедрален храм „Св. Неделя“ на площад Ленин в София с. 76.

 

258

 

 

„Св. Неделя" — c. 103, 140, 180.

 

„Св. Преображение" — виж Преображенски манастир

 

„Св. Троица" — манастир в Търново с. 53.

 

„Св. Четиридесет мъченици ” — историческа църква във Велико Търново, основана от цар Иван-Асен в 1230 г., в която се намира каменна възпоменателна колона с надпис за военната победа на Иван-Асен над Теодор Комнин с. 55, 56.

 

Свирчу (Свирчо) — псевдоним на Дим. Петков (виж) във в. „Свирка“ (1883—1885), в. „Търновска конституция“ (1885), в. „Независимост“ (1885—1886) и др.

 

„Свобода" (1886—1920) — вестник, в началото (1886—1887) изразител на програмата на регентството, начело със Ст. Стамболов, а след това орган на Народнолибералната партия (Ст. Стамболов). Прокарва линията за ориентация към Австро-Унгария въз външната политика и за откъсване от Русия. Във вътрешната политика става проводник на котерийни борби срещу опозиционните буржоазни партии на радослависти, драганцанковисти и народници с. 41, 63, 120, 192, 200, 204, 206—207.

 

„Свободно слово" (1893—1894) — ежедневник, орган на Народната партия. Обединява буржоазната опозиция срещу правителството на Стамболов. В началото на К. Стоиловия (народняшкия) кабинет става официоз на правителството с. 194, 200, 206.

 

Симеон (Одисеи Попниколов) (1840—1937) — варненски и преславски митрополит (1872—1937), постоянен член на Св. Синод (1874—1913) и негов председател (1888, 1902—1905). Подпредседател на Учредителното народно събрание, народен представител (1879—1883), председател на III Обикновено народно събрание (1882—1883). Дописен (1881) и редовен (1884) член на Българското книжовно дружество и почетен член на БАН (1923) с. 49.

 

Ситняково — царски дворец в Боровец, Самоковско с. 86.

 

Славков, Панайот (1848—?) — кмет на Велико Търново, председател на V и VI Народно събрание (1889—1892), мин. на правосъдието (1892—1893) и мин. на търговията и земеделието (1893—1894) в кабинета на Ст. Стамболов с. 49, 51—53, 56, 174, 176—179, 192, 196.

 

Славянска беседа — театрален салон, построен от д-во „Славянска беседа“ през 1891 г. на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски“ и „Славянска“. От 1892 г. до откриването на Народния театър (1907) в него играе драматичната трупа „Сълза и смях“ с. 74—76, 131, 138, 197.

 

259

 

 

Сливница — с. (гр. от 1964 г.) в Софийски окръг, при което става най-голямото и решаващо сражение през Сръбско-българската война (1885) с. 107, 153

 

Сръбско-българска (Сръбска) война (1885) —предизвикана от завоевателните стремежи на княз Милан и сръбската буржоазия под претекста, че Съединението на Източна Румелия с Княжества България нарушава „равновесието“ на Балканите. Сръбските войски биват задържани и разбити при Сливница, Драгоман, Цариброд и Белоградчик, а Сърбия — спасена от енергичната намеса на Австро-Унгария. Победата подобрява международното положение на България с. 143, 151, 152

 

Стамболийски, Александър Стоименов (1879—1923) — народен трибун, държавен и политически деец на революционното селско движение в България, водач на БЗНС. Като народен представител застава на открити антимонархически и антивоенни позиции, за което е осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание (1918) е освободен. Определен от въстаниците за председател на Радомирската република. Мин. на благоустройството (1919) в кабинетите на Т. Теодоров, мин. председател и мин. на войната (1919—1923, и мин. на външните работи през 1920—1923). Прокарва редица прогресивни реформи от социално и стопанска естество. Провежда политика за разбирателство с младата съветска държава. След военнофашисткия преврат на 9. VI. 1923 г. е свален и не след дълго време убит при жестоки изтезания с. 182

 

Стамболов, Стефан Николов (1854—1895) — националреволюционер, политически и държавен деец, член на БКД (1884). Член на БРЦК от 1873 г. Участвува в Старозагорското въстание (1875) и в подготовката на Априлското въстание в Търново (1876). След Освобождението депутат в I—VI Обикновено народно събрание (1879—1893), подпредседател на II и председател на IV народно събрание. Участвува в Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Подготвя контрапреврата за връщането на Ал. Батенберг (1886). След абдикацията му е член на регентството и съдействува за избирането на Фердинанд за български княз (1887). Мин. председател и мин. на вътрешните работи (1887— 1894). Провежда политика за откъсване на България от Русия и за ориентирането ѝ към Австро-Унгария и Германия. Стамболовисткият режим е характерен с жестоките полицейски и военни репресии срещу недоволството на широките народни маси от тяхното разоряване, изразили се в стихийни селски бунтове, военни заговори срещу режима и масови демонстрации срещу изборните фалшификации, които застрашават монархията и стават причина

 

260

 

 

Фердинанд да предизвика оставката на Стамболов. Убит зверски от агентите на двореца с. 11, 17, 23, 25, 29, 30, 35—40, 44, 46—50, 52, 54, 57, 60, 63—66, 70, 72, 73, 79, 80, 83, 84, 90, 97, 104, 105, 108—109, 111—114, 116, 118, 125, 127—130, 142, 144, 154, 158, 159, 167—169, 171—175, 177—190, 191—206, 208, 222.

 

Стамболовисти, Стамболова партия — виж Либерална партия (Народнолиберална партия) и Ст. Стамболов.

 

Станчов, Димитър (1864—?) — частен секретар и началник на тайния кабинет (1887—1895) на Фердинанд, дипломатически агент в Букурещ, Виена, Петербург и Париж (1896—1906). Мин. на външните работи (1906—1907) в кабинетите на Д. Петков, мин. председател и мин. на външните работи (1907), мин. на външните работи (1907—1908) в кабинета на П. Гудев. Пълномощен мин. в Лондон с. 23, 38, 89, 90, 105, 113, 118, 126, 191, 193, 194, 200.

 

Стоилов, Константин Стоилов (1853—1901) — държавен и политически деец, действителен член на БКД (1884). Народен представител в Учредителното народно събрание (1879) и един от водачите на Консервативната партия. Началник на политическия кабинет на Ал. Батенберг. По-късно става ръководител на Народната партия. Мин. на външните работи (1881, 1883, 1886) в кабинета без председател, в кабинетите на ген. Соболев и П. Каравелов, мин. на правосъдието (1883—1884, 1886—1888) в кабинетите на Др. Цанков, В. Радославов и Ст. Стамболов, мин. председател (1887), мин.-председател и мин. на вътрешните работи (1894— 1899, а през 1896—1899 — и мин. на външните работи) с. 24, 31, 35, 58, 60, 78, 104, 109, 114, 126, 127, 160, 162, 175, 192, 193, 195, 203, 208.

 

Стоянов, Джедев Захари (1850 или 1851—1899) — националреволюционер, общественик и писател. Един от организаторите на Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстание. Либерал от радикалното крило. Обявява се срещу суспендирането на конституцията от Ал. Батенберг. Председател на Българския таен централен революционен комитет, който подготвя и извършва Съединението. Участвува в движението за освобождението на Македония (1884—1885). След 1885 г. застава на позициите на едрата либерална буржоазия и влиза в партията на Ст. Стамболов. Депутат и председател на V Обикновено народно събрание (1888—1889). Един от основателите и редактор на в. „Работник“ (1881), редактор (1887—1888) на органа на Народнолибералната партия в. „Свобода“ и др. Автор на „Записки по българските въстания“, биографични книги за Хр. Ботев, В. Левски и др. с. 70, 72.

 

261

 

 

Странски, Георги (1847—1904) — министър на вътрешните работи (1887) в кабинета на К. Стоилов и на външните работи (1887—1890) в кабинета на Ст. Стамболов. Управител на Александровската болница (1897—1900), председател на Върховната сметна палата (1900—1904) с. 35, 36.

 

 

Тантилов, Петър Марков (1861—?) — военен деец, генерал-майор от артилерията (от 1913), инспектор на въоръженията и началник на артилерията на Трета армия (1912—1913) с. 36.

 

Терезианум — военна академия за благородници, основана от Мария Терезия през 1746 г. във Виена. От 1918 г. до 1938 г. е реална гимназия, закрита след Аншлуса с. 23.

 

Тишев, Георги — мин. на вътрешните работи (1880) в кабинета на Др. Цанков с. 179, 180.

 

Тодоров, Георги (1858—1934) — военен деец, генерал-лейтенант, началник на Седма Рилска дивизия (1912—1913) и командир на Втора армия (1915) с. 156.

 

Томето — виж Тома Георгиев.

 

Тончев, Димитър (1858—?) — държавен и виден деец на Либералната партия. Подпредседател на IV Обикновено народно събрание (1886), мин. на правосъдието (1886, 1888—1891) в кабинетите на В. Радославов и Ст. Стамболов, председател на III Велико и V Обикновено народно събрание (1887—1888), мин. на търговията и земеделието (1894) в кабинета на К. Стоилов, мин. на обществените сгради (1899—1900) в кабинетите на Д. Греков. и Т. Иванчов, мин. на външните работи (1900—1901) в кабинета на Т. Иванчов и мин. на финансите (1913, 1918) в кабинета на В. Радославов с. 105.

 

Фердинанд I (Максимилиан-Карл-Леополд-Мари) Сакс-Кобург-готски (1861—1948) — немски принц, български княз (1887—1908) и цар (1908—1918). Подчинява външната политика на България на интересите на Австро-Унгария и Германия. Въвлича страната в Междусъюзническата война (1913) и на страната на Централните сили — в Първата световна война (1915—1918), през които България претърпява две национални катастрофи. Под натиска на народните маси и по искане на Съглашението абдикира в полза на сина си Борис III с. 7—14, 21—39, 41—42, 46, 49, 54, 55, 57, 59, 62, 63, 65, 68, 69, 72—73, 75, 77—107, 109, 110, 111, 113, 114, 116—140, 146, 148, 150, 151, 155, 157—161, 164, 165, 167, 177, 179, 180, 192— 194, 199—205, 207, 208, 210—225.

 

262

 

 

Фердинандов връх — виж Юмрукчал

 

Филип Егалите (Луи Филип—Жозеф) (1747—1793) — от фамилията на Орлеаните. Присъединил се към френската буржоазна революция през 1792 г., като гласува в Конвента за детронирането и осъждането на Людовик XVI. Загива на ешафода с. 25, 61.

 

Филип Тотю (1830—1907) — националреволюционер, войвода на чета. Привърженик на четническата тактика на Г. С. Раковски за освобождението на България. Преминава р. Дунав с хайдушки дружини, предвожда доброволческа чета в Сръбско-турската война (1876) с. 167.

 

Фичев, Иван Иванов (1860—1931) — военен деец, генерал-лейтенант, дописен (1898) и действителен (1900) член на БКД. Началник щаб на армията (1910—1914), основател на Военната академия в София (1912), взима активно участие в Балканската война. Мин. на войната (1914—1915) в кабинета на В. Радославов, пълномощен мин. в Букурещ (1921, 1923). Автор на трудове върху балканските войни, военната история и военната тактика с. 82, 212

 

Франценсбад — немското название на чехословашкия балнеологичен курорт Франтишкови Лазне с. 128

 

Хабсбурги — императорска династия в „Свещената Римска империя“ (1273—1806 с прекъсване) и в Австрийската империя (1804—1918). Потомци на Хабсбургите заемат тронове в Германия, Чехия, Унгария, Испания, Холандия и Австро-Унгария с. 207

 

Халачов, Иван — председател на Окръжния съвет във Велико-Търново, подпредседател на Народното събрание (1905—1907), мин. на обществените сгради (1907—1908) в кабинета на П. Гудев с. 39—43, 52, 174, 178. 225

 

Хамид — виж Абдул Хамид II

 

Хиршовата линия — ж. п. линията Цариград—Одрин—Белово, построена и експлоатирана от Компанията за източните железници на германския капиталист барон Мориц Хирш (1831—1896) с. 31

 

Хисаря — местност в Търново с. 55, 56

 

Цанков, Драган Кириаков (1828—1911) — обществен, политически и държавен деец от просветителското течение в освободителното движение, почетен член на БКД (1884). Привърженик на идеята за уния с католическата църква като противодействие срещу ...

 

 

[Previous]

[Back to Index]