ПЪРВА ГЛАВА
БЕЛОМОРИЕТО И НЯКОИ СТРАНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКА ЛИНИЯ
(октомври 1940 - април 1941 г.)
В края на тридесетте години се засилват българските надежди за мирна ревизия на Ньойския договор. Със започването на Втората световна война българското правителство полага усилия без едностранно определяне и без война да реши своите териториални и национални проблеми [1].
В досегашните изследвания по проблемите на външната политика на България през началния период на Втората световна война [2], Д. Сирков ги очертава в две основни тези. Според едната българското правителство следва политика на мним неутралитет, под прикритието на който съзнателно и целенасочено обвързва България с хитлеристка Германия. Това схващане, според Д. Сирков, се поддържа от мнозинството изследователи и е изложено най-последоватслно във второ преработено издание (1964 г.) на „История на България”.
Според другото схващане България наистина е следвала политика на мир, неутралитет и необвързване - така както публично с заявявало тогавашното българско правителство. Гледище защитавано от Н. Генчев [3].
Д. Сирков посочва, че полемика не се развива, но постепенно започват да се появяват публикации, които без да вземат отношение към изказваните гледища, излагат конкретния проблем, не дават ясно качествено определение на външнополитическата ориентация на страната. В някои трудове се прокрадват формулировки и от двете тези. В други публикации фактически започна да се възприема второто гледище [4].
В настоящото изследване нямаме за цел да се започва полемика. Постепенно нещата си идват на мястото. Пръв Н. Генчев напуска стандартното мислене от класово-паргийни позиции и се старае обективно да представи проблема. По-скоро ще се стремим да осветлим усилията на България за решаване териториалните неправди нанесени й от Ньойския договор и отражението на военнополитическите събития върху българската външнополитическа линия през есента и зимата на 1940/1941 година.
*
На 7 септември 1940 г. се подписва българо-румънският договор, с който се връща на България Южна Добруджа. Така първата част от външнополитическата програма на българското правителство е изпълнена. Остава да се върнат българските земи в Тракия, Македония и Западните покрайнини, като на този етап на преден план се извежда въпросът за Западна Тракия.
Въпросът за възвръщането на Западна Тракия с един от най-важните в „малко странното и специфично по характер турне на министъра на земеделието Иван Багрянов в Германия и Италия от 5 до 25 октомври 1940 г.” [5]. При срещата си с помощник държавния секретар Вайцзекер, Багрянов повдига въпроса за долините на реките Марица, Струма и Места, откъснати от българската територия чрез мирните договори. Повдигнат е и въпросът за долината на р. Вардар. Германският дипломат обаче само изслушва тези мотиви и не дава никакви конкретни обещания [6].
При посещението му в Италия по-открито изпъкват българските искания за ревизия на мирните договори. От друга страна, посещението с удобен случай за Мусолини и Чано да придобият „впечатление какъв прием ще получи в София поканата за участие във войната” [7] на Италия срещу Гърция. Италианските домакини са значително по-словоохотливи по предстоящите териториални промени на Балканите. Мусолини заявява, „че признава за безспорни българските права върху Западна Тракия” [8]. Министърът на външните работи граф Чано отбелязва, „че с Гърция щели да свършат за няколко седмици и България трябва да бъде готова и да използва случая и веднага от планините... да слезне на морето” [9]. По всяка вероятност Багрянов още от Рим предупреждава царя за поканата, която ще получи.
На 17 октомври 1940 г. цар Борис III получава от ръцете на Анфузо - личния пратеник на Мусолини, предложение за участие на България в предстоящата агресия на Италия срещу Гърция [10]. Писмото на Мусолини до цар Борис III е умело редактирано. „Реших да започна уреждането на сметките си с Гърция... Пред Вас и пред България се предлага историческият случай за реализиране на старата и справедлива аспирация за Егейско море ... не възнамерявам да влияя върху Вашите решения и да искам помощта на въоръжените Ви сили. Вие ще направите това, което Ви подскаже съзнанието и отговорността на цар и интересите на Вашия народ.” [11] В посланието се премълчава италианската заинтересованост от българското участие в акцията - излиза, че това участие се налага само от интересите на България [12]. В отговора си до Мусолини от 18 октомври 1940 г. цар Борис III дипломатично отклонява „поканата” за участие в италианската агресия на Балканите.
Същевременно градусът на напрежението на Балканите се увеличава. В информациите до Държавния департамент на САЩ, изпращани от района, се очертава „един несигурен отбранителен фронт в случай на италианско нахлуване в Гърция. Анкара постоянно изменяше решението си кога и при какви обстоятелства би се притекла на помощ на западната си съседка. На 12 октомври турският министър заявява, че Турция ще воюва ако бъде нападната” [13]. В същото време българската дипломация твърди, че България няма намерение да атакува Гърция, но ще иска с мирни средства да удовлетвори претенциите си за Егея [14].
Качествена промяна в обстановката на Балканите настъпва след 28 октомври 1940 година. Съсредоточените в Албания италиански войски извършват агресия срещу Гърция. Полесраженията на Втората световна война се пренасят на Балканите. Веднага се забелязват и първите нюанси в промяната на българската политика. „В срещата си с българския министър на външните работи Иван Попов на 31 октомври пълномощният министър на САЩ в София Ърл бе отново уверен, че българската външна политика спрямо съседите остава непроменена. Липсвала обаче предишната увереност в гласа на външния министър.
Попов не се осмелява да отговори на въпроса, възможно ли е германски части да преминат през българска територия по посока към турската граница и как ще реагира България. Надява се само, че засега подобна акция не се предвижда от германското командване.” [15]
Попов се „надява”, но на 12 ноември 1940 г. Хитлер издава Директива № 18 за завземане на Северна Гърция в случай на необходимост преминаване през България и заплашване по въздуха британските бази в Източното Средиземноморие. На първо време за операцията се отделят 10 дивизии [16].
Два дена по-късно българският посланик в Берлин П. Драганов отклонява предложението на Рибентроп България да заеме полагащото й се място в Тристранния пакт, като изтъква териториално-националните проблеми. Драганов напомня, че „България се намесва в Първата световна война, като има Западна Тракия. Снемането на искането за линията Мидия-Енос, призната от Лондонския мирен договор, не означава отказ от нея” [17]. Цар Борис III в стремежа си за решаване на териториално-националния въпрос подхожда предпазливо, възпиран от грешките на баща си и се старае да избегне едно евентуално ново злополучно съюзничество.
Изменената обстановка дава отражение и върху отношенията между балканските страни и на политиката на Великите сили спрямо отделните страни на Балканите. Албания е окупирана от италианските войски, а в Румъния от 12 октомври 1940 г. се настаняват немски войски. С агресията на Италия срещу Гърция по същество последната се определя към Англия. Неблагоприятното развитие на военните действия за Италия създава непредвидени затруднения на Хитлер. Това силно нарушава плановете му за подготовка на войната срещу Съветския съюз. В разговора си от 4 януари 1941 г. с Богдан Филов Хитлер изказва съжаление от създалата се обстановка - не са го питали и той е бил против тази акция [18].
Към това изявление на Хитлер трябва да се подхожда внимателно. От една страна, то може да се приеме за искрено, като се има предвид, че Мусолини е държал в тайна от Хитлер подготовката за война срещу Гърция, защото е знаел за резервите на Хитлер срещу преждевременни военни действия на Балканите. От друга страна, е съмнително Хитлер да не е имал информация за намеренията на Мусолини и подготовката на италианската армия за военни действия срещу Гърция. Нещо повече. „На 22 октомври кореспондентите на САЩ в Рим бяха уведомени от „висш служител” в германското посолство, че през седмицата Италия ще нападне Гърция; операцията щяла да бъде относително малка по мащаб и със задача да се провери „твърдостта” и „съпротивителната сила” на гърците.” [19]
В резултат на героичната борба на гръцкия народ се налага изменение на хитлеристките планове спрямо Гърция, особено след проваляне на италианската агресия. На 17 ноември 1940 г. Хитлер при срещата си с цар Борис III в Бергхоф го осведомява, че Германия възнамерява да нападне Гърция, като използва територията на България. На него му става ясно, че Италия не е в състояние сама да се „справи” с Гърция. Това създава нови трудности пред българската външна политика. Царят и българската дипломация трудно могат да спрат хитлеристките войски да преминат през България за война с Гърция и да проточват до безкрайност влизането на страната в Тристранния пакт.
Събитията от 17 до 25 ноември 1940 г. „са критична седмица в дипломатическата история на България. Тя започва с посещението на цар Борис при Хитлер, последвана от включването на Румъния, Унгария и Словакия в Тристранния пакт, от визитата на фон Папен в София (21 ноември), от съобщението на германски източници за предстоящата среща на Филов и Попов с Хитлер (22 ноември), от обявената мобилизация в Турция и накрая от пристигане на съветския пратеник в България”. [20] На 22 ноември посланикът на Германия в Турция фон Пален след срещата си с царя чрез посланика на Германия в София Рихтхофен информира подробно Рибентроп за водените разговори. Интерес представлява изложението на царя за реакцията на Съветския съюз от посещението му при Хитлер. „Няколко часа след неговото посещение при фюрера русите извикали неговия пълномощен министър и изглеждали доста в неведение относно намеренията на Германия спрямо България. Те му обещали границите според Санстефанския мирен договор и подкрепа на всички ревандикации по отношение на Румъния, Гърция и Югославия.” [21] Тази критична седмица завършва с пристигането в София на главния секретар на съветското външно министерство А. Соболев. За посещението му, при което Съветският съюз обосновава възобновеното си предложение за сключване на пакт за взаимопомощ, е писано немалко в нашата историография. Особено важно е уверението в 12-а точка, че ако се сключи този пакт, възраженията на Москва срещу встъпването на България в Тристранния пакт биха могли да отпаднат [22].
Интерес представлява донесението на Рихтхофен до Берлин от 26 ноември за посещението на Соболев в София. „Русия била готова да окаже на България всякаква помощ от военен и финансов характер. След това следва руското признаване на претенциите на България по отношение на Западна Тракия, а може би и на Източна Тракия. Следователно това уверение се различава от даденото неотдавна в Москва.” [23] Рихтхофен получава тази информация от министъра на външните работи Попов, пред когото Соболев е прочел декларацията на съветското правителство, след като я е изложил пред царя.
Наистина има различия, по-специално по териториалните въпроси, между това, което предлага съветската дипломация на Иван Стаменов, български пълномощен министър в Москва, и това, което прави А. Соболев в София. По всяка вероятност съветското правителство, за да отклони България от влизане в Тристранния пакт и да засили влиянието си в България, е решило да съдействува за разрешаване на българския териториален и национален въпрос на първо време с излаз на Бяло море.
Независимо че външнополитическата ориентация на цар Борис и българското правителство в значителна степен да е предопределена, те са изправени пред сложна дилема. Действията им не могат да се разглеждат изолирано, а по-скоро са резултат на външнополитическите усилия на България в следвоенния период за отхвърляне на Ньойския диктат и търсене на мирни средства за решаване на националните и териториални въпроси на страната.
При оценка на външнополитическите решения на цар Борис III и правителството на Б. Филов не може да не се вземат предвид от една страна, традиционното германско и отчасти италианско влияние в двореца. От друга страна, искреният стремеж към неутралитет в политиката на българските управляващи среди. Политиката на неутралитет е характерна за всички балкански страни. Те вървят по този път, но една след друга го напускат. Благодарение на геополитическото си положение успява да го извърви успешно до края на Втората световна война единствено Турция. Неутралитетът на всяка една от тези държави в зависимост от целите на външната й политика има своя специфика. За България през есента и зимата на 1940/1941 г. е характерен прогерманския неутралитет.
Именно тази прогерманска политическа ориентация паралелно с антисъветската обремененост пречат на цар Борис III и българските управници да извлекат от предложенията на съветската дипломация максималното за българските национални интереси. „Ако Хитлер - казва цар Борис на Н. Мушанов - недвусмислено ме заплашва с войските си, Сталин упражнява натиск чрез собствения ми народ. Но аз дори и по принцип не мога да разговарям за помощ от болшевиките... Соболевата мисия има само тоя резултат, че ме разколебава в решението ми да протакам въпросите с германците.” [24] Като отклоняват съветското предложение, цар Борис III и правителството на Филов все по-трудно могат да следват политиката на неутралитет, но полагат големи усилия за отсрочване влизането на България в пакта.
Единствената надежда за българската дипломация е Италия сама да успее да разгроми Гърция и по този начин България да остане извън конфликта на Балканите, като продължи политиката си на неутралитет. Все по-ясно става обаче, че Италия не може да постигне военен успех срещу Гърция.
ните и политическите кръгове в чужбина, включително и в Германия, очакват България да се възползва от създалата се ситуация и да предприеме военни действия срещу Гърция, за да си възвърне Западна Тракия [25]. От надеждите на тези кръгове и особено на италианските управляващи среди личи, че те не са вникнали достатъчно дълбоко в последователната външнополитическа линия на българското правителство.
Тази политика на българското правителство „позволява на Генералния щаб на Гърция да изтегли от границата с България пет дивизии, една бригада и четири полка и да ги прехвърли на албанския фронт” [26], което способствува за успешно контранастъпление на гръцките войски. То започва на 14 ноември 1940 г., като италианските агресори са отхвърлени от гръцка територия. При подготовката на второто италианско настъпление, което започва в началото на март 1941 г. правителството на Мусолини прави предложение българската армия да окупира Западна Тракия и да струпа на десния фланг на гръцката армия две-три дивизии. Срещу това Италия предлага със съгласието на германското правителство България да вземе и Солун, като бъдещата гранична линия да мине по р. Бистрица [27]. Тези предложения на Италия са продиктувани не само от военните й неуспехи, а и от недооценяването на външнополитическата линия на България. Българското правителство, вярно на своята политическа линия, отхвърля възможността чрез военна сила да си възвърне някои територии, но и никога не се е стремяло да заграби чужди земи. То не само категорично отказва военна подкрепа на Италия, но и заявява, че териториите към р. Бистрица са гръцки земи, за които България не претендира [28].
Последователността на българското правителство в търсенето пътища за възвръщането на Западна Тракия и за решаване на териториалните неправди спрямо нея без участие във военни операции не е отчетено от управляващите среди в Гърция и от гръцкия Генерален щаб. Тяхната оценка на обстановката на Балканите дава отражение върху концепцията им за водене на войната. Гръцкото държавно и военно ръководство се оказва изключително недалновидно и като разглеждат България като най-вероятен и единствен балкански агресор срещу Гърция [29].
В крайна сметка отказът на България да се възползва от италианско-гръцката война, за да си възвърне Западна Тракия, облекчава гръцката армия по отношение на отбраната от север. Не без значение е и фактът, че в първите дни на нападението на Италия срещу Гърция не България, а Югославия е тази, която планира да заграби територии, този път от Гърция. И в съвременната гръцка историография се подчертава, че още в началния период на войната на Италия с Гърция, югославското правителство разглежда възможността да завладее Солун и околностите му [30].
Италианското военно аташе в София по поръка на италианското главно командване многократно се среща с военния министър и началника на щаба на българската войска с искане да се предприемат военни действия на българо-гръцката граница, за да бъдат оттеглени гръцките сили от албанския фронт и да се облекчи италианската армия [31]. Въпреки италианския натиск българското правителство и Щабът на войската не променят становището си. Неучастието на Българиявъв войната срещу Гърция обективно подпомага гръцкия народ и е един от външните фактори, които улесняват героичната му съпротива.
В същото време се засилват опитите на Англия за неутрализиране и отклоняване на България от влизането й в Тристранния пакт. Възприемането на английските внушения би довело до изправяне на България срещу Германия. Цар Борис III обаче не разполага с военни средства, за да възпре 12-а немска армия. Хитлеристките дивизии биха нахлули в България за война срещу Гърция през пролетта на 1941 г. с или без негово съгласие. Ако откаже, означава война с Германия, запазване на версайската система на Балканите - оставане под робство на българите във Вардарска Македония и Западните покрайнини, проливане на българска кръв за Гърция, заграбила български земи с диктатите в Букурещ и Ньой. Съгласието дава възможност, ако България не може да остане неутрална, поне да е извън сферата на военните действия, да не участва пряко в тях и по договорен път да осъществи национално-териториалните си аспирации.
Българското правителство неведнъж се сблъсква с отрицателното становище на Англия към българските териториални претенции особено що се отнася до излаз на Бяло море [32]. Поради това английската политика няма изгледи за успех.
Германия все повече засилва натиска си към България за присъединяването й към пакта. Колкото повече германски войски се съсредоточават в Румъния, толкова повече се увеличава и германският натиск.
След съсредоточаването на около 500 000 германски войски в непосредствена близост до България - в Румъния, и след разполагането на германски танкови части в Северна Добруджа (многократно искано от българското правителство с оглед на осигуряването на страната откъм Съветския съюз) българските аргументи за безопасността на страната загубват тежест [33]. Позицията на Германия обаче по това какво предвижда да отстъпи на България след присъединяването й към пакта все още е неясна и неопределена.
Нов етап в борбата за присъединяване на България към Тристранния пакт започва със срещата на Филов с Хитлер и Рибентроп на 4 януари 1941 г. в Оберзалцбург [34]. В разговорите Хитлер, като предлага излаз на България на Егейско море, се стреми да спечели за плановете си българския министър-председател. Тази териториална придобивка, казва той, би допринесла за вътрешното укрепване на режима в България [35]. На тези обещания обаче Филов отговаря с по-нататъшни искания, като засяга Македонския въпрос и изразява загриженост относно слуховете, че Югославия щяла да получи Солун. По тези въпроси Филов не получава ясен отговор, но и Хитлер, от своя страна, не можа да „откопчи” от министър-председателя точна дата за присъединяването на България към Тристранния пакт [36].
В България се обсъждат подробно водените от Филов разговори. Най-после правителството възлага на Драганов да заяви в Берлин териториалната цена, което би улеснило вземането на решение за присъединяването на България към пакта, а именно конкретното обещание от страна на правителството на Райха да удовлетвори българските претенции в Беломорието [37]. След срещата с държавния подсекретар Вайцзекер на 18 януари 1941 г. Драганов пристига в София и съобщава, че германците били съгласни „да ни се отстъпи Беломорска Тракия от Марица до Места, както и да изпратим двама генералщабни офицери да преговарят по военните условия за гарантиране на нашата сигурност” [38]. Това обаче не решава българския териториален въпрос в Беломорието.
Германският натиск все повече се засилва. На Рихтхофен му е наредено да не приема никакви български уговорки. Той трябва „да не оставя никакво съмнение относно това, че решението на правителството на Райха е неотменно (преминаване на германски войски през България за война с Гърция - бел. Д.Й.) и че необходимите за това военни заповеди вече са отдадени” [39]. В случай че българското правителство продължава да прави уговорки, Рихтхофен е инструктиран „незабавно да изтъкне с най-голяма настойчивост сериозните последици, които биха могли да произлязат непосредствено от това за България и за нейната сегашна и бъдеща политическа позиция” [40].
Независимо от това, че в резултат на германския натиск везните на българската външнополитическа дейност силно накланят към Тристранния пакт, не се изоставят стремежите на българското правителство за търсене на нови пътища за неучастие на България във войната или в крайна сметка за проточване и отлагане подписването на пакта. Последен опит се прави с изпращането на 21 януари 1941 г. на българска военна делегация за преговори в щаба на фелдмаршал Лист. Делегацията се води от генерал-майор В. Бойдев, командващ въздушните войски. В нея влизат полковник Ив. Попов - началник на оперативното отделение в Щаба на войската, подполковник Ив. Николов - началник на снабдителното отделение, майор Г. Генчев от разузнавателното отделение и поручик Ив. Антонов - адютант преводач от Въздушните войски. Делегацията получава инструкции на 18 и 19 януари 1941 г. в Министерския съвет от министъра на войната генерал Т. Даскалов и от министъра на външните работи Ив. Попов [41]. В инструктажа в отделни моменти взимат участие и Б. Филов, българския пълномощен министър в Берлин П. Драганов и генерал Хаджипетков - началник на щаба на войската [42]. Важно е да се отбележат някои моменти в подготовката на делегацията и резултатите от разговорите с германците. Инструктажът започва с четене и обсъждане въпросите, които ще се поставят на германците и по които делегацията ще иска да води преговори.
Генерал Даскалов поставя като първи и най-важен въпроса как ще се осигури ненамесата на България във войната. Именно по „ненамесата” се появяват големи разногласия [43]. Даскалов и особено министърът на външните работи Попов, както и Драганов смятат, че трябва да се търсят пътища за запазване на неутралитета и за избягване включването в Тристранния пакт. Те искат именно такава позиция да се отстоява от делегацията. От друга страна, Б. Филов, известен с прогерманските си настроения, настоява да не се захващат толкова за „ненамесата”, още повече че с „германците е уговорено и че те не искат от България военна помощ, а не че изобщо няма да се ненамесваме [44].
Отчитат се последиците за страната в случай, че двете воюващи армии - от север германската и от юг английската и гръцката, подкрепени евентуално от турската, - се срещнат на българска територия. Пред българското правителство стои въпросът или доброволно да пусне през страната да премине 12-а германска армия, или тя насилствено да нахлуе в България.
На 20 януари царят извиква във Варна Б. Филов, Ив. Попов, Т. Даскалов и П. Габровски и разискват върху инструкциите, дадени на делегацията, след което царят лично приема нейните членове [45]. Взема се окончателното решение, макар и по принуда, че Тристранният пакт трябва да се подпише, без да се дава военна помощ за Германия [46].
Делегацията заминава за Педял в Румъния с определено схващане за това, какво ще преследва и към какво ще се стреми по време на преговорите. А то е: да уточни плановете на германското командване за използване на съсредоточената в Румъния 12-а армия и да напомни на командването на тази армия, че България е неутрална страна и с оглед задълженията й като такава, не може да допусне преминаването на чужди войски през нейна територия за нападение на трета страна, като подчертае, че страната ще отстоява неутралитета си и не ще се намеси в подготвяната от Германия война срещу Гърция [47].
На 22 януари 1941 г. вечерта делегацията пристига в щаба на 12-а армия и веднага е представена на нейния командващ фелдмаршал Лист. На протоколния разговор Бойдев излага българската позиция за отлагане влизането в пакта. Обосновава я със затрудненията по превъоръжаването на българската армия и поставя редица условия за военната сигурност на страната. В отговор фелдмаршал Лист задава риторично въпроса: „А ако ние преминем през страната ви без вашето съгласие, което може да стане? Щом няма друг изход?” Естествено генерал Бойдев не отговаря директно [48].
На 23 януари е първото заседание от преговорите между двете делегации. От германска страна участвуват началникът на щаба на 12-а германска армия генерал Грайфенберг, полковник Кюхлер - началник на оперативния отдел, полковник Шъонебек - германски въздушен аташе в София. Обстановката в това първо заседание никак не е ведра. Чувствува се напрегнатост и нервност.
Генерал Грайфенберг посреща хладно българската делегация. Първият въпрос, който задава, е: „За какво сте дошли при нас?” [49] Независимо от тягостната обстановка генерал Бойдев отговаря изчерпателно в духа на получените указания. Реакцията на генерал Грайфенберг е много по-остра и безцеремониа. Без да скрива раздразнението си и с видимо недоволство и учудване, пита „защо по тези въпроси, които интересуват българската делегация се отнасят към щаба на 12-а армия, когато те са от компетенцията на германското правителство и германското главно командване” [50] При така очерталата се конфронтираща обстановка остава самооправдателния и благосклонен призив на военния министър генерал Т. Даскалов: „По-добре да минат като приятели, отколкото като неприятели. Нито можем да ги спрем в изпълнение на техните планове, нито ще имаме полза от едно противодействие, нито пък ще помогне някои.” [51]
Интересно е да се анализира защо българското правителство изпраща военна делегация в щаба на 12-а германска армия. Царят и правителството след продължително лавиране с цел да запазят прогерманския си неутралитет вече са склонни да приобщят страната към Тристранния пакт, но полагат усилия да избегнат военното сътрудничество. Именно към това са насочени усилията на българската делегация в Предял. Главното е да се запази страната да не стане място на полесражение на евентуален балкански фронт между воюващите групировки. Още повече че и Грайфенберг ясно и недвусмислено потвърждава, че съсредоточената в Румъния германска армия ще премине през р. Дунав и България за война срещу Гърция. На това категорично изявление от немска страна генерал Бойдев не се поколебава да заяви, че България е неутрална страна и не желае да допусне преминаването на чужди войски през територията си за нападение срещу трета държава [52]. Генерал Грайфенберг изразява учудването си, че може и да се помисли от българска страна, че „нашето нежелание да ги допуснем” може да отмени действията на 12-а армия, на която е поставена определена стратегическа задача от германският върховен главнокомандващ Хитлер. Подчертава, че армията вече изпълнява поставената й задача и никой не може да отмени преминаването й през България [53]. На българската делегация при така създалата се обстановка не остава нищо друго, освен да се стреми при понататъшните преговори да осигури колкото се може по-леки условия за преминаването на немските войски през България. Независимо от това генерал Бойдев веднага уведомява военния министър генерал Даскалов за хода на преговорите. Реакцията от София е бърза. Разпорежда се, без да се приключват преговорите, делегацията да се върне в София на доклад пред Министерския съвет.
Цар Борис III и българското правителство правят последни отчаяни усилия да продължат прогерманския неутралитет. Трябва да вземат съдбоносно решение с твърде ограничена практическа възможност за избор на правилна посока [54]. Българските управляващи среди се стремят да осигурят в кръга на възможното по-благоприятни условия за страната при преминаването на германските войски през нея. Те не стигат изведнъж и случайно до този избор. В резултат на методично и последователно използване формите на икономическо, политическо и идеологическо въздействие дипломацията на Третия райх в началото на 1941 г. вече съумява да измени някои от главните принципи на българската външна политика [55].
При така създалата се обстановка в Предял усилията на българското правителство се насочват да осигурят безопасността на страната преди всичко откъм Турция при предстоящото навлизане на немските войски в България. Усилията на българската военна делегация при повторния й инструктаж се насочват по същество именно към тази цел. Това е и главното съдържание на протокола, подписан на 2 февруари 1941 г. „във връзка с евентуално преминаване на германските войски през България и употреба на последните срещу Гърция и евентуално срещу Турция, ако последната се намеси във войната” [56]. Въпроси за отстъпване на територии от Тракия и Македония не се засягат по време на водените преговори и не фигурират във въпросния протокол.
Териториалният въпрос заедно с други въпроси правителството на Филов поставя в заявление чрез Драганов в Берлин, дублирано на 8 февруари 1941 г. чрез Рихтхофен в София. В него се посочва, че „българското правителство разчита, че декларацията по териториалния въпрос, която бе направена устно от господин държавния подсекретар фон Вайцзекер пред българския пълномощен министър в Берлин, ще бъде потвърдена писмено в едно тайно приложение към пакта” [57].
Българското правителство е принудено да отиде към подписване на пакта, без да е сключило с германското правителство писмена договореност за връщане на Беломорието на България. Всичко е в сферата на устни обещания, които не са „облечени” в писмен двустранен документ.
Искането на българското правителство за оказване на немска военна помощ при „евентуално преминаване на германските войски през България” е резултат на реална оценка на съотношението на силите между българската войска и нейните евентуални противници, които по сведения на българското командване към началото на 1941 г. разполагат със 179 дивизии, като очаква 71 от тях да действуват срещу България. От 54-те дивизии на Турция 29 са дислоцирани в Източна Тракия за евентуални военни действия срещу България. Независимо от това, че Гърция воюва с Италия и вече е изхвърлила италианските нашественици от своя територия, тя е определила седем съединения да воюват при нужда срещу България. В Близкия изток англичаните са съсредоточили 30 съединения, от които 20 се намират в Сирия, Палестина, Египет и Киринейка с разчет да действуват при разширяване на конфликта на Балканите. Въпреки че хитлеристка Германия води активна политика за приобщаването на Югославия към Оста, близо една трета от югославските дивизии (11 от общо 36) са съсредоточени на общата ни граница. Румъния е в Тристранния пакт и въпреки това държи 4 съединения на българско-румънската граница в Добруджа и се опитва да повдига въпроса за корекция на границата с България [58].
При това обкръжение българското правителство оценява, че главната опасност за България е от Турция. Спрямо нея се води особено активна политика, както от Германия, така и от Англия, САЩ и Съветския съюз. Позицията и политическата линия на Турция заема важно място в подготовката на балканската операция на Вермахта.
Мерките на българското правителство и Щаба на войската за обезопасяване от страна на Турция не са без основание. След подписването на протокола в Предял немското командване изисква от България да усили войските си на турската граница [59]. То не изключва агресията на Турция в посока към Пловдив с крупни сили - около 15 дивизии, само в първи ешелон [60].
Неслучайно въпросът за опасността от Турция и осигуряването на отбраната на българско-турската граница се обсъжда обстойно в Предял. Организира се и взаимодействието между българската войска и немската 12-а армия в случай на евентуална агресия от нейна страна. Немското командване се задължава да вземе необходимите мерки с достатъчно германски сили да разгроми турската армия и да я отхвърли, без да допуска продължителна отбрана от страна на българската войска [61].
Дипломацията на хитлеристка Германия все пак съумява да постигне Турция и България да започнат преговори в Анкара, които завършват с подписването на обща декларация и на 17 февруари тя е публикувана едновременно в София и Анкара. Американската легация в София определя точно значението на подписаната в Анкара декларация, която намалява опасността от война между Турция и България и улеснява преминаването на германските войски през България [62]. Това е успех за немската дипломация. Вермахтът се стреми в кратки срокове да приключи военните си действия на Балканите, с което да осигури южния си фланг. Главните му усилия са за развръщането на ударната си групировка по план „Барбароса” за агресията си срещу Съветския съюз.
Така план „Барбароса” се поставя в зависимост от операцията „Марита” (действията на Балканския полуостров), по-точно от срока на нейното завършване [63]. Операция „Марита” немското командване трябва да проведе със силите на 12-а армия, като първоначално предвидените за участие в операция „Марита” са 12 пехотни, 4 танкови и 1 моторизирана дивизия и 2 усилени пехотни полка, което се равнява всичко на 18 дивизии. При създалата се обстановка обаче немското командване отчита, че тези сили, ако не бъдат привлечени на изток, не може да се разчита на успех при операция „Барбароса” [64].
По разчета на план „Барбароса” в Румъния остават 6 дивизии, като в България влизат първоначално 10, а след това още 2 дивизии - всичко около 380 000 войници за участие в операция „Марита” [65]. Първоначално определените немски войски се увеличават допълнително с две дивизии, защото цар Борис III не се съгласявала се включат български части в акцията на Вермахта срещу Гърция [66]. В българските среди не се забелязва и не се проявява авантюризъм, включително и при тази обстановка. Нито в политическите среди, нито във военното ръководство се чертаят планове чрез пряка военна сила й война с Гърция да се присъедини Западна Тракия към България. Българското държавно и военно ръководство не проявяват реваншизъм. Това не пречи на управляващите среди и на царя, след като България се ориентира към Тристранния пакт, да претендират за всички български земи в Беломорието, за които България воюва в три войни.
На 1 март 1941 г. след подписването от България на Тристранния пакт Рибентроп и Чано един след друг предават на Б. Филов писма, в които се излагат становищата на Германия и Италия, че при уреждането на балканските граници се признава на България излаз на Бяло море, приблизително от устието на р. Струма до устието на р. Марица [67]. С това не се удовлетворяват стремежите на българското правителство да се сключи тайно споразумение към пакта за българските териториални искания.
България подписва Тристранния пакт преди всичко под натиска на Германия, без да е успяла да обезпечи териториалните си стремежи, а се задоволява с „предадените писма”, които нямат договорна сила. На този етап териториите западно от р. Струма и Солун Хитлер обещава на Югославия след влизането й в Тристранния пакт. Излаз на Бяло море и предаването на Солун е едно от условията, поставено от югославските управляващи среди за влизането на страната в Тристранния пакт [68].
Немското командване е насочило своите усилия на изток и се стреми колкото се може по-малко сили и средства да ангажира за операция „Марита”. Вермахтът бърза, времето го „притиска” с оглед на съсредоточаването на групировката по съветската граница. В началото на март, когато предните части на германските пехотни дивизии са достигнали българско-гръцката граница, Вермахтът все още няма ясна концепция докъде да се разпростре операция „Марита”. Още на 5 декември 1940 г. на съвещание при Хитлер е разгледано положението на Балканите и е обсъден планът „Марита”, чието изпълнение трябва да започне в началото на март. На 13 декември с Директива № 20 планът е утвърден от Хитлер. Целта на операцията, поставена в директивата, е била да се достигне някъде до Бяло море [69].
Така формулираната цел през декември 1940 г. не отговаря на оперативната обстановка на Балканите през пролетта на 1941 г. Още повече че България не само че не подкрепя Италия във войната й с Гърция, но отказва и на Германия да вземе участие в операция „Марита”. Всичко това дава негативно отражение върху българско-германските военни отношения. Тъй като се закъснява с изпълнението на план „Марита”, Хитлер е принуден да измени първоначалната цел на операцията.
На 17 март 1941 г. той взема ново решение - операция „Марита” да продължи до изтласкването на английските войски от гръцката суша, включително и от Пелопонес, като в операцията участвуват и италиански войски [70]. Въпреки решението на Хитлер немското командване закъснява с внасянето на яснота по водене на операцията [71].
В същото време гръцкото командване отчита опасността от немско нахлуване от територията на България и увеличава на шест дивизиите си на българско-гръцката граница [72] Към края на март е прехвърлена още една дивизия, като общата численост на войските срещу България съсредоточени в Източна Македония достига около 160 000 души. В същото време на гръцко-югославската граница са оставени само засилени гранични части с около 20 000 души [73]. В Гърция се взимат мерки за евакуация от Западна Тракия и се извършва подготовка за съпротива [74]. В началото на март гръцкото командване изтегля войските си от Западна Тракия, като остава по българско-гръцката граница войски, колкото да я прикриват, но не и да я отбраняват. Храната на гръцките войници в Западна Тракия е колкото да им стигне до 15 март, като очакват дотогава България да предприеме нападение [75].
Населението в района е изключително тревожно, особено в градовете. Всички по-влиятелни и богати гърци се изселват [76]. Изнасят се ценните вещи и всичко, което може да се евакуира. Същевременно гръцките власти вземат мерки срещу малцинствата в района, като интернират на островите тези, които не скриват симпатиите си към България и които са с българско национално съзнание. Това е продиктувано от проявеното задоволство на българите и на преобладаващата част от мюсюлманите в района, че се вижда краят на гръцкото владичество [77]. Гръцките власти и гръцкото командване нямат доверие на мюсюлманите в района и събират оръжието на всички мобилизирани в армията мюсюлмани. Те носят службата си без оръжие [78].
Гръцките власти и гръцкото командване организират планомерна евакуация на имуществото и материалните ценности от района. До началото на април, когато се очаква германската агресия, те планират да евакуират всичко включително и дребния добитък [79]. Паралелно с евакуацията от района гръцкото командване предприема мерки за организиране на отбраната. То има концепция за нея, която предвижда прикритие на страната главно от север. В основата на схващането за воденето на отбраната лежи изградената укрепена линия „Метаксас”, която е по-добре развърната по Беласица планина и Рупелското дефиле. През март 1941 г. гръцкото командване предприема допълнително инженерно оборудване, бетонни и дървено-землени укрепителни съоръжения по старата българско-гръпка граница по долината на р. Места, като стига до Бяло море [80].
Организацията на отбраната и предприетите мерки в района показват, че Гърция не възнамерява да отбранява Западна Тракия преди всичко от оперативно-стратегическо естество. Не е издържано да се организира отбраната на цялата българско-гръцка граница. Успехът при водене на такава отбрана при създалата се оперативно-стратегическа групировка за Гърция е нищожен.
Гръцкото командване не извършва преднамерено отстъпване от Западна Тракия и от Македония. Адмирал П. Констас посочва, че подобно оттегляне би довело до естествено пораждане на проблеми сред населението от тези райони, които тогавашното правителство искаше на всяка цена да избегне [81].
Независимо от това извършената планомерна евакуация на имуществото и материалните ценности от района пораждат „проблеми сред населението”, от които гръцкото правителство се опасяваше.
Очевидно е, че гръцкото правителство е хранило опасения от евентуална ревизия на наложените след Първата световна война мирни договори. То не е искало да застане в положение на доброволно оттеглило се от района със спорна историческа съдба. Впоследствие се разбира, че на владението им се е гледало и като на предпоставка за териториални претенции в северна и източна посока. На 4 юли 1941 г. председателят на правителството Е. Цудерос изпраща меморандум до крал Георг. По това време те вече се намират в емиграция.
В меморандума, който е по същество правителствена програма, са изложени основите на външната политика на правителството, „националните искания”, които Гърция трябва да издигне, и средствата за реализирането на тази политика. В основата на документа стоят „националните искания”, т.е. онези териториални придобивки, които Гърция трябва да си осигури след завършването на войната. В тях са включени Северен Епир, Додеканезите, Кипър, „регулирането” на гръцко-българската граница, „засилването” на гръцко-югославската граница в посока на Гевгели. Предвижда се, в случай че Турция следва до края на войната враждебна политика спрямо Англия, да се положат усилия за присъединяването на Източна Тракия към Гърция и за превръщането на Цариград в свободна държава с гръцко участие в управлението й [82].
С оглед на предстоящите задачи българското командване и Щабът на войската вземат мерки за повишаване боеспособността на армията. Специално внимание се отделя за укрепването на моралното състояние на войските, на дисциплината и на сглобеността на полковете и дивизиите и преди всичко на тези, които прикриват границата. Вземат се мерки за подобряване състава на войниците в съединенията и частите, които охраняват границата. През февруари и началото на март се изготвят списъци на „неблагонадеждните” лица. Провеждат се мероприятия за повишаване на бдителността и опазване на тайната. Засилва се борбата срещу чуждото влияние и особено на комунистическата пропаганда [83].
България прикрива цялата си южна граница. Охраната на българско-гръцката граница от 19 февруари 1941 г. е поета от 2-ра армия в състав 7-а и 10-а пехотна дивизия и 21 -ви усилен пехотен полк [84]. Втора пехотна дивизия, която дотогава е на българско-гръцката граница, е изтеглена и придадена на прикриващата групировка срещу Турция. Мястото й се заема от 7-а пехотна дивизия. Към края на март 1941 г. с оглед подготовката на Германия за агресия срещу Гърция и плана на командването на 12-а германска армия за пробив на укрепената линия „Метаксас” в района на Рупелското дефиле 7-а пехотна дивизия е изтеглена от Струмското и Местенското направление и на нейно място остава само 2-ра гранична бригада [85]. В същото време немски офицери усилено разузнават укрепената линия „Метаксас” и избират участъка за пробив [86].
В страната правителството на Б. Филов води пропаганда с оглед предстоящата агресия на Германия срещу Гърция и вероятните действия на българската армия за влизане в онази част от Беломорието, която се предвижда да бъде отстъпена на България.
На 6 април 1941 г. Германия напада Гърция. Укрепената линия „Метаксас” не оправдава надеждите, които й се възлагат. Чрез обхода й немските войски на 9 април достигат Солун. Същия ден с разрешение на гръцкия генерален щаб командващият армейската група „Източна Македония” генерал Бакапулос подписва акта за капитулация, по силата на който войските, отбраняващи Беломорската област на изток от р. Вардар, преустановяват съпротивата си и са разоръжени от германците без да бъдат отвеждани в плен [87]. С освобождаването на гръцките военнопленници Хитлер се стреми да създаде благоприятна за Германия обстановка и настроение сред гръцкия народ.
На 17 април хитлеристките съединения проникват в Тесалийската равнина. На 20 април командирът на армейската група „Западна Македония” генерал Чолакоглу и командирите на корпуси от армейска група „Епир” генералите Бакапулос и Демистихас без съгласието на правителството и на главното командване подписват капитулацията на подчинените им войски [88]. На 23 април кралят и правителството на Гърция напускат Атина и се установяват на остров Крит. Четири дни по-късно, на 27 април, хитлеристките войски влизат в Атина. До края на месеца овладяват цяла континентална Гърция.
Съпротивата на гръцката армия по същество е сломена, а в Северна Гърция такава не съществува.
*
С присъединяването на България към Тристранния пакт в началото на 1941 г. цар Борис III и българското правителство определят страната към една от воюващите групировки. Решаваща роля за това изиграва непосредственият военен и дипломатически германски натиск. При така създалата се обстановка българските управници се стремят да решат българския териториален и национален въпрос. При преследването на тези цели те не допускат пряко участие на българската армия в агресията срещу Гърция. Царят и българското правителство се подготвят след разгрома й от Германия да върнат Беломорието към България. В крайна сметка те избират подход, основаващ се на германската военна мощ за решаване на българския териториален и национален въпрос.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Повечето от проблемите на външната политика на България в навечерието и в началния период на Втората световна война са изследвани от българската историография, което дава възможност за обобщения: М и х о в, М. Борбата на СССР за предотвратяване на хитлеристката агресия на Балканите по време на Втората световна война. - Военноисторически сборник, 1954, № 1; С т е ф а н о в, Г. Външната политика на България от началото на Втората световна война до присъединяването към Тристранния пакт 1939-1941. - Годишник на СУ, Юридически факултет, т. 49, 1958; М а ш е в, Д. Прогерманската ориентация на българското правителство в навечерието на Втората световна война, Пак там, т.55, кн. I, 1964; Г е н ч е в, Н. Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война (септември 1938 - септември 1939 г.) - Годишник на СУ, Фил.-исторически факултет, т. 59, кн. З, 1968: същият: Външната политика на България през началния период на Втората световна война (1939-1941) - Пак там, т. 63, кн. З, 1971; С и р к о в, Д. Към въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. - В: Българско-германски отношения и връзки, т. I, С; 1972: същият: Външната политика на България 1938-1941, С., 1979: Т о ш к о в а, В. Присъединяването на България към Тристранния пакт. - Исторически преглед, 1969, № 4; същ ат а: България и Третият райх 1941-1944 (Политически отношения). С., 1975, с. 17-60; същата: България в балканската политика на САЩ 1939/1944, С., 1985, с. 43-100; И в а н о в. И. Присъединяването към Тристранния пакт - едно съдбоносно решение на българските монархофашистки ръководители. - Военноисторически сборник, 1969, №6; Д и м и т р о в, И. Българо-италиански политически отношения 1922-1943, С., 1976, с. 239-407: същият: Англия и България (1938-1941), С, 1983; Х р и с т о в. Х. Външната политика на България в навечерието и началото на Втората световна война: - В чест на академик Д. Косов. Изследване по случай 70 години от рождението му. С., 1974; М а р к о в, Г. Историческият опит и вземането на външнополитически решения от българските управляващи кръгове (септември 1939 - февруари 1941 г.). - Историческата наука и съвременност. С., 1987: С п а с о в, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934-1944, С., 1987.
2. Обобщен историографски обзор на литературата за политиката на България в навечерието и началото на Втората световна война виж: Г е н ч е в, Н. Българско-германски дипломатически отношения (1938-1941). В: Българско-германски отношения и връзки, т. 1, С., 1972; Д а н е в а – М и х о в а, Х. Историография на международните отношения на България през XX ч. - Проблеми на българската историография. С.. 1973. с. 465-472; Т а ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 7-12; К о с т о в а, Е. Българско-германските отношения в съвременната българска историография. - В: Българско-германски отношения и връзки, т. 1. С., 1972, с. 581-584: С и р к о в, Д. Външната политика на България 1938-1941, С., 1979, с. 5-8: М а р к о в. Г. Историческият опит и вземането..., с. 155.
3. С и р к о в, Д. Външната политика на България..., с. 6- 7.
5. С и р к о в, Д. Външната политика на България.... с. 249
6. С и р к о в. Д. Външната политика на България..., с. 252.
7. Д и м и т р о в. И. Българо-италиански..., с. 383.
9. С и р к о в, Д. Външната политика на България..., с. 253.
10. Д и м и т р о в, И. Англия и България.... с. 177.
11. Д и м и т р о в, И. Българо-италиански..., с. 384.
13. Т о ш к о в а, В. България в балканската политика..., с. 76.
15. Т о ш к о в а, В. България в балканската,.., с. 78; Си р к о в, Д. Външната политика..., с. 254.
16. Hitlerweisungen fur die Kriefuhrung 1939-1945. Frankfurt am Main, 1962, S. 68-70.
17. М а р к о в, Г. Историческият опит и вземането..., с. 172.
18. Ф и л о в, Б. Дневник. С., 1986, с. 206.
19. Т о ш к о в а, В. България в балканската..., с. 77. Въпросът дали Хитлер е знаел за агресията се засяга и от Д и м и т р о в, И. Българо-италиански..., с. 397-398, където той прави заключение, че „ръководителите на Третия райх разполагаха с достатъчно информация и стига да желаеха можеха да спрат войната “.
20. Т о ш к о в а, В. България в балканската..., с. 84.
21. Politischs Archiv des Auswartigen Amtes (PA. AA) – Bonn, Bestand Unterstaatsekretar, Aktenband 11, Akten betreffend Bulgarien, November 1940 – Juni 1941, Bl. 311583; Bestand Wiehl, Aktenband 516, Akten betreffend Bulgarien, Dezember 1939 – September 1941. Bl. 467939. Телеграфически доклад от 28 ноември 1940 г. на германския пълномощен министър в София до министъра на външните работи в Берлин за отношенията между България и Съветския съюз. Документ № 585: „На 26 ноември Молотов извикал българския пълномощен министър при себе си... той изразил готовността на Русия да задоволи териториалните искания на България. Между това посредством написани поръка позиви тук тази сутрин стана известно предложението на Русия за сключване на пакт за взаимопомощ, за готовността й да подкрепи „ връщането на Одрин до линията Енос-Мидия и Западна Тракия, включително Дедеагач, Драма и Кавала. “
22. М а р к о в, Г. Историческият опит и вземането..., с. 174.
23. PA. AA., Bestand Wiel, Bl. 467939; С п а с о в, Л. Българо-съветски дипломатически..., с. 120. По-подробно за политиката на СССР и присъединяването на България към Тристранния пакт вж. Пос. съч., с. 114-134.
24. Цит. по: С п а с о в, Л. Българо-съветски дипломатически..., с. 125.
25. Г а л ь д е р, Ф. Военный дневник, т. 2, М., 1969, с. 207.
26. S t e r e j, P. Sunergasia twn boulgarwn kai ellhnwn antijasistwn ston B Pangkosmio polemo. Zumposio gia thn Istoria tiV eJnikhV AntistashV, AJhna, 1984, sel. 136.
27. ЦДИА, ф. 935, оч. 2, а.е. 1, л. 362.
29. Щ е р е в, П. Офицерският корпус в политическия живот на Гърция 1940-1967 г.. С., 1986, с. 42-44.
30. K w j o V, E. Suncronh Makedonia. To makedoniko zhtuma sthn epoch maV. - В: Makedonia (4000 hronia ellhnkhV isstoria kai politismou), AJhna, 1982, sel.505.
31. ЦДИА, ф. 1077, оп. 1, а.е. 1, л. 70-71.
32. PA. AA. Bestand Staatsekretar, Band I, Bl. 242625; Д и м и т р о в, И. Англия и България..., с. 168, 171, 175.
33. Fabry, W. Balkan-Wirren. 1940-1941. Darmstadt, 1966, S. 84
34. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 200.
35. H o p p e, H.-S. Bulgarien Hitlers eigenwillger Verbundeter. Eine Fallstudie zur nationalsozialistischen Sudosteuropapolitik, Stuttgart, 1979, S. 109.
37. Ф и л о в, Б. Дневник..., с. 213.
39. PA. AA. Bestand Handakten Ritter. Akten betreffend Bulgarien. Aktenband 1-2 (1940-1942), Bl. 281637.
41. ЦДИА, ф. 1077, оп. 1, а.е. 1, л. 72.
42. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 229.
44. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 230.
45. ЦДИА. ф. 1077. оп. 1, а.е. I. л. 74: Ф и л о в. Б. Дневник, с. 230
46. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 231; Д и м и т р o в, И. Англия и България..., с. 217.
47. ЦДИА, ф. 1077. оп. 1, а.е. 1, л. 72-73.
48. ЦВА, ф. 040. оп. 1, а.е. 1. л. 324.325.
49. ЦДИА. ф. 1077, оп. 1, а.е. 1. л. 76
51. ЦВА, ф. 015, оп. I, а.е. 1, л.8; М а р к о в, Историческият опит и вземането на..., с. 1.78.
52. ЦДИА, ф. 1077, оп. 1, а.е. 1, л. 77
54. Относно алтернативни възможности за политически решения от цар Борис III и българското правителство вж. Г е н ч е в, Н. Българско-германски дипломатически отношения (1938-1941 г.). - В: Българско-германски отношения и връзки, т. I, С., 1972, с. 416-432: Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 44-46; Д и м и т р о в, И. Българско-италиански..., с. 401-402; същият: Англия и България..., с. 236-241: М ар к о в, Г. Историческият опит..., с. 178-182.
55. Стремежите на българското правителство да избегне въвличането и присъединяването на България към Тристранния пакт е изследван от много български автори и особено от Т о ш к о в а, В. България и Третият райх...; същата: България и балканската...; Г е н ч е в, Н. Външната политика на България...; същият: Българско-германски дипломатически...; С и р а к о в, Д. Към въпроса за присъединяването...; същият: Външната политика на България...; Д и м и т р о в И. Англия и България...; М а р к о в, Г. Исторически опит и вземането... и др.
56. ЦВА, ф. 22, оп.3, а.е. 438, л. 2-6: ЦДИА, ф. 284, оп. 3, а.е. 181, л.155.
57. PA. AA Bestand Unterstaatssekretar. Aktenband 11, Akten betreffend Bulgarien, November 1940 – Juni 1941, Bl. 311501.
58. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е.149, л.1.
59. ЦВА, ф.22, оп.3. а.е.438. л.5.
60. Г а л ь д е р, Ф. Пос. съч., с.356.
61. ЦВА, ф. 22, оп.3, а.е.438, л.3-4.
62. Т о ш к о в а, В. България в балканската..., с.98.
63. Г а л ь д е р, Ф. Пос. съч., с.359.
65. Kriegstagebuch des Oberkommandos der Wehrmacht (KTB.OKW), Bd. 1, Frankfurt am Main. 1965. S. 362.
66. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх...., с.22.
67. Ф и л о в, Б. Дневник, с. 271: Документи за германската външна политика 1918-1945 г. Из архива на германското министерство на външните работи. Серия „Д” 1937-1941, т.11, Бон, 1964: т.12. Гьотинген, 1969: т.15, Гьотинген, 1970 (Извадки отнасящи се до България). - Военноисторическа библиотека, с.32.
68. Г а л ь д е р, Ф. Пос. съч.. с. 394.
73. ЦВА, ф. 23, оп.1, а. е. 429, л. 72.
74. Г а л ь д е р, Ф. Пос.съч., с.396.
75. ЦВА, ф. 24, оп.3. а.е.154. л.26.
78. ЦВА, ф. 24, оп. З, а.е.154, л.26.
81. Щ е р е в, П. Гърция и българо-гръцките отношения след Втората световна война. - Във: Втори международен конгрес по българистика, т.20. С., 1988, с.142.
82. Щ е р е в, П. Гърция и българо-гръцките отношения..., с.142.
83. ЦВА, ф. 24, оп. 3, а.е.149, л. 15.
86. Пак там, ф. 323, оп.2, а.е.206, л.31-32.
87. История на националната съпротива в Гърция 1940/1945, С., 1982, с.62.