България и Беломорието (октомври 1940 - 9 септември 1944 г.),
Военнополитически аспекти
Димитър Йончев
 

ТРЕТА ГЛАВА

БЕЛОМОРСКА ОБЛАСТ
(юли 1941 - юни 1943 г.)
 

В гръцката историография се прокарва и продължава да се обосновава становището, че България е „окупирала” Беломорието. Така българското присъствие се изопачава, като се идентифицира с германските и италианските окупатори и тяхната политика.

Целта на настоящето изследване, както посочихме и в предговора, е да се постараем да разкрием българското военнополитическо присъствие. В същото време не можем да отминем това схващане в гръцката историография, което по своята същност е необективно, тенденциозно, неточно и подчинено на определени политически цели.

Въпреки че сме ограничени с оглед на така поставените цели на изследване, ще си позволим в настоящата глава едно малко по-широко разглеждане на проблема, без да претендираме за неговото всестранно осветляване.

*

През лятото на 1941 г. няма непосредствена военна заплаха за България. Гърция и Югославия са претърпели военно поражение. „Поведението на Турция по това време се определя от подписаната на 17 февруари 1941 г. българо-турска декларация и особено от сключения на 18 юни 1941 г. пакт за дружба и ненападение между Турция и фашистка Германия.” [1]

С присъединяването на Беломорието правителството на България веднага пристъпва към устройване на държавната власт. Важно място в политиката на българското правителство играе армията. Това ясно се вижда в направленията, характера и съдържанието на дейността на армията в Беломорието, определяни от държавното ръководство. Най-релефно то проличава от промяната на военно-стратегическата обстановка в света и отражението й върху военно-политическата обстановка на Балканите.

Политиката на българското правителство намира отражение в практическите му стъпки. В Беломорието то не извършва военна окупация в смисъла, който се влага в този термин в Приложението към IV Хагска конференция от 1907 година. С присъединяването на областта към България се ликвидира суверенитетът на тази територия към Гърция и върху нея се разпростират институциите на българския държавен апарат. С изграждането му започва да намалява онази част от вътрешните функции на армията, които се отнасят до управлението на областта. Към началото на август 1941 г. българското правителство организира гражданското административно управление в Беломорието. Създадената областна дирекция, по подобие на останалите в страната, включва деветнадесет служби [2] и създава условия за насочване на обществено-политическия живот в областта. С постановление на Министерския съвет № 5368 се утвърждава наредба за правата на директорите на областите в освободените през 1941 г. земи. Цялото управление на областта се предоставя на областния директор. Той няма права само над органите и представителите на военното ведомство [3].

Българското правителство се възползва от създадената външнополитическа обстановка и пристъпва към привеждане на войските си в Беломорието към мирновременен състав. Военното командване извършва демобилизация, реорганизация и предислокация на съединения от българската армия [4]. Това съвпада „с края на първия етап на стратегическото развръщане на българската войска, който започва с началото на Втората световна война и продължава до пролетта (средата) на 1941 г.” [5]. Засяга и 1-ва армия в Беломорието, която се изтегля във вътрешността на страната. Правителството и българското командване са последователни в осигуряване на прикритието на българските граници. Единадесета пехотна дивизия остава да прикрива Беломорието откъм Турция, като се развръща с фронт срещу демаркационната линия [6].

С изтегляне на 1-ва армия от Беломорието мястото й се заема от Беломорския отряд с командир полковник Георги Хр. Ковачев, който преди това е командир на 7-и пехотен полк. Той е сформиран на 29 юни 1941 г. към 2-ра дивизионна област в Пловдив като мирновременно формирование [7] пряко подчинено на Щаба на войската и сменя войските на армията [8].

Щабът на войската оценява факта, че Англия не разполага на този етап с необходимите сили за извършване на десант в Беломорието. Отчита се, че независимо от германско-турския договор за ненападение, може да се извърши само частична демобилизация, но не и да се снеме прикритието на българско-турската граница. Естествено решението на българското правителство за частична демобилизация се взема не без съгласието на немското командване. След нападението на Германия над Съветския съюз турското правителство прави декларация за неутралитет. Независимо от това, за да намали риска на една турска акция, Рибентроп, въпреки подписания пакт от 18 юни, предприема стъпки за осигуряване на българско-турската граница, като предлага българските и турските войски да се оттеглят от границата [9].

Германия изисква от България не само да продължи прикритието на българско-турската граница, но и да започне организиране на отбраната на морския бряг. Обстановката през лятото на 1941 г. е благоприятна за Германия. Въпреки това командването на Вермахта се стреми да осигури южния си фланг, като използва българската армия. Като прикрива и отбранява южните си граници, тя прикрива и южния фланг на немските войски, а също предотвратява и евентуален десант във фланга и тила на германските войски на Източния фронт [10]. Тази задача, поставена на българската армия още през лятото на 1941 г., остава постоянна през целия период на българско-германското сътрудничество по време на войната и се доуточнява в зависимост от промените във военнополитическата обстановка.

Към 21 юли завършва изнасянето и разполагането на подразделенията на отряда в Беломорието [11]. Щабът на войската изгражда организационната структура на Беломорския отряд съобразно военнополитическата обстановка в областта през лятото на 1941 година. Съставът на отряда е щаб със съответните щабни и обслужващи подразделения, два пехотни полка, Беломорска флотилия, две трудови дружини, етапна интендантско-охранителна дружина, Беломорска болница със санитарен взвод и военнополеви съд [12]. Поради това че в източната част на областта е разположена 11-а пехотна дивизия за прикритието на българско-турската граница, Гюмюрджинският пехотен полк на Беломорския отряд е с две пехотни дружини (Гюмюрджинска и Ксантинска), конен дивизион и домакински ескадрон. При изграждане на организационната структура на отряда Щабът на войската дава тежест на Кавалския пехотен полк. Той е с по-големи бойни възможности и има четири пехотни дружини (Канадска, 1-ва и 2-ра Драмска и Серска), конен дивизион, конен противоброневи взвод, домакински ескадрон. В състава на полка са и 18-и и 19-и граничен участък с щабове съответно в Сяр и Порна [13]. По този начин Беломорският отряд поема охраната на западната, южната (морска) граница на областта, докато източната се охранява от 11 -а пехотна дивизия.

Щабът на отряда със службите и обслужващите го подразделения се разполага в областния град Ксанти. Командването дислоцира подразделенията на отряда в главните населени пунктове [14].

Българското командване включва в състава на отряда образуваното морско формирование под наименованието Беломорска флотилия [15]. През юли тя се състои от щаб с домакинство и свързочен взвод в Кавала, 20-и беломорски граничен участък с щаб в Кавала с два гранични подучастъка, съответно в Кавала и Дедеагач, пристанищна служба с щаб в Дедеагач, две пристанищни роти, разположени също в Кавала и Дедеагач, брегово артилерийско отделение на флотилията, състоящо се от три батареи, се развръща по Беломорския бряг, като щабът му се установява в Кавала [16].

През лятото на 1941 г. българското държавно и военно ръководство привежда българските войски в областта към мирновременен състав и ги освобождава от изпълнение на вътрешни функции. Ръководството на обществено-политическия живот се поема от областния директор и областното управление. Задачите по поддържането на обществения ред изпълнява областният полицейски началник и подчинените му служби.

В същото време Щабът на войската наред с мирновременния учебен процес изисква под немски натиск от Беломорския отряд да започне инженерно оборудване и изграждане на отбраната на областта. Изгражда се прикриваща и предна линия на първата съпротивителна позиция -беломорския бряг [17]. Българското командване отдели по-голямо внимание за изграждане на отбраната срещу демаркационната линия където се построяват 20 железобетонни картечни бункера [18]. Успоредно с това се работи по изграждане на пътища за оперативни нужди, водещи към Димотишката зона [19].

Това е съобразено преди всичко с прикритие на страната откъм Турция. При изграждане на отбраната на морския бряг командването на отряда съчетава силите на Беломорската флотилия и на бомбандировъчния орляк със силите на пехотните полкове. При изграждането на отбранителните позиции те се допълват от минни заграждания. В системата на отбраната важно място се отделя на Беломорската флотилия. По същество тя не разполага със значими плавателни съдове. Нейното наименование няма необходимото покритие с реалните й боиш възможности. Най-силното й огнево средство в борбата с противниковите десантни кораби е бреговата й артилерия.

Главният характерен белег в политиката на българското правителство в областта през лятото на 1941 г. е привеждането на българските войски към едно минимално мирновременно състояние, което се изразява в тяхната реорганизация. В същото време усилията на правителството се насочват и за ускорено изграждане структурите на държавната власт в областта за поемане на ръководството на обществено-политическия живот.

Българските власти в Беломорието се изправят пред редица проблеми от политически, стратегически, стопански и народностен характер. Първоначално най-остро изпъкват стопанските и народностните проблеми. За възстановяване на щетите, причинени от военните действия на Балканите, за възстановяване и разширяване на транспортната мрежа и за развитие на стопанството в Беломорието, което е значително изостанало в сравнение с останалите части на Гърция и особено от вътрешността на България, възниква необходимост от значителни инвестиции.

Стопанските и народностните проблеми са непосредствено свързани с политическите и стратегическите. Отделянето на всяка една група от тези проблеми от другите е относително и това е възможно дотолкова, доколкото да могат да се разгледат в контекста на цялата политика на българското правителство в областта.

Ненормалните политически условия, в които се намира областта и особено Западна Тракия в периода след Първата световна война, се отразяват най-осезателно върху стопанството. Независимо че в Гърция се регистрира икономическо развитие, в Западна Тракия то е значително по-ниско. Според гръцката статистика от 1938 г. населението на Западна Тракия по занаяти се разпределя: земеделие и животновъдство - 75,58 % (в цяла Гърция - 53,7 %); индустрия и занаятчийство - 15,75 % (в цяла Гърция - 28,1 %); търговия и кредит - 5,00 % (в цяла Гърция -11,7 %); други занаяти - 3,58 % (в цяла Гърция - 6,5 %) [20]. Вижда се, че Западна Тракия има главно земеделски характер. Стопанска инициатива не се проявява, тъй като гръцката власт се чувства несигурно и нетрайно в района. Богатите гърци, които се изселват от България и други страни след Първата световна война, се заселват не в Западна Тракия, а във вътрешността на Гърция, където влагат своите средства.

В Беломорието не е провеждана планомерна дейност, а по-скоро са|налице тенденции за извличане на суровини и даване на приоритет на селското стопанство, като и в него не са влагани необходимите средства за развитие. В Беломорието низините и равнините съставляват 59 % срещу 41 планински и полупланински територии, а в старите предели на България са съответно 49 % и 51 % планински и полупланински територии. Независимо от тази благоприятна географска даденост, обработваемата площ в Беломорието е 23-24 %, какъвто е и средният процент и за цялата територия на Гърция. А в старите предели на България обработваемата площ е 41 %. Ниският процент на обработваемата земя в Беломорието се дължи на неразорани и необработваеми хълмисти места и на големите блатисти пространства. За премахване на последните не е отделено необходимото внимание от гръцките власти. Те създават големи проблеми в борбата с малария и принуждават българската държава да заделя средства за пресушаването им и превръщането им в обработваеми пространства. Само за санитарни мерки, дренажи и борба с маларията през периода 1941 -1944 г., българското правителство изразходва 205 574 119 лв. [21]

Не по-добро е състоянието и на горското стопанство, където залесената част от планинските територии е около 60 %, и то 63 % с нискостеблени насаждения, докато в старите предели на България тази част е 83%.

Крайно незадоволителна е и шосейната пътна мрежа, а железопътната мрежа българските власти заварват в окаяно положение. Железният път Дедеагач - Одрин е построен през 1878 г., а този през Беломорската низина от Солун за Цариград - през 1894 година. И двата пътя са в крайно лошо състояние. Освен това при оттеглянето си гръцката армия разрушава мостовете както на железопътните, така и на шосейните пътища.

Повечето от градовете и почти всички села нямат регулационни планове, което налага българското правителство да организира изработването им. Не са канализирани, нямат изградени водопроводи за питейна вода. За водопроводни и канализационни мрежи само за по-големите градове през периода на българското присъствие в Беломорието се изразходват 31 389 024 лв. [22]

Оценявайки природните дадености и икономическото състояние на областта, германската страна разчита на увеличен износ на тютюн, опиум, бобови растения, ранни зеленчуци и плодове [23]. Реквизициите и безогледното ограбване на Беломорието от германските военни власти до тяхното изтегляне поставя пред българските снабдителни служби много трудности.

На 8 юни 1941 г. Дирекцията на гражданската мобилизация изисква от снабдителния отдел на Щаба на войската „да влезе във връзка с германските власти и установи какви още храни и др. припаси от тези, върху които са сложили ръка в присъединените към страната територии те ще задържат в свои ръце и до кога ще трае последното” [24]. Дирекцията на гражданската мобилизация иска да си изясни с какви продоволствия ще разполага в повоприсъединените земи, за да направи необходимите разчети по снабдяване на населението с храни, тъй като вече се очертава неблагоприятно положение.

Снабдителният отдел е запознат с ограниченото количество хранителни продукти в Беломорието в резултат на германските „нужди”. Още преди навлизането на българските войски в областта от Щаба на войската се прави запитване до началник-щаба на 30-и германски корпус Молков Боч за наличието на хранителни и фуражни припаси в Тракия. В края на април 1941 г. от щаба на 30-и корпус се отговаря, че „в Тракия няма хранителни и фуражни припаси. Всичко трябва да се подвозва от вътрешността на България. Тук всеки момент се очаква да избухне глад” [25] Независимо от това се прави ново запитване. На 15 юни 1941 г. снабдителният отдел получава отговор от германското командване, че „реквизираните от германските войскови части хранителни припаси из гръцките земи, присъединени към България, са крайно необходими за снабдяването на германските войски” [26].

Безогледното „извозване” от германските военни власти на стоки, храни и военна плячка от Беломорието предизвиква възмущение сред командния и редовия състав на българската войска. На места в Беломорието българските командири и войскови части се опитват да възпрепятстват извозването им, но това веднага предизвика германската реакция. На 24 юни 1941 г. Щабът на войската изпраща писмо до командира на 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш, в което се посочва, че „по донесение на германските органи, натоварени с извозването на закупената от Германския райх тютюнева реколта 1939 и 1940 г. в Гръцка Тракия, някои войскови части са създали затруднения при отвозване на тютюна... тези тютюневи запаси са собственост на Германския райх и трябва да се допусне отвозването им без да се правят пречки” [27].

Българското правителство се сблъсква с изключително труден проблем. С присъединяването на „новите земи” се налага да се изхранва население близо 1 900 000 души, една трета от което е в Беломорието, с хранителни продукти предимно от „старите предели” на страната. Всичко това, като се прибавят и „доставките” за Германия, силно утежнява продоволствения проблем за цяла България.

В същото време пипалата на глада обхващат населението на Гърция. Капитан първи ранг Хайе - началник-щаб на командването на немската морска група „Юг”, участва в разговори с представители на гръцкото окупационно правителство за търсене на възможности за облекчаване на глада. Министърът на земеделието на Гърция Платон Хагимихали поставя въпроса, „че в Тракия трябва да се намира една част от миналогодишната реколта”. На 9 юли 1941 г. Хайе прави веднага запитване до Щаба на войската. В резултат на „нуждите на немската армия” обаче българските власти „не са намерили нищо в Тракия от миналогодишната реколта” [28].

С присъединяването на областта българското правителство се сблъсква с един от най-трудните проблеми в провеждането на набелязаната политическа линия. Той е породен от насилствено извършените народностни промени в Беломорието от гръцките власти между двете световни войни. Най-същественото е изменението на народностния състав на областта. Българското правителство има най-общи данни за демографската картина. Министерският съвет през юли 1941 г. решава да започне подготовка за извършване на преброяване на населението в страната след присъединяване на новоосвободените земи [29]. Това решение е предшествано от предварително преброяване, извършено от българските административни власти със самото им настаняване в Беломорието. Организира се събиране на информация за броя на населението и произхода на колонизираните гърци в различните части на областта, както и за размера на свободните обработваеми земи. По същество това първо набързо организирано преброяване на населението се извършва от създадената на 1 юни 1941 г. областна училищна инспекция и подведомствените й околийски училищни инспекции.

Неслучайно тази задача се поставя на областната училищна инспекция. Българското правителство при провеждане на политиката си в областта, където българският етнически елемент е малцинство, възлага голяма роля на българското училище. От самото начало българското правителство изгражда структурата на училищната мрежа с цел новата учебна година да може да започне организирано.

В областта, състояща се от 812 населени места, от които 13 са градове и 799 села и махали, групирани в 11 административни околии, се обособяват 6 учебни околии: Дедеагачка, Гюмюрджинска, Кавалска, Ксантийска, Драмска и Серска. По-късно се извършват нови промени на структурата, като от 20 февруари 1942 г. Дедеагачка околия е присъединена към Гюмюрджинска, а след това и Кавалска към Ксантийска учебна околия. Останалите включват в състава си по 2-3 и повече административни околии [30].

В резултат на преброяването през юли 1941 г. общо населението на областта възлиза на 649 419 души [31]. То се разпределя по учебни околии както следва: Гюмюрджинска - 99 563; Дедеагачка - 25 629; Серска - 113 990; Драмска - 161 897; Кавалска - 175 549 (от което за Саръшабанска административна околия - 52 725 души); Ксантийска - 72 821. По народност (без Саръшабанска околия) населението на областта е: българи християни - 43 751, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание (определящи се за турци) - 72 985, гърци - 461 831 и други 12 019, като от последните най-много са евреите, след тях арменците и т.н. [32].

По административни околии населението се разпределя: Ксантийска - 72 821, от които българи християни - 1740; с турцизирано съзнание -23 938, гърци - 45 588 и други 1555; Гюмюрджинска - 99 563, от които българи християни - 730, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание - 47 214, гърци - 42 214 и други 3267; Дедеагачка - българи християни - 2670, с турцизирано съзнание - 1819, гърци - 20 137 и други 1003; Серска - 80 190, от които българи - 11 000, гърци - 67 963 и други - 1237; Демирхисарска - 33 800, от които българи - 10 820, гърци - 22 295 и други - 685; Драмска - 128 463, от които българи - 11 068, гърци и други - 117 395; Зиляховска - 33 434, от които българи - 4710, гърци и други - 28 724; Кавалска - 64 419, от които българи - 1000, гърци - 59 433, с турцизирано съзнание - 9 и други - 3977; остров Тасос - 21 273, от които българи - 3 и гърци - 21 270; Правищенска - 37 133, от които българи - 10, с турцизирано съзнание - 5, гърци - 36 822 и други 296 [33]; Саръшабанска - вероятно 52 725. Това първо преброяване организирано набързо несъмнено е обременено от непрецизираност и неточност. Провежда се при доброволно записване на народност. Преброяването позволява на българското правителство да получи една по-реална представа за населението в района и различните тенденции в настроенията сред отделните етнически групи.

В демографско отношение областта представлява твърде пъстра картина, основният тон на която се дава от гръцката народностна група. От своя страна обаче и тази народностна група не е единна. Преобладаващата част от това население са преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Кавказ, Черноморското крайбрежие и др., хора с различно възпитание, различна култура, нрави, обичаи и др. и с различно понятие за труд, хигиена, семеен и обществен живот - нещо, което внася още по-голяма пъстрота и разнообразие в народностния състав на областта [34].

В езиково отношение Беломорието също е доста разнообразно. Най-широко застъпени са гръцкият и турският език. Турски език говорят не само местните ислямизирани жители, но и голяма част от преселниците от Източна Тракия и Мала Азия. На езикова свобода се радват и почти всички народностни малцинства, включително арменци, евреи, руси и др. Не такова е било отношението на гръцките власти към българското малцинство. И най-малката българска проява е била обект на строго преследване и тежки наказания. Една изречена дума на български език е трябвало да се изкупува с пяла поредица страдания и изтезания. Всичко това нанася твърде големи поражения върху духа на българското население, останало в Беломорието [35]. От 43 751 души населението, останало в Беломорието и декларирало своята българска народност, 21 820 са в Серска, 15 778 в Драмска и 1013 души в Кавалска учебна околия или общо в Източна Македония живеят 38611 души.

В Западна Тракия от „101 766 българи, от които 81 457 християни и 20 309 мохамедани, през октомври-ноември 1919 г.” [36] са останали 5140 българи християни и 6138 българи мюсюлмани [37] при преброяването през юни 1941 година. Даже ако се вземе предвид, че една част от Западна Тракия (Димотишката зона) не е включена в Беломорската област и тези данни от 1941 г. за демографското състояние не включват населението източно от демаркационната линия, то картината не би се изменила съществено. Резултатите от провежданата гръцка политика между двете световни войни за обезбългаряване на Беломорието, като за Източна Македония този процес започва и по-рано, са твърде големи. Особено чувствителни са те в областта на езика. Правителството на първо време се стреми да укрепи българското национално съзнание именно сред това население. Във връзка с това то разчита главно на българското учебно и просветно дело в Беломорието.

Този въпрос е предмет на разговор на 10 юли 1941 г. между Б. Филов и министъра на вътрешните работи и народното здраве П. Габровски. Образователната система, която се въвежда в Беломорието, отговаря преди всичко на общите задачи на политиката на българското правителство. Тя се различава от останалите части на страната. С откриването на българските училища се предвижда задоволяване предимно на нуждите на българското население в областта и на нуждите на това население, което ще бъде заселено в Беломорието.

Политиката на българското правителство по народностния проблем, който се предвижда да се решава чрез изселване на гърците и заселване на българи от вътрешността на страната, през лятото на 1941 г. намира отражение и в устройване на учебното дело. Поради това Габровски предлага на Министерството на народната просвета „първата грижа на държавната власт да бъде създаването на училища за българския елемент в размер на нуждите му, а малцинствените училища, трябва да останат засега, като втора задача, без да се бърза с нейното решаване” [38].

Една от първите грижи на областната училищна инспекция е да установи точния брой на децата, подлежащи на задължително обучение. Разпределени са в няколко групи: българчета, деца от смесени бракове, деца на българи гъркомани, деца на руски емигранти, гърчета, деца с турцизирано съзнание, арменчета, евреи и др. народности. Децата на българите мюсюлмани и на българите християни са обединени в една група [39]. Командированите околийски училищни инспектори и средищни директори изпълняват успешно тази задача.

Областната училищна инспекция предлага и Министерството на народната просвета утвърждава откриването на народни училища само в онези селища, където има необходимия брой деца от български произход, такива от смесени бракове, арменчета и деца на българи гъркомани, родителите на които в различна степен са с притъпено българско национално съзнание. Децата гърчета, турчета и др. се оставят на първо време извън обсега на грижите на училищната инспекция.

По тези разчети на децата от областта, които са от местен произход, в началото на учебната година на задължително обучение подлежат 11 429 деца от български произход и такива от смесени бракове, 424 арменчета, 102 циганчета и 84 от други народности [40]. Почти всички, с изключение на голям брой от арменчетата, са постъпили в народните училища. Арменчетата са постъпили в откритите частни училища.

При изготвяне на първоначалния щат за организиране на учебното дело в Беломорието се предвижда откриване на повече народни първоначални училища - 189 с 342 учители и 30 народни прогимназии със 70 учители, за да могат да поемат децата на чиновниците, които се очакват да дойдат в областта [41].

Организиране уреждането на учебното дело е една от първите стъпки на българското правителство в провеждане на политическата му линия за укрепване на българското национално съзнание сред местните българи. Освен това се цели разширяване владеенето на българския език, който е установен като официален държавен език. Това се обуславя от големия брой небългарско население. Към края на септември 1941 г. се установява точния брой на децата, подлежащи на задължително обучение, и се оформя учителския щат в окончателния му вид. В този щат се закриват по-голямата част от онези училища, които са предвидени в общинските центрове, понеже се оказва, че командированите и назначените в общините държавни и общински чиновници или са неженени, или женени без деца и такива, които не желаеха да доведат семействата си. Това налага броят на първоначалните училища да се сведе на 136 с 259 учители, а прогимназиите - на 27 с 60 учители. По-късно по време на учебната година се извършват нови изменения на щата, като към края й броят на първоначалните училища в областта възлизала 140 с 300 учители, а на прогимназиите - на 25 с 55 учители [42].

През годината в областта функционират две пълни гимназии в градовете Гюмюрджииа и Ксанти и гимназиален клон в Дедеагач [43].

Освен тези училища през учебната 1941/1942 г. в областта функционират една детска градина в Гюмюрджина, 2 частни арменски детски градини, 4 частни армергски първоначални училища, 13 частни турски първоначални училища и 1 частна турска прогимназия.

Училищата стават място на първите опити за засилване на политическото влияние на отделните страни. Активно действа и турското консулство в Гюмюрджина.

В частните арменски училища учителствуват 8 арменски и 4 български учители, а в турските - 8 турски и 5 български учители [44].

Турските учители по степен на образованост са под всякаква критика. Това са ниско образовани ходжи, завършили най-често турски прогимназии или школи на някои по-видни мохамедански учители. За сметка на това фанатично работят за турцизиране съзнанието надецата. Само двама от тях са със средно образование.

В края на учебната година в народните първоначални училища остават 8900 деца, а в народните прогимназии - 1204 деца, или всичко 10 104 деца [45]. Необхванати в училище остават 13 % от общия брой на подлежащите на задължително обучение. Областната училищна инспекция не успява да обхване българо-мохамеданските деца от отдалечените махали. Там училищата не са могли да бъдат открити поради недостиг на учители или пък назначените са били мобилизирани почти през цялата учебна година.

Прави впечатление, че в частните арменски първоначални училища постъпват и остават до края на учебната година 226 деца, а в частните турски основни училища - 514 деца. От децата арменчета не остава никой извън училище, защото там, където няма частни арменски училища, те постъпват в българските народни училища.

За разлика от тях децата на родители с турцизирано съзнание рядко постъпват в откритите частни турски училища. Причината е малкият им брой. По-голяма част от тези деца остават извън училище. В резултат на турската пропаганда и ислямския фанатизъм обаче в българските народни училища не постъпва нито едно от тях [46].

Важен фактор за развитието на учебното дело в Беломорската област безспорно са учителите. Те се сблъскват със сериозни трудности, произтичащи от голямото разнообразие на учениците, свързано с общата и езиковата им подготовка. Налага се по-особено групиране на отделенията и на организацията на образователната работа. Провежда се гъвкава учебна работа и подвижност на учебния материал с цел по-бързо и цялостно езиково ограмотяване. Всички деца от различните отделения започват с четмописният материал за първо отделение. Постепенно учениците от по-горните отделения минават от по-долен в по-горен клас. До зимната ваканция учениците от горните отделения в началните училища достигат едно задоволително овладяване на българския език, българската история и география и след ваканцията продължават обучението си по редовната програма [47].

За разлика от основните учители, учителите в прогимназиалните училища срещат много по-сериозни затруднения. И тук по-голяма част от учениците минават много бързо предвидения материал за всички по-долни класове. В тази сложна учебна работа учителите успяват да извършват предварителна образователна работа [48]. След зимната ваканция училищата в областта заживяват нормален живот, като учебните програми за съответните класове се сбиват, за да може до края на годината да се премине целият материал.

Политиката на българското правителство има за цел чрез разгръщане на учебното дело да закрепи разколебаното народностно чувство на българското население в областта. Учителството разгръща голяма и разнообразна извънучилищна културна и обществена дейност. Читалищата се поставят в центъра на тази дейност и през учебната година те се основават във всички по-големи селища с българско население. Читалищата от Драмска учебна околия са организирани в околийски читалищен съюз. Към края на учебната година най-добре са организирани читалищата в Дедеагач, Гюмюрджина, Кавала, Драма и Сяр [49].

Почти във всички села, където има българско население, се провежда системна подготовка под формата на вечерни и празнични училища за ограмотяване на възрастното българско население и запознаването му с българската история и география. Тези училища функционират до април 1942 г., като в тях се постигат доста добри резултати. Полагат се основите на училищните библиотеки и се организират подвижни околийски учителски библиотеки. Подобрява се и учебно-материалната база [50].

Със самото присъединяване на Беломорието българското правителство пристъпва към изменение на демографската картина и отново придобиване на български етнически облик. Правителството няма опит в това отношение. От освобождението на България от турско робство и по-сетнешното обединение на българските земи присъединените територии са били с компактно българско население. С компактно българско население са и земите от Битолска и Скопска област, а също и Западните покрайнини, присъединени през 1941 година. Положението в Беломорието е друго. Обезбългаряването му започва още със самото създаване на българската Екзархия през 1870 година. Редом с всички други средства за асимилация на българския народ гръцкият митрополит на Драма Агатапгелос пръв издига идеята да се преселят в епархията му гърци от вътрешността на Гърция и островите и по този начин да започне изменение на демографската картина там, където българите са преобладаващото мнозинство [51].

В политиката си към увеличаване на българския етнически елемент правителството на България черпи опит преди всичко от съседните държави, които са натрупали значителен опит в асимилаторската си политика за изменение на демографската картина в завзетите български територии след Руско-турската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В практическата си дейност българското правителство използва преди всичко формите и методите на гръцката държава за обезбългаряване на Беломорска Тракия и Македония между двете световни войни.

Правителството на България е затруднено при използване подхода на гръцката държава. То не разполага с готови компактни български маси за заселване в Беломорието, с каквито гръцката държава разполага след „Малоазиатската си катастрофа”. От друга страна, няма необходими условия и предпоставки за масово изселване на гръцкото население от областта.

Като най-близка задача българското правителство си поставя изселването на колонизираното гръцко население и връщането обратно в родните места на прокуденото местно българско население. В това си начинание то е облагодетелствано до известна степен от наличието на настроения за изселване сред самото гръцко население. Миграционният процес започва още през март с оглед развитието на събитията. Той е особено силен в Западна Тракия. Това налага гръцкото правителство да вземе към средата на март специални мерки, за да спре изселването [52]. Процесът се засилва през май, като от българските военни власти се изисква „на желаещите да се изселят от областта гърци да се дадат открити листове, след като същите подадат писмени заявления, в които изрично да подчертаят, че желаят да се изселят доброволно и по собствено желание”. [53]

Нашето правителство се стреми да реши въпроса за увеличаване на българския етнически елемент като ускори изселването на гърците и заселването на тяхно място на българи. При изселването българското правителство подхожда диференцирано към гръцкото население. Правителството се стреми „да изсели поне половината от всички гърци, като изселването засегне колонизираните малоазиатски, кавказки и пелопонески гърци” [54]. Властите не си поставят за цел да изселват коренното гръцко население, а да възстановят демографската картина в Беломорието от края на Първата световна война, когато българите са преобладаващата част от населението. В същото време възниква въпросът дали да се прибере в рамките на българската държава и българското население от Югозападна Македония, за да се предпази от гръцка асимилация. При това се появяват съмнения в правителството, че ще съумее да присъедини и тези земи към България. За това свое намерение българското правителство има известно основание. Още в първите месеци на присъединяване на Беломорието към България се развихря гръцкият национализъм в Македония, останала в рамките на гръцката държава. Българските административни власти в Битолската област донасят до Министерския съвет, „че всеки ден пред тях се явяват пратеници от разни селища на Южна Македония, да се оплакват от всевъзможни насилия и повсеместен терор, на които е подложено българското население, особено в селата” [55]. Броят на оплакванията от този род взема такива размери, че общественото мнение в България е силно разтревожено за участта на българското население в Южна Македония, където то съставлява безспорно мнозинство.

В селата, където няма германски воешш власти, гръцката полиция прибягва и до въоръжаване на част от преселниците гърци от Мала Азия за упражняване на въоръжен натиск и тормоз над местното българско население. Те стрелят по къщите на българите, включително и по българските деца [56]. Побоищата и издевателствата от страна на гръцката полиция и от националистическите гръцки елементи над българското население, което се опитва да изяви българското си национално съзнание или дори да проговори на български език, стават постоянна практика. Гръцкият национализъм придобива изключителни размери, особено в районите на Леринско, Костурско, Кайлакарско и др., за което свидетелствуват редица случаи [57].

Българското правителство преценява, че може да се реши въпроса с изменение на демографската картина в Беломорието след осигуряване на подслон и земи за заселниците. През лятото и есента на 1941 г. няма заселване на българи в Беломорието. През този период в областта се установяват предимно българи, заангажирани в административно-управленческия апарат и в държавно-политическите структури.

Проблемът със заселването възниква още със самото присъединяване на Беломорието към България в резултат на желанията на преобладаващата част от изселниците и бежанците от Западна Тракия и Македония да се завърнат по родните си места. Поради това се приема и на 20 юни 1941 г. се обнародва Закон за вътрешно преселване и заселване [58], в рамките на българската държава, обединила повечето от българските земи. Той узаконява, но не решава, целия комплекс от въпроси, които възникват около всеки един български гражданин, решил да се върне в родните си места или да се засели в Беломорието. Това налага МВРНЗ да издаде и обнародвана на 24 октомври 1941 г. специална Наредба за земеделско-стопанското заселване в Беломорието [59]. С нея се уточнява редът за заселване и оползотворяване още през текущата година на свободните имоти в Беломорието, като заселването се свързва с оземляване и снабдяване с жилища и шгвентар на бивши бежанци и на други жители от страната.

От наредбата се вижда, че българското правителство гледа на областта с една по-далечна перспектива. В параграф 3, абзац втори гласи:

„На заселниците се дават следните облаги: изплащането на земята, жилищата и наличния инвентар към тях е 65 % от действителната им цена и трябва да се изплати за 15 години, разсрочка, безлихвено. Плащането започва от 1944 г.” [60] Само от това може да се направи изводът, че българското правителство в политиката си към Беломорието подхожда не като към окупирана област, а като към българска територия, която се възвръща към страната.

Още по-ясно това проличава в трактовката, отнасяща се до българите бежанци, които искат да се върнат по родните места. В съшия абзац се посочва, че „ако заселникът е бежанец, който е имал и не е бил ликвидирал имотите си в Беломорието по спогодбата Моллов-Кафандарис, оземлява се с жилище, земя и наличен към тях инвентар безплатно, до определения среден тип. Ако имотите на такъв бежанец, който той е оставил преди в Беломорието са били по-малко от тези, с които се оземлява, той доплаща разликата с 65 % от действителната им цена по реда предвиден в тази точка” [61]. От това личи, че българското правителство отчита, че бежанците са свързани с тези земи не само защото са им родни, но и икономически. Интересно е изследването на Г.В. Димитров за „Българо-гръцките отношения и българските бежанци от Гърция (1919-1931 г.)”. В него той доказва, че „остатъкът в полза на България, приведен в българска валута по тогавашен курс на долара, възлизаше на 1 150 031 250 лв. Според друго сведение сумата възлиза на 2 681 450 000 лв. Това са много пари, макар че по редица причини стойността на значителна част от недвижимите имоти на много български бежанци от Югоизточна Македония и Западна Тракия не е включена в тях” [62].

Към тези земи българското правителство се отнася като към възвърнати на България, не само като изхожда от историческата истина, но и икономически, понеже повечето от бежанците са свързани с тях. В заграбените им имоти и къщи гръцката държава е настанила колонизирани гърци.

Българското правителство решава заселването на Беломорието с българи от вътрешността на страната основно да се извършва през 1942 година. Сформира се и отделение за оземляване към Министерството на земеделието. На 6 декември 1941 г. началникът на отделението назначава комисия, която от 8 до 14 декември извършва проучване в Беломорието във връзка с предстоящото заселване в областта. Комисията уточнява по околии свободната селскостопанска земя за оземляване на преселниците и свободните къщи за настаняването им. На основата на проучването комисията прави извода, „че за едно цялостно и с добри резултати преселване в настоящия момент не може да се мисли. Малкото държавна земя (която е била преди собственост на гръцката държава - бел. Д.Й.) не позволява да се предприеме едно по-чувствителпо заселване на Беломорието с българи, взети от старите предели” [63]. Всичко това налага правителството, за да осъществи своята политика за изменение на демографската картина в Беломорието, да предприеме по-чувствителпо изселване на гръцкото население и препращането му в Гърция.

Въпросът с изселването и заселването се усложнява още през лятото на 1941 година. С образуването си гръцкото окупационно правителство има възможност да предприеме мерки пред германските военни власти за спиране на изселването на гърци от Беломорието с цел недопускане съществено изменение и възстановяване на демографската картина в района в полза на българския елемент, както е било в миналото. От друга страна, германските военни власти се изправят пред много трудности с пристигането на гръцки изселници в района на Солун и Югозападна Македония. В резултат на това през август 1941 г. те отправят настойчиви искания да се спре изселването. Българският офицер за свръзка капитан 1 ранг Сава И. Иванов уведомява управителя на Беломорската област, че „германското командване настоява да се спре изселването, понеже създава големи трудности. Независимо от това, изселването не е желателно и от наша страна, понеже изселниците се изпращат в области, където има най-много българи и с това се намалява процентът и се влошава положението на нашите българи” [64].

Българското правителство се изправя пред изключително сложен въпрос - въпросът за изселването на гърците от Беломорието. В същото време, независимо че възниква идеята да „прибере” българите от Западна Македония, където са в компактна маса в рамките на българската държава, правителството не може да си го позволи, защото ще се обезбългарят още повече тези територии. При тази сложна ситуация то решава да продължи изселването на гърците от областта независимо от „създаването на трудности за германците”. При това положение германците отново упражняват натиск. На 30 август капитан 1 ранг Иванов уведомява беломорския управител: „Германското командване съобщава, че въпреки тяхната молба да не се изпращат вече изселници, все пак през последната седмица са пристигнали в Солун 2103 души. Германското командване повторно иай-настойчиво моли да се прекрати това изселване веднага, защото в противен случай германците ще бъдат принудени да затворят веднага границата.” [65]

Независимо от тези категорични германски предупреждения, българското правителство продължава да търси възможности за продължаване на изселването от Беломорието. В същото време Министерството на вътрешните работи взема мерки за засилване на контрола на българско-гръцката граница. На 1 септември 1941 г. то издава наредба относно преминаването на границата. С нея се установява нов режим за преминаването на границата между България и Гърция [66]. В наредбата обаче не се третира редът за изселване на гърците от границата от германски и български военни лица. Възникват редица въпроси. На 10 септември 1941 г. в Министерството на външните работи се провежда съвещание, на което се разглеждатвъпросите запреминаване на границата от изселващите се от Македония и Тракия, на изселващите се българи от Гърция и Сърбия, и за преминаване на германски военни лица или гърци и сърби, пътуващи в командировка от германска страна или като частни лица [67]. Съвещанието стига до заключение, че изселването от Тракия и Македония трябва да става, след като откритите листове, издадени от административните власти бъдат снабдени с входни визи от германския консул в Кавала. В същото време гръцки граждани могат да влизат в пределите на България, след като издадените германски документи бъдат визирани от българската легация в Атина. Така се въвежда визов режим между България и Гърция, но германските военни лица преминават границата без българска входна виза [68].

В същото време на 10 септември 1941 г. командващият Солун - Егея чрез българския офицер за свръзка изпраща проект за уреждане на преминаването на границата между България, респективно окупираните от българските войски гръцки и югославски области и окупираните от германските войски гръцки области. Независимо че германците третират областта като „окупирана”, преминаването на границата се извършва „от всички граждански лица, като се спазва визовия режим”. При посещението на германския командващ Солун - Егея генерал-лейтенант Кренски на 20 септември в София и срещата му с Б. Филов се постига одобрение на проекта, който влиза в сила от 1 октомври 1941 година [69].

Независимо че с наредбата силно се ограничава изселването на гърци от района, все пак то не се прекратява напълно и не се постига затварянето на границата от немска страна. На 3 ноември 1941 г. командващият Солун - Егея, с оглед пристигането на много бежанци от 15 ноември, ограничава местата за преминаване на границата: само при устието на р. Струма, моста на р. Струма при Орляк и жп пропусквателните пунктове [70].

Увеличаването на броя на бежанците, особено от Източна Македония, е в резултат и на събитията в края на септември и началото на октомври 1941 г. Непълно и неточно ще бъде, ако тези събития се обясняват само в резултат на политиката на българското правителство. За да се осветлят по-пълно и обективно събитията, получили наименованието Драмски (по повод избухналото на 28 срещу 29 септември 1941 г. въстание в района на град Драма), трябва да се разглеждат от различни страни и преди всичко през постановките на Коминтерна за разгръщане на съпротивителната борба срещу силите на Оста [71].

Както посочвам в предговора, въпросите на съпротивителната борба не са предмет за изследване в настоящата работа. Независимо от това не можем да подминем събитие каквото е Драмското въстание.

В продължение на години в българската историография въпроса за въстанието неправилно се избягваше. За разлика от това от гръцка страна за него е писано не малко. В гръцкия печат още в края на 1944 г. и през 1945 г. се посочват различни данни за убити гърци в Беломорието по време на българското управление. Мануилидис, член на гръцкото правителство, заявява пред представители на печата, че броят на убитите гърци е 45 000. Друг член на гръцкото правителство, професор Тем. Цацос, заявява, че жертвите са 50 000 души. А според Порфирогенис и Ламбрианидис, членове на правителството на Папандреу, които посещават Беломорието през октомври 1944 г., техният брой е бил 65 000 [72]. Изявленията им са така направени, че значителна част от жертвите са по време на Драмското въстание. Издига се даже и тезата, че самото въстание е било провокирано от българска страна, за да се започнат репресии над гръцкото население. По този начин се създават предпоставки за политико-психологически натрупвания преди всичко около Драмското въстание, които дават отражение върху българско-гръцките отношения в продължение на много години.

Позицията на БКП за Драмските събития е изразена още на 6 октомври 1941 г. от В. Коларов по радиостанция „Хр. Ботев” [73]. Корените и причините, които довеждат до избухването на Драмското въстание, трябва да се търсят още в първите дни на разгромяването на гръцката армия от вермахта. Още през май „самостоятелното бюро на Централния комитет на Македония и Тракия свиква в Солун съвещание... Съвещанието реши да се образува широк национален фронт и излезе с манифест към народа в Македония, с който го приканваше на борба срещу завоевателите” [74]. Тази дейност за организиране на съпротивата е в унисон с целите на съвещанието, но едва ли формите на борба, които се избират на този етап, са най-подходящи и съобразени с реалната обстановка.

Българската власт в Беломорието полага усилия и търси начини за приобщаване на жителите в областта. Още през май най-строго се изисква от представителите на българските власти в отношението им към местното население „да се проявява голяма тактичност и да се пресичат в зародиш каквито и да са случаи на ожесточение и мъст и всякакви груби посегателства” [75]. Българското правителство гледа на Беломорието като на неразделна част от България и е заинтересовано в кратки срокове да изгради държавно-политическите структури, да създаде спокойна обстановка в района и населението да пристъпи към мирна трудова дейност.

Избухването на Драмското въстание изненадва българските власти в Беломорието. За потушаването му се изпращат предимно подразделения на Беломорския отряд, като се сформират три групи от стария набор. Първата група е изградена основно от подразделенията на Ксан-тийската дружина. Най-силна в огнево отношение е втората група. В състава й са включени подразделения на Кавалската, на 1-ва Драмска дружина и част от силите на Петричкия гарнизон. Третата група е изградена основно от подразделения на Неврокопската дружина [76]. Предвижда се първоначално и изпращането на отряд от бронирания полк и отделни мобилизирани пехотни дружини, но това не се налага, защото подразделенията от Беломорския отряд до 6 октомври 1941 г. овладяват положението в района на Доксат-Драма [77].

Повечето от политико-психологическите натрупвания около събитията през началото на есента на 1941 г. след излизане на „История на националната съпротива на Гърция 1940/1945” се разсеяха в резултат на отношението към тях, взето от ГКП. В този труд се посочва, че „народното въстание, е било преждевременен акт. Ръководителите на комунистическата организация в Драма, които също падат в боя, погрешно са оценили обстановката” [78].

Независимо от позицията, изложена в „История на националната съпротива на Гърция 1940/1945 г.”, че над 3 хиляди патриоти паднаха под куршумите в Драма, Доксат и други села в района все още в гръцката историография не е изоставена тезата за големия брой жертви, дадени от гръцкия народ в Драмското въстание.

Естествено много трудно е да се определи на този етап точният брой на жертвите, дадени по време на Драмските събития.

През март 1943 г. Министерството на външните работи и изповеданията на България предава Вербална нота на германската легация в София. Тя е отговор на оплаквания, направени от страна на Софулис, Кафандарис, Г. Папандреу и Милонас пред Алтенбург в Атина за положението на гърците в Беломорието. Отговаря се на много въпроси, голяма част от които тенденциозно се повдигат от гръцка страна. Във връзка с жертвите в Драмското въстание се обосновава, че те не възлизат на повече от 1600 души [79]. И към тази цифра трябва да се подхожда критично.

Стремежът за по-точното им определяне не трябва да се схваща като опит за оневиняване на българските власти в Беломорието, а като стремеж за търсене на данни за жертвите, които да са по-близки до реалните.

Драмските събития заставят българското правителство да смени областния директор Ил. Кожухаров с о.з. генерал Герджиков [80] и засили някои от вътрешните функции на българските войски в областта, чрез усъвършенствуване на организационната им структура в Беломорието.

Първоначално се извършва ново прегрупиране на някои части и поделения на 11-а пехотна дивизия и на Беломорския отряд. Подразделенията на 11-а пехотна дивизия, които са на о. Тасос и Самотраки се изтеглят и заемат мястото си в полосата на дивизията. Те се сменят от сборна опълченска дружина, мобилизирана и изпратена в подчинение на командира на Беломорския отряд [81]. По този начин охраната и отбраната на двата острова се поема от Беломорския отряд, защото островите се намират и в неговата полоса. Още повече, че и Беломорската флотилия на този етап е в състава на отряда. На 20 октомври 1941 г. българското командване премества командването и щаба на българските морски войски в София. Претекст за това е, от една страна, необходимостта от непосредствена връзка с Министерството на войната, а от друга - създаването на Беломорския флот, при което този флот трудно може да се ръководи от Варна поради голямото разстояние [82]. Така се налага да се изведе Беломорската флотилия от състава на Беломорския отряд и да мине в подчинение пряко на командването на българските морски войски в София. Това дава веднага отражение на организирането на отбраната на Беломорския бряг. Командирът на Беломорският отряд престава да бъде основната фигура, която организира и ръководи отбраната на областта.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 64.

2. ЦДИА, ф. 662. оп.1, а.е.32. л. 13.

3. Държавен вестник, №1,3 януари 1942.

4. ЦДИА, ф.1077. оп.1, а.е.1. л.110.

5. П е т р о в, Л. Външнополитически причини и условия за стратегическо развръщане на българската армия през Втората световна война 1939 -9.9.1944 г. - Военноисторически сборник, 1983, №5, с. 85.

6. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е. 103, л. 11; Приложение № 2 за групировката на войските към октомври 1941 година.

7. ЦВА, ф.327, оп.1, а.е.1. л.1.

8. Пак там, ф.24, оп.3, а.е.103, л.11.

9. H o p p e, H.-J., Op. Cit., S. 130.

10. ЦДИА. ф.935, оп.1, а.е.1. л.357.

11. ЦВА, ф.24. оп.3, а.е.103. л. 11.

12. Пак там, ф.327, оп. 1, а.е. 1, л.2-5.

13. ЦВА, ф.327, оп.1, а.е.1, л.7.

14. Пак там, ф.24, оп.3, а.е.149,л.23. вж: Приложение No 3 за групировката на Беломорския отряд към 21 юли 1941 година.

15. ЦДИА. ф.1077, оп.1, а.е.1, л.111.

16. ЦВА, ф.327, оп.1, а-.е.1, л.8.

17. ЦДИА, ф.1077, оп.1, а.е.1, л.112.

18. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.103, л.14.

19. Пак там.

20. Б а т а к л и е в, И. Западна или Беломорска Тракия, С., 1946, с.67.

21. ЦДИА. ф.890, оп.1. а.е.22, л.158; P. R. O. F. O.  371/48125, p. 100. Българското правителство в борбата с маларията през 1941-1944 г. доставя хинин за свободна продажба, както и антималарични лекарства на стойност 630 000 долара. Централният фармацевтичен склад в София снабдява болниците в Беломорска област с лекарства на стойност над 1 000 000 долара.

22. ЦДИА. ф.890. оп.1, а.е.22, л.154; P.R.O.F.O. 371/48125, р.101. През 1941-1944 г. за строителни нужди са изразходвани 16 281 310 долара.

23. PA. AA, - Bonn. Bestand; Unterstaatssekretar, Aktenband 11, Bl. 311385.

24. ЦВА, ф.9, оп.1, а.е.138, л.13.

25. Пак там, л.9.

26. Пак там, л.16.

27. ЦВА. ф.9. оп. 1, а. е.138,  л. 11.

28. Пак там, л.10.

29. Зора. № 6617. 9 юли 1941.

30. ЦДИА, ф.117, оп. 7, а.е.170, л.410.

31. Пак там ф.176, оп.8, а.е.1165, л.54. В окръжно на Министерството на външните работи и изповеданията до българските легации и консулства в чужбина от 4 ноември 1941 г. за Беломорската област се посочва, че е с население 649 419 души. Във ф.177, оп.3, а.е.2441 от л.3 до л. 20 са дадени подробно данни по селища и общини от преброяването през юни 1941 г. При сумирането им се получава броят на населението 596 694 души, но липсват данни за Саръшабанска административна околия. По всяка вероятност разликата в цифрите 52 725 души е броя на населението на Саръшабанска околия.

32. Пак там. ф. 117, оп.3, а.е.2441, л.3-20. В настоящото изследване нямаме за цел да навлизаме в проблематиката на турската аашилаторна политика. Под население с „турцизирано съзнание” следва да се разбира онова население, което е с оформено в значителна степен турско самосъзнание, но е от местен произход, или преселници от западните краища на бившата Османска империя и преобладаващата част, от което не е от турски произход. В различните околии на областта са налице различия сред това население и то носи белезите на своя нетурски произход.

33. ЦДИА, ф.177, оп.3, а.е.2441, л.3-20.

34. ЦДИА. ф.177, оп.7, а.е.170, л.411.

35. Пак там.

36. Трифонов, С. Антантата в Тракия 1919-1920 г., С., 1989, с.107.

37. ЦДИА. ф.177, оп.3, а.е.2441, л.8, 9, 20.

38. Пак там, а.е.2510, л.82.

39. ЦДИА, ф.177, о.7,  а.е.170, л.412

40. Пак там, л. 413.

41. Пак там, л.412.

42. Пак там.

43. ЦДИА. ф.177. оп.8, а.е.13. л.7.

44. Пак там, оп. 7, а.е. 170, л. 413.

45. Пак там.

46. Пак там.

47. ЦДИА, ф.177, оп.7, а.е.170. л.414.

48. Пак там.

49. Пак там, л.415.

50. Пак там, л. 415, 417.

51. ЦИАИ. Необработен фонд на Драмската митрополия, доклад до негово високопреосвещенство Се. Видински митрополит. Господин, г-н Неофит наместник председател на Св. Синод, с.47.

52. ЦВА, ф.24. оп.3, а.е.154. л.26.

53. ЦВА, ф.48, оп.5, а.е.466, л.15.

54. ЦДИА, ф.284, оп.3, а.е.62, л.2.

55. Пак там, л.44.

56. ЦДИА, ф.284, оп.3, а.е.62, л.30.

57. ЦДИА, ф.284, оп.3, а.е.62, л.31-35.

58. Държавен вестник, № 133, 20 юни 1941.

59. Държавен вестник, № 237, 24 октомври 1941.

60. Пак там.

61. Държавен вестник, № 237, 24 октомври 1941.

62. Д и м и т р о в, Г.В. Българо-гръцките отношения и българските бежанци от Гърция (1919-1931 г.). - Известия на Българското историческо дружество, т.28, 1980, с.181.

63. ЦДИА, ф.194, оп.1. а.е.2182, д.31.

64. ЦДИА. ф.176, оп.8, а.е.988, л.7.

65. Пак там, л.6.

66. Пак там, л. 14-15.

67. ЦДИА, ф.176, оп.8, а.е.988, л.23.

68. Пак там.

69. Пак там, л.28,37.

70. Пак там, л.37.

71. За постановките на Коминтерна по-подробно вж: Д а с к а л о в, Д. Георги Димитров и новият курс на партията в първите месеци след 22 юни 1941 г. - Исторически преглед, 1988, кн. 1; К у н и н а ,Д., Е н д а к о в а, В. Георги Димитров и борбата за създаване на национални фронтове в периода на Втората световна война. - В: Георги Димитров - виден деец на международното комунистически движение. С., 1972; К у н и н а, Д. Основни проблеми в стратегията и тактиката на Коминтерна в годините на Втората световна война. - ИИИБКП, т. 44, 1981; П о н о м а р ь о в, Б. Георги Димитров в борбата против фашизма и войната през периода на Втората световна война. - В: Спомени за Георги Димитров, т.2, С, 1982.

72. P.R.O.F.O. 371/48125, р.99 (Историческата наука не бива да се използва за обслужване на политически цели. Допусне ли се това веднага води до ограничаване, стесняване на историческото изследване, до неадекватни, едностранчиви оценки на историческите процеси. Изследователят, претендиращ за обективно осветляване на историята, трябва да се стреми да е прецизен и точен включително и при ползване на снимков материал. Въпрос предизвиква снимката: първо, публикувана от K o j o V, E. Sunhronh Makedonia. To makedoniko zhtuma sthn epoxh maV sel. 507, снимка № 355. В: Makedonia (4000 cronia ellhnikiV isstoria kai politismou), Ekdetikh AJunwn A.E. AJhna, 1982. - вж: Приложение № 4 и второ, публикувана от Григоров, Б. в История на БКП в образи и събития. С., 1980, с. 168, снимка № 168. вж: Приложение №5. Б. Григоров посочва откъде са тези убити партизани. Българските власти не са правили разлика между български и гръцки борци за демокрация и свобода. В същото време и някои от снимките поднесени от Б. Григоров будят съмнение за техния автентичен характер.)

73. По-подробно вж: Щ е р е в, П. Общи борби на българският и гръцкият народ срещу хитлеро-фашистката окупация. С., 1966, с.56-57; Д а с к а л о в, Г. Драмското въстание 1941, С., 1992 (Г. Даскалов е направил сериозен опит за оценка на книжнината посветена на въстанието. Личи си, че е положил не малко работа в архивохранилищата и е пуснал в научно обръщение на непубликувани досега документи за изследваните събития. Но при едно внимателно четене на монографията е видно, че той все още не е преодолял от една страна някои свои слабости при ползващото на научната книжнина и от друга, класово-партийния подход при изследване на историческите процеси. Ето защо смятаме, че трябва да се подхожда внимателно към начина на поднесения фактологически материал и към постановки и изводи направени от автора)

74. История на националната съпротива в Гърция 1940/1945, с. 91.

75. ЦВА, ф.48, оп. 1, а.е.35, л. 9.

76. ЦВА, ф.327, оп.1, а.е.1, л.53-55.

77. Пак там, ф.24, оп.3, а.е.103, л.14.

78. История на националната съпротива на Гърция.... с.103-104.

79. ЦДИА, ф.176, оп.3. а.е.1063, л.341.

80. Зора, № 6713, I ноември 1941.

81. ЦВА, ф.327, оп.1, а.е.1. л.87.

82. А н т о н о в, Г. Българският военен флот от края на Първата световна война до Деветосептемврийската социалистическа революция. - Известия на Военноисторическото научно дружество, т.39, 1985, с.275.