България и Беломорието (октомври 1940 - 9 септември 1944 г.),
Военнополитически аспекти
Димитър Йончев
 

ПЕТА ГЛАВА

СЪЗДАВАНЕ НА 2-РИ КОРПУС И ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКОТО ОСИГУРЯВАНЕ НА БЕЛОМОРИЕТО (декември 1943 - май 1944 г.)
 

Създаването на 2-ри корпус се извършва в изключително сложна и неблагоприятна за хитлеристкия блок международна военнополитическа обстановка. В резултат на победите на Червената армия, а така също и на първите успехи на въоръжените сили на Англия и САЩ на второстепенните фронтове, през есента на 1943 г. военностратегическата ситуация в света се изменя в полза на антифашистката коалиция.

След капитулацията на Италия и проведените конференции през годината и особено на тези на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания в Москва и на „голямата тройка” в Техеран се укрепва военновременното сътрудничество на държавите от антифашистката коалиция. Провъзгласеният принцип за безусловна капитулация като единствено допустимо условие за прекратяване на военните действия срещу Германия, Япония и съюзниците им, а така също и решенията на конференциите дават отражение и върху военнополитическата обстановка на Балканите в това число и на действията на българското държавно и военно ръководство. Дворецът и правителството правят опити за контакти отначало с някои от американските мисии последвани от „натиск” за промяна на българската ориентация [1].

Подчинеността на военното гледище на политическото, действията на българската дипломация и отражението им върху тези на българското командване проличава и в стъпките на последното по осигуряване на отбраната на беломорския бряг.

Събитията се развиват много бързо. Германците трудно удържат настъплението на Червената армия. От друга страна, съюзниците разполагат със значителни сили в Източното Средиземноморие. Все повече се засилват опасенията на немското командване за англо-американски десант в района на Балканите [2].

След продължително отклоняване в края на есента България не устоява на германския натиск и е заставена да увеличи военната си ангажираност в отбраната на беломорския бряг. Все пак оказаната от българска страна съпротива допринася ангажираността в отбраната на беломорския бряг да бъде минимално увеличена - само с една дивизия, като трите дивизии бъдат обединени под едно командване в корпусна организация.

Създаването на 2-ри корпус става с министерска заповед № IV - М 811 от 5 ноември 1943 година [3]. Сформирането му трябва да завърши до 20 ноември, като се окомплектува щабът му, обслужващите го подразделения и 28-а пехотна дивизия, която се включва в неговия състав [4]. Решението на българското командване е: прикритието, охраната и отбраната на Беломорска Тракия и Македония между Дедеагач и нос Епаноми, източно от Солун да се поеме от 2-ри корпус с щаб в Драма в състава на 7-а, 16-а и 28-а пехотна дивизия, щабни поделения, 18-и, 19-и и 21-ви граничен участък [5]. В оперативно отношение на корпуса се подчиняват 17-и граничен учасп.к, Беломорския флот, противовъздушните части на беломорския бряг. Също му се подчиняват 10-а и 11 -а трудова дружина, но не може да им се възлагат оперативни задачи. Корпусът остава подчинен направо на Щаба на войската, а в оперативно отношение и на комащщашия армейската група „Е” с щаб в Солун [6].

Със завършване на мобилизирането на 28-а пехотна дивизия в Стара Загора на 25 ноември започва изнасянето й към Беломорието. Извършва се прегрупиране на частите на 16-а пехотна дивизия и в заповядания срок дивизиите заемат определените им райони. Числеността на корпуса към 8 декември 1943 г. достига 58573 души [7]. За командир на корпуса е назначен генерал-майор Трифонов, командир на 16-а пехотна дивизия.

Със заповед № I-563 от 18 ноември 1943 г. Щабът на войската възлага на 2-ри корпус задачи: „Да охранява Беломорския бряг и не допуска стоварваме на брега на отделни неприятелски лица и групи. Да прикрива Беломорския фронт, като отбива всеки опит за десант и осигурява съсредоточаването на определените за същия фронт оперативни единици. Предна линия на главната съпротива - самия бряг. Оттегляне - само по заповед. Островите Тасос и Самотраки се задържат до край... Корпусът остава подчинен направо на Щаба на войската, а само в оперативно отношение - на германското командване „Е” в Солун...” [8]. Тези задачи на корпуса са неправилно формулирани от П. Витанов, който посочва, че „Втори корпус изпълнява задачи като резерв на група армии „Е” при евентуален десант на съюзниците в Пелопонес и Тесалия и като основна сила за действие срещу Турция по суша” [9]. Втори корпус първо не е съсредоточен като „резерв на група армии „Е”, а на него му е даден участък за отбрана на морския бряг, и второ - той не е „основна сила за действия срещу Турция по суша”. За прикритие на българско-турската граница българското командване е съсредоточило прикриващи войски. Даже при заемането на полосата за отбрана от корпуса, източно от него срещу Димотишката зона е развърната 11-а пехотна дивизия от Прикриващия фронт [10]. След изтеглянето на 11-а пехотна дивизия българското командване предвижда в участъка на 28-а пехотна дивизия северно от Дедеагач да се съсредоточат нови части, с които да се усили дивизията. Разчита се тя да вземе участие в отбраната на страната откъм Турция, като поеме прикритието и на част от демар-кационпата линия срещу Димотишката зона [11].

Към Турция проявяват нарастващи „ухажвания” от страна на държавите от антихитлеристката коалиция, преди всичко от Великобритания. Чърчил разчита и на Турция при изпълнение на своя вариант за нахлуване през Балканите [12] и „да се вреже като клин - по думите на Рузвелт - в Централна Европа, за да не пусне Червената армия в Австрия и Румъния, и дори ако е възможно в Унгария” [13].

На Московската конференция от 19 до 30 октомври 1943 г. на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, главно място в дневния ред взема въпросът за съкращаване на сроковете на войната срещу Германия и съюзниците й в Европа.

Интересно е да се проследи развитието на съветското становище на Московската и на Техеранската конференция по някои аспекти от Балканската му политика и отражението й върху перспективите на българското присъствие в Беломорието.

Съветският съюз предлагала се предложи на турското правителство Турция да влезе незабавно във войната [14]. Идън приема „да се разгледа съветското предложение”, но изглежда, че английската делегация предварително не е била подготвена за подобна съветска инициатива. На 20 октомври при разискване на този въпрос Идън в отговор на въпроса на Молотов за становището на английската и американската делегация по направените три предложения от съветската страна за съкращаване на сроковете на войната конкретно за Турция Идън посочва „няма разногласия, че е желателно Турция да бъде въвлечена във войната. Единственият въпрос е кога?” [15]. Идън повдига въпроса кога да се включи Турция. В съветското предложение е посочено „незабавно”. За сметка на това не е ясно съветското становище за мястото на включване на Турция във войната. Ако английското по отношение на времето не е конкретно, то не е така по отношение на мястото, като се посочва, че „що се отнася до позицията на Англия по отношение на Балканите, ние бихме приветствували една турска акция за прогонване на немците от Балканите. Но не бихме искали турска намеса на Балканите, когато немците вече си отиват оттам” [16].

Това означава откриване на Балкански фронт, от което произтичат много въпроси за политиката на Съветския съюз на Балканите. В същото време независимо от Балканския вариант на Чърчил английската делегация е сюрпризирана от съветското предложение. Британските дипломати в Анкара твърде отрано се ориентират в основните цели на турското правителство и достигат до заключението, че нищо освен пряка атака срещу територията й, няма да застани Турция да промени политиката си на неутралитет. Това мнение се разпространява и сред членовете на кабинета [17]. Чърчил обаче е в „плен” на своята идея и прави постоянни безуспешни до този момент опити за въвличане на Турция. И изведнъж съветското предложение. Още по-малко американците са готови да разискват за „незабавно” въвличане на Турция във войната. Идън посочва, че „ако нашите руски приятели смятат, че ние трябва да окажем натиск върху Турция, и ако се разбере, че ще получим изгода в резултат на влизането на Турция във войната, ние сме готови да разменим мнения, за да стигнем до споразумения” [18]. Това разбиране се възприема от Молотов.

По-голяма яснота за съветското становище по включване на Турция във войната дава срещата на Сталин с Идън на 21 октомври. На въпроса на Идън „защо Сталин смята, че е настъпил подходящ момент Турция да влезе във войната”, той му отговаря, че „следващата година участието на Турция във войната няма да е нужно. Сега турският неутралитет, който на времето беше от полза за съюзниците, е полезен за Хитлер, тъй като той прикрива фланга му на Балканите. Ако Турция влезе във войната през тази година, немците няма да могат да направят нищо, за да окажат силна съпротива, тъй като не им достигат резерви... Необходимо е тя да даде своя принос за победата и да заслужи участието си в мирната конференция.” [19].

През време на война политиката често е принудена да съобразява своите действия с това, до каква степен тези действия спомагат за постигане на желаните стратегически резултати, които в крайна сметка водят до постигане на политическите цели във войната. Въпросът е доколко в случая са съобразени действията на Сталин за привличане на Турция с оглед политическите цели на Съветския съюз на Балканите? В същото време откъсването на България от Оста стои в подозрението на американската дипломация като важна предпоставка за окончателно привличане на Турция на страната на съюзниците. Турските управляващи кръгове дори подсказват, че Турция може да бъде жандармът на Балканите след изтеглянето на германските войски. Без да свързват открито тази си роля с противопоставяне на СССР предупреждават, че Съветският съюз може би ще иска да доминира в този район и особено в България и Югославия. Следователно пътят към запазване на англо-американското влияние на Балканите може да минава само през Турция [20].

От отговора на Сталин може да се съди, че той се стреми с въвличането на Турция във войната да застраши фланга на Хитлер на Балканите. От военна гледна точка това е правилно, но от политическа едва ли е най-разумното. От това произтича въпросът ча положението на България. Логично е, че Идън го повдига. Проявява интерес „как се отнася Сталин към това, да се поиска от България да изтегли войските си от Югославия и Гърция” според Сталин, това би могло да се направи [21]. Тази позиция почти се покрива с английското становище за непризнаване на присъединените към България земи възвърнати през пролетта на 1941 година. Ако България има „симпатията на Русия”, едва ли я има на Сталин. Нещо повече „в случай, че е необходимо - отбелязва той - ние сме готови дори да скъсаме дипломатическите отношения с България [22].

Военното гледище, като не се подчинява на политиката, ограничава перспективите за нейната гъвкавост. Оттук произтича непоследователността на съветската политика по българските териториални претенции, особено що се отнася за излаза на Бяло море [23]. Казаното от Сталин съвпада с английското становище и не вещае нищо добро за външнополитическата програма на правителството на Д. Божилов да съхрани обединението на българските земи [24].

Английската делегация, като има предвид особените българо-съветски отношения, когато СССР подпомага антифашистката съпротива в България и в същото време поддържа официални връзки с българското правителство и обратно то не скъсва дипломатическите отношения със Съветския съюз, но предоставя българската територия на Германия за организиране на нападение срещу Съветския съюз, едва ли е очаквала такова благоприятно за Англия становище от Сталин. Това е добра предпоставка за информирането му относно английското решение за започване на въздушната война срещу България. Въпреки това на 27 октомври в разговора си със Сталин Идън внимателно опипва „почвата”. Същия ден е получил от Молотов в писмен вид исканата от него информация за положението в България. В нея не може да не са му направили впечатление проявяваното от българския народ все по-голя-мо недоволство от политиката на правителството и че „Божилов и бившият министър на външните работи Киров заявяват, че смятат войната на България срещу Англия и САЩ за чисто символична. В последно време българските управляващи среди специално подчертават, че България не е започнала по своя воля сътрудничество с Германия и че сега тя търси начин как да излезе от войната” [25]. Затова Идън, когато информира Сталин за английското решение да се бомбардира София, за него както и за посланика на Великобритания в СССР А. К. Кър и генерал-лейтенант Исмей, които присъствуват на срещата, Сталин е „учудващо любезен” в отговор на предложението София да бъде заплашена с бомбардировка, ако българските дивизии не бъдат изтеглени от Гърция и Югославия [26].

На практика Московската конференция засяга и българските национални интереси. Идън не само взема по същество съгласието на Сталин за изтегляне на българските войски от Гърция и Югославия, но и неговата „благословия” за изпълнение решението на Чърчил за „наказание” на българите, за когото „те са грешен народ, който заслужава да му бъде преподадем строг урок... София трябва да бъде бомбардирана колкото се може по-скоро” [27].

В случая съветската позиция не с много прецизна и далновидна. Предложението за въвличането на Турция във войната също се използва умело от английска страна за лансиране на балканския план на Чърчил. Това дава възможност на Чърчил да обосновава нашироко становището си на Техеранската конференция.

Съветската дипломация по всяка вероятност е коригирала виждането си по отношение на Турция. За разлика от съветската, английската дипломация се стреми да се предприемат стъпки, за да бъде убедена Турция да влезе във войната. Възникват въпроси, по които Чърчил директно пита Сталин: „Трябва ли (Турция - бел. Д. Й.) да нападне България и да обяви война на Германия? Трябва ли да започне настъпателна операция или не бива да напредва в Тракия? Каква би била позицията на русите по отношение на българите, които все още помнят, че Русия ги е освободила от турците?” [28]. В дискусиите Сталин отбягва въпроса за България и набляга на „Овърлод” да се превърне в база за всички операции през 1944 г., а „що се отнася до Турция, съмнявам се - посочва Сталин, - че тя ще влезе във войната. Тя няма да направи това, какъвто и натиск да й окажем” [29]. В същото време Чърчил и Идън се стремят да насочват дискусията за Турция към съветското предложение от Московската конференция за незабавното й влизане във войната.

Съветската делегация в Техеран по въпроса за Турция се поставя в комплицирано положение. Поставила вече въпроса за въвличането й във войната, сега се стреми да го заобикаля и отклонява. Това дава повод на специалния пълномощник на президента на САЩ Х. Хопкинс при разговора си с министрите на външните работи на СССР В. Молотов и на Великобритания А. Идън да изтъкне, че „инициативата по въпроса за привличането на Турция за участие във войната е на съветското правителство... А сега, след разговора с маршал Сталин, президентът има друго впечатление. От няколко повода той се убедил, че СССР няма особено желание да се въвлече Турция във войната. Маршал Сталин няколко пъти повтарял, че не ще можем да въвлечем Турция във войната, и нито веднъж не изтъквал необходимостта тя да участвува във войната.” [30]

Молотов проявява дипломатическа гъвкавост, за да мотивира изменението на съветската позиция по отношение на Турция, като я обвързва с разговорите на Идън с министъра на външните работи на Турция Нюман в Кайро. На 30 ноември 1943 г. Идън се стреми да уточни какви изисквания ще трябва да се предявят към Турция в Кайро, когато посочва, „че ние трябва да искаме от турците да се намесят във войната против Германия”. Сталин се намесва, като подчертава „именно срещу Германия - като прави характерен жест с десния си палец” [31].

Въпросът за въвличането на Турция във войната приключва след срещата на Рузвелт и Чърчил с турския президент Инъоню в Кайро. Не отбягва от Инъоню пределната сдържаност на американския президент на фона на срещата на огнената разпаленост на Чърчил. Не е неочаквано, че срещата завършва с неуспех [32].

Подробностите от разговорите са неизвестни за българското държавно и военно ръководство, но то долавя „интереса” на антихитлеристката коалиция към Турция. Затова въпросът за опасността от Турция и тенденциите в политиката й сериозно занимава през зимата на 1944 г. българското държавно ръководство [33]. Успоредно с активните дипломатически сондажи се отделя внимание и на военното осигуряване на границата. Тук 2-ри корпус обаче не е „основна сила”. Той по-скоро е основна сила в отбраната на Беломорския бряг.

С установяване на корпуса в района за отбрана се съгласуват много въпроси между Щаба на войската и германското командване „Е”. В съгласие с българското, немското командване известява командира на 2-ри корпус, че в оперативно отношение корпусът за отбрана на беломорския бряг (включително и Халкидика) влиза в подчинение на германската група „Е” [34]. Германското командване определя и конкретна задача на корпуса: „отбрана на македоно-тракийския бряг, включително островите Самотраки и Тасос, в сектора Халкидика - Дедеагач, включително последните” [35].

Границите на корпуса би трябвало да са „ясни”, но немското командване не изоставя опитите си да търси възможности за разширяване на полосата за отбрана на българските войски, като „западната граница на участъка се определя според развитието на военното положение от главното командване на германската група армии „Е”, но винаги в съгласие с българското командване” [36]. Независимо от това, при оценката на обстановката и отчитането на особеностите на местността се вижда, че е целесъобразно да се измести западната граница малко по на изток с цел едно по-надеждно обхващане от 7-а пехотна дивизия на югоизточната част на Халкидика и на Орфанския залив [37].

Това е незначителна корекция, но за нея се иска разрешение от щаба на германското командване Югоизтока. При изграждането на отбраната командването на групата армии „Е” има право да уточнява изграждането на отбраната от 2-ри корпус. Когато тези въпроси са от оперативно значение, се изисква да бъдат съгласувани с щаба на българската войска [38]. Това налага да има надеждна връзка между трите звена - Щаба на войската, командването на 2-ри корпус и немското командване „Е”. За целта при щаба на 2-ри корпус по искане на немското командване се придава немски офицер за свръзка с помощен персонал, който прераства в щаб на свръзка и е непосредствено подчинен на групата армии „Е”. В същото време полковник Морчев - офицер за свръзка на Щаба на войската в щаба на фупата армии „Е”, е натоварен да осъществява свръзката и с щаба на 2-ри корпус. Германското командване издава специално нареждане за работата и подчинеността на германския щаб за свръзка в корпуса [39].

С оперативното подчинение на 2-ри корпус на германското командване „Е” не се засягат по никакъв начин българските суверенни права източно от р. Струма [40]. Този пункт е особено важен в заповедта на немското командване. И в този документ германското командване подчертава териториалната принадлежност на Беломорската област към България. Вследствие на това и митническите постове на българско-гръцката граница по р. Струма си остават и преминаването на границата се извършва с установените карти [41].

Седма пехотна дивизия, която до създаването на 2-ри корпус се намира в оперативно подчинение на германското командване „Е”, излиза от негово подчинение. Дивизията обаче остава да действува извън българската територия. Това налага да се урегулират отношенията между 7-а пехотна дивизия, щаба на 2-ри корпус и германското командване „Е”. Решава се всички въпроси да се разглеждат и разрешават, като се отнасят до командването на 2-ри корпус чрез българският офицер за свръзка в щаба на армейска група „Е” [42]. По този начин информацията минава през полковник Мирчев и Щабът на войската има възможност да е в течение на въпросите, поставяни от германското командване. Заедно с това Щабът на войската се съгласява германското командване „Е” да може да дава направо нареждания до 7-а пехотна дивизия, но само при предприемане на действия срещу партизаните, като за целта уведомява веднага командира на 2-ри корпус [43]. Това е продиктувано от разрастването на партизанското движение и съпротивителната борба в района. В същото време командването на корпуса изрично подчертава, че не е съгласно с привличането на подразделения на дивизията в акции за продължително време, а само временно, като частите още същия ден се връщат в гарнизоните [44]. По този начин се цели да бъдат ограничени възможностите за привличане на дивизията в акции срещу партизаните, още повече че силите й са силно ограничени и групировката й е избрана по такъв начин, че да осигурява най-важните пунктове от тила и шосето Сяр-Солун.

Главните усилия на корпуса са насочени към усъвършенствуване на изграждането на отбраната на беломорския бряг. На 15 декември 1943 г. командването на армейска група „Е” изпраща указания до щаба на 2-ри корпус за начина на изграждане и изискванията към отбраната на морския бряг, мястото на огневите средства за най-оптимално използване на огневите им възможности [45]. Отделя се специално внимание за уточняване на местата и подготовката за изграждане на минните полета съобразно схващанията на германското командване [46].

Тези указания са последвани от специална заповед на Главната квартира на немското командване от 6 януари 1944 г. до командването на Югоизтока и групата армии „Е” за отбраната на морския бряг. В заповедта главната квартира иска да се вземат бързи мерки за ускоряване изграждането на отбраната [47]. На 10 януари 1944 г. щабът на армейската група „Е” изпраща заповед в този смисъл до 2-ри корпус. През цялата зима на 1944 г. се извършва усилено инженерно оборудване на Беломорието за отбрана. На тези въпроси отделя внимание и българското командване. На 5 януари 1944 г. Щабът на войската заповядва да се започне инженерно разузнаване. На практика се получава известно дублиране. Главното внимание се насочва в участъците на 16-а и 28-а пехотна дивизия. Това е продиктувано от прегрупирването на 16-а пехотна дивизия и заемането от 28-а пехотна дивизия на участъка за отбрана източно от р. Места. Командванията на 16-а и 28-а пехотна дивизия организират инженерно разузнаване за уточняване на местата за разрушения в случай на сполучлив десант от противника и преодоляване на главната съпротива на отбраната, изнесена на морския бряг.

Поради ограничените възможности за привеждане в изпълнение на цялостен и обширен план за разрушения, инженерното разузнаване се ограничава на линията Петрич - Неврокоп - Доспат и главно в районите Чаязи, Правище, Кавала, Гара Ангистра, Пресечен, Драма, Рупел, Зърнево, Ксанти, Окчилар, Порто Лагос, Дедеагач, Гюмюрджина и Маказа [48]. След инженерното разузнаване се иска да бъде изработен план за обема на укрепителните работи, необходимото количество мини и взрив, местата за съхранението им, реда за изграждането на минните полета за преграждане на вероятните направления за настъпление от страна на противника, необходимите работници, техници и други. Планът трябва да бъде предоставен на 5 февруари 1944 г. за одобрение в Щаба на войската [49].

От българска страна не се бърза чак толкова с инженерното оборудване, докато от немска страна се отправят настойчиви искания за ускоряване на работата. Независимо от заповедта на командването на армейската група „Е” от 10 януари 1944 г. от българска страна не се увеличават осезателно темповете на работа. В същото време през есента на 1943 и зимата на 1944 г. българското правителство предприема опити за разграничаване от Германия. Успоредно с тях се извършват сондажи за извеждане на страната от войната и излизане от безизходното международно положение. Всичко това се върши, като се полагат усилия да се съхрани обединението [50]. На българската дипломация все повече се възлагат и надежди за намиране на пътища за съхранение на съществуващия режим в България. Тези външнополитически стъпки на българското правителство рефлектират и върху действията на военното командване. Надеждите и сондажите са едно, но за подобни „опити” във военната област е трудно на този етап да се изявят. На българската армия се разчита от немското командване за прикритие на южния фланг на немските войски воюващи на Източния фронт.

И при така сложилата се ситуация военното гледище се подчинява на политическото. В тази връзка по покана на началник-щаба на българската войска генерал-лейтенант Лукаш на 18 януари 1944 г. в София пристига представител на германската главна квартира - началникът на командния щаб генерал-лейтепант Варлимон. На 19 януари се провежда конференция, на която присъстват от българска страна генерал Лукаш, помощник началник-щаба генерал-майор Янчулев и началника на оперативния отдел при Щаба на войската полковник Ив. Попов; от германска - генерал Варлимон и германския военен аташе в София генерал-майор Геде.

От оценката, която генерал Варлимон дава на политико-стратегаческото положение, е видно, че германците са преминали към стратегическа отбрана по всички фронтове. Най-голямото им внимание е насочено към подготовката за посрещане и бързо справяне с намерението на англо-америкаците за откриване на втори фронт в Западна Европа. Според сведенията на германското командване англо-американците ще се опитат през пролетта на 1944 г. да стоварят на източния бряг на Ламанша около 60-70 пехотни дивизии и бронетанкови сили подкрепяни от силен морски и въздушен флот. Този десант вероятно ще бъде придружен от други - по останалите фронтове, едновременно с което ще продължи и съветската офанзива на Източния фронт [51].

От изявлението на генерал Варлимон е видно, че германското главно командване е запознато с решенията на „голямата тройка” в Техеран [52]. От изложението му може да се заключи, че немското командване има адекватна оценка на обстановката на театрите на военните действия, но не е в състояние ефективно да противодействува поради липсата на необходимите сили и средства.

За щаба на българската войска е от първостепенно значение обстановката в Източното Средиземноморие и евентуални действия срещу Балканите. Според Варлимон оперативният театър в Италия дава възможност на германците да отбраняват полуострова със значително по-малко сили, което те успешно провеждат [53]. Според оценката на германското командване англо-американците могат да предприемат действия срещу Балканите или през адриатическия или през беломорския бряг. За действия през адриатическия бряг най-вероятно е да се използват силите, които се намират в Западното Средиземноморие [54]. Ако се предприемат подобни действия би поставило в зависимост изпълнението на решението на съюзниците за откриване на Втори фронт в Западна Европа.

Въпросът за десант в района на Адриатическо море се разглежда и на конференцията в Техеран. Той е важен елемент в плана на Чърчил. Сталин заема твърда позиция и отстоява становището, че „за база на всички операции през 1944 г. да бъде взета операцията „Овърлорд” [55]. Това затруднява намеренията на Чърчил, но не го отказва от плановете му.

Още от Кайро Чърчил изпраща на Рузвелт телеграма, в която предлага да се отложи с 3-4 седмици операция „Овърлорд”, за да се използват десантните средства в района на Егейско море и о-в Родос за придвижване към Балканите. Президентът твърдо държи на постигнатото в Техеран споразумение за сроковете на нахлуване в Северна Франция. На 28 декември 1943 г. той изпраща телеграма на Чърчил, в която се подчертава: „Като имам предвид съветско-британско-амери-капското споразумение, постигнато в Техеран, аз не мога да дам съгласието си, без одобрението на Сталин, за използване на силите или средствата на което и да е друго място, защото това може да забави или навреди на операциите „Овърлорд” или „Енвил”. [56]

Все пак британският премиер постига нещичко. Американците се съгласяват да задържат значителен брой десантни кораби в Средиземно море. Това открива възможност за разгръщане на операции в Егейско море [57]. Не без основание е оценката на възможните действия на съюзниците в Източното Средиземноморие и направения извод от генерал Варлимон, че „най-голяма вероятност има обаче за действие през Додеканезите към Беломорска Тракия” [58].

Впечатленията, с които остава българската делегация, са че „1. германците дават тежест на усилията си за подготовка за посрещане откриването на втори фронт в Западна Европа; 2. за сега те не могат да ни подпомогнат нито с пехотни, нито с въздушни сили. 3. препоръчват ни да разчитаме на собствените си сили, да се повдигне борческия дух на българския народ, чрез което да се респектират намеренията и на англосаксонците и на Турция за евентуални техни действия срещу България и изобщо срещу Балканите. 4. устно обещаната подкрепа, във връзка с оперативния план „Симеон” (валиден при евентуална война с Турция - бел.Д.Й.) остава в сила.” [59]

След конференцията в българските управляващи среди се затвърждава становището, че Берлин не е в състояние да приложи на практика реален план за благоприятни изменения на обстановката по фронтовете. В същото време на 17 януари 1944 г. радио Лондон предава: „Съюзническите правителства отправят строго предупреждение към българския народ. Ако той не престане да помага на Германия, ако не се откаже от съюза с нея, ако не отзове войските си и не капитулира, той ще се смята като съюзник на Германия.” [60]

Това подтиква българските управляващи среди по-интензивно да проучват тенденциите в международните отношения и да активизират опитите за контакти със САЩ с надежда да печелят време и да заложат на най-силната карта, без да вземат пряко участие във войната независимо на чия страна [61]. Засилването на българската дипломатическа активност е неприятна за Берлин. Рибентроп задължава Бекерле да направи и съответните предупреждения, като препоръча на българския външен министър да нареди да бъдат прекратени незабавно тези връзки [62].

Германците упражняват въздействие и по военна линия. На 29 януари 1944 г. командването на армейска група „Е” изпраща нова заповед относно инженерното осигуряване на разрушителните работи и изграждането на отбраната от 2-ри корпус. Изисква се подготвителните работи да започнат веднага и да завършат до 31 март 1944 година [63].

Тези нови изисквания на немското командване към 2-ри корпус са съчетани с подобни искания към българското командване, продиктувани от непосредствената опасност за десант (според немското разузнаване), който противникът подготвял в Егейското пространство. По повод на тази заповед Щабът на войската на 31 януари изпраща специална шифрограма, с която се изисква повишаване на бойната готовност от 2-ри корпус. Командирът на корпуса веднага взема решение войските да заемат районите за отбрана [64].

Във военната област българската страна е принудена да се съобразява с немските изисквания. Едно незачитане и неизпълнение на заповедите и указанията им е равносилно на противопоставяне на Германия, което на този етап е недопустимо. От друга страна, неясните перспективи на засилващата се българска дипломатическа активност и сложилата се военнополитическа обстановка на Балканите заставят българското държавно и военно ръководство да изграждат отбраната с главно внимание откъм Турция и на беломорския бряг.

Поведението на Турция внимателно се следи от българските управляващи кръгове. От българският пълномощен министър в Анкара Н. Балабанов се изисква да проучи настроенията в Турция за намеса във войната. На 29 януари Балабанов докладва пред правителството, че за турските управляващи кръгове Германия е загубила войната безвъзвратно. Турското правителство е против участието на Турция във войната, че то няма аспирации към България и прави всичко възможно за да не бъде въвлечена страната във военни действия [65].

Тази информация с благоприятна за българското правителство и стимулира стремежите му за разграничаване от Берлин. „Основен принцип и за двете страни остава избягването на пряко участие във войната.” [66].

Линията на поведение на българското правителство, разграничаваща се от тази на Хитлер спрямо Турция непосредствено заплашваща югоизточната граница на България предизвиква раздразнение в Берлин и съответно реакцията на Хитлер. На 1 февруари 1944 г. той изпраща писмо до княз Кирил, в което изразява съмнение, че Турция ще издържи на съюзническия натиск за влизане във войната. С оглед очакваната от него операция на англо-американските войски през Турция едновременно с военните действия през Егейските острови към Тракия или към Солун мотивира необходимостта от ускорена подготовка на Балканския полуостров в оперативно и снабдително отношение. Във връзка с това предлага командването на Балканския оперативен театър да се поеме от командващия армейската група „F” генерал-фелдмаршал фон Вайкс [67].

Настойчивите искания, които по същество представляват натиск от страна на немското командване, не са случайни. Те не могат да се разглеждат изолирано от общата военнополитическа обстановка, включително и от „опитите на българското правителство за разграничаване от Берлин” [68], които рефлектират както върху задачите, изпълнявани от българските войски, така и върху обществено-политическия живот в Беломорието.

На 10 януари 1944 г. Министерският съвет взема решение да се преустановят учебните занятия до края на учебната година за всички училища в страната [69]. То е взето, за да може да стане по-пълно и по-редовно евакуирането на населението от застрашените от въздушни нападения градове. В Беломорската област бомбардировки не се извършват. Прекратяването на учебните занятия оказва отрицателно влияние върху обществено-политическия живот и засилва още повече .духа” на гръцкото население и топа с турцизирано съзнание [70]. Едва ли обаче това е решаващо за подобни настроения сред населението. Причините за повишаване на духа му трябва да се търсят много по-дълбоко. В началото на 1944 г. ясно се очертава перспективата за изхода от войната. Това определено се разбира както от гръцкото, така и от българското население. Вече е прекъснат притокът на българи заселници, понеже няма желаещи. Забелязва се обратна тенденция, като през пролетта на 1944 г. тази тенденция обхваща най-напред „стопанските категории, които започват да ликвидират предприятията си и бързат да се настанят на по-сигурни места някъде в старите предели на страната” [71].

Най-силно влияние за повишаване на духа на гръцкото население оказва разгръщането на съпротивителната борба в Гърция. ЕЛАС през зимата на 1944 г. вече контролира близо две трети от територията на страната. ЦК на ЕАМ на 14 декември 1943 г. прави предложение до правителството в Кайро и до водачите на старите буржоазни партии за образуване на правителството на националното единство, но то не е прието. На 10 март 1944 г. в свободните зони е образуван Временен комитет на националното освобождение (ПЕЕА), която представлява временно правителство на свободна Гърция, съставено от ЕАМ под ръководството на ГКП. На 16 март 1944 г. членовете на ПЕЕА отново отправят подобно предложение [72].

Именно развитието на военнополитическата обстановка и съпротивителната борба в Гърция са главните фактори, които влияят върху настроението на населението в района. В същото време съпротивителната борба в Беломорската област е доста „анемична”. В донесение от 6 януари 1944 г. областният училищен инспектор Г. Налбантов пише до министъра на просветата: „явленията на шумкарство, нелегални чети и пр. не са много често наблюдавани, както в другите краища на страната... Съществуват отделни чети в Саръшабанско, Правищенско, Драмско и др., които обаче най-често нападат, ограбват, малтретират предимно свои хора, които те считат, че са в някаква услуга на българската власт.” [73]

Военнополитическата обстановка дава отражение и върху българската външна политика по териториалните въпроси и перспективите за мирното им урегулиране. На 1 март 1944 г. министърът на външните работи Димитър Шишманов възлага на пълномощния министър д-р Дечко Караджов задачата да оглави учредената Комисия за подготовка на мира. Поставя се началото на подготовката за защита на българските интереси при уреждане на бъдещия мир [74]. Комисията не разгръща широка дейност по-скоро по субективни, отколкото по обективни причини, но по искане на регентите представя план за подготовката на защита интересите на България.

Очаква се българската външна политика да бъде изправена пред три алтернативни обстановки: победа на Германия, мир по споразумение между Германия и съюзниците и победа на съюзниците, като дейността на комисията да се основава на етническа, историческа и юридическа аргументация [75]. Едва ли при победа на Германия ще е необходима предварителна подготовка за присъединените земи. Ясно е, че ще трябва да се устояват българските интереси при победа на съюзниците.

Независимо от предприетите опити във външната политика на българското правителство за разграничаване от Берлин, във военните инстанции продължава линията на военно сътрудничество с германците, изразяваща се главно в подготовка за отразяване на противников десант. Немското командване се стреми да стовари отбраната на полуострова колкото се може повече на българската армия. Темповете на инженерното оборудване на полосата, заета от 2-ри корпус, са незадоволителни за немското командване. В щаба на армейска група „Е” се оформя становището, че „липсата на началник по инженерната част в корпуса води до занемаряване на изграждането на неговия район, например изграждането на позицията, загражденията, поставянето на мини, изграждането на мостове. В това отношение е недостатъчно влиянието на щаба на бреговата охрана. Срочно пристигане на немски части е много наложително” [76], това изисква немското командване да усили германския щаб за свръзка при щаба на 2-ри корпус с един инженерен офицер за оказване на съдействие при оборудването и организирането на отбраната [77].

В същото време възможностите на немското командване за осигуряване на 2-ри корпус с необходимите средства и подпомагането му в изграждането на отбраната все повече се ограничават. Това е една от основните причини, за да не се завърши изработването на препятствията и подготовката за разрушения до 31 март 1944 година. На 1 април командирът на 28-а пехотна дивизия моли командирът на 2-ри корпус за „бързо отпускане на материалите и удължаване на срока с още 15 дни” [78].

Към 31 март 1944 г., когато трябва да е готова отбраната за отразяване на противников десант, 2-ри корпус разполага с 58 528 души личен състав [79]. Той е почти непроменен от създаването му. С тези сили се планира да бъде отбранявана заетата от него полоса.

На 17 март 1944 г. в София се срещат и водят разговори за българските войски в Гърция командващият немските войски в Беломорието генерал Пфлугард и началникът на оперативния отдел на Германската военна мисия в България подполковник фон Завадски. Изводът, който правят, е, че обстановката в района се изостря [80]. Оценката като цяло е правилна, но анализът е едностранчив. Те не отчитат, или по-скоро не са склонни да отчетат някои фактори, влияещи за "дестабилизиране” на обстановката. Както в цяла Гърция, така и в Македония съпротивителната борба през зимата и пролетта на 1944 г. придобива голям размах. В Западна Македония действа 9-а дивизия с 4500 човека, а в Централна Македония - 10-а дивизия на ЕЛАС с 5000 човека [81].

В същото време и гръцкият национализъм взема още по-големи размери в Централна и Западна Македония. Българите, които са проявили и проявяват българската си национална принадлежност, са подложени не само на тормоз и издевателства, но зачестяват и случаите на физическа саморазправа с тях [82]. В отделни села, като в с. Андитания, гръцките националисти предприемат мерки за събиране на цялото българско население, за да му „говорят”. Българите, като знаят какво ги очаква и в резултат на засилените репресии върху тях, започват да бягат към Солун, Кукуш или на север в пределите на България [83]. Германското командване има информация за тези случаи, но е .принудено да понася това, все с оглед на запазване на спокойствието в тази част на Балканите” [84].

България се стреми към съхраняване на етническите дадености и защита на българите намиращи се извън границите на държавата. Нетърпимата за сънародниците ни обстановка в Югозападна Македония принуждава командирите на 15-а и 17-а дивизия, без съгласие на немското командване, да въведат отделни части, за да защитят българите в Македония останали под гръцка власт. В разговорите си генерал Пфлугард и подполковник фон Завадски констатират, че „отношенията с българската 7-а пехотна дивизия... са добри. Не така стои въпросът с полковете на 15-а и 17-а дивизия” [85]. Особено големи грижи, според генерал Пфлугард, им създава командирът на 15-а пехотна дивизия генерал Иван Маринов, който не иска да изтегли някои части на дивизията от Егея, където по думите на немския генерал „уж те защитават българското население”, а там бил район на действие на германските войски.

Генерал Пфлугард е дошъл в София преди всичко да обсъжда с българското командване въпросите по отбраната на беломорския бряг. Те са предмет на разговор на 19 март 1944 г. между него и иачалник-щаба на българската войска генерал-лейтенант Лукаш. При разговорите се уеднаквяват оперативните и тактическите схващания по водене на бойните действия в района на 2-ри корпус [86]. Главното внимание се насочва към недопускане на стоварването на десант. Обсъждат се начините за провеждане на контраудари за отхвърляне на успешно стоварени десанти, а също така и подготовката за извършване на разрушения с цел да се преградят направленията, удобни за провеждане в случай на успешен десант на настъпателна операция към вътрешността на страната. Като най-вероятни места за извършване на десант се очакват районите на Кавалския и Орфанийския залив [87].

След проведените разговори на 29 март 1944 г. командването на армейска група „Е” издава специална заповед относно бреговата отбрана [88]. Немското командване се стреми да се ускори изграждането й в района, зает от 2-ри корпус. То изисква да се проявява особено внимание на „ешелонирането на отбраната”. Главната съпротивителна линия си остава морския бряг, но същевременно се изисква да се засили изграждането на укрепления и в дълбочина, както и планирането на контраудари за отхвърляне на десантирал противник [89].

Немското командване, като отчита липсата на боен опит в българската войска, дава подробни указания и за воденето на отбранителния бой [90].

Щабът на 2-ри корпус веднага пристъпва към организиране на изпълнение на получената заповед от командването на армейската група „Е” [91]. Ускорява се изграждането на отбраната съобразно с немските изисквания. Отделя се внимание за повишаване на знанията на командния състав за воденето на боя по германския боен опит. Същевременно се вземат мерки и за ускорено обучение на редовия състав за поставяне и устройване на минни полета [92].

В същото време Щабът на войската прави оценка на възможностите и голямото англо-американско въздушно превъзходство. Отчитат се ограничените възможности на българската противовъздушна отбрана и невъзможността за очакване на подкрепа от германска страна. Още на 18 януари 1944 г. генерал-лейтенант Варлимон заявява, че „на въздушна подкрепа, освен дадената вече такава, от Германия вече не може да се разчита, тъй като и самата тя има голяма нужда от въздушни сили” [93]. При тази обстановка Щабът на войската смята, че при извършване на мобилизация за подвеждане на резерви за отразяване на десант съобщителната мрежа, мобилизацията и съсредоточаването на българската войска ще бъдат извънредно затруднени, а може би и напълно разстроени. Ето защо се предвижда да се подготвят за самостоятелни бойни действия войските, съсредоточени в Беломорието и Македония. Щабът на войската предвижда при непосредствена опасност от десант да се извърши скрита мобилизация, която да изпревари противниковия въздушен удар, предхождащ извършването на десант от противника [94].

Военнополитическото положение на България през пролетта на 1944 г. бързо се влошава. Българското правителство се показва неспособно да извърши промяна във външнополитическата ориентация, за да търси спасителен път за България. То не можа да ориентира страната към единствено разумния и справедлив изход - за откъсване от Германия и приобщаване към антихитлеристката коалиция. В разрез с интересите на българския народ, независимо че се правеха опити за разграничаване от Германия, правителството продължаваше политиката България да бъде сателит на фашистка Германия.

С оглед на „общата политико-стратегическа обстановка” на 22 април със заповед № IV М-317 българското командване нарежда да се пристъпи към постепенна мобилизация на българската армия [95]. Тя се извършва преди всичко под германски натиск. Независимо, че във външнополитическите си контакти българското правителство прави опити да се изплъзне от хитлеристката опека, [96] във военната област то е заставено да изпълнява задачи произтичащи от немските стратегически планове по осигуряване на отбраната на беломорския бряг. В края на зимата и през пролетта на 1944 по думите на генерал-лейтенант Варлимон „най-голямо внимание е насочено към подготовката за посрещане на англо-американците и бързо справяне с намерението им за откриване на втори фронт... такъв те сигурно ще се опитат да открият в Западна Европа” [97]. По оценка на немското командване в района на Балканите най-голямата вероятност за противников десант е към Беломорска Тракия [98]. Независимо от това германското командване е затруднено и не е в състояние да подпомага ефикасно България. Напротив то се стреми да увеличи ангажираността на българската армия в отбраната на полуострова. Не случайно се упражнява натиск от германска страна към България за изграждане на отбраната на беломорския бряг и извършване на мобилизация, за да се разполага с готови сили за подвеждане към застрашените участъци. През февруари-март в района на Гърция, без българската 7-а пехотна дивизия, германците разполагат с 19 пехотни полка с по 2-3 пехотни дружини, които се равняват на около 6 пехотни дивизии и то със силно намален състав [99]. На гръцките острови немското командване разполага и планира да ги отбранява с една моторизирана и две пехотни дивизии, един брониран полк, 35 укрепителни пехотни дружини, една щурмова батарея и 139 брегови батареи [100] или общо германско-българските сили, съсредоточени за отразяване на противников десант на беломорския бряг, възлизат на около 12-14 и то непопълнени дивизии. В същото време в Източното Средиземноморие „англо-американците разполагат с около 25 дивизии и достатъчно морски средства” [101].

В резултат на настъплението на съветските войски, несигурното положение на Турция и англо-американското превъзходство в Източното Средиземноморие се създава неблагоприятна за Германия обстановка. Това заставя германското главно командване да търси възможности да осигурява южния фланг на немските войски, воюващи на Източния фронт. През пролетта на 1944 г. все повече се разчита за това на българската войска и преди всичко на усилването на 2-ри корпус, отбраняващ беломорския бряг. В същото време „през втората половина на управлението на кабинета на Божилов се открояват по-ясно тенденциите за отслабване на зависимостта на неговата външна политика от Германия” [102]. При тази обстановка немското държавно и военно ръководство взема мерки да засили „опеката” си над българската армия. Преди всичко немците се опитват да наложат промени в командния състав на българската армия. Успоредно с това обаче през май 1944 г. германското командване, за да има възможност за непосредствено влияние върху българското командване, създава длъжността германски генерал при Главното командване на българските въоръжени сили. За нейното заемане се спират на генерал Шнекенбургер [103]. Той трябва да служи като офицер за свръзка между Главното командване на всрмахта и българския Щаб на войската и същевременно като командващ разположените в България германски войски.

Българското командване, като се страхува от евентуална реакция особено от Турция, настоява генерал Шнекенбургер да развива дейността си под друга форма. Тогава се решава от германското командване да се измени длъжността му в началник на Германската военна мисия в България [104]. По този начин чрез създадената мисия се засилва немската опека над българската армия в стратегическата отбрана на Балканите.

На 14 май 1944 г. се извършват нови назначения в българската армия. Германската военна мисия в България ги преценява като „една концентрация на силите в интерес на Германия” [105]. Това засяга и командването на 2-ри корпус. Командирът на корпуса генерал Трифонов е назначен за началник на щаба на българската войска, а на негово място е назначен генерал-майор Сираков. Генерал Трифонов, досегашен командир на 2-ри корпус, се характеризира от германската страна като енергичен и от него се очаква да активизира действията срещу разрастващата се съпротивителна борба в страната. От друга страна; като умен и дори хитър човек, от него се очаква една по-добра съгласуваност с тактиката на политическото ръководство [106]. Именно към такива личности се ориентира българската буржоазия в лицето на правителството на Божилов, когато „създава предпоставките за подготовката на завой в българската външна политика през следващите месеци” [107]. Не е случаен и изборът на генерал Сираков и назначаването му за командир на 2-ри корпус. Според оценката на германската военна мисия той е от генералите „стопроцентови германофили, поддържащи германските интереси” [108]. За командира на корпуса, заемащ важно място във военност-ратегическите планове на Германия на Балканите, е необходим именно такъв офицер, ползващ се с германското доверие. В същото време генерал Сираков е внимателно оценен и от българското командване. С встъпването си в длъжност той веднага пристъпва към цялостно изучаване на състоянието на отбраната в областта и борбата срещу партизанското движение. Една от първите му стъпки е насочена „за поддържане на реда в областта”. На 25 май 1944 г. генерал Сираков издава и първата си писмена заповед, с която цели да се засили борбата с партизанското движение. Като се основава на министерско постановление № 30 от 28 април 1944 г., с което на войската се „възлага” съвместно с жандармерията и полицията да води борба с партизанските групи, още в началото на заповедта генерал Сираков посочва, че „в подчинение на войската, респективно на него влизат жандармерийските дружини, полицията и всички държавни, общински и областни организации, средства и органи” [109]. Заповедта се характеризира с решителността и непримиримостта, които генерал Сираков изисква от силите, поставени в негово разположение и подчинение за водене на борбата срещу съпротивителното движение в района [110].

На 30 май 1944 г. генерал Сираков разпорежда на 28-а пехотна дивизия „да подготви 6-и конен полк за действие като дивизионен резерв и да се разположи със силна бойна група по поддържане на реда в дивизионния участък” [111]. Полкът се изнася в района на Гюмюрджина и в близките села южно от града за борба срещу все по-често проникващите партизани от „неутралната зона”.

*

Периодът декември 1943 - май 1944 г. е характерен за българското военнополитическо присъствие в района с това, че българските войски се развръщат и достигат най-голямата си численост от присъединяването на Беломорието към България. Това не е случайно. Причината е засилването на външните функции на българската армия. Това се извършва както под германски натиск, така и по преценка на българското командване за необходимостта от прикритие на държавните граници на страната.

В практическата си дейност българското командване отдели все по-голямо внимание на усъвършенствуването отбраната на Беломорската област. Седма пехотна дивизия се насочва все повече за изпълнение на задачи по отбраната на морския бряг и се ограничават немските искания за привличане на подразделенията й в наказателни операции срещу съпротивителното движение в района.

Българското военнополитическо присъствие и обстановката в района са под влиянието на военнополитическата обстановка, в която се намира страната. Българското правителство провежда последователна политика към Беломорието и се отнася към него като неразделна част от България. В същото време изменението на военнополитическата обстановка в света и на Балканите влияе върху обществено-политическия живот в областта и перспективите относно нейното бъдеще.

Чърчил продължава да отстоява политическата си линия по отношение на Източното Средиземноморие и Балканите. Става дума за стратегически разположените гръцки острови Лерос, Кос и Родос, завземането на които би показало на Турция, че Великобритания сериозно се готви за военна кампания на Балканите и да натежи на колебливите везни на турското ръководство решително към британската кауза. Респективно пък българското правителство търси възможност за промяна на своята политика. Всичко това рефлектира върху настроението на населението и обстановката в областта.

Смяната на командуването на корпуса съвпада с правителствената криза в България. В същото време в началото на май 1944 г. правителството на САЩ и Великобритания се споразумяват и решават да предупредят съветското ръководство, че досегашните граници на Югославия и Гърция трябва да се възстановят. [112]

Тези по същество „случайни” фактори оказват влияние върху засилването на динамиката на процесите в Беломорието през следващите месеци.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. По-подробно вж. Т о ш к о в а. В. България и балканската политика на САЩ 1939/1944. С., 1985, с.192-264.

2. NAUS. T-311. Roll 195. Ls. 847-848.

3. ЦВА, ф.319, оп.2, а.е.6, л.15.

4. Пак там, ф.26, оп.3, а.е.271, л.216.

5. ЦВА, ф.24, оп.3, а. е. 190, л. 52; а.е.149. л.41 (Приложение № 8 за групировката на 2-ри корпус - януари 1944 година)

6. ЦВА, ф.24. оп.3, а.е.190, л.51.

7. Пак там.

8. ЦВА, ф. 24, оп. 3, а. е. 103, л. 23.

9. В и т а н о в, П. Втори български корпус в плановете на Вермахта и неговата политическа роля в Западна Тракия 1943-1944 г. - Известия на Военноисторичсското научно дружество, т.39, 1985, с.210.

10. ЦВА, ф.25, оп.2, а. е. 179, л. 329.

11. Пак там, ф.22, оп.3, а.е.397, л. 329.

12. За Чърчиловия план за нахлуване през Балканите вж. К у л и ш, В.М. История второго фронта. М.. 1971: 3 е м с к о в, И.Н. Дипломатическая история второго фронта в Европе. М, 1982; Б е р е ж к о в, Ч.М. Страници от дипломатическата история, С., 1984; Г у н е в, Г., И. Ил ч е в. Уинстън Чърчил и Балканите, С., 1989.

13. Цит. по: Б е р е ж к о в, В.М. Страници от дипломатическата..., с. 301.

14. Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания 19-30 октомври 1943. С., 1984, с.110, 301-302.

15. Пак там, с.124.

16. Московска конференция на министрите..., с.124.

17. Г у н е в, Г., И. И л ч е в, Уинстън Чърчил и Балканите, с.190.

18. Московска конференция на министрите..., с. 125.

19. Московска конференция на министрите..., с.148.

20. Т о ш к о в а, В. България в балканската..., с.212.

21. Московска конференция..., с.148-149.

22. Московска конференция..., с.149.

23. През есента на 1940 г. съветската дипломация възприема да съдействува на България за разрешаване на българския териториален и национален въпрос на първо време с излаз на Бяло море (вж. първа глава).

24. За политиката на правителството на Д. Божилов по-подробно вж. Божинов, В. Политическата криза в България през 1941-1944, С., 1957, с.26-78; Т о ш к о в а, В. България и Третият райх (Политически отношения). С., 1975, с. 140-182; същата: България в балканската..., с. 192-260: С п а с о в, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934-1944. С., 1987, с.159-169.

25. Московска конференция..., с.356.

26. К о т е в, Н. България в английските военнополитически планове на Балканите (1943-1945), С., 1989, с. 165 (Дисертация) - Военноисторическа библиотека. Авторът се позовава на P.R.O.F.O. 371/37161. На това място в публикуваните материали на Московската конференция има многоточие. (Вж. Московска конференция..., документ № 52 - из записа на разговора на председателя на Съвета на народните комисари на СССР И. В. Сталин с министъра на външните работи на Великобритания А. Идън, с. 233-242.)

27. Цит. по: Г у н е в. Г., И. И л ч е в, Уинстън Чърчил и..., с.208-209.

28. Техеранска конференция на ръководителите на трите съюзни държави - СССР, САЩ и Великобритания, 28 ноември - 1 декември 1943, С., 1984, с.107.

29. Пак там, с.109.

30. Техеранска конференция..., с. 160.

31. Б е р е ж к о в, В.М. Страници от дипломатическата..., с.341; Техеранска конференция .... с.171.

32. Г у н ев , Г. И. Ил ч е в, Уинстън Чърчил..., с.219.

33. По-подробно вж. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх.... с. 160-172; същата: България в балканската политики..., с.192-260.

34. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е.190, л. 90.

35. ЦВА, ф.24, оп3,. а.е.190, л.90.

36. Пак там.

37. Пак там, ф.60, оп.2, а.е.190, л.150.

38. Пак там, ф.319, оп.2, а.е.6, л.13.

39. Пак там, ф.24, оп.3, а.е.191, л.31.

40. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.190, л.90.

41. Пак там, л.78, 79.

42. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.190, л. 90, л.71.

43. Пак там, л. 102.

44. Пак там, л. 105.

45. Пак там, л. 154-155.

46. Пак там, ф.319, оп.2, а.е.9, л. 1-2.

47. Пак там, а.е.6, л. 162.

48. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.2, л.15.

49. Пак там, л. 43.

50. По-подробно за тези „опити “ и „сондажи“ вж. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 140-193; същата: България в балканската политика..., с.200-260; Б о ж и н о в, В. Политическата криза в България през 1943-1944 г., С., 1957, с. 26-73.

51. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.103, л. 44-45.

52. Б е р е ж к о в, К. М. Страници от дипломатическата..., с. 330-333. Тук авторът излага информация и виждането си за германския платен агент Юлиас Базна, камериер на английския посланик в Анкара сър Нечбъл-Хюгссън, който преснима резюметата на решенията, взети от Техеранската конференция изпратени до английския посланик. В нея има и точни сведения за оперативните планове на юзниците. Тази информация за намеренията на съюзниците генерал Варлимон излага и пред генерал Лукаш. Затова не е много издържано схващането на В. М. Бережков, че “ръководството на вермахта, изглежда изобщо не е използвало тези документи в оперативните си разработки, а може дори да не е знаело за тях “. (с. 333) Затова причините за изненадата в германското командване около англо-американск то нахлуване на 6 юни 1944 г. трябва да се търсят другаде.

53. ЦВА, ф.24. оп.3, а.е.103, л. 46.

54. Пак там, л. 47.

55. Техеранска конференция..., с. 109.

56. Б е р е ж к о в, В. М. Страници от дипломатическата..., с.380-381.

57. Пак там, с.381.

58. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.103, л.47.

59. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е.103, л. 51.

60. Ф  и л о в, Б. Дневник, С., 1990, с.659.

61. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 164.

62. Пак там, с. 165.

63. ЦВА, ф.319, оп.2, а.е.2, л. 43-49.

64. ЦВА, ф.319, оп.2, а.е.6, л.145, 146.

65. То ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 166-167.

66. Пак там, с. 167.

67. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.103, л.44; Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 168; Ф и л о в, Б. Дневник, с.660-661.

68. За тези „опити” по-подробно вж. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 163-181.

69. Целокупна България, № 785, 14 януари 1944.

70. ЦДИА, ф. 177, оп.8, а.е.47, л.12.

71. Пак там, л.14.

72. Щ е р е в, П. Офицерски корпус в политическия..., с.140-141.

73. ЦДИА, ф.177, оп.8, а.е.47, л.10.

74. К р у м о в с к и, С. Възстановяване на българския Беломорски излаз и външнополитическите условия за отстояването му (май 1941 - септември 1944 г.) - Военноисторическч сборник. 1990, № 4, с.137.

75. Пак там.

76. Немски архивни материали относно участието на немската войскова групировка на Балканите по време на Втората световна война. - Военноисторическа библиотека, л. 70.

77. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е. 190, л. 143.

78. Пак там, ф. 319, оп. 2, а.е. 2, л. 93.

79. Пак там, ф.9, оп.4, а.е.36, л. 5.

80. В ъ л к о в. Г., С. Н о й к о в, Българо-германските военни отношения май 1941 - септевмри 1944 г. (По документи на Германската военна мисия в България). - Известия на Военноисторическото научно дружество, т. 34, 1982, с. 37.

81. История на националната съпротива на Гърция..., с.240.

82. ЦВА, ф. 23, оп. 1, а. е. 795, л. 69.

83. ЦВА, ф.60, оп. 2, а.е.170, л.89.

84. ЦВА, ф.26, оп.1, а.е.897, л.5.

85. В ъ л к о в, Г., С. Н о й к о в, Пос. съч., с.37.

86. Немски архивни материали..., л. 29.

87. Немски архивни материали..., л.29.

88. ЦВА, ф.319, оп.2, а.е.9, л.24.

89. ЦВА, ф.319, оп.2, а.е.9, л.25.

90. Пак там, л. 26.

91. Пак там, л. 29-34.

92. Пак там, л. 36-42.

93. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.103, л. 50.

94. Пак там, а.е.282, л.51-53.

95. ЦВА, ф. 24, оп.3, а.е.103, л. 65.

96. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 163-181.

97. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.103, л. 44.

98. Пак там, л.47.

99. Пак там, а.е.191, л.51.

100. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.191, л.88-89.

101. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.191, а.е.103, л. 47.

102. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 173.

103. H o p p e, H.-J., Op. cit., S. 155.

104. H o p p e, H.-J., Op. cit., S. 155.

105. В ъ л к о в. Г., С. Н о й к о в, Пос. съч., с.42.

106. Пак там.

107. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 181.

108. В ъ л к о в, Г., С. Н ойков, Пос. съч., с. 42.

109. ЦВА, ф.319, оп.2, а.е.21, л.1.

110. Пак там, л. 1-3.

111. ЦВА. ф.319, оп.2, а.е.21, л.5

112. Т о ш  к о в а, В. България в балканската политика..., с.259.