ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПО-ТЯСНО ОБВЪРЗВАНЕ С НЕМСКИТЕ СТРАТЕГИЧЕСКИ ПЛАНОВЕ
(юли-ноември 1943 г.)
Военностратегическата обстановка след победата на Червената армия при Сталинград и успехите на съюзниците в Африка принуждават Германия да търси нови възможности за усилване на войските си, особено на Източния фронт. Възможност за това германското командване вижда в предоставянето на по-голям относителен дял на българската армия в стратегическата отбрана на полуострова. Този въпрос се разисква на разговорите между цар Борис III и Хитлер на 31 март и 1 април 1943 година [1].
В края на май 1943 г. на цар Борис III е отправена покана за нова среша с Хитлер. Този въпрос се обсъжда и на разговорите между цар Борис III и Хитлер проведени на 3 юни 1943 година. Поставя се въпросът България да окупира Егейска Македония [2] западно от река Струма, приблизително до Бистрица. В този случай се „разрешава” да бъде зает дори и Солун. Царят е съгласен по принцип с военното осигуряване на области от Сърбия и Гърция, но отказва да приеме „дар” като Солун, за да не дразни италианците и турците. Ясно е, че илюзиите за териториално разширение постепенно се изоставят [3].
Като се „отказва” от Солун, цар Борис приема да „осигури” района северно и североизточно от него. Градът остава запазен за германските войски, които трябва да отразят евентуален англо-американски десант в района на крайбрежието [4].
В резултат на постигнатата договореност на 18 юни в София пристига генерал Буле, представител на германския Генерален щаб [5]. От българска страна се излага становището, че може да бъде отделена най-много една дивизия, която да заеме района североизточно от Солун с Халкидика [6]. Отклоняват се исканията за повече от една дивизия за отбраната на беломорския бряг западно от р. Струма.
На 29 юни 1943 г. се уточняват и подробностите за включването на 7-а пехотна дивизия в отбраната на беломорския бряг западно от р. Струма. От българската страна участва началник-щабът на войската генерал-лейтенант Лукаш, а от немска - представителят на главнокомандващия Югоизтока подполковник Фон Зелхов и съветникът при главното командване д-р Паризиус [7]. По този начин българските дивизии, ангажирани в отбраната на Беломорския бряг, стават две - 7-а и 16-а пехотна дивизия, която до момента действа източно от р. Струма. На 5 юли на 7-а пехотна дивизия е заповядано да заеме Солунската област, да организира отбраната на Беломорския бряг от фар Епаноми (на Халкидическия полуостров, на 25 км южно от Солун) до устието на р. Струма и да се подготви за отразяване на евентуален десант на англо-американските войски. Освен това тя трябва да осигурява реда и спокойствието в заетия район [8].
С това по същество 7-а пехотна дивизия, която дотогава влиза в състава на окупационния корпус в Сърбия, се дава в разположение на командващия Югоизтока. Тя трябва да действа на територия, останала под юрисдикцията на, гръцкото куислингово правителство. Това положение е неприемливо за гръцката страна. За да „узакони” влизането на български войски западно от р. Струма, командващият немските войски в Югоизтока на 4 юли 1943 г. подготвя наредба. На 10 юли с разрешение на немското главно командване тя започва да действа [9]. С нея част от гръцката територия се поставя под германско военноадминистративно управление. Германското командване я обособява като административна област с наименованието Германска административна област Македония [10]. По този начин една област в рамките на гръцката държава получава особен статут. Тя се извежда от управлението на гръцкото куислинговско правителство, като в нея се установява германско военно управление. Германското командване решава да назначи за началник на областта началника на отделението военна администрация в щаба на командващия Солун - Егея. Техническите указания за управлението на областта той получава от началника на отделението Военна администрация при щаба на командващия Югоизтока. На началника на отделението Военна администрация в щаба на командващия Солун - Егея се дават всички права, с които се ползвал управителят на Македония. Ръководството на административния апарат на гръцкото окупационно правителство в Македония се поема от германски военноадминистративни чиновници под ръководството на началника на германската административна област Македония [11].
По този начин в областта, част от която трябва да бъде окупирана от 7-а пехотна дивизия, се установява особен режим. Като държавна принадлежност тя остава към Гърция [12]. В същото време обаче гръцкото правителство губи правата си над нея.
Германските военни власти разпределят областта на административни окръзи, съответствуващи на окръжните комендантства. Управлението на административните окръзи се поема от окръжния комендант. Той изпълнява тази дейност чрез придадения му военноадминистративен чиновник, който е подчинен на началника на германската административна област Македония [13]. Префектурните окръзи се запазват, като остават да съществуват като подчинени административни окръзи. Администрацията се поема от германските военноадминистративни чиновници, които са подчинени на военноадминистративния чиновник при окръжното комендантство [14]. Кметовете и общинските съветници се назначават и уволняват от германските военни власти. В областта остават да действуват и гръцките съдилища, но наказателните дела по решение на германските военни власти могат да се разглеждат и от съответните германски и български военносъдебни органи [15]. По този начин се цели делата, отнасящи се за деяния, насочени срещу военноадминистративната власт, да се гледат от германски и български военни съдилища като органи на окупационните власти.
Така териториални части от Гърция се поставят под административната власт на командващия Солун-Егея с германска военна администрация. На 7-а пехотна дивизия се поставя задачата да заеме част от тази област, на която се дава името Българска окупационна зона в Германската административна област Македония. Солунската област, определена да бъде окупирана от 7-а пехотна дивизия, е с граници: на изток долното течение на р. Струма, на запад р. Вардар, на север политическата граница на България с Гърция и на юг брега на морето, от устието на р. Струма до фар Епаноми [16].
За изпълнение на поставената задача Щабът на войската разпорежда на 24 юни да се извърши мобилизация [17]. Запасните, които изпълнявали задачи в Сърбия, се освобождават. От 1 до 8 юли дивизията извършва мобилизацията, като в Кюстендил мобилизира 13-и пехотен полк, в София - 41 -ви пехотен полк, в Дупница -1 -ви армейски попълващ полк. Мобилизират се също 1-ви конен полк, 12-и дивизионен артилерийски полк, 12-а инженерна дружина, 12-а тежкокартечна дружина, 7-а свързочна дружина, 7-и конен дивизион, 12-а противовъздушна батарея, 7-а дивизионна интендантска дружина и 7-а етапна дружина [18]. С щатните възможности, с които разполага, дивизията не е в състояние да осигури снабдяването на частите и поделенията си. За целта Щабът на войската уточнява със специална заповед реда за снабдяването на дивизията [19].
Освен това възникват редица въпроси по разноските, паричното снабдяване, плащанията, продоволствието, превозите и други, свързани с обстоятелството, че дивизията преминава под немско командване и ще действа извън пределите на България. Тези въпроси се „урегулират” чрез споразумение между германското и българското командване от 5 юли 1943 година [20]. На практика обаче българската страна е принудена да заделя нови средства за издръжката на 7-а пехотна дивизия.
На 7 юли завършва мобилизацията и строевото сглобяване на дивизията и започва съсредоточаването към заповядания й район. Придвижването става по железопътните линии Дупница - Симитли и София -Ниш - Гевгели - Солун и по шосетата Симитли - Демирхисар - Астровалта. След това частите се насочват към заповяданите им райони [21].
Заедно с подготовката за навлизането на 7-а пехотна дивизия в областта се устройва и тилът й по военновременните щатове. Извършва се мобилизация и на тиловите й органи [22].
За да осигури снабдяването на частите на дивизията при заемането на заповяданите им райони, щабът на дивизията устройва етапни служби в областта, като се базира на армейските интендантски складове в Симитли и Валовище чрез предавателните гари Солун, Серес и Амфи-полис [23].
След разполагането на дивизията в заповядания й район тя се снабдява от 26-и АРИС (армейски разходен интендантски склад), който се изнася и разкрива в Солун, а 4-и АРИС се разкрива в Серес с клон в с. Амфиполис. Двата армейски разходни интендантски склада се попълват от 2-ри АРИС (армейски разходен главен интендантски склад), който се разкрива в района на гара Симитли [24].
По този начин се изгражда надеждна система за снабдяване на дивизията. Внимание се отделя и на начина на употреба на различните видове валута. Забранява се внасянето на български пари в окупираната област и изнасянето на драхми от Гърция. С влизането си в пределите на Гърция дивизията използва за вещеви разходи само гръцки драхми. С гръцка валута щабът на дивизията се снабдява от германския войскови интендант в Солун майор д-р Геде [25]. По този начин се вземат мерки за пресичане на изтичането на българската валута в чужбина.
На 25 юли 1943 г. командирът на дивизията донася на командващия Солун-Егея, че дивизията е завършила съсредоточаването си и частите й са заели заповяданите им райони [26]. Със заемането на заповядания район щабът на дивизията организира изучаването на местността и уточняването на десантно достъпните места. Търсят се възможности при организирането на отбраната да се използва онази част от линията „Метаксас”, която се намира в района на дивизията [27].
На 26 юли 1943 г. Хитлер издава Директива № 48. Въз основа на нея от 20 август 1943 г. всички хитлеристки военни части се обединяват в група армии „Р” под командването на генерал-фелдмаршал Максимилиан фон Вайск, който като главнокомандващ Югоизтока е подчинен „непосредствено” на фюрера. В нея като най-важна задача на главнокомандващия Югоизтока се поставя подготовката на отбраната на островите и материка [28]. Това неминуемо води до увеличаване на българската ангажираност в стратегическата отбрана на полуострова. Българското командване е подготвено за това. На 20 юли 1943 г. то взема решение за попълването по щатовете за военно време без каквито и да е съкращения на всички поделения на 16-а пехотна дивизия [29]. За увеличаване на противодесаитните възможности на дивизията Щабът на войската я усилва с девет новосформирани противодесантни взвода, които се разполагат по беломорския бряг [30]. По същото време се взема решение за попълване на военновременния щат и на 2-ра конна бригада, с която е усилена дивизията [31].
След попълването на 16-а пехотна дивизия и придадените й части и на Беломорския флот личният състав на българските войски в Беломорието между Струма и демаркационната линия наброява общо 32 648 души. От тях 22 060 са от 16-а пехотна дивизия. В придадените й части са 4607, а в Беломорския флот, който е в оперативно подчинение на командира на 16-а пехотна дивизия – 5981 [32].
След като 7-а пехотна дивизия заема заповядания й район и минава в подчинение на командващия Солун-Егея в българско-германските военни отношения настъпват промени. Дивизията изпълнява задачи извън пределите на България под непосредственото германско ръководство. Тя действа в област с особен статут, в която има значителен български етнически елемент. Изменението в управлението на района е свързано с необходимостта от влизането на български войски. Гръцката администрация, доколкото се запазва, е подчинена непосредствено на германските военноадминистративни власти [33]. Като оставя част от гръцкия административен апарат, германското военно командване изисква от българските военнослужещи да смятат гръцките чиновници за германски военноадминистративни служители [34]. С цел да се пресече антибългарската дейност, се предвижда отделни чиновници да се заменят с лица, които се ползват с доверието на българските командири [35].
В отговор на българските искания, породени от факта, че в района има общини, населени предимно с българи, германската власт решава за кметове да бъдат назначени лица от български произход [36]. На 7-а пехотна дивизия се поставят преди всичко задачи, свързани с отбраната на областта [37].
Немското командване не допуска български командири и офицери да участвуват във военното управление [38]. За да се избягват възможни конфликтни ситуациите между българските командири и гръцките чиновници, останали на служба в германския военноадминистративен апарат, българските командири отправят исканията си не до службите, заети от гръцки чиновници, а до по-горните германски служби, заети от германски военноадминистративни чиновници. Непосредствено отдаване на заповеди от българска страна до службите, заети от гръцки чиновници, е недопустимо. Само в изключителни случаи, ако по-горната служба, заета от германски чиновници, не може да бъде уведомена своевременно, а въпросът не търпи отлагане, българският командир може да отдаде необходимите разпореждания, за което трябва да бъде докладвано веднага в германската ръководна служба. Началникът на Германската административна област Македония обаче си запазва правото, ако прецени, че се засягат германските интереси, да поиска от командира на 7-а пехотна дивизия отменянето на дадените от българска страна нареждания [39].
Това поставя в особено положение българските командири. Те са принудени да изхождат от германските интереси във взаимоотношенията с гръцкото население, а това често е в ущръб на българският етнически елемент в района. В много случаи българските командири са принудени да правят отстъпки и да проявяват търпимост спрямо предизвикателното държане на част от гръцкото население. Например на 8 октомври 1943 г. при влизането на българската войскова команда в с. Вати, Кукушка околия, в центъра на селото, в кръчмата, повече от 150 души гърци провеждат събрание. Българският командир заповядва на войниците да запеят, за да се разбере, че в селото влизат български войници. След около двадесет минути идва германският фелдфебсл, който започва да се кара с българския командир по повод на случилото се. От българска страна с проявена сдържаност, за да не се допусне изостряне на взаимоотношенията [40]. Всичко това илюстрира германската политика спрямо Гърция. По този начин се засилва напрежението в българско-германските военни отношения и се създават условия за засилване на антибългарските настроения сред гръцкото население.
Тези случаи не са изолирани. Подобни инциденти стават и на други места. От германска страна се подчертава, че българската армия се намира в Гърция и трябва да се съобразява с това [41]. Независимо че се вземат мерки гръцката жандармерия да бъде изтеглена от окупационната зона, част от полицията и жандармерията остават за осигуряване на административно-изпълнителната власт. Тя не е въоръжена и жан-дармеристите носят за отличаване само фуражки и ленти на ръкава [42]. Останалите в района гръцки полицаи трябва да бъдат третирани като представители на германската военна власт. Тъй като се ползват с „германски имунитет”, не са редки случаите, когато те продължават да действат съвместно с гръцките националистически настроени елементи срещу българското население в района. По този начин още повече се влошава животът на българите, с което се цели да се затормозява и потиска националното им съзнание.
За запазване на обществения ред и сигурност германската администрация въвежда германска полиция, но тя не е достатъчна за поддържането на реда в областта. Не може да бъде използвана по-широко и гръцката полиция. Затова се прибягва до подкрепата на българската военна полиция, която е подчинена на командира на 7-а пехотна дивизия. Тя охранява обекти с военно значение, но не й се разрешава да се занимава с административна дейност и особено с устройването на новите административни служби. Най-често българската полиция се използва като цялостни дежурни и охранителни единици [43].
След влизането на 7-а пехотна дивизия и заемането на заповядания й район по настояване на немското командване се вземат мерки да не се допуска влизането на военнослужещи от други български части в района. С това се подчертава териториалната принадлежност на района към Гърция. За военнослужещи от други части и съединения при влизане в Солунската област се въвеждат открити листове [44].
Заемането на част от Солунската област от български войски предизвиква смут сред гръцкото население както в областта, така и в останалата част на Гърция. Това се отразява и на действията и поведението на гръцкото население и в присъединената към България Беломорска област. Наблюдават се униние, примирение и по-точно изпълнение на българските правителствени разпоредби [45]. През юли и август губи позиции и гръцката националистическа пропаганда в областта [46]. За разлика от гръцкото население в Беломорската област гръцкото правителство в Атина бързо се ориентира в обстановката и прави енергични постъпки пред германския пълномощник в Атина Алтенбург. Министър-председателят на Гърция иска гаранции от страна на Германия във връзка с навлизането на български войски в Солунската област. Веднага германският стопански делегат Нойбахер отпътува за Берлин за сондиране на мнение относно отрицателната гръцка реакция, породена от окупацията на района западно от р. Струма от 7-а пехотна дивизия [47]. На 12 юли 1943 г. Алтенбург изпраща писмо до гръцкия министър-председател Ралис, за да внесе успокоение. В писмото се посочва, че влизането на български войски „в никакъв случай не се диктува от политически причини, а е чисто военно решение за разумно използване на немските сили. Следователно това мероприятие няма за цел да засегне гръцкия суверенитет в Македония” [48].
Независимо от това в Централна и Южна Гърция реакцията срещу навлизането на българските войски на гръцка територия е особено остра. На 13 юли десните сили в Гърция организират протестна стачка и обявяват всенароден траур [49]. Акцията обаче се проваля. Десните сили не успяват да организират и протестна манифестация. Затварят се само магазините и учрежденията, и то не всички.
В резултат на острата реакция от страна на правителството на Ралис веднага след 14 юли вестниците публикуват комюнике на германското Главно командване за заемането на гръцката територия до р. Вардар от българските войски [50]. С това комюнике се цели да се внесе яснота относно влизането на 7-а пехотна дивизия, което е продиктувано от общото военно положение. Подчертава се, че окупираните от българските войски райони ще бъдат под властта на германската администрация.
За разлика от първата втората стачка на 22 юли, организирана от ЕАМ и ЕЛАС, придобива по-масов и организиран характер. В Атина се провеждат няколко манифестации. Те са разпръснати от германската полиция. От стачкуващите има 15 убити и 60 ранени. Общо 63 души са осъдени от германските съдилища на затвор от 5 до 15 години. И двете стачки не получават масовост, но са със силно изразен антибългарски характер [51].
От германска страна се полагат усилия за запазване на спокойствието в Гърция, още повече че обстановката за Германия се усложнява с оглед на очерталата се перспектива за капитулация на Италия. Германските декларации не се възприемат от гръцките среди. Представители на правителството на Ралис, макар и неоснователно, направо изтъкват, че „с тях се прикривало само истинското положение и се осигурявало откъсването на етапи на тия територии от Гърция” [52].
Независимо от острата реакция на гръцката страна военнополитическата обстановка налага на Германия да увеличи исканията си спрямо България за разширяване на задачите по отбраната на беломорския бряг. На 2 август 1943 г. командирът на дивизията донася до Щаба на войската, че командващият Солун-Егея иска да се разшири участъкът на дивизията, като се включи и с. Епаноми. В този район трябва да се изпратят две ударни роти с тежки картечници за охрана на морския бряг и на германските брегови батареи, разположени в участъка на селото [53]. По този начин фронтът на дивизията се увеличава с 15 км. Това не е по силите на 41 -ви пехотен полк, който отбранява същия район от участъка на дивизията и заема за отбрана фронт от 35 км. Така заедно с новозаповядания му район и територията за наблюдение широчината на района му за отбрана става общо повече от 60 км. В района има малко германски сили. Поставен в трудно положение, командирът на 7-а пехотна дивизия генерал-майор Богданов търси съдействие от Щаба на войската. Българското командване и Щабът на войската реално оценяват, че това не е по силите на дивизията. Немското командване разполага с малко сили в района и цялата отбрана на Халкидическия полуостров, но голяма част от Солунския и Орфанския залив лежи върху цивизията [54].
Към 1 август 1943 г. за изпълнение на тази задача дивизията разполага с 13 648 души личен състав, от които 10 402 редови състав. Дивизията не е попълнена съобразно с определения й щат с 393 души [55]. С оглед на обстановката и задачите й обаче тези хора се оказват крайно необходими. Българското командване не е в състояние да изпълни поставената задача, а и не е склонно да се увеличават ангажиментите на българската армия извън държавните граници на страната. Веднага след получаването на донесението от генерал-майор Богданов помощник началник-щабът на войската генерал-майор Янчулов изпраща писмо до генерал-майор Жилков, представител на Щаба на войската в щаба на немското командване, в което се изисква да се обясни на командването на Солун-Егся, че 7-а пехотна дивизия не може да разшири района за осигуряване [56].
С това обаче натискът от немска страна за увеличаване на относителния дял на българската армия в стратегическата отбрана на полуострова не спира. На 14 август 1943 г. царят отново е извикан от Хитлер. Водят се разговори относно военното и стратегическото положение на Балканите и в Средиземномористо. Накрая цар Борис е „атакуван” с искането две български дивизии да бъдат изпратени в Северна Гърция и евентуално в Албания за осигуряване на тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие [57].
След остри дискусии царят се съгласява да удовлетвори по принцип искането на Хитлер. Преди обаче да даде окончателното си съгласие, той изразява желание да се проведат разговори между военните инстанции, като се надява, че чрез преговорите относно подробностите ще забави, а може и да не изпълни германското искане.
На този етап се устоява на натиска да се разширят задачите и ангажираността на българските войски по отбраната на полуострова. Към 1 септември 1943 г. 7-а пехотна дивизия организира отбраната на района, като в Солунския залив от с. Епаноми до с. Неа Мудания е разположен 41-ви пехотен полк, 12-а дивизионна инженерна дружина, 3/12 гаубично отделение (две батареи), 1/7 дивизионна бронеизтреби-телна и 1/1 пехотна рота. Все пак участъкът на полка се увеличава, като широчината му достига 45 км, а заедно с придадения му за охранение и наблюдение участък до с. Метажинци по права линия тя е 75, а по линията на морския бряг - 130 км [58]. Участъкът за отбрана е много голям, и то в двата най-важни залива на Халкидическия полуостров -Солунския и Ксандрийския. Това е почти невъзможна за изпълнение задача.
В Орфаниския залив, от с. Исриос до устието на Струма, се разполага 13-и пехотен полк, усилен с 2/12 возимо артилерийско отделение и 2/7 дивизионна бронеизтребителна рота. Участъкът за отбрана е 42 км, а заедно с поверения за охранение и наблюдение участък до селата Иериос и Аса дължината му възлиза на около 80, а по линията на морския бряг на около 110 км [59]. Участъкът на полка е също прекалено голям, като се има предвид, че в южната си част е и силно пресечен.
За артилерийската Поддръжка на бойните действия на пехотните полкове дивизията има по щат дивизионен артилерийски полк. Той разполага само с 4/7 товарно артилерийско отделение (товарни оръдия) „Шкода”, две батареи в с. Василика и една батарея в с. Липи. Артилерийското отделение е в полосата на 41-ви пехотен полк. Оставено е малко по-пазад по съображение за осигуряване на тила на дивизията и съдейства на частите за борба с партизанските групи в района [60].
Дивизионният резерв - 1-ви армейски попълващ полк - е разположен в района на с. Ксилополис - с. Лахна - с. Евангелистратия - гр. Нигрита [61]. Резервът е оставен в района, за да поддържа реда и сигурността в тила на дивизията и окупирания от нея район. Разположението на дивизионния резерв по този начин е недостатъчно целесъобразно, защото при необходимост той ще може да окаже съдействие на 13-и пехотен полк едва след 24, а на 41-ви пехотен полк - след 48 часа. Неудобството от разположението на резерва по този начин се отчита и от германското командване. На няколко пъти то напомня, че резервът с разположен твърде назад и че трябва да се изнесе в района Галатиста-Вавдост. Командирът на 7-а пехотна дивизия, като изхожда от необходимостта за охрана на тила на дивизията, отклонява исканията на немското командване [62].
В Кукуш е разположена 1/7 етапна дружина. От средата на септември 1943 г. тя поема охраната на железопътната линия Солун - Кукуш - Порти. По този начин в разположение на командира на дивизията остават незначителни сили - само една пехотна рота с един тежкокартечен взвод [63]. Командирът на дивизията разчита да използва тези сили като подвижен резерв и за поддържане на реда и сигурността в участъка на дружината. Единственото бързоподвижно ядро остава 7-и конен дивизион. На него се разчита в борбата с партизанските отряди и при провеждането на разузнаване в тила на дивизията [64].
Районът, който е предоставен за отбрана на дивизията, е твърде голям и при евентуален десант трудно може да бъде удържан. Десният фланг на дивизията от с. Епаноми до летище Седес е открит. В този участък германците имат само две брегови батареи. Те не разполагат с никакви пехотни части за охрана на крайбрежието. Левият фланг на 41-ви пехотен полк също е открит откъм Ксандрийския залив, който е десантно достъпен. Този факт се подчертава в изследването на бреговете на Халкидика от българския морски щаб. От пристанището в Ксандрийския залив до гр. Полигирос водят три удобни пътя с каменна настилка, а оттам закъм Солун и Арнея водят първокласни асфалтирани шосета. Също така от с. Мериос към с. Стратоника и гр. Арнея води удобен път, който позволява движение на всички видове превозни средства. При такава организация на отбраната частите на дивизията, разположени в Солунския залив, са изложени на голяма опасност от обхождане на десантирал в Ксандрийския залив противник. Командуването на дивизията правилно отчита, че противникът ще има превъзходство в сили и средства и ще може да стовари десант в удобен за него участък [65]. Това още повече притеснява командира на дивизията, защото той не разполага с достатъчно сили и средства, с които да маневрира за нанасянето на контраудар срещу десантирал противник.
В целия участък, зает за отбрана от дивизията, германското командване разполага само с четири брегови батареи и една крепостна инженерна дружина, която в началото на септември се изтегля към Епир. Командването на дивизията има сведения, че германското командване не разполага с почти никакви резерви в района на Солун, с които при нужда да съдейства на дивизията [66].
Германското командване цели по-здраво да ангажира българските войски в отбраната на беломорския бряг. Тези негови стремежи са продиктувани преди всичко от новосъздадената в света военностратегическа обстановка. Главните усилия на Вермахта са насочени на Източния фронт, като за целта от Балканите са изтеглени всички възможни сили и средства. Командването на Солун-Егея изисква от командира на дивизията да изнесе отбраната на дивизията колкото може по-напред по южните брегове на Халкидическия полуостров. При това положение силите на дивизията не са достатъчни, за да водят успешни бойни действия при десант на противника. Тя едва ли би удържала участъка за отбрана с наличните сили и средства.
Като прави оценка на обстановката, командирът на дивизията предлага на Щаба на войската ново прегрупиране. В участъка от с. Епаноми до с. Нея Мудания да се разположи един пехотен полк, усилен с една артилерийска група (едно гаубично и едно возимо артилерийско отделение), една инженерна рота и една моторизирана бронеизтребителна дружина [67].
В участъка от с. Нея Мудания до с. Никитас да се настанят един пехотен полк, усилен с една артилерийска група (едно возимо и едно товарно артилерийско отделение), една инженерна рота и една бронеизтребителна рота [68].
В резерв на дивизията командирът й предлага да остане един пехотен полк, който да се разположи в участъка на с. Галатиста, с. Вавдост, с. Ай-Продрамост в готовност за действие и към трите залива [69]. Командирът предлага охраната на тила на дивизията да се поеме от един етапен полк, който да разположи дружините си в гр. Кукуш, с. Лахна и гр. Нигрита. Полкът трябва да поеме охраната на пътищата и поддържането на реда в заетия от дивизията район.
Командирът на дивизията предлага също да остане конният дивизион като летящ отряд за борба с партизаните и евентуално спуснати парашутисти и да се отпуснат поне 10 товарни моторни коли за пренасяне на една ловна рота. Колите следва да се разположат в района на гр. Лангадас [70].
Като предлага по този начин една по-оптимална групировка на дивизията за изграждане на по-устойчива отбрана, командирът на дивизията обосновава необходимостта от усилването й. Той иска тя да се усили с един пехотен полк, едно возимо и едно товарно артилерийско отделение, един етапен полк, една картечна дружина, една моторна бронеизтребителна и една инженерна дружина [71].
При предлаганата групировка на дивизията възможностите й значително се увеличават и тя сравнително по-успешпо би изпълнявала задачата за удържане на определения й за отбрана участък.
С наличната групировка дивизията продължава да оборудва отбраната. През август в участъка й работи и една германска инженерна дружина. Изграждат се дълговременни огневи съоръжения в участъка на 41-ви пехотен полк и в дефилето, водещо от с. Ставроси към с. Рентиена, разположено в участъка на 13-и пехотен полк. Към началото на септември са завършени само отбранителните съоръжения в участъка на 3/41 пехотен полк в района на с. Неа Мудания [72]. Останалите съоръжения са в строеж, тъй като в началото на септември германската инженерна дружина се изтегля, а инженерното оборудване на отбраната на дивизията се поема изцяло от дивизионната инженерна дружина. Задачите по инженерното оборудване на отбраната на дивизията трудно могат да се изпълняват само с инженерната дружина на дивизията, още повече че тя е попълнена със запасни войници от Добруджа, служили в румънската армия, които нямат необходимата бойна и техническа подготовка. При това инженерната дружина трябва да изгражда минни полета в участъка на отбрана на 13-и и 41-и пехотен полк. По тази причина командирът на дивизията иска дивизията да бъде усилена с една трудова дружина [73]. На искането му обаче се отговаря, че инженерните войски не могат да отделят никакви трудови и инженерни части за нуждите на 7-а пехотна дивизия, тъй като наличните части са много натоварени [74].
Щабт/г на дивизията среща трудности и в устройването на свързочната мрежа на дивизията. Разстоянията, на които трябва да се устройва свързочната система, са големи, а свързочните средства са ограничени. Дивизията е принудена да използва правителствената мрежа, но тя се намира предимно в ръцете на гръцки чиновници на служба при германските военни власти. По този начин прекъсването на свръзката и подслушването на разговорите е възможно винаги.
Въпросът за осигуряването на тила на дивизията и устройването на стабилна свръзка между частите и поделенията й през септември и октомври все повече занимава командването й. Първоначалното стъписване и объркване сред гръцкото население през юли и началото на август, породено от влизането на българските войски в района, преминава. В резултат на победите на Червената армия на Източния фронт се активизира съпротивителната борба в района. Засилват се изстъпленията на гръцките националистически елементи срещу тези, които открито проявяват българското си национално съзнание. Гръцките националисти преминават към открита заплаха и физическа разправа с българите в района, които се записват за членове на българския клуб в Солун. На 29 юли е убит Христо Чингаров от с. Лахна, а синът му е ранен [75]. Няколко дни преди убийството те са заплашвани от гръцки националисти.
На 1 август 1943 г. националисти нападат две жени - българки от Лагадина, записали се в клуба в Солун. Едната от тях, Лулу, умира [76]. За половин месец националистите убиват осем по-влиятелни българи, пожелали да се запишат и записали се за членове на клуба [77]. Гръцките националистически елементи се активизират и при възможност издева-телствуват над населението с български произход. Тези хора са системно тормозени, като често се прибягва и до физическа саморазправа [78], изпращани са по административен път на работа в Германия [79], „набеждавани” са, че са комунисти [80], и други. Използват се най-различни начини, за да бъдат принудени да запишат децата си в гръцки училища, включително и подкупи от по 100 000 драхми [81].
В района се създава тежка обстановка. Възможностите на командването на 7-а пехотна дивизия за оказване на подкрепа на българското население и защитата му от изстъпленията на гръцките националистически елементи са ограничени. Германското командване не разрешава на българските войски да упражняват каквато и да било административна власт. Възлага им се само наблюдение над населението и в краен случай предприемане на действия, и то при явна опасност за живота на военнослужещи [82]. При всеки друг случай, за да се упражни контрол върху гръцкото население, трябва да се иска разрешение от немското командване [83]. Като се съобразява с немските изисквания, българската страна прави изложения за предприемане на мерки за защита на българите от района. Независимо от обоснованите искания германците проявяват снизхождение към гръцките националистически елементи [84].
Това дава отражение върху българско-германските отношения. Тази линия на поведение е най-ясно изразена в постъпките и действията на германските войници и по-нисши командири. Повечето от тях се държат предизвикателно и пренебрежително към българските войници и толерантно спрямо гърците [85].
Германският комендант от Кукуш заповядва на гара Муринан да се отдели едно от помещенията, заети от гръцката жандармерия, за нуждите на българските войници. Когато българите пристигат, помещението не само че не е освободено, но там се намират и няколко германски войници, повикани от гърците. На молбата на българския офицер германските войници с ирония отговарят, че помещението не може да бъде освободено [86]. На други гари също се случват подобни инциденти, като германците отговарят: „За български солдат никс квартири, те са за нас и за гърците.” [87]. На гара Дойран, когато българският офицер поставя часови, германските войници му казват да махне охраната, понеже нямат нужда от нея [88]. Германските войници не се съобразяват с това, че разговарят с офицери от българската армия. Проявяват високомерие, надменност и се държат предизвикателно. В същото време българското командване изисква от българските военнослужещи да проявяват сдържаност и да изразяват уважение към немската армия, донесла „обединението на българските земи”.
В края на лятото военностратегическата обстановка за Германия се влошава. „Обнадеждаващите съюзнически успехи... правят още по-неотложно окончателното решение на района на втория фронт...” [89]. Нова дискусия се състоя в Квебек (Канада) от 14 до 24 август 1943 г. Чърчил посещава два пъти САЩ - Ню Йорк, на 12-14 август, и Вашингтон - от 1 до 12 септември. Там също се обсъждат алтернативни операции и военнополитическата обстановка в района на евентуалните действия” [90]. Немското командване знае за тези срещи и предприема мерки за „осигуряване”. То е заставено да отделя все по-голямо внимание на Балканите, да осигурява южния фланг на войските си, воюващи на Източния фронт.
Под влияние на немския натиск 16-а пехотна дивизия и придадените й части се развръщат по военновременния щат. Към 7-а пехотна дивизия постоянно се предявяват претенции за разширяване на полосата й за отбрана и за осигуряване на заетия от нея район. Това по същество е крайно недостатъчно за организиране на надеждна отбрана на беломорския бряг [91].
В този смисъл генерал-полковпик Лъор, командващ групата армии „Е”, на 24 септември 1943 г., като изхожда от ограничените възможности на групировката си да осигури отбраната на района, прави предложение до главнокомандващия генерал-фелдмаршал Фон Вайкс. В изложението си той посочва, че е „абсолютно необходимо да се ускори отбранителната способност на северното крайбрежие на Егейско море (Солунския залив - Дедеагач), което досега се подготвя с недостатъчни сили, и да се усили в максимално възможния мащаб. Забавянията тук могат да доведат до жизнеопасни последици. Заедно със събирането на достатъчно немски сили трябва да се има предвид да се постигне от българите едно значително по-силно участие в отбраната на техните новоспечелени територии... Засега като най-малко може да се изисква използването на 5 български пехотни дивизии със съответните войскови части и по-точно: две дивизии на Халкидика до залива Орфано вкл., две дивизии в района Кавала - Тасос - Ксанти, една дивизия в района на Дедеагач” [92].
Генерал-полковник Лъор не само предлага, но иска и разрешение „още оттук да се въздействува върху българското командуване” [93]. Натискът от немска страна за разширяване на участието на българската армия в отбраната на Балканите се засилва. Това става преди всичко в резултат на настойчивите искания на командващия групата армии „E . На 6 октомври 1943 г. той прави нови предложения до генерал-фелдмаршал Фон Вайкс за „вземане на неотложни мерки: 1. Единно командуване в участъка Солунски залив - Дедеагач. Затова всички използвани в този участък български части трябва незабавно да се поставят в тактическо подчинение на групата армии „Е”. 2. Незабавно усилване на използваните в Тракия български съединения засега най-малко с една дивизия, която би било целесъобразно да се вмъкне между 7-а и 16-а дивизия (участък Кавала). 3. Обхващане на трите български дивизии под един български оперативен щаб, подчинен на гр. армии Е... 4. Подготовка за подвеждане на други български сили (най-малко 2 пехотни дивизии и 1 танков полк) към тракийското крайбрежие (участъка: устието на Струма - Дедеагач)...” [94]. Немското командване преценява, че тези въпроси трябва да се решават на по-високо ниво. Затова ги предоставя чрез Главното командване на вермахта (ОКВ) за решаване от фюрера.
На 18 октомври 1943 г. регентите се срещат за първи път с Хитлер. Той отново упражнява натиск и задачите на българската армия по отбраната на беломорския бряг се разширяват още повече [95]. Вследствие на това с министерска заповед № IV - М 811 от 5 ноември 1943 г. се създава 2-ри корпус [96].
*
Периодът от юли до ноември 1943 г. е преходен етап в българското веоннополитическо присъствие в Беломорието. Неблагоприятното изменение на военностратегическата обстановка за райха рефлектира и върху политиката на българското правителство в района. То се противопоставя на искането да се ангажира повече с германските планове в Гърция. Седма пехотна дивизия се ограничава с изпълнението на задачи по прикритието на беломорското крайбрежие.
Навлизането на 7-а пехотна дивизия на територията на Гърция още повече разпалва гръцкия национализъм и увеличава репресиите и изстъпленията над българския елемент в гръцка Македония.
В същото време българското командване отделя все по-голямо внимание за прикритието на българските граници в Беломорието. Това е и една от причините да се „огъне” българското правителство пред германския натиск да се въведе още една дивизия в Беломорската област. По такъв начин България се обвързва още по-тясно с немските стратегически планове на Балканите, което утежнява положението й.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. H o p p e, H.-J. Bulgarien Hitlers eigenwillger Verbundeter. Eine Fallstudie zur nationalsozialistischen Sudosteuropapolitik, Stuttgart, 1979, S. 144.
2. След двете Балкански войни 1912-1911 г. в демографската карта на Егейска Македония, в която според професор Йордан Иванов до 1912 г. живеят 329 371 българи, настъпват съществени изменения. Областта е окупирана от гръцките войски. Българите са подложени на жесток терор. Гръцката държава провежда целенасочена политика за обезбългаряване на Егейска Македония, с което се цели да се денационализира българското население и да се укрепи гръцкото етническо присъствие в областта. По въпроса вж.: И в а н о в, Й. Етнографската карта на Южна Македония, С., 1913: същият: Българите в Македония, С., 1917; М и л е т и ч. Л. Гръцките жестокости в Македония през Гръцко-българската война. С., 1911; същият: Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1911 г; С. 1929; Б а т а к л и е в, И. Беломорието - минало, настояще и бъдеще. С; 1942; Г е н о в, Г. Гръцко-българските отношения. - Беломорски преглед, 1942, № 1: същият: Унищожаването на българските национални институции и интелигенция в Егейска Македония (1912-1911 г.). - В: България 1300. Институции и държавна традиция. т.3, С., 1981; Г о ц е в, Д. Националноосвободителната борба в Македония 1912-1915, С; 1981; Т р и ф о н о в, С. За съдбата на българите в Егейска Македония (1911-1914 г.). - Военноисторически сборник, 1984, № 3.
3. Т о ш к о в а, В. България
и Третият райх (1941-1944). - (Политически отношения). С.,
1975, с.120.
4. H o p p e. H., Op. cit., S. 144-145.
5. Ф и л о в, Б. Дневник, С., 1986, с. 576.
7. ЦВА, ф.22, оп.1, а.е.197, л.106.
10. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л. 49.
16. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.56.
18. Пак там, ф.60, оп.2, а.е.213, л.1.
19. Пак там, ф.26, оп.3, а.е.271, л.101-105.
20. Пак там, ф.25, оп.2, а.е.179, л.216-220.
21. Пак там, ф.60, оп.2, а.е.218, л.5; ф.22. оп.3. а.е.397, л. 44-45.
22. ЦВА. ф.22, оп.3, а.е.39, л. 75.
23. Пак там, ф.25, оп.2, а.е.179, л.193.
26. ЦВА. ф.60. оп.2, а.е.218, л.13.
27. Пак там, ф.25, оп.2, а.е.179, л.154.
28. Hitlers Weisungen fur die Kriegfuhrunh 1939-1945. Dokumente des Oberkommandos der Wehrmacht. Fr./M. 1962. S. 22: с ъ щ о: Н и к о л о в, Р. Някои въпроси на българско-германските военни отношения (март 1941 - август 1944 г.).
29. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.543; ф.24, оп.3, а.е.103, л.23.
30. Пак там, ф.24, оп.3, а.е.103, л.23.
31. Пак там, ф.22, оп.3, а.е.397, л.546.
32. Пак там, ф.9, оп.4, а.е.36, л.5.
33. Пак там, ф.22, оп.3, а.е.397, л.56.
34. Пак там, ф. 25, оп. 2, а. е. 179, л.154.
35. Пак там, ф.22, оп.3, а.е.397. л.56.
36. ЦВА. ф.22. оп.3, а.е.397, л.56. (Етническата картина в Югозападна Македония е коренно различна от тази в Югоизточна Македония и Западна Тракия влизащи в Беломорската област. В Македония на запад от Вардар живеят 180 893 българи, 130 130 гърци и 21 263 други народности. Най-компактно са българите в Леринско - 47 465, гърци - 11 733 и други народности - 3860. В Костурско - 54 270 българи, 12 285 - гърци и 3036 - други народности. Българите между Вардар и българско-гръцката демаркационна линия по Струма възлизат на около 40 000 души, от които 11 000 в Солун. Общо броят на българите, които са в Македония, останала в рамките на гръцката държава, възлизат на повече от 220 000 души - ЦДИА, ф.370, оп.2. а.е.934, л.4-7.
37. ЦВА, ф.38, оп.2, а.е.119, л.22.
38. Пак там, ф.22, оп.3, а.е.397, л.57.
39. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.57.
40. ЦВА, ф.60, оп.2, а.е.170, л.81.
42. Пак там, ф.22, оп.3, а.е.397, л.57.
44. Пак там, ф.60, оп.2, а.е.170, л.166.
45. ЦДИА, ф. 235, оп.1, а.е.146, л. 235.
47. Пак там, ф.176, оп.15, а.е.61, л.118.
48. История на националната съпротива в Гърция 1940/1945 г., С., 1982, с.160.
49. ЦДИА, ф.176, оп.15, а.е.61, л.88.
51. ЦДИА, ф.176, оп.15, а.е.61, л.88; вж. и История на националната съпротива в Гърция.... където на с. 162 се казва, че „загинаха 30 души, 200 бяха ранени, а 500 бяха арестувани и хвърлени в затвора “. Прави впечатление голямата разлика между данните, посочени в двата източника. Едва ли българската легация е била склонна да „подвежда“ българското правителство за обстановката около борбите на гръцкия народ срещу немските окупатори.
52. ЦДИА, ф.176, оп.15, а.е.61, л.89.
53. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.228.
56. ЦВА, ф.22, оп. 3, а. е. 397, л.228.
57. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 123.
58. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.228.
59. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.347, л.286.
60. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л. 286.
65. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.287.
67. ЦВА, ф.22, оп.3, а.е.397, л.287.
70. ЦВА, ф.22. оп.3, а.е.397, л.288.
73. ЦВА, ф.22, оп.3, а. е.397, л.288.
75. ЦВА, ф.60, оп. 2, а. е. 173. л. 65.
78. ЦВА, ф.60, оп.2, а.е.173, л.72, 73, 74.
87. ЦВА, ф.60, оп.2, а.е.173, л. 143.
89. Т о ш к о в а, В. България в балканската политика на САЩ 1939/1944, С., 1985, с. 131.
91. ЦВА, ф.24, оп.3, а.е.149, л. 34. Вж: Приложение № 7 за групировката на българските войски и Беломорието към ноември 1943 г.
92. The National Archives of the United States (NAUS), T-311 R. 195 ls. 835.
94. NAUS. T-311. R. 195. ls. 835.
95. Т о ш к о в а, В. България и Третият райх..., с. 151-153.