Изминатъ пѫть. 1906-1936

Данаилъ В. Крапчевъ

 

Дѣлъ I. Политически статии

 

3. 1918—1936

 

  1. Самоопредѣление на народитѣ  (в. „Прѣпорецъ" — София, 22.X.1918)
  2. Съмнения  
(  „  , 15.XI.1918)
  3. Колелото на историята  
(  „  , 25.XII.1918)
  4. На кръстопѫть  
(  „  , 6.I.1919)
  5. Една легенда  
(  „  , 25.II.1919)
  6. Единъ трогателенъ документъ  
(  „  , 11.IV.1919)
  7. Реализъмъ въ политиката
  8. Тѫга за море  
(в. „Зора" — София, 9.VIII.1919)
  9. Културната автономия  
(в. „Прѣпорецъ", 13.IX.1919)
10. Езикътъ на вѣковетѣ  
(в. „Зора”, 24.IX.1919)
11. Силата надъ правото  
(в. „Прѣпорецъ", 11.X.1919)
12. Нашата реформация  
(в. „Зора”, 15.III.1920)
13. Всичко е въ движение  
(в. „Зора”, 20.VI.1920)
14. Не е единъ пѫтьтъ за Римъ  
(в. „Македония" — София, 13.X.1920)
15. Действителностьта и договоритѣ  
(в. „Зора”, 27.I.1921)
16. Самоограничете се!  
(в. „Зора”, 7.II.1921)
17. Лондонската конференция и източниятъ въпросъ  
(сп. „Демократия" — София, 25.III.1921)
18. Нашата армия  
(в. „Прѣпорецъ", 4.IV.1921)
19. Пространствата сѫ непобедими  
(в. „Зора", 18.IX.1921)
20. Вѣра въ бѫдещето  
(  „  , 1.I.1922)
21. Прогресъ и насилие  
(  „  , 7.I.1922)
22. Полицейска и правова държава  
(  „  , 16.XII.1922)
23. Подъ неговото знаме  
(  „  , 7.I.1923)
24. Филоксерата на демокрацията  
(  „  , 18.I.1923)
25. Политическитѣ убийства 
(  „  , 2.XI.1923)
26. Военна диктатура ли ?  
(  „  , 17.III.1924)
27. Усетъ къмъ еволюцията  
(  „  , 16.VI.1924)
28. Силата на парламентарния режимъ  
(  „  , 11.VIII.1924)
29. Преди всичко ядрото  
(  „  , 7.VI.1925)
30. Какъ се топи сръбската идея  
(  „  , 3.X.1925)
31. Къмъ монархия  
(  „  , 16.IX.1926)
32. Махалото на часовника  
(  „  , 25.X.1927)
33. Вождътъ на Хърватско починалъ  
(  „  , 11.VIII.1928)
34. Една държава — единъ народъ  
(  „  , 28.I.1929)
35. Преди 50 години и днесъ  
(  „  , 2.V.1929)
36. Победительтъ и на победителитѣ  
(  „  , 27.XI.1929)
37. Мода въ политиката  
(  „  , 3.II.1930)
38. Да бѫдемъ на чисто  
(  „  , 14.II.1930)
39. Уйлсонъ е предотвратилъ подѣлбата на България  
(  „  , 4.VIII.1930)
40. Брътвежитѣ  
(  „  , 22.IX.1930)
41. Не е вече самотникъ  
(  „  , 13.X.1930)
42. Дългътъ на силния  
(  „  , 16.II.1931)
43. Социалниятъ въпросъ  
(  „  , 14.IX.1931)
44. Подъ хегемонията на Франция  
(  „  , 25.X.1931)
45. Една бележита политическа личность  
(  „  , 18.IV.1932)
46. Голѣма политика съ фантазии  
(  „  , 25.VI.1932)
47. „Интегрална" съвсемъ не значи „федеративна"  
(  „  , 13 и 18.VII.1932)
48. Напраздно се търси  
(  „  , 5.IX.1932)
49. Пакостни домогвания  
(  „  , 11.IX.1932)
50. Бенито Мусолини и неговото дѣло  
(  „  , 26.XI.1932)
51. Култътъ на Св. Климентъ  
(  „  , 30.IV.1933)
52. Политическитѣ скакалци  
(  „  , 3.VII.1933)
53. По тритѣ рѣки  
(  „  , 6.VIII.1933)
54. Съветскиятъ съюзъ и свѣтътъ  
(  „  , 7.VIII.1933)
55. Предпоставкитѣ на турско-гръцкия пактъ  
(  „  , 17.IX.1933)
56. Съдържанието на формулитѣ  
(  „  , 23.XI.1933)
57. Духътъ на днешна Германия  
(  „  , 15 и 24.XI.1933)
58. Никой не може да иска нашето самоубийство  
(  „  , 13.XII.1933)
59. България не може да отрече мисията на О. Н.  
(  „  , 12.I.1934)
60. Свещенъ съюзъ на Балканитѣ  
(  „  , 20.I.1934)
61. Демокрация и силна власть (По случай Освобождението)  
(  „  , 4.III.1934)
62. Демокрацията не изключва силната власть  
(  „  , 21.III.1934)
63. Министъръ-председателската власть  
(  „  , 22.III.1934)
64. Общественото мнение и министерската криза  
(  „  , 19.V.1934)
65. Езикъ и политика (Прага, юлий)  
(  „  , 30.VII.1934)
66. По редовнитѣ пѫтища  
(  „  , 8.XII.1934)
67. Взаимно действие  
(  „  , 5.II.1935)
68. Ролята на политическия авантюристъ  
(  „  , 6.VII.1935)
69. Слабиятъ изкушава  
(  „  , 7.VII.1935)
70. Опасноститѣ въ Европа  
(  „  , 23.VIII.1935)
71. Държава безъ институции  
(  „  , 8.X.1935)
72. Монархическата традиция въ Гърция  
(  „  , 6.XI.1935)
73. Пръстъ върху раната  
(  „  , 29.XI.1935)
74. Генералъ Константинусъ Кондилисъ  
(  „  , 1.II.1936)
75. Какъ се взема трайна власть  
(  „  , 3.III.1936)

 

САМООПРЕДѢЛЕНИЕ НА НАРОДИТѢ

 

Казваше се, че 19-тиятъ вѣкъ е вѣкъ на народноститѣ, а 20-тиятъ вѣкъ — на социалнитѣ борби. Семплистичниятъ човѣшки умъ дири да опростотвори явленията и да ги сведе и обясни само съ единъ факторъ. А общественитѣ явления сѫ така сложни и многостранни, че никога не се движатъ само отъ единъ факторъ. Може едно искане да изпѫкне на първо мѣсто, обаче, задъ него действуватъ и други, защото човѣшката душа е сложна и нуждитѣ на обществата сѫ разностранни.

 

И презъ 19-тия вѣкъ, който действително е вѣкъ на народноститѣ, се развиватъ остри социални борби, на които никой народъ не остана чуждъ, дори и закъснѣлитѣ икономически.

 

Народноститѣ въ Европа се раздвижватъ следъ французкага революция, която първа разви знамето на националното самоопредѣление. Защото извоюването на суверенигета, завладяването на властьта отъ народа, изтръгването ѝ изъ рѫцетѣ на една макаръ и национална династия не е сѫществено различно отъ извоюване свободата на единъ потиснатъ народъ отъ другъ. И въ двата случая народитѣ се движатъ отъ стремежа сами да си опредѣлятъ сѫдбата. Толкова неприятнитѣ национални движения за нѣкои политико-социални секти иматъ за изворъ сѫщитѣ нужди, които движатъ обществата къмъ самоуправление, къмъ демокрация.

 

Както и да е, следъ французката революция всички народи въ Европа тръгнаха подъ знамето на националното самоопредѣление. Едни изтръгнаха суверенитета изъ рѫцетѣ на държавнитѣ си глави, други разнокѫсани се обединиха, трети поробени отъ чужди народи се добраха до своята свобода. Но изобщо този процесъ не се завърши напълно. Италия се обедини и освободи, но още

 

121

 

 

италиянци останаха вънъ отъ предѣлитѣ на държавата. Германия се обедини, но германскиятъ народъ далечъ не успѣ да заграби цѣлата власть въ своитѣ рѫце. Балканскитѣ държави бѣха освободени, но не дообединени. Австро-Унгария, въпрѣки епичнитѣ борби на народноститѣ, които я населяватъ, нито се демократизира, нито народноститѣ ѝ се освободиха отъ чуждия натискъ. Турция си остана ислямска държава, която по своето сѫщество отрича самоопредѣлението. Тия неразрешени въпроси завеща 19-тиятъ вѣкъ на 20-тия. Презъ 15-тѣ години на сегашния вѣкъ тия движения продължиха, като се кръстосваха съ социални борби.

 

Обаче, свѣтовната война даде най-силния тласъкъ на народноститѣ. Предъ очитѣ ни се разиграватъ събития, които сѫ продължение и завършекъ на 19-тия вѣкъ. Предъ очитѣ ни се завършва най-великата революция. И нека признаемъ, че председательтъ Уйлсонъ, макаръ и подъ трѣсъка на орѫдията, хвана пулса на стара и болна Европа и опредѣли точно диагнозата. Той заедно съ цѣлото Съглашение настоява германскиятъ народъ да вземе властьта въ своитѣ рѫце, за да преговарятъ противницитѣ му съ него; австро-унгарскитѣ народи да станатъ господари у себе си, за да се преговаря съ тѣхъ. И властитѣ и въ дветѣ държави вървятъ насреща му плахо, боязливо. Изглежда, че нетърпеливитѣ народи ще ги изпреварятъ.

 

Но не само въ двстѣ империи, а въ цѣлия свѣтъ народитѣ се борятъ за самоопредѣление и суверенигетъ, които сѫ две гранки на единъ и сѫщъ дънеръ — свободата.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

22 октомврий 1918 г., бр. 240)

 

122

 

 

 

СЪМНЕНИЯ

 

Като хвърлимъ погледъ върху картата на Балканския полуостровъ и около него, като пресмѣтаме колко ще се увеличатъ нашитѣ съседи, насъ ни обзема не зависть, но чувство на страхъ. И питаме се съ тревога: не проиграхме ли презъ сегашната война бѫдещето на българското племе ?

 

Ние знаемъ, че при днешното обществено настроение на маситѣ въ България тоя въпросъ не смущава, къмъ него сѫ безразлични обитателитѣ на тая страна. Нуждитѣ създадени следъ войната сѫ така голѣми, семейнитѣ грижи така ни поглъщатъ, че не даватъ възможность и време да се замислимъ върху тия външни въпроси. Тѣ малко ни интересуватъ. Сега общественото внимание е съсрѣдоточено върху вѫтрешнитѣ задачи, вѫтрешнитѣ реформи, отъ които безспорно страната има нужда, които трѣбва да се прокаратъ.

 

Но съ това въпросътъ за бѫдещитѣ граници на България и нейнитѣ съседи нѣма да се реши ; той ще остане. Него ще решаватъ други. И лъжатъ се ония, които мислятъ, че общественото вцепенение отъ войната ще продължи; настроението безъ друго ще се промѣни. Защото се касае за бѫдещето на нашето племе, за наследството оставено отъ нашитѣ дѣди.

 

Наистина, ние имаме една формула, която може да ни изкара отъ това тежко положение и която често се разисква отъ българския печатъ. Тя е балканската конфедерация или федерация, както искатъ нѣкои. И почти цѣлиятъ нашъ печатъ я приема подъ разни форми и наименования.

 

Обаче, за да бѫде осѫществена тя, не стига да я искаме само ние, българитѣ. Тя трѣбва да се възприеме и отъ другитѣ. А когато ние споримъ на тая тема, тѣ

 

123

 

 

мълчатъ и, може би, ни се смѣятъ. Една Сърбия два пѫти по-голѣма отъ бѫдеща, да речемъ, напълно обединена България, ще има ли нужда отъ нашата подръжка? Ще желае ли тя да се съюзимъ като равноправни членове ? Сѫщото може да се повтори и за другитѣ ни съседи. Нѣма ли тѣ да предпочетатъ другь начинъ на федериране, като осѫществяването му оставятъ за по-късно, когато се почувствуватъ достатъчно силни ?

 

Въ всѣки случай, центърътъ на тежестьта за Сърбия се премѣства, ако не вънъ отъ Балканския полуостровъ, то далечъ на северо-западъ. Гърция, може би, ще стане срѣдиземноморска държава, а не бѣломорска, каквато е сега. Ромъния, следъ като прескочи руската граница, сега се стреми да прехвърли и Карпатитѣ. Съ тая цель тя е обявила война на Австро-Унгария. Всичко това трѣбва да ни накара, преследвайки вѫтрешнитѣ преобразования, да мислимъ още отъ сега за външното си положение, а не да си заравяме главата въ пѣсъка като камилската птица, докато стане вече късно.

 

Наистина, проектираното Общество на народитѣ, което може да направи безпредметна балканската конфедерация, би отстранило опасностьта за българското племе. Но сигурно ли е то, вързали ли сме го въ кърпа?

 

(в. „Прѣпорецъ” — София,

15 ноемврий 1918 год., бр. 260)

 

 

 

КОЛЕЛОТО НА ИСТОРИЯТА

 

То се върти и създава нови положения, които никога не приличатъ едно на друго. Победительтъ отъ 1870 г. днесъ е проснатъ предъ краката на победения. Завоевателна Русия е предметъ на завоевания. Тритѣ представителки на реакцията Русия, Германия и Австро-Унгария

 

124

 

 

днесъ сѫ разсадннцн на дръзки революционни идеи. Демокрациитѣ Франция, Съединенитѣ щати, Англия и Италия сега, поне официалнитѣ имъ представители, сѫ въ ролята на пожарникари, които гасятъ навдигащитѣ се пламъци отъ Русия. Крепената по-рано отъ Англия Турска империя понастоящемъ е подъ хирургическия ѝ ножъ. Американскага доктрина на Монро, която имаше за цель да държи Европа далечъ отъ новия свѣтъ, се обърна наопаки: днесъ Съединенитѣ щати — разбира се, за доброто на обеднѣлия и откъмъ правото старъ свѣтъ — играятъ една отъ първитѣ роли въ Европа; едва ли ще е много силно, ако кажемъ, че тѣ сѫ арбитъръ между победители и победени.

 

Старитѣ съюзници на Германия, Италия и Ромъния, на време я напуснаха, за да се изправятъ и нахвърлятъ после срещу нея и двойната монархия. Освободената съ руска кръвь България изтегли ножъ срещу нейната съюзница Сърбия и се отзова въ война съ освободителката си и съ нейнитѣ велики сподвижници, които въ разни времена сѫ съдейсгвували за нейната независимость и национално обединение.

 

Противоречията презъ тая война и миналото сѫ така голѣми, че човѣкъ остава просто поразенъ, като се замисля върху тѣхъ, като ги изброи. Ще спратъ ли тѣ тукъ ? Ще престане ли да се върти неумолимото колело ? Никой, който познава малко историята, не може да живѣе съ тая самоизмама. Никой не бива и не може да се изостави победата да го заслѣпи до тамъ, че да отрече движението въ бѫдеще. То неминуемо, фатално ще продължи, дори ако се осѫществи желаното Общество на народитѣ. Още повече и по-бързо колелото на историята ще продължава да се върти, ако останатъ онеправдани народи. И колкото повече сѫ чувствително засегнатитѣ народи, толкова по-нестабиленъ ще бѫде новиятъ редъ на нѣщата. Не само

 

125

 

 

незадоволенитѣ ще го миниратъ; той ще се подкопава сѫщо и отъ преситенитѣ, у които ще се развиятъ нови апетити и мания на величие и непобедимость. Тѣ ще се опитатъ да посегнатъ и върху интереситѣ на своитѣ днешни съюзници. И ония, които днесъ правятъ политика на чувства, ще има да се каятъ, да се биятъ въ главата и да си скубятъ коситѣ. Защото нищо не е постоянно на тоя грѣшенъ свѣтъ; всичко се движи и мѣни: никога положението, което предшествува, не прилича на положението, което го следва. Колелото на историята е въ вѣчно движение и то се върти толкова по-бързо, колкото по-голѣми неправди сѫ натрупани; то се върти нѣкога съ шеметна бързина. Често ние смъртнитѣ, опиянени, си правимъ илюзии и забравяме това. Затова превратноститѣ ни изненадватъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

25 декемврий 1918 год., бр. 293)

 

 

 

НА КРЪСТОПѪТЬ

 

Свѣтовната война изхвърли човѣчеството на кръстопѫть. Накѫде ще се отправи то?

 

Ще тръгне ли по стѫпкитѣ на безумния болшевизъмъ, който замъкна Русия въ задънена улица? Или ще продължи своя изпитанъ пѫть, който води къмъ истинско народовластие ?

 

Тоя страшенъ въпросъ решава сега германскиятъ народъ. На какво решение ще се спре той ? Ще се остави ли да го водятъ фанатици къмъ нови изпитни и сътресения? Ще даде ли възможность на групата Спартакъ да разиграва своя конь свободно ? Най-крайнитѣ елементи иматъ това преимущество, че сѫ най-деятелни и че не се спиратъ предъ нищо. Така една шепа добре организирани

 

126

 

 

хора се налага на цѣлъ народъ, който обикновено е пасивенъ и разочарованъ отъ всичко. При това, сѣкашъ е законъ за революциитѣ да минатъ презъ всички етапи до най-крайния, за да се върнатъ после назадъ и да се спратъ нейде по срѣдата. Може и на германската революция да е сѫдено да изживѣе всички етапи. На тая мисъль ни навежда последната промѣна въ правителството на Ебертъ. Отъ него сѫ излѣзли Хаазе, Кауцки, Бернщайнъ, междинната група на германския социализъмъ. Естествено, че това не предвещава нищо добро.

 

При това, рускитѣ болшевики не се спиратъ предъ нищо, за да вмъкнатъ и Германия въ страшния водовъртежъ, отъ който Русия не така скоро ще излѣзе. Съ тая цель тѣ сѫ изпратили въ Берлинъ своя другарь Радекъ.

 

Още е рано, обаче, да се предрича, дали дисциплинирана Германия ще се поддаде на болшевишкитѣ игри и дали тя ще остави на фанатици да правятъ опасни експерименти съ нея.

 

Въ всѣки случай. опититѣ, които ставатъ въ Русия, въ страната на неограничения монархизъмъ до вчера и които евентуално е възможно да станатъ и въ Германия, не може да смутятъ странитѣ на традиционната демокрация. Тѣ отдавна сѫ начертали своя пѫть на постепенно и сигурно развитие. Чрезъ своитѣ парламенти тѣ спокойно и легално развиха и приложиха демократичнитѣ принципи въ политическата область. Всеобщото гласоподаване, което постепенно се дава на всички граждани, били тѣ работници или господари, мѫже или жени, ето гръмоотводътъ. Покрай победата, и всеобщото гласоподаване предпазва демокрациитѣ на Европа отъ опасни скокове въ неизвестностьта. Доказателство сѫ и последнитѣ избори въ Великобритания, дето привърженицитѣ на бавнитѣ, но сигурни промѣни сѫ възтържествували.

 

Древниятъ свѣтъ, стара Елада и пр., дето класовитѣ

 

127

 

 

противоречия и борби не сѫ били много по-слаби, загина подъ тѣхната тежесть и острота. Неирекѫснатитѣ борби между съсловия и класи отслабиха общественитѣ връзки и подготвиха владичеството на Александра Македонски. Древниятъ свѣтъ, обаче, нѣмаше тоя усъвършенствуваиь инструментъ за легални промѣни, било въ политическата, било въ социалната область, какъвто днесъ представляватъ парламентитѣ.

 

Просвѣтениятъ абсолютизъмъ презъ 18 вѣкъ прибѣгна до радикални промѣни и бѣше съ най-добри намѣрения. Но и той фалира, защото нѣмаше кой да го коригира и върху какво да се опре.

 

По стѫпкитѣ на просвѣтения абсолютизъмъ върви и днешниятъ болшевизъмъ съ своята диктатура, безъ да има широкия умъ на просвѣтенитѣ монарси отъ 18 вѣкъ. Бездруго и той ще фалира. Това е неминуемо.

 

Парламентарнитѣ страни нѣма да се смутятъ предъ кръстопѫтя, на който ги хвърли войната. Тѣ ще продължатъ изпитания пѫть на преобразования въ политическата и социалната область чрезъ всеобщото гласоподаване и парламентитѣ. Тѣхното знаме е чрезъ народа за народа, който може да бѫде заблуждаванъ отъ демагози, но това е временно явление следъ голѣмитѣ изпитания презъ войната. Никой по-добре отъ самия народъ, нито просвѣтени монарси, нито диктатори съ най-добри намѣрения, не може да му служатъ така добре, както парламентитѣ избирани отъ самия него.

 

(в. Прѣпорецъ — София,

6 януарий 1919 год., бр. 4)

 

128

 

 

 

ЕДНА ЛЕГЕНДА

 

По свѣта се шири една легенда, която цели още да вреди на България и да доунишожи нейното име. Нашитѣ съседи гърци и сърби я разпространяваха усърдно следъ междусъюзнишката война и отъ тогава тя минава за установена и безспорна. Сърби и гърци ни обвиняваха, че ние българитѣ сме унищожили Балканския съюзъ и че ние, и само ние сме отговорни за това!

 

Тая легенда поде и французкиятъ печатъ и я разпространи по четиритѣ краища на свѣта. Отъ тогава тя минава за чиста монета и малко чужденци се съмняватъ въ нейната достовѣрность. Дори въ официални документи се говори за нея като за несъмнено, положително нѣщо. Сърби и гърци не веднажъ сѫ я използували и предъ чуждитѣ правителства. Гръцкиятъ министъръ-председатель г. Венизелосъ се ползува и сега отъ нея. Въ своя мемоаръ до парижката коиференция на мира той я повтаря като доказателство, че България трѣбва да се затвори въ желѣзна клетка, като дивъ звѣръ, за да не вреди на своитѣ съседи; не само нищо да не ѝ се дава, а и да се отнеме и нейната бѣломорска область.

 

Сѫщата мисъль повтарятъ и сръбскиятъ министъръ-председатель Протичъ и първиятъ сръбски делегатъ на Парижката конференция Пашичъ. Тѣ и двамата настояватъ за стратегически поправки, разбира се, за наша смѣтка, на сръбско-българската граница отъ злополучната 1913 г. Това искане сърбитѣ мотивиратъ съ факта, че ние българитѣ сме нападнали внезапно Сърбия на нѣколко пѫти. Разбира се, сърбитѣ на първо мѣсто говорятъ за междусъюзнишката война.

 

Дали действително ние първи нарушихме Балканския съюзъ, това най-добре може да се види отъ книгата на гърка Леонъ Макасъ „Ainsi parla Venizeloz". . .

 

129

 

 

Г-нъ Макасъ е alter-ego на гръцкия министъръ-председатель и даннитѣ, който той изнася, сѫ черпени отъ самия Венизелосъ. Редакторътъ на солунския гръцки вестникъ „Либерте" установява, че гръцко-сръбскиятъ договоръ срещу България е замисленъ и подписанъ много по-рано отъ нашето нападение на 16 юний 1913 г. Сръбско-гръцкиятъ договоръ е замисленъ още при преговоритѣ между съюзницитѣ и Турция въ Лондонъ и подписанъ презъ май, най-малко единъ месецъ преди междусъюзнишката война. Не току така сърби и гърци се стараеха да протакатъ войната съ Турция, за да се изтощи българската армия окончателно.

 

Не е сѫщо вѣрно, че военнитѣ действия между съюзницитѣ почнаха за първи пѫть на 16 юний 1913 г. Тѣ бѣха почнали много по-рано, още когато българскитѣ войски бѣха приковани предъ Чаталджа, за да бранятъ общосъюзнишкото дѣло. Гръцкитѣ и сръбскитѣ войски, които нѣмаха неприятель предъ себе си, задъ гърба на българската армия пълзѣха въ нейния тилъ, пѫждѣха малкитѣ наши военни части и заемаха територии окупирани веднажъ отъ българската армия. 16 юний бѣше логична последица на преднитѣ дати, особено и главно на тайния сръбско-гръцки договоръ отъ май 1913 г., която дата е началото на междусъюзнишката война. Интересно е да се отбележи, че сърбитѣ и днесъ за свои цели си служатъ съ идеята за новъ балкански съюзъ, за да заплашватъ съ него свои евентуални неприятели и едновременно съ това отказватъ ни българска Македония, па дори искатъ стратегически граници отъ къмъ България. Тукъ играта е очевидна. Но България е оставила своята сѫдба, сѫдбата на разпокѫсания български народъ въ рѫцетѣ на великитѣ сили отъ Съглашението, защото тя не мисли, нито може да се разбере направо съ своитѣ съседи, които продължаватъ войната

 

130

 

 

срещу българския народъ, макаръ орѫдия и да не гърмятъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

25 февруарий 1919 год., бр. 44)

 

 

 

           ЕДИНЪ ТРОГАТЕЛЕНЪ ДОКУМЕНТЪ

 

Следъ печалния край на Илинденското възстание презъ 1903 г. много македонски българи, селата на които бѣха разрушени и опожарени отъ турския башибозукъ и гръцкитѣ владици, озлочестени се отправиха за новия свѣтъ, тамъ да изкарватъ прехраната си и да запазятъ своя животъ. Тѣ бѣха едни отъ най-събуденитѣ и най-преданитѣ на своя народъ граждани. Тѣ никога не забравяха своя роденъ край, а страдаха и се радваха заедно съ своитѣ сънародници останали въ страдалческа Македония. При относителна свобода, както бѣше презъ време на европейската реформена акция и хуриета, тѣ масово се връщаха въ своитѣ разорени огнища и надъ развалинитѣ на своитѣ села издигаха нови образцови селища; закупуваха бейскитѣ чифлици и ги раздѣляха помежду си, за да ги обработватъ съ честенъ трудъ, съ какъвто бѣха спечелили въ Америка своитѣ пари. Щомъ слизаха на солунското пристанище тия мѫченици на труда, първата имъ работа бѣше да намѣрятъ българскитѣ книжарници въ македонската столица и да закупятъ книги за селското читалище и селската черква.

 

Ето кои и какви сѫ македонскитѣ българи, представители на които още къмъ края на миналата година, веднага щомъ е долетѣла до тѣхъ печалната весть за българския погромъ, сѫ се събрали на конгресъ въ Чикаго, треперейки надъ сѫдбата на своя роденъ край и надъ бедата, която сполетѣ цѣлия български народъ.

 

131

 

 

Резолюцията, която тѣ сѫ взели и сѫ врѫчили на председателя Уйлсонъ, е колкото проста и ясна, толкова и трогателна. Тя е изтръгната отъ работнишки сърдца и писана съ попукани отъ непосиленъ трудъ рѫце.

 

Въ началото на своята резолюция тѣ изказватъ топла благодарность къмъ американския народъ, който имъ е далъ прибѣжище следъ страшнитѣ страдания и който е изпращалъ свои просвѣтени синове въ Македония да проповѣдватъ словото Божие на български езикъ и да сѣять просвѣта, пренебрегвайки неудобствата и мѫкитѣ.

 

Съ нѣколко думи, но ясно и прегледно тѣ сѫ разказали историята на своя народъ, неговитѣ борби и страдания презъ последнитѣ седемдесеть години. Не сѫ забравили нито църковнитѣ борби, които сѫ преживѣли самитѣ тѣ, нито революционнитѣ подвизи, въ които дейци сѫ сѫщо и тѣ, нито Балканската война, въ която участвуваха доста отъ тѣхъ. Ужасъ и проклятие вѣе отъ нѣколкото реда, съ които се порицава злополучниятъ Букурещки договоръ, който е една отъ главнитѣ причини за неестественото положение на България презъ време на свѣтовната война.

 

Преди да пристѫпятъ къмъ формулировката на своитѣ искания, делегатитѣ на четиридесетхилядната емиграция въ Съединенитѣ щати заявяватъ да се знае, че тѣхната воля е изказана въ една напълно свободна страна, безъ каквото и да е чуждо влияние и чуждъ натискъ.

 

Имайки предвидъ високо и тържествено провъзгласения принципъ на самоопредѣление и народно обединение, делегатитѣ заявяватъ, че искатъ тѣхната родна земя Македония да бѫде включена въ границитѣ на общото отечество България и да се предотврати една нова неправда, да се разпокѫса отново Македония и да бѫде оставена подъ игото на едно чуждо господство.

 

Благородниятъ председатель на Съединенитѣ щати,

 

132

 

 

който е олицетворение на новото право и вѣчната правда, не може да забрави позива на четиридесеть хиляди македонски българи, изказали свободно своята воля. Ние българитѣ подържаме единъ принципъ, за реализирането на който водимъ нескончаеми и кървави борби отъ половинъ вѣкъ. Принципътъ за националного самоопредѣление и обединение не е само нашъ, той е високо провъзгласенъ отъ благородни сърдца и свѣтли умове, най-видно мѣсто срѣдъ които сега заема председательтъ Уйлсонъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

11 априлъ 1919 год., бр. 82)

 

 

 

РЕАЛИЗЪМЪ ВЪ ПОЛИТИКАТА

 

Една отъ главнитѣ причини за сполетѣлитѣ ни нещастия се крие въ това, че рѫководителитѣ на българската външна политика никога не серираха въпроситѣ, не ги наредиха по важность, не се опитаха да ги решаватъ единъ по единъ споредъ моментитѣ. Тръгнахме да освобождаваме Македония презъ 1912 год., отплеснахме се въ Тракия. Фердинандъ ходи въ Родосто да позира на Мраморно море и си приготви императорска мантия за Цариградъ. Така рѣжехме клона, върху който бѣхме седнали — направихме руситѣ подозрителни спрямо насъ и ги накарахме отпосле опредѣлено да взематъ страната на сърбитѣ по македонския въпросъ.

 

Преди междусъюзническата война не само не можахме да раздѣлимъ сърби и гърци, а оставихме да се присъединятъ къмъ тѣхъ и ромъни, па на края дойдоха и турцитѣ.

 

Радославовъ, действително, се опита да серира въпроситѣ, но въ своята простащина тикна Българии въ

 

133

 

 

[[ стрaници 134-135 липсват ]]

 

135

 

 

чувствувалъ голѣма нужда отъ море. Съ течение на времето, обаче, стопанството се е развивало и нуждитѣ сѫ растѣли. Българинътъ не е намиралъ достатъчно поминъкъ по планинитѣ, дето е избѣгалъ отъ турцитѣ, и се е смъквалъ по течението на рѣкитѣ къмъ бѣломорскитѣ брѣгове. Срѣдъ тоя усиленъ процесъ почнаха войнитѣ за нашето национално обединение и за собственъ територияленъ излазъ на открито море. За съжаление, обаче, събитията така се развиха, че България бѣше лишена отъ широкъ отдушникъ на Бѣло море. Струмишкиятъ окрѫгъ остана затворенъ. Г-нъ Венизелосъ предвиждаше, че това не може да мине така. Затова въ разни времена той бѣше склоненъ да отстѫпи на България и Кавала.

 

Това не стана, понеже кайзеръ Вилхелмъ и краль Константинъ се противопоставиха на благоразумната политика на именития критянинъ.

 

Сега, обаче, г. Венизелосъ надмина и Константина. Той иска да ни лиши и отъ малкото прозорче на Бѣло море. Това е въ пълно противоречие съ една отъ четиринадесеттѣ точки на председателя Уйлсонъ.

 

Никоя земна сила не може да спре смъкването на българското племе отъ планинитѣ къмъ Бѣломорския брѣгъ, който вече отдавна е заселенъ въ нѣкои пунктове изключително отъ българи, както е Дедеагачката околия още отъ турско време.

 

Г-нъ Венизелосъ е казалъ предъ конференцията, че България е континентална държава и че тя нѣма нужда отъ бѣломорски брѣгъ. Тъкмо защото е континентална страна, тъкмо затова има нужда отъ свой брѣгъ на Бѣло море, за да търгува, да внася и изнася свободно, да живѣе, да диша. На това се дължи голѣмата тѫга на българина по Бѣломорския брѣгъ. И ония, които решаватъ сега сѫдбата на свѣта въ Парижъ, не само не бива да лишатъ България отъ малката ивица Бѣломорски брѣгъ, която

 

136

 

 

гърцитѣ не ни оспориха никакъ въ Букурещъ, а да я разширятъ.

 

(в. „Зора" — София,

9 августъ 1919 г., бр. 78)

 

 

 

КУЛТУРНАТА АВТОНОМИЯ

 

Въ много отъ конституциитѣ на разноплеменнитѣ държави има една голѣма и сѫществена празднина. Въ тѣхь рѣдко се предвиждать и гарантиратъ правата на инороднитѣ малцинства. Конституциитѣ сѫ осигурили гражданина и човѣка отъ разни посегателства върху личната и политическа свобода; осигурили сѫ нндивидуалнитѣ, гражданскитѣ и политически права. Но въ тѣхъ не се разглежда и гарантира гражданинътъ като принадлежащъ на една народность, не се гарантиратъ правата на майчиния му езикъ.

 

Тоя голѣмъ недостатъкъ е недостатъкъ на французката революция; нейниятъ духъ тежи върху развоя на Европа ето вече цѣлъ вѣкъ. Вследствие народностното еднообразие въ Франция, благодарение отвлѣчената мисъль на французкитѣ философи отъ 18 вѣкъ, разнитѣ конституции презъ революцията не сѫ предвиждали и гарантирали правата на човѣка и по народность. Тѣ не сѫ признавали французинъ, евреинъ и пр., а гражданинъ. Това отчасти се обяснява съ факта, че Франция презъ революцията и специално якобинцитѣ се борятъ противъ областния патриотизъмъ, противъ партикуларизма и събирать Франция въ едно цѣло, въ единна държава.

 

Тоя духъ на унифициране, уедиаквяване мина после почти въ всички конституции.

 

Поради остритѣ расови борби въ Австрия, австрийската конституция направи изключение. Въ нея има специаленъ

 

137

 

 

членъ, съ който се гарантиратъ правата на народноститѣ. Макаръ тоя членъ и да не се е прилагалъ напълно, той туря начало за признаване правото на инороднитѣ малцинства.

 

Турция въ това отношение направи едно голѣмо изключение. Следъ като Мохамедъ II завоюва Цариградъ, призна и разшири правата на цариградската патриаршия. Това се дължи до голѣма степень и на вѣрския характеръ на турската държава и турското законодателство. Турция не можеше да постави на една дъска християнитѣ, израилтянитѣ и мохамеданитѣ. На патриаршията се остави да гарантира вѣрскитѣ и тѣсно свързанитѣ съ тѣхъ езикови права. Така се създадоха и признаха привилегиитъ на патриаршията. Когато се учреди Екзархията, Портата призна почти сѫщитѣ привилегии и неи. Екзархията рѫководѣше непосрѣдствено или чрезъ общинитѣ училищата и черквитѣ на българския народъ; тя имаше и свои вѣрски сѫдилища, пакъ общинитѣ. Тѣ имаха право и да наказватъ. Съ сѫщитѣ привилегии се ползуваха и арменската патриаршия и пр.

 

Така вървѣше до Балканската война, като изключимъ младотурскитѣ опити, които пакъ подъ влияние на французката революция целѣха да унифициратъ и Турция. Но тѣхниятъ опитъ жалко пропадна и предизвика Балканската война.

 

Сърби и гърци, обаче, щомъ се настаниха въ Македония, посегнаха върху църквитѣ и училищата и заставиха българското население да говори, да се черкува и учи на сръбски и гръцки. До известна степень и на това се дължи междусъюзнишката война.

 

Дойдоха злополучнитѣ преговори въ Букурещъ. Трѣбва да признаемъ, че пръвъ г. Венизелосъ повдигна въ ромънската столица въпроса за права на малцинствата. Той постави въпросъ за взаимность. Сръбскитѣ делегати,

 

138

 

 

обаче, отхвърлиха предложението на нашитѣ и тѣ да признаятъ правата на малцинствата. Тѣ заявиха, че сръбската конституция е достатъчна да гарантира правата на всички. И въпросътъ остана откритъ. Какъ сръбската конституция гарантира правата на инородцитѣ, ние видѣхме. Хилядници български училища и черкви въ Македония се превърнаха на сръбски и гръцки.

 

Сега въ конференцията се повдига сѫщиятъ въпросъ. Пакъ сърбитѣ и ромънитѣ отклоняватъ това предложение. Скривайки се задъ духа на французката революция, тѣ се стараятъ да си осигурятъ възможность за асимилация. Забележително е, че сърбитѣ не искатъ да признаятъ тия права само за Македония и Албания. Ние вѣрваме, че конференцията най-сетне ще имъ наложи и ще накара сърбитѣ да възстановятъ и признаятъ старото положение, което сѫществуваше въ Македония до Балканската война, и ще задължи Обществото на народитѣ да бди надъ това задължение на Сърбия.

 

Но това ще е разрешение на едната страна на въпроса — културно-националната. Ние очакваме конференцията да се занимае и съ политическата страна на македонския въпросъ, следъ правилното и радикално разрешение на който само може да настѫпи миръ и спокойствие на Балканитѣ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

13 септемврий 1919 г., бр. 205)

 

 

 

ЕЗИКЪТЪ НА ВЪКОВЕТѢ

 

Горко на победенитѣ! Ето сърдцераздирателниятъ стонъ, който ни изпращатъ вѣковетѣ.

 

И следъ тая страшна война, която нѣкои наивно смѣтаха за последно изкупление на човѣчеството и встѫпление

 

139

 

 

къмь вѣчния миръ, ние чуваме сѫщия покъртителенъ писъкъ и надаваме сѫщия страдалчески викъ.

 

Но нека не стенемъ високо, за да не ни чуватъ и виждатъ чужденцитѣ, за да не се гаврятъ тѣ съ най-съкровената ни тѫга. Нека само нашитѣ деца знаятъ болката ни, за да страдатъ заедно съ насъ. Въ страдание се създава народъ мощенъ по духъ.

 

И следъ тая война човѣчеството си остава такова, каквото го знаемъ отъ вѣкове, отъ историята. Наистина, сега победенитѣ не се изтрѣбватъ поголовно. Завоюванитѣ се осѫждатъ само на асимилация, взема имъ се народната душа, а които иматъ щастието да останатъ свободни, на тѣхъ имъ се оставя толкова, колкото да не измратъ отъ гладъ.

 

Нека запомнятъ нашитѣ деца, че така нареченитѣ принципи въ време на война сѫ най-отровнитѣ и най-опасни задушливи газове, които внасятъ по-голѣми опустошения въ неприятелскитѣ редове и отъ най-мощнага артилерия, и отъ цѣлата съвокупность на неприятелското въорѫжение.

 

Преди, обаче, да кажемъ на нашитѣ деца цѣлата мисъль, която ни души, нека почакаме. Може би, великитѣ победители сѫ омагьосани и заслѣпени отъ нашитѣ ненаситни съседи. Нашъ редъ е да кажемъ предъ конференцията думата си, преди да подпишемъ мира.

 

Може, най-сетие, великитѣ победители да сѫ заблудени.

 

Въ всѣки случай, колелото на историята и следъ Парижкия миръ ще продължава да се върти. Каквато и да е присѫдата, нѣма защо да падаме въ униние. Неправдата, колкото и да е страшна, не е вѣчна. По-рано или по-късно, тя рухва, стига страданието да засили националната свѣсть и съзнание. За смѣтка на изгубената територия пораства народниятъ духъ.

 

140

 

 

Вѣковетѣ ни изпращатъ не само стона на победенитѣ. Отъ тѣхъ ни идва и ободрителниятъ зовъ за работа, чрезъ която се възстановява потъпканата правда и поруганата народна честь.

 

(в. „Зора” — София,

24 септемврий 1919 г., бр. 116)

 

 

 

СИЛАТА НАДЪ ПРАВОТО

 

Победителитѣ, които проглушиха свѣта презъ време на войната съ своитѣ принципи, сега не само ги забравятъ. Тѣ просто ги захвърлятъ дето и когато не имъ уйдисва. Щомъ се засѣгатъ тѣхни интереси или бѫдещи планове, които не се знае дали не се строятъ върху пѣсъчни основи, тѣ вършатъ тъкмо опакото на провъзгласенитѣ начала. Шумно възвестенитѣ права на народитѣ, тѣхното самоопредѣление и пр. като че ли бѣха само срѣдства да се разнебити неприятелскиятъ фронтъ и да се внесатъ крамоли въ неприятелскитѣ страни. Капитулиралъ веднажъ противникътъ, съ него всичко е позволено, безъ огледъ на обещания, принципи и дори договори, стига той да не разполага съ сила. Както до войната, както презъ самата нея, така и следъ нея силата е надъ всѣко право. Силенъ ли си, нѣма нито косъмъ отъ главата ти да падне. Слабъ ли си, горко ти, и косъмъ върху главата може да не ти остане.

 

Дори победена страна, като Турция, която бѣше осѫдена да загине и да бѫде подѣлена, делегатитѣ на която бѣха просто изпѫдени отъ Парижъ, днесъ е на честь предъ Съглашението, понеже самозванци отъ Анадола успѣха да спасятъ часть отъ силитѣ ѝ. Нищо не бѣше по-сигурно отъ това, че Турция нѣма да сѫществува, или ако сѫществува, ще се прибере нѣкѫде къмъ

 

141

 

 

Коня. По внушение на младотурцитѣ, обаче, енергични и съ инициатива турски военни преорганизираха нѣщо отъ жалкитѣ останки на турската армия, създадоха една въорѫжена сила, предъ която победителитѣ почватъ да се прекланятъ. „Танъ” канѣше французкото правителство да влѣзе въ преговори съ бунтовницитѣ, които сѫ кръвь отъ кръвьта на младотурцитѣ и плъть отъ тѣхната плъть. Извънъ войската, която организира Мустафа Кемалъ, бунтовницитѣ се крепятъ върху мощната младотурска организация въ Анадола. Съглашението, което смъртно ненавиждаше младотурцитѣ, днесъ не само ги търпи, а и преговаря съ тѣхъ. Въ новия кабинетъ влиза и Джемалъ паша, личенъ съперникъ на Енверъ, но не по-малъкъ младотурски националистъ отъ него.

 

Силата ще спаси, ако не цѣла Турция, то поне което може отъ нея. Днесъ гласоветѣ да се остави подъ турски суверенитетъ и Цариградъ се умножаватъ. Може би, не е далечъ деньтъ, когато и тоя въпросъ ще се реши въ полза на осѫдената Турция.

 

Ние не искаме да кажемъ, че турцитѣ не сѫ прави. За насъ важи да подчертаемъ, че силата ги спасява, че и днесъ силата е всичко и надъ всичко, че който я нѣма, той е изгубенъ, че само предъ силата сѫдиитѣ въ Парижъ се прекланятъ.

 

Сѫщиятъ случай имаме и съ болшевикитѣ. Ако тѣ нѣмаха армия, отдавна биха били пометени. Щомъ я създадоха, дори и най-върлитѣ имъ врагове ги ухажватъ.

 

Обезорѫжена България, разслабвана вѫтрешно и отъ самитѣ нейни граждани, никой не я зачита за нищо. Нейни земи се заграбватъ, въпрѣки правото и принципитѣ, въпрѣки примирието и макаръ и мирътъ да не е още подписанъ. Нѣмашъ ли сила, нѣма и право. Силата, тя е източникъ на всѣко право и днесъ, както въ миналото. Всичко друго е праздна работа. Затова, когато насъ ни

 

142

 

 

обезорѫжаватъ, Сърбия наново се въорѫжава до зѫби съ съдействието на Франция. И Обществото на народитѣ, както го гласятъ победителитѣ, ще е лига на победителитѣ, която да увѣковѣчи правата на новитѣ завоеватели.

 

България, действително, не може да мисли за въорѫжения. Но неи повелително ѝ се налага, ако иска да сѫществува и въ бѫдеще и да я зачитатъ чужденцитѣ, да си създаде власть, силна власть. Иначе никой нѣма да се церемони съ нея, нито да я зачита. Днесъ искатъ да изпразднимъ Тракия, утре ще поискатъ друго. Договорътъ за миръ ще ни лиши още отъ много права. Само силна и авторитетна власть може да ни спаси. Безъ нея сме съвсѣмъ изгубени, защото силата и днесъ стои надъ правото.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

11 октомврий 1919 г., бр. 228)

 

 

 

НАШАТА РЕФОРМАЦИЯ

 

Българското движение познато подъ прозвището „Черковна борба" е твърде широко и разпространено. То само върви подъ знамето на българската черква, както и реформацията се развиваше подъ знамето на Библията. Кой би се осмѣлилъ днесъ да твърди, че реформацията въ Германия, Англия или Франция е чисто религиозно движение ?

 

Подъ знака на реформацията въ Европа се разрастватъ политически и социални движения, предвестници на новитѣ времена. Англия дължи своята парламентарна форма на управление тъкмо на реформацията. Единъ отъ най-типичнитѣ ѝ представители, най-великиятъ английски държавникъ, па може би най-великиятъ държавникъ и на всички времена и народи — Кромвелъ, който теоритически

 

143

 

 

изработи и практически приложи всички днешни политически завоевания на демокрацията, е връстникъ и носитель на реформацията.

 

И родината на реформацията, Германия, която днесъ се слави съ своята наука, и тя получи първия и най-мощенъ тласъкъ въ всички области отъ реформацията. Най-великиятъ германецъ, по-великъ и отъ Гьоте и Бисмарка, защото той пръвъ подготви Германия и за единия, и за другия, е носитель на германската реформация. Лютеръ е и типъ на германски добросъвестенъ ученъ. Той събуди Германия за националень, политически и културенъ животъ.

 

Хенрихъ IV, пакъ дете на реформацията, събра и обедини Франция и я подготви за великата революция. Той е авторъ на прочутия Нантски едиктъ, който въведе вѣротърпимостьта и тури край на кървавитѣ религиозни и граждански войни.

 

Най-характерното на реформацията, както и на българскитѣ черковни борби, е отхвърлянето на духовния яремъ, било на папството, било на патриаршията.

 

Не само това. Отхвърляйки всѣкакъвъ авторитетъ, носителитѣ на реформацията търсятъ истината въ първоизточницитѣ, въ Библията, която преведе на нѣмски самъ Лютеръ, а на французки Калвинъ. Не току така една отъ първитѣ книги преведена на говоримия български езикъ е Библията. Това не е случайно съвпадение. Паралелътъ, обаче, между реформацията и църковнитѣ борби на българския народъ не спира до тукъ. Реформацията на Западъ се борѣше и извоюва свободата на личностьта, нейного самоусъвършенствуване и самообразование. Сѫщото нѣщо забелязваме и презъ нашитѣ църковни борби. У представителитѣ на българското възраждане характеренъ е сѫщиятъ стремежъ. Поколѣнието отъ времето на черковнитѣ борби се отличава съ голѣма любознателность

 

144

 

 

и интересъ къмъ науката. То чете всичко, което му попадне въ рѫцетѣ; то съ всички сили и срѣдства се стреми къмъ просвѣта. Погледнете частнитѣ библиотеки отъ онова време: вие ще намѣрите всичко, което е преведено на български езикъ и купено съ малкитѣ срѣдства на тогавашния българинъ. Любознателностьта и стремежътъ къмъ самоусъвършенствуване у българския народъ датиратъ отъ черковнитѣ борби. Отъ тогава е у насъ това преклонение у народа къмъ науката и почить къмъ ученитѣ. Тогава сѫ открити и много читалища.

 

Паралелътъ между реформацията, кояго е дала най-голѣмитѣ държавници на Европа, и черковнитѣ борби продължава и по-нататъкъ. Всичко, което се издига въ България и което я изгради безкористно, се е родило презъ време на черковнитѣ борби.

 

Хубавиятъ и чистъ български езикъ несмѣсенъ съ чужди думи ще намѣрите въ вестницитѣ, списанията и книгитѣ издавани въ онова време. Както Лютеръ преведе Библията на чистъ и образцовъ нѣмски езикъ, така и нашитѣ писатели отъ черковнитѣ борби сѫ писали на чудно хубавъ български езикъ.

 

Но най-голѣмиятъ паралелъ между реформацията и църковнитѣ борби е зараждането и израстването на народното чувство. Германскиятъ и английскиятъ народи почватъ да се чувствуватъ като такива отъ реформацията, както българскиятъ народъ се самосьзна и израстна презъ време на черковнитѣ борби.

 

И както тия велики народи въ течение на историята сѫ били разпокѫсани временно, така и нашиятъ народъ сега въ Парижъ бѣ разпокѫсанъ за трети пѫть. Но семето посѣто презъ време на черковнитѣ борби нѣма да заглъхне, както не заглъхна семето на реформацията.

 

(в. „Зора” — София,

15 мартъ 1920 г., бр. 254)

 

145

 

 

 

ВСИЧКО Е ВЪ ДВИЖЕНИЕ

 

Войната всичко раздвижи. Мирътъ нищо не установи. Границитѣ на победителитѣ действително се разшириха, а на победенитѣ се стѣсниха. Създадоха се нови държави, стари почти се затриха. И всичко това се скрепи съ подписа на победени и победители.

 

Какво значатъ, обаче, подписитѣ?

 

Отъ Тихия океанъ до Атлантическия и отъ Ледовития до Персийския заливъ всичко е въ движение, всичко се вълнува.

 

Сграбчили въ своитѣ нокти плячката, победителитѣ правятъ усилия да я задържатъ. Отъ своя страна победенитѣ се мѫчатъ да се отърватъ отъ хищницитѣ. И като оня, който се дави, тѣ често се ловятъ за сламка.

 

Въ това безпомощно състояние първа попадна Русия. Тя бѣ победена отъ собствения си народъ. Болшевизмътъ дойде съ мисия да спаси Русия, а заедно съ нея и свѣта. Той дълго блужда, докато почна да се връща къмъ старитѣ методи на царска Русия. Въ края на краищата между болшевизма и панславизма разликата нѣма да се окаже така голѣма, както ни се струва сега. И панславизмътъ съ своята пропаганда целѣше политически задачи, както и болшевизмътъ ще ги гони. Само че арената на болшевизма е много по-широка, когато на панславизма бѣше по-ограничена.

 

Болшевизмъть или комунизмътъ въ всѣка страна има своитѣ характерни черти, колкото догматицитѣ и да се стараятъ да го представятъ като нѣщо единно. Въ Черна-гора комуниститѣ свършватъ своитѣ манифестации съ резолюции противъ албанцитѣ. Въ предна Азия пантурцизмътъ и панислямизмътъ се обличатъ въ болшевишка одежда и, вмѣсто санджаки-шерифъ, развѣватъ червеното знаме.

 

146

 

 

Комунизмътъ не винаги е протестъ на класа срещу класа; той често е протестъ на потисната нация срещу потисници.

 

Следъ като дълго блужда задъ облацитѣ, рускиятъ болшевизьмъ се връща на земята. Той не успѣ да повдигне културна Европа срещу своитѣ държави. Въ химери и за химери той пожертвува половината Русия. Едва следъ това се опомни. Опомня се и въ външната, па и въ вѫтрешната политика.

 

Срещу своитѣ неприятели, които доразнебитиха Русия, болшевизмътъ насъсква цѣла Азия. Ако не социалната почва, то политическата тука е чудесна за агитация. Болшевицитѣ сега се опитватъ да я използуватъ нашироко. Мирътъ, който разпокѫса Турция, който не оправда надеждитѣ на маса народи, имъ създаде богата почва. И тѣ действуватъ, както при други страни и въ други области би действувалъ панславизмътъ. Въ всѣки случай, не тѣхнитѣ социални идеи водятъ болшевицитѣ въ предна Азия. Тукъ е най-слабото мѣсто на победителитѣ, които си разпредѣлиха свѣта и доразнебитиха Русия. Болшевизмътъ, който си служи не само съ пропаганда, а и съ войска, както и царска Русия, засилва и оформява недоволството и вълненията въ предна Азия.

 

Но не само въ Русия и предна Азия кипи недоволство и негодувание. Всички новосъздадени държави: Полша, Чехословашко, Армения и Грузия, Гърция и Югославия, всички сѫ държави съ начертани само върху картата граници. Тѣ не сѫ постоянни и не може да сѫ постоянни, тѣ се промѣнятъ и движатъ. Нито войната, нито мирътъ създаде нѣщо стабилно и трайно. Всичко има да се мѣни. Погледнете на картата какво чудовище е Гърция. Де ѝ сѫ главата, трупътъ и опашката? Югославия нима е нѣщо съвършено ? И тя има да кипи, ако ѝ е сѫдено да оцѣлѣе. А Ромъния, заграбила отъ толкова много страни по нѣщо ?

 

147

 

 

Да не говоримъ за победенитѣ, които ръмжатъ и въ безсилието си се самоизяждатъ. Германия не може да си даде едно правителство. Уродлива Австрия просто агонизира. Маджарско скърца съ зѫби. Турция прави върховни усилия да се отърве отъ сѫдбата си. Само България е относително спокойна. Изглежда, че само ние сега за сега сме покорни на сѫдбата. За мигъ робската душа, която сме наследили отъ нашитѣ дѣди, заговори.

 

Може би, това не е за лошо. Обаче, при нѣкои предусловия. Преди всичко, ако не се вършатъ глупости и заякнемъ вѫтрешно. И на второ мѣсто, ако се откажемъ да правимъ голѣма политика, следъ като иропуснахме нѣкои моменти. Нашата външна политика сега за сега трѣбва да се слѣе съ вѫтрешната. Ако успѣемъ да заздравимъ вѫтрешното си положение, България е изкарана отъ нещастието.

 

Когато цѣлъ свѣтъ е въ движение и кипи, има да се развиватъ събитията; времето работи за насъ. Само че опасность има да не ни изпревари то. Затова трѣбва да се бърза съ вѫтрешното заздравяване, като не се правятъ ненуждни експерименти и разни дивотии.

 

Цѣрейки ранитѣ си, България трѣбва да наблюдава и следи. Тя не бива и не трѣбва да се ангажира съ когото и да било. При сегашния хаосъ никой не знае и не може да каже какво ще стане утре и какъ ще осъмнемъ.

 

Часьтъ на България ще дойде пакъ, стига да може тя да чака. Въ свѣта зрѣятъ събития, които, може би, и намъ ще дадатъ поне веднажъ да ги използуваме безъ жертви.

 

(в. „Зора" — София,

20 юний 1920 г., бр. 329)

 

148

 

 

 

НЕ Е ЕДИНЪ ПѪТЬТЪ ЗА РИМЪ

 

У културнитѣ народн поставенитѣ за разрешение политически въпроси и пѫтьтъ, по който тѣ ще се решаватъ, не сѫ били едни и сѫщи при всички условия и обстоятелства и за всички времена. Политическитѣ въпроси не сѫ въпроси на догма, тѣ сѫ такива на целесъобразносгь.

 

Политиката не е съ глава да събаряшъ стена, а да диришъ и да вървишъ по линията на най-слабото съпротивление.

 

Въ това отношение пѫтищата и срѣдствата за разрешение на македонския въпросъ не сѫ били едни и сѫщи, тѣ сѫ се мѣнили спроти условията и обстоятелствата. Дори крайната цель е търпѣла известни промѣни, или по-право, се е изразявала въ разни формули, като е оставала, разбира се, неизмѣнна въ основата си: свободата на Македония подъ една или друга форма. Спомнете си презъ какви фази е миналъ македонскиятъ въпросъ презъ изтеклия четвърть вѣкъ и вие ще видите, че дейцитѣ за свободата на родината ни не сѫ се вдъхновявали отъ нѣкакви догми, нито по отношение на формулитѣ, нито по отношение на пѫтищата, по които трѣбва да се върви, за да се достигне свободата на Македония.

 

Презъ време на младотурската революция, поне презъ първитѣ нейни дни, ние свихме славното и окървавено отъ дългитѣ борби знаме. Разбира се, то не бѣше за дълго. Но фактъ е, че потърсихме другъ пѫть и друга формула за разрешението на македонския въпросъ. Той се оказа неефикасенъ и ние пакъ се върнахме по старитѣ пѫтища и старата формула. Нѣкой може да каже, понеже не успѣхме презъ младотурския режимъ, нѣма да успѣемъ и сега да постигнемъ цельта, ако смѣнимъ старата формула и старитѣ срѣдства за борба. Най-сетне,

 

149

 

 

нека приемемъ, че това, което съвсемъ не е доказано, може да е вѣрно. Обаче, има психологически моменти, има обстоятелства и условия, които понѣкога повелително налагатъ промѣна въ формулитѣ и откриване на нови пѫтища, които вървятъ по линията на най-слабото съпротивление и които сѫ по-целесъобразни и съпроводени съ по-малко жертви. Единъ народъ не въ всѣко време е годенъ за свръхчовѣшки и героични усилия. Следъ голѣмъ напънъ, както бѣше следъ младотурската револгоция, идатъ моменти на реакция, отслабване на физическитѣ и волеви способности.

 

Въ такива моменти, за да се спази континюитета, продължаването и последователностьта, смѣняватъ се и формули, и пѫтища. Като се отклонихме презъ младотурския режимъ или презъ войнитѣ, съ това не погребахме македонския въпросъ. И сега нѣма подобна опасность. Наопаки, опасность може да има при старитѣ формули и пѫтища, които не сѫ по силитѣ ни.

 

За Македония, която влиза въ предѣлитѣ на Югославия, се създаватъ, така поне ни се струва, нови условия. Намъ се чини, че тѣ трѣбва да се използуватъ. Редъ вѫтрешни условия и положението на балканскитѣ държави налагатъ това. Не винаги борба се води съ пушки и бомби. Нито психологически, нито физически това е възможно сега.

 

Вь Югославия, безспорно, се откриватъ нови перспективи. Въ нея се борятъ центробѣжни и центростремителни сили. Доколкото може да се предвиди, победата не може да бѫде на страната на центростремителнитѣ. Македонскиятъ въпросъ, поне въ едната си половина, може да се свърже съ другитѣ югославянски въпроси, като хърватския, и заедно и успоредно съ него да намѣри едно разрешение.

 

Действително, не така стои въпросътъ за гръцка

 

150

 

 

Македония. Но и тукъ ще се окажатъ пукнатини, презъ които ще може да се вмъкнемъ.

 

Сѫщественото въ политиката е гъвкавостьта, разбира се, гъвкавость, която се вдъхновява отъ безкористни мотиви и преследва само една цель — свободата на Македония подъ една или друга форма.

 

(в. „Македония" — София,

13 октомврий 1920 г., бр. 86)

 

 

 

ДЕЙСТВИТЕЛНОСТЬТА И ДОГОВОРИТѢ

 

Договоритѣ за миръ, които бѣха наложени въ околноститѣ на Парижъ, сѫ на изпитание. Съ тѣхъ се засегнаха интереситѣ и най-деликатното чувство на цѣлъ свѣтъ. Победенитѣ съ ядъ гризатъ юздитѣ, съ които ги заюздиха. Победителитѣ пъкъ сѫ постоянно на щрекъ, да пазятъ създадения редъ въ Европа и Азия.

 

Ту въ единъ, ту въ други пунктъ на свѣта буйно се манифестира недоволство. Турскитѣ националисти воюватъ непрекѫснато срещу Севърския договоръ. Още слабата Германия ръмжи и постоянно прави шикани и прѣчки срещу Версайлския договоръ. Периодически изгладнѣлата Австрия вдига глава и търси изходъ отъ невъзможното и непоносимо положение, въ което я поставиха победителитѣ. Маджарско, следъ като опита комунизма, се хвърли въ другата крайность. Никой не иска да се самоубие, всѣки иска да живѣе и търси изходъ.

 

Следъ никоя война не е имало толкова много недоволенъ свѣтъ. Между победенитѣ днесъ се чувствува и Русия. Съ право или не, и тя се смѣта онеправдана. Безразлично дали Русия е съветска, демократическа или царска, тя ще иска мѣсто подъ слънцето, което ѝ затулиха.

 

151

 

 

Народниятъ инстинктъ, а не болшевишкитѣ химери я тласкатъ къмъ това.

 

Цѣлъ свѣтъ е недоволенъ отъ новосъздаденитѣ условия. Голѣма е самоизмамата на ония, които смѣтатъ да задържатъ съ сила сегашния редъ на нѣщата. Съ щикове се побеждава, но върху тѣхъ не може да се седне. При насилие не може да има траенъ миръ. Победителитѣ непрекѫснато ще трѣбва да хабятъ нерви и сили, докато имъ обръгне. Победенитѣ постоянно ще ръмжатъ и ще бѫдатъ унижавани, докато имъ притъмнѣе. Свѣтътъ не може да остане въ сегашното несигурно положение: кладата отъ неправди, които се натрупаха въ Парижъ, по-рано или по-късно може да избухне при всѣка искра. А искри изскачатъ отъ четиритѣ краища. Може би, човѣчеството още се чувствува твърде изморено, но тая умора нѣма да продължи до вѣки.

 

Елементарна предвидливость отъ страна на победителитѣ, които непосрѣдствено следъ победата бѣха се самозабравили, е да си дадатъ смѣтка за това. Министъръ-председателитѣ на Англия, Франиия и Италия тъкмо сега се събиратъ въ Парижъ, за да подпратъ грохналото още при създаването му ново здание.

 

Победителитѣ ще има да се справятъ съ много въпроси: и съ турския, и съ германския, и съ австрийския. А утре ще дойдатъ на дневенъ редъ и другитѣ. Нуждни сѫ не полумѣрки, а постепененъ и корененъ прегледъ на договоритѣ за миръ.

 

Специално съ нашия Изтокъ, дето се натрупаха най-много неправди, конференцията на първитѣ министри не може да не се занимае. Бити ли сѫ гръцкитѣ войски въ Мала-Азия или не, ние не знаемъ, ние не можемъ да кажемъ и кога тѣ ще бѫдатъ бити. Едно е сигурно, че тѣ нѣма да могатъ да задържатъ сегашното положение. Това е изключено. И цѣлата английска сграда, която се крепи

 

152

 

 

въ Близкия изтокъ върху слабитѣ гръцки плещи, ще рухне. Това е сигурно. Отъ честолюбие английскиятъ пръвъ министъръ ще изпадне ли въ положението на камилското птиче ? Толкова по-зле и за Великобритания, и за Гърция. Разгромена веднажъ гръцката армия — нѣщо, което ще стане по-рано или по-късно — тя нѣма кѫде да се спре. За това си дава смѣтка и самиятъ Лойдъ Джорджъ, който заяви, че Гърция нѣма да е достойна за внимание, ако гръцката войска не удържи фронта. Значи Лойдъ Джорджъ може да чака свършени факти и само предъ тѣхъ да се преклони.

 

Може би, съюзницитѣ на Великобритания, които по гръцкия вънросъ сѫ по-голѣми реалисти отъ англичанитѣ, ще убедятъ сега покровителя на Гърция, че тя е недостойна за покровителство. Както и да стане, отъ тукъ ще се разнищи чорапътъ на Близкия изтокъ. Ще имаме доброволна или насилствена ревизия на Севърския миръ. Разбира се, насилието нѣма да дойде отъ българска страна. България е твърде много заета съ вѫтрешнитѣ си работи, които отъ день на день се усложняватъ отъ едно безогледно правителство. То ще дойде отъ турска страна и отъ немощьта на Гърция, на която се уповава Англия. Естествено, при такава развръзка България, колкото и да се разяжда отъ партизански борби, ще иска своитѣ права, за които се говори въ Ньойиския договоръ. Бѣломорска Тракия е часть отъ живото тѣло на България.

 

Желателно е, обаче, събитията да не дойдатъ до тамъ: победителитѣ да не се оставятъ на случайности и на стихийни събигия. Сами тѣ да ревизиратъ поне по отношение на Гърция новитѣ условия, които не отговарятъ на реалнитѣ сили и тѣхното съотношение. Това ще чакаме отъ парижката конференция, която нѣма да се изостави да бѫде изпреварена отъ събитията и да се натрупатъ изведнажъ всички въпроси, а ще ги решава единъ

 

153

 

 

следъ други, защото е невъзможно да се задържатъ въ спокойствие четиристотинъ милиона недоволници, които дебнатъ моментъ да провалятъ всички договори за миръ сключени въ околностьта на Парижъ.

 

(в. „Зора” — София,

27 януарий 1921 г., бр. 507)

 

 

 

            САМООГРАНИЧЕТЕ СЕ!

 

Днесъ въ столицата се открива църковниятъ съборъ. Понеже дневниятъ му редъ не е точно опредѣленъ, остава самъ съборътъ да го изработи, да се самоограничи.

 

Църковниятъ съборъ може да прокара всички реформи, които се считатъ за назрѣли и които ще подмладятъ църквата въ Царството. Въ това отношение на събора трѣбва да се развържатъ рѫцетѣ. Нуждитѣ, които се налагатъ отъ новото време, трѣбва да се удовлетворятъ. Оковитѣ, съ които е оковано духовенството, особено бѣлото, трѣбва да се счупятъ. И служителитѣ на цьрквата сѫ хора съ човѣшки нужди и човѣшки права. Тѣ трѣбва да бѫдатъ уважени. Има много нѣщо въ наредбитѣ на църквата, което трѣбва да се промѣни, което трѣбва да се изхвърли. Духовнитѣ сѫдилища, напримѣръ, които протакатъ съ десетки години бракоразводнитѣ дѣла, не може да тровятъ и въ бѫдеще живота на хилядници български граждани и гражданки презъ цѣлъ животъ.

 

Православната църква е съборна. Съборность предполага и повелително налага и националния принципъ, подъ знамето на който сѫ се развивали нашитѣ църковни борби. Народовластието е рожба на иационалното чувство. Никога единъ народъ, който говори единъ

 

154

 

 

и сѫщъ езикъ, има еднакви традиции, не е помислювалъ за самоуправление и демокрация, преди да се е самосъзналъ като народъ, преди отдѣлнитѣ му членове да сѫ се почувствували като едно нераздѣлно цѣло.

 

Борбитѣ за българската църква не само съвпадатъ съ нашата народна пробуда, тѣ се индентифициратъ, тѣ сѫ две страни на единъ и сѫщи медалъ. Съборностьта на българската църква се покрива и отождествява съ съборностьта народна, съ народния суверенитетъ, който предполага пробуденото национално чувство.

 

Ето защо нашата църква повече отъ която и да било друга е и трѣбва да бѫде демократична. Такава е тя и споредъ Екзархийския уставъ изработенъ отъ Народния съборъ. Въ тая посока, съгласно миналото и първитѣ наредби, може да се направи доста отъ сегашния църковенъ съборъ.

 

Но най-важниятъ изводъ отъ националния характеръ на нашата църква, отъ цѣлото нейно минало е, че тя трѣбва да си остане на цѣлия български народъ, свободенъ и неосвободенъ. Ето именно кѫде трѣбва да се самоограничи църковниятъ съборъ, който днесъ се открива. Внасяйки каквито намѣри за нуждни и назрѣли реформи въ църквата на царство България, църковниятъ съборъ не може и не бива да прескочи тия граници. Единъ фактически помѣстенъ съборъ не може да се занимава съ въпроси, които сѫ общи за цѣлата българска църква, дето и да се намира тя и подъ каквото и да е чуждо владичество. Въ това отношение е ясна и българската конституция, която не свързва нашата църква съ границитѣ на Царството. Църковниятъ съборъ само въ това отношение трѣбва и е длъженъ да се самоограничи, за да остане вѣренъ на миналото и славнитѣ традиции отъ Възраждането.

 

155

 

 

Той не може да засѣга чувствата и едничката надежда — църквата на българитѣ подъ чуждо владичество.

 

(в. „Зора" — София,

7 февруарий 1921 г., бр. 517)

 

 

 

ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ И ИЗТОЧНИЯ ВЪПРОСЪ

 

Лондонската конференция, която се занима и съ Източния въпросъ, не можа по него да вземе едно окончателно решение, което да наложи и на дветѣ страни Турция и Гърция. Тя потърси едно срѣдно решение, което да помири дветѣ противоречиви становища.

 

Г-нъ Лойдъ Джорджъ, който е срѫченъ майсторъ, но който попадна на лошъ материалъ, за да не може да изгради зданието на велика Гърция, се опита да спаси не само честолюбието, а и голѣма часть отъ придобивнитѣ на своитѣ протежета гърцитѣ.

 

За да е сигуренъ въ успѣха си, той пораздуха жаравата, която Версайлскиятъ договоръ накладе въ Германия. Така на сцената изпѫкна отново германската опасность, която отъ половинъ вѣкъ кара Франция да се задъхва. Така ловкиятъ държавникъ свърза рѫцетѣ на г. Брияна, като изпрати Франция да гаси неизгасимия пожаръ въ Германия. Англичанитѣ останаха арбитри и на Лондонската конференция.

 

Само Италия имъ мѫтѣше малко водата. Тя съдействува за компромиснитѣ решения, които предложи г. Лойдъ Джорджъ.

 

Обаче, покрай моралното влияние на г. Брияна и натиска на графъ Сфорца, главниятъ лостъ, който тика Севърския договоръ къмъ ревизия, е въорѫжената сила на Мустафа Кемалъ паша; тя е, която, ако не притиска

 

156

 

 

гръцкитѣ войски на анадолския фронтъ, отъ день на день ги изтощава и топи.

 

Понеже такава опасность нѣма и за турскитѣ въорѫжени сили, които сѫ по своитѣ родни мѣста и които могатъ да действуватъ и по партизански начинъ, г. Лойдъ Джорджъ бърза да спаси своитѣ протежета и основитѣ на огромното здание, което той издигна въ Санъ-Ремо и Севъръ. Затова Лойдъ Джорджъ е предложилъ единъ компромисъ, съ който се засѣгатъ отчасти интереситѣ на Гърция и отчасти преимуществата на Англия, която фактически бѣше турила рѫка надъ Цариградъ и Проливитѣ.

 

Както се знае, по предложението на самия пръвъ английски министъръ Цариградъ остава подъ турски суверенитетъ, а въ международната комисия за Протоцитѣ на турцитѣ се дава по-широко мѣсто. Предлагатъ имъ двама представители въ тая комисия и още единъ почетенъ. Обещаватъ въ Смирненската область върховенството на султана да бѫде по-ясно изразено, безъ да се накърнява автономията на областьта; самото пристанище да се обяви свободно за всички държави. Турция има право да удвои въорѫженитѣ си сили. Съюзницитѣ щѣли да действуватъ за приемането на Турция въ Обществото на народитѣ.

 

По всичко, обаче, личи, че турскитѣ делегати не сѫ останали доволни отъ тия отстѫпки и сѫ отпѫтували за Парижъ и Римъ да се съветватъ и да се върнатъ въ Лондонъ съ нови инструкции. Турцитѣ сѫ недоволни преди всичко по тракийския въпросъ, който остава въ сѫщото положение: Тракия, и Западна, и Източна, остава подъ гръцко владичество. За нашия излазъ на Бѣло море не е станало нито дума на Лондонската конференция. За да не претърпи неуспѣхъ, който е билъ сигуренъ, г. Райко Даскаловъ, не го е повдигналъ. И добре е сторилъ, за да не преживѣе България още едно унижение.

 

157

 

 

Турскитѣ делегати сигурно не сѫ харесали и срѣдното решение на смирненския въпросъ. Тѣ настояватъ да останатъ пълни господари не само надъ Смирненската область, въ която имъ се обещаватъ сѫществени преимущества, а и надъ самото пристанище, което се предлага да бѫде интернационализирано, като се запази турскиятъ флагъ, но при гръцка администрация. Решението по смирненския въпросъ е твърде разтегливо. Турцитѣ ще да сѫ недоволни изобщо, понеже не можаха да се отърватъ съвсемъ отъ междусъюзническата опека.

 

Съ какви инструкции тѣ ще се върнатъ въ Лондонъ, не се знае. Съюзницитѣ сѫ намѣрили за нуждно да ги заплашатъ още докато сѫ били въ Англия, като сѫ имъ заявили, че предложенитѣ отстѫпки сѫ крайнитѣ концесии, които може да имъ се направятъ: ако турцитѣ не ги приематъ, Севърскиятъ договоръ ще бѫде приложенъ такъвъ, какъвто е, и съюзницитѣ щѣли да дадатъ на гърцитѣ помощь, която тѣ иначе нѣмало да получатъ.

 

Обаче, изглежда, че г. Лойдъ Джорджъ не е счелъ заплахата за достатъчно ефикасно срѣдство, защото турскитѣ националисти отдавна се борятъ не само срещу Гърция, а и срещу съюзницитѣ, които подържаха главно съ пари гръцката акция въ Смирна. Турскитѣ националисти и по-рано, и сега може да разчитатъ на времето и пространството и на съветска Русия, която е въ тила имъ. Обаче, г. Лойдъ Джорджъ се опитва да имъ нанесе ударъ именно въ тила, като неочаквано е сключилъ търговски договоръ съ съветска Русия. Тоя фактъ едва ли ще разколебае турскитѣ националисти, за да станатъ по-примирителни, каквито не сѫ станали и гърцитѣ, макаръ да сѫществува страхътъ отъ единъ близъкъ разгромъ на гръцката армия, която заема анадолския фронтъ.

 

(сп. „Демократия" — София,

25 мартъ 1921 г., кн. 10)

 

158

 

 

 

НАШАТА АРМИЯ

 

България не е островна държава като Великобритания. При това, България е на едно мѣсто, дето се развиватъ ожесточени борби; тя е на единъ отъ голѣмитѣ кръстопѫтища. Презъ нея минава пѫтьтъ отъ Европа за предна Азия. Обезорѫжена и лишена отъ редовна армия, тя може да стане наново не само плячка; отъ тукъ може пакъ да се предизвика втора свѣтовна. война. Лишена отъ срѣдства за отбрана и самосъхранение, тя ще изкушава и примамва, тя ще съблазнява близки и далечни хищници, алчни за чужди земи. Европа, жестока и егоистична, отмъстителна и заслѣпена, най-сетне, може много да не се интересува за сѫдбата на самата България; тя може да я е обрекла на съседитѣ ѝ. Въ полза на това предположение говори и Ньойискиятъ миръ, който лиши България отъ срѣдства да може тя да диша и да се развива. Заслѣпени отъ чувството на мъсть, великитѣ западни сили забравиха дори своитѣ стопански интереси, като насочиха наново българския износъ-вносъ по Дунава.

 

Но тѣ, великитѣ сили забравиха и нѣщо много по-важно: че България е пѫть. Или пъкъ въ това отношение брътвежитѣ на нѣкои наши вестници ги заблудиха. Англичанитѣ, може би, помислиха, че ние ще станемъ мостъ на руситѣ, както веднажъ станахме на германцитѣ. Самото това съпоставяне, обаче, говори ясно, че ние не току така и втори пѫть можемъ да станемъ мостъ комуто и да било.

 

Ако за насъ бѣше предрешенъ въпросътъ, че трѣбва да станемъ мостъ на Русия, ние щѣхме да ѝ станемъ такъвъ презъ време на свѣтовната война и нѣмаше да отидемъ съ Германия, нейната противница. Това бѣше една крайность, която ние жестоко заплатихме. Крайность е и другото предположение. Ние не желаемъ въ бѫдеще да ставаме

 

159

 

 

срѣдство за империалистически цели. Ние искаме да бранимъ нашия суверенитетъ и нашата самостоятелность. А едничкото срѣдство да можемъ да оцѣлѣемъ и да запазимъ пѫтя, който минава презъ нашата земя, е да ни се остави редовната войска.

 

Достатъчно вече се изтъкна, че ние не можемъ да имаме доброволческа армия: за доброволци не искатъ да се записватъ нашитѣ селяни, нито граждани. И еднитѣ, и другитѣ предпочитатъ да си работятъ своя работа, да експлоатиратъ малкитѣ си имоти, които ги задоволяватъ. Никой български собственикъ нѣма да дойде доброволецъ въ наемна българска войска. А авантюристи, които ще свалятъ и качватъ правителства, които ще подържатъ едно или друго правителство, въпрѣки всеобщото гласоподаване, ще сѫ пагубни не само за България, но и за нашата млада демокрация. България ще заприлича на южно-американскитѣ републики, дето има постоянни преврати.

 

Не е въ интереса и на великитѣ сили ние да останемъ безъ армия. Островна Великобритания, която е запазена отъ морето и океана и която при това има мощна флота, не може да служи за образецъ на бедна и изнемощѣла България, която е въ сърдцето на Балканския полуостровъ, заобиколена е отъ алчни съседи и презъ която минава единъ отъ голѣмитѣ свѣтовни пѫтища, толкова много желанъ отъ нѣкои велики сили да стане тѣхно владение. Унищожаването на постоянната армия и наборната система у насъ ще е голѣма беда не само за България.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

4 априлъ 1921 г., бр. 70)

 

160

 

 

 

ПРОСТРАНСТВАТА СѪ НЕПОБЕДИМИ  [*]

 

Съ подигнато самочувство отъ лекитѣ успѣхи въ тритѣ войни, които водиха задъ широкитѣ плещи на други, гърцитѣ помислиха, че всичко могатъ. Въ края на краищата тая илюзия, каквото и да казватъ мѫдрецитѣ, Гърция скѫпо ще заплати. Никому не е дадено да надрастне боя си. Една малка страна като Гърция не може да води война на петстотинъ километра и то презъ море. Тоя луксъ мѫчно могатъ да си позволятъ дори велики сили съ неизчерпаеми извори въ хора и материални срѣдства.

 

За гърцитѣ, които сѫ единъ храбъръ народъ, може би, не е така страшенъ Мустафа Кемалъ съ своята импровизирана армия, както сѫ страшни пространствата. Тѣ сѫ непобедими. И нашата увѣреность, че каквото и да става на фронта, въ края на краищата турцитѣ сѫ, които ще взематъ връхъ въ двубоя, се основаваше именно на пространствата.

 

За крайния изходъ на войната гръцкитѣ успѣхи сѫ обикновени инциденти, които може да ги ползуватъ само, за да се покажатъ благоразумни и нагледъ великодушни. Обаче, гърцитѣ не можаха сега да ги използуватъ, за да предложатъ единъ приемливъ миръ, или да прегърнатъ предлаганата отъ великитѣ сили намѣса. Характерната черта на балканскитѣ народи е именно тая — липса на самообладание и умѣреность при успѣхъ и отчаяно отпускане на рѫце при сериозна несполука. Между прочемъ, тая е характерната черта на всички слабокултурни народи, които сѫ импулсивни, но съ малко воля: нѣматъ мѣрка нито когато имъ се усмихне щастието, нито когато се почувствуватъ нещастни. И нашиятъ народъ е отъ тѣхъ.

 

 

*. Тая статия е отговоръ на статии въ в. „Миръ", писани отъ г. М. Маджаровъ, който подържаше противното.

 

161

 

 

Както и да е, гърцитѣ не можаха да използуватъ своитѣ временни успѣхи, за да се измъкнатъ съ честь отъ една авантюра, която безъ друго скѫпо ще имъ костува. Самонадеяно тѣ се впуснаха да превзематъ Ангора, която отстои на 600 клм. отъ Смирна, тѣхната база. И сега сѫ принудени да напуснатъ заетитѣ съ толкова жертви позиции по рѣката Сакария. Какъ ще отстѫпятъ тѣ, това ще видимъ. Знае се, че гръцкото командуване смѣта да задържи войскитѣ си на линията при Ески-Шехиръ. Дали ще успѣе, това ще зависи отъ удара, който сѫ нанесли турцитѣ и отъ настѫпателната имъ сила. Обаче, както казахме, у балканскитѣ народи има една характериа черта: тѣ нѣматъ мѣрка нито въ настѫплението, нито въ отстѫплението; нито при успѣхъ, нито при несполука. Генералнитѣ щабове, особено когато въ тѣхъ има и европейци, могатъ да чертаятъ хубави планове, стига да има кой да ги изпълнява.

 

Обаче, кѫде ще се спратъ гърцитѣ, и това може да е само единъ инцидентъ въ сегашната гръцко-турска война. Сѫдено имъ е въ края на краищата, колкото краль Константинъ и да е гениаленъ полководецъ, да капитулиратъ не предъ Мустафа Кемалъ, а предъ пространствата и да искатъ намѣсата на великитѣ сили, намѣса, която тѣ самонадеяно и високомѣрно отхвърлиха.

 

(в. „Зора" — София,

18 септемврий 1921 г., бр. 696)

 

 

 

ВѢРА ВЪ БѪДЕЩЕТО

 

Лавоазие откри, че въ природата нищо не се губи: една енергия се превръща въ друга и дадена материя се трансформира въ нова. Нищо, абсолютно нищо не се губи, споредъ великия мѫченикъ на французката революция.

 

162

 

 

Тоя законъ откритъ отъ основателя на химията е въ сила не само за материалния свѣтъ: той има своето голѣмо значение и за духовния животъ, и за нравственитѣ и културни ценности на единъ народъ. И въ тая область не се губятъ току така придобития създадени съ кръвь и потъ отъ поколѣнията. Може за известно време да се помрачатъ духовнитѣ ценности на единъ народъ, но тѣ никога не се губятъ безследно.

 

Има българи, които следъ дветѣ катастрофи отчаяно отпуснаха рѫце, казвайки, че българскиятъ народъ всичко проигра и всичко изгуби. И България се превърна на единъ обширенъ монастиръ отъ каещи се грѣшници. Първитѣ ѝ хора сякашъ сѫ си посипали главитѣ съ пенель, като вехтозаветнитѣ грѣшници, и само се биятъ въ гърди.

 

Сигурно въ тая сграна има виновници за дветѣ катастрофи. Тѣхната грѣшка, обаче, е въ избранитѣ пѫтища, въ методитѣ на действие, въ начинитѣ, до които въ последнитѣ моменти сѫ прибѣгнали, за да постигнатъ народнитѣ цели. Грѣшката е въ тактиката, а не въ поставенитѣ цели, които не сѫ на сегашното нещастно българско поколѣние.

 

Ако наистина има грѣхопадение, то е на нашитѣ дѣди отъ Възраждането, които съ страдания и борби начертаха границитѣ на българското племе и въ тѣхъ обхванаха всички покрайнини, дето се говори нашиятъ езикъ. Нека се знае, че ония, които осѫждатъ самитѣ цели, тѣ злословятъ срещу дейцитѣ на църковнитѣ борби, срещу родоначалницитѣ на българската култура, срещу сьздателитѣ на българския народъ.

 

Духътъ на дейцитѣ отъ Възраждането сигурно е смутенъ вследствие постигналитѣ ни нещастия. Но тия калени борци никога не биха отпуснали отчаяно рѫце като насъ. Когато сѫ сѣели българското семе, тѣ сѫ знаели

 

163

 

 

какво правятъ; нѣкои отъ тѣхъ, може би, сѫ предвиждали и мѫчнотиитѣ, презъ които има да минемъ. Въпрѣки всичко, обаче, тѣ оставиха единъ заветъ. По едни пѫтища ние не можахме да го одѣлотворимъ. Идното поколѣние ще потърси други пѫтища и срѣдства. И то ще ги намѣри безъ друго. Нивата е наторена отъ дейцитѣ на Възраждането. Ценноститѣ създадени презъ църковнитѣ борби никой не може да унищожи, тѣ ще се проявятъ непремѣнно въ други форми. Нищо нѣма да се изгуби. Изхабената енергия, вложениятъ трудъ пакъ ще изплаватъ на повръхностьта. Чуждото владичество нѣма никога да затрие българското съзнание. Жестоко се лъжатъ ония, които смѣтатъ, че всичко е проиграно и изгубено. За българския народъ ще настѫпятъ и по-добри дни.

 

Разбира се, не дни на нови войни, а дни на културно единение за цѣлокупния народъ, което ще дойде неминуемо. Мъртвитѣ ще заговорятъ чрезъ устата на потомството. Това трѣбва да се напомни сега, срещу новата година.

 

(в. „Зора” — София,

1 януарий 1922 г., бр. 784)

 

 

 

ПРОГРЕСЪ И НАСИЛИЕ

 

До свѣтовната война голѣма часть отъ човѣчеството живѣеше съ ободрителната мисъль, че вървимъ къмъ по-хубави бѫдиини, че много отъ чернитѣ и неприветни страни на съвременния социаленъ и политически строй бавно, но сигурно ще се изгладятъ и ще настѫпятъ по-свѣтли и по-радостни дни. Неправдитѣ постепенно и полека, но безъ друго ще изчезватъ. Това бѣше несъкрушимата вѣра въ напредъка, въ прогреса.

 

Всичко, що ставаше около културния човѣкъ, откритията

 

164

 

 

въ науката и техниката, непрекѫснатитѣ социални и политически преобразования, постепенното издигане на човѣка и човѣщината — всичко идѣше да ни подкрепи въ тая свѣтла вѣра въ бѫдещето.

 

Не другъ, а социалистътъ Бернщайнъ се провикна: „Движението е всичко, крайната цель нищо". Движението, това е непрекѫснатиятъ прогресъ, вървежътъ на човѣчеството напредъ и все напредъ къмъ по-добри дни.

 

За съжаление, освежителната идея на прогреса се помрачи отъ свѣтовната война. Смъртенъ ударъ върху нея се опитаха да нанесатъ разни социални мечтатели и утописти. Безъ да могатъ да замѣстятъ тая ободрителна теория за прогреса, социални насилници се опитаха да я измѣстятъ и да лишатъ човѣчеството отъ една здрава опора. И съ какво замѣстиха тая свежа вѣра? Съ насилието. Тѣ си присвоиха правото да ощастливятъ човѣчеството въпрѣки него и дори противъ неговата воля. Здравиятъ човѣшки инстинктъ ясно подсказваше на хората, че съ главоломни скокове нищо не става, че прогресьтъ никога не може да се замѣсти съ насилиего, че не революцията, а еволюцията всестранно ще подобри положението на човѣчеството.

 

И въпрѣки тоя здравъ инстинктъ, измѫченото отъ войната човѣчество се увлѣче по-малко или повече следъ апостолитѣ на насилието. Това увлѣчение скѫпо бѣ заплатено. Най-скѫпо го заплати Русия, която бѣ превърната въ социална лаборатория и после въ развалини. Независимо отъ факта, че една велика империя се сведе до положението на една сатрапия отъ азиятскитѣ пустини, и хората въ нея се изравниха само въ мизерията и глада. Ето до кѫде докара часть отъ човѣчеството теорията на насилието, която се домогва да измѣсти и замѣсти прогреса.

 

Следъ тия изпитания и ялови опити човѣчеството бездруго ще се върне къмъ здравитѣ и спасителни разбирания

 

165

 

 

отпреди свѣтовната война; ще се върне къмъ вѣрата въ прогреса.

 

Прогресътъ бѣ слънцето, що грѣеше надъ човѣчеството до войната ; той бѣ затъмненъ временио, както това се случва и въ природата. Обаче, вѣрата въ непрекѫснатия напредъкъ почва пакъ да изгрѣва. Нека се преклонимъ предъ нея, както и предъ звездата на Богочовѣка, който е олицетворение на самия прогресъ.

 

(в. „Зора" — София,

7 януарий 1922 г., бр. 788)

 

 

 

ПОЛИЦЕЙСКА И ПРАВОВА ДЪРЖАВА

 

Европейскитѣ държави до свѣтовната война бѣха се простили съ полицейския режимъ. Изключение правѣха една-две държави, като Русия и Турция, които бѣха и сѫ, колкото европейски, толкова и азиятски държави. Само въ тия две държави полицията можеше да разполага съ личностьта, имота и живота на човѣка.

 

Западно-европейскитѣ държави отдавна събориха и то най-често чрезъ революции полицейскитѣ режими. Така наречениятъ старъ режимъ въ Франция и другаде, това е режимътъ на полицейската държава. Презъ стария режимъ полицията е била всесилна. Нѣмало е кой да я контролира и спъва произволитѣ ѝ. Задъ полицията, разбира се, сѫ стоели най-високопоставени и неотговорни лица.

 

Конституционниятъ режимъ е не само господство на народното мнозинство. Чрезъ конституционния режимъ гражданството е целѣло да гарантира отъ произволи и посѣгателства човѣшката личность, човѣшкия животъ и имотъ, убежденията и съвѣстьта на отдѣлнитѣ хора. Ето защо чрезъ конституционния режимъ се гарантиратъ гражданитѣ не само отъ произволитѣ на полицията, а и отъ

 

166

 

 

посѣгателството дори на самитѣ законодатели. Страшна ересь е, че законодателнитѣ тѣла могатъ да гласуватъ какъвто законъ имъ скимне, дори и закони, които унишожаватъ гаранциитѣ за човѣшката личность, за човѣшкия животъ, за убежденията и съвѣстьта на хората.

 

Едно подобно разбиране не е далечъ отъ схващането на полицейската държава, противъ която човѣчеството се е борило съ вѣкове. Защото демокрацията е медалъ съ две лица: отъ една страна господство на мнозинството, а отъ друга осигуряване и задълбочаване на личнитѣ свободи и права, личната неприкосновеность.

 

За гарантиране личностьта отъ произволи и неоправдани посѣгателства, тъкмо за тая цель при конституционнитѣ режими властьта се раздѣля на три: законодателна, изпълнителна и сѫдебна, за да се ограничаватъ една съ друга и да се контролиратъ взаимно. Всичко това е създадено, за да се гарантиратъ и човѣшката личность, и човѣшкиятъ животъ отъ каквито и да било незаконни посѣгателства.

 

Тия понятия не сѫ увехтѣли; може би, сѫ вѣчни за културнитѣ и зрѣли политически народи. Днесъ отъ тѣхъ се отклоняватъ само слабокултурнитѣ държави като Русия и други полуевропейски и полуориенталски държави. Въ истинскитѣ демокрации полицията се измѣства отъ сѫдилищата; тя е главно тѣхенъ органъ. Въ истинскитѣ демокрации сѫдилищата се увеличаватъ за смѣтка на полицията. Идеалната демокрация е тамъ, дето сѫдилищата ще измѣстятъ полицията.

 

Видите ли въ една страна многочислена полиция, а сѫдилища малко, знайте, че тая държава, какъвто и етикетъ да носи на фасадата си, е истинска полицейска държава. Въ правовата държава човѣшката личность, животътъ и имота се осигуряватъ отъ сѫдилищата, не отъ полицията, която може да е само органъ на сѫдилищата.

 

167

 

 

Въ правовитѣ държави, въ държавитѣ, въ които царува истинско народовластие, полицейската служба се носи отъ цѣлото гражданство, върху което и се крепи дадено управление.

 

(в. „Зора" — София,

16 декемврий 1922 г., бр. 1062)

 

 

 

ПОДЪ НЕГОВОТО ЗНАМЕ

 

Христосъ символизира правдата и истината. На Рождество Христово сѫ се родили, споредъ християнскитѣ понятия, възвишенитѣ добродетели, които човѣкъ се стреми да достигне отъ вѣкове още. За да ги издигне въ най-възвишени идеали на човѣчеството, Христосъ се пожертвува и понесе страданията на кръста.

 

Христосъ се родилъ тамъ, дето вѣкове преди него се развивала човѣшката култура и е стигнала пълния свой разцвѣтъ. Асиро-вавилонскитѣ и египетски паметници, които се изравятъ изъ земята и отъ мрака на миналото, сѫ най-блѣскавото доказателство за това. И сега вестницитѣ съобщаватъ за много открития въ Египетъ на златни тронове украсени съ слонова кость. Сигурно въ недрата на земята лежатъ още много паметници, които могатъ да съперничатъ по красота и богатство съ съвременнитѣ паметници.

 

На античния свѣтъ, обаче, сѫ били чужди понятията за правда и справедливость, за кротость и човѣщина.

 

Напримѣръ, за асирийскитѣ царе, земята на които е сѫщинската люлка на християнството, е било най-голѣмата гордость да разорятъ градоветѣ на своитѣ противници и да одератъ кожитѣ на победенитѣ пленници. Пророкъ Еремия въ Библията ни разправя съ кървави сълзи и писъци за разрушението на Иерусалимъ и за

 

168

 

 

откарването на цѣлото населеиие отъ Иудея въ Асирия. Учението на Назарянина е реакция срещу жестокоститѣ на античния свѣтъ, срещу кървавитѣ произволи на неограниченитѣ тирани, срещу страданията и материалната мизерия на човѣка. Не току така името на Христа се свързва съ правдата и човѣщината.

 

Въ времето на Христа земитѣ на античната култура бѣха подъ римско владичество. Съ римскитѣ легиони и чрезъ робитѣ се разнесе християнството по необятнитѣ римски владения. Следъ вѣкове християнството стана господствуваща религия въ цѣла Европа.

 

Обаче, дълго време то въ нашия континентъ трѣбваше да ферментира, докато се зароди реформационното движение, истинското християнство на Западъ. Реформацията е, която изработи съвременнитѣ политически понятия и доктрини и ги свърза съ християнството. Кромвелъ и неговитѣ сподвижници сектанти изработиха и приложиха парламентаризма и почти всички конституционни правила, които минаха презъ Съединенитѣ щати и французката революция, за да стигнатъ и до Балканския полуостровъ.

 

Подъ знамето на християнството отъ епохата на реформацията бѣ ограничена не само кралската власть, но и властьта на правителството. Тя бѣ раздѣлена на законодателна, изпълнителна и сѫдебна. Чрезъ една революция се освети, щото никоя отъ тия три власти да не прескача границитѣ на друга. Установи се парламентарниятъ и финансовъ контролъ надъ изпълнителната власть. Установи се твърдо правилото, че на законитѣ не може да се дава обратна сила, че виновницитѣ трѣбва да се сѫдятъ отъ сѫдилища учредени вече, когато е извършено престѫплението и пр. Това сѫ съвременнитѣ политически правила свързани посрѣдствомъ реформацията съ християнското учение.

 

169

 

 

Това, което издигна реформацията най-високо, то е човѣшката личность, свободата на съвѣстьта, на убежденията, неприкосновеностьта на индивида. Този индивидуализъмъ, наследенъ отъ предната епоха на ренесанса, се свързва чрезъ реформацията съ християнското учение. Човѣкътъ като личность се издигна на недосегаема висота отъ ренесанса и реформацията. Отъ тукъ мина въ французката революция и се въплоти въ декларацията за правата на човѣка и гражданина.

 

И българскиятъ народъ има своята реформация, която го издигна отъ невежеството, забвението и несъзнанието и го направи народъ. Може би, тя е най-великата епоха отъ историята на нашия народъ. Тази епоха не е далечъ отъ насъ — отъ нея ни дѣлятъ само три поколѣния. Всичко, което иматъ България и българскиятъ народъ, го дължатъ на тази велика епоха. Тя е епохата на Възраждането, което създаде българския духъ и изгради България.

 

И българското възраждане върви и се развива подъ знамето на христовото учение. Черковната борба на българския народъ, обаче, е толкова религиозна, колкото и свѣтска. Тя е нашата, българската реформация, която издигна българина като човѣкъ и българитѣ като народъ. Не току така отъ Възраждането се събуди любознателностьта на нашия народъ. Отъ тогава датиратъ първитѣ български училища. Отъ тогава е преклонението предъ науката и нейнитѣ представители у българския народъ. Отъ тогава се издигна човѣшката личность. Отъ тогава започна да се индивидуализира, обособяване само нашиятъ народъ, а и отдѣлната личность въ него.

 

Заедно съ науката нашитѣ дѣди изучиха правнитѣ понятия на западна Европа и ги пресадиха на българска почва. Чрезъ Търновската конституция се пренесе и въ България парламентаризма, който е не само народовластие, а и защита на човѣшката личность.

 

170

 

 

Всѣки повратъ назадъ отъ разбиранията на Възраждането е реакция, е варварство не само въ българската история, а и въ общочовѣшката, както се вижда отъ това бѣгло изложение. Духътъ на християнството е свързанъ не само съ историята на западна Европа, а и съ нашата българска история. Всичко това трѣбва да припомнимъ въ надвечерието на рождението на Христа, който съ камшикъ изпѫди отъ храма Божий търгуващитѣ съ възвишенитѣ човѣшки идеали.

 

(в. „Зора" — София,

7 януарий 1923 г., бр. 1080)

 

 

 

ФИЛОКСЕРАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

 

Въ политически останалитѣ назадъ страни като България, въ които демократическитѣ институти сѫществуватъ по силата на една конституция, има едно страшно превратно мнение за властьта на демокрацията. Това превратно и опасно мнение се е насаждало отъ демагозитѣ, които внушаватъ на маситѣ, че за тѣхъ всичко е позволено и възможно, че тѣ сѫ надъ всичко, че за тѣхъ не важатъ дори законитѣ, включително и конституцията, които подлежатъ на ежедневна промѣна съгласно волята, чувствата и капризитѣ на маситѣ. Това така усърдно и упорито разпространявано мнение отъ ласкателитѣ на маситѣ, отъ народнитѣ куртизани е най-опасния врагъ на истинската демокрация. И демагозитѣ отлично схващатъ това. Обаче, тия изроди сѫ съ чувствата на развратенитѣ самодръжци и тирани, които си казватъ: Следъ мене, ако иска, и потопъ да настѫпи. Азъ да наситя своята злоба и необуздано чувство на мъсть, азъ да разполагамъ съ безгранична власть надъ свободата и честьта на хората. Съ това

 

171

 

 

моята амбиция ще се уталожи и насити, а следъ менъ каквото ще да стане.

 

Ето защо постоянно се ласкае така наречениятъ „народъ", гъделичка се неговото честолюбие, неговата зависть, величае се неговото невежество, дразнятъ се неговитѣ най-долни инстинкти. И всичко това не става за чернитѣ очи на „народа", който демагогътъ въ душата си презира, а да се добере той до властьта, да я държи въ своитѣ рѫце, да я упражнява произволно, разполагайки съ живота и личностьта на своитѣ противници, уталожвайки своята голѣма и пакостна амбиция, удовлетворявайки своето болезнено властолюбие. Демагогията е филоксера на демокрацията: тя подяжда нейнитѣ корени, убива нейното сѫществувание.

 

Заблуда сѣяна отъ демагозитѣ, отъ лукавитѣ ласкатели народни е, че за демокрацията е всичко позволено, че тя е господарь надъ всичко, включително и надъ личностьта и живота на човѣка. Въ борба срещу тия разбирания на тъмния абсолютизъмъ и на тиранията се издигна демокрацията, не само за да се управлява самъ народътъ, а и за да гарантира човѣшката личность, човѣшкия животъ отъ посегателствата на срѣдновѣковнитѣ тирани. Демокрацията събори монархизма, който вършеше произволи, преследваше неприятнитѣ нему личности, арестуваше противницитѣ на абсолютната монархия и ги осѫждаше по свой кефъ и капризъ, като поставяше и сѫда въ зависимость отъ себе си. Демокрацията срина абсолютизма тъкмо за да тури край на тия произволи и издевателства надъ човѣшката личность, надъ човѣшката мисъль и убеждения.

 

Демагогътъ, народниятъ ласкателъ, обаче, повръща мрачнитѣ времена на тиранията и деспотизма. Той гъделичка страститѣ и инстинктитѣ, за да се ползува отъ тѣхъ. Следъ раздразнението „народътъ" ще каже: ето кой

 

172

 

 

най-добре ни разбира; той да управлява отъ наше име и да разполага съ безгранична власть, която ни се пада намъ, на народа. Така лукавитѣ демагози се добиратъ до властьта и продължаватъ да дразнятъ инстинктитѣ и слабоститѣ на маситѣ. Удовлетворявайки суетата на тълпитѣ, демагозитѣ свободно си разиграватъ коня: преследватъ своитѣ противници, като създаватъ закони съ обратна сила, които по сѫщество по нищо не се отличаватъ отъ височайшата мъсть на абсолютния монархъ. Демагогътъ за всѣко извършено вече деяние може да изкалъпи законъ, подъ ударитѣ на който да паднатъ неговитѣ политически противници. Тръгналъ но пѫтя на ласкателството, неговата задача е лесна: той ще измисли, да речемъ, нѣкакакъвъ „народенъ сѫдъ", за да поласкае пакъ маситѣ и ще гони своята пъклена цель — да унищожи своитѣ политически противници. Нѣма по-страшна тирания отъ тая на демагога, когато той разполага и съ власть. Отъ демокрацията, която преди всичко е гаранция за човѣшката личность, остава само нейниятъ скелетъ — постояннитѣ избори. Сѫщностьта, обаче, на демокрацията се изяжда отъ демагога посрѣдствомъ дразнене, лукавство и ласкателство. Демокрацията дава широкъ просторъ и на човѣшката личность, а демагогията я затрива посрѣдствомъ насъсквания и закони съ обратна сила, нагодени за политически цели.

 

Най-страшната плесень на демокрацията е демагогията, която учи народа, че той всичко може, за всичко е способенъ. А има граници, които и народътъ не може да прескача, ако не желае да става играчка въ рѫцетѣ на демагозитѣ, както самодръжцитѣ и тиранитѣ сѫ ставали играчка въ рѫцетѣ на царедворцитѣ и куртизанитѣ. Тия граници сѫ човѣшкиятъ животъ, човѣшката личность, убежденията и съвѣстьта на хората. Демокрацията не може да прескача тия граници, ако не желае да се слѣе

 

173

 

 

по сѫщность съ самодържавието, абсолютната монархия и тиранията, които тя сама събори, за да възтържествува човѣшката личность, творецъ на култура и материални блага.

 

(в. „Зора" — София,

18 януарий 1923 г., бр. 1087)

 

 

 

ПОЛИТИЧЕСКИТѢ УБИЙСТВА

 

Нѣма нищо по-безчовѣчно, по-противообществено, по-антикултурно отъ политическитѣ убийства. Посѣга се не само върху човѣка, върху личностьта, а и върху мисъльта. Която и да е жертвата, каквито и да сѫ разбиранията на убития, неговитѣ политически убеждения, той умира поради своитѣ възгледи, отстоявайки ги съ своя животъ. Тленното се жертвува зарадъ вѣчното, тѣлото зарадъ мисъльта. И дори когаго жертвата нѣкому е несимпатична, тя се въздига въ страдалецъ и герой. Падналиятъ умира, бранейки дори съ собствения си животъ свободата на своята мисъль — най-възвишеното у човѣка.

 

И каква цель се преследва съ политическитѣ убийства? Да се унищожи мисьльта ли, да се затриятъ възгледитѣ на жертвата ли, да изчезне дадено убеждение ли? Какво безумие! Опръскватъ се съ човѣшка кръвь не само рѫце, а и съвѣсти за нѣщо непостижимо. Или убитиятъ не е билъ правъ, неговото разбиране не е отговаряло на една политическа и обществена нужда и проповѣдванитѣ отъ него идеи сами но себе си ще заглъхнатъ; или той е носитель на една голѣма и правдива идея, и тя ще намѣри други самоотвержени апостоли и не единъ, а цѣла плеяда. Мѫченическата смърть ще окичи жертвата съ свѣтълъ ореолъ, а неговитѣ идеи ще се издигнатъ до свещено откровение. Христосъ умрѣ на кръста,

 

174

 

 

голѣма часть отъ човѣчеството, обаче, прегърна християнството като най-възвишено учение. И първитѣ носители на християнството отстояваха своята вѣра и предъ кладитѣ, въ които безумци ги хвърляха.

 

Особено сѫ страшни политическитѣ убийства въ страни съ слаба култура, съ кратъкъ политически опитъ, дето и страститѣ сѫ най-разпалени и затова тамъ политическитѣ убийства нѣматъ край. Понеже всѣки мислящъ човѣкъ по политически въпроси мисли по-иначе отъ други, ако последнитѣ аргументи сѫ револвера и бомбата, хората трѣбва да се избиятъ единъ други до последния. Ето на кѫде водятъ политическитѣ убийства, особено въ страни като България.

 

И не само това. Жертви на политическитѣ убийства най-често ставатъ хора изпѫкнали, силни личности, голѣми носители на политическата мисъль, ярки индивидуалности, и страната, дето ставатъ тѣ, обеднява още повече политически: тя просто подивява и се повръща къмъ варварство, въ царството на което човѣшкиятъ животъ струва колкото единъ куршумъ.

 

А България е така малка страна и така бедна отъ индивидуалности, че българскиятъ народъ съ убийства като това на Никола Генадиевъ ще заприлича на първобитна страна и нѣма да има право на мѣсто срѣдъ културнитѣ народи, нѣма да има право дори да претендира за мѣсто подъ слънцето.

 

(в. „Зора" — София,

2 ноемврий 1923 г., бр. 1318)

 

175

 

 

 

ВОЕННА ДИКТАТУРА ЛИ?

 

Само безумци може да загатватъ за военна диктатура иъ България. При днешното международно положение на тая нещастна страна, военната диктатура може да трае день до пладне и да завлѣче въ гроба заедно съ себе си и самата България. Имаме съседи, които търсятъ само предлогъ, за да ни затриятъ. По-добъръ предлогъ отъ военната диктатура едва ли биха намѣрили тѣ. И ще ни затриятъ при пълното равнодушие и пренебрежение на свѣта.

 

Ония, които загатватъ за военна диктатура, сега ни сочатъ за примѣръ Гърция.

 

Гърция ли? Вѣрно е, че тамь военната диктатура е на върха си. Но това е само единъ епизодъ. Гърцня върви и ще продължава да върви отъ военна диктатура къмъ военна диктатура и отъ анархия къмъ анархия. Ще видимъ кѫде ще стигне и тя съ военната диктатура, макаръ че е въорѫжена и има постоянна армия.

 

България или ще бѫде спасена отъ Народното събрание и чрезъ Народното събрание, или може да погине. Всички фактори на тая страна трѣба дълбоко да се проникнатъ отъ тая мисьль. Другъ изходъ нѣма. Авторитетътъ на Народното събрание трѣбва да се издигне. Никой управникъ не може да се счита необходимъ за България. Необходимо е само Народното събрание. Трѣбва то да сочи кои държавници сѫ необходими за даденъ моментъ.

 

Ако се тръгнѣше по тоя пѫть, и партията на Демократическия сговоръ сигурно щѣше да преуспѣва.

 

Въ всѣки случай, България може да бѫде спасена само отъ своето Народно събрание, ако то стане истински сѫдия и господарь надъ правителството. България ще бѫде изкарана отъ сегашното си положение не чрезъ

 

176

 

 

диктатури, които ще я опропастятъ, а чрезъ истински парламентаризъмъ и контрола надъ правителствата.

 

(в. „Зора" — София,

17 мартъ 1924 год., бр. 1428)

 

 

 

УСѢТЪ КЪМЪ ЕВОЛЮЦИЯТА

 

У българина нѣма усѣтъ къмъ еволюцията. Той не умѣе да съпоставя миналото епоха следъ епоха, да ги сравнява и да прави изводи, заключения.

 

Ние, българитѣ сме съ кѫса паметь. Забравяме събитията отъ преди една година, отъ преди две години, камо ли да помнимъ отъ преди десетилѣтия.

 

Затова ние сме народъ безъ исторически опитъ, макаръ и да сме преживѣли доста въ полувѣковната нова история на България.

 

Българинътъ и сега казва, и го казва за всички режими безъ изключение: „Днесъ е по-лошо отъ турско". Той не вижда, не чувствува какъвъ дълъгъ пѫть е изминатъ и какъвъ напредъкъ е направенъ.

 

Въ това отношение българитѣ, колкото и да се хвалимъ съ нашата просвѣта, сме не далечъ отъ първобитнитѣ народи. Само тѣ мѣрятъ своето днешно положение по отдѣлни факти, по настроение предизвикано отъ единични случки, безъ да съпоставятъ миналото съ сегашното.

 

Първобитнитѣ народи сѫ впечатлителни, но бързо забравятъ миналитѣ впечатления. Съ малко преувеличение, сѫщото може да се каже и за насъ, българитѣ.

 

Демагогията вирѣе тамъ, дето нѣма историческа паметь, исторически опитъ. Тамъ леко може да се лъже народа, който и безъ това смѣта, че „днесъ е по-лошо отъ турско".

 

177

 

 

У народитѣ съ исторически опитъ, съ паметь не може да се демагогствува. Тамъ гражданинътъ самъ си прави сравнение между миналото и сегашното. Тамъ има усѣтъ къмъ еволюцията.

 

А чувството къмъ еволюция у единъ народъ е отрова за демагогията. Изобщо, усѣтътъ къмъ напредъка убива крайнитѣ учения. Защото гражданитѣ сѫ убедени, че всѣка епоха или всѣки последователенъ режимъ е съ единъ градусъ по-добъръ отъ миналия.

 

Ако въ свѣта се затъмни малко усѣтътъ къмъ еволюцията, това се дължи на войнитѣ, които наистина спрѣха и дори повърнаха развитието. Но политически зрѣлитѣ народи се окопитиха и възлагатъ всичкитѣ свои надежди на еволюцията, която е бавна, но сигурна, която стѫпка по стѫпка ще води човѣчеството къмъ по-добро.

 

Не току така комунизмътъ има успѣхи у народи като руския и други полуизточни народи като нашия.

 

(в. „Зора" — София,

16 юний 1924 г., бр. 1500)

 

 

 

СИЛАТА НА ПАРЛАМЕНТАРНИЯ РЕЖИМЪ

 

Не току така конституционниятъ и парламентаренъ режимъ се възприе и закрепи у всички просвѣтени народи. Изключение правятъ само полукултурнитѣ страни. Конституционниятъ режимъ и неговата усъвършенствувана разновидность парламентарниятъ режимъ не само отговориха на едни голѣми и трайни обществени нужди. Тѣхната сила не е само въ това.

 

 

Силата на парламентарния режимъ е въ неговата трайность, която се дължи на гъвкавостьта и подвижностьта му. Историята не познава по-удобенъ режимъ за непрекѫснато, непрестанно развитие и прогресъ. Парламентарниятъ

 

178

 

 

режимъ безболезнено и безъ сътресения позволява да се минава отъ една фаза на развитие въ друга.

 

Ако не бѣше парламентарното управление, и политически зрѣлитѣ страни биха заприличали на южно-американскитѣ народи, които всѣка година правятъ по една революция и правителствата падатъ и се качватъ само чрезъ преврати. Отъ французката революция свѣтътъ живѣе бързо и нервно. Особено пъкъ отъ свѣтовната война напрежението е страшно и само парламентарниятъ режимъ е отдушникъ, който служи като гръмоотводъ.

 

Казахъ, че силата и трайностьта на парламентарния режимъ се крие въ неговата гъвкавость и подвижность. Дадено правителство става непопулярно, идва друго; то се изхабява, иде трето. Ако се изчерпятъ всички комбинации, прибѣгва се до законодателни избори, за да се освежи изворътъ на управление и контролъ.

 

Никое правителство при парламентарно управление не може да се смѣта незамѣнимо и необходимо. Покойниятъ Стамболийски заявяваше, че ще управлява 40 години и действително се тъкмѣше да управлява до края на живота си. Знаемъ какъ свърши.

 

Парламентарниятъ режимъ е движение, като се смѣняватъ конетѣ, които возятъ държавната колесница отъ конакъ на конакъ. Така се разведрява атмосферата и се дава време на изморенитѣ държавници да събератъ нови сили и пакъ да чакатъ своя часъ.

 

(в. „Зора” — София,

11 августъ 1924 г., бр. 1546)

 

179

 

 

 

ПРЕДИ ВСИЧКО ЯДРОТО

 

Горчива и жестока е сѫдбата на българския народъ. Разпокѫсанъ между нѣколко държави, терзанъ, той не може да се успокои и до сега, шесть години следъ Ньойиския договоръ.

 

Най-скръбното е, че не можа да намѣри спокойствие и ядрото на българския народъ, което населява Царството. Това именно е най-страшното. Безъ уталожаването на България бѫдещето на българския народъ е компрометирано, мрачно. Преди всичко, въ Царството трѣбва да настѫпи миръ и спокойствие, да се отдадатъ гражданитѣ на трудъ и производство. Само въ вѫтрешния и външенъ миръ на България е бѫдещето на цѣлокупния български народъ и на младата българска култура. Само така ние можемъ да закрепнемъ, да се организираме и да се възродимъ. Иначе, ако продължаватъ размирицитѣ въ България, тя ще бѫде разпокѫсана и заличена отъ картата окончателно и нѣма да остане нито следа отъ българския народъ и българската млада култура; защото нѣма да има едно ядро, всрѣдъ което да се култивира, нито литература, нито изкуства, нито езикъ, нито национална и държавна идея.

 

Запазено ядрото на българския народъ въ границитѣ на независимото Царство, българската веществена и духовна култура ще се развиватъ и растатъ и ще се отражаватъ по всички български краища подъ чуждо владичество. Българскиятъ народъ ще прилича на туберкулозенъ човѣкъ, у когото болестьта е ограничена още въ първия периодъ и бѫдещето поколѣние леко може да се запази и да намѣри пѫтища за пълното излѣкуване на българския духъ, за общуването на всички българи съ българската култура.

 

180

 

 

Ако оцѣлѣе и закрепне България вѫтрешно, живъ е българскиятъ Богъ!

 

(в. „Зора" — София,

7 юний 1925 год., бр. 1785)

 

 

 

КАКЪ СЕ ТОПИ СРЪБСКАТА ИДЕЯ

 

Още по-миналата година ние изнесохме на това мѣсто, че г. Пашичъ е казалъ предъ единъ чужденецъ, че за сближение съ България ще може да се говори следъ двадесеть години. Тогава казахме, че сърбитѣ се надѣватъ въ две десетилѣтия да претопятъ македонското население. Сигурно тѣ не сѫ се отказали и днесъ отъ тая идея, обаче, ще трѣбва да продължатъ тоя срокъ.

 

До кога? На тоя въпросъ едва ли и г. Пашичъ днесъ вече ще може да отговори съ такава категоричность. Въ всѣки случай, асимилаторскитѣ опити продължаватъ съ упоритость и днесъ. Затова продължава и сръбското отрицателно държане спрямо България.

 

Въ сѫщото време, обаче, не може да се твърди, че сръбскиятъ режимъ въ Македония не се е промѣнилъ никакъ отъ 1913 г. Той постепенно, макаръ и незабелязано се смекчава, особено на югъ отъ Вардара. Това е единъ бавенъ, но сигуренъ процесъ, който е неминуемъ и ще продължи, въпрѣки всичко. Каквото и да се разправя, каквито комбинации и да ставатъ въ управлението на Югославия, сръбската идея се топи отъ день на день бавно, обаче, непрекѫснато въ широката югославянска земя. Това е единъ процесъ, който става по цѣла Югославия и срещу който немногомилионното сръбско ядро нѣма да може да устои, въпрѣки неговата упоритость.

 

Тоя противоасимилационенъ процесъ става и въ Македония и той е, който въ края на краищата ще вземе

 

181

 

 

връхъ надъ асимилационната сръбска идея. Въ това отношение Радичъ, макаръ и да се смѣта отъ сърбитѣ за утопистъ, има по-реаленъ усѣтъ отъ реалиститѣ сръбски държавници.

 

Влизането на радичевци въ управлението съвсемъ не спира процеса, чрезъ който се разтваря сръбската идея въ югославянската.

 

Въпросътъ за сръбско-българското разбирателство, както го поставятъ сърбитѣ помежду си, може да се ускори. Може би, вече и сърбитѣ да сѫ отбелязали признацитѣ на тоя процесъ на разтваряне. И ако не сѫ го забелязали, тѣ ще го забележатъ и ще трѣбва да се простятъ съ идеята да сърбизиратъ изобщо Югославия и въ частность Македония.

 

Въ момента, когато сърбитѣ констатиратъ тоя процесъ, отъ тогава, може би, ще се открие и перспективата на сръбско-българското разбирателство.

 

(в. „Зора” — София,

3 октомврий 1925 г., бр. 1883)

 

 

 

КЪМЪ МОНАРХИЯ

 

Чудно бѣше, че въ Гърция, дето византийскитѣ традиции сѫ така живи, бѣ провъзгласена републиката. Това можа да стане само следъ една голѣма национална покруса, каквато създаде военниятъ погромъ при Сакария. Непосрѣдствено следъ като въ въображението на гърцитѣ съвсемъ се приближи императорската багряница и диадема върху главата на краля и златниятъ кръстъ надъ „Св. София", тъкмо следъ това дойде републиката.

 

182

 

 

Погромътъ въ Мала-Азия наруши душевното равновесие у гърцитѣ и амбициозни военни се опитаха съвсемъ да скѫсатъ съ така силната монархическа традиция: тѣ обявиха република. И отъ тогава се заредиха революциитѣ. Развѣнчанъ бѣ не само кральтъ, а и Венизелосъ, който, незабравяйки психологията на гръцкия народъ, съ своето поведение подготви републиката, безъ да създаде психологически предпоставки за нея.

 

Откакъ се провъзгласи републиката въ Гърция, тя живѣе съвсемъ не републикански животъ. Дори въ парламента военнитѣ имаха надмощие. Тѣ си дѣлѣха властьта и се сваляха едни други. Политическитѣ партии постепенно бѣха отстранявани и изолирани отъ политиката. Гръцката република бѣше, остава си и днесъ генералска. И затова междуособицитѣ, сега вече кървави, продължаватъ. Дали ще престанатъ тѣ скоро, ще видимъ. Въ всѣки случай упорството на генералъ Кондилисъ противъ единъ коалиционенъ кабинетъ и желанието му той да произведе законодателнитѣ избори не предвещаватъ нищо добро за Гърция.

 

Тоя стремежъ на гръцкитѣ военни да продължаватъ да държатъ властьта засилва вече въ Гърция и безъ това живото монархическо чувство. Подъ режима на военнитѣ Гърция живѣеше подъ диктатура. Това прави още по-популярна ограничената монархия. Гръцкиятъ народъ вече се пресити на революции. Монархистичната партия водена отъ генералъ Метаксасъ бѣше и безъ това силна тамъ. Тя бѣ спъвана въ разрастването си само съ сила. Сега вече монархистичното движение се шири бързо. Това не скриватъ дори атинскитѣ вестници. „Хесперини" съобщава, че въ Гърция сѫществува силно движение за възвръщането на краль Георги на гръцкия престолъ. Вънъ отъ това, има и външни въздействия за възстановяването на монархията у нашитѣ южни съседи.

 

(в. „Зора" — София,

16 септемврий 1926 г., бр. 2164)

 

183

 

 

 

МАХАЛОТО НА ЧАСОВНИКА

 

Наскоро въ Русия се празднува десетгодишнината отъ болшевишката революция. Тя се разигра къмъ края на октомврий. Болшевикитѣ насилствено разгониха учредителното събрание, въ което бѣха незначително малцинство, макаръ тѣ да произведоха изборитѣ. Отъ една случайность тѣ създадоха цѣла теория — съветската.

 

Ако болшевикитѣ имаха мнозинство въ учредителното сьбрание, съвсемъ нѣмаше да имаме съветска теория и система. Социалната революция щѣше да се извърши отъ самото учредително събрание и отъ негово име.

 

Както всички голѣми революции, така и болшевишката прескочи границитѣ на възможното, реализуемото и предварително се осѫди на повратъ назадъ. Още Ленинъ извика: „крачка назадъ". Той добави, че после ще се направятъ две напредъ. Добавката, обаче, бѣше агитационенъ приемъ, за да се държи партията. Откакъ изкомандува Ленинъ „крачка назадъ" и започна „новата икономическа политика", отъ тогава болшевизмътъ е въ непрекѫснато отстѫпление. Призна се правото на частната търговия ; отстѫпи се отъ социализацията на индустрията; създаде се новата градска буржоазия и тя се търпи и насърдчава. Особено въ селото повратътъ е голѣмъ, разбира се, не къмъ старото положение, което вече никога нѣма да се върне. Както и презъ французката революция, едритѣ земевладения се раздробиха и разграбиха. Следъ това, макаръ и да започна ново концентриране на земи отъ така нареченитѣ „кулаки", направеното отъ революцията въ земевладението ще е трайна черта на това голѣмо движение и разпокѫсването ще остане най-важното събитие. Всичко останало е въ процесъ, въ движение. Това, което сѫщо ще е трайното, то е кооперативната

 

184

 

 

идея, кояго живѣе не по-зле и въ така нареченитѣ буржоазни държави.

 

Най-неподвижното въ Русия е случайната болшевишка система. Но и тя вече започна да се ломи, щомъ официалниятъ болшевизъмъ започна да търпи опозицията, макаръ не въ своята иартия, а въ своята територия. Наистина, опозицията е пакъ болшевишка, но тя е опозиция.

 

Днесъ, следъ десеть години въ Съветска Русия всичко е въ движение назадъ. Кѫде ще се спре, това ще видимъ. Въ всѣки случай, развитието нѣма да върви нито къмъ стара Русия, нито ще остане болшевишко-комунистическа Русия.

 

(в. „Зора" — София,

25 октомврий 1927 г., бр. 2134)

 

 

 

ВОЖДЪТЪ НА ХЪРВАТСКО ПОЧИНАЛЪ

 

Куршумътъ на Пуниша Рачичъ не пощади живота и на общопризнатия вождъ на Хърватско Степанъ Радичъ. Следъ петдесетдневна борба между животъ и смърть водительтъ на хърватския народъ се е поминалъ. Тоя промежутъкъ отъ време, обаче, му даде възможность да направи своето, така да се каже, политическо завещание съ статиитѣ си въ „Народенъ валъ" и изявленията предъ представителя на „Телеграфенъ Юнионъ". При това, покойниятъ имà възможность да напѫти и хърватския националенъ съборъ, който наскоро приключи своитѣ заседания.

 

Кои сѫ заветитѣ на голѣмия хърватски водитель?

 

Безъ съмнение, Степанъ Радичъ не бѣше така негъвъкъ, както други нѣкои водители на голѣми народни маси отъ неговата величина. Хърватскиятъ вождъ пожертвува дори своитѣ републикански идеи, за да стане по-полезенъ

 

185

 

 

на своя народъ и своята страна. Изобщо неговата тактика бѣше доста еластична и подвижна. Отначало той бойкотираше бѣлградската скупщина, а следъ това отиде въ нея заедно съ своята парламентарна група и влиза на нѣколко пѫти въ кабинетитѣ на най-голѣмитѣ централисти.

 

Обаче, тая гъвкавость имаше строго опредѣлени граници, които покойниятъ Радичъ никога не прескочи: въпрѣки всички съблазни, той остана вѣренъ докрай на основнитѣ си идеи.

 

Кои бѣха тѣ?

 

Тоя въпросъ е важенъ, защото, нѣма съмнение, че хърватското национално движение ще продължава да се вдъхновява отъ идеитѣ на своя общопризнатъ народенъ водитель.

 

Степанъ Радичъ преди всичко и надъ всичко бѣше хърватски националистъ. Той, обаче, помиряваше своя национализъмъ съ човѣщината и мирното съжителство на народитѣ. Той считаше хърватитѣ клонъ отъ славянството и специално отъ южното славянство, което никога не можеше да си представи безъ насъ, българитѣ. Покойниять ратуваше за една южнославянска федерация заедно съ цѣлокупния българския народъ. Разбира се, това бѣха по-далечни идеи, въ които той вѣрваше, но на пръвъ планъ въ неговитѣ очи бѣха интереситѣ на Хърватско, а следъ това идваше славянството и човѣчеството.

 

Той искаше пълно политическо самоуправление за Хърватско, което да запази своитѣ особености, и да се разшири това самоуправление въ цѣла Югославия. Обаче, никога той не се обяви за самостоятелно Хърватско. Най-последната му мисъль, формулирана предъ представителя на „Телеграфенъ Юнионъ", бѣше лична уния съ краль Александра начело.

 

Специфично селското у покойния бѣше да издигне

 

186

 

 

селото до положението на града, а не да сведе града до селото, както желаеше покойниятъ Стамболийски.

 

Степанъ Радичъ бѣше голѣмъ темпераментъ и голѣмъ ораторъ. Рѣдко се раждатъ водители на маси като него. Неговото обаяние надъ хърватския народъ бѣше неотразимо. Около покойния се събра цѣло Хърватско, което днесъ представлява една партия, една душа. Не току така единъ сръбски вестникъ го нарече некоронования държавенъ глава на своята страна.

 

Накѫде ще върви Хърватско следъ неговата кончина? За насъ нѣма съмнение, че то ще остане вѣрно на идеитѣ на своя незабравимъ вождъ. Хърватско пакъ ще намѣри своя водитель, било въ лицето на г. г. Предавецъ и Мачекъ, или пъкъ въ лицето на инженеръ Кошутичъ, зеть на Радича, било въ лицето на нѣкой другъ, или на нѣкаква колегия. Хърватско съ сигурни стѫпки ще върви къмъ своето бѫдеще, защото съзнанието на хърватския народъ е голѣмо и не сега се кръщава за първи пѫть въ ожесточени национални борби.

 

(в. „Зора" — София,

11 августъ 1928 г., бр. 2731)

 

 

 

ЕДНА ДЪРЖАВА — ЕДИНЪ НАРОДЪ

 

Не току така нарекохъ преврата въ Югославия не диктатура, а „просвѣтенъ абсолютизъмъ". За менъ бѣше ясно, а още по-ясно е днесъ, че краль Александъръ иска да копира просвѣтенитѣ самодръжци отъ 18 вѣкъ, които унищожиха окончателно феодализма въ Европа и създадоха една държава съ единъ народъ въ нея, както се изразява бѣлградскиятъ в. „Правда".

 

Най-ясенъ примѣръ за краль Александъръ е била Франция, единството на която се създаде отъ кардиналъ

 

187

 

 

Ришельо до французката революция включително. И идеологията — не желанието — на краль Александра е създадена отъ французки общественици, които още живѣятъ съ идеитѣ на французката революция. Разбира се, тия съвети не сѫ дошли отъ г. Поанкаре или г. Бриянъ, които знаятъ, че морето не е до колѣни. Отъ единъ французинъ на единъ банкетъ въ София чухъ да казва:

 

— Азъ съмъ французки радикалъ и не мога да не гледамъ съ симпатия на пълното обединение на Югославия.

 

Тоя французинъ идѣше отъ Бѣлградъ и пристигна въ София десетина дни преди преврата въ Югославия. Сигурно той не е едничкиятъ виденъ идеалистъ, който е далъ и идеологията на краль Александра за преврата.

 

Главната задача на Наполеона бѣше да унищожи всички партии и политически организации и после да посегне къмъ императорския жезълъ и го вземе чрезъ всенароденъ плебисцитъ. Но той взе императорската корона чрезъ всеобщо гласоподаване, а краль Александъръ чрезъ сила, както просвѣтенитѣ монарси.

 

И краль Александъръ иска да остави на цѣла Югославия единъ наказателенъ законъ, както Наполеонь остави на Франция своя кодексъ и до днесъ. Обаче, казахъ, че политиката на краль Александра е политика на просвѣтения абсолютизъмъ: пълно събиране на държавата около единъ центъръ (Бѣлградъ) и около едно лице (краля) — единъ народъ, една държава, една власть.

 

Съ тая цель се уеднаквяватъ всички закони въ Югославия. Стигнало се е въ това отношение дори до унификацията на църковното право, а въ Югославия живѣятъ католици, православни, мохамедани и др. Щомъ се е стигнало до църковното право, нѣма да остане нито следа отъ самоуправление дори и за черквитѣ, камо ли за областитѣ, или пъкъ обичайно право. Нека не се забравя, че се събиратъ въ единъ бояджийски кюпъ народи,

 

188

 

 

които иматъ различно минало, отдѣлна история, свои особености. Досущъ както младотурцитѣ обявиха всички останали народности въ Турция „османлии", опитъ, който се свърши както е известно.

 

Отъ историята се знае, че революциитѣ въ Европа настѫпиха непосрѣдствено следъ просвѣтенитѣ монархии и хърватитѣ трѣбваше да спасяватъ престола на австрийскитѣ императори заплашенъ отъ маджаритѣ.

 

(в. „Зора" — София,

28 януарий 1929 г., бр. 2870)

 

 

 

ПРЕДИ 50 ГОДИНИ И ДНЕСЪ

 

Днесъ Търновската конституция влиза въ втората си петдесетгодишнина.

 

Общо взето, ние българитѣ сме недоволни отъ постигазтото презъ тия петдесеть години. Обаче, като си представимъ какво е представлявала днешна България преди половинъ вѣкъ, ще съзремъ какъвъ пѫть е изминатъ и какъвъ напредъкъ е постигнатъ. Една страна безъ съобщения, слабо просвѣтена, съ малко производство е достигнала днешното си състояние. Ние не го чувствуваме, понеже не знаемъ добре миналото. Постигнатото, обаче, е огромно. Всичко това е постигнато подъ режима на Търновската конституция.

 

И все пакъ недоволството отъ сегашното е хубава черта, защото ни тласка къмъ нови завоевания и успѣхи. Обаче, трѣбва да признаемъ и заслугитѣ на нашитѣ бащи и дѣди, които създадоха Търновската конституция и, следователно, подготвиха условията за нейния напредъкъ.

 

Изобщо конституционниятъ режимъ е атакуванъ отъ нѣколко страни. Особено това става на днешния день, 1 май.

 

189

 

 

Обаче, човѣчеството и до днесъ не е намѣрило по-добъръ държавенъ строй отъ парламентарния. То се е лутало доста, лута се и днесъ, обаче, и до днесъ не е открило нѣщо по-добро, въпрѣки всички недостатъци и неудобства на парламентаризма.

 

Не на малкитѣ и слаби народи като нашия се пада да търсятъ бродове, защото може леко да се удавятъ. Нека голѣмитѣ народи и силнитѣ държави откриватъ нови бродове.

 

(в. „Зора" — София,

2 май 1929 г., бр. 2950)

 

 

 

ПОБЕДИТЕЛЬТЪ И НА ПОБЕДИТЕЛИТѢ

 

Безъ съмнение, Клемансо е най-крупниятъ държавникъ отъ свѣтовната война. Съ своята страшна воля и неизчерпаема енергия Клемансо най-много допринесе за победата на Съглашението и тържеството на Франция.

 

Като министъръ-председатель на Франция презъ войната Клемансо повтаряше само една фраза: „азъ воювамъ". Съ тая фраза отстраняваше всички други социални, политически и международни въпроси, които не допринасяха за победата или ѝ прѣчеха.

 

Като чете човѣкъ мемоаритѣ на покойния Лансингъ, държавенъ подсекретарь на Съединенитѣ щати и втори делегатъ следъ Уйлсона, остава поразенъ отъ ролята, която е игралъ Клемансо при преговоритѣ за миръ около Парижъ. Следъ като Клемансо победи Германия съ общитѣ усилия на съюзницитѣ, той победи и самитѣ победители начело съ президента Уйлсонъ. Покойниятъ Лансингъ ни разкрива, какъ Клемансо е изигралъ Уйлсона, който въ Парижъ е отишълъ съ най-добри намѣрения. Американската делегация е напуснала Вашингтонъ съ ясно изработена

 

190

 

 

програма въ духа на четиринадесеттѣ точки на Уйлсона. Въ мемоаритѣ, които за жалость още не сѫ преведени на български, Лансингъ ни дава американската програма и по българскитѣ въпроси. Особено по отношение на гръцко-българската граница американската делегация е имала ясна и точна представа, както разкрива Лансингъ. Обаче, Венизелосъ, който се е държалъ като „ученикъ отъ нѣкоя семинария", е изигралъ всички и Уйлсона.

 

Следъ победата на неприятеля първата работа на Клемансо е била да победи и Уйлсона. И го е победилъ. Какъ? Това именно ни разкрива Лансингъ. Отначало той го е удавилъ въ почести. Щомъ слѣзълъ на французка земя, Уйлсонъ е билъ посрещнатъ въ Франция като богъ. Клемансо е правилъ това, за да вземе той председателството на конференцията за миръ. Всички, обаче, сѫ смѣтали, че именно Уйлсонъ ще бѫде председатель. Въ края на краищата Клемансо взе председателството подъ предлогъ, че преговоритѣ се водятъ въ Франция.

 

Добралъ се до председателското мѣсто, Клемансо просто тероризиралъ цѣлата конференция. По-внимателенъ е билъ само къмъ Уйлсона, комуто направи и едничката концесия създаването на О. Н.

 

Съ другитѣ делегати Клеменсо не се е церемонилъ никакъ. Поставялъ е въпроситѣ и, безъ да дочака възражения, извиквалъ: „прието" (адонтчé). Тиранизиралъ е цѣлата конференция.

 

Следъ като даде победата на Франция, самата тя не можа да го търпи и Клемансо слѣзе отъ политическата сцена.

 

Клемансо може въ историята да се сравни само съ австрийския канцлеръ Метернихъ, който на Виенския конгресъ наложи своитѣ разбирания на Европа следъ наполеоновскитѣ войни. Единиять ретроградъ, другиятъ

 

191

 

 

републиканецъ, тѣ оставятъ еднакво своето име въ историята.

 

Въ всѣки случай, Клемансо е най-заслужилиятъ държавникъ за своето отечество.

 

(в. „Зора” — София,

27 ноемврий 1929 г., бр. 3120)

 

 

 

МОДА ВЪ ПОЛИТИКАТА

 

Смѣта се, че модата е само женска слабость. Тя е  и мѫжка болесть. Модата у жената се проявява главно въ облѣклото, носенето ѝ е предимно естетическа. Модата у мѫжа се проявява особено въ политиката.

 

Голѣмиятъ французки социологъ Тардъ въ своята книга „Законитѣ на подражанието" илюстрира богато и подкрепя съ изобилни факти отъ историята, че подражанието играе голѣма роля въ историята на човѣчеството.

 

Да не отиваме далече. Нека погледнемъ у насъ. По стечение на разни обстоятелства и случайности руската неограничена монархия се превърна въ съветска република. Цѣлъ свѣтъ започна да подражава. Особено у насъ подражанието бѣше стихийно. Днесъ вече тая мода е поотживѣла.

 

Следъ това Мусолини обяви своя фашизъмъ, който се излѣ въ една закрѫглена система, и съ фашизма спаси Италия отъ анархия. Свѣтътъ се юрна и следъ фашизма. Юрна се и у насъ доста свѣтъ, начело съ една дузина кандидати за ролята на Мусолини.

 

Ако болшевизмътъ следъ своя явенъ неуспѣхъ вече е малко демодиранъ, фашизмътъ е още на мода не само въ България. Подражателитѣ му не държатъ смѣтка, че той е рожба на специфични условия въ Италия.

 

Както модитѣ въ облѣклото си минаватъ и отминаватъ,

 

192

 

 

така и модитѣ въ политиката отживяватъ, когато не сѫ самородни и сѫ плодъ на подражание.

 

За малкитѣ народи като нашия, който лесно може да се стопи отъ опити, не сѫ за препорѫчване политическитѣ моди. Ние може да подражаваме само изпитани съ вѣкове системи и доктрини, а не да вървимъ и въ политиката съ модитѣ. Луксътъ на политико-социални лаборатории може да си позволяватъ само великитѣ и голѣми народи.

 

(в. „Зора" — София,

3 февруарий 1930 г., бр. 3174)

 

 

 

ДА БѪДЕМЪ НА ЧИСТО!

 

Първото и основно недоразумение между Сърбия — не Югославия — и България не иде отъ македонския въпросъ, нито отъ въпроса за Западнитѣ покрайнини заграбени отъ сърбитѣ. Основната причина за недоразуменията отъ войната насамъ между сърбитѣ и България не е нито за малцинствата, нито въ връзка съ пограничнитѣ инциденти. Всички тия въпроси и спорове идатъ на второ мѣсто. Нека нѣкои престарѣли политици не се преструватъ на ударени въ главата.

 

Първата и главна причина, макаръ и невидима и подземна, но доста осезателна и за слѣпцитѣ, е кои да управляватъ въ София и какъ да се управлява България. Тукъ е основата на нашитѣ недоразумения съ сърбитѣ.

 

Да бѫде София подъ диктовката на Бѣлградъ ли, като се управлява отъ сръбски васали, или българскиятъ народъ да се управлява отъ българи.

 

Отъ Ньойиския договоръ насамъ тукъ е остриятъ, палящиятъ, макаръ и подземенъ споръ между рѫководящитѣ крѫгове въ Бѣлградъ и България.

 

193

 

 

Сърбитѣ искатъ отъ София да направятъ, ако не Загребъ, то поне онова, което се опитаха да постигнатъ въ Албания чрезъ Ахмедъ Зогу и се излъгаха и опариха, защото други се възползуваха.

 

Докато не престане тая сръбска политика, която еднакво и системно се прокарваше и презъ конституционния режимъ, и сега, при диктаторския режимъ тамъ, нищо нѣма да се промѣни въ сръбско-българскитѣ отношения. Турете пръста си на самата рана и не само да разливате мастило по вестницитѣ. Преди всичко, отъ Бѣлградъ да престанатъ да се бъркатъ въ българското вѫтрешно управление и въ нашия партиенъ животъ, да се откажатъ искрено и ние, българитѣ да почувствуваме това. Едва следъ това може да дойдатъ на свой редъ другитѣ въпроси, които тровятъ сръбско-българскитѣ отношения. Обаче, първиять въпросъ, по който трѣбва да сме на чисто съ сърбитѣ, е именно въпросътъ за българската независимость.

 

(в. „Зора” — София,

14 февруарий 1930 г., бр. 3183)

 

 

 

УЙЛСОНЪ Е ПРЕДОТВРАТИЛЪ ПОДѢЛБАТА НА БЪЛГАРИЯ

 

Съкрушени отъ резултатитѣ на Ньойиския договоръ, ние, българитѣ не се отнесохме съ достатъчна почить къмъ покойния председатель на Съединенитѣ щати Уйлсонъ. Неговитѣ четиринадесеть точки, които съвсемъ не легнаха въ основата на договоритѣ за миръ, разочароваха отъ личностьта му не само насъ, българитѣ. Отъ мемоаритѣ на покойния Лансишъ, американски държавенъ подсекретарь и втори делегатъ, се знае, че американската делегация е имала ясна представа по въпроситѣ, които засѣгатъ

 

194

 

 

българския народъ. Въпрѣки това, Уйлсонъ, ласканъ и изигранъ главно отъ покойния Клемансо, не можа да прокара американското гледище не само по българскитѣ въпроси.

 

Между прочемъ, за разочарованието отъ личностьта на Уйлсона много допринесе и неговиятъ външенъ министъръ Лансингъ, който въ своитѣ мемоари го рисува като слабъ и суетенъ, страхуващъ се да не го затъмни вториятъ американски делегатъ.

 

Отъ новитѣ документи, обаче, които рано или късно ще видятъ бѣлъ свѣтъ, ще стане ясно, че покойниятъ Уйлсонъ има една голѣма заслуга къмъ България и българския народъ. Той е осуетилъ разпокѫсването и на сегашна България.

 

Г-нъ Венизелосъ, въ съгласие съ румънската и сръбската делегации, е изработилъ единъ планъ за подѣлбата на България между Гърция, Сърбия и Румъния. Въ общи черти той е следния: България се раздѣля на три „автономни" области. Границата на първата область, която е трѣбвало да бѫде подъ протектората на Гърция, върви по една линия отъ Неврокопъ до носъ Емине, съ центъръ Бургазъ.

 

Втората „автономна" область подъ протектората на Румъния започва отъ Емине до Видинъ, съ центъръ Русе.

 

Останалата съ центъръ София — подъ протектората на Сърбия.

 

Нашитѣ съседи сѫ успѣли да спечелятъ за този проектъ не само нокойния Клемансо, а и Лойдъ Джорджъ, който сега е партизанинъ на една ревизия на договоритѣ за миръ.

 

Когато Венизелосъ, така добре нарисуванъ отъ Лансингъ въ мемоаритѣ му, се явилъ съ своя проектъ за подѣлбата на България, той срещналъ решителна опозиция отъ покойния Уйлсонъ. Председательтъ на Съединенитѣ

 

195

 

 

щати заявилъ на гръцкия пръвъ делегатъ, че той, Уйлсонъ, по-скоро ще напусне конференцията и Парижъ, отколкото да се съгласи на подѣлбата на единъ народъ съ самостоятелна държава и минало.

 

Покойниятъ Уйлсонъ е спасилъ България, която му дължи голѣма признателность.

 

(в. „Зора" — София,

4 августъ 1930 г., бр. 3322)

 

 

 

БРЪТВЕЖИТѢ

 

Нѣкой нѣкѫде писалъ за диктатура и у насъ. Въ въображаемата диктатура намѣсилъ и българското офицерство.

 

Бѣше време, когато цѣлото положение на страната бѣше въ рѫцетѣ на войската. България бѣше заплашена и отъ външна смъртна опасность. Въ бѣлградската скупщина се дигна вой, защо сръбскитѣ войски не минаватъ нашата граница. Въ тия драматични дни, когато България дебнѣше най-голѣма опасность — външна и вѫтрешна война — никой, нито единъ български офицеръ не вдигна пръстъ въ полза на диктатурата. Войската се намѣси противъ долнодѫбнишката цепеница, която се домогваше да замѣсти конституцията, и противъ поругаването на държавното знаме, тъпкано въ старопрестолния градъ отъ единъ циганинъ.

 

Българското офицерство не може да не схваща, че за победена България конституцията и свободитѣ сѫ единъ голѣмъ капиталъ, както вѫтре въ страната, така и вънъ. Обявяване на диктатура въ една слаба страна нѣма да се прости. Диктатуритѣ се търпятъ, и то отъ нѣмай кѫде и до време, само въ силнитѣ военно държави. Това добре се разбира.

 

196

 

 

Обаче, всичко това не значи, че безогледната демагогия въ тая страна току така безнаказано ще може да се шири до безкрайность. Нека внимаватъ ония, които най-много злоупотрѣбяватъ съ свободата най-безобзирно. Нека не създаватъ поводи на единични лида, макаръ и самозвани, да приказватъ за диктатура, отъ която най-много може да пострадатъ тѣ, но ще страдатъ и народъ и държава.

 

(в. „Зора" — София,

22 септемврий 1930 г., бр. 3363)

 

 

 

            НЕ Е ВЕЧЕ И САМОТНИКЪ

 

Когато „Зора" ще е въ рѫцетѣ на читателитѣ, Н. В. Царь Борисъ ще е вече на италиянска земя, дето Неговата майка е видѣла божия свѣтъ.

 

Той ще бѫде заобиколенъ отъ италиянското кралско семейство; до Него ще е и височайшата Му годеница.

 

Н. В. Царь Борисъ, по лицето на когото отдавна е засъхнала майчината цѣлувка, ще бѫде заобиколенъ отъ нѣжность и любовь. Той ще изпита пакъ майчинска цѣлувка вече отъ устата на майката на Неговата избраница и отъ самата Нея. Самотникътъ, както го нарекоха, и въ двореца на когото нѣма никаква радость, както писаха чужденци, нѣма да е вече самотникъ и безъ лична радость.

 

Той ще има почти всичко, което може да пожелае като човѣкъ.

 

Н. В. Царь Борисъ имаше и има колективната, всепризната любовь на българския народъ. Нему липсваше само лична, индивидуална любовь, разбира се, като изключимъ любовьта на сестритѣ и брата. Сега вече има и тая любовь, която Му липсваше. Сега сърдцето Му е пълно.

 

197

 

 

Българскиятъ народъ е съ несъкрушима вѣра, че Н. В. Царь Борисъ, сега вече съ закрѫглено щастие, ще продължи своята дейность, на която е посветилъ цѣлия си животъ.

 

Както страданието на българския народъ бѣше и Негово, така и Неговото лично страдание отъ самотность бѣше и народно страдание. Затова и толкова възторгъ отъ годежа Му, особено за принцеса Джованна. Българскиятъ народъ желаеше отъ сърдце Той да е щастливъ и да остави на България престолонаследникъ.

 

(в. „Зора” — София,

13 октомврий 1930 г., бр. 3382)

 

 

 

            ДЪЛГЪТЪ НА СИЛНИЯ

 

Има голѣма надежда вече да спратъ македонскитѣ братоубийства въ България. Инициативата е въ рѫцетѣ на силната страна, която сега носи и голѣма отговорность. Тя трѣбва да се покаже съ широкъ погледъ и политически усѣтъ. Да не смѣта противницитѣ отъ друго племе, а плъть и кръвь отъ своята собствена плъть и кръвь. Вендетата, кръвното отмъщение е присѫщо само на дивитѣ племена. На силнитѣ се налага великодушие и, съ огледъ на цельта, единство на движението. Нека не се хвърлятъ противницитѣ, колкото и да сѫ слаби, въ рѫцетѣ на други срѣди, които търсятъ риба въ мѫтна вода. Да се има предвидъ, че покойниятъ Гюрковъ, може би, стана жертва именно на подстрекателства и домогвания, които преследватъ съвсемъ други цели и то съ най-злодейски срѣдства.

 

Силната страна трѣбва да се отнесе братски къмъ тия, които сѫ попаднали въ нейнитѣ рѫце, да ги спечели

 

198

 

 

пакъ за единно движение. Това се налага още повече, когато слабата страна, както увѣряватъ, била готова да протегне братска рѫка.

 

(в. „Зора" — София,

16 февруарий 1931 г., бр. 3484)

 

 

 

СОЦИАЛНИЯТЪ ВЪПРОСЪ

 

Обръщаме внимание на читателитѣ върху днешната статия на проф. Г. Кацаровъ, преподаватель по стара история въ софийския университетъ. Тя е озаглавена „ Монополитѣ въ древностьта", но има отношение къмъ днешното време, когато клокочатъ социалнитѣ и стопански въпроси.

 

Има наивници, които смѣтатъ, че социалнитѣ и стопански въпроси, които вълнуватъ нашето време, за първи пѫть се поставятъ предъ човѣчеството.

 

Тѣ нито подозиратъ, че древниятъ миръ загина срѣдъ ожесточени класови борби и стана плячка на варваритѣ именно поради изострени социални сгьлкновения.

 

Комуниститѣ, напримѣръ, смѣтатъ, че това, което става въ Русия, е нѣщо съвсемъ ново, небивало. И тѣ взематъ само единъ моментъ отъ него.

 

А събитията въ Русия сѫ въ процесъ, тѣ сѫ въ движение, тѣ се развиватъ и има да се развиватъ. Какво ще излѣзе отъ тѣхъ, това ще видятъ бѫдещитѣ поколѣния.

 

А въ историческитѣ минали събития вече имаме единъ завършенъ процесъ, имаме окончателни, крайни резултати. Тука вече е ясно, нѣма спорове, нѣма противоречия, виждаме го.

 

Статията на проф. Кацаровъ ни представя единь завършенъ, приключенъ исторически процесъ. Това не сѫ вече предположение и теории, нито проповѣди и агитации;

 

199

 

 

това сѫ констатации установени по исторически документи. Що се отнася до колективизацията на земята въ Русия, колективизация, за която българскитѣ комунисти много малко обичатъ да говорятъ по селата, тя е позната много добре на нашия народъ отъ турското чифлигарство.

 

И по корана земята принадлежи на държавата. Само че турската държава я даваше за временно използуване на турската аристокрация. Нашитѣ дѣди сѫ обработвали тия земи, ако не съ сѫщитѣ срѣдства, то горе-долу при сѫщитѣ условия, при които сѫ поставени рускитѣ селяни днесъ. Защото това, което имаме въ Русия, то не е никакъвъ социализъмъ: всички срѣдства на производството сѫ държавни, не сѫ обществени.

 

(в. „Зора" — София,

14 септемврий 1931 г., бр. 3661)

 

 

 

ПОДЪ ХЕГЕМОНИЯТА НА ФРАНЦИЯ

 

Победата на Съглашението въ свѣтовната война даде наполовина хегемонията на европейския континентъ въ рѫцетѣ на Франция. Безъ съмнение, французката република има следъ войната и военно, и политическо надмощие, особено съ своитѣ съюзи. Само усилията, военни и политически, на Италия накърняватъ малко французката хегемония на континента.

 

Отъ известно време, обаче, особено откакъ Англия се отказа отъ златния еталонъ, Франция грабна и финансовата хегемония, хегемонията сега не само надъ континента, а и презъ морето, съ тенденция вече да прехвръкне и океана, току-що преплаванъ отъ французкия министъръ-председатель г. Лавалъ. Златото вече бѣга и отъ Съединенитѣ щати и се отправя пакъ къмъ Парижъ.

 

200

 

 

Историята на Европа познава политическа и военна хегемония на една държава. Франция презъ време на великата революция и особено подъ управлението на Наполеона извоюва хегемонията и надъ континента и опълчи всички народи срещу себе си. Борбата свърши съ Виенския конгресъ и съ унижението на Франция.

 

Следъ френско-пруската война Германия заграби хегемонията на континенга. И тя опълчи свѣта срещу себе си и загуби положението си въ свѣтовната война.

 

Сегашната политическа и военна хегемония въ Франция не се чувствуваше до скоро така болезнено. Финансовата криза, обаче, която преживява свѣтътъ отъ известно време, го прави да чувствува болезнено хегемонията на французкото злато.

 

Хегемонията на златото е нѣщо ново въ свѣтовната история.

 

Обсѣгътъ на тая хегемония прескача сега и океанитѣ.

 

(в. „Зора" — София,

25 октомврий 1931 г., бр. 3695)

 

 

 

ЕДНА БЕЛЕЖИТА ПОЛИТИЧЕСКА ЛИЧНОСТЬ

 

Повечето водачи на хърватския народъ сѫ вънъ отъ Югославия: тѣ сѫ емигранти. Секретарьтъ на хърватската селска партия Кърневичъ е въ Женева, отдето направлява борбата на хърватитѣ вънъ отъ Югославия. Зетьтъ на покойния Радичъ Августъ Кошутичъ е въ Америка, дето има многочислена хърватска емиграция. Синътъ на покойния Радичъ е въ Парижъ. Водительтъ на хърватскитѣ праваши Анте Павеличъ и неговиятъ сподвижникъ Перчецъ обикалятъ по границата на Югославия и се дебнатъ съ сръбската полиция: тѣ нея, а тя тѣхъ.

 

Само единъ отъ голѣмитѣ хърватски водители, най-видниятъ,

 

201

 

 

първиятъ, вождътъ на хърватската селска партия, на хърватския народъ не мръдна отъ Загребъ. Следенъ, преследванъ, д-ръ Мачекъ съ едно забележително самообладание, съ една рѣдка готовиость за саможертва стои въ Загребъ ето вече четвърта година отъ избиването на Радичевци въ скупщината.

 

Рѣдко историята е виждала такова помирение съ личната сѫдба въ името на единъ националенъ идеалъ. Д-ръ Мачекъ е билъ и е гоговъ всѣки моментъ да се прости тихо, безъ героична поза съ своя животъ.

 

До сега той оцѣлѣ. Хърватскитѣ емигранти сега сѫ се разтревожили за своя вождъ и биятъ тревога. Сигурно тѣ иматъ основание за това. Една отъ най-свѣтлитѣ, най-възвишенитѣ личности на наше време — личность, която, може би, ще играе голѣма роля въ историята на южното славянство — е застрашена презъ последнитѣ месеци.

 

(в. „Зора" — София,

18 априлъ 1932 г., бр. 3838)

 

 

 

ГОЛѢМА ПОЛИТИКА СЪ ФАНТАЗИИ

 

Отъ известно време на мода е да се приказва за голѣмата политика на България, за интегрална Югославия, за гръцкото Бѣломорие, за подѣлбата му и пр. Разбира се, всичко това е изъ областьта на фантазията, защото всѣко посѣгане да се осѫществи една такава политика, това значи война. И война не само на единъ фронтъ за българския народъ.

 

Напримѣръ, да речемъ да се разберемъ съ сърбитѣ за подѣлбата на Бѣломорието. Това значи война съ Гърция. Не само това. Още щомъ мобилизираме, ако мобилизацията прилича, да речемъ, на сватба, турцитѣ ще се явятъ на нашия флангъ и ще искатъ дѣлъ, и когато победимъ

 

202

 

 

дори, отъ наша територия. Овладяването на Маришкитѣ рѫкави и устия води за насъ къмъ война не само съ Гърция.

 

Изобшо, устието на Марица вече не е лъжица за нашата уста. Само фантазьори може да хабятъ хартия и мастило по тоя въпросъ. Разбира се, може по-другъ да е въпросътъ за устията на Струма и Места.

 

Обаче, България изобщо не е за голѣма външна политика. Особено идеята за Югославия, опитътъ да се осѫществи тя води бездруго къмъ нова и последна подѣлба на България. Има и карта за това. Емине е сборна точка на тритѣ граници сръбска, гръцка и румънска.

 

Разбира се, сега би се явила претендентка и Турция.

 

Не току така съседитѣ ще се съгласятъ да се наруши установеното сега равновесие. Па подѣлбата, последната подѣлба на България ще стане, споредъ насъ, не само съ съгласието, а и съ благословията на сърбитѣ.

 

Тѣ ще предпочетатъ „интегрална Югославия" при разпокѫсана България, както предпочетоха подѣлена Македония, за да парализиратъ недоволството.

 

Разбира се, нѣма да стане нито едното, нито другото, защото България нѣма да тръгне по фантазьори, които искатъ да спасяватъ Югославия отъ развиващитѣ се събития, туряйки на карта самото сѫществувание на България.

 

(в. „Зора" — София,

25 юний 1932 г., бр. 3891)

 

 

 

ИНТЕГРАЛНА" СЪВСЕМЪ НЕ ЗНАЧИ „ФЕДЕРАТИВНА”

 

Въ завързаната полемика по сръбско-българскитѣ отношения главниятъ въпросъ за насъ е не сѫдбата на Македония. За „Зора" тоя въпросъ е на втори планъ.

 

203

 

 

Ние смѣтаме, че както се постави препирнята за сръбско-българскитѣ отношения отъ нѣкои фантазьори, въ края на краищата можеше да се тури на карта и самото сѫществуване на България. Отъ Вестфалския миръ (1648 г.) до день днешенъ териториялнитѣ промѣни въ Европа се справятъ съ принципа на равновесието. За нашитѣ интегралисти, които не искатъ и да знаятъ за сѫдбата на хърватитѣ, тоя въпросъ за равновесието не сѫществува.

 

На това мѣсто никога не се е оспорвала нуждата отъ подобрение на сръбско-българскитѣ отношения. Не сме слѣпци, за да не виждаме тая нужда, особено за нашия износъ. Отъ Ньойиския миръ до день днешенъ всички български правителства до едно сѫ правили усилия въ тая посока. Обаче, всички сѫ удряли о камъкъ. Сърбитѣ искатъ да имъ предадемъ не само сръбска Македония, което сме сторили въ Ньойи. Тѣ искатъ да имъ дадемь и душитѣ на македонскитѣ българи, нѣщо, което не е въ наши рѫце. И това не е всичко. Тѣ искатъ да имъ дадемъ независимостьта на България. Остава в. „Знаме" да ни убеди, че г. Мушановъ не прави усилия за подобрението на сръбско-българскитѣ отношения, за да има нужда да му се напомнюва.

 

Препирнята между насъ и „югославцитѣ" въ България не е за сръбско-българскитѣ отношения, а за интегрална Югославия, както я нарича г. проф. Михалчевъ, за Югославия отъ Адриа до Черно море (вижъ „Миръ" отъ 9 т. м.). Не току така се писа на това мѣсто, че тия, които говорятъ за „интегрална Югославия", подпомагатъ сръбската диктатура въ тежката ѝ борба съ хървати, словенци и др.

 

Собствено, какво значи понятието „интегрална Югославия" не само по обемъ (отъ Адриа до Черно море), а и по съдържание? Проф. Михалчевъ иска да ни увѣри, че „интегрална Югославия" и федеративна Югославия не

 

204

 

 

само не се изключватъ взаимно, а се и покриватъ една друга. Ние смѣтаме тъкмо обратното, че тия две понятия сѫ несъвмѣстими, че интегрална значи и централистична, а не децентралистична. Въ духа на диктаторскитѣ принципи, рожба на които е и идеята за нея, „интегрална Югославия" е единъ народъ, една единна държава и дори една корона. Това, конкретизирано, значи Бѣлградъ столица на интегрална Югославия, а Загребъ, Любляна, София и пр. бановини управлявани отъ банове.

 

И, разбира се, ние не можемъ да не реагираме противъ тая страшна за българския народъ идея. Тия, които пишатъ за интегрална Югославия, не познаватъ духа на диктатурата въ западната ни съседка. Тѣ не си даватъ точна смѣтка за съдържанието, което влагатъ сръбскитѣ шовинисти въ понятието интегрална. Между прочемъ, и въ речницитѣ понятието „интегрална" се обяснява като нѣщо цѣлостно, самостоятелно за себе си. А това изключва всѣка децентрализация и федерация, за каквато приказватъ нашитѣ „югославяни".

 

(в. „Зора" — София,

13 и 18 юлий 1932 г., бр. бр. 3906 и 3910)

 

 

 

НАПРАЗДНО СЕ ТЪРСИ

 

Правятъ се опити да се създаде движение въ полза на „силния човѣкъ", който да поеме сѫдбинитѣ на България. Понеже представителитѣ на държавнитѣ институти у насъ сѫ мудни въ упражняване на даденитѣ имъ права, доста замѣстници срамежливо се предлагатъ да ги замѣстятъ. Между тѣхъ, обаче, нѣма нито единъ, който да се сочи съ пръстъ, да е широко признатъ. А режимитѣ на „силния човѣкъ" сѫ изключително режими на личность. Тамъ единичниятъ човѣкъ играе голѣмата, главната, подавляващата

 

205

 

 

роля. Той трѣбва да се знае, за да се пресѣкатъ много апетити. Мусолини, Ленинъ бѣха познати и признати, преди да стигнатъ до високитѣ мѣста. При това, тѣ ги заеха лично, вървейки начело на едно движение, което тѣ създадоха.

 

А у насъ кой е силниятъ човѣкъ ? Ние не го виждаме, или виждаме една дузина самохвалци, фразьори и позьори. Но никой не ги признава. И слава Богу! Защото бихме преживѣли още единъ експериментъ, който ще доведе неминуемо до нови разочарования. Защото всѣко управление е атакуемо, особено пъкъ едноличното.

 

Демокрацията има това голѣмо преимущество, че следъ като се разочароваме въ едно лице или една партия, ще дойдатъ други. При това, контролата не позволява управникътъ да се самозабравя, нѣщо, което е човѣшка слабость.

 

А следъ „силнитѣ личности" най-често идатъ катастрофи. Не току така революциитѣ въ Европа дойдоха следъ просвѣтения абсолютизъмъ представляванъ отъ извънредни дарования като Йосифа II австрийски.

 

(в. „Зора” — София,

5 септемврий 1932 г., бр. 3952)

 

 

 

ПАКОСТНИ ДОМОГВАНИЯ

 

Единъ крѫгъ отъ политически лица много обича да се занимава не само въ вестницитѣ си съ офицерството. Лишени отъ обществена опора, съ изпразднени кадри, особено въ последно време, тия „силни личности" не пощадиха дори младитѣ офицери отъ последния випускъ. Направи се опитъ да ги вплетатъ дори и тѣхъ въ политиката, вземайки поводъ отъ злобата на деня.

 

206

 

 

Разбира се, тия домогвания не може да иматъ успѣхъ. Нашето офицерство вече има достатъчно политически опитъ.

 

Въпросниятъ политически крѫгъ, обаче, не си дава смѣтка, че има по-майстори въ демагогията отъ неговитѣ хора и, не дай Боже, ако рекатъ тия първомайстори на демагогията да се обърнатъ къмъ подчиненитѣ, като почнатъ да ги ласкаятъ, тогава ще стане само армия.

 

Всѣко десетилѣтие съ армията не може да се правятъ политически опити. Още сѫ живи дейцитѣ отъ неотдавнашното минало.

 

Най-сетне, тоя крѫгъ отъ „силни личности" трѣбва да остави на мира офицерството, за да не изкара очи, вмѣсто да изпише вежди.

 

Истински силнитѣ личности нѣматъ нужда отъ щикове за вѫтрешно управление. Единъ силенъ човѣкъ, като италиянския голѣмъ държавникъ Кавуръ, който обедини Италия, бѣше казалъ на времето съвсемъ неласкави думи за ония държавници, които въ вѫтрешното управление се опиратъ само на щикове.

 

(в. „Зора" — София,

11 септемврий 1932 г., бр. 3957)

 

 

 

БЕНИТО МУСОЛИНИ И НЕГОВОТО ДѢЛО

 

Римъ, 15 ноемврий

 

За всѣка политико-социална доктрина може да се води препирня: въ всѣка може да се откриятъ добри и лоши страни. Сѫщото е и за фашизма. Доктрината не е нѣщо повече отъ една рамка, въ която остава да се изрисува картината. Самата картина се бродира отъ партизанитѣ на дадена доктрина. Дейцитѣ сѫ, които даватъ животъ на доктрииитѣ. Дѣлата сѫ, по които може да се сѫди за тѣхъ.

 

207

 

 

Противъ фашизма като система може да се каже доста нѣщо. И той е атакуемъ, особено отъ гледище на личната свобода и политическитѣ права.

 

Много по-малко, обаче, фашизмътъ е атакуемъ за дѣлата му. А италиянскиятъ фашизъмъ е повече акция. Вие виждате проявленията му въ цѣла Италия, виждате го въ новата материална култура на тая страна, чувствувате го въ днешния духъ на италиянеца.

 

Италия е преобразена днесъ. Тя е промѣнена. Тя е дисциплинирана, стегната. Тя се командува отъ едно мѣсто, движи я една воля — волята на Бенито Мусолини. Той е навсѣкѫде и всички прояви ставатъ подъ неговъ импулсъ.

 

Съ своята мощна дѣсница той движи цѣлата държавна машина, всички държавни и общински мѣроприятия. Навсѣкѫде виждате въздействието му: въ новитѣ пѫтища, морскитѣ постройки, въ новитѣ параходи, пресушаванията, въ военнитѣ арсенали и кѫде ли не. Една волева натура тика Италия къмъ работа. И Италия му се подчинява. Тя му се подчинява не само отъ страхъ. Тя му се подчинява доброволно, съзнателно.

 

Безъ съмнение, фашизмътъ има противници и въ самата Италия. Може би, тѣ сѫ повече, отколкото ние можахме да забележимъ. Но Мусолини нѣма противници. Безъ преувеличение може да се каже, че той почти единодушно е признатъ за водачъ, за Дуче на днешна и утрешна Италия. Той се цени не толкова като творецъ на фашистката доктрина, а като деецъ, като активна воля, като творецъ на блага. Той е подчинилъ всички, включително и себе си, на държавнитѣ и обществени интереси.

 

(в. „Зора" — София,

26 ноемврий 1932 г., бр. 4020)

 

208

 

 

 

КУЛТЪТЪ НА СВ. КЛИМЕНТА

 

Патронъ на нашия уииверситетъ е Св. Климентъ Охридски, който е и първия български учитель. Нѣма градъ по българскитѣ земи, въ който култътъ на Св. Климентъ да е на така висока почить, както въ Охридъ. И понятно, защото Св. Климентъ се е подвизавалъ въ тоя и около тоя градъ. Тукъ сѫ започнали своята дейность и светитѣ Седмочисленици, на които е посветенъ великолепенъ храмъ въ София. На името на единъ отъ седмочисленицитѣ, Св. Наумъ, имаме — иматъ собствено днесъ сърбитѣ — посветенъ най-живописниятъ монастиръ „Св. Наумъ" при изворитѣ на Охридското езеро — бистъръ изворъ, които като че ли блика отъ очитѣ на българскитѣ майки отъ многострадална Македония. Знаемъ, че тоя сантиментализъмъ не е днесъ на мода.

 

Негово Преосвещенство Николай Охридски ни увѣрява, че женското дружество въ градя на Ск. Климента е решило и новото училище въ Охридъ да се нарича „Св. Климентъ", както и всѣки втори охридчанинъ се нарича Климе. И катедралата на Охридъ пакъ е на името на първия български учитель.

 

Старата черква на Св. Климента, „Имарета", която е била превърната отъ турцитѣ въ джамия, е пакъ църква, макаръ стенитѣ ѝ да сѫ опръскани съ българска кръвь, кръвьта на български първенци отъ Македония, пленени отъ отстѫпващитѣ войски и изклани въ старата българска светиня, а после хвърлени въ кладенеца на църковния дворъ. Ваше Преосвещенство Николай Охридски, нека вашитѣ сънародници не обвиняватъ само насъ, българитѣ, за Сурдулица.

 

Нека забравимъ миналото !

 

(в. „Зора" — София,

30 априлъ 1933 г., бр. 4146)

 

209

 

 

 

ПОЛИТИЧЕСКИТѢ СКАКАЛЦИ

 

У насъ крѫгътъ „Звено" е не само едно морално течение. Тоя интелигентски крѫгъ е и едно политическо течение съ голѣми амбиции. У нѣкои негови представители политическитѣ амбиции сѫ толкова голѣми, че може, както се казва, „умъ да ти зайде". Тѣ смѣтатъ, че може да се направи всичко, ако по единъ или другъ начинъ се вземе властьта. Тѣ сѫ поклонници на декрета и болшевишкия методъ, макаръ и да сѫ принципални противници на болшевизма.

 

Излизайки отъ предположението, че властьта е всесилна и може да направи всичко, каквото пожелае, тѣ сѫ устремили погледи само къмъ това, какъ да се добератъ до тая власть, за да ощастливятъ не само себе си, но и България.

 

Разбира се, ние говоримъ за нѣкои отъ така нареченитѣ „звенари" — далечъ не за всички, между които повечето сѫ трезви граждани. Смѣтайки, че съ декретъ, чрезъ властьта може да се измѣни всичко, тѣ поглеждатъ и къмъ казармата. . .

 

Не само това. Нетърпеливи за власть, тѣ търсятъ и „обществени сили", върху които да се опратъ. Понеже действителнитѣ сили сѫ ангажираии, тѣ се ловятъ и за змията. Политическитѣ авантюристи, които не сѫ пропуснали да не изпитатъ нито една политическа преживѣлица, откриватъ обществена сила въ лицето и на Коста Тодоровъ! И тия политически неуравновесени хора, които сѫ се кланяли на всички политически идоли, напоследъкъ правятъ политически идолъ и отъ Коста Тодоровъ! Доживѣхме и тоя позоръ!

 

Разбира се, че мнозинството въ крѫга „Звено", включително и списанието, реагира срещу тоя „уклонъ" на политическитѣ пилигрими. И не само реагира.

 

210

 

 

Крѫгътъ „Звено" е предъ разцепление. Политическитѣ скакалци, които направиха и до сега голѣми опустошения по българската нива, сѫ оставени сами. Тѣ ще зарѣжатъ въ края на краищата и новия идолъ, както арабинътъ е ритналъ своя, следъ като не изпълнявалъ молбата му.

 

Ще останатъ само опустошенията на политическитѣ скакалци.

 

(в. „Зора" — София,

3 юлий 1933 г., бр. 4198)

 

 

 

ПО ТРИТЪ РѢКИ

 

Три рѣки образуватъ скелета на българската държава; тѣ сѫ като радиуси на пиростия. Марица, Искъръ и Струма сѫ тия три рѣки, които извиратъ отъ Рилския масивъ и Витоша. По тѣхъ главно тече и вѫтрешниятъ стопански животъ на страната, защото Дунавъ е международна артерия.

 

Значението на тия три рѣки се е съзнавало отдавна. Затова още отъ турско време по течението на Марица е минавала желѣзница и свирката на локомотива е огласяла Родопитѣ и Тракийското поле, по което въ по-късно време сѫ се пуснали и желѣзопѫтни разклонения.

 

Втората желѣзопѫтна артерия е минала презъ Искърското дефиле вече въ българско време. Сѫщо и отъ нея сѫ се спуснали разклонения за Дунавска и Черноморска България.

 

Само линията по Струма още не е завършена, макаръ и да е много важна отъ стопанско и политическо гледище. Тукъ се стигна до Дупница и поради липса на кредити работата се спрѣ, земленитѣ съорѫжения се рушатъ. Остава само тѣснолинейката да обслужва срѣдна Струма и то доколкото това ѝ е възможно.

 

211

 

 

А струмската желѣзница води по най-кѫсия пѫть отъ центъра до Бѣло море. Въ връзка съ тая желѣзница се туря и мостътъ на Дунава, отъ който българското стопанство има така голѣма нужда за своя износъ на северъ. Докато не завършимъ тая линия, и дума не може да става за моста надъ голѣмата международна рѣка.

 

Вънъ отъ стопанскитѣ съображения, има и политически. По течението на рѣкитѣ върви не само културата; по него върви и националното съзнание и сцепление; по него върви и, както го наричатъ нѣкои забъркани глави, „държавниятъ суверенитетъ", особено когато той се вози по широка линия.

 

За съжаление, българската желѣзопѫтна политика повече се губи по второстепенни и локални обекти, които временно може да се обслужватъ и съ камиони.

 

(в. „Зора" — София,

6 августъ 1933 г., бр. 4226)

 

 

 

СЪВЕТСКИЯТЪ СЪЮЗЪ И СВѢТЪТЪ

 

Съ изказаното отъ насъ мнение за възстановяване на дипломатическитѣ ни сношения съ Русия ние засегнахме много и понятни чувства. Ние смутихме благоговението у насъ предъ класическата руска литература, така грубо пренебрегната отъ болшевизма. Ние засегнахме чувствата на нѣкои стари русофили, които не могатъ да си представятъ Русия безъ Романовци. Ние извършихме дори светотатство въ очитѣ на добритѣ християни, които сѫ възмутени отъ глѫбинитѣ на душата си, поради антирелигиозната пропаганда и вандалскитѣ изстѫпления на болшевикитѣ противъ православието и неговитѣ институти. Ние накърнихме хуманитарното чувство на добри хора, които съ пълно право негодувать поради многото човѣшки жертви,

 

212

 

 

що погълна болшевизмътъ. Ние се извиняваме предъ тия благородни хора и нѣжни сърдца.

 

Що се отнася, обаче, до българскитѣ държавни интереси и интереситѣ на българския народъ, ние не само не съжаляваме за изказаното отъ насъ мнение. Напротивъ, ние го подържаме и фактитѣ ни убеждаватъ отъ день на день все повече, че ние сме прави. Ние не желаемъ България да капитулира предъ Съветитѣ, като остане последна и моли Русия за възстановяване на дипломатическитѣ сношения. Годината 1933 съвсемъ не е 1924, 1925, 1926 година. Болшевишката вѣра за свѣтовна революция и за намѣса въ чуждитѣ държави е вече на издъхване. Болшевизмътъ е въ самоотбрана, не въ настѫпление.

 

Това може да не виждатъ само слѣпцитѣ, но това се съзнава въ цѣла Европа и затова държавитѣ възстановяватъ и ще възстановяватъ сношенията си съ Съветитѣ. Излишно е да говоримъ за държавитѣ, които вече сѫ въ дипломатически сношения съ Съветския съюзъ. Берлинскиятъ пълномощенъ министъръ на Югославия г. Балугчичъ отдавна е въ сношение съ съветското посолство въ германската столица. Остава само и Бѣлградъ формално да признае Москва. Остава само Н. В. краль Александъръ, който живѣе съ амбицията да играе срѣдъ славянството ролята на рускитѣ императори, и той да се съгласи. Въ всѣки случай, общественото мнение въ Югославия е за възстановяване на димпломатическитѣ сношения на Югославия съ Съветитѣ. И Румъния, която най-много бѣ застрашена отъ болшевизма, и тя подготвя дипломатическитѣ си сношения съ Русия. Следъ отбоя, който болшевизмътъ бие въ външната политика и който той ще бѫде заставенъ да бие и въ вѫтрешната (колективизацията на земята), всички държави, включително и Съединенитѣ щати, ще се решатъ да възстановятъ дипломатическитѣ си сношения съ Съветитѣ.

 

213

 

 

До новата година — това може почти съ сигурность да се предвиди — Съветскиятъ съюзъ ще бѫде въ нормални отношения съ всички държави.

 

Само България ли ще остане, безъ да е възстановила тия си отношения? Не, съ пълна сигурность може да се каже не.

 

Вѣрно е, че Съветскиятъ съюзъ е застрашенъ и въ отстѫпление на Крайния изтокъ. Япония го изтласква отъ тамъ. Тя би Романовска Русия. Изглежда, че не по-друга ще е участьта и на Сталиновска Русия.

 

И въ недалечно бѫдеще Съветскиятъ съюзъ ще бѫде принуденъ пакъ да се върне въ басейна на Черно море. Да се готвимъ за това близко бѫдеще.

 

(в. „Зора" — София,

7 августъ 1933 г., бр. 4227)

 

 

 

ПРЕДПОСТАВКИТѢ НА ТУРСКО-ГРЪЦКИЯ ПАКТЪ

 

Още когато лекомислено се заговори у насъ за така наречената „интегрална Югославия", макаръ само теоритически, знаеше се, че това ще има своя отгласъ не само въ Атина, а и въ Анкара. Отъ Вестфалския миръ (1648 г.) до день днешенъ политическата карта на Европа почива върху принципа на равновесието, което може да се наруши само чрезъ победоносна война.

 

Идеята за „интегрална Югославия" смути турцитѣ, които по-рано бѣха заявили доста ясно въ София, че въ едно сръбско-българско разбирателство (само разбирателство) настояватъ да участвуватъ и тѣ. А „интегрална Югославия" ги изключва съвсемъ. И понеже тая идея цели не само събирането на дветѣ славянски държави, а и разширяването на новата по бѣломорския брѣгъ, ние писахме още на времето, че по течението на Марица на нашия

 

214

 

 

флангъ ще срещнемъ пакъ и турцитѣ, и не само турцитѣ, а и гърцитѣ...

 

Споредъ насъ, турско-гръцкото приятелство се стимулира имеино отъ идеята за „интегрална Югославия", която у насъ бѣше лансирана съ едно лекомислие. Отъ тогава започна турско-гръцкото приятелство, което завчера се увѣнча съ пакта за взаимна отбрана на общата имъ граница въ Тракия. Ние смѣтаме, че въ разговоритѣ въ Анкара сѫ разгледани и други възможности, които засѣгатъ равновесието на Балканския полуостровъ.

 

Въ всѣки случай, каквото и да се разправя, за България е създадена една нова политическа обстановка по южната ни граница. И то въ надвечерието на турското посещение въ София.

 

Новосъздаденото положение налага на българската държава преоценка.

 

Споредъ насъ, тая преоценка трѣбва пакъ да свърши съ коицентрирането ни вѫтре, въ вѫтрешнитѣ работи. Съ високитѣ турски гости остава да се разрешатъ стопанскитѣ въпроси и по-специално да се постигне спогодба по търговския договоръ.

 

(в. „Зора" — София,

17 септемврий 1933 г., бр. 4261)

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕТО НА ФОРМУЛИТѢ

 

Нѣма съмнение, че въ Югославия е на лице едно течение въ полза на сръбско-българското сближение. Говоримъ за сръбско-българско сближение, защото хървати, словенци и пр. сѫ отдавна добре настроени спрямо насъ българитѣ. Значи интересниятъ фактъ за насъ е, че сѫществуватъ симпатии къмъ България срѣдъ сръбското общество. Това е фактъ, който констатирахъ на самото мѣсто.

 

215

 

 

Констатирахъ го въ Бѣлградъ. Констатирахъ го и въ сърдцето на Шумадия, въ Топола и Баня. Селянитѣ се надпреварваха да изказватъ симпатии спрямо насъ, българскитѣ вестникари и то непринудено. Излишно е да говоримъ за чувствата на тия сърби, въ жилитѣ на които тече съвсемъ сродна кръвь.

 

Нека отбележимъ, обаче, веднага, че тая проява на симпатии срѣдъ сръбското общество спрямо насъ българитѣ не е за пръвъ пѫть. Лично азъ съмъ я констатиралъ още презъ моето студентство, когато българскитѣ студенти отъ софийския университетъ презъ 1904 год. ходихме въ Бѣлградъ да манифестираме съ сръбскитѣ югославянската солидарность. И тогава въ Бѣлградъ ни посрещнаха съ открити обятия и много по-топло, отколкото сега. Тогава България бѣше силна, а Сърбия слаба. За съжаление, това побратимяване не трая дълго. Кабинетътъ на покойния Петковъ подписа митнишкото споразумение съ сърбитѣ, тайнитѣ клаузи на което бѣха съобщени въ Виена и така се осуети едно трайно сръбско-българско споразумение.

 

Презъ 1911—1912 г., когато бѣше министъръ-председатель покойниятъ Миловановичъ, въ Сърбия сѫщо се създаде, както и у насъ, течение за сръбско-българско побратимяване, което завърши съ сръбско-българския договоръ за подѣлбата на Европейска Турция.

 

Не искамъ да кажа, че и презъ 1934 г. ще се повторятъ по-раншнитѣ събития. При това, днесъ Югославия е силна и въорѫжена държава, а България е малка и немощна. Затова се налага предпазливость.

 

Нѣма съмнение, че сръбскитѣ симпатии днесъ, както и по-рано, сѫ искрени.

 

Влиятелнитѣ срѣди въ Бѣлградъ и сега говорятъ за югославянско братство, за славянска солидарность, за Балканския полуостровъ, който трѣбва да принадлежи само

 

216

 

 

на балканскитѣ народи. Тѣ говорятъ противъ стѫпването на чужди кракъ въ Балканския полуостровъ. Тѣ винаги си служатъ съ общи фрази, звучни формули, въ които силниятъ може да тури каквото съдържание ножелае.

 

Да се надѣваме ли, че при близката среща въ Бѣлградъ на двамата държавна глави, българския и югославския, ще се вложи въ тия формули по-конкретно съдържание, че тѣ ще се обработятъ по-подробно отъ съответнитѣ отговорни лица, които ще водятъ разговоритѣ?

 

(в. „Зора" — София,

23 ноемврий 1933 г., бр. 4316)

 

 

 

ДУХЪТЪ НА ДНЕШНА ГЕРМАНИЯ

 

На борда на „Фелдмаршалъ фонъ

Хинденбургъ", 10 ноемврий 1933 г.

 

Пѫтуването съ аеропланъ безъ съмнение е едно отъ най-приятнитѣ, особено когато апаратътъ е солиденъ като тоя, съ който ние пѫтуваме надъ Германия — „Фелдмаршалъ фонъ Хинденбургъ". Всѣка минута погледътъ обхваща широки и разнообразни пространства. Жалко е само едно, че сега сме въ късна есень и мъглата е почти постоянниятъ спѫтникъ на нашето гигантско хвърчило. Отъ време на време, обаче, мъглата се разкѫсва и се разкриватъ обширнитѣ германски полета.

 

Пѫтуваме надъ Бавария въ ранна сутринь. Редуватъ се баварски селища пръснати на малки групи като колибарскитѣ села по насъ. Ето и Дунавъ, вече близо до неговитѣ извори — малка, незначителна рѣка, която се извива подъ насъ. Презъ голѣма часть отъ нашия пѫть ние виждаме Дунава чакъ до Регенсбургъ.

 

Днесъ хвърчимъ нормално на четири-петстотинъ

 

217

 

 

метра надъ земята. Изобщо днесъ въ Германия хората сѫ надъ земята, откѫснати отъ нея...

 

... Наполеоновитѣ войни, театъръ на които бѣше и германската земя, раздрусаха разпокѫсана Германия и я извикаха къмъ новъ националенъ животъ. За първи пѫть цѣлиятъ германски народъ се почувствува морално обединенъ: религиознитѣ и партикуларистични (областни) различия и особености заглъхнаха. Тогава знаменитиятъ германски философъ Фихте отправи до „германския народъ" своитѣ бурни речи, които раздрусаха цѣлия германски народъ. Германия се почувствува засегната въ най-съкровенитѣ си чувства отъ неприятелското нашествие, особено следъ като Наполеонъ стѫпи въ Потсдамъ и засегна самия кралски дворъ и старинната църква, въ която се пазятъ старитѣ пруски знамена и въ която се откриха заседанията на националсоциалистическия парламентъ.

 

Вчера и днесъ речитѣ на Гьобелсъ, министъръ на пропагандата, сѫ играли и играятъ не по-малка роля отъ тия на знаменития философъ Фихте. Ние, българскитѣ журналисти го видѣхме въ Кьолнъ, дето предъ величествената катедрала се тълпѣха хиляди хора да го видятъ и докоснатъ. Тоя недѫгавъ и изпитъ младежъ като че ли бѣше самия Христосъ за насъбралитѣ се главно жени. Райхсминистра Гьобелсъ ние, българскитѣ журналисти, които представлявахме своитѣ редакции, чухме и въ Мюнхенъ на едно публично събрание въ единъ мюнхенски циркъ, въ който бѣха се събрали надъ двадесетъ и петь хиляди души, а вънъ отъ цирка имаше други хиляди. Саркастичната му и духовита речь бѣше прекѫсвана съ бурни възклицания, особено отъ женитѣ, които изобщо взематъ живо участие въ политическия животъ и които иматъ политически права. Събранието завърши съ изпѣването на „Дойчландъ . . .” и химна на убития отъ комуниститѣ студентъ Хорсъ Веселъ. Тоя химнъ се пѣе по

 

218

 

 

цѣла Германия, като нѣкой псаломъ отъ Библията, съ благоговение и екстазъ.

 

Пакъ въ Мюнхенъ на десетгодишнината отъ какъ сѫ паднали първитѣ националсоциалисти ние видѣхме блѣскавия и въодушевенъ парадъ на здраво организиранитѣ и стегнати маси, които дефилираха предъ Хитлера и неговата стара гвардия, както я нарече самиятъ той. Тукъ на естрадата се изредиха неговитѣ сътрудници отъ баварския министерски съветъ и райхсминистритѣ. Всички тѣ започнаха своитѣ речи съ обращение „мой водачо" къмъ Хитлера, сякашъ предъ тѣхъ стоеше нѣкой богопомазанъ.

 

Ние видѣхме Хитлера и въ надвечерието на законодателнитѣ избори въ Берлинъ, въ заводитѣ на Сименсъ, дето райхспрезидентътъ говори предъ тридесеть-четиридесеть хиляди работници, бивши комунисти и социалъдемократи. Гърлестиятъ и мощенъ гласъ на Хитлера доминираше и владѣеше напълно събранието. Непрекѫснато се надаваше отъ цѣлата тая наелектризирана маса: „Хайлъ Хитлеръ"! И това събрание пакъ свърши съ изпѣването на националиия химнъ и псалома на Хорсъ Весслъ. Всичко това обяснява успѣха на националсоциалиститѣ въ изборитѣ за райхстага. Насилия въ Германия може да е имало, но деветь десети отъ германския народъ доброволно следва Хитлера.

 

Това подчинение, тая доброволна дисциплина е свойствена само на германския духъ, безъ да смѣтамъ, че това движение може да се присади и на наша почва.

 

Трѣбва да се отбележи, че въ движението на националсоциалиститѣ начело стоятъ доста бивши офицери, върху гърдитѣ на които е окаченъ желѣзниятъ кръстъ. Тѣ говорятъ съ особена симпатия за свбитѣ български бойни другари отъ свѣтовната война и за България.

 

(в. „Зора" — София,

15 и 24 ноемврий 1933 г., бр. бр. 4309 и 4317)

 

219

 

 

 

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ИСКА НАШЕТО САМОУБИЙСТВО

 

Може да се предвиди, че срещата въ Бѣлградъ на двамата държавни глави, югославянския и българския, ще свърши съ нѣкакъвъ пактъ — днесъ сме въ ерата на пактоветѣ.

 

Какъвъ ще бѫде тоя пактъ, какво ще обгръща той и съ какъвъ срокъ ще е? Ето важнитѣ и интересни въпроси, които могатъ да занимаватъ българското общество.

 

Никой въ България не смѣта да напада Югославия. Следователно, българскиятъ министъръ-председатель г. Н. Мушановъ ще може съ спокойна съвѣсть да подпише съ своитѣ югославянски колеги пактъ за ненападение за петь или за десеть години — все едно.

 

По тоя въпросъ г. Мушановъ нѣма да срещне никаква опозиция въ своята страна. Това е сигурно. България може да признае на своята славянска съседка и нѣщо друго: нейното първенство и, следователно, инициатива на Балканския полуостровъ. И по тоя въпросъ министъръ-председательтъ г. Мушановъ нѣма да срещне никакво противодействие въ своето отечество.

 

Подъ страхъ, обаче, на политическо самоубийство за себе и за държавата, която рѫководи, министъръ-председательтъ на България не може да се откаже отъ идеята за ревизия на Ньойиския договоръ, ревизия миролюбива, извършена отъ днешното или утрешно Общество на народитѣ, наложена отъ великитѣ сили или отъ свѣтовната съвѣсть.

 

България държи за устава и пакта на О. Н., въ който се предвижда и ревизия на договоритѣ за миръ.

 

Въ Бѣлградъ ще признаятъ, че всѣко отказване отъ ревизията договоритѣ отъ страна на България по отношение на Югославия, ще води къмъ отказъ и по отношение на

 

220

 

 

трети. Това нѣщо югославянскитѣ приятели на България нѣма да го пожелаятъ отъ нея, това е свръхъ нейнитѣ сили и противъ нейното бѫдеще, дори нейното сѫществувание. Никой не може да иска отъ България да се самоубие.

 

(в. „Зора" — София,

13 декемврий 1933 г., бр. 4334)

 

 

 

БЪЛГАРИЯ НЕ МОЖЕ ДА ОТРЕЧЕ МИСИЯТА НА О. Н.

 

Обиколката на гръцкия министъръ на външнитѣ работи г. Максимосъ по европейскитѣ столици наново поставя въпроса за балкански блокъ, въ който да влѣзе и България. Гръцкиятъ министъръ резервира и за нашата държава едно мѣсто въ тоя блокъ, задачата на който щѣла да бѫде да запази не само мира на Балканитѣ, а и статуквото създадено отъ насилнишкитѣ договори за миръ подписани около Парижъ. „Г-нъ Максимосъ въ Римъ ще да е подържалъ, — пише в. „Танъ", — че балканскиятъ блокъ ще има за задача да се противопостави на всѣки опитъ за ревизия на териториялнитѣ клаузи на договоритѣ. Това е едно условие sine qua non на всѣка такава комбинация", — продължава „Танъ".

 

Мѣродавниятъ французки вестникъ смѣта, че България се колебае да се присъедини къмъ единъ балкански пактъ, който ще озиачава потвърѫдение на териториялното статукво на Балканитѣ.

 

Доколкото се знае у насъ, българското правителство не се колебае никакъ, дали да потвърди още веднажъ Ньойиския договоръ. България го подписа на барабанъ, когато бѣше окупирана отъ неприятеля. Втори пѫтъ никое наше правителство доброволно нѣма да потвърди Ньойиския

 

221

 

 

договоръ, още повече, когато той не е изпълненъ въ благоприятиитѣ за българския народъ клаузи. Нѣма да се намѣри правителство въ София, което да направи това: то политически би подписало смъртната си присѫда. България чака изпълнението на тоя договоръ въ благоприятнитѣ за нея клаузи и ревизия въ най-неблагоприятнитѣ, най-бодливитѣ, най-несправедливитѣ за нея клаузи. Това е, което чака България.

 

Съвсемъ другъ, обаче, е въпросътъ за подписването отъ наша страна на двустранни пактове съ нашитѣ съседи. Ние имаме петгодишенъ нактъ за приятелство и ненападение съ Турция. Най-сетне, подобни пактове ние може да сключимъ съ нашитѣ съседи и отъ западъ, и отъ северъ, и отъ югъ. Това за успокоение и на г. Максимосъ. България не смѣта да напада когото и да било. Но малкиятъ български народъ не може да отрече благородната мисия на утрешното О. Н. да успокои свѣта чрезъ ревизия на най-несправедливитѣ клаузи на договоритѣ за миръ. Това би значило България да отрече мира и мирната еволюция чрезъ О. Н. на Балканитѣ и въ Европа.

 

(в. „Зора” — София,

12 януарий 1934 г., бр. 4357)

 

 

 

СВЕЩЕНЪ СЪЮЗЪ НА БАЛКАНИТѢ

 

Следъ продължителнитѣ Наполеонови войни въ Европа се образува Свещениятъ съюзъ подъ егидата на австрийския канцлеръ Метернихъ. Гръбнакътъ му бѣха Австрия, Русия и Прусия. Главната задача на Свещения съюзъ бѣше да се запази новиятъ редъ на нѣщата установенъ отъ Виенския конгресъ (1814 г.) следъ победата на Наполеона при Лайпцигъ. Задачата на Свещения съюзъ бѣше антиревизионистична,

 

222

 

 

да се изразимъ на съвремененъ политически езикъ. Свещениятъ съюзъ отрече националния принцииъ и поробенитѣ земи смѣтна за „географски понятия", както бѣ ги нарекълъ знаменитиятъ канцлеръ.

 

Днесъ се готви свещенъ съюзъ на Балканитѣ, задачата на който е да окове България въ сегашнитѣ граници, както на времето европейската реакция окова Франция на революцията и Франция на великия Наполеонъ. Днесъ Франция е въ ролята на Австрия и г. Полъ Бонкуръ заема мѣстото на Метерниха. Ако станѣше отъ гроба голѣмиятъ и ловъкъ французки дипломатъ Талейранъ, който представляваше на Виенския конгресъ Франция, би се съгласилъ съ гореказаното.

 

На Балканитѣ ще си оспорватъ ролята на Метерниха Тевфикъ Ружди бей, турски министъръ на външнитѣ работи, и г. Максимосъ, гръцки министъръ. Нѣма съмнение, че тѣ и двамата бледнѣятъ предъ блѣскавитѣ дарби на г. Титулеску.

 

За насъ, славянитѣ отъ южна Европа голѣмиятъ въпросъ е дали и Бѣлградъ ще се присъедини къмъ свещения съюзъ на Балканитѣ, въ който искатъ да се наредятъ и извънбалкански и полубалкански държави.

 

Днесъ южнитѣ славяни сѫ на кръстопѫть. Отъ Бѣлградъ ще зависи, кой пѫть ще взематъ тѣ, защото едно сѫ приказкитѣ, а друго дѣлата. Ние ще сѫдимъ по фактитѣ, не по декламациитѣ.

 

Възможно е България да преживѣе още едно разочарование. Историята, обаче, ни показва, че нито Свещениятъ съюзъ на Метерниха бѣше вѣченъ, нито балканскиятъ пактъ безъ България ще е дълготраенъ.

 

(в. „Зора" — София,

20 януарий 1934 г., бр. 4364)

 

223

 

 

 

ДЕМОКРАЦИЯ И СИЛНА ВЛАСТЬ

(По случай Освобождението)

 

Българската демокрация не е рожба на Търновската конституиия. Българската демокрация е много по-стара: тя е рожба на църковнитѣ борби и нашето възраждане. И въ турско време българскитѣ религиозни общини се самоуправляваха. Общинаритѣ бѣха избирани отъ народа. Църковно-народниятъ съборъ въ Цариградъ бѣ отъ първенци изпратени и избирани отъ всички български земи. Вѣрно е едно, че въ онова време главна роля сѫ играели градоветѣ, еснафътъ, но това не отнема нищо отъ демократичния характеръ на българското възраждане. Затова смѣло може да се каже, че българскага демокрация не е копие, както конституцията, а е самобитна.

 

И западната демокрация се е родила презъ религиознитѣ движения противъ папството и католицизма. Английскитѣ пуритани, родоначалници на английското народовластие, се откърмиха въ борба срещу единоспасителната католишка църква, олицетворявана отъ папата. Сѫщото е и съ нашия народъ: и той се създаде и национално се оформи въ борбата срещу гръцката патриаршия. Схизмата циментира българската народность и роди българската демокрация. Това е исторически фактъ, който предшествува освобождението на България и Търновската конституция.

 

Разбира се, нашата демокрация, нейнитѣ първи стѫпки нѣматъ нищо общо съ днешната демагогия, която е рожба на новото време, на мрака и невежеството. Демагогията е културна реакция, мракобесие. А нашето възраждане, кърмачка на демокрацията, е поривъ и устремъ къмъ просвѣта, къмъ наука, къмъ всестранно знание, не къмъ еднокнижие.

 

224

 

 

Българското възраждане създаде голѣмитѣ водители на българския народъ, които изградиха не само българската църква и иросвѣта, а и българската държава.

 

Никой въ България не бива да се откѫсва отъ коренитѣ, върху които порастнаха нашата народность и държавность, отъ Възраждането. Това ще бѫде фатална грѣшка, въ противоречие съ нашата най-нова история.

 

Съвсемъ другъ, обаче, е въпросътъ за силната власть. Създательтъ на английската демокрация Кромвелъ е създалъ и Великобритания. Кромвелъ, тоя пуританинъ, родоначалникъ не само на английската демокрация, а и на демокрацията въ Съединенитѣ щати, е синтезиралъ дветѣ нагледъ противоположни доктрини демокрация и силна власть. Кромвелъ въ едната рѫка е държалъ Библията и неписаната конституция на Англия, а въ другата сопата.

 

Не търсете нови модели, дейностьта на които е несъвмѣстима съ българския духъ и трайностьта на които не е провѣрена отъ историята. Не посѣгайте върху коренитѣ на третото българско царство — тѣ сѫ източникъ на сила и мощь. Въ сѫщото време, обаче, изкоренете плѣвелитѣ на българската демокрация, както ги изкоренявате отъ нивитѣ си.

 

(в. „Зора" — София,

4 мартъ 1934 г., бр. 4400)

 

 

 

ДЕМОКРАЦИЯТА НЕ ИЗКЛЮЧВА СИЛНАТА ВЛАСТЬ

 

Че дветѣ понятия демокрация и силна власть сѫ несъвмѣстими едно съ друго, не е вѣрно. Живо опровержение на тая заблуда сѫ Северо-американскитѣ щати, дето въ рѫцетѣ на председателя на републиката е съсрѣдоточена

 

225

 

 

могѫща власть. Сенатътъ и камарата тамъ само контролиратъ, а управлява председательтъ на републиката чрезъ държавнитѣ секретари. Днесъ председательтъ Рузвелтъ е съсрѣдоточилъ въ своитѣ рѫце власть не много по-малка отъ тая на Хитлера или Мусолини, напримѣръ. Председателската власть въ Щатитѣ е огромна не само сега, при изключителнитѣ обстоятелства, при които се управлява презокеанската ренублика, тя е необятна и въ нормално време и е много по-широка отъ властьта на конституционнитѣ монарси; тя граничи съ властьта на диктаторитѣ. Разбира се, че председательтъ на могѫщата презокеанска република се избира, но следъ като се избере, той става всемогѫщъ и законодателнитѣ тѣла главно контролиратъ изпълнителната власть, която се упражнява не само отъ негово име, а и подъ негово въздействие.

 

У насъ, въ България Народното събрание не само контролира и законодателсгвува, а и управлява, особено презъ послевоенния периодъ. Затова правителството е заставено постоянно да угажда на своето мнозинство, а мнозинството да се надпреварва съ опозицията въ демагогия. Очитѣ на всички сѫ обърнати къмъ избирателя, който понѣкога очаква чудеса, каквито не може да му даде никоя земна власть.

 

Думата на избирателя трѣбва да тежи, да е решаваща само презъ изборния периодъ. Демокрацията е въ всеобщото изборно право, а не въ непрекѫснатото демагогствуване. Следъ като се свършатъ законодателнитѣ избори, обаче, народното представителство трѣбва да се освободи отъ постоянния натискъ на избирателя, а правителството трѣбва да се остави да управлява подъ контролата на Народното събрание, което отъ своя страна сѫщо да се откаже отъ амбицията да управлява. По инициативага на правителството Народното събрание ще законодателствува и контролира, а изпълнителната власть ще

 

226

 

 

прилага даденитѣ ѝ закони и свободно ще управлява, безъ да държи смѣтка за демагогията, която веднажъ за винаги трѣбва да бѫде обуздана, когато се проявява било въ Народното събрание, било всрѣдъ самия народъ, като го трови ежедневно.

 

(в. „Зора" — София,

21 мартъ 1934 г., бр. 4413)

 

 

 

МИНИСТЪРЪ-ПРЕДСЕДАТЕЛСКАТА ВЛАСТЬ

 

Ако въ България нѣмаме причина конституцията, както Търновската конституция ние може да имаме кабинетно управление. А кабинетното управление се е създало заради силнага власть: м-ръ-председательтъ съсрѣдоточава въ свои рѫце много нѣщо. Отъ негово име се провежда общата политика на държавата, той обединява политиката на отдѣлнитѣ министри, които избира пакъ той.

 

Министъръ-председателската власть е силна власть. Ако тя не се упражнява въ пълния ѝ обемъ у насъ, не конституцията е виновна, отговорностьта е главно на лицата, които сѫ облѣчени въ нея, вината е въ нашата партийна система, въ Народното събрание, което не се ограничава само да контролира управлението, а и се стреми да управлява. Тукъ именно е слабото мѣсто. Създадената особено презъ последнитѣ години практика е, която разслабва властьта.

 

Министерскиятъ съветъ, напр., е раздѣленъ по партии, министерствата сѫ нѣщо като феодални управления не по области, а по ресори. Въ партийнитѣ министерства сѫ се настанили партизани, които повече се грижатъ за партията, отколкото за държавата. България е раздѣлена на партийни периметри, на феодални владения, само че по

 

227

 

 

ведомства и по партии. На това именно се дължи разслабването на властьта: нѣма една централна воля, министъръ-председателската власть е полупарализирана.

 

Нека се засили министъръ-председателската власть, нѣщо, което не е въ противоречие съ конституцията. Да се даде на министъръ-председателя, напр., възможность да смѣнява даденъ министъръ, безъ да подава оставката на цѣлия кабинетъ. Нека се даде възможность — защото правото той го има — безпрепятствено да обединява, уеднаквява и олицетворява цѣлата политика на правителството. Нека той стане не пръвъ между равни, а истински пръвъ. Нека българскиятъ министъръ-председатель има ония права, които сѫ дадени на най-конституционния министъръ-председатель — английския пръвъ министъръ — и въпросътъ за силната власть въ България е разрешенъ.

 

Ако за цельта е наистина необходимо да се освободятъ министритѣ отъ солидарната отговорность и да остане единичната отговорность, нека стане и това.

 

(в. „Зора" — София,

22 мартъ 1934 г., бр. 4414)

 

 

 

ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ И МИНИСТЕРСКАТА КРИЗА [*]

 

Партиитѣ сѫ страшно изложени. Тѣ сѫ критикувани и отричани безмилостно. Вънъ отъ партиитѣ има едно обществено мнение, което следи и сѫди строго. Може понѣкога това обществено мнение да е несправедливо. Най-често, обаче, критикитѣ му сѫ основателни. Сѫщественото е, че общественото мнение винаги се счита и чувствува,

 

 

*. Писана въ надвечерието на промѣната отъ 19 май 1934 г.

 

228

 

 

ако така може да се каже, право и справеливо. То не само сѫди, а и отсѫжда.

 

Партиитѣ не държатъ много смѣтка за това обществено мнение, освенъ въ време на законодателни избори. Партиитѣ главно броятъ и преброяватъ гласоветѣ си въ Народното събрание и се осланятъ изключително на тѣхъ. А общественото мнение не е толкова безсилно, колкото си въобразяватъ партизанитѣ, които преброяватъ гласоветѣ си въ изборнитѣ институти. Съ общественото мнение вървятъ сили, които съвсемъ не сѫ за игнориране. Тѣ сѫ понѣкога по-силни и отъ партиитѣ, които се смѣтатъ сольта и смисъла на държавата. Затова партиитѣ тръбва да държатъ точна смѣтка не само за своитѣ гласове и манданти въ Народното събрание. Тѣ трѣбва живо да се интересуватъ отъ общественото мнение не само презъ време на избори, а и въ друго време, особено пъкъ, когато управлението е въ криза, както днесъ. Иначе понѣкога колата се прекатурва. Това да разбератъ партизанитѣ добре, преди да преброяватъ мандатитѣ и портфейлитѣ.

 

(в. „Зора” — София,

19 май 1934 г., бр. 4463)

 

 

 

ЕЗИКЪ И ПОЛИТИКА

Прага, юлий

 

Отъ Бѣлградъ на северъ и по треноветѣ, и по Дунава съ параходъ се чува нѣмски, почти само нѣмски. По срѣдното и горното му течение и равнината рѣдко ще чуете другъ езикъ, включително и нѣкои отъ славянскитѣ езици.

 

Макаръ политически и да сѫ омаломощени огнищата на нѣмската цивилизация, влиянието и господството на нѣмския езикъ и култура сѫ силни до брѣговетѣ на

 

229

 

 

Северно море. Въ срѣдна Европа нѣмската култура, търговия, индустрия е ударила своя неизгладимъ печатъ. Нѣмскиятъ езикъ е поразително жилавъ и, ако не е вече въ настѫпление, то въ никой случай не е и въ отстѫпление, въпрѣки отслабналата материална мощь на нѣмскитѣ народи. Езикътъ на Гьоте и днесъ служи за взаимно сношение помежду различнитѣ народи въ срѣдна Европа, помежду славяни, маджари, евреи и др.

 

Ако, обаче, нѣмскиятъ езикъ и култура сѫ нѣщо установено и вкоренено за народитѣ въ централна Европа, не така е и съ политическия стабилитетъ, който не само не е установенъ, а и несигуренъ, флотантенъ, дори миниранъ, както е въ Австрия. Политически нѣмскитѣ народи очевидно не сѫ намѣрили още своето вѫтрешно равновесие.

 

Свѣтовната война и последствията отъ нея, особено за дветѣ монархии Австро-Унгария и Германия, разрушиха почти всички устои, съ изключение на езика и културата, разбира се, безъ да говоримъ за загубенитѣ територии и разпокѫсването на Австро-Унгарската монархия. Разстроиха се и стари стопански единици съ свѣтовни пристанища. Дойде като последствие и стопанската криза, която съвсемъ разруши политическото и стопанско равновесие. Това особено важи за териториитѣ на бившата Австро-Унгарска империя, които въ по-голѣмата си часть се обособиха въ отдѣлни държави.

 

Безъ съмнение, най-стабилизирана отъ новитѣ държави тукъ е Чехословакия, която намѣри своитѣ устои въ едно демократично управление и при единъ сравнително стопански просперитетъ. Понеже говоримъ за влиянието на нѣмския езикъ, справедливостьта налага да кажемъ, че това влияние въ сърдцето на тая славянска държава вече малко се чувствува: въ Прага днесъ рѣдко се чува нѣмскиятъ езикъ. Обаче, по периферията, дето живѣятъ

 

230

 

 

надъ три милиона нѣмци, пакъ нѣмскиятъ езикъ и култура господствуватъ. Тукъ и общинскитѣ учреждения сѫ въ рѫцетѣ на нѣмцитѣ.

 

Въ всѣки случай, Чехословашко е не само единъ славянски културенъ оазисъ, а и единъ политически оазисъ съ своитѣ демократически институции.

 

Най-зле отъ новитѣ държави въ централна Европа, безъ съмнение, е Австрия съ своята огромна столица Виена, която се е развила при империята, а сега е столица на една малка държава. Затова днесъ Виена е изгубила много, особено въ стопанско отношение, а на мѣстото му се издига Прага, който отъ войната насамъ се е почти удвоилъ и отъ провинциаленъ градъ се е превърналъ въ столица на Чехословашко. Несъразмѣрностьта между населението въ Виена и населението на малка Австрия е една беда за тая нова държава, която не може да изхрани огромния градъ. Покрай другото, и тукъ лежи една отъ причинитѣ за нестабилното положение въ Австрия.

 

(в. „Зора" — София,

30 юлий 1934 г., бр. 4523)

 

 

 

ПО РЕДОВНИТѢ ПѪТИЩА

 

Приръстътъ на населението въ Турция е бавенъ: раждаемостьта е по-слаба, а смъртностьта по-голѣма, отколкото другаде. Това се отнася до турското население, разбира се, както въ републиката, така и вънъ отъ нея.

 

Тоя фактъ безпокои миого рѫководителитѣ на нова Турция. Смѣлитѣ реформатори, които въ яда си изхвърлятъ дори и потуритѣ, мѫчно и бавно могатъ да се борятъ съ това зло — бавното нарастване на турското население. Обществената хигиена може да понамали смъртностьта, но не и да увеличи раждаемостьта.

 

231

 

 

А голѣмитѣ реформатори на нова Турция сѫ и съ голѣми, извънредни амбиции. Тѣ се домогватъ да създадатъ една могѫща република на оная територия, която е видѣла мощни империи въ течение на вѣковетѣ.

 

За това, обаче, на нова Турция не достига население, разбира се, турско, защото нетурското бѣ изгонено. Сподвижницитѣ на г. Кемалъ Ататюркъ сѫ решили къмъ петдесетата година на тоя вѣкъ да качатъ населението на републиката къмъ петдесеть милиона, т. е. да го увеличатъ три пѫти. За жалость, възможноститѣ на населението въ Турция сѫ ограничени. Затова мѣродавнитѣ фактори сѫ решили да привличатъ турско население отъ други страни, включително и отъ България. За тая цель се води не само една политика на разселване и размѣна на населения, а и една широка пропаганда, включително и у насъ, особено въ пограничнитѣ помашки селища. На тоя фактъ именно се дължатъ периодическитѣ бѣгства на помаци изъ Родопитѣ. На тоя фактъ се дължатъ и нещастията като това, което се случи преди една седмица близо до гръцко-българската граница.

 

България никому не прѣчи да се изселва отъ нейната територия, но за това има редовни пѫтиша. Пограничнитѣ стражи въ цѣлъ свѣтъ знаятъ само едно — да стрелятъ противъ тия, които особено нощно време минаватъ нелегално, безъ паспорти границата. Това сѫ и направили нашитѣ граничари при последното преминаване на помацитѣ.

 

Ние съжаляваме за нашитѣ съграждани-мохамедани, които напускатъ нашата държава. Особено съжаляваме за помацитѣ, които сѫ кръвь и плъть отъ нашето тѣло и които говорятъ най-чистия български езикъ. Тѣ сѫ чужди особено на лаическа Турция, която е „имансъзъ". Щомъ нѣкои помаци искатъ да се изселватъ, най-сетне, никой нѣма да имъ прѣчи; обаче, нека емисаритѣ на нова Турция ги научатъ да се изселватъ по редовнитѣ пѫтища,

 

232

 

 

чрезъ паспорти. Така ще се избѣгватъ нещастия и конфликти като завчерашния.

 

(в. „Зора" — София,

8 декемврий 1934 г., бр. 4634)

 

 

 

ВЗАИМНО ДЕЙСТВИЕ

 

Режимътъ, подъ който България живѣе, какъвто и да е той, не може и не бива да е по-малко симпатиченъ за българскитѣ граждани отъ режимитѣ на нашитѣ съседи, особено отъ оня въ Югославия.

 

България, която е свързана съ тѣхъ, съседитѣ, като скачени сѫдове, не може сама да даде това преимущество, което ще играе ролята на магнитна сила. Тя сама би се отслабила и ще изгуби важни позиции, национални и политически. Режимътъ у насъ не трѣбва и не бива да се отличава сѫществено отъ режимитѣ у нашитѣ съседи, защото България, както се каза, не е Робинзоновия островъ, усамотена и изолирана: политическитѣ течения между насъ и съседитѣ ще се преливатъ, както се прелива течностьта въ скаченитѣ сѫдове.

 

Режимътъ у насъ не бива сѫществено да се отклонява отъ режимитѣ у нашитѣ съседи и по друго едно външно съображение. По силата на факта, че не сме сами на Балканския полуостровъ, всѣко радикално отклонение отъ режимитѣ у нашитѣ съседи ще се смѣтне неудобно за тѣхъ. Ние и безъ това отъ дълго сме таксувани като смутители на реда: въпрѣки теориитѣ за суверенитета на държавитѣ, ние може пакъ да бѫдемъ третирани като размирници.

 

При това, почти всички наши съседи правиха достатъчно експерименти у себе си, за да се нервиратъ и негодуватъ народитѣ имъ при нови опити около тѣхъ. Сѫщо

 

233

 

 

нека не се забравя и лафонтеновата басия за вълка и агнето, което мѫтило волата.

 

(в. „Зора” — София,

5 февруарий 1935 г., бр. 4679)

 

 

 

РОЛЯТА НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ АВАНТЮРИСТЪ

 

И други пѫть сме писали, че България не е Робинзоновия островъ, нито е необитна държава като Русия, нито има островното положение на Великобритания и Италия, нито безбройнитѣ възможности на Франция, нито човѣшкия и технически материалъ на Германия. България е малка държава разположена на пѫтя между Европа и Азия по суша. Географското мѣсто на България е съ голѣми преимущества, но и съ голѣми недостатъци: тя преди всичко е уязвима. Събужда и много апетити.

 

За политическия авантюристъ сѫщественото е да задоволява своята властолюбива натура — идеитѣ му служатъ само като пауновитѣ пера за украшение и иримамка, а хората за камъкъ, отъ който леко се възсѣда коня.

 

При географското положение, което има България, и при апетититѣ, които събужда тя днесъ, не бива да се допуска нищо, което отдалечава народа отъ управлението, което разслабва самосъхранението.

 

А политическитѣ авантюристи сѫ, които най-страшно раздѣлятъ народа, разслабватъ сцеплението и правятъ лесна плячката. Политическитѣ авантюристи сѫ, които усилватъ и апетититѣ у близки и далечни. Тамъ, дето се знае, че има сцепление, тамъ нѣма мѣсто за авантюри, тамъ нѣма мѣсто и за чужди апетити. Авантюриститѣ сѫ неволни сътрудници на хищницитѣ; тѣ имъ изострюватъ апетититѣ и имъ подготовляватъ плячката.

 

(в. „Зора" — София,

6 юлий 1935 г., бр. 4805)

 

234

 

 

 

СЛАБИЯТЪ ИЗКУШАВА

 

Географското мѣстоположение на България, която е предъ вратитѣ на Азия, е твърде ценно. Знаемъ какви бѣха усилията на Германия презъ свѣтовната война да си осигури пѫтя Берлинъ—Багдатъ, който минава презъ нашитѣ земи. А не само Германия се интересува отъ Азия. Отъ друга страиа, България е предъ Проливитѣ, отдето минава морскиятъ пѫть отъ затвореното Черно море, което мие нашата източна граница, за топлитѣ морета и океани. И днесъ въпросътъ за режима на Проливитѣ е остъръ, палящъ. Турция, подържана отъ Русия, иска да ги укрепи, а други не даватъ, позовавайки се на договора за миръ, който създаде демилитаризираната зона по двата имъ брѣга. Англия, която държи най-силната флота, държи Проливитѣ да не се укрепватъ, за да респектира съседнитѣ имъ държави. Източниятъ въпросъ, осьта на който бѣха Проливитѣ, и днесъ е животрептущъ и наситенъ съ избухливи събития, които може да се разиграятъ въ близко бѫдеще. Вънъ отъ всичко това, България е на пѫть и за Бѣло море, отъ северъ на югъ; тя е по линията на най-слабата съпротива.

 

Мѣстото, което заема България, ѝ създава едно твърде деликатно положение: налага ѝ яка държавна органнзация и национално сцепление.

 

Държавната организация се крепи главно върху държавнитѣ служители, въорѫжени и невъорѫжени, и на второ мѣсто, върху самия народъ. За да е здрава държавната организация, първото условие е да има иерархия и подчинение всрѣдъ нейнитѣ служители, както и да се изключи всѣко външно влияние прѣко.

 

А национално сцепление се създава и крепи, като се задоволяватъ нуждитѣ колкото е възможно на отдѣлнитѣ лица и категории и като се зачита народътъ.

 

235

 

 

Когато не се съблюдаватъ тия правила, когато нѣма на лице една здрава държавна организация, когато нѣма национално сцепление, тогава се събуждатъ апетити отъ вънъ. Апетититѣ сѫ особено опасни, когато географското положение е като това на България, която е на голѣми кръстопѫтища. Слабата държава изкушава силнитѣ.

 

(в. „Зора" — София,

7 юлий 1935 г., бр. 4806)

 

 

 

ОПАСНОСТИТѢ ВЪ ЕВРОПА

 

Очевидно е, че Италия върви къмъ война въ Източна Африка. А това безспорно ще се отрази въ Европа. Съотношението на силитѣ на нашия континентъ бързо се мѣни, особено откакъ Германия започна открито да се въорѫжава. Сега вниманието на Италия се отвлича отъ Австрия. По силата на нѣщата, тукъ ще се съсрѣдоточатъ наново погледитѣ на Германия. Франция ще бѫде принудена да засили още повече връзкитѣ си съ Съветитѣ, които сѫ въ тилъ на Германия. А Япония, която гледа и къмъ Сибиръ, и къмъ Абисиния, сѫщо ще има думата.

 

Но да не отиваме толкова далече. Въ сѫдбата на Австрия сѫ заинтересувани и държавитѣ отъ Малкото съглашение, които нѣма да стоятъ съ скръстени рѫце. Вънъ отъ това, турцитѣ сѫ въ съюзъ съ руситѣ и въ тѣсно приятелство съ румънитѣ.

 

Изобщо, ако Италия влѣзе въ война, въ която тя вече е нагазила, ще се разбърка Европа. Авторитетътъ на О. Н., и безъ това доста пострадалъ следъ напускането на Германия и Япония, ще бѫде понизенъ съвсемъ, ако не се предотврати войната между два негови члена, Италия и Абисиния.

 

При това положение всички държави, които сѫ погълнати

 

236

 

 

отъ желанието вѫтрешно да се реформиратъ, ще обърнатъ погледитѣ си навънъ, къмъ границитѣ си. Всички застрашени страни ще се стараятъ да прекратятъ вѫтрешнитѣ си раздори и спорнитѣ въпроси отъ вѫтрешенъ характеръ, за да се явятъ единни. Народното единство намалява външнитѣ апетити. Всичко, което разединява, ще мине на заденъ планъ и всичко, което обединява, ще бѫде изтикано напредъ на първа линия.

 

(в. „Зора" — София,

23 августъ 1935 г., бр. 4845)

 

 

 

ДЪРЖАВА БЕЗЪ ИНСТИТУЦИИ

 

Излишно е да се каже, че държавитѣ се крепятъ отъ институции. Държава безъ институции нѣма — тя бързо рухва.

 

И България има своитѣ институции. Благодарение на тѣхъ тя просѫществува (говоримъ за третото българско царство) повече отъ половина вѣкъ. И се развиваше бързо.

 

Триумвиратътъ Дамянъ Велчевъ — Кимонъ Георгиевъ — Каракулаковъ разнебити доста отъ тия държавни институции. И България увисна въ въздуха. Говоримъ за Министерския съветъ, задъ който стоеше близо десеть месеца триумвиратътъ и му налагаше своитѣ разбирания. Миналата година Дамянъ Велчевъ всѣка зарань ходѣше въ Министерския съветъ и киснѣше презъ цѣлия день тамъ, дето имаше и отдѣлна стая. Тукъ триумвиратътъ решаваше въпроситѣ и ги налагаше на Министерския съветъ.

 

По онова време триумвиратътъ се опита да засегне и прерогативитѣ на Държавния глава. Това фактическо положение се опитаха и да го оформятъ съ новата „конституция", като прехвърлятъ прерогативитѣ на Държавния глава върху проектирания Държавенъ съветъ. Предопредѣлениятъ

 

237

 

 

първосвещеникъ на Държавния съветъ бѣше професионалниятъ превратаджия Дамянъ Велчевъ.

 

И третиятъ стълбъ на държавата, българското правосѫдие, и то бѣше обърнато съ главата надолу.

 

Какво ставаше съ отдѣлнитѣ министерства се знае. Триумвиратътъ интернираше български граждани, безъ за това да знае министрътъ на вѫтрешнитѣ работи.

 

Динамизмътъ на министра на финанситѣ обърна всичко съ краката нагоре. Паметни ще останатъ безогледнитѣ и непроучени мононоли, които валѣха като дъждъ.

 

Страстьта къмъ преврати тикаше Дамянъ Велчевь да осквернява и светая светихъ на държавата. Излишно е да се настоява много върху тоя пунктъ.

 

Триумвиратътъ не само разнебити най-важнитѣ държавни инстигуции, а се опита и да ги унищожи, като ги замѣсти съ безграничнитѣ амбиции на Дамянъ Велчевци.

 

Новопроектираниятъ държавенъ превратъ, който бѣ осуетенъ, е ималъ за задача да погребе окончателно най-важнитѣ държавни институции и да ги замѣни съ личноститѣ отъ триумвирата и съ нѣкои други мѫже, които блестятъ съ своето скудоумие и жажда за мъсть.

 

А държава безъ институции е дърво безъ коренъ.

 

(в. „Зора” — София,

8 октомврий 1935 г., бр. 4884)

 

 

 

МОНАРХИЧЕСКАТА ТРАДИЦИЯ ВЪ ГЪРЦИЯ

 

Всрѣдъ елинския свѣть монархическитѣ традиции бѣха извънредно силни нѣкога. То бѣше до неотдавна, до преди четвърть вѣкъ, до войнитѣ. Не древногръцкитѣ, а византийскитѣ традиции господствуваха и въ Гърция, и вънъ отъ нея всрѣдъ елинския свѣтъ, съ изключение на островитѣ. Гъркътъ се прекланяше при произнасянето

 

238

 

 

на думата василевсъ, който въ фантазията му се окрѫжаваше съ слава и величие. Впрочемъ, то мина и у южнитѣ славяни, българи и сърби, и особено у руситѣ, пакъ отъ Византия. Ние имахме случай да констатираме колко дълбока е тая традиция и у насъ.

 

Борбата на Венизелосъ срещу покойния краль Константинъ, който наследи трагично загиналия въ Солунъ свой баща, разклати византийската традиция у гърцитѣ. Нека не се забравя, че г. Венизелосъ дойде въ Гърция отъ островъ Критъ, дето и днесъ републиканството едва ли е много отслабнало. Въ гръцкитѣ острови изобщо по-живи сѫ не само древнитѣ традиции, а и политическитѣ влияния, които сѫ господствували въ земитѣ на Срѣдиземното море, дето републиканскитѣ идеи никога не сѫ изчезвали. Въ борбитѣ си срещу краль Константина г. Венизелосъ използува особено островитянитѣ.

 

Презъ свѣтовната война г. Венизелосъ основа гръцката република не въ Атина, а въ Солунъ. Венизелосъ отъ Солунъ наложи републиката и въ Атина. Гръцката катастрофа въ Мала-Азия, на Сакария дойде въ помощь на именития критянинъ.

 

Завчерашниятъ плебисцитъ въ Гърция, обаче, показа, колко сѫ живи византийскитѣ традиции тамъ. Съкрушителниятъ успѣхъ на монархиститѣ — успѣхъ, който не може да се обясни само съ насилия — ни убеждава, че мѫчно се изкореняватъ вкоренени отъ вѣкове традиции. Не може да се отрече, обаче, че и пролѣтната авантюра на венизелиститѣ по Струма допринесе много за съживяването на монархистичнитѣ традиции у нашата южна съседка. Това се вижда и отъ резултата на завчерашния плебисцитъ, съ който се реставрира монархията въ Гърция.

 

(в. „Зора" — София,

6 ноемврий 1935 г., бр. 4908)

 

239

 

 

 

ПРЪСТЪ ВЪРХУ РАНАТА

 

Речьта на военния минисгъръ генералъ Луковъ, дадена на това мѣсто вчера, е държана предъ офицеритѣ отъ столичния гарнизонъ, е речь не само на единъ военачалникъ, а и на единъ държавникъ.

 

Днесъ, когато всички държави, особено въ Европа, ама абсолютно до една, се въорѫжаватъ презглава и затѣгатъ войската си, у насъ, подъ влияние на свѣтовния пацифизъмъ, който за другитѣ е само артикулъ за износъ, се създадоха особени настроения. На тия настроения не останаха чужди и срѣди, предназначениего на които е съвсемъ друго... Разбира се, за тия настроения допринесоха и други фактори, за които не му е тукъ мѣстото да говоримъ. И България едва ли не бѣ дошла до положението да не може да брани своитѣ граници.

 

Отъ нашитѣ военачалници не само г. генералъ Луковъ съзрѣ тая опасность. Обаче, никой като него не тури тъй смѣло пръстъ върху голѣмата зинала рана. Речьта му държана въ столичния воененъ клубъ е едно ясно указание за това.

 

Военниятъ министъръ особено наблѣга въ речьта си върху самоусъвършенствуването на офицеритѣ, самоусъвършенствуване умствено и духовно. При съвременната наука и техника, следенето на които въ всѣка область отнема много време, малко своболно време остава на хората, които сѫ погълнати отъ своята професионална дейность.

 

Съ сѫщата енергия г. генералъ Луковъ настоява за другарството помежду офицеритѣ, за доблестьта, която е най-голѣмото качество на единъ воинъ, за искреностьта, която е самата доблесть.

 

Въ тая речь на военния м-ръ се преплитатъ качествата

 

240

 

 

на единъ полководецъ съ достоинствата на единъ държавникъ.

 

(в. „Зора" — София,

29 ноемврий 1935 г., бр. 4928)

 

 

 

ГЕНЕРАЛЪ КОНСТАНТИНОСЪ КОНДИЛИСЪ

 

Видѣхъ го на единъ приемъ въ нашата легация въ Атина. Широкоплещъ, набитъ, почти кѫсъ, съ ниска шия, генералъ Кондилисъ, очевидно, бѣше пълнокръвенъ човѣкъ, значи, готова жертва за апоплексия.

 

Съ не голѣми черни, живи очи, отъ цѣлата му фигура дишаше бодрость и енергия. Гласътъ му, гърлестъ басъ, бѣше повелителенъ.

 

Стѫпката му твърда и решителна. Походката му издаваше бившия андартинъ, който съ чета е кръстосвалъ днешна гръцка Македония, да я пази за Гърция отъ българския националенъ устремъ по онова време.

 

Безъ съмнение, лица като него и отъ тритѣ нации гърци, сърби и българи бѣха предвестници на междусъюзнишката война отъ 1913 г. десеть години преди обявяването ѝ. Още тогава границата между гърци и сърби бѣше теглена въ Македония отъ четитѣ.

 

Когато видѣхъ генералъ Кондилисъ въ нашата легация, той бѣше въ срѣдата на своята кариера. Той и тогава бѣше вече воененъ министъръ. Той се сочеше отъ всички като утрешенъ диктаторъ на Гърция, макаръ че по онова време атинското общество съвсемъ нѣмаше вкусъ къмъ диктатуритѣ.

 

Г-нъ Кондилисъ тогава бѣше републиканецъ и кандидатъ за републикански диктаторъ и то противъ монархиститѣ.

 

Обаче, течението въ Гърция въ полза на монархията

 

241

 

 

се засилваше и темпераментниятъ генералъ Кондилисъ се преобрази отъ републиканецъ въ яростенъ монархистъ. Той потуши и републиканското движение въ източна Македония, като прогони генералъ Каменосъ съ щаба му на наша територия. Той се провъзгласи за вицекраль и докара краля въ Атина.

 

Следъ като либералитѣ (венизелиститѣ отъ разнитѣ крила) признаха монархията, монархистичното движение изгуби отъ своята важность. Изгуби и самиятъ Кондилисъ. Държавнитѣ глави мѫчно понасятъ диктаторитѣ. Изключение не направи и гръцкиятъ краль. Генералъ Кондилисъ не можа да понесе това.

 

(в. „Зора" — София,

1 февруарий 1936 г., бр. 4978)

 

 

 

КАКЪ СЕ ВЗЕМА ТРАЙНА ВЛАСТЬ

 

Старанието да се държи войската далече отъ политиката е всеобщо. Изключение не правятъ и държавитѣ, които иматъ оторитаренъ режимъ и еднопартийна система. Да вземемъ, папр., Германия: тамъ райхсверътъ не зависи отъ националъ-социалистическата партия, нито обратното; германската армия е нѣщо отдѣлно. При това, националъ-социалиститѣ не дойдоха на власть чрезъ армията.

 

И въ Италия г. Мусолини не дойде на власть чрезъ войската. Той си създаде фашистка милиция, както и Хитлеръ щурмови отряди за партийни цели. Февзи паша държи турската армия далече отъ партията, която сама управлява Турция. И червената армия отъ день на день става по-независима отъ комунистическата партия. Тя се е посветила вече изключително на отбраната на съветскитѣ граници.

 

242

 

 

Въ всички тия страни имаше предвидливостьта да не правятъ революции и преврати чрезъ войската си. Тамъ си създадоха народни движения, чрезъ които дойдоха на власть. Политически зрѣлитѣ знаятъ, че силата, която докарва на власть, тя прави и зависими отъ себе си властодръжцитѣ. Така е било отъ вѣкове. Нека не се казва, следъ като се използува една сила за идване на власть, после тя да си отиде. Тя лесно нѣма да си отиде. Затова зрѣлитѣ народи не правятъ революции чрезъ войската си, а дейцитѣ създаватъ народни течения.

 

Ние говоримъ тукъ за възтържествуването на оторитарнитѣ режими. Що се отнася, обаче, до парламентарнитѣ режими, съ тѣхъ се идва на власть безъ сътресения, чрезъ изборни бюлетини.

 

(в. „Зора” — София,

3 мартъ 1936 год., бр. 5004)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]