Изминатъ пѫть. 1906-1936

Данаилъ В. Крапчевъ

ДѢЛЪ II

(Спомени, разказки отъ войнитѣ, описания, характеристики и пр.)

 

  1. Даме Груевъ. Споменъ  (в. „Илинденъ" — София, 15 декемврий 1907)
  2. Характеристика (Даме Груевъ)  (  „  , 29 декемврий 1907)
  3. Героятъ на Църна (Григоръ Кюркчиевъ)  (в. „Прѣпорецъ" — София, 5 мартъ 1916)
  4. „Отстѫпателниятъ маневъръ" на французитѣ (с. Богданци на фронта)  (в. „Военни известия"— София, 21 и 22 априлъ 1916)
  5. Отъ Бѣласица  (в. „Прѣпорецъ, 19 юлий 1916)
  6. Тетовско  (  „  , 25 и 26 юлий 1916)
  7. Залѣзъ слънце (Бѣласица)   (  „  , 27 юлий 1916)
  8. Орлови гнезда (Крушово)  (  „  , 2 августъ 1916)
  9. Първиятъ урокъ  (  „  , 20 септемврий 1916)
10. Италиянцитѣ подъ Бѣласица  (  „  , 27 септемврий 1916)
11. Нашиятъ юженъ фронтъ  (  „  , 12 май 1917)
12. Впечатления отъ Добруджа  (в. „Военни известия", 24 юлий 1917)
13. Гората Салца (Северенъ фронтъ, августъ)  (в. „Военни известия”, 11 августъ 1917)
14. Предъ делтата (Кабадагъ, 3 октомврий)  (в. „Добруджа" — София, 3 октомврий 1917)
15. Единъ символъ (Отъ Бѣласица)  (в. „Прѣпорецъ", 27 августъ 1918)
16. Михаилъ Такевъ  (в. „Зора" — София, 28 януарий 1920)
17. Марко Балабановъ  (  „  , 18 юний 1921)
18. Краль Петъръ  (  „  , 19 августъ 1921)
19. Човѣшката личность  (  „  ,  10 юний и 5 септемврий 1921)
20. Иванъ Вазовъ
21. Малко психология  (в. „Зора", 19 декемврий 1921)
22. Методи Кусевичъ  (  „  , 4 ноемврий 1922)
23. Илюзията на властолюбеца  (  „  , 25 януарий 1923)
24. Къмъ Елъ-Тепе (Върхъть на буритѣ)  (  „  , 2 и 3 септемврий 1923)
25. Монастирътъ „Свети Наумъ"  (  „  , 3 ноемврий 1923)
26. Държавникъ съ звезда  (  „  , 12 декемврий 1926)
27. Патриархътъ на българската литература (Любенъ Каравеловъ)  (  „  , 19 августъ 1929)
28. Единъ подвигъ (Мавзолей-паметникъ при Гюешево)  (  „  , 21 юлий 1930)
29. Спомени за Пѣйо Яворовъ  (  „  , 4 ноемврий 1934)
30. Нашиятъ пророкъ Йеремия (По случай двайсетгодишнината отъ смъртьта на екзархъ Йосифъ)  (  „  , 30 юний 1935)

 

 

ДАМЕ ГРУЕВЪ

СПОМЕНЪ

 

Даме ще бѫде заточенъ — тая мълва се носѣше отдавна. Кога ? — Не можеше никой да каже положително.

 

Неговитѣ солунски другарн бѣха вече въ Подрумската крепость. Само той оставаше въ Македония отъ старитѣ видни легални дейци и отъ битолския затворъ рѫководѣше фактически организацията въ цѣлия окрѫгъ. Отъ всички крайнини на вилаета хора на Организацията дохождаха да се съветватъ съ него. Той всички упѫтваше, сломенитѣ духомъ окуражаваше, буйнитѣ укротяваше.

 

Следейки за всичко, турското правителство, естествено, имаше важенъ мотивъ да отстрани отъ Македония Дамета, да убие окончателно поне духомъ тоя опасенъ човѣкъ за мира въ страната.

 

Въ сѫщото време Дамевитѣ другари кроеха разни планове, какъ да го освободятъ. Говорѣше се, че една чета начело съ Дѣлчева въ деня, когато Даме ще бѫде изпращанъ на заточение, щѣла да атакува при воденскитѣ тѣснини влака Битоля — Солунъ, за да отвлѣче своя другарь.

 

Обаче, въ Солунъ внезапно се разнесе слухътъ, че Даме е донесенъ въ Еди-куле, солунския затворъ, и наскоро ще бѫде изпратенъ на заточение при своитѣ легални другари.

 

Гарвановъ веднага му изпрати пари.

 

На другия день слънцето силно печеше. Още отъ зори ние обикаляхме солунското пристанище. Около обѣдъ се зададе цѣла тълпа отъ арестанти обиколени съ дебелъ кордонъ войска. Ние се устремихме къмъ ескортиранитѣ затворници и останахме поразени отъ гледката: тѣ бѣха всички криминални престѫпници съ белези на уроди. Помежду имъ имаше и турски бабаити. Тѣ се познаваха по гордитѣ стѫпки и надменни погледи.

 

247

 

 

Най-сетне на края ето и Дамета, придруженъ отъ специаленъ полицейски още отъ Битоля. Спокоенъ, Даме върви съ твърди, самоувѣрени крачки. Съ тънка иронична усмивка той прикрива безграничната тѫга по роденъ край. Той е пъленъ господарь надъ себе си. Той владѣе своитѣ чувства, изразътъ на лицето му не издава вѫтрешната болка. Той често подхвърля остроумни шеги, на които полицейскиятъ отговаря съ пресилена, злобна усмивка. Кордонътъ спира на кея. Нѣколко мауни се приближаватъ къмъ нея, за да отведатъ арестантитѣ на парахода. Даме едва тогава ме съгледа, свали каскета си да ме поздрави. После ми кимна съ глава, за да се приближа. И веднага се обърна къмъ полицейския съ цель да отвлѣче вниманието му. Когато се приближихъ, чухъ, че на своя събеседникъ разправяше нѣщо за солунскитѣ еврейки. Той, види се, бѣ узналъ слабостьта на своя съпѫтникъ. Но полицейскиятъ разбра играта, обърна се къмъ мене, изпсува ме и ме изпѫди.

 

Двама стражари захванаха да отключватъ отъ рѫцетѣ „белезицитѣ" на арестантитѣ и тѣ, така освободени, единъ по единъ влизаха въ маунитѣ. Най-сетне дойде редъ и на Дамета.

 

Тоя удивителенъ човѣкъ можеше да извика уважение къмъ себе си и у тия престѫпни, ломброзовски типове — тѣ всички съ почить му направиха мѣсто да седне. Маунитѣ потеглиха. Даме свали каскета си за последенъ пѫть и после се заприказва съ своитѣ случайни спѫтници, които представяха яръкъ контрастъ съ него, както по външнитѣ характерни черти, така и по вѫтрешния духовенъ миръ.

 

Даме съ широко чело, самоувѣренъ, ясенъ погледъ, строго правилни черти на лицето, иронично-добродушна усмивка, буйна черна брада, импонираше съ цѣлата си фигура, отъ която вѣеше нѣщо симпатично, мило, привлѣкателно.

 

248

 

 

А повечето отъ неговитѣ другари по неволя бѣха съ ясни физически недостатъци.

 

Може би, предчувствувайки, че нѣма да види още единъ пѫть родния край, Даме напускаше солунското пристанище съ дълбоко съзнание, че не е пропилялъ своя животъ. Но положително задъ видимото спокойствие и хладнокръвие на стоикъ, задъ тая привидна маска на примирилъ се съ положението си човѣкъ бушуваше бурята на прикования о скалата Прометей.

 

(в. „Илинденъ" — София,

15 декемврий 1907 г., бр. 6)

 

 

 

ХАРАКТЕРИСТИКА

 

Дѣлчевъ и Груевъ, дветѣ централни фигури въ македонското освободително движение, принадлежатъ вече на историята. Тѣ представляватъ любопитенъ контрастъ: въ нѣкои отношения тѣ сѫ два психологически типа, два полюса, два необходими спѫтника на всѣко революционно движение. Тѣ сѫ pendant единиятъ на другия.

 

Въ зрѣла възрасть, Груевъ не бѣ поклонникъ на строго опредѣленъ политически мирогледъ, той бѣ въ пълната смисъль на думата реалистъ въ политиката. Когато се касае за интереситѣ на Организацията, той има ярка рѫководна нишка — здравиятъ разумъ. Но рѣзко разграничена политическа система у него нѣма: неговиятъ любимъ методъ е да действува день за день, да претеглюва обстоятелствата при всѣки даденъ случай. Неговата дейность е насочена винаги къмъ безшумни, практични предприятия.

 

Той решава въпроситѣ, които се изпрѣчватъ предъ организацията, непосрѣдствено, по отдѣлно, като ги серира часть по часть, всѣкога излизайки не отъ нѣкаква политическа

 

249

 

 

схема, а отъ дневнитѣ интереси на самого население, отъ името и за благото на което той неуморно се борй цѣлъ животъ. Той бѣ човѣкъ на суровата, неприветна всѣкидневна работа, винаги предприемана съ огледъ къмъ конкретнитѣ условия на дадено време и мѣсто.

 

Дѣлчевъ, напротивъ, бѣ по-крайно настроень: той бѣше до известна степень идеалистъ въ политиката.

 

У Груевъ усѣтътъ за мѣрка, особено чувството за отговорность предъ историята бѣ силно.

 

Той разсѫждава така:

 

Населениего въ Македония изнемогва подъ турски гнетъ, и наложително трѣбва да търсимъ изходъ отъ това несносно положение. Понеже автономна Македония е най-леко осѫществима, нека възприемемъ автономното начало като лозунгъ, около който да групираме всички живи сили въ страната недоволни отъ днешния режимъ.

 

Той обича своя народъ, той е стражъ надъ интереситѣ на своята нация, но той не се стреми къмъ политическата хегемония на българския елементъ въ Македония.

 

Той би могълъ преди възстанието да откѫсне отъ патриаршията повечето гръкомански села въ Битолския окрѫгъ, но това не намира нито за целесъобразно, нито за негова работа: той е борецъ преди всичко за политическата свобода на своята страна.

 

Сърбия изглежда, че е наклонна да не прѣчи: щомъ е така, нека използуваме пасивното съчувствие на едноплеменното съ насъ кралство. Но пазете се, да не бѫдемъ изиграни отъ сръбскитѣ дипломати.

 

По-късно. Гърци и сърби ни притискатъ отъ две страни; тѣ ни прѣчатъ на непосрѣдствената дейность, като цепятъ населението, помагатъ на турцитѣ и, отъ друга страна, засѣгатъ нашето национално сѫществувание: нека прогонимъ на всѣка цена сръбскитѣ и гръцки банди.

 

250

 

 

Изумителенъ познавачъ на простата маса, особено на селската, той гледа, както и народътъ, преди всичко на полезната страна на всѣко начинание; той не иска да надмине току-що зародилото се обществено мнение. Населението въ Македония иска да се помиримъ съ върховиститѣ; подобно сближаване ще увеличи силитѣ ни, щомъ се съгласяватъ върховиститѣ да зачитатъ автономностьта на Организацията: нека преговаряме за общо действие съ тѣхъ.

 

Лѣвицата на Организацията кокетничи съ радикални идеи; ние всички преследваме една и сѫща цель съ нея: нека се кокетничи съ крайнитѣ идеи, само нека запазимъ непокѫтнато единството на Организацията.

 

Следъ като не успѣ фактически да запази цѣлостьта на Организацията, той пише въ едно писмо до г. Матова: „Съкрушенъ ще влѣза" вѫтре.

 

Нека издигнемъ надъ личнитѣ страсти, надъ амбициитѣ, надъ личнитѣ убеждения Отечеството, не отвлѣченото, абстрактно отечество, а емпиричното, осезателното, отечеството тукъ долу на земята — ето основната мисъль на Груева, около която се въртятъ последнитѣ години отъ неговия животъ.

 

Оценката на Груева не може да стане отъ становището на тоя или оня политически мирогледъ, а отъ непосрѣдственитѣ резултати на неговата дейность. Обаче, историческиятъ процесъ, който е тласкалъ Груева и, отъ друга страна, сѫщиятъ процесъ, тласканъ напредъ отъ самия Груевъ, е незавършенъ. Затова правилна оценка на тая крупна политическа личность за дълго нѣма да е възможна.

 

Винаги разсѫдливъ, съ гъвкавъ умъ, той не бѣ доктринеръ; на младини, може би, догматикъ, въ зрѣла възрасть той нѣмаше строго опредѣлено политическо кредо, той бѣше емпирикъ въ политиката. Неговитѣ възгледи

 

251

 

 

бѣха напълно обусловени отъ историческия моментъ и се измѣняха заедно съ политическата обстановка. Човѣкъ на положителната работа, той даваше винаги опредѣлени и колкото се може по-целесъобразни съвети, но неизлизайки отъ никакъвъ принципъ, а отъ конкретната действителность.

 

Но тоя човѣкъ, винаги готовъ за компромиси, когато се касае за интереситѣ на Организацията, бѣше неумолимъ къмъ себе си; сдѣлки съ съвестьта, когато се касае за неговитѣ нужди, му сѫ чужди. Въ едно писмо до г. Матова пише: „Да имахъ пари, щѣхъ да ида въ Варна за разтуха, но ето че не мога да направя и това". Той търси разтуха, защото е „отровенъ" (както се изразява самъ въ едно писмо) отъ раздоритѣ на Организацията.

 

Въ края на своя животъ, вледствие на тия раздори и реакцията вѫтре, той издава безпокоенъ духъ; той гледа бѫдещето въ мраченъ нюансъ: съмнението захваща силно да го разяжда. „Ще влѣза вѫтре съ всичкото си огорчение", — пише той на г. Матова.

 

„Утре се махвамъ отъ тукъ, — пише на покойния си другарь Гарванова отъ града X., — но много по-мраченъ, отколкото когато дойдохъ".

 

Ежбитѣ страшно го измѫчватъ: „Менъ ми бѣ съвестно да се вмѣсвамъ въ работитѣ на тукашния конгресъ, на и гнусно ми е да ви го описвамъ", — пише на Гарванова.

 

Мрачното настроение все повече се усилва: „Изгубването на вѣрата сломява и най-твърдата воля, а отъ тамъ сама по себе ослабва и енергията".

 

Но той не се отдава на резигнация, той продължава неуморно да работи. „Азъ се колебая дали да дойда на конгреса, — пише пакъ на покойния Гарвановъ, — понеже ми се иска да се предамъ на изпълнението на плана. Въ

 

252

 

 

него виждамъ по-голѣмъ смисълъ за работата, нежели въ празднословията на конгреса".

 

Той гледа „мрачна" перспектива, но не пада духомъ. Той мисли, че това е временно настроение. Той върви по предначертания пѫть. Надъ него тежи нѣкаква сурова, неумолима орисия. Нерадостни мисли за бѫдещето на неговата родина често го навестяватъ. Но той не се отчайва. Той върви напредъ. . . докато падна. Тукъ е потресающиятъ трагизъмъ презъ последната година на Дамевия животъ.

 

(в. „Илинденъ" — София,

29 декемврий 1907 г., бр. 9)

 

 

 

ГЕРОЯТЪ НА ЦЪРНА

 

Въ ожесточенитѣ и кръвопролитни боеве съ французитѣ по долното течение на рѣка Църна не е единъ героятъ. Тѣ сѫ много. Многото офицерски и войнишки гробове тукъ и въ Велесъ свидетелствуватъ за това.

 

Но по своето положение, което е отъ важно значение, за да се изтръгне победа; по своята непоколебима воля да се прогони врагътъ на всѣка цена — воля, която съ присѫтствието му срѣдъ подчииенитѣ я предава и на тѣхъ; по своята бодрость, енергия и темпераментъ не за старческитѣ му години; по своя куражъ и смѣлость, които граничатъ съ презрение къмъ смъртьта — единъ се издига надъ всички геройски паднали тукъ, по долното течение на Църна, и живи, които сѫщо сѫ се били съ себеотрицание. Той е полковникъ Григоръ Кюркчиевъ, бригаденъ командиръ на 2-ра бригада отъ 11-а п. Македонска дивизня, родомъ отъ гр. Прилепъ.

 

Въ лицето на полковникъ Кюркчиева имаме образецъ на пълно, идеално съчетание на войника съ командуващия.

 

253

 

 

Отличителната му черта е въ преценката на момента, на критическия моментъ, когато бригадирътъ става войникъ; когато той трѣбва и е длъженъ да се превърне на редникъ и съ своя личенъ примѣръ да зарази и се наложи повелително на подчиненитѣ си, на веригитѣ, които не бива и не може да се колебаятъ, които трѣбва да настѫпватъ. Командуващиятъ, споредъ дейстията на полковникъ Кюркчиевъ, трѣбва да държи нишкитѣ, да направлява боя отъ своя наблюдателенъ пунктъ до известно време, докато това е необходимо и възможно. А после, следъ като веригитѣ дойдатъ лице съ лице съ неприятеля, когато инстинктътъ за самосъхранение у подчиненитѣ заговори силно и властно, когато веригитѣ се колебаятъ да направятъ последната решителна крачка, за да изтръгнатъ победата, когато е вече невъзможно и да се командува, освенъ съ личенъ примѣръ, когато и подръжкитѣ се хвърлятъ срещу непрнятеля, тогава командуващиятъ трѣбва да хвърли, и полковникъ Кюркчиевъ безъ колебание е хвърлилъ последния резервъ, който има подъ рѫка — себе си.

 

Слиза отъ наблюдателния си пунктъ, срѣдъ шрапнели и куршуми стига залегналитѣ предъ врага вериги, насърдчава, наелектризирва ги съ библейската си речь, която го сближава толкова много съ вехтозаветнитѣ пророци, що сѫ служили и съ мечъ въ рѫка на Йехова и Израиля. После съ револверъ въ рѫка повлича ги следъ себе, налага своята воля и енергия, вдъхва смѣлость и безстрашие, и съ самообладание и куражъ съ мощната си дѣсница и насила изтръгва победата.

 

Но да видимъ полковникъ Кюркчиевъ въ действие. За това е необходимо да обрисуваме бѣгло обстановката, която заварва той на бойното поле.

 

Тамъ стига на 28 октомврий. Тукъ на позициитѣ заварва само единъ полкъ 53-и, който заедно съ неговия

 

254

 

 

3-и Македонски влиза въ бригадата му. Отъ три-четири дни неприятельтъ съ по-голѣми сили и артилерия нагъва 53-и полкъ, който се държи юнашки, но предъ численото надмощие и техническитѣ превъзходства на французитѣ, както и голѣмината на участъка, е заставенъ, или по-вѣрно отдѣлни негови части сѫ заставени отъ неприятелския огънь тукъ-тамъ да отстѫпватъ. Особено наблѣгатъ французитѣ край Вардара.

 

Полковникъ Кюркчиевъ тукъ насочва ударитѣ на 3-и Македонски полкъ, който е сформируванъ отъ току-що събрани и наполовина дали клетва войници, но който е съ прѣсни, свежи сили. Вѣрата на полковника въ себе си и въ полка трѣбва да е била голѣма. И той не се излъга. 3-и полкъ превзема отъ неприятеля обратно с. Виничани и височинитѣ при него ; сѫщо завладява обратно и с. Водовратъ.

 

Но и неприятельтъ не спи. Въ това време той се опитва да нанесе другаде ударъ. Три французки дружини, отъ които една се отдѣля за с. Крушовица, настѫпватъ отъ Росоманскитѣ височини къмъ с. Долно-Чичево. Нашата артилерия спира неприятеля, следъ като той превзема последното село.

 

Въ тия критически минути пристига 49-и полкъ, който влиза въ бригадата на Кюркчиевъ, вмѣсто изнурения вече отъ дълги боеве 53-и полкъ.

 

На 30 октомврий цѣлата бригада стремително настѫпва съ прѣсни сили. Следъ като бѣше заелъ с. Водовратъ, 3-и Македонски полкъ сега превзема отъ неприятеля и височината надъ него, продължава напредъ къмъ чуката, западно отъ ст. Градско, овладява я и спира.

 

Почти едновременно настѫпва и 49-и полкъ, заема отъ фраіщузитѣ с. Долно-Чичево и подъ силенъ артилерийски огънь напредва къмъ тритѣ могили надъ с. Росоманъ. Неприятельтъ се разколебава и почва да отстѫпва.

 

255

 

 

Само оная французка дружина, която бѣше се отдѣлила къмъ с. Крушевица, само тя се държи на височинитѣ юго-западно отъ това село. Наши части сѫ обхванали отъ югъ лѣвия ѝ флангъ. Остава само една наша дружина, която е въ с. Долно-Чичево, да настѫпи на изтокъ и неприятельтъ е откѫснатъ.

 

Но тя се колебае. Времето минава. Нуждни сѫ смѣли и свѣткавични действия.

 

Французката дружина най-сетне схваща критическото си положение и започва на групи да се изтегля, като отдѣля части за съпротива на обхватитѣ и на двата си фланга.

 

Най-после една наша полурота се развръща въ турскитѣ гробища на с. Долно-Чичево; но тя е обсипана съ гранати и остава прикована тамъ.

 

Още малко и моментътъ е окончателно пропуснатъ.

 

Стариятъ бригадиръ е неспокоенъ: схваща, че той самъ трѣбва да влѣзе въ действие. Поисква коня. Метва се върху него и препуска къмъ турскитѣ гробища. Явява се между войницитѣ въ с. Горно-Чичево. Отива къмъ полегналата верига. Насърдчава войницитѣ.

 

Подъ негова команда и личенъ примѣръ веригата се вдига и настѫпва напредъ. Срѣдъ нея е и самиятъ бригаденъ командиръ. Това насърдчава, ободрява войницитѣ.

 

Моментътъ, обаче, е пропуснатъ: разстоянието е голѣмо, неприятельтъ се изтегля, полуротата не може да отсѣче пѫтя на отстѫплението му — късно е. Французитѣ се измъкватъ отъ капана, па и нощьта вече настѫпва.

 

На 31 октомврий полковникъ Кюркчиевъ заминава за ст. Градско при 3-и Македонски полкъ. Той трѣбва да води лично къмъ атака изнуренитѣ вече отъ петдневни непрекѫснати боеве войници.

 

Сега неприятельтъ заема една линия отъ редь височини

 

256

 

 

южно отъ ст. Градско, която линия свършва съ тритѣ могили западно отъ с. Росоманъ. По срѣдата на неприятелската линия е „Острата чука", която трѣбва да се атакува. Французитѣ сѫ се укрепили добре.

 

Първата рота, която бригадниятъ командиръ срѣща, ободрява я и я хвърля въ атака. Срѣдъ дъждъ отъ шрапнели тя достига дадения ѝ обектъ. После полковникътъ пуска още две роти, а една той задържа за себе си, „за да произведе съ нея самия ударъ".

 

Време е да влѣзе въ действие и последната часть, която командирътъ има подъ рѫка и която трѣбва „да опредѣли крайния резултатъ на боя".

 

Полковникътъ зановѣдва ротата да се построи въ разгънатъ строй. Заповѣдва картечната рота да тръгне съ две картечиици въ атака заедно съ него. Изважда револвера. Обръща се къмъ войницитѣ съ свойствената нему сбита библейска речь. Ободрява ги, наелектризирва ги. Бригадниятъ щабъ-сигналистъ свири за атака. Войницитѣ надаватъ мощно „ура", подето отъ ехото и носено надалечъ.

 

По командата на бригадира и заедно съ него войницитѣ безъ колебание настѫпватъ. Подемътъ е толкова голѣмъ, че и не се забелязватъ жертвитѣ, които неприятелскиятъ огънь коси. Той се засилва, но нищо не е въ състояние да спре борцитѣ, срѣдъ които е и самиятъ бригадиръ.

 

Най-сетне часть отъ неприятелската позиция пада.

 

Настѫпва нощьта.

 

Французитѣ, обаче, продължаватъ да стоятъ въ окопа на 50 крачки отъ нашия лѣвъ флангъ и отъ страни. Тѣ упорствуватъ, стрелятъ.

 

Цѣлата нощь трѣбва да се бодърствува и бригадирътъ не мигва — неприятельтъ да не контраатакува.

 

На другия день въ зори французитѣ окончателно се

 

257

 

 

изтеглятъ. Само тогава полковникътъ напуска поста си и отива да поведе къмъ атака 49-и полкъ.

 

Пѫтьомъ въ с. Долно-Чичево, дето той се спира за обѣдъ, е раненъ тежко въ дѣсния кракъ.

 

Върховна неправда! Вмѣсто неприятелската граната да го намѣри срѣдъ веригитѣ, дето той е въ критически моменти, тя подло му взема крака. Често случаятъ има думата.

 

Не напраздно и съ пълно право нашата Главна квартира даде на полковникъ Григоръ Кюркчиевъ златния пръстенъ на оня изобретателенъ германски офицеръ, който бѣше го обрекълъ на най-храбрия български офицеръ, отличилъ се най-много по Вардара срещу французитѣ. Изборътъ е чудесенъ. Благородниятъ германски офицеръ може да бѫде напълно доволенъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

5 мартъ 1916 г., бр. 53)

 

 

 

„ОТСТѪПАТЕЛНИЯТЪ МАНЕВЪРЪ" НА ФРАНЦУЗИТѢ

 

с. Богданци на фронта

 

1.

 

Следъ упорити, продължителни и кръвопролитни боеве неприятельтъ бѣ изтласканъ отъ лѣвия брѣгъ на р. Църна още къмъ края на първата третина отъ м. ноемврий. Съ това му се отне окончателно възможностьта да се съедини съ сръбската армия. Следъ като нашитѣ войски заеха Вардарската долина по горното течение на рѣката, планътъ на французитѣ да се съединятъ съ главнитѣ сръбски сили пропадна. Следъ това падна „Свинска глава" и нашитѣ войски заеха Бабунската тѣснина, презъ която французитѣ можеха да се съединятъ съ

 

258

 

 

второстепеннитѣ сръбски сили въ Битолския край. Най-сетне бѣха пометени и отъ лѣвия брѣгъ на Църна, отъ гдето минава вториятъ пѫтъ за Прилепъ презъ Плетварския проходъ и планътъ на Съглашението да спаси Сърбия, като се съединятъ французкитѣ войски съ часть поне отъ сръбскитѣ, се осуети окончателно. Свърхъ това дойде и разгромътъ на Сърбия, та нѣмаше вече и кого да се снасява. Не напраздно единъ войникъ пише на своитѣ родители въ Франция, че французитѣ винаги и навсѣкѫде пристигатъ твърде късно [*].

 

Време бѣ французкитѣ и английскитѣ войски, които нахлуха въ Македония, да замислятъ за своето спасение. Защото следъ разгрома на Сърбия се освободиха нови войски, които заедно съ други прѣсни сили бѣха готови да се нахвърлятъ върху тѣхъ. Ето що пише по тоя въпросъ другъ французки войникъ на своята сестра: „Българитѣ сѫ вече по-многочислени, отколкото ние; азъ съмъ увѣренъ, че тѣ ще ни заставятъ да отстѫпимъ, въпрѣки желанието ни да защитимъ малката и храбра Сърбия". Писмото е отъ 6 декемврий новъ стилъ.

 

Не само това. Французкитѣ войски се страхуватъ вече и да не бѫдатъ заобиколени. Батарейниятъ командиръ Ернестъ пише до своитѣ родители на 6 декемврий н. с.: „Съображението, което ни заставя да отстѫпимъ, е страхътъ отъ едно заграждане (encerclement) на нашата войска, която се намира по тия мѣста. Тия опасения се оправдаватъ отъ успѣхитѣ, що имаха българитѣ на северъ". Страхътъ отъ обграждане (cérner) у французкитѣ войски тукъ е голѣмъ и за тая опасность се говори въ много отъ разпилѣнитѣ и заловени писма.

 

 

*. Навсѣкѫде по пѫтя на отстѫплението французкитѣ войски сѫ разпилѣли грамадна кореспонденция, между която има и още неизпратени писма.

 

259

 

 

Още по-характерни сѫ следнитѣ пасажи отъ едно писмо на нѣкой си Хартманъ до неговъ роднина, съ дата 3 декемврий н. с.: „Между насъ циркулиратъ най-песимистични слухове; говори се, че ние ще изоставимь експедицията. За излишенъ пѫтъ ние сме закъснѣли: изглежда, че Сърбия е вече прегазена. Въ моя секторъ (навѣрно писмото е на офицеръ и то висшъ) ние се държимъ съ успѣхъ, но нашиятъ лѣвъ флангъ, обходенъ, трѣбваше да отстѫпи. Българитѣ образуватъ около насъ единъ голѣмъ полукрѫгъ и ни тикатъ къмъ Гевгели и Гърция". Това е на 20 ноемврий ст. ст.

 

 

2.

 

Сѫщия день, 20 иоемврий, отъ нашата предна линия сѫ забелязани първитѣ признаци на отстѫпление. Честитѣ тренове, които идваха праздни отъ къмъ Гевгели и се връщаха назадъ пълни, натоварени, бѣха доказателство за това.

 

Цѣли 10 дена тукъ Вардарската тѣсница между Криволакъ и Удово е покрита съ гѫста, почти непрогледна мъгла, като че ли съ дебелъ снѣгъ. Надъ мъглата стърчатъ само отдѣлни и изолирани върхове, последни спусъци отъ гориститѣ вериги Градецъ и Конче-планина, които допиратъ до Вардара и съ спусъци отъ величествения Кожухъ образуватъ дефилета при Демиръ-капу и Градецъ. По тия дефилета локомотивитѣ непрекѫснато пищятъ. Никакво съмнение, че неприятельтъ отстѫпва. Започва се усилено разузнаване отъ нашитѣ патрули. И тѣ потвърдиха донесенията на наблюдателитѣ отъ преднитѣ пунктове. На 21 ноемврий, пакъ нощемъ подъ прикритието на тъмнината, а денемъ подъ прикритието на мъглата, неприятельтъ продължи своето отстѫпление. Оказа се, че презъ сѫщата нощь той е изпразднилъ силно укрепената Криволашка позиция съ нейния

 

260

 

 

tête de pont Карловата кория и с. Пепелище. Деньтъ и нощьта се слѣха въ самата Вардарска долина. Последната, покрита съ дебела мъгла, приличаше на развълнувано море, надъ което се издигаха острови озарени отъ слънчевата свѣтлина; това бѣха върховетѣ на високитѣ чуки. Мъглата въ долината прикриваше и улесняваше отстѫплението на неприятеля.

 

На 21 ноемврий нашитѣ войски минаватъ и по дѣсния брѣгъ на р. Църна и продължаватъ да настѫпватъ по дѣсния брѣгъ на Вардара. Отъ края на октомврий, даже отъ по-рано постепенно и системно нашиятъ дѣсенъ флангъ нагъва и стѣснява лѣвия французки флангъ. Не току-тъй въ много французки писма се приказва съ тревога и страхъ за положението имъ на лѣвия флангъ, притисканъ отъ нашия дѣсенъ, който завива и обгръща първия. На 23 ноемврий тоя натискъ, вече стремителенъ, стихиенъ, се пренесе и на дѣсния брѣгъ на Вардара. Напусналъ Карловата кория, тукъ неприятельгь не можа да се спре продължително никѫде, макаръ и да бѣше превърналъ всѣка чука въ силно укрепена позиция, често заобиколена съ телени мрежи, ями, звънци, адски машини, при това окопанъ до шия. Той бѣ пометенъ въ седмодневно вихрено настѫпление. Зашемедителнитѣ удари идваха все отъ нашия дѣсенъ флангъ. На 27 ноемврий съ една неудържима фронтална атака нашиятъ лѣвъ флангъ разби при с. Войшанци и обърна въ паническо бѣгство врага, който бѣше ударенъ и въ флангъ отъ една наша дружина. Тукъ е унищожена цѣла неприятелска дружина, отъ която е оцѣлѣлъ само единъ взводъ и той плененъ заедно съ взводния поручикъ. Обърналъ гръбъ, неприятельтъ не успѣ вече да се спре никѫде. Нашитѣ храбри войски вървѣха по петитѣ му и го преследваха гладни, жадни, поради непрестанното настѫпление. Паниката въ неприятелскитѣ редове бѣше така голѣма, че

 

261

 

 

французитѣ дори не се спрѣха на тѣснината при Демиръ-капу, напуснаха я безславно, безъ да се съпротивляватъ.

 

 

3.

 

Центърътъ на боя се пренася все по-налѣво, пò на югоизтокъ. Части, които трѣбваше да приковаватъ неприятеля, докато бѫде сломенъ, унищоженъ лѣвия му флангъ, постепенно, съ неудържима сила и енергия, като буйнитѣ потоци, що слизатъ отъ сѫщитѣ тия планнни, атакуватъ често фронтално укрепения по всички чукари неприятель и го прогонватъ. Въ бѣгството си той изоставя маса материали; на нѣкои мѣста полусготвеното ястие още стои, огньоветѣ продължаватъ да горятъ, а неприятельтъ го нѣма.

 

На 24 октомврий нашитѣ войски заематъ последователно с. Кошарка, сетне Ибирлийскитѣ лозя, Карадагъ и масива надъ Градецъ, спускатъ се къмъ самия Вардаръ и достигатъ до брѣга му. Това става отъ северозападъ къмъ югоизтокъ и последователно: отъ всѣка височина на Вардара съответната часть отъ брѣга му.

 

Карадагъ е единъ масивъ отъ северъ почти отвесенъ. По срѣдата му има малко плато и после се издига единъ куполъ като стена. Отъ южната страна масивътъ се спуска полегато и постепенно. Неприятельтъ е тъкмо тукъ, по тия поли. А нашитѣ войски се изкачватъ по стръмнитѣ, почти отвесни стени, спускатъ се къмъ политѣ, изненадватъ и унищожаватъ неприятеля, който навѣрно не е предполагалъ, че ние ще успѣемъ да изкачимъ достатъчно сили на тоя куполъ. Карадагъ има господствуваще положение надъ съседнитѣ височини.

 

Успоредно съ него върви масивътъ, който се спуска надъ Градецъ и който съ една предпланина отъ Кожухъ образува тѣснината при тая желѣзопѫтна спирка. Той се нарича Остритѣ чуки, понеже е образуванъ отъ редъ

 

262

 

 

върхове, които отъ северъ се издигатъ все по-високо и по-високо, докато стигатъ своя максимумъ и къмь югъ надъ Градецъ пакъ се спускатъ амфитеатрално. Между двата тия масива е Водосирското дере, добре укрепено отъ неприятеля, заградено съ телена мрежа. Отъ тукъ трѣбва да стане обходътъ на неприятеля, ако той се съпротивлява, върху единия или другия масивъ, върху Карадагъ или Остритѣ чуки. Тукъ сѫ и маневренитѣ войски съ сѫщата задача, да помогнатъ за превземането на единия или другия масивъ, споредъ нуждата.

 

Карадагъ падна леко и съ по-малко жертви. Не бѣ така лесно да се завзематъ Остритѣ чуки. Тукъ неприятельтъ бѣше силно укрепенъ. На всѣка чука и на всѣко плато между два върха е здраво окопанъ. Има и една планинска батарея; картечници сѫщо. Остритѣ чуки сѫ превземани чука по чука, плато по плато, стѫпка по стѫпка, съ атаки и отбиване на контраатаки. Неприятельтъ е изкарванъ отъ окопитѣ съ щикъ и бомби. Задачата на нашитѣ войски, които настѫпватъ по Остритѣ чуки, успѣ и то съ неголѣми жертви, благодарение на нощнитѣ атаки и на обходното движение по Водосирското дере. Обходната колона тукъ разби едно отдѣление на нашия дѣсенъ флангъ и се яви въ тила на неприятеля, яви се на самия Вардаръ. И на Остритѣ чуки неприятельтъ на 25 октомврий окончателно обърна гръбъ и, изплашенъ, впусна се въ паническо бѣгство. Нашата планинска артилерия го доунищожи: въ бѣгството тя страшно го ожари съ шрапнели. Окопитѣ сѫ пълни съ неприятелски трупове, пълни сѫ и долинитѣ. Тукъ сѫ се сражавали алпийски стрелци. Окопитѣ сѫ пълни съ гилзи. Предъ всѣки голѣмъ окопъ има по нѣколко малки за по единъ неприятелски стрелецъ. И тѣ сѫ сѫщо пълни съ гилзи.

 

Остритѣ чуки сѫ така силно укрепени, защото господствуватъ надъ Градецъ, гдето желѣзопѫтната линия

 

263

 

 

минава по лѣвия брѣгь на Вардара и е по-лесно да се прекѫсне. Затова французитѣ сѫ направили укрепени пунктове и отъ Остритѣ чуки, както отъ Карловата кория надъ Криволакъ. Но това не ги снаси. Остритѣ чуки наднаха на 25 октомврий, освенъ единъ малъкъ ридъ източно отъ Градецъ, който пъкъ падна съ нощна атака на другия день. Нашитѣ патрули влѣзоха въ Градецъ още вечерьта, а на другия день зараньта всички наши части се източиха отъ тукъ, за да вървятъ по петитѣ на врага.

 

Пѫтьтъ на отстѫплението е посѣянъ съ трупове, металически каски, дрехи, чували, жици телеграфни и телефонни. Горко на победенитѣ! Картината е ужасна!

 

Неприятельтъ отъ по-рано е взелъ мѣрки, за да спира вихреното настѫпление на нашитѣ войски: той е миниралъ всички мостове по Вардара и при отстѫплението си ги хвърля на въздуха. Телеграфнитѣ и телефоннитѣ мрежи сѫ сѫщо изкѫсани.

 

На 26 октомврий, въ 10 ч. пр. пл. падна и Струмишката гара Удово. Тукъ горятъ голѣми неприятелски складове. Французитѣ, обаче, не сѫ успѣли всичко да подпалятъ. Плячката е грамадна. Извънъ складоветѣ тукъ по пѫтя сѫ разхвърлени несравнено повече материали, храни, одеала, патрони, пушки, картечни ленти, чували съ оризъ, ечмикъ, тенекета съ масло и пр. Следъ Удово се открива Валандовското поле, малко, но плодородно поле. И по него сѫ разсѣяни маса материяли.

 

Неприятельтъ пали гаритѣ и селата и по дѣсния брѣгъ на Вардара, гдето се води ожесточено сражение. Понеже и удовскиятъ мостъ е разтуренъ, войскитѣ, които превзеха Градецъ и Удово, трѣбваше да преследватъ неприятеля само по лѣвия брѣгъ на Вардара.

 

264

 

 

4.

 

Валандонското поле е равно като длань. На 25 ноемврий презъ нощьта неприятельтъ го изпразднилъ окончателно и се спрѣлъ на височинитѣ южно отъ него. Тукъ той бѣше организираль още по-рано втора отбранителна линия отъ редъ височини, които по лѣвия брѣгъ на Вардара носятъ разни имена, а по дѣсния — на предпланинитѣ, що се спущатъ отъ Кожухъ. Тукъ неприятельтъ здраво държи тѣснината на Вардара, която се образува отъ последния върхъ наречена „Баба" по лѣвия му брѣгъ и отъ една предпланина на Кожухъ.

 

На 27 зараньта, за да вървятъ по петитѣ на неприятеля, нашитѣ войски трѣбва да настѫпватъ по равното като шахматна дъска Валандовско поле. Тукъ нѣма и мъглата, която цѣли 10 дена не се вдигна въ тѣснината между Криволакъ и Градецъ, освенъ зараньта рано на 27 ноемврий.

 

На лѣвия брѣгъ на Вардара настѫпва следъ неприятеля само единъ полкъ. Благодарение на утринната мъгла, авангвардътъ лесно минава Козлу-дере и стига до спасителнитѣ поли на височинитѣ но лѣвия брѣгъ на Вардара. Настѫпватъ и главнитѣ сили на полка. Вдига се мъглата. Неприятелската артилерия започва да действува; зафучаха снаряди надъ главитѣ на войницитѣ настѫпващи въ вериги. Но и главнитѣ сили на полка наближаватъ първитѣ гънки на височинитѣ и скоро сѫ вънъ отъ неприятелския артилерийски огънь. Следъ тѣхъ върви една наша планинска батарея, която най-сетне успѣва да достигне височинитѣ и следъ непродължително време да заеме позиция. Положение го е спасено. Започва се честа пушечна стрелба; кипи отъ пушечни гърмежи. Нашитѣ се закрепватъ здраво на първитѣ височини и се врѣзватъ дълбоко като клинъ всрѣдъ неприятеля. Батареята сѫщо успѣва да се промъкне

 

265

 

 

и удря въ тилъ неприятелскитѣ части, а въ флангъ ги косятъ две наши картечници. Кризата е вече минала. Колкото сѫ досадни височинитѣ, когато пеша, съ потъ на чело се изкачвашъ по тѣхъ, толкова сѫ мили въ време на боя, понеже въ своитѣ гънки тѣ те засланятъ отъ неприятелския огънь.

 

Вечерьта височинитѣ южно отъ селата Балинци и Брайковци сѫ вече окончателно въ наши рѫце. Презъ нощьга смѣло е атакувана и височината „Казълъ-дуали". Неприятельтъ напраздно контра-атакува отъ Честово, за да я заеме. Най-сетне той е принуденъ да отстѫпи къмъ с. Фурка.

 

На 28 ноемврий зараньта настѫплението е общо. Най-късно падна върхътъ „Баба", който съ Кожухъ, както казахме, образува тѣснина лесно защитима; неприятелскитѣ части тукъ иматъ мощна артилерийска подръжка и отъ дѣсния брѣгъ на Вардара, гдего при с. Смоквица неприятельтъ се държи здраво и води ожесточенъ бой съ настѫпващитѣ по дѣсния брѣгъ наши войски.

 

Нашитѣ части съ усиленъ маршъ настѫпватъ къмъ височинитѣ, които се издигатъ северно отъ с. Богданци. Въ това време и въ лѣво, и въ дѣсно, и къмъ Фурка, и къмъ Баба се води ожесточенъ бой; тукъ и на дветѣ височини неприятельтъ упорствува мѫжки съ последни сили. Промъкването, обаче, на наши части, на цѣлъ полкъ — Дранговия полкъ, сѫщиятъ, който и вчера бѣше се вмъкналъ дълбоко като клинъ всрѣдъ неприятеля между дветѣ височини, между Баба и Фурка, гдето се води боя, и отправянето му къмъ височината надъ Богданци влоши неимовѣрно положението на врага и го разколеба, защото наши части вече му се явяватъ отъ далечъ въ тилъ и флангь. Къмъ пладне височината надъ Богданци е въ наши рѫце. Неприятелскиятъ фронтъ е вече скѫсанъ, пробитъ и то въ самия центъръ. Последицитѣ

 

266

 

 

отъ разрива се виждатъ ясно: неприятельтъ и преди него обозитѣ му въ безпорядъкъ бѣгатъ отъ Богданци, Юпрекъ къмъ Дойранъ, понеже пѫтьтъ на отстѫплението къмъ Гевгели е препрѣченъ.

 

Къмъ Баба и Фурка, обаче, боятъ не престава; той продължава по-оживенъ и по-ожесточенъ, но безполезно. Следъ пробива при Богданци боятъ е предрешенъ. Неговиятъ изходъ се знае. Наши части се насочватъ право къмъ гевгелийския мостъ, за да хванатъ окончателно пѫтя на отстѫплението за неприятеля. Това внася въ неговитѣ редове тревога, смутъ.

 

Неприятельтъ започва да отстѫпва, обаче, неприятелскиятъ артилерийски огънь отъ къмъ Стояково и отъ дѣсния брѣгъ на Вардара спира временно обходното движение къмъ гевгелийския мостъ. Врагьтъ изтегля частитѣ си само отъ дѣсния брѣгъ, отъ къмъ с. Смоквица, а на Баба се задържа, рискувайки окончателно да бѫде отрѣзанъ. И така стана: той бѣше откѫснатъ и на другия день вече трѣбваше да си пробива пѫть презъ нашитѣ редове. Спаси се, разбира се, съ голѣми жертви, благодарение на гѫстата непроницаема мъгла и на своята храбрость. Той удари къмъ Богданци, гдето имаше наши слаби части, и вследствие своята многочисленость, следъ лютъ бой и скѫпи жертви, на 29 ноемврий презъ нощьта успѣ да се изтегли.

 

Следъ като бѣ заета височината надъ Богданци, поулесни се задачата и на нашитѣ части, които се сражаватъ къмъ с. Фурка, създадена отъ самата природа крепость — издигнато високо плато съ вѣнецъ отъ хребети надъ него, гдето неприятельтъ бѣше се окопалъ по всички посоки и направления. Въздействието бѣше повече посрѣдствено. Отъ височината надъ Богданци настѫпи къмъ Юпрекъ една дружина; тя се яви въ гръбъ на неприятеля тукъ. Настѫпи пълна суматоха сега. Започна се

 

267

 

 

отстѫпление въ безпорядъкъ, което скоро се превърна въ паническо бѣгство. Неприятелскитѣ батареи впрѣгатъ и се впускатъ въ галопъ. Понеже пѫтьтъ за гевгелийския мостъ е вече отрѣзанъ, тѣ се втурватъ къмъ Дойранъ, гдето бѣга и пехотата отъ тукъ, като изоставятъ едно орѫдие, сума ракли и маса други материяли. Това внесе тревога и въ неприятелскитѣ редове на Фурка, покрай която бѣгатъ отстѫпващитѣ войски. Подъ страшния напоръ на нашитѣ войски при Фурка, които вече на нѣколко пѫти буйно атакуватъ неприятеля „на ножъ!" и цепятъ въздуха съ нескончаемо мощно „ура!", подемано отъ ехото и носено надалечъ, неприятельтъ отстѫпва и отъ Фурка.

 

Кожухъ е руменъ, засмѣнъ. На 30 ноемврий французитѣ окончателно се изтеглятъ на гръцка територия и изоставятъ тая страна, съ която нѣматъ нищо общо, следъ като я облѣха обилно съ французка кръвь.

 

(в. „Военни известия"— София,

21 и 22 априлъ 1916 г., бр. бр. 81 и 82)

 

 

 

ОТЪ БѢЛАСИЦА

 

Сѣрското поле е равно като длань. Излизайки отъ Рупелската тѣснина, Струма тукъ вие змийски своя станъ. По Сѣрското поле тя се движи отъ северъ къмъ югъ и, щомъ стигне политѣ на Круша-планина, кръшно се завива на югъ, дето се бѣлѣе една ивица, за да се излѣе тамъ далечъ въ Тахиносъ. На мѣстото, дето Струма допира до Круша-планина, въ нея се влива Бутковската рѣка презъ широко разлѣлото се Бутковско езеро. Сега отъ горещинитѣ то се е стѣснило и около него е израстнала буйна трева. Щомъ приеме мѫтнитѣ води на Бутково, Струма се разлива още повече и образува нѣколко рѫкава.

 

268

 

 

Отъ северо-изтокъ къмъ Сѣрското поле се спуска Али-ботушъ. Успоредно съ него върви Сингеловската планина, която съ Бѣласица образува Рупелската тѣснина. Тукъ Струма минава отъ Петричкото въ Сѣрското поле.

 

Тамъ, далече на изтокъ като куполи се издигатъ голитѣ варовити върхове на Бозъ-дагъ.

 

На югъ отъ Сѣрското плодородно поле се издига Круша-планина, която заедно съ Бѣласица стѣснява къмъ западъ това широко отъ изтокъ поле. Круша-планина не е така висока и стръмна като Бѣласица. Тя е сложна и полегата. Задъ билото ѝ се образува пространно плато. Само на двата края, източния и западния, Круша се издига по-високо. Отъ западния ѝ край се спуска малката височина Дова-тепе, около заемането на което укрепление отъ французки войски се вдигна такъвъ голѣмъ шумъ недавна.

 

Тукъ, по Круша-планина е главната отбранителна линия на французкия дѣсенъ флангъ.

 

Отъ изтокъ Круша-планина опира на Струма, а отъ западъ на Дойранското езеро. Струма и Бутково се разливатъ нашироко и не представляватъ естествена защита за дѣсния неприятелски флангъ.

 

Дойранъ е кацналъ на юго-западния брѣгъ на езерото и наднича въ гладката като огледало повръхность на езерото. Круша-планина опира върху източния му брѣгъ.

 

Пò на западъ отъ езерото се бѣлѣе свѣтла ивица. Това е Вардаръ. Още по-нататъкъ се издига величествениятъ Кожухъ, после Нидже, най-сетне Мориховскитѣ планини.

 

Между Кожухъ и Дойранското езеро, по Вардарската долина орѫдията не млъкватъ.

 

По Сѣрското поле нѣма жива душа. Всичко е заглъхнало. Села и паланки сѫ се сгушили въ зеленината около тѣхъ, а жителитѣ имъ сѫ се спотаили. Само артилерийскитѣ

 

269

 

 

изстрели отвреме-навреме нарушаватъ мъртвата тишина. Тамъ, далече на западъ ехтятъ крепостни орѫдия.

 

Желѣзопѫтиата линия, която на западъ върви по срѣдата между Бѣласица и Круша, на изтокъ по Сѣрското поле се приближава къмъ Бѣласица, за да избѣгне Бутковското езеро и мочуритѣ, що образува то. По цѣлата желѣзопѫтна линия сѫ насадени дървета и скриватъ платото ѝ. Тукъ, по линията, срѣдъ гѫстата растителность често се срѣщатъ нашитѣ и неприятелскитѣ патрули и си размѣнятъ пушечни салюти. Желѣзопѫтната линия е подъ нашия артилерийски огънь. Свирката на локомотива отдавна не тпии по плодородното Сѣрско поле. Желѣзницата идва само до Кукушъ.

 

(в. „Прѣпорецъ — София,

19 юлий 1916 год., бр. 151)

 

 

 

ТЕТОВСКО

 

1.

 

Тетовското поле има форма на неправилна елипса. Тетово и Гостиваръ сѫ двата фокуса.

 

Тая интересна котловина е заградена отъ северъ съ Шарската верига, а отъ западъ я прегражда Сува-гора. Срѣдъ полето минава Вардаръ, който извира четири-петь километра северно отъ Гостиваръ, при селото Врутокъ. Вардаръ, който е ось на Македония, извира отъ последнитѣ спусъци на Корабъ-планина, часть отъ Шарската верига. Не напраздно селото, дето извира той, се нарича Врутокъ: при извирането си водата като че ли ври, кипи. Тукъ, при източницитѣ водата на Вардаръ, който извира отъ нѣколко мѣста, е бистра като сълза.

 

Шаръ-планина е действително шарена: тукъ жълта, тамъ зелена, по-нататъкъ сива, синя и пр. Тя е многоводна

 

270

 

 

планина. По нея има пространни пасбища. Тукъ нѣкога сѫ пасли около три милиона глави дребенъ добитъкъ. Вследствие на албанскитѣ нахлувания отъ другата страна на Шаръ, които продължаватъ и днесъ, скотовъдството е намалѣло твърде много. Подшарието, южнитѣ поли на Шаръ представлява живописна овощна градина. Тукъ единъ широкъ поясъ е само овощни дървета, кестени, орѣхи, сливи, круши и най-сетне ябълки — прочутитѣ тетовски ябълки, които тая година не сѫ завързали, освенъ въ Гостиварско, понеже дъждътъ е обрулилъ цвѣта имъ.

 

Отсрещната Сува-гора е действително суха. Тя е отъ варовникъ и сигурно водата отъ нея се изтича нѣкѫде подземно.

 

Първото нѣщо, което прави впечатление въ Тетовското поле, сѫ срѣдновѣковнитѣ кули, замъцитѣ на нѣкогашнитѣ албански феодали. И рѣзко заостренитѣ върхове на Шаръ-планина, които често иматъ чудновати и фантастични форми, напомнятъ пакъ старинни замъци издигнати до небесата. Най-интересенъ е Люботрънъ, грамадната скоба на който сега, когато се влѣзе въ Тетовското поле, се разчленява на вѣнецъ отъ зѫбери около самия връхъ Люботрънъ. После, щомъ се навлѣзе въ полето, и Люботрънъ се слива съ другитѣ върхове.

 

Тамъ, дето Вардаръ напуска вече Тетовското пате и минава въ дългата тѣснина, за да излѣзне после въ Скопското поле, въ началото на самата тѣснина и въ края на Тетовското поле, въ самитѣ поли на Сува-гора по дѣсния брѣгъ на Варларъ е разположено албанското село Желино и до него Саркино. Тукъ изумява пѫтника единъ замъкъ — кулата на желинскитѣ бейове, отъ които е треперяло цѣло Тетовско и Гостиварско. Тукъ, на самия проходъ, отъ тая великолепна старинна кула сѫ били обирани всички пѫтници. Албанцитѣ тукъ, както турцитѣ другаде въ Македония, сѫ хванали плодороднитѣ

 

271

 

 

и стратегически мѣста, устията на проходитѣ, отъ дето почва полето.

 

И въ самия градъ Тетово има старинни кули. Широки улици. Голѣми двуетажни, свѣтли кѫщи. Тукъ албанцитѣ сѫ турцизирани.

 

Но най-интересниятъ замъкъ е калето на Абдураманъ паша, феодалъ, който е живѣлъ преди сто години. Тоя замъкъ е надъ самото Тетово, на Балъ-тепе, спусъкъ отъ Шаръ. Замъкътъ е такава колосална и солидна постройка — той е цѣло градче. Съмнява се човѣкъ, дали тоя необятенъ дворецъ не е римска постройка и после приспособена отъ Абдураманъ паша. Крепостьта господствува надъ Тетово. Отъ нея може да се следи всичко, що става въ града. Последниятъ е изложенъ на огъня отъ Калего. Площьта, която заема то, е около половинъ квадратенъ километъръ. На четиритѣ ѫгли има масивни и разнообразни укрепления съ шо две огромни стаи съ стени дебели около два метра. Събиратъ се всичко около десеть масивни укрепления. Подъ крепостьта има интересни дълги подземия, дълги и страшни. По стенитѣ на замъка е запазена още цвѣтна мазилка. Вѫтре има баня, кладенецъ, фурна и пр. Входътъ въ замъка е дълъгъ и съ масивенъ и голѣмъ сводъ. За да се построи тая колосална работа, нуждни сѫ били хилядници работни рѫце — толкова замъкътъ е голѣмъ. Сигурно цѣло Тетовско е работило и подържало това знаменито Кале, проучването на което ще хвърли силна свѣтлина върху историята и социалния строй въ този край.

 

За съжаление, съседното българско село сега строи църква срѣдъ замъка и за материялъ разваля крепостьта. Майсторитѣ се усъмниха, дали не съмъ лудъ, когато имъ казахъ, че Калето, което е доста запазено, не трѣбва да се разваля.

 

272

 

 

2.

 

Въ Тетовско интересенъ е монастирътъ Лешокъ въ политѣ на Шаръ-планина, подъ самия Люботрънъ. Лешокъ е на десетина километра северно отъ Тетово, надъ едноименното село Лешокъ, което, както всички села въ подшарието, е скрито въ кестенова и орѣхова гора.

 

Лешокъ е отъ типа на всички наши монастири. Зданията иматъ форма на четиреѫгълникъ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ по-нови, други по-стари и изпоразвалени. Църквата е извънъ зданията, а не срѣдъ тѣхъ, както е почти въ всички наши монастири. Иконописътъ въ църквата не е старъ. Лешокъ е основанъ въ 15 вѣкъ и е богатъ монастиръ. Той е игралъ важна роля въ Възраждането: тукъ се подвизавалъ Кирилъ Пейчиновичъ, авторъ на „Огледало", написано на простъ български езикъ и печатано въ Буда-Пеща. Гробътъ на Кирилъ Пейчиновичъ е срѣдъ монастира. Лешокъ е игралъ важна роля и въ борбата противъ сръбската пропаганда: той никога не е попадалъ въ сръбски рѫце, освенъ следъ Балканската война. Преди да отстѫпятъ сърбитѣ сѫ оплячкосали и Лешокъ, както и другитѣ монастири въ Македония.

 

Надъ монастира има останки отъ стара крепость.

 

Друга забележителность близо до Тетово е текето на бекташитѣ. То е твърде богато и чудно хубаво наредено; чисто, прибрано, съ хубави цвѣтни и овощни градини. Тукъ всичко е изящно. Особено привлича вниманието гробницата на Реджебъ паша изваяна отъ бѣлъ мраморъ, съ хубави орнаменти. Интересна е молебницата (джамията) наредена просто и съ вкусъ. По стенитѣ сѫ накачени стари копия, елипсовидни теслички, топузи, барабанъ, чампари и други символи на завоевателитѣ. Има и кьошкъ съ изрисувани цвѣтя по стенитѣ. И текето сърбитѣ

 

273

 

 

сѫ се опитали да разсипятъ, като сѫ го обложили съ неимовѣрно високи данъци.

 

Въ Тетовско интересенъ е женскиятъ типъ, който е много хубавъ и прави впечатление съ носията си. По селата шевицитѣ сѫ черни на бѣлъ фонъ, както въ скопското Църногорие. Въ града българкитѣ сѫ интересни съ разноцвѣтнитѣ чинтиени (шалвари) и елецитѣ, които сѫ така стегнати, че не даватъ на тѣлото свободно да се развива. Тукъ носятъ чудно хубави копринени ризи. Още по-интересни сѫ ханъмитѣ, които отиватъ съ чизми, фередже съ особено наметало — нѣщо като рицари.

 

Шосето отъ Тетово за Гостиваръ е равно и право. То минава срѣдъ полето, което не е особено плодородно. Селата сѫ наредени по политѣ на Шаръ и Сува-гора. Тѣ сѫ доста наблизо. На всички албански села имената сѫ славянски. Нѣкои отъ българскитѣ села сѫ по планинскитѣ вьрхове.

 

Гостиваръ е малко прибрано градче. То е населено предимно отъ албанци. Българитѣ тукъ сѫ малко. Гостиваръ е търговски центъръ; въ вторникъ става голѣмъ пазаръ; албанцитѣ отъ далечни и близки мѣста идватъ тукъ да продаватъ своя добитъкъ и да купуватъ жито и други артикули отъ първа необходимость.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

25 и 26 юлий 1916 г., бр. бр. 156 и 157)

 

 

 

ЗАЛѢЗЪ СЛЪНЦЕ

 

Отъ Бѣласица картината при залѣзъ слънце е вълшебна. Всички планини, близки и далечни, добиватъ особено чаровенъ изгледъ, който непрекѫснато се мѣни.

 

Слънцето бавно се опѫтва по посока на Люботрънъ. Шарската верига е обгърната отъ непроницаеми пàри.

 

274

 

 

Слънцето бавно, леко разкѫсва това було и разгонва пàритѣ, които засланятъ величествения Шаръ. Той малко по малко се разкрива. Пръвъ се очертава куполътъ на Люботрънъ. Слънцето кривнува малко по малко на северъ отъ него. Величествениятъ връхъ въ форма на скоба съ острието нагоре блѣсва. Слънцето допира до Качанишкия проходъ; то започва да потъва задъ него. Последнитѣ лѫчи се пречупватъ въ върховетѣ на околнитѣ близки и далечни планини. Тѣ сѫ различно освѣтени. Разнитѣ цвѣтове се преливатъ единъ въ другъ. Полупотъналото слънце взема форма на необятенъ абажуръ. Сега цѣлата Шарска верига, величествена и горда, се разкрива. Вижда се ясно вече и Корабъ. Люботрънъ е въ пламъкъ! Слънцето продължава да потъва задъ Качаникъ. То взема форма на сръпъ. Цѣлата Шарска верига е въ пурпуръ. Люботрънъ гори. Небосклонътъ надъ него сѫщо е пламналъ.

 

Всички планини наоколо сѫ румени, засмѣни. Свѣтлината се засилва и изобилно разлива по тѣхъ. Цѣлиятъ небосклонъ на северо-западъ отъ Шаръ е обагренъ. Върховетѣ на Плачковица сѫ алени. Осоговскитѣ сѫ весело засмѣни. Малешевскитѣ планини съ Огражденъ сѫ сѫщо силно освѣтени.

 

Само Пиринъ е мраченъ. Надъ него сѫ надвиснали черни облаци.

 

По билото му бързо минава свѣткавица. За мигъ блѣсва гордото мраморно чело на Пирина — Елинъ-върхъ. После чува се гръмъ. Едвамъ замлъкватъ орѫдията, обажда се небето [*].

 

На западъ мракътъ и свѣтлината отъ скрилото се вече слънце се преливатъ и образуватъ особено сияние.

 

Бавно пада мракъ. Нощьта полека обгръща планинитѣ.

 

 

*. Картината е писана презъ свѣтовната война, когато на Бѣласица бѣха разположени българскитѣ войници.

 

275

 

 

Картината бързо се мѣни. Цвѣтоветѣ продължаватъ да се преливатъ единъ въ другъ. Мракътъ почва да запълва долинитѣ; тѣ изглеждатъ по-плитки, сякашъ изчезватъ, щомъ наближава нощьта. Планинитѣ се сближаватъ. Само върховетѣ имъ стърчатъ ясно и още се очертаватъ рѣзко.

 

Пада нощьта. Долинитѣ съвсемъ изчезватъ. Планинитѣ се сливатъ въ едно възвишено плато, което сега не се разграничава отъ небосклона.

 

Надъ самото било на планината се надвесва месецътъ. Не следъ дълго забучава аеропланъ. Той е неприятелски. Опѫтва се къмъ Петричъ. Чуватъ се три тѫпи гърмежи. Неприятельтъ хвърля нѣкѫде бомби.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

27 юлий 1916 г., бр. 158)

 

 

 

ОРЛОВИ ГНѢЗДА

 

На северозападъ отъ Прилепъ, високо въ планината, подъ хайдушката Бушова чешма при изгрѣвъ слънце блещи нѣщо като скѫпоцененъ пръстенъ съ много диаманти и рубини. Това е Крушово, прозорцитѣ на крушовскитѣ двуетажни бѣли кѫщи покрити съ черни плочи.

 

Крушово прилича на орлово гнѣздо срѣдъ вѣковенъ букъ; то е заобиколено отъ букови гори. Увѣнчано съ хребети, закрито въ гора, за да го види, пѫтникътъ трѣбва да доближи, да влѣзе въ него. Крушово е ново градче, издигнато е едва преди сто и петдесеть — двеста години отъ бѣжанци дошли главно отъ Бистра-планина, българи отъ Галичникъ, Гаре, Лазарополе и пр. Сигурно тѣ сѫ бѣгали отъ албанцитѣ, отъ албанското нашествие, вълни отъ което бѣсно сѫ обливали и хубавата Бистра-яма-планина. Затова и до

 

276

 

 

днесъ българитѣ въ Крушово говорятъ на миячко наречие и носятъ, особено женитѣ, хубавата миячка носия, най-хубавата отъ македонскитѣ носии. Тукъ сѫ прииждали неспокойни българи и отъ околнитѣ села, отъ Пелагонийското поле, които сѫ бѣгали отъ вилнежитѣ на турци и албанци. Въ Крушово сѫ нашли прибѣжище и куцовласитѣ, които сѫ забѣгнали отъ Грамосъ презъ време на гръцкитѣ възстания и, може би, по-късно, презъ време на борбитѣ водени отъ Али паша Янински противъ султана, противъ централната турска власть. Вь Крушово не е стѫпвалъ турски кракъ. Високата Порта не е и подозирала за сѫществуването на това орлово гнѣздо до преди 50—60 години. Крушовчани живѣели тукъ, високо въ планината, подъ хайдушката Бушова чешма, срѣдъ вѣковни букови гори самостоенъ и свободенъ животъ. Едва преди половинъ вѣкъ турското правителство узнало за сѫществуването на това селище и изпратило свои власти, мюдюринъ. Когато умиралъ нѣкой отъ турскитѣ чиновници въ Крушово, тѣлото му бивало пренасяно въ турското село Алданци, което е въ политѣ на планината, за да не се тъпчатъ останкитѣ му въ това гяурско гнѣздо.

 

Чудно ли е, че тукъ, въ Крушово и въ едно друго миячко гнѣздо, издигнато по сѫщия начинъ пакъ отъ преселници дошли отъ Бистра и сигурно по сѫщото време, заобиколено пакъ съ цинцарски селища, въ Смилево бѣха двата отъ главнитѣ центрове на Илинденското възстание ?

 

Възстанието бѣше повсемѣстно; то обхвана почти цѣла Македония, особено Битолския окрѫгъ: Охридско, Прѣспанско, Костурско, Леринско, Кичевско и пр. Но въ окрѫга най-активно участие въ възстанието взеха планинцитѣ, жителитѣ на орловитѣ гнѣзда, дето е бѣгало масово неспокойното българско население при идването на турцитѣ и при албанскитѣ нашествия, дето е живѣлъ и живѣе българскиятъ независимъ духъ, въ Охридската Дебърца,

 

277

 

 

въ Кичевската Копачка, въ Битолския Демиръ-Хисаръ, въ Илинската планина, Бигла, Пелистеръ, Вичъ, Галичица и пр.

 

Отъ всички планински села, обаче, най-важна роля въ възстанието играха Смилево и Крушово, дветѣ миячки селища. Смилево по това, че тукъ заседаваше конгресътъ, който реши Илинденското възстание, тукъ бѣше седалището на революционния щабъ, отъ тукъ се рѫководѣше възстанието въ цѣлия окрѫгъ, отъ тукъ се държеше проходътъ Гявато между Битоля и Ресенъ. А Крушово бѣ едничкиятъ градъ превзетъ отъ възстаницитѣ и държанъ отъ тѣхъ около две седмици.

 

Следи отъ възстанието още личатъ навсѣкѫде. Най-хубави паметници сѫ новитѣ села съ двуетажни кѫщи, изгорени отъ турцитѣ и после издигнати отъ предприемчивото население, което се пръсна по Новия свѣтъ, за да спечели и да възстанови още по-хубаво унищоженото. Като минава човѣкъ, напримѣръ, презъ прохода Гявато, ще остане изуменъ отъ хубавитѣ двуетажни кѫщи на селото, което е високо на самия проходъ и носи неговото име. И опожаренитѣ села не бѣха две-три, а повече отъ сто и петдесеть.

 

Останки отъ възстанието още стърчатъ въ Крушово. Тамъ и днесъ се виждатъ обгорѣли високи и голи стени отъ развалени кѫщи. Тѣ сѫ били много, но и тукъ часть отъ кѫщитѣ сѫ поправени и Крушово си е запазило стария изгледъ.

 

Тукъ голѣмото сражение се водѝ на Мечкинъ-камъкъ, дето падна убитъ Пито Гулевъ съ шестдесеть свои другари. Отъ тукъ шепата възстаници сѫ виждали като на длань настѫпващитѣ турски пълчища по Прилепското поле, което, гледано отъ Крушово, прилича на подкова обърната съ отвора къмъ Крушово, а съ гърба си къмъ Селечката планина. Въпрѣки грамаднитѣ сили, съ които

 

278

 

 

настѫпваха турцитѣ, възстаницитѣ устояха дълго, докато голѣма часть отъ тѣхъ сложиха тукъ коститѣ си.

 

На друго мѣсто, дето сѫщо се водиха ожесточени сражения съ турскитѣ войски, е гребенътъ, който раздѣля Крушово отъ битолския Демиръ-Хисаръ, тая крепость на Илинденското възстание. Тукъ, подъ хайдушката Бушова-чешма възстаницитѣ бѣха окончателно разбити и Крушово падна отново въ турски рѫце.

 

Илииденското възстаиие изнесоха на свои плещи главно планинцитѣ, жителитѣ на орловитѣ гиѣзда, които нѣкога сѫ бѣгали отъ полето по непристѫпнитѣ мѣста, за да се запазятъ отъ турци и албанци, и които сега пъкъ пакъ трѣбва да се върнатъ въ полето.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

2 августъ 1916 г., бр. 163)

 

 

 

ПЪРВИЯТЪ УРОКЪ

 

Предъ билото на Бѣласица непрекѫснато се движи мъгла. Тя идва на пластове отъ Сѣрското поле, прехвърля билото и се топи, гине въ севернитѣ поли. Единъ следъ другъ се редуватъ тия пластове, както завеситѣ на голѣмитѣ сцени, и въ промежутъцитѣ си откриватъ дивни картини. Ето единъ нащърбенъ пластъ, презъ който се вижда Дойранското езеро. То прилича на полирано елипсовидно дърво, върху което сѫ нарисувани отъ гениаленъ художникъ надвисналитѣ надъ него планини; тѣ се оглеждатъ въ бистритѣ му води и сѣкашъ се продължаватъ въ неговитѣ глѫбини.

 

Между други два пласта мъгла, които следватъ единъ следъ другъ на малко разстояние, се открива откръшлекъ отъ Сѣрското поле между Струма и Пороитѣ.

 

279

 

 

Буковската рѣка извива покрай Круша и блести на слънцето като зигъ-загъ, като мълния.

 

Сега човѣкъ ясно си дава отчетъ, що става тамъ долу, въ полето до Бутковското езеро. Честата пушечна и артилерийска стрелба въ полето, безъ да мога да следя, що става тамъ, навѣва ми страхъ. Още повече ме ужасява трѣсъкътъ на съседнитѣ орѫдия, които стрелятъ презъ мъглата. Всѣки тѣхенъ гръмъ конвулсивно събира мускулитѣ ми и притиска душата. Колкото човѣкъ е по-далече отъ боя или отдѣленъ отъ него съ нѣкаква преграда, толкова по-страшенъ му се струва той, толкова повече се безпокои за изхода му. А между билото на Бѣласица и полето, дето се разиграва боятъ, се издига, както казахъ, гѫста, непроницаема мъгла.

 

Най-сетне разкри се цѣлата картина между двата пласта мъгла. Виждатъ се ясно попаденията на нашитѣ и неприятелски снаряди. Нашитѣ гранати и шрапнели падатъ южно отъ село Джума-махле. Тамъ, дето падатъ, особено гранатитѣ отъ нашитѣ орѫдия отъ Бѣласица образуватъ фонтани отъ пръсть и димъ. Селото Джума-махле дими на много мѣста. Неприятелскитѣ шрапнели падатъ повече отсамъ желѣзопѫтната линия, между нея и Бѣласица, успоредно съ която и до която върви линията. Значи, неприятельтъ е настѫпилъ. Той още вчера, на 11 септемврий бѣше увеличилъ своитѣ части въ с. Бутково. Сега отъ тамъ въ зори е настѫпилъ, като е миналъ Бутковската рѣка къмъ село Джума-махле. Тукъ има една наша часть, която е оставена да го посрещне, понеже неговиятъ планъ не избѣгна отъ будното око на нашитѣ военачалници. Последнитѣ още съ слизането му отъ Круша и напирането къмъ село Буркукъ, както и влизането му въ Бутково отгатнаха, че той ще настѫпи. Нашата часть въ село Джума-махле бѣше оставена да го посрещне и контраатакува. Така и стана. Неприятельтъ настѫпва съ

 

280

 

 

около две роти. Нашата часть ги дочаква на двеста крачки и открива убийственъ пушеченъ огънь; атакува ги на ножъ и ги прогонва. Две нови роти ги потикватъ напредъ. Неприятельтъ пакъ почва да настѫпва съ четири роти, или всичко една дружина. На дѣсния му флангъ единъ ескадронъ кавалерия, а на лѣвия единъ взводъ. Една наша малка часть обхваща дѣсния неприятелски флангъ и го отбива. Въ центъра удря войската, която е въ село Джума-махле, и разбива неприятеля. Очевидно, той има за задача да заеме и останалитѣ села по южнитѣ поли на Бѣласица, както на западъ държи Порой, Шугово и Мѫтница. Навѣрно задачата на италиянцитѣ е: отъ източнитѣ поли на Бѣласица да заплашатъ нашитѣ войски по Струма, следъ като на 10 т. м. не успѣха въ атаката си отъ Бутково до Тахино, за която атака тѣ сѫщо заплатиха. За това ни дава право пипането на неприятеля на предния день. Тогава той настѫпи съ слаби части въ колонки: една срещу Джума-махле, втора по посока на Липошъ и трета къмъ Тодоричъ.

 

Нашата артилерия го обсипва съ шрапнели. Бѣгството въ безредие се превръща на сѫщинска паника: всѣки бѣга накѫдето може и кѫдето очи му виждатъ. Това не е отстѫпление.

 

Въ резултатъ сто италиянски трупа сѫ повалени срещу наши трима леко ранени съ ножъ. Числото на неприятелскитѣ ранени войници е голѣмо; повечето отъ тѣхъ неприятельтъ ги завлича съ себе си. Въ наши рѫце попадатъ седемдесеть души неранени пленници и доста материяли.

 

Тая е първата ни среща съ италиянци и първия урокъ даденъ тѣмъ отъ нашия войникъ, който недоумява, що дирятъ тѣ срещу насъ, когато нищо не ни дѣли, помежду ни нищо нѣма спорно.

 

Или тѣ, както писа италиянскиятъ официозъ, искатъ да „присѫтствуватъ" на възстановяването на Сърбия!

 

281

 

 

Къмъ обѣдъ стихна огъньтъ. Скоро завалѣ дъждъ. Въздухътъ се пречисти. Сега се вижда ясно. Часътъ е четири. По небето пъплятъ разпокѫсани облаци. Слънцето си играе по Сѣрското поле; то тукъ-тамъ наднича презъ разтрогитѣ на облацитѣ.

 

Неприятелската артилерия съ ядъ обсипва пространството отъ желѣзопѫтната линия до селата Тодоричъ и Липошъ, особено въ последното. Неприятелскитѣ снаряди тукъ образуватъ кълба, като че ли пакъ отъ тукъ се вдига мъгла, но тя, неприятелската артилерия е безсилна: стреля разсѣяно. Ние нѣмаме никакви жертви.

 

Пушечна стрелба нѣма. Само къмъ Пороитѣ нашитѣ се поздравляватъ съ неприятеля съ поединично „такъ-тукъ".

 

На западъ е страшенъ мракъ. Заходящитѣ лѫчи на слънцето проникватъ презъ облацитѣ, както свѣтлината на прожектора презъ мрака. Тамъ земята тътне. Страшна канонада. Тежкитѣ орѫдия нейде къмъ Вардара бълватъ олово и грозно фучатъ снарядитѣ. Сѣкашъ планини се събарятъ — толкова канонадата е ужасна.

 

Отъ Бѣласица се обаждатъ нашитѣ орѫдия. Снарядитѣ имъ попадатъ въ село Бутково, дето неприятельтъ отстѫпва. Навѣрно той утре пакъ ще поеме къмъ Круша, отдето и дойде.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

20 септемврий 1916 г., бр. 203)

 

 

 

ИТАЛИЯНЦИТѢ ПОДЪ БѢЛАСИЦА

 

Бѣласица, 18 септемврий

 

Въ южнитѣ поли на мѫчнопроходимата Бѣласица, надъ самото Сѣрско поле сѫ разположени редица живописни села, които, гледани отъ билото на планината, представятъ гиздава, великолепна мозаика. Новитѣ и старитѣ

 

282

 

 

кѫщи въ тия села покрити съ бледочервени и тъмночервени керемиди, бѣлитѣ и тъмножълти стени на сѫщитѣ кѫщи, буйната растителность, която ги заобикаля, всичко това взето вкупомъ представя една разноцвѣтна мозаика, прилична на античнитѣ църковни мозаики, на които човѣкъ не може да се нагледа.

 

Тия села често сѫ разположени подъ седловинитѣ на Бѣласица, между четири върха, отъ които два по два образуватъ нѣщо като гърбица на камила, малка седловина, а въ срѣдата на четиритѣ върха една голѣма седловина. Именно презъ последнитѣ минаватъ мѫчнопроходими пѫтища, които съединяватъ селата отъ дветѣ страни на издигащата се като стена между Сѣрското и Струмишкото поле планина. Макаръ и мѫчноминуеми, тия проходи сѫ играли важна роля презъ миналитѣ войни. Знае се, че въ злополучната война между царь Самуила и Василий българоубиеца последниятъ е прехвърлилъ отъ селото Мѫтница презъ платото на Бѣласица единъ отрядъ въ с. Ключъ. Тоя византийски отрядъ е ударилъ въ тилъ и флангъ войскитѣ на Самуила, които сѫ се сражавали на Струмишкото поле съ главнитѣ сили на Византия.

 

Приблизително сѫщото се повтори и презъ време на недавнашната междусъюзнишка война, когато гръцки части се явиха отъ Порой презъ Бѣласица въ флангъ на нашитѣ отстѫпващи войски презъ Рупелъ и Костурино.

 

Може би, затова и французитѣ, щомъ ние заехме Бѣласица, окупираха селата въ южнитѣ ѝ поли Палмишъ, Шугово, Мѫтница, Долни и Горни Порой, които, разбира се, сѫ на гръцка територия.

 

Неотдавна французитѣ, които мѫжки държаха въпроснитѣ села, се изтеглиха и отидоха нейде къмъ Воденъ. Вмѣсто тѣхъ, незабелязано дойдоха италиянци, 35-а дивизия. Французитѣ имъ предадоха споменатитѣ села.

 

283

 

 

Италиянцитѣ се опитаха да ги увеличатъ. Неприятельтъ държеше само западнитѣ села въ южнитѣ поли на Бѣласица, италиянцитѣ се опитаха да заематъ и източнитѣ. Следъ единъ рекогносцироваченъ бой на 11 т. м., на другия день тѣ настѫпиха отъ Бутково къмъ Джума-махле. Отъ тукъ тѣ сѫ мислили да заематъ Тодоричъ, Джафрели и пр. въ източната половина на Бѣласица и да заплашатъ фланга на нашитѣ войски, които действуватъ по Струма. Обаче, смѣтката имъ излѣзе крива и крилетѣ скоро се подрѣзаха. На 12 т. м. италиянската дружина, която настѫпваше къмъ Джума-махле, бѣ разбита; тя остави на полесражението около сто трупа, маса ранени и седемдесеть неранени пленници. Тая дружина бѣше отъ 63-и полкъ на сѫщата дивизия.

 

Обаче, въ западната половина на Бѣласица си оставаше старото положение. Наша часть зае само височината надъ с. Палмишъ.

 

На 16 т. м. презъ нощьта една наша часть смѣло се приближава отъ южната страна на Порой и отсича пѫтя за отстѫпление на италиянската дружина, която е въ селото и около него. На другия день се започва пушечна стрелба. Откъмъ източната часть на Горни-Порой се приближава и друга часть. Отъ другитѣ страни сѫ нашитѣ окопи. Тукъ стърчатъ цевитѣ на пушкитѣ и на картечницитѣ. Италиянската дружина е обсадена. Измъкнали сѫ се само ония италиянци, които сѫ напуснали селото отрано. И следъ тѣхъ, обаче, гранатитѣ и шрапнелитѣ на нашата артилерия фучатъ. Тѣ бѣгатъ презглава къмъ поройската гара и тукъ се прикриватъ, преследвани отъ нашата артилерия. Къмъ 4 часа следъ пладне Горни-Порой е въ наши рѫце съ маса пленници и голѣма плячка. Не следъ дьлго пада и Долни-Порой. И тукъ пакъ пленници и плячка. Къмъ полунощь атакувано е и превзето сѫщо и с. Мѫтница.

 

284

 

 

Южнитѣ поли на Бѣласица вече сѫ почти очистени отъ неприятеля.

 

Пленницитѣ сѫ повече отъ 300 души и маса военни материяли. Пленени сѫ 6 души офицери, между които и единъ капитанъ. Двата полка отъ 35-а италиянска дивизия, 62-и и 63-и, сѫ разнебитени; единиятъ при Джума-махле, а другиятъ при Пороитѣ. Отбраната на Круша сега е оставена въ рѫцетѣ на другитѣ полкове отъ сѫщата дивизия и единъ полкъ отъ сръбски новобранци.

 

Пленницитѣ правятъ жалко впечатление. Тѣ сѫ безъ шинели, съ леки наметала, които сѫ захвърлили въ време на боя. Тѣ сѫ весели, словоохотливи и сѣкашъ не чувствуватъ положението, въ което сѫ изпаднали. Затова съдействува, освенъ италиянската лекость, и доброто другарско отнасяне на нашитѣ войници спрямо пленницитѣ. Водятъ се оживени разговори между тѣхъ и нашитѣ войници; идва се до заключение, че нищо спорно съ Италия нѣмаме. А въ сѫщото време орѫдията гърмятъ.

 

(в. „Прѣпорецъ” — София,

27 септемврий 1916 г., бр. 209)

 

 

 

НАШИЯТЪ ЮЖЕНЪ ФРОНТЪ

 

Може би, нѣма друго мѣсто извънъ Бѣласица, отдето по-добре да се обгръща съ просто око почти цѣлия нашъ юженъ фронтъ. Застаналъ на единъ отъ ония двойни бѣласички върхове, които чифтъ по чифтъ образуватъ камилски гърбици по срѣдата съ малки седловинки, при ясно безоблачно време, когато слънцето се показва надъ Али-ботушъ и облива съ пурпуръ всички планински върхове и близки полета, човѣкъ може да обхване съ погледъ почти цѣлата наша и неприятелска линия отъ Парнаръ-дагъ,

 

285

 

 

Чай-ази до върховетѣ на Нидже-планина. Окото не може да обгърне на западатъ само Пелистеръ и Галичица, които се закриватъ отъ Каймакъ-чалана, или се гушатъ нейде въ утринната омара. Бѣломорскиятъ брѣгъ, особено при Кавала, е отдѣленъ отъ островъ Тасосъ съ една сребърна лента: това е водата на Бѣлото море.

 

Планинитѣ рѣзко се очертаватъ като отсѣчени съ остъръ ножъ. Голѣмата Нидже отвесно се спуска и като че ли между нея и Кожухъ-планина съ трионъ е отрѣзано едно парче. Тукъ, на мѣстото на това парче е Мъгленско. Плешивитѣ скали на Кожухъ блестятъ при първитѣ слънчеви лѫчи като диаманти. Срещу тѣхъ се издига Паякъ, който е сѣкашъ продължение на Негушкитѣ планини, и Олимпъ, чиито върхове стърчатъ като куполи въ небесата. Нидже, Кожухъ и Паякъ образуватъ единъ тѫпъ триѫгълникъ. Отъ тукъ та чакъ до политѣ на Париаръдагъ може да се следи артилерийска стрелба на нашитѣ и на неприятелитѣ. Гърмежи, обаче, не се чуватъ; виждатъ се ясно само попаденията, сиви облачета, а по-близо фонтани отъ димъ.

 

На западъ криволичи и широко се разлива Вардаръ. Той раздѣля предпланинитѣ на Бѣласица отъ предпланинитѣ на Кожухъ и после се спуска въ Енидженското и Солунското поле, въ Повардарията, за да се влѣе задъ Галикъ въ Солунския заливъ. Подъ първитѣ слънчеви лѫчи Вардаръ съ своитѣ зигзаги блести като мълния.

 

Височинитѣ на Фурка го раздѣлятъ отъ Дойранското езеро, което въ никоя минута не прилича на себе си, което непрестанно, непрекѫснато се мѣни, както небето и околнитѣ иланини. То взема напълно тѣхния промѣнливъ цвѣтъ и тѣ се отразяватъ въ него като въ най-хубавото огледало: то е ту свѣтло, ту мрачно, ту взема разни неизказани нюанси и тонове между тия две крайности, между свѣтлото и мрачното.

 

286

 

 

Дойранското езеро опира въ политѣ на Бѣласица и Круша-планина; то раздѣля Повардарията отъ Сѣрското поле.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

12 май 1917 г., бр. 105)

 

 

 

ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТЪ ДОБРУДЖА

 

Като влиза човѣкъ за първи пѫть въ селищата на северна Добруджа, хвърлятъ му се въ очи и привличатъ вниманието му вѣтренитѣ мелници построени на най-високитѣ мѣста около селата, за да блъска безпрепятствено вѣтърътъ крилетѣ имъ. Съ разперени криле, едното нагоре като бандера, и понеже сѫ на високи мѣста, мелницитѣ напомнюватъ малки крѫгли срѣдновѣковни кули, отъ които господарьтъ на селото държи въ смирение и покорность своята рая. Още по-фантастиченъ е изгледътъ имъ, когато повѣе вѣтърътъ и крилетѣ имъ се размахатъ. Тогава тѣ приличать на нѣщо вълшебно и силно привличатъ любопитството на пѫтника. Отиде човѣкъ да види и очуденъ забелязва, че между вѣтренитѣ мелници и първобитнитѣ воденици нѣма разлика. Принцинътъ и първобитниятъ механизъмъ е единъ и сѫщъ. Само че вѣтърътъ, който блъска крилетѣ отгоре, е замѣстенъ въ воденицитѣ съ вода отдолу. Тия мелници сѫ така характерни за селищата тукъ, че дори градоветѣ като Тулча не сѫ лишени отъ тая своеобразна декорация. Това показва, че тукъ течещи води има малко, макаръ че човѣкъ навсѣкѫде вижда широко разлѣти блата и иде му да запѣе: „Вода газя, жаденъ ходя". . .

 

Не по-малко бодятъ очитѣ и приковаватъ погледа кубетата на селскитѣ черкви, които, макаръ и еднообразни,

 

287

 

 

отвънъ сѫ изящни и правятъ силно впечатление. Очевидно, и тукъ черквитѣ сѫ играли не само вѣрска роля, а и национална, главио пропагандаторска, затова и ромънската държава е била така разточителна въ постройката на черкви повсемѣстно. Само старитѣ български храмове заварени отъ ромънитѣ рѣзко се отличаватъ отъ новопостроенитѣ за пропаганда; тѣ приличатъ на нашитѣ черкви по цѣла България.

 

Но и въ тия огнища, въ които сѫ се пръскали искри на българско съзнание въ тая поробена страна, и тукъ славянскитѣ надписи по иконитѣ сѫ смѣнени съ влашки. Останала е на нѣкои мѣста на славянски и български само плочата отпредъ на храма, както е въ Тулча, Бабадагъ и пр., за да ни каже кога е построенъ той и, че е издигнатъ отъ българи. Всичко друго е повлашено. Дори подъ образитѣ на Св. братя Кирилъ и Методи, авторитѣ на кирилицата, съ която ромънитѣ сѫ си служили съ вѣкове и за своята просвѣта, дори и тукъ тѣ сѫ извършили невиждано кощунство: смѣнили сѫ славянскитѣ букви съ латински! Така, напримѣръ, въ чисто българското село Башъ-кьой, гдето е роденъ покойниятъ министъръ Петковь, има надписъ съ латински букви подъ хубавитѣ образи на двамата Св. братя, изписани на черковната стена! Върху всичко тукъ сѫ се старали да ударятъ влашки печатъ. Дори имената на столоветѣ, които сѫ откупували старитѣ богомолци, за да не сгоятъ непрекѫснато на крака, и тѣ сѫ написани не само съ латински букви, а и власизирани, напримѣръ, Stoesku (Стоеску), Blagoesku (Благоеску) и пр. Само богомолцитѣ, които сѫ говорили на хубавъ български езикъ, съ българска носия, сѫ били едничко доказателство, че храмътъ и селото сѫ български.

 

Власитѣ сѫ правили усилия да ромънизиратъ на всѣка цена и съ всички срѣдства не само българитѣ, а и

 

288

 

 

всички други народности тукъ, които сѫ надошли, особено следъ влашкото завладяване, викани отъ самото ромънско правителство, за да промѣнятъ етнографския обликъ на страната и да обработватъ напуснатитѣ отъ изселенитѣ българи земи.

 

Особено липованитѣ (руси), понеже и тѣ сѫ православни, сѫ били притискани, както и българитѣ, за да ги ромънизиратъ. Рускитѣ войски, които били тукъ, сѫ констатирали това и, въпрѣки всичко, тикатъ ги отново да се биятъ, за да хвърлятъ малкото свои сънародници тукъ подъ ромънско владичество, за да ги обезличи то. Въ чисто линованското село Телица, отъ хълмоветѣ на което се вижда Бесарабия и личатъ черковнитѣ кубета на гр. Измаилъ, има разкошна черква руски стилъ. И въ нея всички надписи сѫ на влашки.

 

Още по-интересенъ е случаятъ съ девическия монастиръ Чиликъ, който е билъ основанъ презъ XII в. отъ единъ руски калугеръ. Той е славянски монастиръ, въ който сѫ служили рускини и българки. Естествено, тукъ винаги се е чело на славянски. Презъ последнитѣ години власитѣ, обаче, се постарали и него да ромънизиратъ. Наложили богослужението да става и тамъ на влашки езикъ и успѣли. Вмъкнали въ него и калугерки ромънки. Преди две-три години дошълъ за ревизия тукъ влашкиятъ владика отъ Тулча и намѣрилъ едно хубаво славянско евангелие. Запиталъ, защо го държатъ. Отговорили му, защото е хубаво, държатъ го само за украшение, безъ да си служатъ съ него. Разсърденъ, дѣдо владика го изхвърлилъ изъ черквата.

 

Изобщо национализаторската ромънска политика тукъ е засегнала и католицитѣ, каквито сѫ новопреселницитѣ нѣмци и италиянци. Разбира се, тѣхъ по-предпазливо. Власитѣ никого не оставили на мира да се развива спокойно

 

289

 

 

на своя народна почва: мѫчили сѫ се, где по-грубо, где по-меко, всичко да ромънизиратъ.

 

(в. „Военни известия" — София,

24 юлий 1917 г., бр. 165)

 

 

 

ГОРАТА САЛЦА

 

Северенъ фронтъ, августъ

 

Тя е дунавска гора отъ голѣми върби израстнали върху ивица земя, прилепена до дѣсния брѣгъ на Дунава. Презъ тритѣ годишни времена тя се залива съ вода, а само презъ лѣтнитѣ месеци се образува суша, върху която човѣшкиятъ кракъ може да стѫпи съ сигурность. Около стъблата на върбитѣ до самитѣ имъ клони сѫ се навили и преплели водорасли, които показватъ до кѫде стига водата презъ другитѣ сезони. Тукъ има буйна и тучна трева. Лѣтно време преди войната тукъ сѫ пасли стада едъръ добитъкъ. Сега наши чичовци косятъ тая богата трева, но никога нѣма да я изкосятъ, толкова много е тя.

 

Гората Салца прилича на Робинзоновия островъ, макаръ че презъ разнитѣ годишни времена тя образува ту островъ, ту полуостровъ, ту часть отъ голѣмо блато. До нея може да се отиде само съ лодка и то, ако я води опитенъ човѣкъ, който е отивалъ много пѫти, иначе рискувате да се изгубите. Блатата, които обикалятъ гората, сѫ обрастнали съ буйна тропическа тръсть. Посрѣдъ тоя непрекѫснатъ плетъ ловката рѫка на рибарина е открила, като е изсѣкла тръстьта, канали широки два-три метра, колкого да се разминатъ две лодки.

 

За мигъ се пренасяте въ Венеция, въ венециянскитѣ канали, по които сѣкашъ пѫтувате съ гондола. Артилерийскитѣ гърмежи, обаче, не ви даватъ възможность да

 

290

 

 

заживѣете по-дълго време съ илюзията за Венеция; тѣ ви напомнюватъ, че сте въ блатата на Сомова, непосрѣдствено до самия фронтъ. Всрѣдъ буйната тръсть въ канала виждате само небе. Тукъ и растения, и животни сѫ особени — нищо не напомнюва растителното, нито животинското царство на сушата. Може би, само въ тропическитѣ страни можете да видите това, което срѣщате тукъ. Цвѣтята сѫ по-хубави, по-свѣжи, по-красиви, безъ да иматъ приятния дъхъ на ония отъ сушата. Надъ главата ви прехвръкватъ ята отъ диви патици, разни видове рибари, чайки и пр. Въ водата се премѣтатъ подъ водораслитѣ и между тѣхъ риби и други водни животни.

 

Само смѣлитѣ войници, които срѣщате често, седнали въ черупки напомнятъ за сушата. Тѣ идатъ отъ предната линия, отъ гората Салца, гдето носятъ храна, припаси и други нѣща необходими за чичовцитѣ, които сѫ далеченъ аванпостъ въ гората. Ето и една понтонна лодка. Въ нея има ковчегъ съ мъртвецъ. Единъ нашъ, който е билъ на секретния постъ, връщайки се къмъ частьта си съ лодка, я превърналъ и се удавилъ. Следъ 3-4 дена трупътъ му билъ изхвърленъ на брѣга.

 

Ето и гората Салца. Отъ брѣга ѝ се спуска дълъгъ мостъ навѫтре въ канала. Вижда се, че лодкитѣ не могатъ отъ тиня да допратъ до самия брѣгъ, затова е построенъ мостъ.

 

Въ гората чичовцитѣ бодърствуватъ и бдятъ; неприятельтъ се осмѣлява да напада тукъ само ноще, за да не бѫде забелязанъ и да изненада охраната. Неприятельтъ ноще рискува по-малко. Така и стана на 19 юлий, когато той следъ полунощь се опита да нападне нашитѣ части тукъ. Нощьта е бурна, времето облачно. Неприятельтъ съ лодки се прехвърля отъ село Патладжанка върху дѣсния брѣгъ на Дунава и се старае незабелязано да се доближи до гората, за да изненада и плени нашитѣ части,

 

291

 

 

които сѫ тукъ. Неприятелската група се състои отъ около 50 души предвождани отъ 5—6 души патрулъ. Къмъ 1 и пол. ч. следъ полунощъ врагьтъ наближава нашия преденъ постъ. Но чичо тука бди, залѣга и открива огънь. После се оттегля при другаритѣ си, които отъ изстрелитѣ сѫ вече предупредени и съобщаватъ по телефона на артилерията. Чичовцитѣ откриватъ отъ окопитѣ честъ пушеченъ огънь. Артилерийски снаряди зафучаватъ надъ главитѣ на неприятеля. Дотогава дръзъкъ, той бива обладанъ отъ малодушие и обръща гръбъ, влачейки съ себе си раненитѣ, охканията на които се чуватъ отъ нашитѣ. Неприятельтъ стига най-сетне до лодкитѣ, качва се върху тѣхъ и се връща обратно въ с. Патладжанка.

 

Така чичовцитѣ отъ гората Салца, отъ тоя Робинзоновски островъ, откѫснати отъ свѣта, успѣватъ да осуетятъ дръзкия опитъ на неприятеля, който пожела да ги изненада, плени и да се загнѣзди върху дѣсния брѣгъ на Дунава. Но смѣтката му се оказа погрѣшна.

 

(в. „Военни известия” — София,

11 августъ 1917 г., бр. 181)

 

 

 

ПРЕДЪ ДЕЛТАТА

 

Кабадагъ, 3 октомврий

 

Широка, безпредѣлна равнина. Окото се губи и блуждае въ пространството: нѣма де да се спре. Само разлѣлата се по всички посоки и нашироко вода, нейниятъ блѣсъкъ подъ яркитѣ юнски лѫчи го привлича и спира. Това сѫ рѫкавитѣ на Дунавъ, които, отдѣляйки се като гранки на вѣковно дърво единъ отъ други и които блестятъ като мълния подъ слънцето, даватъ известна представа за разстоянието. Иначе, тукъ нѣма рамки, каквато

 

292

 

 

роля играять планинитѣ на южния фронтъ. Докато тамь далечината се крие задъ планинитѣ, тукъ тя се губи за окото; вижда се само рѣдка, полупрозрачна мъгла. Ей тамъ, далечъ на западъ, дълбоко въ мъглата се бѣлѣе една черква. Въ лѣво и дѣсно отъ нея не се вижда нищо, и предъ нея не се забелязва нищо; самата тя, обаче, личи ясно, рѣзко презъ мъглата. Ако да не бѣха окиченитѣ съ зеленина, храсти и върби брѣгове на Дунава, както и многото блата обрастнали тукъ-таме съ тръстъ, човѣкъ не би ималъ идея за разстоянието.

 

Отивамъ въ с. Прислава, надъ самия Дунавъ. Интересно съвпадание на имена съ Преславъ, първата българска столица. Не сѫ ли минали отъ делтата презъ това селище Аспаруховитѣ българи, когато сѫ нахлули въ Балканския полуостровъ ? Тукъ има доста исторически останки, които сѫ интересни и загадъчни.

 

И тукъ дѣсниятъ брѣгъ господствува надъ лѣвия. На отсрещния островъ Елгани де Жосъ — островъ, върху който всрѣдъ самия Св. Георгевски рѫкавъ е разположено полуразрушено рибарско село съ сѫщото име — се движатъ безъ орѫжие руски войници. Тѣ се разхождатъ на групи и свободно. Когато не хвърля сѣнка върху имъ буйната растителность, или когато не сѫ всрѣдъ самата нея, тѣ се виждатъ ясно. Единъ неприятелски войникъ пере, другъ черпи вода отъ Дунава. Само да насочатъ пушкитѣ нашитѣ часови, които сѫ кацнали като орли на наблюдателния пунктъ надъ самия Св. Георгевски рѫкавъ, и да се премѣрятъ, тѣхната пѣсень, пѣсеньта на двамата руски войници е изпѣта — толкова сѫ тѣ близо и така ясно се виждатъ едритѣ имъ фигури отъ дупкитѣ на пункта.

 

Обръщамъ се къмъ единия часови, който стиска пушката въ рѫце:

 

— Ей, чичо, защо не стреляшъ?

 

293

 

 

Той мълчи въ недоумение и обръща въпросителенъ погледъ къмъ менъ. Разбрахъ, че той е турчинъ и не знае български. Повтарямъ въпроса на майчиния му езикъ:

 

— Зановесть йокъ, — отговори ми той съ сериозность и благоговение, като че ли чете молитва.

 

Тогава се обади другарьтъ му, който, съ бинокълъ въ рѫка наблюдава отъ другата дупка на наблюдателницата; той ми обясни защо не стрелятъ. „Тукъ имаме мълчаливо примирие", — каза той и продължи да наблюдава.

 

Загледахъ се въ далечината. Тукъ хоризонтътъ опира върху една гѫста гора на северъ. Въ Измаилския рѫкавъ на северозападъ, до самия Измаилъ дими параходъ. Отъ него стрелятъ върху Тулча. Тукъ малко по-назападъ отъ Елгани де Жосъ, отъ Св. Георгевския рѫкавъ се отдѣля Сулинскиятъ.

 

Внезапно подъ насъ се чуватъ нѣколко пушечни гьрмежи. Часовоятъ българинъ пусна една... Другиятъ български войникъ, турчинътъ, къмъ когото погледнахъ, повтори нѣкакъ виновно, стискайки пушката, сакраменталнитѣ думи : „Заповесть йокъ". . .

 

Отидохъ при българина, който наблюдаваше съ бинокъла.

 

— Какво има бе, чичо? Кой стреля?

 

Виждашъ ли съ пушкитѣ ония, които се връщать назадъ, тѣ стреляха. Трѣбва да сѫ сърби. Я имъ вижъ шапкитѣ, приличатъ на сръбски.

 

Азъ не можахъ да ги разпозная.

 

— Ами по кого стрелятъ ? — питамъ.

 

— По наши войници, които се кѫпятъ долу.

 

И, действително, съобщиха отъ долу, че има раненъ нашъ войникъ.

 

— Ахъ, м. . ., — извика българинътъ. — Ние можемъ отъ тукъ всички да ги избиемъ, но... Само че ония, които стреляха, — продължи чичото, — не сѫ тука, отъ постоветѣ;

 

294

 

 

тѣ дойдоха оттатъка; тѣ сѫ сърби или ромъни. И вече се отдалечиха.

 

И наистина, рускитѣ войници отъ постоветѣ продължаваха да се движатъ изъ селото свободно, безъ пушки. Единъ русинъ пакъ дойде да пере на брѣга спокойно. Турчинътъ български войникъ погледна къмъ него, поклати заканително глава и промърмори: „Заповесть йокъ".

 

Въ това време иде и ротниятъ командиръ, младъ и енергиченъ поручикъ. Научилъ за случката, възбуденъ и ядосанъ, извика: „Защо не стреляте бе!" — Българинътъ му обясни защо и ротниятъ командиръ се опѫти къмъ дружинния. Въ това време турчинътъ бѣ насочилъ пушката. Българинътъ, обаче, го хвана. Турчинътъ се обърна къмъ него и очуденъ го запита: „Йокъ ми заповесть ?

 

Това бѣше презъ м. юлий.

 

(в. „Добруджа" — София,

3 октомврий 1917 год., бр. 43)

 

 

 

ЕДИНЪ СИМВОЛЪ

 

Отъ Бѣласица

 

При изгрѣвъ слънце отъ върховетѣ на Бѣласица се открива чудна гледка, особено на югъ. Мъглата, която е легнала по полето и е обвила планинскитѣ върхове, бавно се раздира отъ слънчевитѣ лѫчи. Едно следъ друго се откриватъ езерата на източна Македония. Изпърво блесне Тахино, после Бутковското, следъ него Дойранското, Аржанъ, Пазарското и слънчевитѣ лѫчи се пренасятъ все пò на западъ.

 

Въ сѫщия редъ се освѣтяватъ и планинскитѣ върхове, които, струва ти се, че сѫ отсѣчени съ ножъ, така

 

295

 

 

рѣзко сѫ очертани. Тѣ сѫ ясно-сини. Погледътъ опира въ величествения Олимпъ.

 

Блѣсватъ и ширинитѣ на Бѣло море. Тасосъ едвамъ се очертава.

 

Картината всѣки мигъ се мѣни; никога тя не прилича на себе си. Погледътъ волно се любува и не можешъ да се нарадвашъ.

 

Щомъ, обаче, погледътъ се спре въ центъра на картината, настроението веднага се промѣня. Тамъ виждашъ на единъ хълмъ да стърчи монастиръ уединенъ, сямъ. Малко пò на изтокъ отъ него откривашъ две-три голѣми здания. Това сѫ остатъци отъ нѣкогашния Кукушъ.

 

Само преди петь години тукъ, на това мѣсто кипѣше животъ. Срѣдъ плодородно и богато поле, което днесъ е пусто, бѣ застроенъ старъ турски градъ. Той бѣ отъ ония градове на българското отечество, въ които най-рано заговори българско чувство и българско съзнание. Рѣдко български градъ е бивалъ поставянъ при по-лоши национални условия. Кукушъ бѣше на вратата на Солунъ. А Солунъ бѣше най-голѣмия гръцки културно-националенъ центъръ. Гърцизмътъ отъ тукъ влияеше върху цѣла Македония. Кукушани можаха не само да устоятъ, но тѣ първи почнаха да побългаряватъ и самия Солунъ. Кукушката махала въ македонската столица бѣше ядката на българщината тукъ.

 

Кукушани, за да се отърватъ отъ духовното робство на патриаршията, прегърнаха унията. И въ революционнитѣ борби Кукушъ бѣше на първо мѣсто. Той даде най-свѣтлия революционеръ на Македония — Гоце Дѣлчевъ.

 

Презъ Балканската война, когато нашитѣ войски бѣха приковани на Чаталджа, Кукушъ бѣше най-голѣмата прѣчка за проникването на съюзнитѣ гръцки войски въ източна Македония. Преди междусъюзнишката война, възползувани отъ факта, че нашитѣ войски бѣха заети другаде,

 

296

 

 

гърцитѣ пълзѣха и заемаха село следъ село, градъ следъ градъ. Кукушани заедно съ нашитѣ малки части ги спрѣха. Венизелосъ бѣ заставенъ да признае, че Кукушъ трѣбва да влѣзне въ предѣлитѣ на България.

 

При Кукушъ сгана и най-ожесточеното сражение между българскитѣ и гръцкитѣ войски. Следъ упорититѣ бойове нашитѣ малки части тукъ бѣха разбити отъ цѣлата гръцка армия. Следъ боя цвѣтущиятъ градъ бѣше унищоженъ и отъ него не остана камъкъ върху камъкъ. Населението му избѣга, а което остана, бѣше изклано.

 

Така гърцитѣ си отмъстиха на Кукушъ.

 

Кукушъ е едно предупреждение, единъ символъ. Войскитѣ отъ центъра на нашия фронтъ, дето сега неприятельтъ прави опити, го виждатъ. Тѣ знаятъ какво би постигнало цѣла България, ако неприятельтъ начело съ гърцитѣ надделѣе на македонския фронтъ.

 

(в. „Прѣпорецъ" — София,

27 августъ 1918 год., бр. 193)

 

 

 

МИХАИЛЪ ТАКЕВЪ

 

Злодейска рѫка повали подло и него, лиши България отъ единъ силенъ човѣкъ, какъвто тя почти нѣма.

 

Човѣкъ на действието и неукротимата енергия, той пада като войникъ на бойното поле.

 

Когато следъ едно партийно събрание въ родния му градъ Пещера той се връщалъ въ кѫщи, закоравѣлъ престѫпникъ го издебва и забива петь куршума въ буйната му глава.

 

Така изгасна една могѫща фигура, създадена за акция и намѣрила своята трагична кончина следъ акция.

 

Такевъ не бѣ философъ. Той не познаваше вѣчното колебание на мѫдрецитѣ. Възприелъ единъ принципъ,

 

297

 

 

той го опростотворяваше и правѣше достѫпенъ и понятенъ за народа и го занасяше срѣдъ него.

 

Нему бѣше чуждъ и духовниятъ аристократизъмъ на мѫдрецитѣ. Това го сближаваше и сродяваше съ простия народъ. Такевъ бѣше единъ отъ първитѣ и най-ревностнитѣ популяризатори на демократичнитѣ идеи срѣдъ току-що освободения народъ.

 

И нѣма край въ България, дето да не е стѫпвалъ неговиятъ кракъ, дето народътъ да не е чулъ неговитѣ прости, но енергични слова.

 

Такевъ е вземалъ участие въ всички крупни събития отъ най-новата история на България. Той е участвувалъ и въ детронирането на Батемберга и при абдикацията на Фердинанда, съ когото тѣ се ненавиждаха.

 

Като министъръ на вѫтрешнитѣ работи, Такевъ всичко насочваше самолично, той бѣше вездесѫщъ. При всѣка по-важна случка той бѣше на мѣстопроизшествието. Той искаше самъ да види, самъ да провѣри, самъ да направлява.

 

При нещастното нападение на София отъ радомирскитѣ бунтари той лично присѫтствуваше на бойното поле, той въодушевяваше борцитѣ отсамъ барикадитѣ. Той знаеше, че спасява България не само отъ обезумѣлитѣ метежници, а и отъ сръбскитѣ и гръцкитѣ войски, които чакаха само едно — да се осуетятъ солунскитѣ преговори, които водѣше г. Андрей Ляпчевъ, за да нахлуятъ, оплячкосатъ и окончателно опропастятъ България.

 

Съ своята неукротима енергия, самопожертвувателность и убедително слово Такевъ спаси София, спаси и България отъ осквернение, като допринесе да не стѫпи гръцки или сръбски кракъ на старитѣ предѣли.

 

Такевъ има своя голѣмъ дѣлъ въ парламентарнитѣ и междупартийни борби. Той бѣше човѣкъ съ колосална паметь: знаеше историята на всички партии; помнѣше

 

298

 

 

всѣко мѣроприятие на Народното събрание. Своитѣ убеждения, излѣти въ прости и общедостѫпни формули, той защищаваше съ страсть и неизчерпаема енергия, съ увлѣчение и темпераментъ.

 

Съ смъртьта на Такева България губи една рѣдка личность, една индивидуалность, както по външни черти, така и по душевенъ и умственъ складъ.

 

Историята не творятъ философитѣ и мѫдрецитѣ, тѣ само подготвятъ умоветѣ. Активни и неуморни общественици и държавници, какъвто бѣше покойниятъ Такевъ, ето кои творятъ историческитѣ събития.

 

За съжаление, злодейската рѫка на убиеца не остави и тоя нашъ държавникъ да измине своя жизненъ пѫть и съ твърда и мощна дѣсница да спомогне за туряне въ тая разбъркана страна редъ, безъ какъвто е невъзможна нито демокрация, нито напредъкъ, нито благоденствие.

 

(в. „Зора" — София,

28 януарий 1920 г., бр. 215)

 

 

 

МАРКО БАЛАБАНОВЪ

 

Единъ следъ други отиватъ си представителитѣ на нашето възраждане. Починалъ е на преклонна възрасть и Марко Балабановъ, който презъ последнитѣ години не се виждаше по софийскитѣ улици. Той дълго боледува.

 

Марко Балабановъ се е училъ въ Атина, дето е другарувалъ съ Раковски. После свършилъ право въ парижкия университетъ.

 

Покойниятъ е игралъ важна роля въ първия църковенъ съборъ: той е билъ секретарь на събора и е редактиралъ решенията му.

 

Преди освобождението на България заедно съ Драганъ Цанковъ Балабановъ е обиколилъ Европа, за да

 

299

 

 

раздвижи общественото мнение и правителствата въ полза на поробения ни народъ. Презъ руската окупация той е билъ губербаторъ въ Свищовъ и Русе. Той е билъ депутатъ въ Учредителното събрание и е вземалъ живо участие при дебатитѣ. Подъ негово влияние, напримѣръ, е махнать отъ проекта за конституцията членътъ за гражданскитѣ декорации: въ първоначалния текстъ на конституцията нѣма медали за гражданска заслуга.

 

Марко Балабановъ е билъ на два пѫти министъръ на външнитѣ работи. Той е често избиранъ за народенъ представитель и веднажъ е билъ и председатель на Камарата.

 

Покойниятъ е представлявалъ България въ Цариградъ, Букурещъ и Атина. Билъ е и професоръ въ софийския университетъ по каноническо и византийско право.

 

Марко Балабановъ е единъ отъ първитѣ наши книжовници. Въ Цариградъ той е редактиралъ презъ първата половина на седемдесеттѣ години в. „Вѣкъ", който е билъ спрѣнъ отъ турското правителство и преименуванъ „19 вѣкъ". Публикувалъ е книгата „Страница изъ наІшето възраждане", която е издание на Книжовното д-во, после превърнато въ академия. Последниятъ му трудъ е книгата „Гаврилъ Кръстевичъ".

 

Както се вижда и отъ писменитѣ му трудове, Марко Балабановъ изцѣло принадлежи на българското възраждане. Той живѣ съ неговия духъ и съ неговия духъ умрѣ. Не току така той е избранъ за почетенъ членъ и въ сегашния църковенъ съборъ.

 

Който е преглеждалъ протоколитѣ на първия цьрковенъ съборъ, забелязалъ е, че Балабановъ се подписва „писарь", а не секретарь. Това е характерно не само за него, а за цѣлото поколѣние отъ църковнитѣ борби, което е непретенциозно и скромно. Но не е това най-голѣмото качество на хората отъ Възраждането. Любознателностьта на българина датува отъ тая епоха. Представителитѣ на

 

300

 

 

Възраждането събиратъ знания като пчелитѣ. Не току така Марко Балабановъ се е издигналъ до професорска катедра.

 

Най-свѣтлата черта на дейцитѣ отъ Възраждането, обаче, е тѣхната безкористность и беззаветното служене на народа. Покойниятъ до преди нѣколко години едвамъ се мъкнѣше пеша и прегърбенъ по софийскитѣ улици: той не можеше да се вози въ файтони и автомобили като други. Той умира въ нѣмотия.

 

Хората на Възраждането, на българската реформация не бѣха едностранчиви специалисти; тѣ бѣха съ широкъ погледъ и разностранни познания. Отъ тѣхъ бѣ и Балабановъ. Той бѣ общественикъ въ широкия смисълъ на думата. Не току така поколѣнието отъ църковнитѣ борби издигна българския народъ отъ невежество и забвение; не току така то изгради България. Това постигна то съ усилия и воля, съ наука и познания, които днесъ въ България не сѫ на честь.

 

(в. „Зора" — София,

18 юний 1921 г., бр. 621)

 

 

 

КРАЛЬ ПЕТЪРЪ

 

Следъ дълго боледуване, краль Петъръ е склопилъ очи. Той умира въ единъ моментъ, когато сръбската идея стигна зенита си.

 

Когато той се възкачи на опръскания съ кръвь престолъ, Сърбия бѣ малка и бедна държава. Нейниятъ глась, слабъ и немощенъ, едва се чуваше. Тя бѣ ненавиждана и незачитана. Върху нея тежеше проклятието на пролѣтата въ кралския конакъ кръвь. Англичанитѣ дълго време не искаха да възстановятъ и дипломатическитѣ си сношения съ нея.

 

301

 

 

Всичко това бѣ неотдавна: едва осемнайсеть години ни дѣлятъ отъ тия трагични за Сърбия дни. Въ колко кратко време тя се издигна до стѫпалото на великитѣ държави! Затова тя има много да благодари на току-що склопилия очи краль.

 

Краль Петъръ, може би, не бѣше човѣкъ съ блестящи дарби. Скроменъ и благъ, той живѣеше съ чувствата и инстинкта на своя народъ. Тукъ бѣ и неговата сила, както и щастието на Сърбия. Между славянскитѣ народи съ най-силенъ държавенъ инстинктъ е сръбскиятъ. Тая мисъль потвърдиха и последнитѣ войни, които сръбскиятъ въорѫженъ народъ поиесе съ упоритость и стоицизъмъ. Краль Петъръ се опрѣ на тоя мощенъ инстинктъ и даде възможность на сръбскитѣ държавници да изградятъ една велика държава, за която преди десеть години тѣ едва ли мечтаеха. Краль Петъръ имаше още едно голѣмо качество: да избира хората изъ срѣдата на посоченитѣ отъ народа.

 

Наистина, това, що сръбството издигна, въ края на краищата може да се окаже фатално за него. Но краль Петъръ умрѣ щастливъ въ щастлива днесъ Сърбия. При това, трѣбва да се признае, че покойникътъ презъ последнитѣ години, поради болестьта си, не играеше никаква политическа роля. Крайноститѣ на сърбизма не нему се дължатъ.

 

Животътъ на краль Петъръ въ много отношения може да служи за образецъ и на други държавни глави. А историята на Сърбия презъ неговото царуване е доста поучителна за държави като България, която днесъ въ международно и вѫтрешно отношение е много по-зле, отколкото Сърбия при възкачването му на престола. Въ издигането на Сърбия има, може би, и нѣщо случайно; но има и една система прокарвана съ твърдость и постоянство, съ енергия и воля.

 

(в. „Зора" — София,

19 августъ 1921 г., бр. 670)

 

302

 

 

 

ЧОВѢШКАТА ЛИЧНОСТЬ

 

1.

 

Тя е основата на всѣко общество. Безъ нея не можемъ да си представимъ, освенъ стадо.

 

Дори най-крайнитѣ социални учения ратуватъ пакъ, за да издигнатъ човѣка. Мизерията е, която понижава личностьта.

 

Колкото и да сѫ слѣпи теоритицитѣ на диктатурата, която е отрицание на човѣшката личность, пакъ въ основата на тѣхното учение лежи тя. Само че тѣ, апостолитѣ на насилието сѫ омагьосани отъ езуитския принципъ „цельта оправдава срѣдствата", или не виждатъ, че рушатъ онова, което искатъ да издигнатъ, че събарятъ онова, което искатъ да градятъ.

 

Правата на човѣшката личность не сѫ въ противоречие съ принципитѣ на демокрацията. Наопаки, това сѫ дветѣ страни на единъ и сѫщъ медалъ.

 

Наистина, древнитѣ демокрации сѫ жертвували човѣшката личность, но затова тѣ и погинаха.

 

Отъ възраждането насамъ човѣшката личность на западъ се издига. Презъ реформацията тя извоюва своитѣ религиозни права: свободата на съвестьта. Презъ революциитѣ и преди тѣхъ се създадоха гаранции за свободата на човѣшката мисъль. Паметна е декларацията за правата на човѣка и гражданина презъ великата французка революция. Тя предвиждаше политически права за гражданина и лични свободи за човѣка. Цѣлото развитие на демокрацията презъ 19 вѣкъ е вървѣло въ тая посока: да се разширяватъ правата на народа като цѣло, а едновременно съ това и свободитѣ на личностьта. Тия две насоки на новата демокрация бѣха осветени не само отъ конституциитѣ, а и осигурени отъ специални и подробни закони. Никой въ името на нѣкакво народовластие не смѣеше

 

303

 

 

да посѣга на човѣшката личность. Тя бѣше подъ гаранцията на сѫдебната власть.

 

Езуититѣ отъ най-новитѣ времена, болшевикитѣ, разбъркаха тия току-що установени понятия въ полукултурнитѣ страни; самозвани народовластници обърнахя всичко съ главата надолу, съ краката нагоре. Граденото съ десетки години се руши съ декрети и безъ декрети. Безъ церемонии се посѣга върху човѣшката личность. Днесъ не е голѣма работа нѣкой да бѫде арестуванъ и задържанъ дълго безъ знанието и одобрението на сѫдебната власть. Нѣщо обикновено е да се тарашуватъ отъ властьта кѫщитѣ. Да не говоримъ за свободата на мисъльта: човѣшката мисъль днесъ е подъ опека. Нѣщо по-страшно: и за човѣшкия животъ нѣма гаранции.

 

Подъ влиянието на болшевизма се връщаме назадъ къмъ предиосвободителната епоха. Обществото се превръща въ стадо, човѣшката личность се затрива. И всичко това въ името на нѣкакво извратено до неузнаваемость народовластие.

 

Човѣшката личность е основа и на прогреса: тя е, която твори и създава. Само мракобесници посѣгатъ върху нея. И когато тѣ казватъ, че посѣгатъ върху най-драгоценного нѣщо, върху човѣшката личность въ името на демокрацията, тѣ заблуждаватъ или се самозаблуждаватъ. Човѣшката личность е основа и на демокрацията.

 

Идеалътъ на народовластието е да комбинира и разширява правата не само на народа, а и на човѣшката личносгь, която е негова съставна часть, безъ която не можемъ да си представимъ народъ. Който посѣга върху човѣшката личность, той е носитель не само на културна реакция, а и на политическа.

 

304

 

 

2.

 

Изобщо човѣкътъ, човѣшката личность днесъ не сѫ на честь. Тѣ се жертвуватъ за абстракции, каквито сѫ повече или по-малко класитѣ и съсловията, групитѣ и общественитѣ категории и подраздѣления. За благото на тия събирателни понятия, или подъ тоя предлогъ може да се посѣга не само върху човѣшката личность, а и върху човѣшкия животъ. Божемъ за благото на руския пролетариятъ лишиха се отъ свобода и се затриха стотици хиляди човѣшки сѫщества. Това е вѣрно и за други полукултурни народи. Сѣкашъ понятията отъ войната, когато човѣшката личность по необходимость бѣше сведена до обикновена бройка, продължаватъ и до днесъ. Както тогава безнаказано можеше човѣкъ да се лиши отъ своята свобода и отъ своя животъ въ името на успѣха на войната, така и сега въ нѣкои полукултурни страни хората може да бѫдатъ преследвани, арестувани и убивани вече въ името на една политика.

 

Въ това отношение часть отъ човѣчеството се върна назадъ къмъ далечното минало, когато човѣшката личность се жертвуваше за една религия, една ересь или единъ предразсѫдъкъ. Защото колкото православие има въ областьта на вѣрата, толкова има и въ политиката. Въпрѣки всичко, свободата въ религията и днесъ е гарантирана. Не така стои, обаче, въпросътъ съ политиката, въ която сѫщо има много, твърде много субективенъ елементъ. Никой днесъ не може да каже, че само неговата политика е спасителна; нито отдѣленъ човѣкъ, нито цѣла партия може да подържа това. Който говори така, той е сектантъ. И папата вече не смѣе на високъ гласъ да каже, че католишката църква е едноспасителна. Само сектанти въ религията, сектанти и въ политиката могатъ да говорятъ за единъ-едничъкъ пѫть, който спасява. Много

 

305

 

 

сѫ пѫтищата, които водятъ за Римъ. Не само една политика е спасителна.

 

Ето защо най-голѣмо престѫпление се върши, когато се посѣга върху човѣшката личность и човѣшкия животъ въ името на една политика, въ името на една класа или съсловие, а не рѣдко, задъ всичко това, за лично отмъщение.

 

Посегателството върху човѣшката личность, която е съставна часть на всички събирателни обществени групи, е посегателство и върху тѣхъ. Човѣшката личность е, която твори богатства и култура; тя е, която прави изобретенията и политиката; тя е реалность. Тя е сольта на обществото. Събирателнитѣ групи сѫ повече или по-малко абстракции неясно разграничени и преливащи се една въ друга. Човѣшката личность и човѣшкиятъ животъ, безъ които не можемъ да си представимъ общество, не бива да се жертвуватъ за абстракции, а още по-малко за лична злоба и човѣшки предразсѫдъци. Да отстранишъ единъ свой противникъ отъ политическата сцена въ името на твоята политика, която въ най-добрия случай не е едничкия пѫть къмъ общото благо, това е да вървишъ противъ прогреса съ най-дивашки срѣдства; това значи да си врагъ на човѣчеството и неговитѣ подраздѣления на класи и съсловия.

 

Класитѣ или съсловията повече или по-малко сѫществуватъ въ нашата мисъль. Човѣкътъ е неоспоримъ фактъ. Това, обаче, съвсемъ не значи, че хората трѣбва да се оставятъ въ материална мизерия и нищета. Право на човѣшката личность е да бѫде задоволена и въ това отношение. Който зачита човѣка, той не може да не дири срѣдства да го задоволи и въ материално отношение.

 

(в. „Зора" — София,

 10 юний и 5 септемврий 1921 г., бр. бр. 615 и 685)

 

306

 

 

 

ИВАНЪ ВАЗОВЪ

 

Отъ беди българскиятъ народъ не може да вдигне глава. Тѣ идатъ една следъ друга, като гръмъ отъ мрачното българско небе.

 

България почти изгуби своята иезависимость. Българското племе бѣ разпокѫсано и пъшка подъ чуждъ яремъ.

 

Въ тая безрадостна и печална действителность оставаше ни само малката съкровищница на българската култура. Само въ нея ние можехме да намѣримъ утеха и насърдчение, потикъ за работа и вѣра въ бѫдещето.

 

Както преди единъ вѣкъ и повече българскиятъ народъ се роди въ монастирската килия, така и сега очаквахме той да се възроди посрѣдствомъ своята бедна култура, която, обаче, е достатъчна да откърми културно, политически и обществено единъ малъкъ народъ като нашия.

 

За жалость, обаче, и тукъ злата сѫдба простира своята злокобна рѫка. Най-крупниятъ представитель на българската култура и той склопи очи. Българската земя, която презъ последнитѣ десетина години не издигна нито единъ значителенъ талантъ, съвсемъ осиротява. Българскиятъ народъ губи и своя народенъ поетъ Иванъ Вазовъ, който живѣ съ тѫгитѣ и радоститѣ му и който съ своитѣ творби го ободряваше и му вдъхваше вѣра въ бѫдещето.

 

Иванъ Вазовъ бѣ за българския народъ това, което за евреитѣ е билъ пророкъ Еремия. Той ридае въ Библията надъ изгубената израилска държава, надъ разпръснатия по четиритѣ земни краища еврейски народъ, надъ разорения Иерусалимъ. Но той ѝ предвещава идването на Месия.

 

Това бѣ и Иванъ Вазовъ за озлочестения български народъ. Съ своитѣ творби той не само мощно съдействува за формирането на българския народъ; той ни ве-

 

307

 

 

[[ Страници 308-309 липсват ]]

 

309

 

 

нява своята власть. Това за него е насѫщния. Всѣки актъ на власть е една чашка алкохолъ повече. И тиранинътъ всѣка зарань става съ треперящи рѫце и, докато не вкуси отъ своята власть, докато не се опои отъ нея, той нѣма да се успокои. Ако не може нѣщо разумно да извърши, той ще направи и най-голѣмата дивотия, за да задоволи своята жажда. Затова тиранитѣ предприематъ толкова много мѣроприятия. Това за тѣхъ е патологическа нужда.

 

(в. „Зора" — София,

19 декемврий 1921 г., бр. 773)

 

 

 

МЕТОДИ КУСЕВИЧЪ

 

Дейцитѣ отъ нашето възраждане съвсемъ орѣдяватъ. Починалъ и старозагорскиятъ митрополитъ Методи Кусевичъ, който, доколкото помнимъ, е предпоследния живъ деецъ отъ първия учредителенъ църковенъ съборъ въ Цариградъ. На събора той е представлявалъ своя роденъ градъ Прилепъ. Методи Кусевичъ е единъ отъ първитѣ представители на Възраждането въ Македония.

 

Но той е игралъ голѣма роля не само въ Македония, а и въ предѣлитѣ на днешна България. Въ време на възстанията той е билъ протосингелъ на пловдивската митрополия. И въ качеството си на протосингелъ митрополитъ Методи събралъ всички факти за турскитѣ изстѫпления при потушаването на възстанието и съ рискъ на живота си ги занесълъ въ Цариградъ. Заедно съ първия български екзархъ Антимъ I той ги представилъ на чуждитѣ посланици въ турската столица и на чуждитѣ кореспонденти. Той бѣ единъ отъ първитѣ, които разтревожиха европейската съвѣсть. Подгоненъ отъ цариградскитѣ турски власти, той е избѣгалъ на единъ параходъ и така се спасилъ.

 

310

 

 

Методи Кусевичъ бѣ яръкъ представитель на Възраждането.

 

Той имаше непобедима воля и неизчерпаема енергия. Съ лични усилия и лишения той е свършилъ духовна академия въ Русия.

 

Паметникъ на неговата неукротима енергия и силна воля отъ по-ново време е „Аязмото" въ Стара-Загора. Отъ голи ридове той създаде въ Стара-Загора единъ великолепенъ паркъ, макаръ и да срѣщаше прѣчки отъ много страни, дори отъ тамъ, отъ кѫдето най-малко трѣбваше да ги очаква. Въ това отношение старо-загорчани късно оцениха голѣмата му заслуга. Сега, следъ като слиза въ гроба, тѣ напълно ще оценятъ доброто, което митрополитъ Методи наирави на своя престоленъ градъ.

 

Методи Кусевичъ, както цѣлото негово поколѣние, бѣше ученолюбивъ и начетенъ. Той бѣ голѣмъ патриотъ и крупна личность не само въ българската църква, а и въ българския политико-общественъ животъ.

 

Миръ на праха му !

 

(в. „Зора” — София,

4 ноемврий 1922 г., бр. 1029)

 

 

 

ИЛЮЗИЯТА НА ВЛАСТОЛЮБЕЦА

 

На властолюбеца крѫгозорътъ е тѣсенъ. Колкото и да обикаля той свѣта, не може да види по-далече отъ носа си. Той особено е неподатливъ на уроци, когато вече се е добралъ до властьта и живѣе съ нея. Той е погълнатъ изцѣло. Той се наслаждава като артистъ отъ своята роля, която отдавна е мечталъ да играе. Той прилича на поетъ захласнатъ въ предмета на своето вдъхновение. Той наподобява художникъ, скулпторъ, който съзерцава своята натурщица, наслаждава се на нейнитѣ форми, безъ

 

311

 

 

да мисли, че има предъ себе си живъ човѣкъ. Захласътъ на творцитѣ, обаче, не трае продължително, той ги обладава само въ моменти на творчество, а следъ това крѫгозорътъ се отваря.

 

Съ властолюбеца съвсемъ не е така. Добралъ се до власть, той постоянно живѣе съ нея и за нея. Упражнявайки я непрестанно, той се наслаждава отъ нея, безъ да мисли за друго, безъ да вижда друго, безъ да иска да знае за друго. И това състояние е непрекѫснато, постоянно, а на властолюбеца се струва, че ще бѫде и вѣчно. Затова той, веднажъ добралъ се до управлението, смѣта, че ще управлява десетилѣтия и, ако не бѣше ограниченъ човѣшкиятъ животъ, и столѣтия, вѣчно. Той, може би, има усѣтъ къмъ еволюцията, но преди да се е добралъ до властьта. Следъ като се е добралъ, обаче, до нея, той живѣе съ мисъльта, че съ него и развитието е спрѣло, че той е последния неговъ изразъ, че съ неговата личность се затваря напредъка, че колелото на историята престава да се движи.

 

Отъ време на време го смущава само краткостьта на човѣшкия животъ. Това е, което му разваля настроението; тая мисъль е, която често го души и го кара да се гърчи въ човѣшкого си безсилие. Иначе, ако тая мисъль не го навестяваше, той би се смѣталъ равенъ на Бога, властьта на когото не заплашва никаква власть. Само това е, което му напомва, че е обикновенъ смъртенъ човѣкъ. Ако не бѣше тая страшна мисъль за човѣшкия край, той не би ограничавалъ своето управление съ десетки години, до свършека на свѣта.

 

Захласнатъ, обаче, въ насладата отъ управлението, занятъ съ висшето за него удоволствие да упражнява властьта, той най-често забравя дори, че е обикновенъ смъртенъ.

 

А колелото на историята никой не е въ състояние

 

312

 

 

да спре, нито дори най-силнитѣ личности, каквито познава историята. Еволюцията си тече, въпрѣки тѣхъ и често противъ тѣхъ, ако се опитатъ за дълго да ѝ препрѣчватъ пѫтя. Всемирниятъ законъ е развитието, което не признава никакви амбиции и властолюбия. Това е важило за всички времена и народи. Това особено важи за демокрациитѣ, въ които настроението постоянно се мѣни и мисъльта, събитията еволюиратъ непрекѫснато. Никой при истинското народовластие не може да предрече колко ще властвува дадено правителство. Най-малко може да предрича властолюбецътъ, който живѣе съ своята илюзия, особено когато е на власть. Той е изгубилъ чувството на реалность. Дори единъ день преди да падне той смѣта, че ще управлява до края на своя животъ. Въ това отношение той живѣе въ особенъ миръ, който има малко общо съ реалностьта, съ живота, въ който ставатъ непрестанни промѣни, непрекѫсната еволюция. Казахме, че това особено важи за демокрациитѣ, въ които промѣната на настроението е предтеча на самата еволюция. А тя е неуловима за окото и ума на властолюбеца. Той често прилича на сомнамбулъ, който се движи по края на покрива и не вижда, че ще падне.

 

(в. „Зора" — София,

25 януарий 1923 г., бр. 1092)

 

 

 

КЪМЪ ЕЛЪ-ТЕПЕ

 

(Върхъть на буритѣ)

 

Едно повѣрие твърде много разпространено всрѣдъ крайпиринскитѣ помаци ги влѣче къмъ най-високия връхъ на Пирина, шеметния и омаенъ Елъ-репе. За да спаси душата си, всѣки помакъ, който не може да отиде на поклонение въ Мека и Медина, трѣбва да се изкачи на

 

313

 

 

Елъ-тепе и тукъ, близо до своя Алахъ, да му се помоли. По пѫтя до прелестния връхъ той трѣбва да мине презъ буйни и бистри потоци и рѣки, кристални езера и гѫсти гори отъ черна мура, най-голѣмия и рѣдъкъ даръ на Пирина, безжалостно унищожаванъ отъ околното население. Вь тая дивна обстановка помакътъ си спомня за рая, така съблазнително нарисуванъ отъ буйната арабска фантазия на Мохамеда. Тукъ липсва само пилафа, който може да се замѣни съ пастървата на многобройнитѣ пирински езера и стихийни рѣки. Елъ-тепе и върховетѣ около него наподобяватъ прелестнитѣ девици, съ които Мохамедъ подмамва своитѣ последователи.

 

Навѣрно това повѣрие у помацитѣ е отъ езически произходъ, запазено само у тѣхъ отъ далечнитѣ времена, когато тѣ сѫ се чувствували плъть отъ плътьта на нашия народъ и духъ отъ неговия духъ. Не току-така Иринъ-Пиринъ планина се възпѣва отъ народнитѣ пѣсни като никоя друга планина на българската земя.

 

И има защо. Още отъ вододѣла надъ Юндола, отъ вододѣла на цѣлата Рила Елъ-тепе разкрива своята красота. Той прилича на цъвнало бѣлоснѣжно цвѣте, което ослѣпително блести подъ слънчевитѣ лѫчи. И колкото повече се приближавашъ до него, толкова повече наподобява разтопено подъ топлината на августовското слънце сребро.

 

Струва ти се, че разтопена сребъриа маса се свлича надолу; само снѣговетѣ стоятъ неподвижни, вледенени непосрѣдствено подъ самитѣ куполи, които отъ северъ сѫ издълбани сѣкашь съ длето и наподобяватъ полусвита длань.

 

Изъ тъмнозелена, дори маслинена обвивка, която се образува отъ иглолистнитѣ гиганти, изпѫкватъ и стърчатъ надъ нея бѣлитѣ като снѣгъ върхове, връстници на Елътепе. Самиятъ Елъ-тепе се закрива отъ другитѣ върхове около него и едва се вижда отъ Банско. Елъ-тепе значи

 

314

 

 

върхъ на рѫка, нейниятъ голѣмъ пръстъ, а около него има още 4 купола; но сѫщо значи и върхъ на буритѣ.

 

Многобройнитѣ конуси на Пиринъ при пръвъ погледъ изглеждатъ разхвърлени безъ редъ, безъ система, обаче, като се огледа човѣкъ по-внимателно въ тѣхъ и въ връзката помежду тѣхъ, ще забележи, че тукъ има строго очертанъ планъ: върховетѣ сѫ свързани помежду си и образуватъ цѣла система. Групата около Елъ-тепе не е изолирана. Като нея има още много, само не така величествени и внушителни. Тѣ не блестятъ подъ слънцето така ярко; тѣ не стърчатъ така високо. Върховетѣ срещу Мехомия (в. Даутъ), тия срещу Добринище и още много други навѫтре въ Пирина наподобяватъ система около Елъ-тепе. Ледницитѣ въ тѣхъ като съ длето сѫ издълбали своитѣ казани и котли, своитѣ циркуси.

 

Разхвърленитѣ върхове на Пиринъ образуватъ полукрѫгове и сѫ свързани единъ съ други; образуватъ полузатворени вериги съ седловини сѫщо рѣзки, остри като ножъ. Това се вижда най-добре отъ Елъ-тепе. Красотата, обаче, никѫде не се е излѣла така безъ смѣтка, така богато, както около Елъ-тепе.

 

Разложката котловина е заградена отъ Пиринъ, Рила и Родопитѣ. Отъ тукъ пѫтникътъ може да прави сравнение между тритѣ български планини. Въ Родопитѣ всички върхове сѫ заобиколени, изгладени, нѣжни; въ Пиринъ, наопаки, всички куполи сѫ заострени, рѣзки, зѫбести, неравни. Рѣзки сѫ и връзкитѣ помежду самитѣ върхове. Конуситѣ на Рила сѫ по срѣдага. Само Рила отчасти наподобява Пиринъ, неговия чисто алпийски характеръ. Върховетѣ на Пиринъ сѣкашъ сѫ рѣзани съ ножъ. Тоя характеръ тѣ иматъ главно отъ къмъ Разлога, отъ дето Пиринъ е най-интересенъ и най-красивъ.

 

Освенъ циркуситѣ, алпийски характеръ на Пиринъ му придаватъ и многото езера, които се издигатъ на

 

315

 

 

етажи едно надъ друго и сѫ едно отъ друго по-красиви; въ тѣхъ има въ изобилие пастърва.

 

Интересни сѫ тритѣ езера подъ Тодоринъ връхъ — уединень конусъ, който затваря пѫтя между Разлога и Мелникъ. Тѣ сѫ разположени амфитеатрално едно надъ друго срѣдъ остри и назѫбени скали, които се оглеждатъ въ гладката имъ като огледало повръхность. Отъ тѣхъ най-голѣмо е Василашкото, въ което сега има и лодка. Цвѣтътъ на пиринскитѣ езера непрекѫснато се мѣни и се прелива отъ единъ въ другъ. Небето се отразява въ тѣхъ и имъ придава своя цвѣтъ съ всичкитѣ нюанси. Всичко наоколо имъ дава своя отблѣсъкъ и своята багра. Човѣшката фигура се откроява въ гладката повръхность като въ всѣко огледало. Навлизаме въ вѫтрешностьта на Пиринъ по рѣка Бъндерица. Минаваме пояса на иглолистнитѣ и спираме на края му, за да не зъзнемъ подъ студъ на открито. Покрай една вѣковна черна мура наклаждаме хайдушки огънь. Гигантски трупове на черни мури гниятъ по деретата. Тѣ сѫ напоени съ извънредно много смола, затова не гниятъ лесно и траятъ по 200 години въ вода. Черната мура гори като чиста борина. Пламъцитѣ на нашия огънь стигатъ върховетѣ на околнитѣ черни мури.

 

Пада нощьта. Всичко наоколо е фантастично. Струва ти се, че си срѣдъ хиляди замъци. Въ тъмнината грамаднитѣ иглолистни дървета създаватъ илюзията, че си срѣдъ приказни чертози.

 

Месецътъ се показва надъ Тодоринъ връхъ. Неговитѣ лѫчи проникватъ презъ игленитѣ листа на муритѣ и свѣтлината имъ е ясно-зелена, а самата луна е чисто зелена.

 

Най-сетне заспиваме около замрѣлия огънь, върху който отъ страни се наклаждатъ трупове отъ черна мура, за да се топлимъ презъ нощьта.

 

На сутриньта рано поемаме за Елъ-тепе. Изкачваме

 

316

 

 

се отъ къмъ южнитѣ му склонове, отъ кѫдето той е по-достѫпенъ. Отъ южната му страна нѣма нищо особено. Отъ тукъ и Елъ-тене прилича на другитѣ планински върхове, напримѣръ, на Мусала. Стигаме до подножието на самия Елъ-тепе — единъ грамаденъ конусъ високъ нѣколко стотици метра. Цѣлиятъ куполъ е сивъ: той е отъ варовникъ и тукъ-таме едрозърнестъ мраморъ.

 

Следъ дълго пъшкане се изкачваме на самия върхъ. Тукъ е издигната една пирамида, върху която е означена височината. Елъ-тепе е 2,868 метра надъ морското равнище.

 

Предъ величествената гледка моятъ спѫтникъ д-ръ А. С. си закри очитѣ и изкара бръснача да се обръсне, за да се тури въ хармония съ природата.

 

Почти цѣла изгочна Македония е предъ очитѣ ни. Бѣло море се скрива задъ гористата Бѣласица и Сингеловата планина, помежду които Струма си пробива пѫть за Бѣло море и образува Рупелското дефиле. Презъ процепа на дефилето се бѣлѣе, но не може да се разбере, Бѣло море ли е, или Тахино. Задъ Валандовскитѣ височини се издига плешивиятъ Кожухъ, а въ дѣсно отъ него едва се очертава върхътъ на Бабуна. Величествената скоба на Шаръ, Люботрънъ, се скрива задъ облацитѣ.

 

На западъ се разкриватъ разлѣтитѣ Осоговски планини, а до тѣхъ непристѫпната Плачковица. Съвсемъ близо се виждатъ сложнитѣ Малешевски планини заедно съ Огражденъ.

 

На изтокъ едва се очертаватъ варовититѣ куполи на Бозъ-дагъ, а предъ него Али-ботушъ.

 

Родопитѣ и Рила спиратъ погледа на северъ.

 

Отъ Елъ-тепе най-интересенъ е пакъ Пиринъ, неговитѣ безбройни остри и рѣзки върхове, които сѫ съединени помежду си и образуватъ полудѫги и отворени вериги. На западъ стърчатъ фантастично назѫбени пирински

 

317

 

 

върхове съ характернитѣ за Пиринъ вдлъбнатини като длань.

 

Отъ къмъ Кочариновското поле Струма се извива като змия и се крие задъ последнитѣ спусъци на Рила — Попова глава, после лѫкатуши по Джумайското поле и се разлива на рѫкави, които образуватъ острови. Следъ това се промъква презъ величественото Крѣсненско дефиле, образувано отъ Пиринъ и Малешевскитѣ планини. Най-сетне нашироко се разлива, криволичи но Петричкото поле и се скрива съвсемъ по Рупелското дефиле.

 

Въ подножието на самия конусъ Елъ-тепе привличатъ погледа нѣколко езера, различни едно отъ друго и по голѣмина, и по цвѣтъ. Цвѣтътъ на първото отъ тѣхъ е зеленъ, на второто зелено-синь, третото тъмно-синь, четвъртото моравъ, а петото сивъ. И тия цвѣтове на повръхностьта не сѫ постоянни; тѣ непрекѫснато се мѣнятъ и преминаватъ единъ въ другъ. Бистритѣ като сълза води на тия езера се вълнуватъ и разлагатъ слънчевитѣ лѫчи; въ тѣхъ се отразява цѣлиятъ слънчевъ спектъръ.

 

На северъ, въ Разложкото поле Банско блещи като диамантитѣ на скѫпоцененъ пръстенъ.

 

До самия Елъ-тепе се редуватъ нѣколко върха, които заедно съ него образуватъ една затворена верига, капризно пречупена. На изтокъ отъ него е Увинатиятъ връхъ; предъ него Църномогилскиятъ връхъ, който го полузакрива отъ Разложкото поле; на западъ Кутела, Палашица, Сухиндолскиятъ връхъ и Сухиндолскиятъ чалъ. Всички тия върхове сѫ единъ до други.

 

Южнитѣ склонове на Елъ-тепе не даватъ идея за него. Севернитѣ му склонове сѫ характерии, отлични. Отъ самия върхъ на северъ се спуска отвесно една страшна и огромна скала. Като погледне човѣкъ отъ горе, коситѣ му настръхватъ. Една отвесна скала висока около 200 метра и толкова широка се спуска надолу и образува една

 

318

 

 

шеметна, страшна пропасть. Това е Казана, сѫщински казанъ, мѣстото, дето се смъкватъ и топятъ ледоветѣ и снѣговетѣ. Въ дъното на пропастьта винаги има снѣгъ. Това сѫ циркуси, които се редуватъ единъ следъ други и единъ подъ други. Подъ страшната скала, която се спуска отъ Елъ-тепе, растатъ голѣми еделвайси, които ничия рѫка нѣма да откѫсне. Благодарение само на такива страшни скали въ Пиринъ, семето на еделвайса никога нѣма да се унищожи. Иначе, както е тръгнало, еделвайсътъ и въ Пиринъ скоро би изчезналъ.

 

Казанътъ представлява нѣщо като елипсовиденъ циркусъ образуванъ отъ ледници: той представлява една голѣма дупка заградена отъ всѣкѫде съ високи скали. Подъ истинския Казанъ има втори, вече по-малъкъ, но раздѣленъ отъ първия съ една главоломна стръмнина, следъ него идва трети и пр.

 

Тия казани и котли ги има по севернитѣ склонове на много пирински върхове. Главно тѣ сѫ, които придаватъ на Пиринъ алпийския му характеръ. И за Елъ-тепе тѣ показватъ, че той наистина е върхъ на буритѣ, както гласи арабското му наименование. Тамъ долу, дето започва поясътъ на иглолистнитѣ, върховетѣ на всички вѣковни мури сѫ изпочупени отъ буритѣ. Забележително е, че царството на черната мура започва съ царсгвото на клековетѣ. И какви мури! Кората имъ е нашарена досущъ като кожата на крокодилитѣ.

 

Прощаваме се съ Елъ-тепе и се смъкваме по страшни стръмнини. Подъ вечернитѣ слънчеви лѫчи главоломната плоча на Елъ-тепе придобива свѣтло-розовъ феериченъ цвѣтъ.

 

Надвечерь Пиринъ е мраченъ. Надъ него сѫ надвиснали тъмни облаци. Къмъ Мелникъ се излива пороенъ дъждъ.

 

На мрачния облаченъ фонъ пакъ рѣзко се очертаватъ

 

319

 

 

върховетѣ на Пирннъ. Тъмното небе не закрива нито една отъ рѣзкитѣ линии на многото върхове около Елъ-тепе. Тѣ сѫ все така ясни, рѣзко очертани, както и при слънчево небе, когато блестятъ като самия хоризонтъ. Сѣкашъ гениятъ на гениитѣ съ своята художествена и нервно възбудена рѫка е теглилъ две остри и капризно пречупени линии и е отдѣлилъ небето отъ земята. И така е изписалъ най-хубавия планински пейзажъ на българската земя.

 

Пиринъ е рѣдка планина. Единъ е Пиринъ на българската земя и по своя видъ, и по гледкитѣ изъ него, и по своята флора и фауна.

 

(в. „Зора" — София,

2 и 3 септемврий 1923 г., бр. 1267 и 1268)

 

 

 

МОНАСТИРЪТЪ СВЕТИ НАУМЪ

 

Исторически и културно „Св. Наумъ" принадлежи на Охрндъ и чрезъ него на българския народъ. „Св. Наумъ" и досега се управлява отъ охридската митрополия, както по-рано се управлявалъ отъ Охридската патриаршия.

 

Исторически брѣгътъ на цѣлото Охридско езеро е билъ населенъ съ българи. Обаче, албанската вълна, която е изтласквала българитѣ по цѣлата албано-българска линия, и по Охридското езеро е изиграла сѫщата роля. Монастирътъ „Св. Наумъ" днесъ е граница между българския и албанския езикъ. Албанската вълна се е разбила въ монастира и българската светиня е укротила албанцитѣ. Не току така отпосле и въ Албания се е тачилъ култътъ на Св. Наумъ. По цѣлия пѫть отъ Охридъ до „Св. Наумъ" се говори само български и се редуватъ български села, а отъ „Св. Наумъ" до Поградецъ се приказва изключително албански и се редуватъ албански селища.

 

320

 

 

„Св. Наумъ" е една рѣзка граница и спорътъ между Албания и Сърбия е обяснимъ.

 

Монастирътъ яСв. Наумъ", обаче, не е известенъ само по своето минало. Не по-малко той е забележителенъ по своето мѣстоположение. Свидетелствата на пѫтешественицитѣ отъ цѣлъ свѣтъ сѫ единодушни.

 

Въ монастирската книга за посетителитѣ, която бѣше запазена и презъ свѣтовната война, сѫ отбелязани възторзитѣ на европейски пѫтешественици, които сѫ обикаляли свѣта и рѣдко сѫ виждали така красивъ и живописенъ кѫтъ. „Св. Наумъ" е построенъ на една тѣсна ивица земя между величествената Галичица планина и самото Охридско езеро. Непристѫпната Галичица, въ политѣ на която има гѫсти гори зеленика (чемширъ), е отъ варовникъ, поноръ. Както е известно, Преспанското езеро е много по-високо отъ Охридското и водитѣ му се изливатъ и прецеждатъ презъ варовититѣ основи на Галичица. Тъкмо при „Св. Наумъ" извира буйно единъ грамаденъ изворъ кристална вода. Главно отъ водитѣ на тоя изворъ се образува Охридското езеро. Има и други извори, както, напримѣръ, при самия Охридъ, наречени Студенчища; но изворътъ при „Св. Наумъ" е най-внушителния и пленява човѣшкото око съ своята прелесть. Около извора и срѣдъ самия него расте буйна тропическа растителность. Въ водитѣ на този изворъ се кѫпять безброй красиви езерни птици.

 

Фонътъ на цѣлиия пейзажъ е Галичица, а въ политѣ ѝ е самиятъ изворъ. Между извора и Охридското езеро е самиятъ монастиръ. Предъ него се разливатъ кристалнитѣ води на най-прозрачното езеро въ Европа. Пейзажътъ е изященъ. Имате илюзията, че сте предъ море. Погледътъ ви се спира само отъ кипариситѣ въ монастирския домъ на самия брѣгъ на Охридското езеро, които правятъ още по-красива гледката. Всесвѣтскитѣ пѫтешественици наистина

 

321

 

 

сѫ имали право, като сѫ се произнесли, че този български кѫтъ около „Св. Наумъ" е единъ отъ най-красивитѣ въ Европа.

 

(в. „Зора" — София,

3 ноемврий 1923 г., бр. 1319)

 

 

 

ДЪРЖАВНИКЪ СЪ ЗВЕЗДА

 

Името на Никола Пашичъ пълни историята на Сърбия цѣли петдесеть години. Рѣдко единъ държавиикъ е игралъ такава крупна роля половинъ вѣкъ. При това, Никола Пашичъ е държавникъ съ звезда. Четвърть вѣкъ той е борецъ за свобода и права на своя народъ, за преустройството на Сърбия. Следъ провалата на Обреновичитѣ водительтъ на радикалната партия Никола Пашичъ можа щастливо да завърши половината отъ мисията на своя животъ: да направи отъ Сърбия една относително правова държава. Нѣма съмнение, че водительтъ на радикалната партия бѣше подпомаганъ въ своята задача най-дружелюбно отъ краль Петра.

 

Ролята на Пашича презъ втората половина отъ неговата политическа дейность е още по-крупна. Неговото име прескача границитѣ на малката Сърбия и презъ Балканската война става вече балканска величина, а презъ свѣтовната — европейска. Звездата на Пашича, засланяна временно отъ други балкански звезди, не само никога не изгасна, а и следъ мимолетно затъмнение блѣсваше още по-силно и ослѣпително. Четвърть вѣкъ звездата на Пашича бѣше звезда и на Сърбия.

 

На що дължатъ Пашичъ и неговото отечество огромния си успѣхъ ? Казахме: преди всичко, на звездата на Пашича, както разбира народътъ това. Пашичъ никога не е блестѣлъ съ ослѣпителни качества. Действително, той

 

322

 

е билъ голѣмъ организаторъ, познавалъ е душата на своя народъ, билъ е ловъкъ и надаренъ съ здравъ разумъ. Обаче, нищо изключително, което да поразява другитѣ и което не се срѣща и у други държавници. Едно отъ голѣмитѣ му качества, проявено особено презъ втората половина отъ неговата дейность, е търпението, умението му да чака събитията, да не бьрза, да владѣе нервитѣ си. Колкото и рѣдко да е това качество на Пашичъ, то не е изключително негово. Изключителното у Пашичъ е неговата звезда, която не му измѣни презъ живота и която блестѣше надъ Сърбия.

 

(в. „Зора" — София,

12 декемврий 1926 г., бр. 2237)

 

 

 

            ПАТРИАРХЪТЪ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

 

Любенъ Каравеловъ е родоначалника на българската литература. Преди всичко, той пръвъ изработи и изпили българския литературенъ езикъ, за да могатъ по-късни поети и писатели да си служатъ лесно съ него. Дѣдо Любенъ прокара първитѣ бразди и създаде отъ диалекти единъ националенъ езикъ. Ако бѣше само тая му заслуга, тя е огромна, неизмѣрима.

 

Обаче, дѣдо Любенъ е патриарха и на българската белетристика, на българския разказъ. Безъ неговитѣ творения нашата лигература изобщо не би се развила така бързо. Дори и днесъ разказитѣ на дѣдо Любена се четатъ съ увлѣчение. И който иска да изучава историята на българския езикъ и българската нова литература, пакъ трѣбва да започне съ неговитѣ творения.

 

(в. „Зора" — София,

19 августъ 1929 г., бр. 3039)

 

323

 

 

 

ЕДИНЪ ПОДВИГЪ

 

Единъ старецъ отъ с. Гюешево, Кюстендилско, сънувалъ мѫчителни кошмарни сънища. Въ ежедневната си работа той се натъквалъ на войнишки кости разсѣяни по границата и наблизо около нея. Предъ него се изпрѣчвали разровени отъ кучета плитки войнишки гробове, разхвърлени и оглозгани кости. Това го докарвало въ ужасъ. Старецътъ разправялъ на съселянитѣ си, колко голѣмъ е грѣхътъ и предъ Бога, и предъ българския народъ, като се изоставятъ тия кости на храбри войници, които сѫ бранили границата и българския родъ.

 

Съньтъ на тоя старецъ станалъ много неспокоенъ и кошмареиъ; той постоянно, и въ време на работа, и на леглото си, виждалъ разхвърленитѣ кости на падналитѣ български войници около Гюешево презъ Балканската и свѣтовната войни.

 

Родолюбивитѣ гюешевци, сами терзани отъ постояннитѣ находки на свещени войнишки кости, оставени тука въ отбрана на родината и нейната свобода, сѫ се сепнали отъ постояннитѣ натяквания на стареца. Голѣмиятъ въпросъ билъ, обаче, кой да вземе инициативата, за да се събератъ разпилѣнитѣ войнишки кости по урвитѣ на Осогово и подъ Султанъ-тепе. Тая инициатива взели група младежи отъ Гюешево и започнали събирането на коститѣ. Подпомогнати и отъ други свои съселяни, тѣ пренасяли свещенитѣ останки на българскитѣ синове паднали за независимостьта на тая страна и за свободата на българския родъ. У тѣхъ, у тия младежи се зародила идеята тукъ, на три-четири километра отъ границата падъ свещенитѣ кости да се издигне единъ мавзолей-паметникъ.

 

Групата младежи започнали да строятъ паметника-мавзолей не по тѣхнитѣ сили. Но тѣ го почнали съ подкрепата на съселянитѣ си. Тѣ не се спрѣли предъ нищо.

 

324

 

 

Може би, никога българската инициатива не се е проявявала така упорито и така блестяще.

 

Най-сетне и държавата се притекла на помощь съ свои срѣдства. И величествениятъ мавзолей-паметникъ е вече издигнатъ по частна инициатива — нека не се забравя това — на гюешевци.

 

Тукъ всѣки може да се поклони предъ коститѣ на своитѣ близки наднали по всички бойни полета, по които сѫ се били българи. Тука може да не сѫ коститѣ на много отъ падналитѣ. Но мавзолеятъ-параклисъ е паметникъ за всички паднали.

 

Надъ мавзолея се издига висока камбанария. Звънъть на камбанитѣ ще се разнася оттатъкъ Деве-баиръ и Осоговитѣ и ще спомнюва за жертвитѣ, за българската църква и за българския езикъ отвѫдъ границата.

 

(в. „Зора" — София,

21 юлий 1930 г., бр. 3310)

 

 

 

СПОМЕНИ ЗА ПѢЙО ЯВОРОВЪ

 

Съ Пѣйо Яворовъ се сближихме, когато и той влѣзна въ редакцията на „Илиндень" и двамата поехме редактирането на вестника. Пѣйо често пишеше уводнитѣ статии и не ги подписваше. Тѣ се познаватъ не само по великолепния стилъ, а и по държавната мисъль, българската държавна мисъль вложена въ тѣхъ.

 

По онова време, 1907 год., често се срѣщахме въ Градското казино съ голѣмия сръбски поетъ Иованъ Дучичъ, тогава секретарь или съветникъ, не номня, въ сръбската легация. Това ставаше следъ вечеря — ние вечеряхме съ Яворовъ заедно въ гостилница „Балканъ" на една маса, на която се хранѣше и покойниятъ Андрей Ляпчевъ. Бай Христо ресенчанина ни хранѣше на

 

325

 

 

юнашка вересия. Отъ гостилницата се отправяхме вечерно време въ близкото Казино, дето идваше и седѣше на нашата маса и г. Иованъ Дучичъ. Той бѣше тихъ, смиренъ, благовъзпитанъ, милъ. Г-нъ Дучичъ бѣ, както и Яворовъ, слабъ, изпитъ и въ разцвѣта на своето творчество. На политически теми, особено когато станѣше дума за Македония, г. Дучичъ винаги отстѫпваше предъ страстната и буйна аргументация на Пѣйо. Двамата лирици, две голѣми фигури, за поезията, обаче, винаги намираха допирни точки и общъ езикъ. Г-нъ Дучичъ особено обичаше да говори за славянската идея — тогава югославянството бѣше повече географско и филоложко понятие.

 

Дойде 1908 год., презъ която младотурцитѣ направиха своя превратъ. Азъ заминахъ за Солунъ и влѣзохъ въ редакцията на в. „Отечество". Пѣйо ми пишеше често и ме напѫтваше. За жалость, тия негови писма пропаднаха въ Солунъ.

 

Когато стана Хамидовиятъ контрапревратъ въ Цариградъ и замириса на барутъ, единъ день Пѣйо се изтърси въ Солунъ. Двамата се настанихме въ една обширна стая въ хотелъ „Колумбусъ". Още първата нощь въ една съседна стая се настани едно пашовско семейство, което бѣгаше отъ Цариградъ поради контрапреврата. Насмалко Пѣйо щѣше да завърже единъ романъ съ туркинчето отъ съседната стая, на което прислужваха две черни алайки. Скоро, обаче, пристигна отъ Цариградъ и пашата, единъ отъ организаторитѣ на младотурцитѣ, и ни изхвърлиха на другъ етажъ. И слава Богу, че иначе можеше да изгубимъ и главитѣ си.

 

Пѣйо направи едно-две тайни събрания въ Солунъ и си замина обратно.

 

Презъ идната година ние пакъ се събрахме въ София. Азъ започнахъ в. „Вардаръ", а Пѣйо само ми помагаше. За администраторъ на вестника Пѣйо доведе покойния поетъ Димчо Дебеляновъ, който бѣше съвсемъ

 

326

 

 

безь срѣдства. Да вземемъ тоя даровитъ момъкъ, който гладува, казваше Пѣйо. Покойниятъ Димчо държеше касата и смѣткитѣ на вестника, вършеше и експедицията.

 

Яворовъ се радваше много на всичко хубаво. Особено се радваше на хубавитѣ сгради. Предъ кѫщата на генералъ Николаевъ, която е запазена и днесъ, той се любуваше често и се провикваше: Де цѣла София да е застроена така!

 

Дойде бурната 1912 г. Пѣйо ставаше все по-неспокоенъ. Той привършваше своята драма, „Когато гръмъ удари". Драма се разиграваше и въ неговата душа. Още следъ първото представление той бѣше получилъ злокобния пръстенъ на покойната Лора, поставенъ въ кутия съ цвѣтя. Пѣйо бѣше смутенъ страшно. Той ми разкри тайната на своето смущение. Азъ му казахъ:

 

— Лора не е за тебъ, тя е свѣтска жена, а ти си затворенъ човѣкъ.

 

— Тя иска само да носи моето име, ако загина въ Македония, — каза Пѣйо.

 

Следъ една седмица заминахме за Юндола съ разложката чета. Азъ се отправихъ за Лѫджене и отъ тукъ съ неврокопскитѣ чети за Неврокопъ, дето влѣзохме преди войскитѣ, а Пѣйо съ разложани замина за Разлога, дето имаха голѣмо сражение. Следъ петнадесетина дни се срещнахме въ Неврокопъ, дето той ми даде единъ хубавъ конь и едно каракачанско кепе и ме изпрати съ единъ четникъ за Солунъ.

 

Мина време. Пѣйо бѣше се върналъ въ София, отъ дето ми пишеше тревожни писма. Той предчувствуваше междусъюзнишката война и катастрофата.

 

Следъ погрома видѣхме се въ София. Той вече бѣше семеенъ. Азъ не ходихъ въ кѫщата му. Той ме заведе веднажъ почти насила и ме представи на Лора.

 

327

 

 

Ние вече бѣхме се раздѣлили. Азъ предчувствувахъ трагедията. И тя дойде.

 

Вече слѣпъ, срѣщахме се по улицитѣ. Пѣйо ми поиска револверъ. Азъ не му дадохъ.

 

Една седмица преди да се доубие, Пѣйо седѣше въ Градската градина. Азъ отидохъ и седнахъ до него. Следъ малко той ме помоли да отидемъ въ Борисовата градина. Хванати за рѫце отидохме чакъ до обсерваторията. Пѣйо тукъ, всрѣдъ боровата гора ми се кълна, че не той е убилъ Лора, че тя се е самоубила. И съ протегнати рѫце, треперящъ, викаше: „Ето я, азъ я виждамъ, тя е предъ мене. Азъ ще отида при нея".

 

И следъ една седмица действително отиде при нея. Кой му даде револверъ — не знамъ. Може-би, Тодоръ Александровъ.

 

(в. „Зора" — София,

4 ноемврий 1934 г., бр. 4606)

 

 

 

НАШИЯТЪ ПРОРОКЪ ЙЕРЕМИЯ

 

(По случай двайсетгодишнината

отъ смъртьта на екзархъ Йосифъ)

 

Двайсеть години отъ какъ склопи очи Н. Бл. екзархъ Йосифъ. По тоя случай днесъ се отслужва поменъ за блаженопочившия.

 

Вънъ отъ просвѣтнитѣ и църковно-религиозни заслуги, екзархъ Иосифъ, ако бѣше слушанъ и питанъ, голѣми нещастия за българското племе и българската държава щѣха да се избѣгнатъ. Той бѣше противникь на революционната дейность въ Македония и Одринско. Той бѣше за просвѣта чрезъ църкви и училища, читалиша и вечерни курсове. Той не бѣ послушанъ нито въ София, нито въ Солунъ. Споменитѣ отъ Срѣдногорското възстание

 

328

 

 

и резултатитѣ отъ него — освободителната война бѣха много силни и прѣсни; тѣ хипнотизираха.

 

Каквото и да разправятъ, екзархъ Иосифъ бѣше противъ Балканския съюзъ въ тая му форма, въ която той бѣ сключенъ презъ 1912 год. Не го питаха, макаръ и да бѣше най-компетентното лице: той най-добре познаваше домогванията на едни и други.

 

Екзархъ Йосифъ, понеже се разискваше тоя въпросъ преди да почине, бѣше и противъ намѣсата на България на страната на Централнитѣ сили, но не взеха бележка отъ неговото мнение.

 

Въ вѫтрешната политика на България екзархъ Йосифъ бѣше противъ пълномощията на князъ Александъръ: за това има и писма отъ него.

 

Екзархъ Йосифъ, безъ да взема позата на пророкъ Йеремия, бѣше въ неговата роля: той предпазваше българщината отъ опасности, предупреждаваше, той се борѣше, безъ да шуми.

 

Може-би, въ надвечерието на свѣтовната война той щѣше да се обърне направо и къмъ българския народъ, ако не бѣше вече физически сломенъ. За нещастие, следъ Букурещкия миръ отъ 1913 година той бѣше окончателно смазанъ. Той бѣше изгубилъ всѣка енергия и вече бѣше се опѫтилъ къмъ края на своя животъ. Той почина преди България да се намѣси въ свѣтовната война.

 

На потомството остава да проучи неговитѣ дѣла, неговитѣ писма и наставления, за да се предпази българскиятъ народъ отъ нови изпитания.

 

(в. „Зора” — София,

30 юний 1935 г., бр. 4800)

[Previous]

[Back to Index]