ЕТНОГРАФСКА ГРАНИЦА

Проучването на българския език и фолклор чувствително изпреварва проучването на българската етнография. Това се дължи предимно на историческата и обществено-политическата обстановка на Балканите през периода, когато се зараждат българските исторически науки, и на развилата се вече славистика и езикознание в другите славянски и европейски страни. Етнографията, както археологията и останалите исторически науки по това време са все още на заден план и тяхното обособяване като самостоятелни и водещи дисциплини закъснява твърде много.

Първи и най-ранни сведения за българския бит и национална култура предлагат европейските пътешественици. Прекосили Балканския полуостров през късното средновековие, те често описват много подробно изостаналото и много бедно българско село, странните български обичаи и българското народно облекло. Тези информации обикновено са придружени от графични илюстрации, но въпреки това тяхната историческа правота винаги остава под съмнение. За съжаление пътят на тези пътешественици е презбалканският път Ниш – Цариград и Северната Дунавска равнина остава в повечето случаи съвсем непозната за тях.

Най-ранни и категорични сведения за Дунавската равнина предлагат К. Иречек и Ф. Каниц. Техните данни се отнасят за по-късен период – втората половина на ХIХ в. Двамата автори разглеждат доста обстойно българския бит, националното облекло и различните обреди, но само информативно, без тълкувания и опит за изясняване на отделните явления. Техните трудове имат характер на пътеписи и приносът им се състои главно в точното описание и локализация.

Отношението на българската наука към народния бит не се изменя съществено и след Освобождението. И сега обикновено в общи трудове между другото са дадени кратки сведения за битовата и веществената култура на българите. Едва близо 100 години след Хр. Сичан-Николов, който през 1845 г. поставя р. Искър за граница между якащия и екащия български говор, Ст.Л. Костов говори за регионални носии и за белодрешковците в Северозападна България. И отново 100 години след В. Григорович, който очертава границите между двата български диалекта, Хр. Вакарелски установява, че границата между белодрешното и чернодрешното мъжко облекло съвпада с диалектната граница. Това е периодът, когато българската етнографии (тук изключваме фолклористиката) е все още в събирателен и проучвателен етап и когато обобщаващи теми и основни проблеми все още не могат да се разработват. Различията в националния костюм в общи линии са уловени, защото той е все още жизнен и носен от по-голям процент от българското население не само в селата, но и в градовете. Затова кратките съобщения или косвено предлаганите данни в различни трудове на поселищна, обществено-политическа или историко-икономическа тематика, които дават сведения и за веществената и битовата култура, прерастват в основен източник при изграждането на етнографски информативен фонд. Така постепенно се стига до създаването на Българския етнографски музей, чиито сбирка бързо се обогатява. Върху тази основа вече можа да се развие и българската етнография като самостоятелна наука.

През последните десетилетия и етнографията, както всички науки у нас след социалистическата революции, поема нов път на развитие. Поставят се вече за разрешение основни проблеми. Появяват се отделни монографии, които интерпретират общонационални въпроси. Постави се на разглеждане и връзката между ятовата граница и съвпадащите с нея етнографски различии.

Проучванията върху успоредиците на тези две явления в езика и народния бит се съсредоточават главно в Северна България. Разбира се, оповестените засега теми в тази област съвсем не са обхванали всичко. Те се отнасят най-често до обредния фолклор и обредите, но монографичните трудове върху българската етнография предлагат богат материал за изясняването и на разделителната граница.

Петър Петров след теренното проучване на обичая "запрягане" на човек в ярем заключава, че този обичай е застъпен на изток от ятовата граница и от белодрешното облекло. На изток стига до басейна на р. Камчия и до Южна Добруджа. П. Петров проследява обичая и на юг от Стара планина – в Тракия, и на север от Дунав. Той проучва неговата същност в целия северозападен черноморски район и стига да интересни изводи за неговия териториален обхват и за местните му разновидности. Така разбира, че обичаят "запрягане" е застъпен и в Северната Дунавска равнина, на изток от р. Олт и стига чак до Буковина и Украйна на североизток. На юг от Стара планина е познат в цяла Тракия и обхваща земите до Бяло море. В Ъуковина и Украйна обаче има съвсем ново съдържание. Докато в балканските и севернодунавските земи "запрягането" се прилага като мярка за облекчение на страданията при тежко умиращи и за да настъпи по-бързо смъртта, на североизток се използува като порицателна мярка при сватби. Там се "впрягат" родителите на опорочените невести преди брака в деня на самата сватба. Обичаят "запрягане", неговият териториален обхват и местни различия са от особено значение за това проучване. От изследването на П. Петров се вижда,че той е източен култ, който през определен период е проникнал от североизток на юг и през Добруджа и Северна България е преминал Балкана, за да стигне до Беломорието. Непознат на другите райони от Балканския полуостров през предхождащите, едновременните и следващите го епохи, този обичай ясно разкрива проникването на чужди култови изяви, които преминават през строго установен път през даден период и подсилват диференциацията между двата дяла на българската етнокултура в Дунавската равнина и Тракия. (карта 6).

Ст. Генчев работи върху проблеми, пряко свързани с ятовата граница, и проучва земите в непосредствена близост с разделителната зона. Той определя разделителната зона между реките Долни Искър и Вит. Проучва земите на запад от тази зона до р. Скът, а на изток – до р. Осъм. Генчев разглежда обичаите при раждане, сватба и погребение. При тях действително консерватизмът е най-силен и традицията е може би най-точно спазвана. От направените наблюдения и проучвания стига до интересни изводи. Той установява, че границата между източните и западните обреди, както и ятовата граница, не е линия, а широк пояс, който минава през междуречието Искър – Вит. Въз основа на откритите сходства и различия при трите обичая авторът стига до тезата, че те имат подчертано славянски произход, обща основа и регионалните развития стават именно върху нея. Основното разграничение според него не е станало на Балканите. То се дължи на етническите различия при славянските племена, които се заселили в Дунавската равнина. Тези си изводи Генчев прави и въз основа на езиковите разлики, които обхващат същия географски ареал и които се обясняват съшо със заселването в тези земи на две сродни славянски племена. Една от предпоставките за запазването на отликите при трите обреда след вековното им съжителство тук според автора е разликата в гъстотата на славянското население от двете страни на разделителната зона – разлика, изявена още при самите славянски преселнически движения.

Проблемът за диференциацията между източната и западната народна култура и народно творчество от двете страни на ятовата граница е цялостно и ясно отразен в многобройни проучвания и публикации с различна тематика и широк териториалеп обхват. Едно от първите места между тях заемат изследванията на Хр. Вакарелски, в които се разглежда етнокултурата на цялата страна, и трудовете на М. Велева (карта 3 – 5).

Христо Вакарелски работи предимно върху проблеми на народния бит, и то по-специално свързани със земеделието и скотовъдството, с националния костюм и със селската жилищна архитектура. Резултатите от проучванията му са придружени с графична документация и етнографски карти. Хр. Вакарелски поставя началото на етнографския атлас у нас, което е от особено значение за наблюденията в измененията на етнографията в различните райони и микрорайни. Широкият обхват, в който работи Вакарелски, често не позволява по-обстойно разглеждане на отделните проблеми, но независимо от това авторът предлага обща характеристика на българската национална култура и творчество и създава научна основа, върху която ясно се проектират отделните регионални специфики.

При разглеждането на народното облекло Хр. Вакарелски не се спира само върху различието в цветовете между източната и западната мъжка българска носия. Той изтъква особеностите в цялостния състав на костюма, разглежда отделните видове носии, украсата, декоративните техники и терминологията. След установеното голямо различие в мъжкото облекло не само от източния и западния дял на Дунавската равнина, но на цялата страна Вакарелски изтъква, че двата национални мъжки костюма у нас имат различен прототип. Белият, славянският национален костюм според автора през ХIV в. е изместен в източния дял – в Тракия и Източната Дунавска равнина – от източното малоазийско облекло. Налагането на ориенталския костюм при мъжкото население от този район, който е в пряк контакт със Средиземноморието, е съвсем естествено. Столетия по-късно националният костюм в градовете подобно на бялото облекло ще бъде изместен, и то значително по-рано, отколкото в селата. По-голямо внимание при проучването на етнокултурните изяви на българския народ в Дунавската равнина заслужава фактът, че проникването на черното облекло на запад стига отново до ятовата граница, до която, както се изтъкна по-горе, стига и погребалният обред "запрягане" (карта 3, 6).

Разграничението между източното и западното дунавско облекло при женската носия е разгледано много обстойно в монографията на Мария Велева, посветена на българската двупрестилчена носия. Женската двупрестилчена носия в Дунавската равнина подобно на мъжкото облекло се разделя на носия с черна завеска, застъпена в източния дял на равнината, и носия с цветна, пъстра завеска – в западния дял. Но разликата между източната и западната двупрестилчена носия не е изразена само в тоналността на завеската. Тя, макар и по-слабо отколкото при мъжкото облекло, засяга почти всички детайли на всяка съставна част от цялостния женски костюм и принадлежащите към него прическа и накит. Тези си констатации М. Велева изгражда върху изключително богат материал, обхванат всестранно (карта 3 – 5).

Авторката разглежда двупрестилчената носия в нейния максимален териториален и хронологически обхват. Тя проучва материали от ХIХ и началото на ХХ в. от 555 селища, разпръснати из цялата Дунавска равнина. При тази широта във време и пространство М. Велева стига до неоспорими изводи. Тя разделя двупрестилчената носия на два основни вида, които от своя страна се разпадат на няколко разновидности – подвидове. Така при завеската са установени шест подвида, а при ризата бърчанка – седем. Различията при забраждането, при обуването, при ръкавиците и при накита също са проследени и са групирани в отделни микрорайони, които в общи линии съвпадат с териториалното разпределение на отделните подвидове в двете основни дунавски облекла (карта 3 – 5).

Като е намерила сходство и е потърсила обосновка за формирането на всяка разновидност, М. Велева стига до извода, че българската двупрестилчена носия принадлежи към общославянската двупрестилчена носия, която е разпространена из целия североизточен славянски свят. В детайл българската двупрестилчена носия разкрива по-голяма близост със севернодунавската носия (Румъния). В отделни райони двете носии имат дори буквално покритие. Източнобългарската двупрестилчена носия обаче има значително по-голяма близост с южноруските носии. Двата славянски костюма са еднакви не само по вид, цвят, художествено оформление, прическа, забрадка, тъкан и везба, но и в детайли при кройката. Западнобългарската носия в противовес на източната е пряко свързана със западноукраинската, закарпатската двупрестилчена носия, с носията от Подолието в североизточна посока и с двупрестилчената носия от западните славянски страни и днешна Югославия. Този континуитет между славяните, ясно изявен при двупрестилчената женска носия, е засвидетелствуван и при хидронима Бистрица, който според изотопните карти има съшия териториален ареал на разпространение. Чужд на източния дял на Долнодунавската равнина, която има пряк териториален контакт със Западноукраинската и Закавказката област и с другите балкански славянски земи, хидронимът Бистрица, както и двупрестилчената носия, разкрива силата и сферите на проникването на неславянските културни елементи в източните райони на Дунавската равнина, които формират етнокултурния облик на този район и засилват диференциацията на единната славянска култура.

За изясняване на културно-историческото развитие на Дунавската равнина и на свързания с нея проблем за ятовата и етнографската разделителна зона изключителна стойност имат изследваните от М. Велева териториално обособени разновидности при двупрестилчената носия. Западната двупрестилчена носия има много по-голям териториален обхват – земите на запад от р. Осъм до р. Тимок. В този район западният вид показва известни отклонения в малък сектор на югозапад от линията Кула – Белоградчик. Двупрестилчената носия в своя цялостен вид на изток от р. Осъм се разделя на два основни подвида – среднодунавски и източнодунавски, – които се застъпват не само в контактната зона по поречието на р. Янтра, но и в далечното Силистренско поле. Освен това в югоизточния район – в Разградско-Шуменско – е обособен друг подвид, а в останалия дял от Дунавската равнина и в цялата Черноморска и Старопланинска област двупрестилчената носия не е позната изобщо (карта 4, 5).

Разновидността в характера на източната и западната двупрестилчена носия разкрива различия и в етническата структура и единство на населението, обитаващо двата района на Дунавската равнина. Населението от западния район е много по-еднородно. До него почти не достигат чуждите инфилтрапии на сродните му западни обитатели. На изток обаче двупрестилчената носия и нейните носители са слаби да устоят на източночерноморските култури и тя е погълната от сукмана. Освен това носителите на тази носия се намират в непрекъсната връзка с южноруските земи и тя изменя съответно повече или по-малко в отделните райони своя първоначален вид.

Разграничението на двата основни вида при двупрестилчената носия е изградено върху разновидностите на нейните съставни части (карта 4, 5). Измененията и при тях естествено са станали под влиянието на други култури и затова заслужават особено внимание. Тук ще бъде разгледано само тяхното регионално разпределение, както е предложено от М. Велева. Завеската от западния вид на двупрестилчената носия, която е и основната съставна част на костюма, се разпростира далеч на изток и обхваща почти изцяло среднодунавския подвид на източната носия. На запад от р. Лом обаче тя показва голямо разнообразие. Докато от р. Лом до р. Осъм е застъпен единединствен неин подвид, то от р. Лом на запад на многократно по-малък терен се срещат нови разновидности, примесени със средностаропланинския подвид, а характерният и преобладаващ подвид за западнобългарската двупрестилчена носия е запазен само в тясна ивица земя от най-северния дунавски район. При източната двупрестилчена носия разновидностите при завеската обхващат добре обособени просторни географски райони, без да се преплитат един с друг. Те са съсредоточени главно по поречието на реките, а специфичната общност между разградско-шуменската носия чертае нътя на влиянията и зоните на връзките и със Североизтока.

Териториалното разпределение на ризата бърчанка повтаря в общи линии разпределението на завеската. При завеската обаче застъпването на различните подвидове в междуречието Долни Искър – Осъм е много голямо. Тук се срещат шест от обшо седемте подвида. Голямото разнообразие и тясната връзка между различните подвидове са регистрирани и при поречието на р. Тимок и на изток от линията Видин – Кула – Белоградчик. На изток и при ризата бърчанка отделните подвидове са строго районирани и ясно очертават разделителната зона. В Шуменско-Разградско е застъпена чуждата на двупрестилчената носия риза туника.

Тази констатация за характера и специфичната разновидност при двупрестилчената носия М. Велева мотивира главно с вътрешните преселения. С тях е обяснено и проникването на сукмана от юг. При западните дунавски райони сукманът се разпространява равномерно из цялата територия и е застъпен едновременно с двупрестилчената носия. Той обхваща и земите от средното течение на реките Янтра – Осъм – Вит. Проникването на сукмана в Източната Дунавска равнина има и по-траен характер. На югоизток сукманът се налага напълно над двупрестилчената носия, но в замяна на това в североизточните райони въобще не прониква. В района Шумен – Разград обаче двупрестилчената носия се запазва, макар и обхваната от всички страни от сукмана. Шуменско-разградския подвид с риза туника Велева разглежда като силно българско-тюркско влияние.

Ако съпоставим разновидностите при дунавската двупрестилчена носия от цялата равнина с местните вътрешни нреселения на населението от българските земи през османското владичество, ще установим, че те напълно се покриват. Така в районите на източния, средния и западния дял на Дунавската равнина поради географската характеристика се формират микрорайони с много по-интензивен живот. През тези райони са ставали основните и постоянни вътрешни и чужди преселения. Това е най-прекият и най-лесно преодолим път към Средиземноморския басейн и към вечния град – Византион – Константинопол – Истанбул – и затова съвсем неслучайно тук етническата пъстрота е най-голяма и е регистрирано най-значителното разнообразие при двупрестилчената носия. Не е останал чужд на преселническите движения и северозападният дунавски район.

Във Видинско, Кулско и Белоградчишко се срещат селища на преселници от Македония и Тетевенско със запазени говори. По поречието на Тимок, особено в днешна Югославия, трайно са се заселили власи при своя път на юг. От северозапад са проникнали и обитатели на Тимошкия басейн със своя у-диалект. Тук е вторият коридор от север към юг – Тимок – Морава – Струма (Вардар). Среднодунавската равнина, през която минава презконтиненталният път Прибалтика – Бяло море, е привличала вниманието на населението и от източните, и от западните дунавски райони и затова тук винаги са се срещали и са се застъпвали не само двата основни варианта на единната етнокултура, но и техните подвидове, а също така и двете двупрестилчени носии и шестте вида ризи бърчанки. В междуречието Долни Искър – Осъм се заселват павликяни от юг и отново тук по пътя към Кронщат и Херманщат през Никопол се изселват и се завръщат по родните си места банатските българи.

Най-източният дял на Дунавската равнина – Добруджа – и Черноморието винаги са общували на юг с източносредиземноморския свят, а на север – със славяните от южноруските земи. Тези връзки са отразени пряко и в измененията на двупрестилчената носия. Изместена напълно от югоизточните райони през ранния период на средновековието от българското културно проникване и под влиянието на Византия и Средиземноморието, българската носия в по-голямата си част придобива източен малоазийски вид (при мъжкия костюм). В останалата част на Дунавската равнина – в северозападните й райони – тя се развива под непосредствената връзка с южнославянските народи и затова запазва своя вид много по-близо до първичния прототип.

Най-източният дял на Дунавската равнина и Черноморието винаги са били в пряк контакт с другите черноморски народи. Те са били хинтерланд и на административния и държавния център – Византион – Константинопол – Плиска – Преслав – Велико Търново и отново Константинопол – Истанбул. През всички времена източният дял на Дунавската равнина се е налагал като главно средише на държавния живот и е давал тон на историческото развитие на културния живот в цялата страна. Неговото влияние обаче за отделните райони, на първо място поради разликата в географското им местоположение и връзките с главния град, не е еднакво и в зависимост от това се формират и много от местните разграничения при единната дунавска етнокултура (карта 4, 5).

Ако съпоставим териториалното разпределение на разновидностите при мъжката белодрешна и чернодрешна носия с разновидностите при двупрестилчената носия от Дунавската равнина (по Хр. Вакарелски и М. Велева), ще видим, че те имат голямо покритие. На първо място черният цвят на горната дреха се явява на изток от междуречието Долни Искър – Осъм. В най-източните райони на равнината е проникнал при мъжкото облекло и тракийският ямурлук. В северозападните земи на Източната Дунавска равнина при мъжката дреха е застъпена и бялата димина. В междуречието, а също и в северозападните райони при западнобългарския костюм се среща и мъжката дълта риза, носена върху панталона. И при мъжката носия междуречието Долни Искър – Осъм показва максимално застъпване на различни мъжки облекла подобно на двупрестилчената женска носия. Всичко това разкрива, че при разновидностите на мъжкия и женския костюм има пълно покритие на локализирането не само на отделния вид, но и на присъщите му подвидове. Тази констатация е съвсем естествена и логична, защото основните фактори за видовите изменения и при двете носии са едни и същи. Само мъжкото облекло изпреварва нагаждането си към официалния народен градски костюм и излиза по-рано от тесните рамки на белодрешното славянско облекло, защото на мъжа се налага по-често и по-отрано да общува с близки и далечни селища, страни, народи и народни култури.

 Диференциацията между етнокултурата на източния и западния дял на Дунавската равнина е регистрирана не само при облеклото и при разгледаните дотук обреди. Тя е застъпена и при жилищната и църковната архитектура, и при земеделската дейност и оръдия, и при различните занаяти, и при цялата терминология, свързана с тях. Разбира се, голям процент от разновидностите, особено тези, които са свързани със земеделието от различните полски, предпланински и планински райони, се основава на природната даденост. Но и при тях има специфични явления, които имат по-дълбока обосновка. Така общият вид рало за цялата Дунавска равнина и за цяла Добруджа говори за единен народ в най-тесен смисъл на думата и за обща структура на почвата. Различията във вида на ралото от двете страни на р. Искър в предпланинските райони са наложени безспорно от историческите явления, които са довели до диференциация и при останалите народностни изяви. Това се потвърждава и от различията в говора, от изоглосата брана - влак, която е разграничена отново от р. Искър (карта 9).

Диференциацията между източната и западната народна култура на Дунавската равнина много добре е засвидетелствувана при явления, свързани с обработването на земята – основния поминък на населението от този район. И сега разделителната зона между двата вида вършитба – с коне или волове и с диканя – минава през междуречието Вит – Осъм. До р. Вит достига и пълното изместване на славянския термин гумно от тюркския термин харман, който прониква дори и в западния дунавски дял (карта 8).

През последните десетилетия са проведени системни проучвания и на селската и градската жилищна архитектура от епохата на Възраждането. Жилищната архитектура от Дунавската равнина се характеризира от два основни вида – уземна къща и старопланинска къща. Уземната къща обхваща предимно земите, в които е застъпена двупрестилчената женска носия, и намира близко сътоветствие с уземната къща в отвъддунавските и в среднодунавските земи на запад. В Югославия и Румъния уземната къща е изграждана до началото на ХХ в. Близките й съответствия с ранните славянски землянки, разкрити при археологически разкопки в дунавските земи, разкриват, че тя е пренесена тук от славяните при тяхното най-ранно преселение. В земите, където славянският елемент е по-голям и където той е останал етнически по-еднороден, землянката, наречена уземна къща, е запазена до последното столетие (карта 10).

Старопланинската къща от същото време се разделя на три основни вида – източностаропланинска, средностаропланинска и западностаропланинска. Като самостоятелен вид в Източната Дунавска равнина се отделя добруджанската къща. Разликата между източната и средната старопланинска къща е така чувствителна, както между средностаропланинската и западностаропланинската къща. Средната старопланинска къща всъщност е от източен тип, върху който са напластени западни елементи. Разделителната зона между средностаропланинската и западностаропланинската къща съвпада със зоната Долни Искър – Вит. Едни от основните отличителни белези между източната и западната старопланинска къща са външното оформление на чардака и застъпените строителни материали при изграждането й. При западната къща – малката плетарка или къщата с дървена конструкция и с пълнеж и малки отвори – чардакът има декоративни арки без конструктивно предназначение. Декоративната арка от този вид е широко разпространена в цялата западна част на Балканския полуостров и е прието, че тя е пренесена през Адриатическо море от Италия през Ренесанса. При източната старопланинска къща – било то дървена или с пълнеж и мазилка – декоративната арка липсва и чардакът тук е широко отворен, ограничен в горната си част от конструктивния дървен трегер. Тази къща намира много по-голяма близост до къщите от същото време в Мала Азия и Северното Причерноморие (карта 10).

В междуречието Долни Искър – Осъм при жилищната архитектура са застъпени уземната, западната и средностаропланинската къща.

Разграничението в народната архитектура от Дунавската равнина е застъпено и при мелницата. Тук се изграждат двата основни вида – водната и вятърната мелнина. Вятърните мелнини се строят предимно в южните райони на Добруджа и са наложени от силните въздушни течения. Тяхното предпочитание в безводните добруджански полета е лесно обяснимо. Разпределението на водните мелнини обаче следва установеното вече райониране при другите етнографски явления. В предпланинските райони са застъпени предимно жерките и караджейките, а в низините се изграждат мелници с долап, заменени в най-източните райони от нашлепната воденина. И при мелницата в междуречието Долни Искър – Осъм разнообразието е най-голямо. Тук са застъпени и караджейките, и двата вида мелници с долап – мелници с горно и с долно задвижване.

Сходни регионални различия са установени и при фолклора и обредите. Интересът към българския фолклор всъщност се заражда най-рано. През годините преди Освобождението отношението към фолклора е една от патриотичните изяви на народните просветители революционери. Българският фолклор, както българският език и българският бит, е и обект на изследване още отрано на чужди фолклористи – руски и сръбски. Особено място между тях заемат Вук Караджич и неговият съвременник Юрий Венелин, а по-късно и В. Григорович. Те разпалват интересите и на българите към народното ни творчество и през 1842 г. Ив. Богоров издава първата фолклорна сбирка – "Български народни песни и пословици. Книжка първа". Между многобройните фолклористи от втората половина на ХIХ в. са и Братя Миладинови и Стефан Веркович. Сборникът на Братя Миладинови "Български народни песни" (Загреб, 1861) и днес не е загубил научната си стойност". Не по-малко ценен е и трудът на Ст. Веркович "Народне песме македонски бугара. Книга прва: Женске песме" (Белград, 1860)".

Самостоятелно място в историята на българската фолклористика заемат Г. Раковски и П. Р. Славейков, както и цяла плеяда техни съвременници, като Л. Каравелов, М. Дринов и други представители на новото поколение български просветители, завършили руски училища и университети. Дринов дори отправя апел към българите за събиране на български народни песни и предания чрез в. "Македония" (3, No 42, 44, 1869).

На това равнище се намира българската фолклористика при Освобождението на България и затова тя се развива по-бързо от историческите науки. Насоките в развитието на фолклористиката след Освобождението се определят от Ив. Д. Шишманов и М. Арнаудов. Шишманов поставя началото на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" и фолклористиката от събирателска дейност прераства в наука.

След последните следдеветосептемврийски преобразувания в науката българската фолклористика, както и другите клонове на науката, получава нов импулс. Сега се работи главно върху ясно определени и актуални теми и проблеми. Проучванията и разработките им са поставени на широк териториален обхват, търси се етногенезис и континуитет и се стига до убедителни изяснения. Обект на проучване са и връзките на българския фолклор със съседните етнокултури и народи както от изток, така и от запад.

За съжаление при новата насока в развитието на фолклористиката все още между многобройните проблеми за разлика от езикознанието и етнографията не е поставен на обстойно проучване въпросът за териториалния обхват и за регионалното разпределение на отделните фолклорни явления и техните специфики. Пенчо Славейков пръв пише, че "известни видове песни се творят и пеят на едни места повече, отколкото на други" и че "България може да се раздели на три главни песенни области. Северна България и Южна България са главен извор на хайдушката песен, Родопите (чак до Вардар) – главно на любовни. Западна България и Македония – главно на епични песни." Проблемът за регионалната специфика на фолклора засега е разгледан малко по-обстойно в "Български юнашки епос", където е предложена и първата българска фолклорна карта. Разбира се, това съвсем не означава, че регионалната общност и местните различия и специфика при българския фолклор не са установени и добре познати. Въз основа на тях могат да се правят също ценни изводи за цялостния характер на българския фолклор.

Различията между фолклора от източния и западния дял на България са установени отдавна. Доказана е и по-голямата близост на фолклора от Североизточна България с фолклора от Югоизточна, отколкото със Северозападна България. Потърсено е и единство с фолклора от съседните севернопонтийски и беломорски райони. Установено е и общото в спецификата на фолклора от Западна България и от съседните й западни балкански етнокултури.

През последните години се работи много в областта на музикалния фолклор. Добре проучена е разновидността на народната музика от Източна и Западна България. Уточнени са районите на зараждането и разпространението на двугласното пеене и на свирката двоянка. Проучванията на музикалните инструменти разкриват, че и тяхното развитие почива на същите закономерности. И при тях отново междуречието Долни Искър – Осъм разделя славянския кавал и българската гъдулка, а р. Янтра е крайният предел, до който стига чуждата на Балканския полуостров гайда, проникнала а източния район на Северна България от Тракия (карта 7).

Различията между източния и западния дял на Дунавската равнина са засвидетелствувани и от игрите с маски – кукерските и сурвакарските. Проникнали на север от Тракия, тези игри се срещат главно в източните райони и остават чужди на запад. По-голям интерес представлява обредът Герман. Той е застъпен в цялата Дунавска равнина, но на местна почва изживява деформации, които разграничават култа от източния и западния район.

Ако се съпоставят разгледаните различия при фолклора и техният териториален обхват с различията и териториалното разпространение при етнографията и езика, ще се установи пълно покритие. И при фолклора ятовата граница и разделителната зона от Дунавската равнина сигурно биха минали в непосредствена близост с фолклорните граници и контактни зони.

Биха могли да се приведат още много явления от областта на етнографията и фолклора на Дунавската равнина, които разкриват регионалните специфики в културно-историческия й облик. Тук са разгледани само различията, зашото те именно отбелязват измененията на общонародното и защото чрез тях се разкрива най-лесно основният фактор, който ги е предизвикал. Установената близост и общност между регионалните изменения и съседните им чужди етнокултури определят значението и на външните инфилтрации. Разделителната зона, от друга страна, с голямата пъстрота от явления и от двете регионални култури ясно разкрива силата и определя географския ареал на тези прониквания. В зависимост от тази сила източната и западната граница на разделителната зона периодически се изместват на изток до р. Янтра, а на запад – до р. Огоста, макар и много рядко.

За характера и обхвата на диференциацията в културата и изкуството на Дунавската равнина са допринесли немалко и двете вековни чужди господства – византийско 150 години и османско 500 години. Ако се направи малко отклонение в хронологическа дълбочина, ще се доизясни представата за чуждото влияние при измененията на мъжкото облекло, което влияние е ясно изявено още през периода на византийското владичество (ХI – ХII в.).

Въз основа на писмени източници, на графични изображения и на късносредновековни ктиторски портрети от църковния стенопис е установено, че официалното българско дворцово облекло и титли са сменени през византийското господство. Византийското облекло и титла, наложени чрез византийските държавно-административни и военни представители в източния дял на завладяна вече България, се утвърждават и се запазват след освобождението на страната. Голяма роля за това имат тесните връзки между двете балкански държави и явният приоритет в дворцовия блясък на вековната Византийска империя. Византийският церемониал, титла и одежди се въвеждат в управленския апарат на новоосвободена България и се запазват през целия период на средновековното й самостоятелно съществуване. Така в източния район, където се основава и се утвърждава България като държава, където титлата жупан е регистрирана в най-ранните български епиграфски паметници и откъдето се изпращат българските държавни посланици със странното тюркско облекло, през ХI–XII в. се появяват византийският костюм и титла. Титлата жупан и костюмът кафтан и тесен панталон са изоставени и забравени завинаги.

На северозапад обаче, където византийското влияние е много по-слабо, в районите, в които е била разпространена българската власт преди чуждото нашествие, те се запазват до късното средновековие. У нас титлата жупан и старият български кафтан са засвидетелствувани на запад от р. Осъм – в Никопол и Видин – през ХV–ХVII в. Този факт разкрива, че източният дял на Дунавската равнина е подложен на много по-силни културни деформации още през ранното българско средновековие. Още тогава утвърдената вече единна славянобългарска етнокултура попада под много по-силно чуждо влияние, което чувствително я изменя. Тази констатация разкрива също, че разграничението в етнографията на Дунавската равнина не е етническо, нито племенно, а регионално. То е предизвикано от конкретната географска среда, която налага на източния дунавски дял преки връзки с източните държавно-административни и търговски центрове. Същцевременно западният дял е в досег със северозападните етнокултури. Наложени от географската даденост, тези връзки са непреодолими и са изявени не само през епохата на Възраждането, но и през всички предхождащи го епохи. Те са жизнени и днес при съвременната българска национална култура.

Проблемът за общонародното и регионалното в развитието на културата и изкуството в Дунавската равнина, както и в цяла Ъългария, е разработен най-пълно при етнографията, фолклора и езика. При тях той е и най-малко хипотетичен, защото неговите явления са много близо до нас по време. Голям дял от тях са все още запазени и тяхната регионална специфика е ясно изявена. Затова резултатите от тези науки ще залегнат при разглеждането на културното развитие на Дунавската равнина още от най-ранни праисторически времена. И това е съвсем логично. Етнографията, както всяка историческа наука, се занимава с всестранното развитие на човешкото общество, но за разлика от археологията – от сравнително по-ново време. Затова както на всяко явление от етнографията, за да бъде добре осветлено, трябва да се потърси неговият прототип в далечни прастари времена, така и при тълкуването на елементи от праисторическите култури много често се прибягва към техните далечни отгласи, запазени в етнографията на конкретния район. Това важи особено много за изявите, които почиват на една и съща неизменна даденост – на географското местоположение и характеристика. Поставени именно на тази основа, изводите за регионалната специфика на Дунавската равнина, достигнати при етнографията, намират голямо покритие при изводите от археологическите проучвания, а чрез резултатите от двете исторически науки могат да се интерпретират и разрешават проблеми на съвременната българска етнокултура.

[Previous] [Next]
[Back to Index]