КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО  РАЗВИТИЕ  НА  ДУНАВСКАТА  РАВНИНА

ЕТНИЧЕСКИ ОБЛИК НА ДУНАВСКАТА РАВНИНА

Етническият облик на Дунавската равнина се формира върху демографската структура на Балканския полуостров още от най-ранни праисторически времена – от времето на праисторическото родово общество с все още неизяснени и необособени етноси. Това са народите, които са ни оставили палеолитните находища, високата неолитна култура, енеолитната култура и културата на раннобронзовата епоха.

Въпросът за континуитета между праисторическите етноси и траките, първите обитатели на източния дял на Балканите с изяснена етническа принадлежност, е все още дискусионен. Безспорно е обаче, дори и при тезата за тяхната късна емиграция, че те не са заварили тези земи безлюдни. Проблемът за генетичната връзка между праисторическите народи и траките не е обект на това проучване. Тук се разглеждат само етнически промени, станали в Югоизточна Европа и по-конкретно в Дунавската равнина от историческия период – от времето на Омир, който пръв съобщава, че в северните егейски земи живеели киконите и синтите, тракийски племена. От този именно период – от Омир до наши дни – Дунавската равнина, а и останалата част на България и на целия източен дял на Балканския полуостров без Пелопонес е обитавана основно от два народа – траки и славянобългари. Етническите промени след Омир съвпадат с отмирането на робовладелското антично общество и с развитието на средновековния феодален строй и затова траките могат да се свържат с античността, а славянобългарите – със средновековието. Античният период е ограничен в хронологическите рамки на IХ в. пр. н. е. и V–VI в., а средновековният – от VI в. до Възраждането – края на ХVII в.

Сведенията на Омир фактически са едно безспорно доказателство за времето, през което са се формирали южноевропейските народи. Това е дълъг исторически процес и ако Омир през IХ – VIII в. пр. н. е. вече говори за тракийски племена синти и кикони, това значи, че столетия преди това посочените племена са живели в една обособена племенна общност. Това е периодът, който излиза извън границите на историческата сфера, но чрез лингвистични изследвания на стигнали до нас топоними и хидроними е установено, че още през бронзовата епоха в югоизточния дял на Европа по долния басейн на Дунав и от двете страни на Хемус са живеели три племена: дако-мизи – по поречието на реката; траки – на юг от Хемус до Егейско и Мраморно море, на изток до Черно море и на запад до Струма; фриги – които са обитавали западния район на Балканския полуостров.

Античните автори след Омир говорят за Тракия и за траки, но Тракия е само географско понятие, а под траки се разбира целият тракийски етнос. Херодот казва, че "траките носят много имена, всяко според страната си". К. Влахов смята, че името траки е гърцизирана форма на тракийско прилагателно със значение "смел, храбър". Според Херодот траките били най-големият народ след индийците. Това впечатление може би се е наложило от всепризнатата войственост на тракийските племена, сред които са вербувани най-многобройни и смели войни от Омир до Александър Велики и Рим. При последните проучвания се стига до извода, че тракийското население съвсем не е било така многобройно. Общият брой на траките, обитавали Балканския полуостров през V – I в. пр. н, е. е стигал до 900 000 души, от които 150 000– 200 000 са живеели в Дунавската равнина.

Дунавската равнина била обитавана от кробизи на изток от р. Янтра, уездицензи между реките Искър и Янтра, трибали и мизи на запад от р. Искър и гети по долното течение на Дунав в Добруджа и съседните и земи на север от реката. В западния дял на Северната Дунавска равнина живеели даките.

Оше от най-ранните години на своето съществуване траките имали тесни връзки свс североизточните си съседи – кимерийците. Кимерийците при едно от своите преселения на юг към Мала Азия през IХ – VIII в. пр. н. е. минали през Източната Дунавска равнина. Една част от тях отседнали в тракийските земи и през вековете били асимилирани от местния тракийски народ. Общоприето мнение е, че кимерийците са сродни на траките и че принадлежат към същата езикова група, но тяхната материална култура има подчертано източен, ирански характер. Пребиваването на кимерийците в източнодунавските земи е отразено и в материалната култура на Тракия от този период.

И все пак кимерийското нашествие в тракийските земи е било съвсем незначително в сравнение със скитското, След изтеглянето на кимерийците в Мала Азия в изоставените земи през VII в. пр. н. е. се настанили скитите. Тук те създали държава, срещу която персийският цар Дарий предприел своя северен поход. По време на този поход от 513 до 476 г. пр. н. е. Дарий останал с войските си в Тракия около 40 години. Персийско-скитските войни завършили с разгромяване на персите и с увеличаване на скитските териториални владения на югозапад за сметка на гетите. През IV в. пр. н. е. скитите обхванали вече широк пояс от Северозападното Черноморско крайбрежие с цялата делта на Дунав и тези земи присъединили към своята държава. Долнодунавските си владения задържали твърде дълго. За няколко столетия скитите станали една от съставните части на долнодунавския етнически конгломерат. Тяхното име дори се наложило като географско понятие за владените от тях земи и през римското владичество в най-североизточната част на Балканския полуостров била обособена провинция Скития.

Пребиваването на персийския цар Дарий в Тракия, както и нанесената му победа се оказали благоприятни за общественополитическото развитие на тракийските племена. През 480–479 г. пр. н. е. одрисите от Югоизточна Тракия основали самостоятелна държава – Одриското царство – със средище Ускудама –Одрин.

Тракийската държава, израсла под прекия контакт с персийските династи и по подражаиие на Персия, станала един от основните проводници на източната персийска (иранска) култура сред тракийските племена. Установените тесни връзки били поддържани и от преселенията на източните занаятчии, които се разселвали по обширните владения на Одриското царство, а неговите граници през този период обхващали цялата източна и централна част на Дунавската равнина.

През VII – V в. пр. н. е. по цялото Черноморско крайбрежие се извършила голямата гръцка колонизация и преселници от Мала Азия и континентална Гърция създали цветущи градове по крайбрежната ивица. Тесните и непрекъснати връзки между гърците от понтийски колонии и тракийските племена се оказали решаващи за цялостното обществено-политичсско, социално-икономичсско и културно-историческо развитие на Тракия. Гръцкият етнически елемент бил по-значителен в земите на юг от Стара планина, в Добруджа и в черноморската зона. Наред с гърците в черноморските колонии се заселили и други източносредиземноморски преселници. Тяхното трайно пребиваване в тези земи е ясно отразено в епиграфските и писмените извори и в материалната и духовната култура на траките от вътрешността на равнината, където вече е била проникнала преди това източната средиземноморска цивилизация.

В етническата пъстрота на предримския период на Дунавската равнина значителен дял заемат и келтите. Най-голямото келтско преселение в Тракия станало през III в. пр. н. е. В Югоизточна Тракия келтите дори създали своя държава със столица Тиле. В Дунавската равнина те се настанили в просторните земи на запад от р. Искър. Тяхното пребиваване тук засега е документирано най-ярко от археологическите материали от Северозападна България, открити обикновено като единични находки.

Краткият преглед на етническия състав на Дунавската равнина през I хилядолетие пр. н. е. разкрива голямо племенно разнообразие. То засяга главно източния дял на равнината. Върху земите на тракийските племенни групи – уздицензи, скробизи и гети – се заселили и кимерийци, скити, перси, а по Черноморското крайбрежие – гърци и различни източносредиземноморски народи. Западният дял на Дунавската равнина, който разкрива по-голяма тракийска племенна еднородност, е изживял трайно заселване само на келти.

Инфилтрациите на чуждите народи обаче обикновено имат временен и местен характер. Най-слаби следи са оставили след себе си кимерийците и персите. За тяхното пребиваване свидетелствуват засега предимно единични находки на художествени и занаятчийски произведения. В замяна на това преселението на гърците по Черноморското крайбрежие – т. нар. гръцка колонизация – е твърде осезателно. При досегашните проучвания е установено, че гръцкото влияние във вътрешността е по-силно в големите градски центрове и е изявено предимно от прекия внос на гръцки произведения. По-друг характер има заселването на скитите в североизточната част на Тракия. Художествени произведения в скитски стил се срещат далеч на запад и на юг от делтата на Дунав, а скитските гробници, открити в североизточния дял на Дунавската равнина, са безспорен извор за трайно заселване на скити по тези земи. Подобен характер има и келтското пребиваване на тракийска земя. Келтите обаче, заселили се сред числено превъзхождащ ги местен земеделско-скотовъден тракийски народ, били принудени да напуснат страната в по-голямата си част, а това, което е останало след тях, бързо е погълнато.

При тази етническа обстановка през I в. в Дунавската равнина се настанили като трайни завоеватели римляните. Тяхното заселване има обаче военно-административен характер. То изисква цялостна военно-административна реорганизация на Дунавската равнина, както и на целия Европейски югоизток, която реорганизация е свързана със заселване на италийци, гали, брити, скити, копти и арменци. Те били настанени предимно в различните военноукрепени селища на крайбрежната отбранителна зона – Дунавския лимес, който започвал в далечната западна провинция Германия и свършвал на понтийския бряг. Контактите между местното тракийско население и новозаселилите се тук народи през първите столетия били много слаби.

Наред с военно-административните длъжностни лица в големите римски центрове били заселени и строители, занаятчии и художници от източния свят. С това етническото многообразие на Дунавската равнина било чувствително подсилено. Траките се изселили в непристъпните планински райони. Независимо от това Тракия не останала безлюдна. Чуждите преселения, както и благоприятните условия за живот, създадени през първите векове на римското господство, допринесли твърде много за нарастването на населението в Дунавската равнина. Въз основа на писмени извори и епиграфски данни е установено, че през този период броят на населението в Тракия е стигнал общо до 3 250 000 души. Колкото и относителна да е тази цифра, ако вземем предвид гъстотата на трако-римските селища от Дунавската равнина, установена при теренните археологически проучвания, ще приемем тази констатация. Етническата принадлежност на това население разкрива от своя страна и обстоятелствата, които в продължение на столетия определят демографския облик не само на Дунавската равнина, но и на целия Балкански полуостров и Европейски югоизток.

От средата на III в. започнали големите етнически движения. Настъпила епохата на отдавна установеното Велико преселение на народите. Към Източна и Централна Европа се насочили големи народни маси, които изменили коренно етническия облик на тези земи. Дунавската равнина била главният коридор, през който минавали всички народи, тръгнали от север и североизток на юг и югозапад. Едни от тях се отправили пряко за Константинопол. Те отседнали първоначално в земите на север от Дунав и в продължение на десетки години преминавали реката само за грабеж и се връщали обратно. През следващия период на своите миграционни движения обаче те се заселили на юг от реката – в Добруджа и в източната част на Дунавската равнина – и оттам предприемали постоянни походи към отвъдбалканските тракийски полета и към Константинопол. Други народи поели пътя на югозапад и се заселили в западните карпатски земи. Те съшо първоначално преминавали Дунав само за грабеж, но по-късно при своето движение на юг към Адриатическо и Бяло море голяма част от тях останали завинаги в западните дунавски земи. Тези етнически движения, започнали още от третото столетие – от периода на римското владичество, – допринесли твърде много за разделянето и и за обособяването на Източната и Западната Римска империя. Те продължили през цялото ранно средновековие, изменили етническия състав на Балканите, подронили устоите на империята и създали благоприятна почва за изграждането на нови етнически държави.

През първите столетия на римското господство тракийското население намаляло чувствително, но запазило своята етническа чистота. Чуждите племена били настанени най-често в крайбрежната гранична зона и във военните и административните центрове от вътрешността. Траките живеели предимно в селата при крайно тежки условия и техният брой непрекъснато намалявал. През целия период на римското владичество търговията на роби, набирани от тракийското население, не прекъснала. Фатални последици за намаляване на тракийското население имали и чумните епидемии, които отнели повече от половината от обитателите на Балканския полуостров. Така Дунавската равнина, както и целият диоцез Тракия се превърнали в пустееща земя. Останали безлюдни граничните зони, а полетата – необработвани.

През този именно период и в тази обстановка се появили от север варварските племена, които започнали непрестанно да преминават римската граница. Като предпазна мярка Римската империя прибягвала към сключване на съглашения с варварите нашественици за заселването им в пустеещите земи като колони и федерати. Съгласно с тези договорни отношения нашествениците получавали правото да живеят свободно в своите владения и да обработват земята, но се задължавали да оказват военна помощ при отбраната на границата. Тази система всъщност имала решаващо значение за по-нататъшната съдба на Римската империя. Утвърдените селища на федератите довели до сериозни промени в състава на населението в Дунавската равнина, а покъсно – и на другите балкански земи.

Безсилен да се противопоставя повече на варварските нашествия и да пази провинция Дакия, император Аврелиан през 276 г. преместил отново границата на Римската империя по южния дунавски бряг. Едновременно с това той заселил на юг и първите варварски племена. По същото време в южните дунавски земи се преселили и романизираните дакийци от изоставената северна провинция. Те били настанени главно в новообразуваната провинция Крайбрежна Дакия на запад от р. Вит. Така през последните десетилетия на III в. в Южната Дунавска равнина били създадени римските провинции Крайбрежна Дакия, Втора Мизия и Скития, в които на мястото на някогашното тракийско население били настанени нови варварски народи. Тракийският елемент в етническия състав на Дунавската равнина бил вече много малък.

Наред с романизираните дакийци от север тук на трайно местоживеене се настанили готи, карпи, гепиди, сармати, вандали, бургунди, бастарни и греутунги. Броят на тези първи преселници съвсем не бил малък. Те се заселвали в отделни селища, които обикновено получавали наименованието на основателите и обитателите си. Така в Скития след преселването на карпите е отбелязано съшествуването на викус Карпорум при с. Хърлец. В диоцез Илирик, на пътя Сингидунум –Сердика недалеч от Наисос, били изградени селище и крайпътна станция от сарматите, познато като Сарматес, което просъществувало чак до Юстинианово време и било вписано в списъка на селищата, укрепени от императора. Но тези преселения, съпоставени с преселенията след миграционните движения от следващите периоди, са били много малки.

Броят на настанените варварски народи от това време бил все още сравнително малък; местният елемент преобладавал, отношенията между заварените романизирани траки и чужденци и новонастанилите се племена били дружелюбни и не може да се говори за съществена промяна в етническия облик на Дунавската равнина. Следващите столетия обаче бележат нов етап в историята и в характера на варварските преселения, при който поселищният облик и демографската структура на римските крайдунавски провинции били основно преобразени. Четвъртото столетие се характеризира с масовите нашествия на германските народи. В своя път на юг и югоизток те минавали непрекъснато през целите IV и V векове северната граница на Римската империя. Във войни с готите загинали дори двама римски императори – Деций през 251 г. в битката при Абритус и Валент през 378 г. при Адрианопол.

Първите готски нашествия започнали още при Гордиан III (238 – 251) през III в. Но това е периодът, през който те преминавали реката като амаксовии и след придобитата плячка и кратък престой отново се връщали на север. Император Константин Велики обаче според Евсебий заселил 300 000 готи в Скития, Тракия и Македония. Това била една недооценена постъпка с фатални последици, която следващите византийски императори повтаряли непрестанно. Няколко години по-късно император Констанций (337 – 341) приел по тяхна молба нови, внушителни групи готи заедно с християнския им епископ Вулфила, които настанил в Долна Мизия. Според Йорданес те заели планинските земи около Никополис ад Иструм.

През 376 г. император Валент заселил в Долна Мизия като федерати и вестготи. Вестготите под натиска на хуните от север потърсили убежище във Византия и след разрешение от Валент под водителството на Фридигер се настанили в Североизточната Дунавска равнина. Тук съвсем самоволно се заселили и остготи под ръководството на Алтей и Сафрак.

Бързият прираст на населението след тяхното преселение предизвикал недостиг на храни, глад и големи сблъсъци в дунавските земи на първо време между готите и вирантийските администратори. По-късно тези сблъсъци прерасли в ожесточени войни, които завършвали с нечовешко избиване на местното романизирано население, с разрушаване на цветущи градове и крепости, със смъртта на самия Валент в битката с готите при Адрианопол и с опожаряването и опустошаването на всички неукрепени и беззащитни тракийски селища.

Цялото пето столетие преминало под постоянните нашествия на вестготите. Император Зенон през 476 г. дори разрешил на техния крал Теодорих да се настани като федерат в провинциите Крайбрежна Дакия и Мизия. Остготите също се заселили в големите градове на Източната Дунавска равнина – в Нове и Марцианопол. Тук те прекарали 15 години, но и след оттеглянето си през 488 г. значителен брой от тях останали завинаги в тези земи.

Така през III–V в. след непрестанните масови нашествия и трайни заселвания на германските народи готи, вестготи и остготи самоволно или като федерати етническият облик на долнодунавските провинции коренно се изменил. На мястото на избитото тракийско население се заселвали все нови и нови германски племена и, както свидетелствуват античните автори, техните селища просъществували чак до VI в. – до идването на славяните. Сведенията за готите са прекъснали след сведенията за славяните и за народите, които те заварили при своето заселване тук. Готските нашествия и разрушения обхванали цялата Дунавска равнина, но трайни готски заселвания имало само в Скития и долнодунавските провинции. Петото столетие обаче се характеризира не само с готските нашествия – през това столетие пред Балканите се изправили и хуните.

Хуните в своя път на югоизток потеглили след осготите и подобно на всички предхождаши миграции отседнали в Северната Дунавска равнина. Дълго време и те само преминавали Дунав и след придобита богата плячка се връщали обратно в своите шатри. По-късно, след опустошителните набези и разрушения на Наисос, Кастра Мартис, Асамус, Нове, Рациария и др., започнали все по-често да остават край опожарените градове на постоянно местожителство. Масовото заселване на хуни като федерати обаче станало след смъртта на Атила при разпадането на хунския племенен съюз.

Подробни сведения за хунското заселване на Балканския полуостров дава Иорданес. Според автора освен хуни тук се заселили и други варварски племена, които били включени в хунския племенен стиоз. Йорданес съобшава, че "Савроманите, които наричаме сармати, кемандрите и някои хуни заселили отстъпените им места в Илирик и Кастра Мартис..." и че "Ернак, по-младият син на Атила, си избрал най-отдалечената част на Малка Скития, за да се засели там с дружината си", а "неговите сродници Емцендур и Улциндур завзели в Крайбрежна Дакия Утус, Ескус и Алмус и много от хуните се втурнали навътре в Романия и там се заселили". Настанените тук хуни след 453 г. изградили свои трайни селища, в които останали чак до времето на Йорданес и той говори за тях като за селища, които лично е посетил и видял. Прокопий между селищата, които укрепил император Юстиниан при своята строителна дейност, споменава в близост с Ескус и крепостта Хунион, която вече е локализирана при с. Ставерци на р. Искър.

Мнозинството от чужди племена, настанени в Дунавската равнина, било допълвано и от дунавските легиони, които вербували своите войници според Нотиция дигнитатум предимно от западните римски провинции – Галия, Панония и Македония. Тракийският етнически елемент в Дунавската равнина бил незначителен. Земите на север от Хемус останали вече извън новата укрепителна система, която минавала по източния дял на планината, и били предоставени напълно на новите преселници. Между тях като най-компактна етническа маса се налагали готите, които се настанили главно в източната част на Дунавската равнина, и хуните, заселили се в западните райони. Варварските народи са навлезли и в градските центрове на Дунавската равнина, където тракийско население през този период почти не е регистрирано. В черноморските градове и сега преобладавало малоазийското население. При този разнороден етнически състав от север се придвижили славяните и прабългарите, нови северни племена, които имали и нови амбиции – трайно заселване в югоизточните карпато-дунавски и балканодунавски земи и създаване на своя държава. Новите народи надминавали своите предшественици и по многочисленост.

При тази историческа обстановка е ясно, че за Византийската империя не настъпили спокойни времена и след оттеглянето на последните вестготи през 488 г. Сега на северните и граници отвъд Дунав се заселили на постоянно местожителство славяните, които не останали чужди на Великото преселение на народите и на неговите миграционни движения. Още през III в. под натиска на готите отделни славянски племена се включвали в техните орди и в грабителските им походи на юг. По-късно те започнали и сами да предприемат масови придвижвания към южните европейски земи. Още в своята прародина на север от Карпатите и Балтийско море и на изток от Днепър – Днестър до Одър се разделили на три основни групи, които потеглили в три различни посоки. На изток тръгнали антите, на запад – венедите, а на юг – славините (скравините). Славините се заселили в северните дунавски полета чак до Панония на запад, а антите – на изток от тях по Северното Черноморие. Тези две славянски групи били твърде близки, макар че според античните автори техният език и култура се различавали. Настанили се в земи, които винаги са били в тесни контакти с Източната Византийска империя, славянските племена, както предхождащите ги народи, често преминавали границата на Византийската империя. Отначало и те отивали там само за грабеж, но трайното им заселване в северните дунавски полета зачестило. Византия, заета в източните войни, и сега, както при варварските нашествия, гледала на първо време благосклонно на тяхното заселване по обезлюделите гранични дунавски земи, които отдавна били вече варваризирани.

Големи организирани славянски нашествия с решаващо значение започнали при император Анастасий I (491 – 518). Тогава славяни, анти и хуни през Крайбрежна Дакия стигнали до Епир и Тесалия, като завзели цяла Македония. След това те продължили нападенията и периодически предприемали масови преминавания на Дунав, свързани с жестоки сблъсъци не само с византийските войски, но и с местното население. След всяко славянско нашествие при Юстин (515 – 527) и Юстиниан (527 – 565) селското население се оказвало в крайно бедствено положение. Неговата численост бързо намалявала, а заселването на федерати от все нови и нови народи добило повсеместен характер. Дори и настанените тук варварски племена от предишното столетие, заварени при новите нашествия, след като били създали малки стопанства и имущества, станали обект на грабеж и плячка на пришълците.

Така варваризираният етнически конгломерат от Дунавската равнина през  V – VI в., който определял демографския облик на земите на север от Хемус, бил подложен на ново унищожение, смяна и асимилация. Особено значение за бързото му приобщаване към славяните имало отношението на славяните не само към пришълците, но и към взетите пленници. След приключването на боевете славяните се отдавали на мирен труд, започвали да обработват земята и да живеят с другите народи като със свои съплеменници. Това обстоятелство, както и славянската многочисленост неимоверно бързо наложили славянския народ, който в кратко време претопил обитателите на Балканския полуостров с разнороден етнически състав, и Дунавската равнина се славянизирала. Този процес вероятно е бил ускорен в източната част на равнината, където векове наред земите са били предавани на различни етнически групи като федератски владения. И затова и сега, при славянските преселения, тук славянският народ е бил много по-компактен и византийските хронисти Теофан и Никифорос, като говорят за настъплението на Аспаруховите българи, съобшават, че те, като нахлули в Мизия, покорили славяните и се настанили в земите им.

Писмените извори при описанието на славянските нашествия категорично споменават славини, анти и хуни. Етническата близост между славяни и анти не позволява те да се разглеждат като разноплеменни народи. Не така стои обаче въпросът с хуните. Под хуни византийските хронисти често разбират всички северноазиатски народи. Едни от тях, които познават по-отблизо обитателите на Северна Азия, разграничават хуните от българите и говорят за утригури и кутригури. Върку проблема за прабългарите, за тяхната прародина, етническа принадлежност и численост при образуването на българската държава е отделено голямо внимание и са ангажирани много историци и лингвисти.

Тук не се разглежда този въпрос, както и отделните тези и хипотези. Приведено е само неоспоримото мнение, че българите са били от тюркски произход и че тяхната прародина е била Централна Азия. Увлечени в общия ход на преселението на народите, те заедно с хуните се придвижили на северозапад и тук се разделили на две групи. Едната група се настанила в Северен Кавказ, а другата – между реките Днепър и Прут. Тези две групи се разделят на много племена, които интересуват хронистите в зависимост от мястото им и ръководството на всяко отделно наществие.

Напоследък все повече надделява тезата за етническата близост между хуни и българи. Ако и да не приемаме тезата за тяхното плътно етническо покритие, смятаме, че хуните и българите са имали изключителна родова близост. Тези изводи почиват главно върху Именника на българските ханове, където родословието на българските ханове се извежда от Атила. Това отклонение е направено тук, за да се обоснове тезата, че като най-ранни преселения на българи в Дунавската равнина могат да се приемат и хунските нашествия, в които сигурно са участвували и сродните им българи.

От северозапад през същия период се задали и аварите, сродни на хуните и българите, Те се отправили към Балканите и навлезли в земите на Византийската империя в съюз със славяните от западните дунавски земи. Така към славянските народи през съшия исторически период – V–VI в. – в земите на империята се настанили и българи и авари, макар и чувствително по-малко на брой. Прабългарският елемент в Северната Дунавска равнина, както показват най-новите археологически проучвания, съвсем не е бил малък. Така след последните отгласи на Великото преселение на народите Югоизточна Европа е била славянизирана, а на Балканите тракийското население е било подменено от славяни и българи.

Тюркските племена хуни, авари и българи при ранните преселения са били малобройни, за да се наложат на етническия облик на Балканите, но били достатъчни, за да допринесат немалко за приобщаване на придошлите малко по-късно техни съплеменници към славянския етнос. Към края на VII в. нова българска вълна под водителството на хан Аспарух навлиза в Скития, но българите имали вече нови амбиции – не грабеж, не федератски земи, нито мирно заселване вврху земите на Византийската империя, а заселване със силата на оръжието и изграждане на собствена държава. Византия, която преди столетия гледала с лекота на федератската система, ангажирана с войни на югоизток, подценила и основаването на новата държава на Балканите и така загубила завинаги северозападните си владения.

Българският елемент при изграждането на новата държава бил значително по-малък от славянския, но много по-организиран и носел със себе си държавнообразувателни традиции. Затова имал водещо място при формирането на новата държава и именно той наложил своя етникон не само като наименование на славянобългарската държава, но и като название на цялото и население. Многолюдното славянско население от славяни и анти наложило своя език, но изгубило племенното си наименование и в писмените извори е вече познато под името българи.

Писмените извори недвусмислено говорят за участие на славини и анти в славянските нашествия в целия Балкански полуостров. В тези извори никъде не се отделят антите от славините. Тяхната култура, известна от досегашните проучвания в България, все още е малко и недостатъчно разкрита. Затова е трудно отделянето с категоричност на културата на антите от културата на славините. Дори и в най-ранния период от заселването им (V–VI в.). Установените регионални отлики при славянската култура от VI–IХ в. най-малко биха могли да се обяснят с племенно различие и с регионално разпределение на славините и антите. Това разпределение би влязло в противоречие с данните на писмените извори за съвместните им набези и движения и за изключителната търпимост, която славяните проявили дори към чуждите заварени тук народи.

За да се обхване цялостно етническият свстав на Тракия и Илирик въобще и по-конкретно на Дунавската равнина, трябва да се отбележат и масовите заселвания на арменци в Тракия като федерати и войници през целия ранносредновековен период от историята на Византия. Черноморските градове и сега запазили значителен процент среД обитателите си от византийски и източносредиземноморски произход. В градовете останало и едно малцинство от старото, романизирано тракийско население. Това са и основните причини за приобщаването на градовете квм славянобългарската общност малко по-късно.

След 681 г. на Балканския полуостров не са станали съществени етнически промени. Първият период от историята на новообразуваната държава е бил обхванат от обединяването на новонастанилите се и заварените чужди племена. Новообособеният славянобългарски народ приобщил към себе си постепено всички заварени романизирани и варварски етнически субстрати, а също и големите градове, като променил и имената им. В южните райони на Балканския полуостров – Епир и Тесалия, – където славянските нашествия също били така масови и настанилите се там славяни били по-компактни, отколкото в някои от останалите южнобалкански райони, запазената византийска държавна хегемония се наложила и по-малобройното византийско население приобщило и асимилирало славянското мнозинство. Така след столетия в източния дял от Балканския полуостров след затихването на преселението на народите се формирали два основни народа – българският и византийският.

След изтеглянето на готите, хуните, аварите, българите и славяните всъщност завършило Великото преселение на народите, но в Азия все още имало племена, водещи номадски и полуномадски живот, които отново потеглили на запад и югозапад и се изправили пред северните дунавски полета. Безсилни, а и намиращи се в ниска степен на обществено развитие, те били далеч от мисълта за трайно заселване и създаване на собствена държава, но в замяна на това били смели, войнствени и много добре въоръжени. Това ги правело желани и търсени съюзници при уреждане на българо-византийските държавни отношения.

Войните между България и Византия, които всъщност започнали още с най-ранните техни нашествия, продължили през цялото средновековие. Антагонизмът между двете балкански държави не притихнал дори и по време на общата и за двата народа турска опасност и хегемония. Византия никога не забравяла, че България е изградена върху нейна територия, която всъщност била хинтерланд на престолния й град – Константинопол, – че тя спира пътя й на северозапад и че представлява опасност, която може дори да я измести от Европа изобщо. От своя страна България, която при формирането си се стремяла да обедини всички свои съплеменници от югоизточния дял на Балканския полуостров и която, както всички народи, била привличана от богатствата на Югоизтока, използувала всяко затруднение на Византия, за да завладее нови земи, обитавани от славяни, и да приобщи към себе си нови славянски групи. В тези именно войни и двете държави се съюзявали не само със съседите – сърби, авари и малоазийци, – но и със северните номади – печенези, узи, кумани и татари. Тези народи, както и номадите от предишните столетия, минавали често през северната българска граница и започнали да се настаняват в Северната Дунавска равнина било то като съюзници, свои или чужди, било като платени войници. И сега обаче те невинаги се завръщали в своите далечни северночерноморски земи.

Първите контакти на печенезите с България започнали към края на ХI в. Те продължили и през следващите векове. По-късно в резултат на непрестанно търсената им помощ се стигнало до заселването на цели печенежки племенни съюзи на територията на България, и то не само в Дунавската равнина, но и далеч навътре, в югоизточните и югозападните й владения. Българо-печенежките отношения продължили и през целия Х и ХI век. Същевременно в Северна България се заселили и узи, привличани отново от българите като съюозници в постоянните им войни с Византия.

През ХI в. от североизток се придвижили куманите. Те се настанили в отвъддунавските български земи и живели там до ХIIIв. Българско-куманските отношения обаче имали нов характер. Те били поставени на нова основа. Интересите на българите и куманите спрямо Византия съвпадали и куманите се включвали все по-често и по-активно във всяка българска акция срещу тази страна. Куманите били не само постоянната въоръжена охрана и верен съюзник на България, но се и приобщили към управляващата българска върхушка. Българските царски династии на Асеновци, Тертеровци и Шишмановци произхождали от смесени българо-кумански бракове. Броят на преселилите се в България кумани е бил значителен и те оставили трайни следи в българското етническо и културно-историческо развитие. Проблемът за мястото на куманите при формирането на българската етническа структура е все още неизяснен, но техни потомци са запазени и до днес, особено в Североизточна България.

През средата на ХIII в. пак от североизток нахлули отново номади – татарите. Татарите, както печенезите и узите, били главният източник за набиране на бойна сила при уреждането на българско-византийските отношения. Престоят им на Балканите бил свързан с крайни жестокости и безчинства. Появили се тук във времето, когато и двете балкански държави били в упадък и обществено-икономическо разложение, татарите дори успели за известен период да наложат над България своята хегемония. Много от татарските орди след това останали на постоянно местожителство главно в Североизточната Дунавска равнина.

През последните десетилетия на ХIII в. от югоизток се появили и тръгнали към Балканския полуостров османските турци. Те бързо завладели целия полуостров. Османската империя обаче поради своята военно-теократична държавна организация изолирала поробените християнски народи и те запазили своята етническа чистота. Благодарение на верските различия и на своето културно превъзходство българският народ се запазил през вековното османско владичество, въпреки че периодически през този дълъг период бил подлаган на масови физически унищожения. Източната Дунавска равнина била по-активно включена във военно-административния живот на Османската империя. Българското културно-историческо развитие обаче не спира своя ход и през последните столетия на средновековието се изгражда основата, върху която се формира българската нвция и се развива Българското възраждане.

През османското владичество се извършват големи вътрешни преселения, предизвикани от турските издевателства. Тези преселения стават главно от един район на страната в друг – от Източната и Западната Дунавска област. През същия период много българи дори са принудени да се изселят и извън своята родина и да търсят убежище в близките чужди земи. Тук те развиват своята освободителна дейност. Географското местоположение на България разделя и миграциите в две основни посоки. Българите от Източната Дунавска равнина емигрират предимно на североизток – в източнокарпатските земи и Русия, – а българите от Западната – в съседните земи на запад и в земите на Среднодунавския басейн и стават проводници на източни и западни културни влияния.

При тази историческа обстановка се извършват етническите промени в североизточния дял на Балканския полуостров и прилежащите му северни дунавски полета. На този фон се формира българската нация. При нея ясно се налагат трите градивни съставни части – траки, българи и славяни. Траките, които предхождат българите и славяните и които са всъщност най-ранната етническа група, обитавала тези земи от праисторически времена, след седемвековното римско и византийско господство и след изживяното Велико преселение на народите са много намалени и лесно претопени от славянското мнозинство. Обединението на славяните и българите в един народ е продължило столетия и то е достигнато след дълъг съвместен живот при общи социално-икономически и обществено-политически условия. Славяните, които числено превъзхождали българите, наложили езика на новоформираната българска нация и изменили смисловото съдържание на средновековното балканско наименование българи, под което още в ранните години от съшествуването на българската държава се разбира не тюрки, а славянобългари.

От направения преглед на етническите изменения и етническия облик на Дунавската равнина се вижда, че тя през отделните праисторически и исторически епохи се е обитавала от един единен народ. Конкретната микрогеографска среда е налагала формирането на отделни родови и племенни групировки, обособени главно по речните басейни и разграничени от планинските масиви. Тези племенни групировки са съществували още при праисторическите народи и лесно са установими по археологически и лингвистичен път през всички следващи периоди. Съществуването им и при траките е засвидетелствувано още от най-ранните писмени източници.

Според писмените извори най-ранните поселници на Дунавската равнина – траките – се разделяли на трибали и мизи, които обитавали земите на запад от р. Искър, уездицензи, които живеели между реките Искър и Янтра, и кробизи – на изток от тях. По долнодунавското течение от двете страни на делтата били настанени гетите. В северните дунавски полета, на запад от гетите живеели даките. Това териториално разпределение на траките в различни племенни групировки съвпада в основни линии с териториалното разпределение на отделните праисторически култури и се запазва през цялото съществуване на траките като независим обитател на тези земи. През ранния период от тяхната история в Източната Дунавска равнина се заселили кимерийци, скити и малък дял перси, а по Черноморското крайбрежие – народи от Източносредиземноморския басейн. В западния дял на Дунавската равнина тракийският народ останал еднороден. Оттук минали и останали по-дълго време само келтите. Така етническият облик на Дунавската равнина през I хил. пр. н. е. е разнообразен от преселението на чужди народи – предимно азиатски за източния й дял и централноевропейски за западния. При това миграциите в Източната Дунавска равнина са били много по-силни.

През първите столетия на новата ера, през епохата на римското господство, траките от Дунавската равнина отново били подложени на чужди депресии. И сега в източния дял на равнината преобладавали преселници от източните понтийски средиземноморски райони – гърци, сирийци, арменци, египтяни, – а в западния – италианци и средноевропейци. Тези нови етнически инфилтрации, колкото и незначителни да са били, проникнали в тракийския народ, защото писмените източници често говорят за смесени бракове между траки и чужденци. В основни линии обаче през първите столетия на нашата ера тракийският народ запазил своето единство и народностна общност.

Сериозни деформации в демографския облик на Дунавската равнина са настъпили по време на Великото преселение на народите. И сега в двата дяла на равнината се заселили различни народи. Тук не се разглеждат отликите в етнокултурата на многобройните варварски племена, които се настанили на Балканския полуостров през този период. Изтъкнато е само, че двете по-големи етнически групировки – германската и тюркската – се заселили в двете различни дунавски подобласти. Докато на изток отседнали главно готи, остготи и вестготи, на запад от р. Вит до р. Тимок се заселила най-компактната хунска група. Така варваризираната Дунавска равнина към края на V и началото на VI в. вече имала лесно изявено различие в своята регионална демографска структура. На запад от р. Вит живеели освен трибалите и мизите и многобройни хунски племена, а на изток от нея сред траките – гети, уездицензи икорбизи – се настанили многобройни германски и източносредиземноморски племена.

През V – VII в. Дунавската равнина след преселението на народите, която все още е имала в етническия си състав траки, макар и незначителен процент, е променила основно демографския си облик. Цяла Югоизточна Европа била заета плътно от славяните. Дунавската равнина и източният дял на Балканския полуостров били заселени от славини и анти, които принадлежали към източната славянска група. Ако съдим по писмените източници, броят на антите съвсем не бил незначителен, но не били съсредоточени в отделни райони. Тяхното участие е отбелязано и в най-отдалечените славянски походи на юг в Епир и Тесалия. Числеността на антите в източния дял на Дунавската равнина по-скоро е нараснала през следващия, следмиграционния период, отколкото по време на самите преселения, защото връзките на тези земи със Северното Черноморие винаги са били много по-тесни.

Славяните при своето заселване на Балканския полуостров, както и в Дунавската равнина дошли като единен народ и тук се разделили на отделии племенни групи. До нас за Дунавската равнина са стигнали наименованията освен на северите и на седемте славянски племена. Формирани на местна почва, племенните единици много често вземали за свои наименования заварените тракийски хидроними. Обитателите на басейна на Тимакос – р. Тимок – стават известни като тимочани, на р.Маргос – Морава – моравяни, а на Стримон – р. Струма – струмяни. Независимо от тази племенна раздробеност етническата чистота на обитателите на Дунавската равнина през V–VI в. – времето на тяхното заселване в низината – е била може би най-голяма. Тя обаче не се задържала задълго.

Етническото единство на славяните и по-скоро на Дунавската равнина, внесено от славяните, е било нарушено още през първите столетия от тяхното настаняване тук. Българите първи нарушили демографското равновесие от двата дяла на равнината. Още при заселването си в Дунавската равнина компактните български маси отседнали в по-голямата си част в източния й дял. С това пронентът на тюркския елемент в този район чувствително нараснал. Към хуните на Атиловия племенен съюз, останали след неговата смърт главно в Добруджа, сега се приобщили сродните им българи. Хунското население от западния дял на Дунавската равнина съвсем не било малко, но било незначително в сравнение с българите от източния дял след заселването на Аспаруховите орди. Така още в този ранен период славянското население останало чувствително по-единно и по-многобройно в земите от Западната Дунавска равнина.

Чуждите народи, които се заселили в пределите на Дунавската равнина и през следващите векове – IХ–ХV, – се обособили отново в две етнически групи. Едната от тях представлявала югоизточните преселници – гърци, арменци и сирийци, – а другата – североизточните преселнини – печенези, узи, кумани и татари. Тези групи се различавали не само по своя етнически произход, но и по социално-икономическата и обществената си структура. Югоизточните преселници били главно търговци и занаятчии и се заселили предимно по Черноморието и градовете. В градовете и в по-големите селища се настанили и османските турци, които останали изолирани от местното население и не изменили етническия му облик. Втората група преселници – печенези, узи, кумани и татари – в противовес на първата група се настанили в селата. Те също с изключение на куманите до известна степен живеели в свои изолирани селища или в част от населените места и не общували с българите. Смесените бракове били рядкост и се осъществявали главно чрез насилие. Независимо от това тези народи останали а нашите земи. Те не се изселили и тяхната кръв се смесила със славянобългарската. Асимилацията им е станала след дългия съвместен живот, при който чуждите азиатски народи са се приобщили напълно към българския бит, изгубили са в основни линии своя език и своята етнокултура и по този начин са били приети от местния народ. Приливът на азиатска кръв в българославяните отново засяга източния дял на Дунавската равнина. Чистотата на славянобългарската етнокултура, макар и минимално, се накърнява. Това от своя страна се отразява и върху спецификата и диференциацията на културния облик от източния и западния дял на Дунавската равнина.

Независимо от всички тези етнически прииждания и асимилации българският народ запазва своето етническо единство и през многовековното чуждо господство. Религиозните различия между българите и османските турии отдалечават двата народа и през периода на късното средновековие – ХV–ХVIII в. – в етнокултурния облик на България се долавя ясно руско влияние от североизток, гръцко – от югоизток и западноевропейско – от северозапад. Тези влияния са и основните фактори при формирането на регионалните различия в културата на Дунавската равнина.

[Previous] [Next]
[Back to Index]