КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ДУНАВСКАТА РАВНИНА И ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК

Не може да се разглежда културно-историческото развитие на Дунавската равнина на територията на съвременна България, без да се вземе предвид развитието на културите през същия период от Южна България и от останалата част на Балканския полуостров, на отвъддунавските земи и на целия Европейски югоизток и близките азиатски райони. Вече се видя, че културата от двата дяла на Южната Дунавска равнина има своя специфика и чувствително различие и е много близка до културата от северните дунавски етнокултури. Освен това цялата Дунавска равнина на север и на юг от реката, е затворена, вътрешна и изолирана и няма предпоставки за самостоятелно развитие и за изграждане на по-големи културно-исторически центрове. Всичко това налага интерпретацията на проблемите относно историческото развитие на Южната Дунавска равнина да бъде поставена на по-широк териториален фон. Разбира се, съвсем не е необходимо цялостното разглеждане на културно-историческото развитие на Европейския югоизток и близкото Средиземноморие. Тук ще бъдат проследени само основните линии и териториалният обхват на обособилите се регионални култури, за да се определят и при тях съшествуването и мястото на културно-историческата разделителна зона. Лингвистиката и етнографията и тук са изпреварили историческите науки.

Проблемът за разграничението и границата в говорите и бита интерпретира лесноуловимите различия в етнокултурата от близките времена до наши дни. Спецификата на диалектите и народното облекло в земите от целия Балкански полуостров и на разделящата ги зона у нас винаги е разглеждана в своята географска цялост – от Дунав до Бяло море.

Върху ятовата говорна граница и етнографския "деформационен" пояс е работено много. Различията между източния и западния говор в земите на съвременна България са установени още в първата половина на миналия век. След дългогодишни теренни проучвания Б. Цонев и Л. Милетич предлагат двата варианта за локализиране на ятовата граница. В общи линии тя започва от устието на р. Вит, преминава междуречието на Долни Искър – Вит и продължава на юг, прекосява Етрополския Балкан и през Пазарджик – Пещера – Брацигово стига до Якоруда. Оттук след отклонение в западна посока минава през Разлог – Кукуш – Сяр и стига до Бяло море на запад от Солун (карта 1).

Хр. Вакарелски по-късно установява, че разделителната зона между източния и западния национален мъжки костюм в България съвпада с говорната ятова граница. Новите етнографски проучвания потвърждават тези констатации и налагат извода, че установената разделителна зона между източните и югозападните говори и национален бит и култура е много по-широка. Доказано е също, че и тук различията засягат не само говора – фонетика, морфология и лексика, но и обредите и фолклора и не само националния костюм, а цялата българска етнокултура.

Напоследък вниманието на езикознанието и етнографията е насочено към установяване на разделителната зона, или разделителния пояс. След нови и обстойни проучвания се стига до извода, че както ятовата граница, така и етнографската разделителна зона продължават на север от Дунав по поречието на р. Олт. Същевременно се налага и тезата за предславянския произход на разделителната зона и за връзките и с тракийския и дако-мизийския етнокултурен субстрат.

Отдавна е установено, че р. Дунав не е разделящ, а обединяващ фактор в историческото развитие на Балкано-Карпатския Дунавски басейн. Земите на север от реката, ограничени от Карпатите, подобно на Южната Дунавска равнина са прорязани от презконтиненталния път Прибалтика – Тракия – Бяло море. И тук географското местоположение е наложило различия в културата от източния и западния дял на равнината. Разделителната зона, ограничена от реките Олт – Жиу, е всъщност продължение на зоната Долни Искър – Осъм. Разликата в културата от двете и страни е засвидетелствувана и тук от неолита. Земите на запад от реките Олт – Жиу още през ранния неолит са обхванати от среднодунавската култура Винча – Старчиво – Криш. По-късно над нея се развива културата Винча – Дудещи, която също остава чужда на земите на изток от разделителната зона. Там през този период процъфтява културата Протохаманджия – Хаманджия с подчертан егейско-анатолийски характер. През средния неолит на изток се развиват културите Вадастра и Протобояна, а по-късно от двете страни на разделителната зона се формират двете големи среднодунавски култури – Салкуца на запад и Гумелница на изток.

Тези различия в културно-историческото развитие на Северната Дунавска равнина от епохата на неолита са ясно изявени и през следващите епохи и периоди. През I хил. пр. н. е. в западните райони живеят даки, а в източните – гети. По-късно дакийските земи ще бъдат присъединени квм Римската империя и обособени като провинция Дакия, а по р. Олт ще премине римският лимес.

През епохата на преселението на народите Северната Дунавска равнина ще бъде базата, където ще отсядат всички варварски народи в своя път на югозапад и юг, но различията между източния и западния дял ще се запазят завинаги. Посочените различия са съществували и през многовековното българско владичество на тези земи през средновековието и при подялбата на Влашко между българи и маджари границата между двете държави ще мине по р. Олт.

От направения преглед на цялостното развитие на Южната Дунавска равнина се установи, че ятовата граница е отразена не само при предславянските езици, но и при цялата материална култура от палеолита до късното средновековие. Ако се проследи спецификата на културите от земите на юг от Балкана, ще се открие, че разделителната зона тук продължава чак до беломорския бряг. Тя е отразена в цялата материална култура. Тези констатации говорят, че разделителната зона започва всъшност от Карпатите на север, преминава на юг в Балканския полуостров и стига до Бяло море. Тя е засвидетелствувана през всички праисторически и исторически епохи (карта 13, карта 22).

Най-южният сектор на разделителната зона, който обхваща земите от Рило-Родопския масив до Бяло море, е много по-широк и може да се разглежда дори не като разделителна, а като преходна зона, ограничена от реките Места – Вардар. Северният сектор на зоната от р. Марица до Дунав и по р. Олт е сравнително тесен. В тези райони връзките между двата културни дяла са много тесни и често в междуречието Долни Искър – Осъм отделните специфични явления съжителствуват в непосредствена близост. Това е установено при всички езикови и етнографски проучвания и при всички изяви на предхождащите ги етнокултури.

При изследване на средния палеолит на Балканския полуостров въз основа на досегашните материали става ясно, че още през този период съществуват две палеолитни групи – северозападна и югоизточна. Северозападната група е представена от палеолитните находища Виндия – Цървена стена в днешна Югославия, а югоизточната – от находищата Амалиас – Кастрон –Самуилица – Кокинопилос в Гърция и България (карта 11). Северозападната балканска група е изградена върху хърватския карст и намира успоредици при материалите от този период в Западна Европа, Западното Средиземноморие и среднодунавските земи на запад от Карпатите. Югоизточната среднопалеолитна балканска група има сходство с малоазийските среднопалеолитни материали и подчертано единство с материалите от отвъддунавските земи на изток от Карпатите по поречията на Серет и Прут. Югоизточната група е разглеждана като висока единна таксономическа единица с център Балканския полуостров. Предположението, че различията в находищата от двете части на полуострова могат да се обяснят с липса на материали, е твърде несъстоятелно на фона на изтъкнатите връзки на двете културни групи с териториално близки материали от същото време. Изводите от проучването на средния палеолит за диференциацията на балканските култури са в съгласие и с теорията на В. П. Степанов за разделянето на южната културно-историческа зона на Балканския полуостров на две области от поречието на Искър – Олт.

Бреговата линия на източния дял на Балканския полуостров, върху която се развива югоизточната среднопалеолитна група, е органически свързана със североизточните средиземноморски райони и със северозападните понтийски земи. Северозападният пък дял на Балканския полуостров е неразделна част от Среднодунавския басейи. Този дял е пряко свързан и с Централна и Югозападна Европа, и с прилежащата и брегова линия от Средиземно море. Географската близост е наложила контактите и взаимното влияние между среднопалеолитните материали от същото време. Подчертаното единство между тези материали от целия Балкански полуостров обаче говори, че още през този ранен период той е бил обитаван от една и съща антропологическа група, която под чужди влияния до известна степен е изменила своя инвентар. Зоната, която разделя среднопалеолитните групи, започва от Карпатите и стига до Егейско море в Западна Тесалия (карта 24). Междуречието Долни Искър – Осъм е не само част от разделителната зона, но е и център на североизточната балканска среднопалеолитна група

През късния палеолит и през епипалеолита географското разпределение на материалите не се изменя. Междуречието Долни Искър – Осъм и през този период запазва своето положение и характер и тук са открити най-типичните материали от епипалеолита. Настъпилите климатични промени през епохата на епипалеолита и на мезолита обаче довеждат до сериозни географски изменения. Температурата спада, влажността се увеличава неколкократно и пещерите стават необитаеми. Коренно се изменят флората и фауната. Оцелелите обитатели се изтеглят на североизток. Откритите мезолитни материали от Варненско разкриват пряка връзка с епипалеолита от междуречието Долни Искър – Осъм. Югоизточният дял на Балканския полуостров става почти необитаем.

През периода, през който Балканският полуостров е почти необитаем и развитият среднопалеолитен и епипалеолитен живот прекъсва, човечеството от Близкия изток вече изживява неолитната революция. Каменното оръдие е достигнало най-съвършената и функционална форма. Овладени са земеделието и скотовъдството. Стигнало се е до изпичането на глината и до обособяването на грънчарството като самостоятелен занаят. Човечеството, заживяло заседнал живот, е дошло до идеята за изграждане на трайни жилища и на постоянни селища. Прирастът на населението е нараснал неимоверно бързо и се е зародила идеята за разселване по близки и далечни все още необитаеми земи. Част от земеделско-скотовъдните народи тръгнали на север към Централна Азия и към Кавказ в районите между Черно и Каспийско море, а друга – се насочила на северозапад към близкия Балкански полуостров. И тук суъвсем спонтанно се появява високата близкоизточна-неолитна култура.

Първата миграция на полуострова, проведена от преселници от земеделско-скотовъдни райони, обхванала равнинните речни басейни. Една компактна етническа вълна заляла Маришко-Тунджанския басейн, а друга – земите на юг от Тесалия. Третата група тръгнала на север, по поречието на Вардар и Струма, и достигнала до среднодунавските райони (карта 25). Раннонеолитните култури Караново I – Кремиковци – Протосекло – Старчево – Кереш разкриват културно-историческото единство, свързано с втория етнос на Балканите. Само Североизточна България и земите на Северозападното Черноморие са останали незасегнати от тази миграция и развиват местна Буго-Днепърска култура.

През средния неолит единната балканска раннонеолитна култура при новите географски условия поема нов път на развитие. В двата района на Балканския полуостров на местна почва се обособяват две неолитни култури – югоизточна и северозападна. Културата Сескло – Караново III от югоизточния дял чувствително се различава от културата Винча, която обхваща северозападния дял на Балканите. На североизток културата Винча прониква в пределите на днешна Румъния и България до реките Олт и Искър на изток. Североизточният дял на Балканския полуостров заедно с прилежащите му черноморски райони и през средния неолит има самостоятелно развитие. Тук през този период се развива културата Бояна – Хаманджия. Едва по-късно, при разселването на обитателите на селищата от равнините към предпланинските възвишения, наложено и тук от прираста на населението, носителите на североизточната култура Бояна – Хаманджия се приобщават към югоизточния балкански културен ареал. Културата Гумелница – Караново V, VI принадлежи към гръко-македонския културен кръг.

През епохата на неолита културно-историческото развитие на Балканския полуостров се изгражда на същите принципи. Разделнтедната зона между югоизточната и северозападната неолитна култура се покрива е разделителната зона на среднопалеолитните групи. Изменени са до известна степен главните центрове. Докато човекът от средния палеолит търси карстовите райони с пещери и понори и райони с кремъчни напластявания, заседналият живот на земеделско-скотовъдните народи от неолита изисква плодородни полета и пасища. Това довежда до съсредоточаване на живота през двете епохи в различни микрорайони на двата културни ареала (карта 25).

Най-съществените отличителни белези на двете основни балкански неолитни култури са жилищното и селищното строителство и погребалният принцип. Югоизточната група изгражда надземни жилища и постоянните многослойни селищни могили. Тя е свързана с хокерните погребения, често извършвани в самото жилище. При северозападната култура са застъпени землянката и полуземлянката, преобладават еднослойните селища, а хокерните погребения са съвсем непознати. Тези съществени различия са в известно противоречие с единството при керамичния материал, което е ясно изразено през ранния неолит. Несъмнено носителите на селищната могила с надземно жилище и с утвърдена селищна система са преселници от райони с развито земеделие и с ограничена обработваема площ, от райони, където земята за обработване е ценена и строго разграничена от терена, определен за селищното изграждане. Тази традиция те пренасят и в новите си поселища на Балканския полуостров. Теренът, определен за изграждането на селището, не може да бъде увеличаван. Той не може да бъде изоставян или подменян. При износването на жилищния фонд и наложеното от това преизграждане на селището отново се е ползувал същият терен и селищните хоризонти се напластяват един над друг като могила.

При северозападната култура всяко наложено преизграждане или изоставяне на селището е свързано с неговото разширяване встрани или с цялостното му изоставяне и изграждане на нов терен. И там селищата са еднослойни, но с площ често от стотици декари. Тези данни говорят, че строителите на многослойните селища могили са земеделско-скотовъдни народи със строго установен начин на заседнал живот, а носителите на еднослойните селища – по-скоро скотовъдно-земеделско население. При тяк по-силно е развито скотовъдството, а то изисква периодически преселения, изоставяне на селищата и търсене на нови пасища. За строга диференциация на скотовъдни и земеделски народи на Балканския полуостров при затвореното самозадоволяващо се неолитно селско стопанство е трудно да се говори, но сигурно в южните райони поради характера на терена земеделието е било по-развито от скотовъдството. На северозапад в планинските райони може би скотовъдството е имало приоритет. Дали народите от двата балкански района още при своето заселване са дошли от различни области с нееднаква степен на застъпване на земеделието и скотовъдството, или тук при конкретната географска и климатична среда са обособили характера на своето стопанство, е проблем, който въз основа на сегашната информация за неолитната миграция и за ранния неолит е трудно решим. Особено внимание заслужава фактът, че още през епохата на ранния неолит едни от най-старите обитатели на Балканския полуостров са стигнали до райониране на земеделието и скотовъдството, което райониране е застъпено и в съвременното селско стопанство.

При своето разселение на Балканския полуостров народите от Близкия изток пренасят и керамичното производство. След неолитната революция на Изток то се е обособило като самостоятелен занаят с организирани работилници и производствени центрове. Керамиката, предназначена не само за бита, но и за религиозни нужди, стигнала до съвършенство на форма и голямо богатство на декоративна техника и орнамент, продължава да се произвежда и на Балканския полуостров. През късния неолит и енеолит тя достига тук своя връх. В своето хилядолетно производство и широк териториален обхват неолитната керамика изживява известни местни и периодически изменения. Обособяват се микрорайони с подчертана специфика, които от своя страна взаимно си влияят, но тези влияния много рядко са излизали извън границите на двата основни балкански културни ареала. Разбира се, както местните керамични райони, така и двете балкански културни групи не могат да се разглеждат като самостоятелни култури, а още по-малко да се свързват с отделни народи. Безспорните различия между локалните подгрупи разкриват само съществуването на отделни местни по-малки керамични работилници, а керамичната обособеност при двата балкански дяла говори за по-тесни или по-далечни връзки с главните малоазийски, анатолийски или предноазиатски керамични центрове, които дават нов тон на неолитната керамична продукция на Балканите.

Културната разделителна зона Долни Искър – Осъм и сега запазва своята специфика. В ранния период на иеолита на изток от нея се развива североизточната балканска култура. След приобщаването на този дял към югоизточния културен ареал междуречието разделя културата Винча от културата Караново III – Гумелница и при с. Загражден на Дунав се намира най-западното многослойно селище – най-западната селищна могила.

Овладяването на металургията бележи нов момент в историческото развитие на човечеството. Природата, както се изтъкна вече, отново е облагодетелствувала народите от Близкия изток. Така както земеделието се заражда тук, защото в този район се срещат в диво състояние растителните видове, които подлежат на облагородяване, скотовъдството – защото тук живеят някои животински видове, които се поддават на опитомяване, металургията пък е открита в Близкия изток, защото тук се намират мед и калай, основните съставни части на бронза.

Откриването на бронза и по-специално на металната сплав – смесване на два различни самородни метала – е първият сблъсък на човечеството с техниката. Но не продуктът – оръдието и оръжието – оказват влияние върху историческото развитие. Бронзовото оръдие не може да измени съществено развитието на земеделието, нито оръжието да реши боя, но и още от най-ранния период на появата си те придобиват парична стойност както медта и благородните метали. Чувствително изменение в социално-икономическото развитие на човечеството налагат металургичният производствен процес и пласментът на металната продукция, придобита от него.

Както се изтъкна вече, изготвянето на бронзовите произведения е сложен и многообразен процес. В него са включени различни занаяти и от тях зависи качеството и продуктивността на производството. Тези занаяти са често самостоятелно обособени, диференцирании териториално разпределени. Производството на бронз дълги години след изнамирането му остава монопол за своите откриватели. Предна Азия, която още през неолита стига до издигането на керамичното производство като занаят с отделни керамични работилници и центрове, през бронзовата епоха прераства в страна със силно развито занаятчийско и с утвърдени малки и големи производствени центрове.

Необходимостта от мед – основната суровина за производството на бронз – предизвиква усилено разработване на медните находища в съседните Гърция, Тракия, Трансилвания и Кавказ. Самите малоазийски металурзи се преселват в близките металодобивни райони на Балканския полуостров – Тракия и Гърция. Те пренасят тук производството на бронз още в ранната бронзова епоха, а в далечната Трансилвания активизират металодобива. Придобитата там мед намира добри пазари като суровина в Близкия югоизток. Така народите от Предна и Мала Азия и от Европейския югоизток още през раннобронзовата епоха стигат до социално-икономическата зависимост и обвързаност.

Тези отношения от своя страна изискват бърза и леснопреодолима връзка и така се стига до развитието на морски и сухопътен транспорт и до изграждането на пътни мрежи. Средиземноморските страни развиват и засилват корабостроенето и корабоплаването, а вътрешноконтиненталните – усъвършенствуват колелото и колата и трасират пътната мрежа. Този период на социално-икономически подем и общност между евроазийските средиземноморски и югоизточноевропейски страни е отразен в религията на егейско-анатолийския кръг с появата на символичната котва, а в религията от вътрешността – при баденската култура от среднодунавските земи – от глинени модели на колелото и от глинени и бронзови модели на колата.

И ако усъвършенствуването на каменното оръдие, овладяването на земеделието и скотовъдството и появата на първия занаят – грънчарството – се разглеждат като неолитна или земеделска революция, откриването на металната сплав с равностойно основание може да се смята за металургична или техническа революция. Неолитната, или земеделската революция довежда до заседнал живот със затворено, самозадоволявашо се стопанство, до изграждането на постоянно жилище и на трайна селищна система. Тази революция приковава човека към строго определени територии и райони. Металургичната, или техническата революция в пълна противоположност предизвиква развитие и разграничаване на производствения процес, формиране на самостоятелни занаяти, довежда до социално-икономическа зависимост между тях и обвързва човека не само към мястото на произвоството, но и с далечни страни и континенти, Тя довежда до търсене на суровини за производството и пазари за пласмента на готовата продукция. Тласка човечеството от заседнал към динамичен живот – към презконтинентални и каботажни далечни пътувания. Ето защо преселението на земеделско-скотовъдните народи, наложено от неолитната революция, стига на северозапад до югоизточния дял на Балканския полуостров, а миграцията на металурзите обхваща целия Средиземноморски басейн и прониква в понтийските райони и далечна Прибалтика на северозапад.

Металургичната революция и предизвиканата от нея миграция засягат може би най-чувствително Тракия. През първата половина на бронзовата епоха Тракия принадлежи към югоизточния балкански културен кръг, който обхваща земите на изток от разделителната зона. На северозапад се развива баденската култура, чийто център е Среднодунавският басейн. На изток в Долнодунавската равнина тя стига до линията Искър – Олт. И двете културни общности са запазили в общи линии все още своя културен облик. През бронзовата епоха вниманието на човека е ангажирано от новите занаяти. Керамичното производство, единственият занаят от епохата на неолита, остава на заден план и рязко запада. Тази производствена и икономическа промяна е ясно изявена при керамиката от Балканския полуостров. В югоизточния му дял продължава да се изгражда селищната мотила. Запазено е и хокерното погребение, но се появява апсидалната жилищна архитектура. Хиатусът при културните слоеве от селищните могили между неолита и бронзовата епоха е сходен на хиатуса между различните пластове от една и съща неолитна епоха. Данни за чувствителни етнически промени няма. Наличието на материали от егейско-анатолийската и баденската култура в Марищкия басейн разкрива тесни връзки на тези земи, от една страна, със северозападните среднодунавски етнокултури, а от друга – с югоизточните азиатски. Тези материали показват също, че Тракия през този период е средище, към което са насочени интересите на двата металургични центъра – европейския от северозапад и азиатския от Егея и Източното Средиземноморие (карта 26).

Културният облик на югоизточния балкански дял към средата на бронзовата епоха коренно се променя. Гърция, Македония и Тракия изцяло са приобщени към егейско-анатолийския културен кръг и културите Езеро – Троя – Терми – Кристина принадлежат към една и съща културна група. Тракия през този период се отделя от другите югоизточнобалкански култури и културният й облик придобива все по-сложна структура. Към основния егейско-анатолийски културен фон при нея се наслагват и баденската култура и местната шнурова керамика, чийто център на Балканите е самата Тракия. Това преплитане на трите културни елемента разкрива сложния ход на историческото развитие на Тракия през раннобронзовата епоха.

Към средата на бронзовата епоха егейско-анатолийските металургични центрове пренасят част от производството си в близките металодобивни райони от югоизточните балкански земи. За тези центрове е много по-изгодно и по-лесно осъществимо пренасянето на калай в Тракия или новоизградените производствени центрове вместо на мед в Азия. Откриването на нови металургични центрове в земеделско-скотовъдните балкански земи е много по-износно. Така се стига до първите металургични миграции на Балканския полуостров. Вероятно тези преселения са били доста компактни, защото единството между културите от Балканския югоизток, Анатолия и Мала Азия е така голямо, че би могло да се обясни само с много тясно и продължително съжителство на носителите на тези култури (карта 26).

Прерастването на Тракия в металургичен пентър от източен мащаб на европейска почва привлича вниманието и на по-далечните металургични нентрове. Среднодунавските карпатски и трансилвански рудари, които по-рано на тракийска земя само търсят контакти с източните металурзи, сред развитието на металургията в Тракия преминават към трайно заселване тук и баденската култура става една от съставните части на тракийската култура. Шнуровата керамика от своя страна разкрива връзките на Тракия със североизточните народи. Обхватът на преселението от изток е добре очертан и от погребалния обред. Наред с хокерите през бронзовата епоха в металодобивните райони на Странджа и Източните Родопи се появяват долмените и скалните гробници. Те възникват спонтанно и изграждането им отмира заедно с изчезването на всички елементи на близкоизточните култури.

През раннобронзовата епоха Егейско-Анатолийската област прераства в индустриален, металургичен и занаятчийски център от световен машаб и населението й изцяло се преселва в производствените градски центрове. Недостигът от храни и селскостопански продукти не може да бъде задоволен само чрез стокообмена. Пренасянето на част от производството на Балканския полуостров също едвали би решило основно този жизнен проблем. Същевременно на Балканския полуостров в земеделско-скотовъдните райони вече отново се стига до пренаселение и до необходимостта от разселване. Това налага потеглянето на балканските земеделско-скотовъдни народи в обратна посока – към югоизток, към изоставените обработваеми и много плодородни анатолийски и малоазийски земи. Тези далечни и взаимни миграционни връзки и преселения на народи от Югоизточна Европа, респективно от източния дял на Балканския полуостров и Западна Азия, т. е. Анатолия и Мала Азия, са отразени най-ясно при етническите и историческите успоредици на траките и битините от I хил. пр. н. е. Те са добре изявени и при ономастиката – при етнонимите, антропонимите, топонимите и селищните имена.

През средния период на бронзовата епоха преселническите движения в Тракия са изживени. Местното население усвоява производството на бронз и тракийското оръжие се налага със своите качества. Гърция също развива своя металургична индустрия и микенският меч се търси и разпространява из целия Балкански полуостров. Сега връзките с егейско-анатолийския свят са в рамките на нормалния съседски стокообмен. Югоизточният балкански дял отново се обособява като самостоятелен етнокултурен район. Северозападният дял на Балканския полуостров все още има тесни контакти с Тракия. В културата Бубани – Хум III се чувствува южно влияние. В среднодунавските металодобивни райони се развива също висока самостоятелна култура. Пренесена на нов терен, при нов културен субстрат, тя добива своя специфика и бронзовата брадва унгарски тип заема самостоятелно място сред съвременното и производство. През къснобронзовата епоха тук се формира и самостоятелна етнокултура – Жуто Брдо – Балей – Кръна – със специфичен облик и с нов погребален обред – погребения в открити полета чрез трупоизгаряне. На изток тази култура отново стига до реките Олт – Искър (карта 27).

Разделителната зона Олт – Искър – Места (Струма) запазва своя характер и през бронзовата епоха. Среднодунавските народи при своето преселение в Тракия през раннобронзовата епоха се придвижват на юг, без да проникнат в североизточния дял на Дунавската равнина. Пътят от Карпатите за Бяло море, който прорязва междуречието Долни Искър – Осъм и който се утвърждава като постоянна връзка между Севера и Юга, има решаващо значение за по-нататъшното развитие на тази част от разделителната зона, която част поема самостоятелен път на развитие. Колективните находки от бронзови оръдия и оръжия от с. Върбица и бронзовият меч от с. Одърне, Плевенско, златното Вълчитрънско съкровище, както и по-късната чаша мегарски тип от с. Згалево, открити в селища от Среднодунавската равнина, която е далеч от всякакви други комуниканионни връзки и от големи производствени или търговски центрове, могат да се обяснят единствено с презбалканския път Карпатите – Тракия – Бяло море. Вълчитрънското съкровище говори оше, че интересите на Тракия към Карпатите са насочени по-скоро към карпатските златни находиша, отколкото към карпатската мед.

За сухопътните връзки на Карпатите с Тракия и с егейско-анатолийския свят интересни данни предлагат дако-мизийските и тракийските селищни имена от предримската епоха. При топонимията на двата културни ареала – дако-мизийския от северозапад и тракийския от югоизток – са застъпени двусъставни селищни имена, при които най-често първата съставка е родителната форма на лично име, а втората означава селище, седалише, място. Въз основа на втората съставка двусъставните селищни имена са обособени в две локални групи, чието разпространение съвпада с двата културни ареала.

В Тракия са застъпени селищни имена с втора съставна част -bria, -diza, -para/-bara, -deva/-dava, -dina. Тези съставни части с изключение на -deva/-dava се срещат само в Тракия. Съставната част -deva/-dava е характерна за северната етнокултурна общност и е приета за дако-мизийска. Двусъставните имена с тази съставка ститат до разделителната зона Олт – Долни Искър и само Sacidava и Desudava в Скития и Giridava, Cumidava, Pulpudeva, Desudeva в Тракия нарушават установената закономерност. Селищните имена с тази съставна част – Buridava, Rusidava, Acidava, Sucidava – се спускат от Карпатите на юг по поречието на Олт към дунавския бряг. На юг от Дунав тази поредица продължава с Giridava между реките Вит и Осъм и с Пулпудева, Цумидава, Десудава на юг от Балкана в Тракийската низина. Тези имена всъщност отбелязват пътя Карпатите – Тракия, който по-късно става известен като Траянов път. В Скития селищни имена с втора съставна част --deva/-dava се намират при устието на р. Яломица, по която минава най-прекият път от Карпатите за Истрос на Черно море. Връзката на тези имена с пътната мрежа и с краен или изходен пункт Карпатите е очевидна. Чрез тази пътна мрежа Карпатите са общували с егейско-анатолийския свят посредством Черно море и емпориите по крайбрежната ивица и с Източното Средиземноморие – посредством тракийските егейски райони.

Големият брой на селищни имена с втора съставна част -deva/-dava в Тракия води до извода, че селищата тук са основани като емпорири и крайпътни станции още през раннобронзовата епоха, когато става трасирането на пътната мрежа. Баденската култура от Маришкия басейн вероятно е свързана с  едни от най-ранните пътници, минали тук. Селищните имена с втора съставна част -deva/-dava потвърждават данните от археологическите материали за инфилтрацията на баденската култура в Тракия и обясняват пътищата, през които тя е проникнала на югоизток, без да наруши принципа за формирането и връзките на етнокултурите от източния и западния дял на Балканския полуостров. Чрез селищните имена се разкрива, че към Карпатите са насочени два пътя от юг на югоизток – през Балкана и по Черноморското крайбрежие.

Пряко свързан с крайбрежния път е и Варненският некропол, който свидетелствува за местно анатолийско преселение на металурзи още през енеолита. Привлечени от златото на Карпатите, те са се заселили на Варненския залив поради по-благоприятния климат и по-пряката връзка с метрополията, откъдето периодически са се връщали с придобитото балканско и карпатско злато. И ако баденската култура разкрива съществуването на презбалканския път през раннобронзовата епоха, Варненският некропол доказва наличието на крайбрежния път от Анатолия и Мала Азия към северните балкански земи и Карпатите през много по-ранна епоха. Тези пътища остават жизнени и през следващите епохи и са едни от основните фактори за развитието и обособяването на общото и регионалното в балканските култури и етнокултури.

През първата половина на II хил. пр. н. е. народите от Предна Азия са усвоили вече железодобива и са преминали към изграждането на държави. Те обаче и сега поддържат отдавна установените контакти с Егейското и Понтийското тракийско крайбрежие и през следващото I хил. пр. н. е. по тези земи се изграждат първите колонии чрез локални миграции предимно на търговци. През същия период в югоизточните земи на Балканския полуостров, там където преди хилядолетия са се изграждали селища и селищни системи от носителите на селищните могили, се създава първата европейска държава.

През I хил. пр. н. е. праисторическият период от историята. на човечеството е вече изживян. Едва сега чрез писмените извори се регистрират топоними, хидроними, етноними, антропоними и се предлагат сведения за териториалните обхвати на отделните племена и племенни групировки. Писмените извори категорично разкриват, че разделителната зона Карпатите – Бяло море преминава през земите на траките и че отделните местни микрокултури на Балканите са свързани с дадени тракийски племена. Тези племена са обособени най-често по поречията на реките. На изток от междуречието Долни Искър – Осъм живеели кробизи и гети, както се изтъкна вече, в земите на самото междуречие – уездицензи, а на запад от тях – трибали.

На юг от Балкана в земите на междуречието Вардар – Струма са се настанили много племена, чиито териториални владения са разграничени главно от планинските вериги. Тези племенни групи съвсем не са се формирали от разслоение на тракийския народ. Херодот говори за траките като за единен народ, който "би бил най-силен от всички народи", ако не е разделен на много племена. Той съобщава и друга подробност – "траките носят много имена, всяко племе според страната си, но всички те имат приблизително еднакви обичаи". Тези "приблизително еднакви обичаи" са регионалните специфики в етнокултурата от отделните балкански райони, добре засвидетелствувана от археологическите материали не само при траките, но и при предтракийското население. Тези материали разкриват, че различията при единните етнокултури са формираии от местната географска микросфера и природна даденост – явление, което добре е схванал сам Херодот. Той съобщава, че "всяко племе" получило своето име "според страната си". За обособяването на отделни племенни и родови групировки с малък териториален обхват при траките може да се говори само в най-тесен смисъл. Културните различия между тях са били минимални, дори често не са и съществували.

Единната тракийска етнокултура и сега обаче се разделя на източна и западна, разграничавана от хилядолетната разделителна зона. Източният и западният дял от своя страна се обособяват на североизточен и северозападен и на югоизточен и югозападен въз основа на регионалната им културна специфика. Но ако племенните групировки и локалните различия в тяхната култура са изградени върху основата на местната природна даденост и на местни и спонтанни тракийски и чужди родови, племенни или етнически миграции, различията в източния и западния дял на тракийската култура почиват на географското местоположение на Балканския полуостров по отношение на Европа и Азия. Чрез Егейско и Черно море източните азиатски култури проникват в тракийските земи и обхващат целия източен дял и южните райони на западния дял. Разкритата егейска керамика, монументалното гробнично строителство и градоустройственото решение на Севтополис и на елинистическото селище от Перник документират категорично източните културни прониквания.

Вторият фактор – преселническите движения на северните племена на юг по неизменните миграционни коридори крайбрежните понтийски земи на изток и реките Тимок – Морава – Вардар – Струма на запад – налага своя отпечатък в културно-историческото развитие на северните земи и двата дяла в етнокултурата на траките бързо се формират. В североизточния дял ясно е изявено присъствието на скитски и кимерийски инфилтрации, а в северозападния – елементи на украински етнокултури. Постоянните връзки на траките с източносредиземноморските страни са добре засвидетелствувани и от териториалния обхват на монетното обръщение в земите им през VI–V в. пр. н. е. (карта 19, карта 20). Както на север от Балкана, така и на юг те стигат до най-отдалечените граници на източния тракийски културен дял – до реките Искър –Струма. През същия период – средата на I хил. пр.н, е. – до същите граници достига територията на Одриската държава при своя разцвет.

През първата половина на I хил. пр. н. е. Понтийското крайбрежие е почти изцяло малоазийско колониално владение. Едни от тракийските пристанища – емпории – запазват старите си наименования, а други – получават нови. В крайбрежните селища се заселват предимно малоазийски преселници и крайбрежната ивица се отделя постепенно от единния културен облик на траките. Тракийската култура от вътрешността на Балканския полуостров се развива по установената закономерност и желязната епоха от двете страни на разделителната зона има своя специфика.

Като самостоятелна културна област се развива разделителната зона. Тя е подложена на най-различни влияния както от североизток и северозапад, така и от югоизток и югозапад. Освен това презбалканският път за Прибалтика – Карпатите преминава през цялата й дължина. Панагюрското съкровище и гробните съоръжения и инвентар от близката Жабя могила, Вълчитрънското съкровище, съкровищата от Летница и от Луковит, от Рогозен, Могиланска могила от Враца, както и многобройните монетни съкровища от тези земи разкриват облика на нейната култура. Стилът на материалите от разделителната зона доказва безпрекословно далечни източносредиземноморски и севернопонтийски инфилтрации и че разделителната зона всъщност е не само разделителна, а и контактна. Тя не е транзитен коридор, а място, където се срещат и контактуват европейските и азиатските култури и етнокултури. Съсредоточаването на съкровишата около Гиридава, Вълчитрън, Летница и селата Одърне, Згалево, Плевенско, и около Панагюрище дава основание да се предположи, че в тези райони вероятно е имало малко по-големи търговско-занаятчийски микроцентрове.

Културно-историческото развитие на Балканския полуостров през II–I хил. пр. н. е. се ръководи от новата общественополитическа формация – държавата и неразривно свързана с нея  е войната – отбраната и нападението. Земеделско-скотовъдното съсловие загубва своята икономическа независимост и свобода. Селищата обедняват и се преместват в близките планински райони в съседство с естествено защитените планински места. Могилните селища са напуснати завинаги, а на тяхно място в източните и североизточните райони на Тракия се появяват надгробната могила и могилният некропол.

Първото хилядолетие вече се характеризира с новите етнокултурни отношения – военните. Персийски войски заедно със своя цар прекосяват източните тракийски земи и отсядат в тях няколко десетилетия. Филип Македонски завладява Тракия и преименува на свое име един от най-големите тракийски градове – Пулпудева. Александър Македонски в своя поход на север достига до земите на гетите, а траките трибали от северозапад се спускат на юг до Бяло море. Подобни походи постоянно предприемат и северните номади, привличани от високата егейска цивилизация. Техните пътища отново се направляват от балканската преграда – Хемус – и минават на изток и на запад от нея. Презбалканският път Карпатите – Тракия – Бяло море и сега остава само като търговско-занаятчийска комуникационна връзка.

През II–I хил. пр. н. е. основен двигател на обществено-политическия живот и на културно-историческото развитие е желязото. Железодобивните райони се издигат над останалите и около тях се изграждат големи микрорайони. С железодобива са свързани както Могиланската могила от Враца, така и големите археологически находища от Панагюрище. И през този период, както през всички предходни и следващи, металодобивните райони са засвидетелствувани предимно от култови съоръжения – гробници и богати погребения, светилища и храмове и култов и вотивен дар.

Връзките, създадени върху основата на военно-политическите отношения между народите имат временен характер. Проникналите култури или остават съвсем чужди на траките, или се асимилират бързо и не оказват почти никакво влияние при формирането на местната култура. Културата и изкуството в Тракия и през втората половина на I хил. пр. н. е. се развиват върху старите устои, принципи и закономерности. Разделителната зона Карпатите – Бяло море отново определя специфичните отличия между източния и западния балкански културен дял, макар и принадлежащи на един и същ род, обособен в няколко самостоятелни робовладелски държави.

Последните столетия от I хил. пр. н. е. са свързани с големи обществено-политически промени. Многовековните балкански държави Гърция, Македония и Тракия прекъсват завинаги своето съществуване. Те са включени в пределите на Римската империя и са обособени в отделни римски провинции. Културно-историческото развитие на Тракия е поставено на нова основа. Северозападните земи влизат за пръв път в тесни контакти с античните средиземноморски цивилизации.

Римското господство над Балканския полуостров е свързано с нов вид миграция. За разлика от самостоятелните и неорганизирани търговско-занаятчийски преселения, които имат предимно местно значение за културно-историческото развитие на страната със своето спонтанно, нецеленасочено влияние, миграциите на Римската империя налагат строго определени държавно-административни, военно-политически и религиозно-култови изменения. В Тракия, както и в другите европейски, азиатски и африкански провинции, се изграждат големи административни центрове по граничните зони, сложни отбранителни системи, а из цялата страна – големи храмове и светилища, свързани с пренесените тук гръко-римски и синкретизирани източни божества. Всички тези преобразования са свързани с нови преселения на военни части и администратори, на строители и художници, които носят със себе си своя етнокултура и стават основен фактор при формирането на античната римска цивилизация. Римската цивилизация обаче е продължение на егейските култури и в районите, където те вече са проникнали, не е в състояние да ги заглуши и да се развие всеобхватно.

Във формирането на балканската култура през римското господство пряко участвуват и металодобивът и металургията. Настъпват големи промени в експлоатацията на мините и в организацията на металодобивния процес. Въвеждането на монетата като разменно средство в цялата Римска империя увеличава неимоверно нуждата от благородни метали, особено от сребро. Император Траян преселил в Дакия цялото илирийско племе във връзка с разработването на трансилванските мини. Създават се нови системи за привличане на рудари и им се дават големи привилегии. Наред с държавните мини все по-често се срещат и частни, разработвани от големи металургични сдружения. И ако за най-ранните металурзи се съди по косвен път чрез легендите за "златното руно" и за похода на "аргонавтите", за разработването на мините през римската епоха, за странствуващите сдружения от металурзи и за взаимоотношенията на членовете в тези сдружения има достатъчно писмени извори. Археологическите материали от страната ни разкриват ръста на металургията в Тракия, начина на експлоатацията, степента на местното производство и мястото на металургията при формирането на тракийската култура.

Основен фактор за развитието на металургията на Балканския полуостров са и настъпилите промени в робовладелското общество през последните столетия на римското господство. Само на Балканите са създадени шест оръжейни работилници, които са задоволявани от местните минни находища. За ускоряване на експлоатацията им били привлечени металурзи отвън. Това най-ясно е регистрирано при некропола и ергастериите на металурзите от с. Плана, Самоковско. Металургията е твърде тежка и трудна за овладяване. Тя винаги е била монополизирана от отделни родови и племенни сдружения и в производството й са се включили всички членове на отделните родове. Културата, носена от металурзите, е обикновено съвсем чужда на културите от това време. Културата на металурзите от с. Плана се характеризира с погребения в открити полета и двуобредни некрополи със сива фина керамика и щемпелна декорация. Като форма и украса тя стои най-близо до черняховската и пшеворската култура от далечните украински и полски металодобивни райони от същция период. В своята цялост – погребален обред, култ и култов инвентар – тези култури напомнят на културата от къснобронзовата епоха Жуто Брдо – Балей – Кръна. Носителите на тази култура, макар и да са живели изолирано и сравнително кратко време в тези земи, са оставили трайни следи в местната югозападна култура. Сивата керамика със или без щемпелувана украса е един от елементите на югозападния културен дял. На изток тя стига до линията Искър – Места.

През късната античност настъпват и сериозни етнически промени. Високата антична култура на Балканския полуостров все повече контрастира на фона на примитивизма на северните номадски етнокултури. Балканите стават обект на постоянни номадски нападения. Зареждат се чужди нашествия, отбранителни войни и съпровождашите ги чумни епидемии. Едни от северните народи се оттеглят, други само минават оттук, а трети се настаняват било като роби инквилини под покровителството на Римската империя, за да обработват земята, или като федерати, за да поддържат и охраната на лимеса. Те внасят нов, чужд елемент в късноантичната балканска култура, но и сега регионалната специфика на източния и западния дял се запазва и отново те се разделят от зоната Искър – Места (Струма). Тя сега е граница между югоизточната балканска култура с подчертан средиземноморски характер и северозападната с безспорни и преки връзки с Рим и със западните римски провинции. Спецификата на двата културни дяла е отразена в много изяви. Тя е застъпена и при официалния език. На изток от реките Струма – Искър се запазва гръцкият език през цялото римско господство, а на запад от тях се налага латинският език.

Разделителната зона и през този период не изменя своя ход на развитие. Пътят Карпатите – Тракия – Бяло море е главната връзка на Римската империя със северните страни и отвъддунавските провинции. Пътната мрежа е благоустроена, изграждат се крайпътни селища. Броят на селищата със стигнали до нас селищни имена е по-голям от броя по крайбрежната зона. На Дунав е построен мост, а в Димум и Рациария има митническа станция. Земите от Северната Дунавска равнина на запад от р. Олт са присъединени към Римската империя и са обособени в самостоятелна провинция.

Разделителната зона Олт – Жиу, Долни Искър – Осъм, Места - Струма, заварена от римляните като граница между източната и западната културна подгрупа при източнобалканските земи, през римската епоха първоначално разграничава отделните провинции, а след реформата на Диоклециян и Константин по реките Вит и Места минава границата между диоцез Тракия и префектура Илирик. По р. Олт на север от Дунав минава границата на Римската империя.

След разделянето на Римската империя на Източна и Западна Тракия отново и изцяло е владение на Източната Римска империя, но културната разделителна зона и сега разграничава регионалните специфики на източния и западния дял. Източният дял в по-голямата си част е хинтерланд на Константинопол, на новата столица. Вниманието на империята е насочено към лимеса и към спирането на чуждите нашествия от север и затова тук се изграждат нови крепости и крепостни системи. Етническият състав е чувствителио изменен, но въпреки това траките все още се запазват като народ и според някои сведения при приемането на християнството дори превеждат Библията на родния си език. За тяхното пълно претопяване се оказва фатално преселението на славяните.

През VI в. за втори път на Балканите се заселват земеделскоскотовъдни народи – славяните. Те се настаняват на полуострова. Свързват се със земята и макар и носители на примитивна култура, се налагат над хилядолетните балкански цивилизации. Славянската етническа вълна залива земите на юг от Карпатите, целия Балкански полуостров до Бяло море и Адриатика. Археологически материали и езикови данни посочват пътя на преселението на славяните, териториалния обхват на заетите от тях земи и първия допир с местния етнически субстрат и култура.

Славяните проникват на Балканския полуостров по поречието на Тимок и Морава. Най-ранният им живот е добре документиран от хидронима Бистрица. Той очертава източната граница на тяхното компактно настаняване на полуострова и земите, където преките връзки с местния етнически субстрат са най-слаби. Тази граница сега минава по реките Олт – Искър – Марица – Места. Земите на запад от тази зона още през Римската империя са изоставени на северните преселници. По-късно голяма част от тях се изселват, а други – биват пометени от потока на Великото преселение на народите. Славяните заварват тези земи почти обезлюдени. Не така стои въпросът със земите на изток от тази зона. Тук, колкото и да е варваризирано местното население, градските центрове и големите крепостни системи са задържали все още елинизирани траки и византийци и има известна приемственост в местната топонимия, хидронимия и селищни имена. Затова тук най-ранният период от преселването на славяните е много слабо документиран.

Не оставят много трайни следи от първите столетия след преселването си на Балканския полуостров и славяните в западния дял. Макар и обособени вече като големи племенни групи с известни племенни имена, те все още нямат селища и жилища, изградени от по-устойчиви материали. Нетрайна е и битовата им култура и затова от ранния период от живота им в тези райони до нас са стигнали незначителни материали.

Може би един от последните народи, въвлечени в голямото преселение на югозапад, са прабългарите. Тяхното заселване на Балканския полуостров е разгледано доста обстойно. Втората група от тях се настанява по поречието на Вардар в Керамийското поле, а третата минава през среднодунавските земи и продължава на югозапад към Апенинския полуостров. С идването на прабългарите и с настаняването им на Балканския полуостров се променя коренно етнокултурният облик на източния район на полуострова. Археологическите материали разкриват съвсем нова славянобългарска култура, която обхваща източната половина на Балканите без Пелопонес. На запад от среднодунавските земи след преселението на народите се формира втора славяно-аварска култура, която дава тон на културно-историческото развитие на западния дял на Балканския полуостров. Общият етнически състав на тези едновременни етнокултури – южни славяни и българи и южни славяни и авари – изградени на един и същ късноантичен византийски и римски субстрат, води до формирането на две близки култури и ранната великоморавска култура е много близка до ранната българска култура. Бързото издигане на България обаче като държава дава нова насока на славянобългарската източна етнокултура. Тук се изгражда монументална държавно-административна военна и култова архитектура. Тя е съсредоточена отново в източния дял на страната и разликата в спецификата на регионалната славянобългарска култура ясно се откроява. Тази разлика е подсилена в ранните периоди и от различието в културата на славяните и българите, но както едната, така и другата култура са съвсем чужди на заварената тук византийска етнокултура и Балканският полуостров добива нов облик. Нов е народът, нов е езикът, нова е цялата култура.

През периода на ранното българско средновековие повечето големи византийски градове са изоставени. Крепостите са разрушени и необитаеми. Имената им са забравени. Животът над тях е прекратен. Новата държава има нова градостроителна и укрепителна система. Дълги гранични валове с палисади и аули с валове и ровове охраняват държавните граници и отбелязват всяко разширение на териториалния й обхват. Ломският, Хайрединският и Островският вал от западния дял на Дунавската равнина и Еркесията от югоизточните земи са запазени и до днес (карта 23).

През IХ – Х в. над заравнените от столетия стари антични градове и крепости се изграждат нови, български и славянски селища с нови славянски имена. Поставя се началото на славянобългарската селищна система. Настъпили са вече изменения и в характера на славянобългарската жилищна архитектура. Наред с уземната къща се появява и надземната. Усъвършенствува се и керамиката. На Балканския полуостров славяните преминават от лепената керамика към грънчарското колело и през IХ–Х в. керамиката се изготвя на бавно въртящо се колело. Новата керамична техника е овладяна от всички славянски племена от югоизточния европейски район и създадената тогава форма запазва своя първообраз чак до ХIХ в. в западния балкански дял.

Славянската култура в западния балкански дял е много по-еднородна. Тя се развива във вътрешността на континента върху сравнително слаб местен етнически субстрат, а проникването на чужди култури в нея е много по-ограничено. Източният балкански дял има друг облик. Тук славяните и прабългарите изграждат центъра на своята държава. Тук е центърът и на Византия. Тези два фактора дават основната насока на културно-историческото развитие на Балканския полуостров. Укрепителното строителство от средновековието, подложено на преките влияния на съответната културно-историческа даденост и на неизбежните преки чужди прониквания, разкрива регионална специфика и крепостта Баба Вида, крепостите в Свищов, Оряхово и Никопол се различават чувствително от Царевец, Червен, Шумен, Цепина.

През ХII–ХIII в. в западните райони на България се извършва ново преселение на металурзи. Немските рудари, известни като "саси", след откриването на щолната подобно на металурзите от Изтока през късната античност вземат в свои ръце разработката на мините в целия европейски свят. Те идват и на Балканския полуостров, настаняват се в централната му част и пренасят тук своята етнокултура, която е оставила следи чак до нови дни в Западна България.

Разделителната зона между специфичните различия в културата на източния и западния дял на средновековната българска култура и сега минава през средата на държавата както преди хилядолетия.

Съшествуването на двете регионални различия в българската етнокултура от късното средновековие почива на същата основа, на която е изградено различието на регионалните култури на Дунавската равнина. Ако се проследи общонародното и регионалното в етнокултурата на България през епохата на Възраждането и през периода след Освобождението, ще се установи, че регионалната специфика е съвсем жизнена. Тя е изявена и днес, особено при диалектите. Запазила е своето географско очертание и териториален обхват и разделителната зона.

Направеният преглед на регионалната специфика в културата на обитателите от източната част на Балканския полуостров разкрива, че тази специфика почива на няколко предпоставки. На първо място стоят климатът, морфологията, природните богатства и полезните изкопаеми. Те са основата, върху която се заражда и се развива всяка култура. Географското местоположение координира връзките на тези култури с останалия свят и се налага като съществен фактор при формирането на културите. Като градивно начало при по-късните култури стои и местният етнокултурен субстрат, както и настъпилите по-късно локални миграции или масови преселения на чужди народи.

Сходен път на развитие и формиране е изминала всяка етническа култура, пренесена на Балканския полуостров. Поставена тук на една неизменна географска основа, всяка етнокултура стига до регионални специфики при всички праисторически и исторически периоди и при всички обществено-политически формации. Югоизточният дял, както вече се видя, винаги е изпреварвал в своето развитие. Северозападният балкански дял също развива своя висока самостоятелна култура още от средния палеолит. Природните богатства на този дял поддържат равнището на историческото му развитие и през следвашите епохи и тук се формира вторият балкански културен център. Сферата на неговото влияние и пътищата на разпространението му са предимно по суша и по Дунав. След разпадането на Римската империя този център дори се премества в среднодунавските земи и е в най-тесни отношения с централноевропейските и западните земи. За разлика от източнобалканския културен център той се развива на местна почва далеч от големите източни цивилизации и затова остава една степен по-назад в културноисторическото си развитие. Ареалът на неговото влияние в източна посока, диктуван съшо от природната и географската даденост, достига неизменната разделителна зона Олт – Жиу на север от Дунав, Долни Искър – Осъм на юг от нея и Струма (Места)– Вардар на юг от Балкана.

Презбалканският сектор на разделителната зона съвпада с т. нар. от Александър Фол "хиперборейски диагонал", който разделя индо-иранската етнокултурна обшност от индоевропейската. Той започва от Дунав и завършва на Коринтския залив при Делфи, като на север от Балкана преминава през междуречието Долни Искър–Осъм. "Хиперборейският диагонал" минава също през единния тракийски народ и има свой далечен пандан в далечните праисторически неолитни култури.

И разделителната зона претърпява регионални изменения, наложени от конкретната природна даденост. Разделителната зона на север от Балкана, от двете страни на Дунав, се различава съществено по териториален обхват от разделителната зона на юг между Балкана и Бяло море. Минералните богатства на Карпатите и златните залежи, ако съдим по данните на Варненския некропол, сигурно са били добре познати на човечеството още от неолита. Те са привличали еднакво вниманието както на европейския, така и на близкия азиатски свят. При развитието на металургията и при предизвиканите от нея преселения междуречието Олт – Жиу и Долни Искър –Осъм се налагат не само като главни пътни артерии, които свързват Карпатите с Тракия и Бяло море, но и като контактна зона, където се срещат производители и покупатели от източния балкански дял със занаятчии и търговци от Далечния север и Юг и от Изток и Запад. Просторната Дунавска равнина улеснява тяхното придвижване към главните артерии, където сигурно още много отрано са били изградени, макар и временни пристанища или селища за улеснение на престоя на далечните пришълци с ценни стоки за обмяна или продажба в по-късни времена. Тук става непосредственият допир между източноазиатската и западноевропейската етнокултура и поради това до преходна зона не се стига. Затова и разделителната зона е така тясна и разграничението при етнокултурната специфика е така рязко.

Южният дял на разделителната зона изгражда своята специфика на същата основа – на географската даденост, но зоната в този район има друг характер. И тук от двете страни на разделителната зона се развиват двете балкански култури – западнобалканската и среднодунавската на запад и североизточната и югоизточната на изток. Тези култури обаче за разлика от културите на север от Балкана не търсят връзки помежду си. Тяхното внимание и интереси са насочени също на юг към егейските и средиземноморските страни и култури, но за установяването на контакт с тях не им е необходима разделителната зона. Те могат да общуват пряко чрез най-близкото крайбрежно селище.

Разделителната зона от своя страна е в досег също чрез широко отворените речни басейни към Егейско море с югоизточните страци и народи. Затова и границата между регионалните специфики на културата на юг от Балкана не е така рязка и постоянна, а се мени периодически в източна или западна посока в зависимост от културно-историческата обстановка в югоизточния и югозападния културен дял. Затова и териториалният обхват на южния дял на разделителната зона е така широк. Тук връзките между отделните култури се осъществяват върху много по-широк терен и границата не е така ясно очертана. Разделителната зона на юг от Балкана е по-скоро преходна зона между югоизточната и югозападната култура от южния дял на Балканския полуостров, отколкото контактна зона в най-тесния смисъл на думата, каквато е северната разделителна зона. Тук двете култури взаимно си влияят и се стига до известни деформации на отделни техни елементи било то в бита или в говора (от ново време), а на север съжителствуват и всяка от тях запазва своята първичност.

Регионалната специфика в културата и изкуството на народите от източния дял на Балканския полуостров и постоянната разделителна зона не се основават само на културно-историческото развитие на тази част от земите му. Те са продиктувани от географското местоположение на целия полустров по отношение на двата континента. През източния дял на Балканския полуостров без Пелопонес преминават главните презконтинентални пътища – от Прибалтика за Константинопол и Азия, от Кавказ за Адриатика и от Централна и Западна Европа през проливите за Близкия изток и Мала Азия. Като краен пункт на Европейския югоизток този дял на полуострова е органически свързан с Азия и затова културните прониквания оттам са така силни. Етнокултурата на Азия обаче винаги е имала съвсем друг характер и нейното влияние е една от най-съшествените предпоставки за културната диференциация на Балканския полуостров. Азиатските прониквания винаги са имали един и същ път и еднаква интензивност и поради това имат един и същ териториален обхват. Затова те стигат до една и съща географска граница.

Влиянието на Азия върху тези европейски земи било то чрез проливите и крайбрежната понтийска и егейска ивица, или пък по суша през севернопонтийските земи е неизменно. То винаги е обхващало обърнатия към Азия балкански дял. Само при необичайни исторически влияния – масови преселения след войни – е изменяло временно своята интензивност в положителен или отрицателен смисъл. В това се състои основната разлика в културно-историческото развитие на Източния Балкански полуостров. Чуждото проникване чрез пътната мрежа, което засяга и западния дял на Балканския полуостров, е много по-слаб фактор при изграждането на регионалните култури от преките общувания. Пътната мрежа е безспорен проводник на чужди култури, но не е така постоянен, а териториалният му обхват е много по-тесен. Той включва малка ивица по протежение на пътното трасе (карта 28). И затова не кръстосването на главните пътни артерии, които свързват Северна Европа с Източното Средиземноморие и Западна Европа с проливите и Азия, е оказало решаващо влияние при формирането на местните разграничения в културата от югоизточния балкански дял. Този дял на Балканския полуостров е контактна зона между Европа и Азия. Източният дял на полуострова в по-голямата си част днес е включен в държавните граници на България и затова и основната част от тази междуконтинентална контактна зона минава през българска земя. Към нея принадлежат и долнодунавските земи на север от реката в съвременна Румъния – по междуречието Олт – Жиу. Съвсем не без значение при формирането на културата в тази част на Балканския полуостров е и фактът, че двете континентални етнокултури – европейската и азиатската – през ранните епохи и периоди достигат в тези райони културно-исторически разцвет.

Цялостното разглеждане на културно-историческото развитие на Балканския полуостров въз основа на съседните му етнокултури и на културно-историческото развитие на Дунавската равнина разкрива, че диференциацията в културната специфика на източния и западния дял на полуострова няма етнически и племенен характер. Тя е регионална и почива предимно на точното географско местоположение на Балканския полуостров и по-специално на източния му дял. И както тази даденост е неизменна, така и всички културно-исторически явления, наложени от нея, остават постоянни независимо от характера на етническата структура.

[Previous] [Next]
[Back to Index]