4.

ПРИ САРАЦИНИ И ХАЗАРИ

Не изтича дълго време от диспута с патриарх Йоан, когато „сарацините" подигат „хула" срещу християнската религия. Византийският император Михаил III, който вече е стъпил в пълнолетие и поел юздите на империята, не закъснява да отговори с едно пратеничество. Уверен в знанията на Константин и в неговото умение да побеждава с красноречието си, императорът свиква съвета, призовава на него и Философа и му възлага задачата да замине за земята на сарацините и да защити християнството.

За да стане по-ясен смисъла на мисията, за да можем да си представим по-добре политическата и културна атмосфера, в която Константин действува, ще хвърлим бегъл поглед върху историята на сарацините.

С названието „сарацини" през Средновековието се означават арабите, по вероизповедание мохамедани. В сравнение с християнското учение мохамеданското е младо. Основателят му Мохамед е роден в Арабия през 569 г. Той изучава в Сирия християнската и юдейската философия и става основоположник на една нова религия. В нея своеобразно се съчетават староарабските традиции с християнството и юдеизма. В последните години на своя живот Мохамед съчинява Корана—една книга, която става основна и свята за мюсюлманите, тъй както Библията за християните.

Мохамеданското учение е лишено от мистика и изисква опростен ритуал. То е понятно за простия човек учение, което бързо завладява масите. Светското и религиозното, държавното и верското в него съвпадат. Тази религия обединява арабските царства и племена, издига ги нравствено и развива в тях народностно чувство. Мохамед умира през 632 г., като управлява в Мека, обединявайки светската с верската власт. След смъртта на Мохамед започва възходът на мохамеданството на политическата сцена. Разпространението му се проявява в арабски завоевания. Започват завоевателни походи в името на исляма и превръщането на милиони хора в мюсюлмани, т. е. приятели на аллаха. До средата на VIII в. бива завоювана Сирия, Персия, Армения, Тунис, Мароко, цяла Испания, днешен Туркестан и днешен Узбекистан. През 750 г. Арабският халифат достига най-големите си размери и заедно с това един невиждан културен разцвет, разцвет в областта на литературата, архитектурата и науката, опрян на усвояването на културното наследство на много народи. Това е най-голямата средновековна империя, която оказва силно културно влияние върху цяла Европа. В границите, достигнати до средата на VIII в.. Арабският халифат се задържа до 809 г. След това в продължение на целия IX в. се разпада на независими автономии. Когато Кирил поема мисията, азиатските владения на сарацините заедно с Египет са все още под тяхно единно ръководство. Тогава управлява династията на халифите Абасиди със столица Багдат. Превърнат в столица през последната четвърт на VIII в., в течение на няколко десетилетия градът става най-многолюдния в Азия, един милионен град, каквито в Европа още няма, търговско средище с пъстро население и огромни богатства, където се срещат търговци от цял свят.

Едно от основните разногласия между мохамеданската и християнската религия е схващането за същността на бога. Двете религии, както и еврейската, са монотеистични, но схващат бога в различни форми. Според мохамеданското учение бог е единствен и неделим, той е извор на мъдростта и на живота. Християнският бог се схваща също като единен, но с три лица: отец, син, дух. Затова се говори за „единосъщна" Троица, която е „безначална", т. е. няма начало както няма и край; тя е самият бог в три форми. Това е най-трудно понятната и най-дълго дискутирана основна догма на християнството, която я отличава от всички монотеистични религии. Ето защо сарацините се обявяват срещу нея и Константин трябва да води прение по този въпрос. Според житието на Кирил „агаряните" казали: „Че как вие християните, като вярвате в единнаго бога, го превръщате на три, казвайки, че има отец, син и дух? Ако можете да обясните явно, изпратете мъже, които могат да говорят по този въпрос и да ни оборят."

През VIII—IX в. мохамеданството е вече световна религия, която встъпва в конкуренция с юдейството и християнството, особено в територии със смесено във верско отношение население. Коя вяра е по-добра, кое учение е по-добро? Този въпрос излиза на преден план и ведно с него и въпросът за привличане на отделни групи и на цели народи към една или друга вяра, въпросът за сферите на политическо влияние и дори управление.

На времето Византия граничи в Мала Азия с Арабския халифат. Византийските императори е трябвало да устояват своя религиозен и политически престиж, да отблъскват нападките, да задържат позициите си в Азия. Затова, когато сарацините „подигат хула" срещу Светата Троица, Михаил III веднага изпраща мисионери срещу противниците, за да защити идеологическите устои на Византия. Това е важна идейна борба, зад която стоят държавни интереси. Така мисията на Константин, която има религиозно-разяснителен характер, приема смисъл на обществено-политическа дейност.

Когато на Философа се възлага мисията, той е на 24 години. Следователно това е станало през 851 г. Придават му в помощ секретаря Георги и го изпращат на далечен път. Вероятно Георги е изпълнявал освен длъжност на секретар и на преводач от арабски език. Несъмнено мисията в различните й етапи е била документирана, но от тази документация нищо не е запазено. Единственият надежден извор за дейността на Константин си остава неговото пространно житие.

Сред сарацините на Константин предстои напрегната и опасна борба. Отначало враговете го посрещат с явното намерение да го злепоставят и унижат. Още щом пристигат на местоназначението, той вижда „страшни и отвратителни неща, извършени от сарацините" за гавра и присмех на всички, които бяха християни", а именно: по вратите на християнските къщи били изписани демонски изображения. Сарацините питат злъчно Константина: „Философе, можеш ли да разбереш що означава това?" Константин обаче не се смутил. Той им отговаря духовито и находчиво: „Виждам демонски изображения и разбирам, че тук вътре живеят християни. Тъй като не могат да живеят с тях, демоните бягат от тях навън, а там, където няма този знак по вратите, демоните живеят вътре заедно с хората". Така Константин получава обратен резултат на този, който целели неговите противници.

След това диспутът започва с всичката сериозност. Житиеписецът подчертава, че Константин е обграден с „мъдри и учени мъже, запознати с геометрия, с астрономия и с други науки". Очевидно сарацините са изпратили на спор едни от най-образованите си люде. Ако преценяваме този момент от житието от литературно гледище, трябва да кажем, че той е сполучливо подчертан с оглед обрисовката на главния герой. Като изтъква трудностите на мисията, силата на противника в културно отношение, авторът успява убедително да възвеличи своя герой. Той, двадесет и четири годишният Константин, излиза да спори с високо учени хора.

Тук обаче не бива да се съзира само един писателски похват; зад тези редове стои и действителността. Един бегъл поглед върху арабската култура от VIII и IX в. ни убеждава в това. Вече казахме, че науките и изкуствата в сарацинската империя намират необикновен разцвет. Успешно се развива химията, математиката, природознанието, медицината, поезията. Ето само няколко любопитни факти. При разрушаването на Багдат от монголите около средата на XIII в. в града има 36 обществени библиотеки, освен това всеки богат човек има частна библиотека. Според изследвачите на арабската култура през IX—Х в. арабите са обхванати от истинска страст към книгата. В края на 9 в. в Багдат има повече от 100 книжарници. Класическите творби на гръцката природонаука са преведени на арабски Усвоили старогръцката медицина, арабите й дават по-нататъшен тласък. В Багдат е основана първата болница и през 931 г. са засвидетелствувани 860 признати лекари. Основават се първите аптеки, откриват се нови лекарства (например различни сиропи). Арабите основават първото през Средновековието фармацевтично училище. От Кордова до Самарканд шествуват географи и историци, обсъждат проблеми в джамиите и по улиците. В Европа по това време владее монашеско суеверие; сред народа властвува магията, царете си гледат на карти и гадаят по псалтир; духовенството вижда във всяка болест намеса на дявола и си служи с безмислени ритуали за изгонване на дявола. А арабите разполагате най-добрата медицина на света; появяват се редица трудове и наръчници за болести на окото, за целебното действие на музиката, указания за опериране на рака. В Багдат и в други градове има бани, правят се открития в гинекологията и пр. В областта на поезията през VIII—IX в. се явяват много меценати; даровити люде от неарабски произход в сарацинската държава започват да създават литература на арабски; превежда се много от чужди езици. Сарацините са онези, които донасят в Европа отводнителната канализация, присаждат памука, ориза, прасковата, кайсията, донасят някои от своите математически достижения. Като имаме пред вид всичко това, вярваме на житието, че действително Константин е трябвало да се срещне с образовани опоненти, запознати с античната и със съвременната култура, с математическите науки и с християнското учение.

От житието на Кирил проличава, че в диспута със сарацините се разисква не само въпросът за светата троица, но на основата на моменти от евангелието се обсъждат и проблеми за войните, за данъците, за отношението към мира и към „великия и силен измаилтянски народ". Сарацините намират противоречие между заповедите на евангелието и поведението на Византия.

След това разговорът се пренася на по-широка основа. Срещнали се с интересен събеседник, „те му зададоха още много други въпроси, най-вече за изкуствата, що и самите те владееха".

По всичко личи, че религиозният спор е повод да се разрешават и някои междусъседски въпроси, да се разменят мнения. Освен това като личност Константин привлича вниманието на противниците и спечелва доверието им със знанията си. За житиеписеца, който подготвя читателите си за най-големия подвиг на Кирил — създаването и разпространението на славянската писменост—е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, затова той акцентува тъкмо на тази страна от срещата. Според него Константин ги „наддума" по всички въпроси, така че те му се чудят, изпадат в удивление". „Че ти откъде знаеш всичко това? — питат учените мъже, запознати с геометрията, астрономията и изкуствата. И ние можем да споделим тяхното удивление, защото от отговорите на Константин, цитирани в житието, проличава неговата висока култура. Той си служи не само с християнските книги, които добре познава, но цитира и Корана. Това показва, че преди да тръгне на словесен бой Константин сериозно се е подготвил за него. За да може успешно да спори, той е трябвало добре да познава идеологията на своите противници, а не е разчитал само на своя дар-слово. В отговорите на Константин проличава още неговата способност да обяснява въпросите достъпно, логично, с прости примери от живота. Той говори ясно, точно и на места поетично. Ето например как отговаря на въпроса, откъде има толкова много знания: „Някой си човек, като си напълнил един мях с вода от морето, носел го и се хвалел на минувачите, казвайки: „Видите ли вода, каквато никой няма освен мене! Тогава при него дошъл един крайморец и му казал: „Ти луд ли си да се хвалиш с този миризлив мях! Че ние имаме цяла морска бездна!" Също така постъпвате и вие. От нас са произлезли всички изкуства".

Така Константин сломява противниците си сарацини и умело защищава авторитета на държавата, която го е изпратила.

*

Завършил успешно мисията си, Константин Философ се завръща в Цариград. Не след много време той се оттегля „в безмълвие на едно място само в себе си унесен". За съжаление житиеписецът не казва кое е това място. Може би е същият манастир при „тясното море", където бе избягал от шума на столицата и политическите разпри, за да чете, да пише, да се отдаде на размисли? Скоро обаче Константин напуска този кът и отива при брат си Методий в манастира „Полихрон" в малоазиатската планина Олимп. По това време Методий е монах, отказал се от политическата си кариера, с която започва обществения му живот. Тук Константин се отдава само на „беседа" с книгите — една дейност, за която копнее душата му. Същото се казва за Методий в неговото житие, когато става дума за постъпването му в манастира—„прилежно се занимаваше с книгите".

Пребивавайки в манастира Полихрон, двамата братя не скъсват връзката си със славяните. В неговата околност отдавна живеят славяни, преселени в Мала Азия от областта на Места и Струма, а също така и от Североизточна България. Възниква въпросът дали още тогава, когато братята след дълга раздяла отново се събират, не са замислили своето просветно дело сред славянския народ? Дали след като знаят състоянието и нуждите му и като го сравняват с другите народи, не са осъзнали неговата изостаналост и не са си поставили задачата да го издигнат в културно отношение, като му създадат азбука и книги? Това засега е само една примамлива догадка, неподкрепена по-ясно от никой ранен паметник. Но на този въпрос повторно ще се върнем по-нататък.

Съдбата не оставя Константин да прекара дните си в тишина, далеч от света. След няколко години той е принуден отново да тръгне на път.

Хазарски пратеници пристигат в Константинопол. От своята страна те носят писмо с гореща молба към византийския владетел:

„Отначало ние знаем единнаго бога, който е над всичко и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други срамотии обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и служба, а сарацините ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки: „От верите на всичките народи нашата вяра е най-добра". Поради това, тачейки старата дружба и обич, изпращаме пратеници при вас, понеже сте голям народ, владеете царство от бога. И като искаме вашия съвет, молим от вас учен мъж, та и ние да възприемем вашата вяра, ако обори евреите и сарацините".

Това писмо, цитирано в пространното житие на Кирил, едва ли може да се разглежда като автентичен документ; славянският житиеписец не е имал достъп до императорските архиви в Константинопол. Действителното писмо обаче е било известно на Кирил и Методий, които са предали основния му смисъл на своите ученици. Затова имаме основания до виждаме в житието преразказ на най-важните мисли на автентичния исторически документ. При това, с общия си дух цитираното писмо напълно се съгласува с епохата, очертана и от други документи. Ето какво знае историческата наука за хазарите.

Те са тюркско племе, сродно с това на прабългарите. Идват от Средна Азия и заселват земите на днешна южна Русия — по-точно от Каспийско море и долното течение на Волга до Азовско море и Дон. Около 650 г., след като изтласкват част от българите на запад или на север, а други правят васали, хазарите основават държава — хазарския каганат. През 655 г. те завладяват част от Таврическия (Кримския) полуостров.

Намиращи се в непосредствена близост с две големи държави — Арабския халифат и Византия — Хазария е притеснена от тяхната политическа и идеологическа експанзия. В стремежа си за самосъхранение, в естествената съпротива срещу ислямските и християнските съседни страни, каган Булан и неговите сановници приемат през 730 г. неофициално еврейската религия. Народът остава в по-голямата си част езически, част от населението е ислямизирано, а друга—християнизирано. Стъпката на Булан активизира Византия и арабите в тяхната мисионерска дейност. От двете страни биват изпратени до кагана пратеници с дарове и „мъдри хора," за да го обърнат към своята религия. Водят се спорове коя вяра е по-добра, в които взема участие лично каганът.

Осмият век е период на продължителни борби на хазарите с халифите. Навярно по политически причини наследникът на каган Булан е принуден през 737 г. да приеме исляма. В опитите си за самоопределение обаче хазарите след време се откъсват от исляма. При каган Обадя (799—809) се извършва реформа — официално бива приета еврейската вяра. Каганът събира около себе си учени евреи и ги възнаграждава богато, за да разясняват еврейските канонични книги, Мишна и Талмуда, Това е една демонстрация на независимост, тъй като на времето само еврейската религия не е държавна религия и по този начин хазарите не се обвързват с никоя съвременна държава. Според арабски извори след реформата на Обадя към Хазария започват да се стичат евреите от всички ислямски страни. Те населяват целя квартали на градовете, особено в Крим и в столицата Итил, разположена на западната граница на държавата край Волга, недалеч от днешния Астрахан. Понеже еврейската религия е народностна религия, трудно пригаждаща се към историята и бита на разнородните племена на хазарската държава, юдеизмът не успява да измести езичеството, нито мохамеданството и християнството, които по различни пътища продължават да проникват в Хазария. Еврейската религия остава само религия на кагана и на аристокрацията.

Така в края на VIII и през IX в. Хазария е една извънредно пъстра в етническо и религиозно отношение страна. Населението й се състои освен от хазари, още от славяни, прабългари, които дори вземат участие в управлението, и други племена. Съжителствуват няколко религии — евреи, мохамедани, християни, езичници—към които властта проявява толерантност. Съдът се състоял от 9 или 7 души Двама съдели по еврейския закон, двама — по мохамеданския, двама—по християнския, един за славяните и други езичници, подвластни на хазарите. Търговци с различни вероизповедания се стичат в хазарската държава. Още през VIII в. Итил става най-важния търговски център между Северно море и Каспийско море, един „световен търговски град".

Въпреки официалната толерантност и свободен живот на различни религиозни групировки, очевидно в Хазария през IX в. не е могла да съществува пълна хармония между религиите. От писмото на хазарския каган до Михаил III проличава смесването на заварената култура с донесената, вътрешните борби и съревнованието между религиите. А зад религиозните сблъсъци и убеждения стоят несъмнено вътрешни и външни политически интереси. Напълно в духа на историческата правда е вестта в житието, че сарацините „обещават мир и много дарове", ако хазарите се определят изцяло към тяхната вяра. Това навярно те са правили неколкократно, защото в края на Х в. постигат своите цели— арабите дават мир на хазарите само при условие, че те ще приемат исляма, както и става. Византия също не престава да изпраща мисионери и това е напълно обяснимо. Както при първото приемане на еврейската вяра при Булан сарацините и Византия изпращат „мъдри мъже", за да отклонят хазарите от еврейската вяра, същата реакция предизвиква и официалното приемане на юдеизма при Обадя и особено след миграцията на евреи от различни страни и засилването на тяхното влияние.

Навярно, за да си осигури съюзник срещу сарацините и във връзка с различни незвани мисионери, хазарският каган официално се обръща за помощ към Византия. Той иска да знае коя вяра е по-добра, затова поставя своего рода ултиматум: ще се присъединим към вашата вяра, ако ни изпратите такъв мъж, който да успее да обори сарацините и евреите. Повикът към Византия се основава на „старата дружба". В този намек за миналото също се крие историческа истина. Още през VII в., когато новооснованата хазарска държава представлява опасност за Византия, византийският двор изпраща дарове на хазарския каган. Император Ираклий (640—641) привлича на своя страна хазарите в борбата му срещу персите. Сред хазарите на Крим намира убежище Юстиниан II (685—695). През 732 г. византийският престолонаследник Константин V Копроним сключва брак със сестрата на кагана — Чичак. Византийският имератор Лъв IV (775—780) носи прозвището „Хазаринът", защото е син на Чичак. И ето сега, в стремежа към вътрешно единство и защита от сарацините, Хазария си спомня за стария съюзник. За Византия това искане е добре дошло, защото отговаря на нейните интереси. Мисията би улеснила религиозното влияние на Византия в Хазария и заедно с това би обезпечила един свой съюзник в тила на сарацините, с които тя също воюва, като в същото време запазва своя собствен тил от „варварски" нападения.

Михаил III извиква Константин, разяснява му молбата на хазарите и казва: „Философе, иди при тези люде и им обясни за света Троица с нейна помощ, защото никой друг не може да извърши това достойно!" Според житиеписеца Константин с готовност се отзовава на заръката, той бил готов да тръгне за такава работа „пеша и бос". А Михаил с лека ирония отговорил: „Добре ми забелязваш, но ако беше пожелал доброволно да извършиш това дело. Ала като имаш пред вид честта и властта на царя, иди славно с царска помощ!"

Че „никой" не може да се справи достойно със задачата, този момент е в духа на величалната агиографска традиция, в която идеализацията е не само естествена, но и необходима. Затова можем да се съмняваме дали точно с тези думи Михаил е възложил мисията на Константин. Те обаче безспорно показват нещо друго от по-общ характер, в което не бива да се съмняваме, показват с какво уважение и доверие се ползува вече Константин след сполучливата сарацинска мисия. Той се наложил сред цариградските кръгове като изключително надарена и образована личност, която е в състояние да води борба на два фронта — срещу мохамедани и евреи. Колкото до забележката на императора, и тук прозира, смятам, една истина. Хазарската мисия е стояла извън личните планове и интереси на Константин. Тя има политически смисъл, а такава работа не му е била по сърце, тя го е отклонявала от книгите. Константин обаче е дисциплиниран и добър християнин, затова приема мисията като царска заръка и като царска чест. Той не може да се противи на властта, а под защитата на тази власт тръгва на път. Тогава тече годината 860-та.

Като способен проповедник, учен човек и добросъвестен пратеник, Константин отново блестящо се справя със задачата. Но нека тръгнем заедно за Хазария, защото пътят е далечен, интересен и изпълнен с драматични събития.

При тази мисия Константин взема със себе си брат си Методий. От манастира Полихрон до Хазария, после до Моравия и Рим двамата братя ще вървят винаги неотлъчно и заедно ще извършат най-големия подвиг в живота си—създаването на славянската писменост и нейната защита.

По пътя си за Хазарската страна Кирил и Методий спират в град Херсон, разположен на западния бряг на Кримския полуостров, недалеч от съвременния Севастопол. Този град е основан около 600 г. преди н. е. от гръцки колонисти. От IV в. от н. е. той е важна византийска крепост — най-северната точка на византийската империя. Прабългарите през VII в. успяват да отнемат завинаги от Византия много земи и да станат нейни непосредствени съседи, но Херсон още дълго време след това остава във византийска власт. През IX в. Херсон (или по старобългарските паметници Корсунъ) се намира в едно варварско обкръжение и животът на населението му е винаги в опасност. Хазарски военачалници-езичници често връхлитат върху града, заплашват жителите му със сеч и грабеж. Маджарите се придвижват от западната граница на Китай през Урал и каспийските степи към земите на Дон и Черно море. Тук те временно се заселват и се занимават предимно с грабеж. След близо половин столетие тръгват отново на запад и завоюват в края на века своята днешна родина. Тъкмо по времето, когато Константин пристига в Херсон, маджарите се намират в негово недалечно обкръжение. Те безпокоят постоянно околните селища.

Константин е свидетел на тези размирни времена. И не само ням свидетел. В житието му, макар и накратко, е отразена атмосферата на епохата. „А когато хазарският воевода излезе с войска, отвред настъпи срещу християнския град [Херсон] и го обкръжи. Но щом узна Философът, без да се мае, отиде при него. Като се разговаря с него и му приведе поучителни слова, той го укроти...". Не след дълго обаче маджарите нападат, животът на Константин е в опасност: „Ала като си правеше молитвата през първия час, нападнаха го маджари, които виеха като вълци и искаха да го убият. . ."

При тези трудни условия Константин се подготвя в Херсон за бъдещите прения. Според „Италианската легенда" той се „позабавил известно време" в града, „за да изучи езика на този народ", т. е. на хазарите, тъй като Херсон се намирал в съседство с тяхната земя. Според житието на Кирил, той не изучава хазарски език, а еврейски: „И когато дойде в Херсон, тук той изучи еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката, и поради, това обогати своя ум". Не ми изглежда вероятно за онова кратко време, с което е разполагал, Константин да е учил едновременно хазарски и еврейски. По-логично е да се мисли, че е съсредоточил вниманието си върху еврейския език, тъй като в Хазария е имало много евреи. Не е изключено за хазарската върхушка, приела юдейската религия, еврейският език да е станал официален. Може с основание да се предполага, че в съдържанието на учебните предмети „граматика" и „словесност" в Магнаурската школа се е включвало и изучаването на класически езици, какъвто е смятан еврейският. Така че Константин най-вероятно е имал известни познания по еврейски. С превода на граматиката той навлиза по-дълбоко в езиковите особености на този език и се подготвя по-солидно за диспута. Както показва житието по-нататък, той спори по-малко с мохамедани, а повече с евреи—предимно същински, а може би и хазари, изповядващи еврейската религия.

В Херсон Константин се запознава с един самарянин, с когото се препира. Самарянинът донесъл със себе си „самарянски книги". Заинтересован, Философът ги измолва от него и се затваря в жилището си. Според житиеписеца след молитвата той получава „просветление" и започва да „чете книгите безпогрешно". Агиографският момент тук естествено трябва да бъде отстранен. Молитвата е задължителна за житийния герой и винаги се изпълнява от бога, това е доказателство за светостта му. Невидимата намеса на бога в живота на светеца е типично житийно обяснение за необикновени от гледище на средновековния човек събития. Като изоставим този момент, остава един любопитен факт, който е изцяло в характеристиката на Кирил, дадена му в предходните страници на творбата. Книгите, с които той се среща, веднага събуждат у него голям интерес. Константин проявява желание да се запознае с тях Проличава страст към учението и книгите, тя дава плът на думите на Кирил, казани някога на логотета: „За мене няма нищо по-хубаво от учението..."

Затворил се й жилището си за работа над самарянските книги, Философът скоро започва да ги чете. Това не е чудо. То е резултат от образованието, любознателността и трудолюбието на Константи и неговия филологически усет. Самарянинът произхожда от областта Самария в Палестина. Той е говорил или самаритски — примес от еврейски и арамейски език, или арабски, тъй като Самария от VII в. е сарацинска и там официален език става арабският. Смята се, че на арамейски език е говорил Исус. Не е изключено Константин да е имал известни познания и върху него. В такъв случай самаритският език не е бил труден за разчитане за Константин след внимателно вникване в книгите. Ако пък книгите са били написани на арабски, той също е могъл да ги разбере. Трябва да се допуска, че след сарацинската мисия Константин е имал вече познания по арабски.

Константин намира в Херсон още „евангелие и псалтир с рушки букви и човек, говорещ на този език". Според житиеписеца той отделил „гласните и съгласните букви" и скоро започнал да „чете и разказва". Това предизвикало у спътниците му голямо удивление.

Какви са били тези книги, до днес науката не е изяснила. Въпросът е дискутиран не веднаж в научната литература, но се достига винаги до една хипотеза—повече или по-малко приемлива. Съществува предположение, че буквите и езикът били руски. То се основава на житийния текст (Варианти в преписите: „роушкыми писмены", „росъскы", в повечето случаи „роусьскыми писмены".) и на преданието, че Кирил намерил в Херсон руско писмо, „поучил" се и след това създал своите букви. Следи обаче от славянска писменост в Южна Русия през IX в. не са открити, а изворът на преданието е самото житие на Константин. Други мислят, че сведението е по-късна вметка на руски патриот. И това не може да се приеме, защото вестта откриваме във всички преписи. Трети смятат за възможно езикът на книгите да е бил руски, но записан с някакви чужди букви, или гръцки, отбелязан с особено тясно („узко") писмо. Една дълго време поддържана хипотеза е, че книгите били готски — преводите на Улфила (IV в.). Трудно допустимо е обаче през втората половина на IX в. да е имало хора, които да говорят езика на тези книги. Езикът на Улфила по това време вече не е бил жив, говорим. При това текстове от кримските готи не са познати. Едно приемливо предположение е, че в първичния текст на житието е стояла думата „сирски" (ев. „соурски"), а в последствие чрез метатеза се е образувало „рушки" или „роски", схващано от преписвачите като руски. В подкрепа на това мнение може да се посочи подобен пример, който е текстово засвидетелствуван. В обработката на Храбровата творба „За буквите", поместена в Берлински сборник (XIII в.) и в нейна по-късна редакция, думата на Храбър „сирскы" е заменена с „роушки", а „асиреомъ"—с „роусомь". Замяната е станала в южнославянска среда в ранна епоха (XI—XII в.).

Но каквито и да са били книгите, намерени от Константин, внимателното му отношение към тях още веднаж потвърждава сериозните му филологически интереси и неговото влечение към писмеността на различните народи.

В Херсон Константин става главен герой на едно голямо за времето събитие, което ще има значение в по-късната му просветна дейност за славяните. От книгите той знаел, че нейде наблизо се намирала гробницата на папа Климент. Този Климент е един от първите светци на римската църква и се смята за ученик на апостол Петър и един от първите папи след него. Около 101 г. с привързана около шията котва той бил удавен някъде край бреговете на Черно море. Като знае всичко това, Константин си поставя задача да открие гробницата с мощите на папата-мъченик. Той разучава внимателно местността, историята на Херсон и християнското му население. На Анастасий Библиотекар в Рим лично разказва, че поради увеличаването на езическото множество, около града, християните постепенно престанали да почитат храма на светеца; поради страх от „варварските народи" любовта към него намаляла. Дошло се до положение, че мястото, където бил храмът на Климент и неговата гробница, станало „необитаемо", а „храмът се разрушил и цялата тази част на Херсонската област почти запустяла". Християните в Херсон с техния епископ били всъщност не толкова жители на град „колкото обитатели на затвор, понеже не смеели да излязат извън него". „Поради тази причина се случило и това, че самата гробница, в която се пазели поставените мощи на блажения Климент, била съвсем затрупана. Така след дълго време изчезнал и споменът, който би могъл да посочи, къде е била гробницата".

След установяването на това печално за християните положение, Константин не се отказва от намерението си да издири мощите на прославения светец. Той се отнася към поставената цел като истински учен—сериозно, търпеливо, настойчиво, като изхожда както от писмените, така и от устните указания. Една година след смъртта на Константин Анастасий Библиотекар посещава Цариград, където се среща със смирненския митрополит Митрофан, изпратен някога от патриарха на заточение близо до Херсон. Той бил свидетел на дейността на Константин по диренето на мощите на римския светец и разказва на Анастасий следното: „Той [Константин] почнал усърдно да разпитва, къде се намира храмът, къде се намира гробницата, къде са ония знаци на блажения Климент, които написаните за него книги съобщават ясно. Но понеже всичките жители на онова място не били местни, а пришълци от различни варварски народи, дори и жестоки разбойници, твърдели, че нищо не знаят за това, което той казва, Философът останал много учуден от това и се отдал на продължителна молитва, за да му го открие бог, молейки се да му се открият светите мощи. Освен това той насърчавал със спасителни насърчения към действие епископа, клира (Клир — духовенство, църк. термин) и народа, като им показал и прочел какво разказват много книги за мъченичеството, чудесата и писанията на блажения Климент, а особено какво се говори за постройката на храма, който се намирал наблизо до тях, и за положението на самия Климент в него. Той силно въодушевил всички да разкопаят бреговете и да потърсят скъпоценните мощи на светия мъченик, което в последователен ред сам философът описал в историческия си разказ".

Константин действително открива мощите. Някои учени се съмняват, че е намерил тъкмо мощите на Климент Римски, но Константин е бил убеден в това. Събитието става на 30 януари, 861 г. За тогавашното време откритието е успех с голямо значение. Философът заедно с митрополита и народа тържествено внасят мощите в града Херсон. Вдъхновен от находката, Константин посвещава на щастливото събитие три произведения—освен разказа, който е известен на смирненския митрополит, още похвално слово и химн. В „историческия разказ" авторът споменава името на митрополита Георги и на управителя на града Никифор, но своето име от скромност премълчава. Всички съвременници обаче знаят кой е авторът; житиеписецът на Кирил нарича творбата „Обретение", т. е. разказ за намирането на мощите, а Анастасий Библиотекар я превежда на латински.

От Херсон двамата братя продължават с кораб за хазарската земя. Очевидно те са преминали към източната част на полуострова, след това са влезли в Азовско море и са слезли на хазарския бряг. Може би още тук делегацията е посрещната от пратеници на кагана. Те отначало се отнасят към Философа с недоверие. Житиеписецът твърди, че хазарите изпращат срещу Константин „лукав и пакостлив мъж", за да го изпита. С културното си държание обаче Константин бързо спечелва уважение и е заведен при хазарския каган, който му отделя място на трапезата до себе си като на скъп и почетен гост.

В Хазария Константин спори предимно с евреи. Всички спорове се водят в присъствието на кагана. Каганът дори взема участие в разговорите, въпреки че за обикновените хора в държавата той е бил нещо като табу, не всеки е можел да види лицето му. Този момент от пространното житие на Кирил също заслужава доверие от историческо гледище. Известно е, че в Хазария каганът имал повече религиозно значение, отколкото политическо. Светската власт била в ръцете на неговия заместник, който заповядвал и на войската. Някои извори наричат този политически ръководител „цар", който имал личното право да сменя каганите.

Диспутът се води отново по въпроса за Светата Троица, но и по ред други религиозни въпроси, например за зачатието на Богородица, за обрезанието, за поклонението на иконите. След втория напрегнат в прения ден Константин има вече на своя страна хазарския каган и неговите велможи. Житиеписецът на Кирил пише, че каганът казал: „От бога си изпратен за наше назидание. И понеже всички книги от него си научил, ти всичко ни разясни по ред, като всички ни наслади до насита от медените слова на светите книги... Ако желаеш още повече да се успокоят нашите души, с притчи ни обяснявай по ред всичко, за което те питаме".

На третия ден разговорите продължават, но вече в друга форма. Хазарите поставят въпроси, а Константин чрез притчи разяснява. В диалога сега вземат участие и мохамедани. Философът отговаря успешно на всички въпроси. С това спечелва окончателно хазарските владетели. Те са готови да признаят християнската вяра за най-добра. Според житиеписецът „първият съветник" казал на сарацините: „С божията помощ този гостенин свали на земята всичката еврейска гордост, а вашата захвърли зад реката, защото е скверна." После се обръща към всички събрани в залата и заявява: „Както бог е дал на християнския цар съвършена мъдрост и власт над всичките народи, така той им е дал и съвършена вяра, и без нея никой не може да живее вечен живот."

Започват покръстванията. Заедно с идеологическата победа на Константин идат и политическите резултати. Хазарският каган писмено засвидетелствува верността си към Византия. Той написва до императора следното писмо: „Господарю, изпратил си ни такъв мъж, който ни обясни чрез слово и примери, че християнската вяра е свята. И като разбрахме, че това е истинската вяра, заповядахме да се покръстят самоволно... Ние всички сме другари и приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, дето поискаш".

Навярно между хазарските управници и Константин са се водили и разговори от политически характер, които житиеписецът спестява, защото за него по-важна е културната страна на мисията. Той все пак дава достатъчно податки да се оцени мисията на Кирил правилно от всичките й страни. Каганът не само заявява своето приятелство към византийския император и готовността си да му служи. Изпращайки философа, той иска да му даде и много дарове, но Константин не ги приема. Той пожелава нещо друго, което навярно не е негово лично хрумване, а е задача на мисията му. „Дай ми, колкото пленени гърци имаш тук, за мене то е по-хубаво от всички дарове"—казва той. Хазарите му предават двеста души пленници. Тогава Философът с радост се отправя за Константинопол. Не след дълго обаче конфликтите между хазарите и Византия продължават. Явно е, че мисията не може да се разглежда като повратен пункт в живота на хазарската държава и в съдбата на Византия. Тя е един момент от политиката на византийските императори с временно значение. В споровете с хазарите обаче Константин обогатява опита си и проявява своите отлични качества на дипломат, който притежава многостранни знания и „бърз ум".

На връщане Константин отново се задържа за известно време в Херсон. Той развива разяснителна мисионерска дейност сред околното езическо население. В Хазария и в Херсон Константин действува като смел човек, който не се бои от трудностите и от многобройните опасности, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство. Трябва да се предполага, че Константин и Методий се завръщат от Херсон в Цариград през есента на 861 г. Те се връща г укрепнали обществени дейци с богат опит, за да станат в скоро време я учители и наставници на славянския род".

[Previous] [Next]
[Back to Index]