3.

ДЕТСТВО, УЧЕНИЕ, ПЪРВИ ПОБЕДИ

Константин се ражда в Солун през 827 г. в семейството на друнгария Лъв.

По онова време Солун е византийско владение със смесено гръцкославянско население. Когато славяните през VI и началото на VII в. нахлуват в Балканския полуостров на неспирни талази, те достигат до добре укрепения Солун и проникват по-нататък до егейските острови. В историята са известни упоритите славянски нападения над Солун. За тях разказват „Чудесата" (Деянията) на Димитър Солунски и други исторически паметници. В Солун и около Солун се заселва плътно славянско население, принадлежащо към българската славянска етническа група, което по времето на Константин е в границите на византийската империя.

Длъжността друнгарий, която заема бащата на Константин, е висока управленческа длъжност. В Пространно житие на Кирил се казва: „друнгарий под стратега", т. е. помощник градоначалник, втори след стратега. Семейството на друнгария Лъв се състои от седем деца. Последното, най-малкият, е Константин. Това многолюдно семейство според житиеписеца на Методий е „от добър и почтен род, отдавна познат на бога, на царя и на цялата солунска област". Какво точно означава това, не можем с положителност да кажем. Много често житийните герои са от добър и блогочестив род. Може да се допуска обаче, че тези думи не следват само шаблона, нито пък имат пред вид само длъжността на Лъв, който е наречен „благороден и богат". Вероятно те се опират и на историята на рода. В житие Методиево се казва, че родът му не е прост и от двете страни, т. е. по бащина и по майчина линия. Някои учени допускат, че произхожда от царско или княжеско коляно.

Какъв е бил народностният произход на семейството, пространните жития не съобщават категорично. Един по късен паметник, а именно краткото Кирилово житие, известно още като „Успение Кирилово", известява, че Константин бил „родом българин". Това сведение се тълкува в науката различно: като автентично или като плод на патриотично виждане от страна на по-късен автор. Според мен краткото Кирилово житие в този вид, в който го познаваме, е късна творба—от XII или XIII в. Тя е съзвучна с общата патриотична насоченост на литературата ни от онова време. Дори бащата на Димитър Солунски (раннохристиянски светец) тогава се обявява за българин. Следователно свидетелството на „Успение Кирилово" не може да се приеме с пълно доверие.

Според състоянието на паметниците въпросът за народностния произход на Кирил и Методий многократно е дискутиран. Оформят се три хипотези. Според едната Лъв и жена му (в краткото житие назована Мария) са гърци. Тази хипотеза се опира на факта, че обикновено управленческите длъжности във византийската империя са се заемали от гърци. Освен това в житието на Методий се казва по повод назначението му за управител на едно „славянско княжество": „а пък аз казвам, като да предвиждаше [царят], че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните — да се запознае с всичките славянски обичаи и да обикне славяните постепенно". Това заявява един книжовник славянин, а не грък, следователно не можем да го виним в тенденциозност. От казаното следва, че Методий не произхожда от славяните. Иначе не би било нужно като управител постепенно да ги опознава и обиква. И в житието на Кирил има податки за гръцкия произход на двамата братя. Една от тях е, че Кирил има гръцко самочувствие. Когато говори за византийската култура, той казва: „от нас са произлезли всички изкуства". Освен това той създава поезия на гръцки език; а при смъртта му папата заповядва на всички гърци да пеят над него заедно с римляните.

Втората хипотеза можем да наречем славянска или българска. Част от учените разсъждават по друг начин. Имало е случаи в живота на византийската империя, когато и негърци са заемали високи държавни постове; не е изключено такъв да е случаят и с друнгария Лъв. Освен това Кирил и Методий владеят в съвършенство славянския език с всички тънкости; трудно е да се до пусне, че не са родени славяни. А Кирил много горещо и убедено защищава славянските интереси в Моравия и Венеция, бори се за културното равноправие на славяните, проникнат със симпатия към тях. Не е ли това доказателство за неговия славянски произход?

Третата хипотеза е междинна, тя се опитва да помири първите две и да даде отговор на възникналите възражения при едната и при другата. Според нея Кирил и Методий са деца от смесен брак, бащата бил грък, а майката славянка. Такъв брак е бил възможен в град като Солун, където има славяни и гърци. Възможен е бил той даже в области, отдалечени от Византия, например бащата на българския светец Ромил Видински бил грък а майка му—българка.

В проблематиката за Кирил и Методий въпросът за народностния му произход не е най-важният. Историята познава най-разнообразни случаи — българи на служба при сърбите и възторжено пишещи за тяхната земя (например Константин Костенечки); сърби на служба при българите—например учителят Константин Огнянович, не по-малко български патриот от самите българи; гърци на служба при русите, българи проливали крьвта си за гръцката свобода и тачени от гръцкия народ като герои. Решаващото е същността на делото на Солунските братя. Те са могли да бъдат по майка славяни или да произхождат от погърчен славянски род, но са могли да бъдат и чисти гърци, работили за благото на славянството. Родени в един почти славянски град, от детство те са билингвисти (Билингвизъм — двуезичие (от лат. bilinguis — двуезичен)), проникнати със симпатия към славяните. В град, в който живеят съвместно люде от две народности, нещо напълно естествено е от двете страни да се владеят и двата езика. След време, когато император Михаил III възлага на Константин моравската мисия, той казва: „Вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски". Наученото в родния град Константин и Методий имат възможност по-късно да доразвият и усъвършенствуват. Освен това не бива да се забравят още някои немаловажни предпоставки—природните филологически дарби на Константин, прогресивните му идеи, а също така и обстоятелството, че е имал за помощници славяни. С жар и себеотрицание като истински хуманист той служи на едно прогресивно дело и затова се схваща от славяните като изпратен от бога за славянския род. Последствията от делото на Кирил и Методий се оказват за славянството с огромно, съдбоносно значение» затова то ги признава за светци и то им изплита неувяхващи венци от слова и песни. Те заемат място в духовната история на Европа като славянски и български учители и светци, а не като заслужили мъже за Византия. В паметта на поколенията оставят име на славянски апостоли и просветители, които славянството-от деветия век до днес тачи. Това е най-важното и това всъщност е дало основание на по-късните автори да ги смятат като произлезли от българския род и да ги прославят като българи.

От малък Константин се проявява като умно и паметливо дете. Когато започнал да се учи, той се отличава с „бързата си памет" и любов към книгата, което извиква възхищение у всички. Особено влечение изпитва към граматиката. Житиеписецът разказва една случка. Тя не е документирана в други паметници. Дори да допуснем, че е плод на художествена измислица, този момент в творбата нагледно показва силното желание на Константин да овладее граматиката, неговата склонност към тази наука. В Солун имало един „чужденец", който се отличавал с добро познаване на граматиката. Детето отишло при него и пожелало да учи „граматическо изкуство". Учителят казал, че отдавна не преподава: „Момко, не си хаби труда, защото отдавна съм се зарекъл докато съм жив, да не уча никого на него". Тогава детето му казало със сълзи на очи: „Вземи целия ми дял, що ми се пада от бащиния ми дом, ала ме научи". Но и тогава граматикът отказал, защото бил погребал таланта си. Детето натъжено се отдало на молитва, за да „постигне желанието на сърцето си".

Защо Константин в Солун се насочва към някакъв си чужденец, нима няма в този град гръцки граматици? Имало е, разбира се, и момчето завършва основното си образование в Солун, но вероятно то се е стремило да получи научни познания и върху граматиката на други езици, неизучавани в гръцкото училище. Дали този „чужденец" не е бил римлянин и Константин се е стремил да учи латински език? Никой не може да ни даде категоричен отговор на този въпрос, но очевидно е, че съкровено и неопреодолимо желание на Константин е било да навлезе в дълбините на граматическото изкуство. Това негово ранно влечение не е временно, то остава за цял живот. Любовта към филологическите занимания го прави отличен преводач и учител на славянския род.

В крехка младост Константин започва да изучава трудовете на Григорий Богослов, известен още като Назиански. Григорий (329—390) е класик на християнската литература, един от „Великите отци на църквата". Той оставя множество слова с панигеричен и догматичен характер, няколко от тях посветени на въпроса „бог-слово", поради което бил наречен Богослов. Освен това оставя стотици химни и писма. Творбите му се отличават с високо художествено майсторство, с дълбока философска мисъл и през вековете стават образец за подражание. Те са написани с широка култура, съдържат богатство на идеи, в тях значителни следи оставя античната философия и поезия. Житието на Константин свидетелствува, че малкият Константин отправя гореща молитва към Григорий Богослов да му помогне да разбере неговите произведения, да му бъде в живота „учител и просветител". Той се стремил да проникне в „дълбокия смисъл" на творбите на Григорий и бил завладян от скръб, „когато не можеше да ги разбере основно". Тези думи естествено са в услуга на авторовата идея да представи своя герой като изключително дете, извънредно способно и трудолюбиво. Тези качества определят неговото учителско поприще. Но колкото се покрива този момент с житийната традиция изобщо, защото повечето светци от детство са ученолюбиви и задълбочени, толкова я и нарушава. Той е конкретен, назовава се точно любимият автор, при това на Кирил не са придадени чудодейни качества. Момчето не усвоява прочетеното магически бързо и съвършено; той се стреми към знанието, мъчи се да проникне в трудовете на Григорий Богослов, тъгува, когато не може да ги разбере. Отнесено към Григорий Богослов, всичко това звучи твърде реалистично, защото, както вече казахме, този автор не е лесен. С основание можем да се доверим на житийния епизод, за да охарактеризираме облика на Константин в неговата ранна младост.

Големите способности на Кирил го отвеждат до византийската столица. В житието четем: „Царският настойник, който се наричаше логотет, като чу за неговата красота и мъдрост и за проявеното от него прилежание в учението, прати за него, та да се учи с царя. Като чу това, детето с радост се опъти."

Константин попада в прочутата царска школа, която по-късно получава названието Магнаурска, тъй като се помещава в двореца Магнаура. Тук се учат царските деца и синовете на византийската аристокрация. Понякога в нея постъпват и високопоставени лица от съседните страни. Например малко по-късно тук получава образование и българският княз Симеон. За времето школата е най-висшето учебно заведение във Византия. Това е академия, в която се изучават разнообразни дисциплини. Обучението се извършвана две степени: тривиум и квадривиум. В тривиума се изучават считаните на времето за основни дисциплини, преди всичко граматиката, диалектиката и реториката, а в квадривиума—математическите дисциплини, астрономията и изкуствата. Ето какво ни съобщава житиеписецът на Кирил за предметите, които той изучавал в школата: „Когато пристигна в Константинопол, дадоха го на учители, за да учи. След като изучи за три месеца граматиката, зае се с други науки. Омир и геометрия учи при Лъв, а при Фотий—диалектиката и всички философски науки: освен тях още реторика и аритметика, астрономия и словесност и всички елински изкуства".

Важен момент на този откъс е назоваването на имената на учителя на Константин. През всички времена учителите и родителите имат решаващо значение за ориентировката на младите хора. Те им създават първите импулси, първите интереси. И макар често животът да поднася изненади, безспорно е, че доброто възпитание и обучение дава добри плодове. Знае се, че Лъв друнгарий умира рано, още преди Константин да отиде на учение в Константинопол. При смъртното ложе на своя съпруг майката скърби най-много за това как невръстното момче ще бъде направлявано в живота. Следователно грижите по обучението и възпитанието на Константин лягат главно върху плещите на майката. За нея, за съжаление, нищо конкретно не знаем. За учителите на Константин в столицата обаче се знае сравнително повече. Лъв — философ и граматик—е един от най-учените мъже на Византия през IX в. (870). Той преподава дълги години в придворната школа. Фотий е бъдещият патриарх, който по-късно ще изпрати Кирил и Методий в Моравия. Той води кореспонденция с българския княз Борис, оставя редица литературни творби и един библиографски каталог. Занимава се с богословие, право, философия, математика. От неговите трудове и от неговата политика като цариградски патриарх проличава не само високата му култура и талантът му на политик, но и неговите прогресивни за времето убеждения.

Така под ръководството на Лъв и Фотий Константин е могъл да получи в придворната школа солидна и разностранна култура и да бъде възпитан в дух на хуманност и толерантност. Тук Константин има възможност да развие още повече природните си дарования. Благодарение на своите способности и трудолюбие, той овладява задълбочено знанията на своето време и успява да се издигне над своите съученици. Ето как хубаво е казал това житиеписецът: „Той изучи всички науки така, както друг би изучил само една от тях. Защото бързината се сдружи с прилежанието, които се надпреварваха взаимно, за да се достигне до края на науките и изкуствата".

Когато завършва школата, Константин получава титлата „философ". На времето тя се е давала не само на тези, които се занимавали с философия, но и на познавачите на чужди езици и на граматическата наука, която се смятала за философска наука. А Константин бил добре подготвен както „в езическата, така и в християнската философия". Интересът му към граматиката, както видяхме, се проявява още в началото на неговото обучение, а езиковият му усет ясно проличава в неговата културна дейност. Така че Константин с всички основания е получил тази титла и в живота си след това блестящо я защищава. Житиеписците често не го назовават по име, а само „философът", а негови съвременници се удивляват от „този истински философ".

Като оценява Константиновата мъдрост, трудолюбие и скромност, логотетът при императорския двор Теоктист решава да го привлече към двореца за обществено-политическа работа. Отначало той му позволява свободно да влиза в двореца, допитва се до него по важни въпроси, после му предлага злато. Блясъкът на жълтия метал обаче не заслепява младия Константин. Той го отблъсква. Тогава логотетът му предлага нещо друго, още по-примамливо:

„Отколе твоята хубост и мъдрост ме заставят извънредно много да те обичам. Имам кръщелница, която аз извадих от купела, красива, богата и от добър и знатен род. Ако искаш, ще ти я дам за съпруга. Сега ще получиш от царя голяма чест и княжеска титла, а очаквай и нещо повече. Наскоро и военачалник ще станеш!"

Предложението наистина е привлекателно, но за един славолюбив и суетен човек. Мечтите на Константин са съвсем други. Той има други възгледи за смисъла на живота, вижда щастието си в работата с книгите, в духовните занимания. Богатството и славата според него могат да се постигнат по по-достоен път. Затова Константин отново отказва на логотета. Според житиеписеца той казал: „Наистина дарът е голям, но за онези, които го желаят. За мен обаче няма нищо но-хубаво от учението, чрез което, след като обогатя ума си, ще потърся прадядовската си чест и богатство".

Очертава се един обаятелен образ на човек, който насочва всичките си духовни сили в служба на науката. Един безкористен и честен човек, от когото е могло да се очакват само благородни и големи дела.

Като вижда, че не може да го направи царски сановник, Теоктист със съгласието на царица Теодора, която тогава управлява наместо малолетния си син Михаил, разрешава на Константин да се подстриже за духовник и го назначава секретар при патриарха в главната църква „Св. София". Тази работа обаче навярно не е задоволявала Константин. Може би не му е оставало достатъчно време за неговите лични научни и книжовни занимания. Затова „след много малко време" той напуска патриаршията и отива при „тясното море" в манастир. Под „тясно море" трябва да се разбира Босфора. Но от двореца не могат да се помирят, че са изпуснали за обществена работа такъв учен човек. Те го намират и му предлагат друга служба, която би му импонирала повече—„да заеме учителска катедра ида учи местните и чужденците по философия". Константин се съгласява. Предполага се, че Константин е станал учител в същата Магнаурска школа, в която е завършил образованието си.

Малко преди тога от специално свикан събор (февруари, 842) е свален от престола патриарх Йоан (Анис) VII Иконоборец (834—842). С неговото сваляне се слага край на горещата борба между иконоборци и иконопочитатели, продължила около век. Иконопочитанието се налага окончателно. На Йоан VII е забранено да влиза в църква и му е наредено да постъпи в манастир. Вести за него съществуват докъм 846 г., след това следите му се губят. Йоан се подчинил на силата, но не се признал за победен. Той бил вече възрастен човек, опитен в споровете, много начетен, поради което е наричан още Граматик. Изгубил патриаршеския трон, Йоан не е изгубил смелостта си. Той, според житиеписеца, гордо заявил: „Силом ме изгониха, но не ме обориха, защото никой не може да противостои на учението ми". Следователно за иконопочитателите оттук нататък не е първостепенен вече въпросът за властта и за официалното признаване на иконопочитанието, а за окончателното сразяване на идейните позиции на иконоборците и за изкореняване на тяхното влияние. Затова за идеен спор със „стареца" Йоан е изпратен от царския двор младият Константин. Това ще да е било тъкмо по времето, когато Константин работи като учител по философия в Цариград. Тогава той е не по-възрастен от 19 години. Житиеписецът предава много драматично срещата между двамата.

„След като се посъветва с патрициите си, царят изпрати при него [Йоан] Философа, като каза така: „Ако можеш да обориш този юноша, пак ще заемеш престола си." Като видя, че философът телом е толкова млад, ала без да знае, че той има ум на старец, както и онези, които бяха изпратени с него, Анис им каза: „Вие дори за подножието ми не сте достойни! Как ще се препирам аз с вас?"

Философът му отговаря, че не бива да се съди за човека по възрастта му, по навик, и че той, Йоан, е земен човек както всички други, затова не му подобава да бъде толкова високомерен и самонадеян. Тогава Анис, като има пред вид младостта на Константин, но сега, преценявайки я от друго гледище, заявява: „Не е прилично да търсим цветя на есен, нито старец да пращаме на борба ..." А Философът отвърна: „Самичък се обвиняваш. Кажи: в коя възраст душата е по-силна от тялото?"—„В старост"—отвърна Анис. Философът тогава запита: „Та на каква борба те караме, на телесна или на духовна? „А той отговори: „На духовна". Философът пак каза: „Та сега ти ще си по-силен ..."

Така юношата предизвиква своя противник на спор. Та нали той, бившият патриарх Йоан, е по-силен духовно, защо се колебае? В спора обаче става обратното. Константин успява да обори своя самоуверен и опасен опонент. Нямаме обширни сведения как точно е протекъл диспутът, но ясно е, че Константин блясва със своето остроумие, красноречие, с точните си знания. Защото старецът Йоан се оттегля от прението „засрамен".

Това е първият успех на Константин на обществената сцена. Първият словесен двубой със силен враг и първата бляскава сполука. Тя донася на Константин първата слава на оратор и дълбок философ, укрепва доверието в него и му открива пътя на забележителен общественик в сферата на културата, която на времето е много тясно свързана с политиката. Всички диспути на религиозни теми крият зад себе си държавнически и обществени интереси. Константин мечтае „да беседва с книгите" насаме в манастир, но потребностите на времето го извеждат на обществената арена. Колелото на живота му се завъртява така, че неговите способности и любовта му към науката не се развиват в тихи книжовни занимания, а намират приложение в остри словесни борби. Животът на Константин протича във важни мисии сред чужди народи, далеч от родния Солун. Той защищава верски. политически и народностни интереси, оставя име на крилат учител, който отдава себе си за просветата на милиони хора.

[Previous] [Next]
[Back to Index]