ДИМИТЪР И КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВИ, Димитър Райков

ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННОСТ

Трудно ми е да си отговоря — кое по-силно ме привлича винаги, когато тръгвам към границата на южната ни съседка. Сърдечните, темпераментни и работливи хора или хубавата, живописна и плодородна земя, която те населяват?

Мисля си, че добре са били написани учебниците, по които навремето изучавахме старата гръцка история и литература. От ученически години в паметта ми са запазени образите на Солон и на Перикъл, на Сократ и на Одисей. Оттогава и досега — когато стане дума за саможертва в името на род и Родина, в съзнанието ми се появява представата за „шепата спартанци" при Термопилите. И колко прав е Иван Вазов, който с верния си усет на художник и човек оприличи подвига на Шипка с подвига при Термопилите!

Има исторически паметници, които са ми интересни само когато ги разглеждам за първи път. А от Акропола всякога се вълнувам отново. Там всеки път виждам нещо непознато. След всяка среща представата ми за Партенона, за храма на Зевс или за старата агора в Атина е по-пълна и по-богата. И вярвам — по-точна. Атинските исторически паметници ме пренасят направо във времето на древна Елада. Тук нищо не ми напомня за историческите епохи, които отделят нашето време от времето на Платон и Аристотел. Може би и затова, когато, съм сред паметниците на стара Гърция, чувствувам, че съм не само при историческите извори на гръцкия народ, а при изворите на цялата ни съвременна цивилизация.

Така е в Атина. А в Солун е друго. Солун предизвиква у мен по-сложни чувства и настроения, породени от различните исторически епохи, чиито паметници са запазени до наши дни в стария град. Разбира се, и тук има исторически свидетелства, останали от древността. В Солунския археологически музей вече са експонирани съкровищата, намерени в откритата през последните години гробница на Филип Македонски. Но тук храмът „Св. Димитър Солунски" внушително напомня за многовековната история и за богатата културна традиция на Византия. А прочутата „Бяла кула", издигната на самия морски бряг, предизвиква спомен за присъствието на османските завоеватели.

По време на последното ми посещение в Солун (края на ноември и началото на декември 1983 г.) върху града и околностите му връхлетя ураган, който продължи няколко дни. Това бе истинско природно бедствие. По солунските улици, паркове и градини бурята изтръгна из корен наред с младите и доста многогодишни дървета. От време на време ураганът затихваше и аз обикалях не само солунските музеи, но и улиците на града. Няколко пъти бях в черквата „Св. Мина". С интерес разглеждах живописния пазар и тесните улички, окръжили старинния храм. Тук някъде, съвсем наблизо, през 1838 г. Теодосий Синаитски (втората половина на XVIII в. — 1843) [1] открива своята печатница. Вярно — тя е била съвсем малка и е просъществувала едва 3—4 години. В нея са отпечатани само 4 книги. Поне толкова са известни досега. Но това е първата българска печатница в Османската империя. Това е същата печатница, за която руският учен и пътешественик Виктор Григорович (1815—1876) [2] след посещението си в Солун през 1845 г. отбелязва, че там е видял останки от славянска печатница, разрушена от пожар: „Тази печатница — подчертава той — е основана от българина Теодосий, архимандрит Синаитски." [3]

Солунската черква „Св. Мина" е свързана не само и не главно с близостта си до някогашната българска печатница. Болшинството от богомолците, които тогава се черкуват в този храм, са българи. Те именно правят постъпки да бъде върнат от Синапения манастир за свещеник в Солун хаджи Теодосий (родом от Дойран), като мотивират ясно молбата си. Те искат свещеник, който да чете молитвите на разбираем славянобългарски език. И сега неволно в съзнанието ми се натрапва невидимата връзка на храма „Св. Мина" с печатницата на Теодосий Синаитски. За съжаление в днешния Солун няма никакъв знак и никой не може да посочи точно мястото, където преди по-малко от 150 години е била открита първата българска печатница в Османската империя.

Отдавна отмина деветнадесетият век. А двадесетият навлезе в предпоследното си десетилетие. Събития и личности от старата и от по-новата история вече тънат в забрава. Завяхват рани от изтребителни войни и от национални катастрофи. Балканите сега не са барутен погреб на Европа.

Solun, cherkvata Sv. Dimityr Solunski
Солун, черквата "Св. Димитър Солунски"

Какво показва горчивият исторически опит, изстрадан от балканските народи през последния век? Не може да се оспори, че този век преди всичко недвусмислено и категорично показа липсата на каквато и да е разумна алтернатива на възрожденската идея за общността на интересите на балканските народи. Защото когато тази идея е захвърлена и потъпкана от реакционните буржоазни монархии — именно тогава Балканите са барутният погреб на Европа. Разбира се, нещата не бива да се опростяват. Не може да се забравя, че събитията на Балканите като правило са отразявяли в някаква степен съотношението на силите в Европа и в света. А често са били и резултат на опитите на големите империалистически сили да подчинят балканските страни й народи на собствените си интереси. През този век историческият прогрес бе ознаменуван със събития от световноисторическо значение, които влияят най-непосредствено и върху съдбата на балканските народи. Най-важното, без никакво съмнение, това е Великата октомврийска социалистическа революция. И другото — историческата победа на съветските народи във Великата отечествена война и възникването на световната социалистическа система.

Би било утопия, разбира се, в наши дни да се пренасят механично проблеми и задачи от времето на Възраждането. При съвременните условия идеята за единството на балканските народи съвсем естествено се проектира и се осъществява на нови, на качествено нови начала. Но нали и днес, както и в годините на Възраждането, правилно разбраните интереси на балканските народи изискват да се започне от онова, което ги обединява: общата историческа съдба; богатото историческо и културно наследство с толкова общи, често взаимнодопълващи се идеи, сюжети, герои и паметници. А в наши дни — вярата, че ще живеем в мир и солидарност, че с всяка изминала година ще се усилват и обогатяват взаимната симпатия и всестранното сътрудничество между балканските страни и народи във всички области на материалния и духовния живот.

[Next]
[Back to Index]


1. Теодосий Синантски (Хаджи Теодосий Теохар), български книжовник, основател на първата българска печатница в Османската империя (Солун, 1838 г.).

2. Виктор Иванович Григорович, руски учен и пътешественик, един от основателите на славянската филология в Русия, професор в Казан, Новоросийск и Москва.

3. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, с. 88.