ДИМИТЪР И КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВИ, Димитър Райков

II

КУКУШ, 12 ЮЛИ 1859

На 12 юли 1859 г. българите от Кукуш се обръщат към папа Пий IX. В молбата си те изразяват готовност да преминат към католическата църква, като приемат върховенството на римския папа.

Историята на униатското движение сред една част от българското население през 50-те и 60-те години на миналия век е добре известна. [1] В случая е нужно само да се напомни, че кукушките българи предприемат тази стъпка с пълното съзнание, че вече са изчерпани всички средства в усилията да получат от Цариградската патриаршия признание на правото си да имат свой български владика, а църковната служба в епархията да се извършва на роден български език.

В обръщението си до папата кукушани между другото пишат:

През 1858—1859 г. Димитър Миладинов (1810— 1862) е учител в Кукуш за втори път. Назряващите събития тревожат неспокойния учител. Още преди 12 юли той напуска Кукуш и се отправя към родната Струга. „Униатското движение — пише по този повод Михаил Арнаудов — навярно е било главната причина да напусне Миладинов без време Кукуш. Нямайки душевна сила да скъса с тия българи-патриоти и не можейки да понася хладнокръвно това пакостно увлечение, той излиза незабелязано о.т града към края на юни 1859 г., без да се обади някому." [3] По-късно Димитър Миладинов не се присъединява към униатите. Но той и не ги осъжда открито. И още една съществена подробност. Начело на кукушките българи по време на акцията им през юли 1859 г. е Нако Станишев (1810—1875), един от изтъкнатите дейци на Българското възраждане в Македония. Негови са думите: „Как би могла да съществува вяра, ако да би нямало народ? Народ без вяра бива, той ще си намери една която и да е вяра; но вяра, без да има народ, не може да съществува." [4] Нако Станишев посещава Охрид и Струга още през 1840 година. Оттогава води начало и познанството му с Димитър Миладинов. По негов почин и по негова препоръка Димитър Миладинов постъпва за първи учител в Кукуш през 1840 година. В продължение на повече от две десетилетия Димитър Миладинов и Нако Станишев са свързани със сърдечно приятелство и близко сътрудничество в борбата за църковна независимост, както и в усилията за развитие на българското просветно дело в Македония. Според народното предание Нако Станишев е отровен от гръцкото духовенство. [5]

Събитията в Кукуш имат ограничен отклик и в някои други български краища. Но постъпката на кукушките българи смущава не само висшите духовници във Фенер. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се страхуват, че е заплашено единството на българския народ. Тревога обхваща и значителна част от радетелите на българската църковна независимост в различни български селища.

Ilarion MakariopolskiИларион Макариополски

Обединени от общата опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват временно, негласно споразумение за единодействие. По общото съгласие на двете страни в Кукуш е изпратен българският епископ Иларион. [6] Там отива и главният ръководител на католическата пропаганда в Цариград, игуменът Еужен Боре. „Между двамата духовници — пише по този повод Симеон Радев — се започва един истински двубой в този малък македонски градец. Крайната победа спечели Иларион. Подучени от него, жителите на Кукуш заявиха, че са готови да оттеглят молбата си към Ватикана, при условие че Патриаршията ще им даде български владика.

Това условие в очите на Фенер беше равносилно с поражение, но той не можеше да постъпи иначе, освен да го приеме, тъй като един отказ от негова страна би означавал едно незабавно възобновяване на еретическото движение, тоя път с особена сила и с много по-тежки последици. Така градът Кукуш пръв от българските градове има български владика. Тук също, като и в толкова много области на Българското възраждане, Македония може да претендира за първенство." [7]

Пръв български владика в Кукуш става Партений Зографски (1818—1876). Високообразованият за времето си духовник, следвал в Атина и завършил Московската богословска академия, най-напред се учи и възпитава от Димитър Миладинов като негов ученик в Охрид. „От своята идейна близост с Миладинова — подчертава Симеон Радев — Партений доби вкус към фолклора. Той също публикува български народни песни от Македония. Партений тръгваше за Кукуш, предшествуван от една отлична репутация на патриот и литератор. Той бе посрещнат с радостни демонстрации. Началото на неговото управление още повече увеличи неговата популярност. Привидната кротост на Партения криеше пламенна душа. Жителите на Кукуш са познати със силата на темперамента си. Партений бе в хармония с тях." [8]

Събитията в Кукуш карат и европейските велики сили да следят отблизо развоя на борбата за българската църковна независимост. Руската дипломация се опасява, че по-нататъшните успехи на униатското движение сред българите ще отслабят единството, силата и влиянието на православната църква в Османската империя. [9] Франция и Австрия — тъкмо обратното — одобряват и поощряват това движение. В него те виждат нова възможност да се разшири влиянието на католическата църква и в бъдеще да се постигне политическо надмощие на западните държави сред южните славяни.

Водачите на борбата за българска църковна независимост извличат важни поуки от събитията в Кукуш. През март 1860 г. пред свои близки съмишленици в Цариград епископ Иларион споделя интересни мисли: „Ходих — казва той — в началото на 1860 г. в Кукуш и научих един нов урок. Не щеш ли един владика — изхвърли му името из църквата си; не щеш ли патрика — направи същото." [10] Така се стига до дръзката акция на българите от Цариград на 3 април 1860 г. [11] Тогава за първи път по време на великденската литургия Иларион Макариополски, при спонтанната подкрепа и непосредственото участие на присъствуващото множество българи богомолци, не произнася името на цариградския патриарх, а го заменя с името на султана. И това става в Цариград, в българската църква „Св. Стефан", в квартал „Фенер", в непосредствена близост до седалището на Вселенската патриаршия. Този акт, верен израз на настроенията на най-широките слоеве на българския народ, от своя страна въздействува с неимоверна сила за по-иататъшното разгаряне на българското народно движение за църковна независимост.

Великден 1860 г. бележи нов връх и нов етап в Българското възраждане. С пълно основание Петър Ников (1884—1938) характеризира Великденската акция от 3 април 1860 г. като революционен акт, който „ ... послужил като един нов мощен сигнал за събиране и сплотяване на българския народ. Той превърнал частичното движение против гръцките владици в една голяма вълна за независима българска църква, която заляла и продължавала да залива всички български земи … С акта от 3 април се отпочнала същинската борба против патриаршията, за българска църква. С това българският народ изпъква за пръв път като едно по-внушително национално цяло, готово и способно да води борба, за което следователно всички меродавни фактори трябваше да държат сметка." [12]

За българите първите години на шестото десетилетие на миналия век — това са години на висок национален подем, години на смели начинания и на още по-смели замисли за бъдещето. Българският народ вече гледа напред, изпълнен с надежда и вяра в собствените си сили.

Но не само радост и надежди носят на народа ни тези години. През 1861 г. и през първите дни на 1862 г. в цариградската тъмница се разиграва жестоката драма на братята Димитър и Константин Миладинови.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Вж. Кирил, Патриарх български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX в. I. 1859—1865. С., 1962, с. 472; Николай Генчев. Българско възраждане. С., 1981, с. 224—226.

2. В. „България", бр. 25, 1859. Вж.: Йордан Иванов. Български старини из Македония. С., 1970, с. 201—203.

3. Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, с. 97.

4. Вж. Шапкарев, К. А. Материали за животоописанието на Братя Х. Миладинови, Димитрия и Константина, С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев, Пловдив, 1884, с. 54.

5. Пак там, с. 61.

6. Става дума за Иларион Макариополски (1812—1875), един от най-изтъкнатите водачи на борбата за българска църковна независимост.

7. Радев. С. Македония и Българското възраждане в XIX век. С., 1927, с. 236, 237.

8. Пак там, с. 239, 240.

9. Вж.: Хаджов, Иван. Александър Викторович Рачински за Братя Миладинови. УПр., XXXII, 1932, кн. 1, с. 107—119.

10. Ников, Петър. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 147.

11. Пак там, с. 145—155. Вж. още Жечев, Тончо. Българският Великден, или страстите български. С., 1975.

12. Пак там. с. 155.