Михаил
Александрович Хитрово
XI
ИСТОРИЧЕСКИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА
2.
Венецианският посланик, Лоренцо Бернардо през 1591 г. се отправя към Цариград. След Албания той преминава през Македония от запад на изток. В пътеписа му наред с другото четем: „Струга, казват, че е град, а всъщност е повече село; това е първо по ред селище в България. През Струга минава река, която изтича из Охридското езеро... Току-речи, цялото стружко поле е питомо, обработено и твърде плодородно; малко по-нататък, при началото на стружкото поле, се минава по един мост, който е на границата между Албания и България. Българите говорят славянски и следват гръцки (източноправославен) обред . . . Битоля е български град, твърде населен, както казват 1500 къщи, между които и 200 еврейски . . ." [36]
Турският историк и географ Хаджи Калфа [37] в съчинението си „Румелия и Босна" пише: „Битоля (Толи Манастир), между Лерин, Прилеп, Преспа и Охрид. От Цариград тук се дохожда през Солун, Вардар и Воден за 15 дена. Жителите са българи... Охрид югозападно от Скопие, 16 дена път от Цариград, на източния край на едно езеро. Граничи с Преспа, Старово, Кърчево, жителите са българи …" [38]
През 1655 г. католишкият архиепископ Петър Богдан описва Охрид така: „Охрид, български град . .. Градът Ахрида се нарича по славянски Охрида или Охрид, разположен при езерото . .. Той е бил съграден от императора Юстиниан, който го е назовал Юстиниана Първа и свое отечество . . . Но в наше време той припада към царство България и е неин главен град: и днес всички, които живеят вътре в града (крепостта), са българи." [39]
Ами Буе (1794—1881) е френски учен със световна известност, член на много европейски академии и научни дружества. През 1836—1838 г. Буе предприема продължително пътешествие из европейските владения на Османската империя заедно с няколко специалисти от различни клонове на науката. През 1840 г. Ами Буе издава в Париж 4-томния си труд „Европейска Турция". Той съставя и първата етнографска карта, в която са обхванати българските земи, издадена през 1849 г. на немски език под наименованието „Етнографска карта на Османската империя — европейска част и Гърция". Буе изчислява броя на българското население на 4 500 000 души. [40] „Българите — пише Ами Буе — населяват България, Долна Мизия и по-го-лямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-крайната югозападна част от Костур до и по Бистрица." [41]
Сведенията, които Ами Буе ни е оставил за Македония, са твърде обширни. За Охрид и за някои други близко до Охрид селища френският учен пише: „Охри, или на славянски Охрида, е получил своето име от древната Ахрида на българските царе, защото те са живели тук . . . Този град е построен на изток и на север от хълма Пиерия, където е било старото римско и българско укрепление . . Населението възлиза може би на около 6000 души . . . Жителите са предимно българи и цинцари: има малко албанци . . ." [42] Охридският аянин според Буе управлява „...всички околни на Охридското езеро земи и едно население, което д-р Мюлер изчислява на 46 000 души, между които 37 000 християни. Това са предимно българи . . ." [43] За село Глоговик Ами Буе пише: „Глоговик (от глог, Gratoegus) е голямо българско село върху западния бряг на реката; ниви с царевица и полета с орехи се намират на отсрещния бряг." [44] А за село Костово — „Това е едно турско-българско селище с около 1500 жители . . ." Като прави една обобщена преценка за населението по пътя от Охрид към Шар планина, авторът подчертава: „Наоколо се забелязват множество български села, особено на юг в подножието на планините и едно друго с турски конак на североизток. Българите са избрали за своите селища обикновено подножието на ШАР, изложено на юг. Така от Костово чак оттатък Калкандел всяко малко планинско проходче на Шар има в своето начало едно село, заобиколено с лозя." [45]
Малко след Ами Буе, но все пак много години преди създаването на Българската екзархия, немският учен А. Гризебах, професор в Гьотингенския университет, предприема пътешествие през Балканския полуостров. През юни 1839 г. той се отправя от Солун на запад. „На 24 — пише Гризебах — в 6 часа сутринта тръгнах от Солун и с четириконна кола ударих по пътя за Воден. Небето беше ясно и горещината диета ярка още в тоя ранен час. Пред Вардар капия срещнахме множество групи седят; и българска носия, които идеха в града да предават своите произведения. От Солун на запад вече не се слуша гръцки език, защото оттук, та до албанските гранични планини живеят българи." [46]
През 1855 г. Московският университет издава изследването на Александър Фьодорович Хилфердинг „Письма об истории Сербов и Болгар". Именитият руски славист и искрен приятел на южните славяни посвещава първата част на този си труд на историята на българи и сърби от времето, когато славяните започват да проникват и да се заселват на Балканския полуостров (V—VI в. до Х в.). Какви са някои от най-важните констатации на Хилфердинг от гледна точка на разглежданите в нашия разказ въпроси?
Като проследява състоянието на Първата българска държава при Крум, Хилфердинг пише:
„Властта на наследника на Кардам — Крум, се простирала от Задбалканските области през днешна Влахия до югоизточните възвишения на Карпатските планини; неговото царство граничело до средния Дунав с пределите на Френската империя; неговите войски се подсилили с нови войници; в полковете им, освен българи и славяни, участвували храбрите авари." [47]
Авторът по-нататък очертава подробно границите на средновековна България — „...на югозапад българската граница обхващала като огромна извивка по-голямата част от Македония и сегашна Горна Албания зад Охридското езеро, тъй че градовете Охрид, Битоля, Девол и др. били български и може би си е струвало българският владетел да протегне ръка, за да вземе Адриатическото крайбрежие. Не е известно откога българите имат тази планинска Охридска територия; вероятно от времето, когато са я взели славяните, тя вече не била под зависимостта на Константинопол, останала незасегната и от първите завоевания на българите, след което сама се е подчинила на тяхната държава, когато тази държава станала чисто славянска. След сто години ще видим, че именно тези охридски славяни стават най-силните и непоколебими защитници на България (к. м., Д. Р.). На запад към това могъщо политическо тяло, което се простирало от Карпатите зад Балкана и до Албанските планини, се присъединили хървати и сърби . . . На юг от България се простирали още по-далеч славянските разклонения, до Солун и края на Пелопонес." [48]
В книгата си Хилфердинг разказва за появата на славянската писменост и за разцвета на книжовното дело в Симеонова България: „Югозападната част на България — отдалечената Охридска област (българите я наричали Кутмичевица), очевидно най-много се е нуждаела от християнско наставничество; тук предимно, изглежда, започнал да се труди Св. Горазд, признат, според един древен паметник, за български архиепископ. След това (около 899 г.) Борис изпратил в Кутмичевица Св. Климент, и Климент работил там неуморно до своята смърт (916). [49] В характеристиката, която Хилфердинг прави на „Златния век" на книжовността ни, без да се игнорира творчеството на най-изтъкнатите автори от онова време, преди всичко се подчертават ролята и значението на старобългарската книжнина в духовния живот както на българския, така и на другите славянски народи:
„За най-кратко време — пише той — през последните години на IX и началото на Х столетие в България се появили под перото на моравски преселници (учениците на Кирил и Методий, б. м., Д. Р.) и образовани от тях хора невероятно много книжовни трудове, цяла литература, в която започнали да се сливат самостоятелните съчинения с преводните работи и в която богословската наука и проповедното слово се свързвали със светските науки — философията, словесността, историята и описанието на природата. Броят на запазилите се от нея до наше време паметници дава възможност да се съди за броя на изчезналите в продължение на толкова векове — свидетелства за тази необикновена умствена дейност, която е възникнала в България след създаването на славянската писменост и славянския превод на свещените книги. Тук не е мястото да се изброяват паметниците и да се пише подробно за главните славянски писатели от това време, за Йоан Екзарх Български, за Епископ Константин, Презвитер Григорий, монаха Храбър; достатъчно е да се каже, че почти всички преводи на църковните книги и огромният брой творби на светите отци, преписвани непрестанно в продължение на столетия, които задоволявали духовните потребности на българския народ, на Сърбия и древна Русия, са били създадени в България в края на княжествуването на Борис и по време на царуването на неговия син Симеон." [50]
Френският византолог Гюстав Шлюмберже (1844—1929) [51] разглежда обстойно войните между Византия и България в края на Х и началото на XI век. Какви са някои от заключенията на френския учен за Самуиловата държава, чиято столица с Охрид? „Смъртта на великия цар Самуил — пише Шлюмберже — бележи наистина края на българската независимост, която той така блестящо олицетворявал. Със смъртта на този толкова смел и неуморим герой загинала надеждата на неговия народ и от този миг грубият и тежък крак на могъщия василевс започнал все по-жестоко да тъпче измъчената родина, лишена от дарбите и непобедимата пламенност на своя най-храбър син ... Впрочем имало е още години на съпротива и упорити частични битки, героични боеве, върховни прояви на себепожертвуване, но великата война била свършена; периодът на подчинение и поробване наистина бил започнал. Независима България, която останала напълно без хора и средства, водила още четири години след смъртта на своя велик цар съществуване, което всъщност е било бавна агония.” [52]
Чешкият учен Любор Нидерле (1865—1944) [53] в едно от изследванията си, посветено на славянството [54], в раздела за българите пише: „Територия, заемана от българите. Тя граничи на север с Дунав, от Черна вода до Видин и после по линията от Видин през Цар Петрово, Бойница и Шишенцй до сръбската граница ... Но филолозите имат разногласия по особеностите на междинното наречие в областта Пирот—Враня." [55] Като се спира на някои различия между сръбския учен Белич и българския — Цонев, Нидерле проследява границата на българската националност в Македония. Според него тя „. .. следва пътя от Ниш до Скопие, заобикаля този град и се отправя през източните предпланини на Шар даг (Шар планина) към Дебър ... При Дебър българската граница извива на юг и следва левия бряг на Черни Дрин в посока към Охридското езеро, което тя отчасти заобикаля, после следва река Девол, езерото Малик, стига до град Горица, а след това до Костур. Околностите на Костур са още български до Крупища на река Бистрица. Тук границата извива на североизток към Островското езеро, после минава през Воден към долното течение на Бистрица и стига до Солунския залив, който следва до самия Солун." [56]
Съветският езиковед Афанасий Матвеевич Селишчев (1886—1942) [57] в продължение на много години изучава западните български говори. Плод на дългогодишни усилия са многобройните му трудове [58], посветени както на българските говори, така и на бита, историята и културата на славянското население в Македония. В изследванията си А. М. Селишчев се спира подробно и на твърденията на проф. Ал. Белич за езика на македонските славяни. „Следователно топонимията на Македония — пише в тази връзка съветският учен, — свързана със съдбата на нейните славянски говори, показва ясно, че тук не е имало никакво прекъсване в езиковата традиция, замяна на един езиков тип (българския) с друг (сръбския), както твърди проф. Белич. Македонската топонимия е езиков материал, който принадлежи на българската група в нейната история от VII до XIX в. Проф. Белич не може да намери подкрепа на своята схема в нито един извор: тезата му не се базира на онова, на което се базира всяка научна теория." [59] По-нататък А. М. Селишчев отново се спира на твърденията на сръбския учен, като подчертава: „Проф. Белич, както неведнъж е ставало нужда да отбележим, премълчава за областите на разпространение и за времето на възникването на едно или друго езиково явление. А без да се съобщи това, езиковата характеристика става непълна, фрагментарна, неизразителна. Ако вземем под внимание времето на възникването и произхода на езиковите явления, изживени от македонските говори, ако вземем под внимание областите на разпространение на тези явления, следва неизбежният извод:
и в старо, и в по-късно време говорите на Македония в дългата редица процеси, са били свързани с говорите на България." [60]
Руският и съветски учен Николай Севастиянович Державин (1877—1953) е един от най-добрите познавачи на българската история, литература, езикознание и фолклор. [61] Още в ранните си произведения той обръща най-сериозно внимание на славянското население в Македония, на ролята му в българската история. „В съвременната наука — подчертава Державин — здраво се е утвърдило и преобладава мнението, че македонските славяни са българи и езикът им — едно от наречията на българския език. Това убеждение науката дължи на непосредствените наблюдения и изследвания на цял ред пътешественици и учени, които през различни времена са посетили Балканския полуостров и са изучавали езика и нравите па македонското славянско население [62] . . . опитът на някои сръбски учени — продължава авторът — или съвсем да заличат Македония от географските карти, както прави проф. Андонович, или пък да стеснят пределите и, както това правят проф. Цвйич и неговите верноподани съратници, този опит трябва да се признае като покушение с фалшиви средства: Македония в съвременния смисъл на този термин представлява от себе си съвсем определена територия, заключена между р. Места на изток, р. Бистрица на юг. Охридското езеро и планинския гребен на Шар планина на запад и р. Българска Морава на север. . ." [63] И в заключение: „Уверенията на проф. Цвиич — сочи Николай Севастиянович, — а заедно с него и на г. Цемович, Белич и др. за произхода на термина „бугарин" и неговото истинско значение, както и тяхното уверение, че македонските сърби уж от страх пред турските преследвания почнали да се наричат бугари, не може да не се признае за крайно пресилено, невероятно. Длъжни сме да протестираме от цялата си душа против тази профанацня на народната дума, която приписва на македонското население факти, никъде не бивали в историята на човечеството." [64]
Арестуването на Братя Миладинови. намира широк отзвук сред дипломатическите мисии на някои от големите европейски сили. в Османската империя. До наши дни са запазени писмени свидетелства на дипломати и на други съвременници от различни европейски страни, които съдържат изключително важни показания не само за Димитър и Константин Миладинсви. От тях могат да се почерпят твърде богати сведения за положението и борбата на българското население в Македония в началото на втората половина па XIX в. И не бива да се забравя, че автори на тези писмени свидетелства са съвременници на братята от Струга, хора със солидна обща и специална подготовка, дебри познавачи на историята и културата на народите, населяващи балканските владения на Османската империя. И още нещо. Тези писмени свидетелства имат и друго твърде ценно качество — писани са с откровеност, характерна за тайната дипломатическа кореспонденция.
И така, нека се обърнем към част от писмените свидетелства на дипломатическите мисии на някои от европейските сили в Османската империя, писани по повод арестуването на Димитър и Константин М.иладииови.
Как реагира и какво предприема преди всичко руската дипломация след арестуването на Димитър Миладинов? Това е особено важно, защото, както е добре известно, едно от основните, ако не и най-важното обвинение срещу него е, че той провежда сред българското население в Македония широка дейност в полза на Русия.
Михаил
Александрович Хитрово
Най-напред, на 9 април 1861 г. Михаил Александрович Хитрово, руски консул в Битоля, човек, добре запознат с българския въпрос и искрен приятел на народа ни, в доклада до Азиатския департамент на руското Министерство на външните работи съобщава: „Някой си Миладинович открил сродно училище, но владиката, позовавайки се на познанството му с нашия консул във Варна [65], го представил пред турските власти като опасен човек, проповядващ въстание, и вследствие на това Миладинович бил арестуван, а. владиката се заел да преведе на турски език намерените у него книжа." [66] На 11 май Хитрово отново пише за арестуването на Димитър Миладинов.. Този път в писмо до княз Алексей Борисович Лобанов (1824—1896), тогавашен руски посланик в Цариград, той изяснява: „В донесението до г. директора на Азиатския департамент от 9 април, № 6, изпратено на Ваше Сиятелство незапечатано, за да го прочетете, аз писах за задържания тук под арест поради интригите на тукашния митрополит българин Димитър Миладинов. Впоследствие той се обърна до мен с писмо, копие от което имам чест да препратя с настоящето на Ваше Сиятелство, и помоли, ако е възможно, да му се притечем на помощ, като предупреждава в същото време, че в този случай трябва да се постъпва крайно предпазливо. Главното предявено против него обвинение е, че той уж се намирал в тайни връзки с руските агенти, и всяко невнимателно застъпничество може още повече да го компрометира в очите на турците ... Между това днес узнах, че вчера през нощта неочаквано отвели Миладинов някъде, вероятно в Цариград. Ще бъде много жалко, ако не би имало никаква възможност да му се помогне, още повече че не бива да се забравя, че този човек е пострадал отчасти заради нас." [67] Малко по-късно (25. V. 1861 г.) руският консул в Битоля отново пише на директора на Азиатския департамент. „Учителят Миладинов — четем в това писмо на Хитрово, — известен със своите заслуги в полза на българската народност и за разпространение на образованието между православните жители на Македония, е бил неотдавна арестуван от турците поради подозрение за връзка с руските агенти и откаран от Битоля вероятно в Цариград." [68] На 20 юли Хитрово изпраща на княз Лобанов две писма от Митра Миладинова, едното — адресирано до руския посланик, а другото — за посланика на Франция в Цариград. [69] А от донесението на един от сътрудниците на Руското посолство в Цариград научаваме: „Али паша, на когото аз говорих още веднъж в полза на Миладинов, ми каза, че и други легации са се заинтересували от него, но той е твърде компрометиран от собственоръчни свои писма. Той (Али паша) добави, че той се намира понастоящем в Цариград. Ако това е истина, неговото изгнание е свършено; забранено му е само да се завърне в родната си страна. Представителството на папата също е интервенирало в негова полза." [70] От това донесение, писано на 7 август 1861 г., става ясно, че в полза на Димитър Миладинов са били правени постъпки от страна на римския папа. През м. август 1861 г. Михаил Александрович Хитрово отново прави опит да се окаже помощ на Димитър Миладинов. В едно ново свое писмо до княз Лобанов той подчертава: „Вече известният на Ваше Сиятелство охридски жител Димитър Миладинов бе подложен на преследвания от страна на правителството също впоследствие на интригите на митрополита, който се стараеше да го представи пред турците като разпространител на небивали революционни идеи само за това, че Миладинов принадлежеше към цариградската партия на Авксентий и Иларион." [71]
През 1929 г. А. М. Селишчев публикува съобщението „Семья Миладинова" [72]. В това си известие съветският учен оповестява текста на един доклад и две писма, които М. А. Хитрово отправя през 1864 г. до Петр Николаевич Стремоухов, началник на Азиатския департамент в руското Министерство на външните работи. Руският консул в Битоля с доклада и двете си писма ходатайствува пред Министерството на външните работи да се окаже помощ на семейството на Димитър Миладинов. В публикуваните документи се съдържат важни сведения за арестуването на Братя Миладинови.
В доклада си от 6 септември 1864 г. М. А. Хитрово пише: „В донесении моем Г-ну директору Азиатского департамента от 18-го июля за № 195 я упоминал между прочим о проживающем в г. Струге семействе покойного Дмитрия Миладинова, сделавшегося известным Императорскому министерству по той деятельности на пользу болгарской народности, которой он посвятил всю, к сожалению слишком рано пресекшуюся, жизнь свою . . ." [73]
В личното си писмо до Стремоухов от 10 септември 1864 г. Хитрово отново се спира на арестуването и гибелта на Братя Миладииови: „Действительно семейству зтому грех было би отказать в участии, ибо к сожалению нужно сознаться, что оклеветанные перед турецким правительством, братья Миладиновы пострадали более всего за сношение с некоторьши из агентов наших . . . во всяком случае Миладиновы пали одними из первых жертв нами же вызванного пробуждения в здешних местах чувства славянской народности…" [74]
Съдържанието на доклада и писмата на Хитрово, а така също и проучванията, които А. М. Селишчев прави по този повод, му дават основание да направи заключенията си, които се съдържат още в началото на съобщението. „Не подлежит сомнению — пише Селишчев, — мученическая кровь Д. и К. Миладинових пала на клеветников из сферы константннопольской патрнархии. По их клеветническому доносу был арестован Д. Миладинов и, как лицо, опасное для государства, был заключен в константинопольскоую тюрьму. Туда брошен был и Константин Миладинов." [75] И малко по-нататък: „Турецкие власти были весьма чувствительны к голосам, хотя бы и клеветническим, обвинявшим кого-нибудь в противогосударственных деяниях в пользу России. От такой клевети и подозрения погиб в зто время еще один болгарин, скромный монах Иларион, игумен дебрского монастыря . . ." [76]
По повод арестуването на Димитър и Константин Миладинови известни постъпки предприемат и английските дипломатически мисии в Турция. По-точно — справедливостта изисква да се отдаде заслуженото на английския консул в Битоля Чарлс Калверт. Защото, ако може да се говори за постъпки в защита на Димитър Миладинов от страна на английските дипломати в Турция, то това се дължи преди всичко на инициативата и на проявеното разбиране от страна на Чарлс Калверт. При това, както се вижда от донесенията му до английския посланик в Цариград Хенри Булвер (1801—1872) и до държавния секретар Джон Ръсел (1792—1878), изпратени на 3.IV.1861 г, в началото и Чарлс Калверт смята, че арестуваният е „...един руски пропагандист …" [77] И по-нататък: „Неговата доста обемиста преписка, състояща се от получени писма и преписи от изпратени писма, която току-що е била прегледана, не оставя и най-малко съмнения, че това лице е агент на руската пропаганда." [78] На 24 юли обаче Чарлс Калверт пише ново, твърде обширно донесение, в което наред с другото четем: „Аз лично посетих Струга преди няколко седмици и докато бях там, чух някои неща за човека, съпругата на когото енергично апелира за покровителство и изправяне на грешката ... Димитър Миладинов е същото лице, за което обръщах вниманието Ви в доклада си № 10 от 3 април т. г., че е било арестувано от турските власти и по подозрението, че е агент на руската пропаганда в Румелия. Говореше се навремето, че след едно преглеждане на заловените негови частни писма не оставало никакво съмнение в това отношение. След това обаче станаха известни различни обстоятелства, които ме карат да вярвам, че Миладинов е по-скоро жертва на политико-религиозно преследване от страна на гръцкото духовенство и особено на гръцкия архиепископ в Битоля ... Изглежда, че Миладинов е български патриот, който неуморно се е трудил да освободи своите сънародници от робията на фанариотската черква ... Руската пропаганда е плашило за турските чиновници и достатъчно е гръцкото духовенство да си послужи с тоя претекст, за да причини арестуването на Миладинов. След това архиепископът успял да оправдае своето обвинение пред турските власти посредством онова, което сам е построил и протълкувал въз основа на частната кореспонденция на своята жертва. Понеже самият аз не съм видял нищо от тая кореспонденция, не мога да кажа колко голяма е била степента на Миладиновата връзка с русите — по слухове — в самата Русия и вън от нея по време на арестуването му. Но тъй като съм донякъде запознат с неправдите, извършвани по висшите заповеди на гръцкото духовенство в тази страна, аз лично мога да намеря извинение за всички усилия на българите, чиито естествени симпатии са винаги в разрез с гърците, да отхвърлят игото си ..." [79]
Оживена дейност в защита на Братя Миладинови предприема и австрийската дипломация. Главната заслуга за това, както ясно личи от запазените до наши дни писмени свидетелства, се пада на епископ Йосиф Щросмайер.
Какви са някои от по-характерните постъпки от страна на австрийската дипломация за спасяването на Братя Миладинови? На 29 октомври 1861 г. Щросмайер пише на граф Рехберг Ретенльовен, министър на външните работи на Австрия. Хърватският духовник се обръща към министъра с молба „ ... да благоволи да се погрижи най-благосклонно както за освобождението на този невинно страдащ, така и за освобождението на неговото произведение" [80]. Както се вижда от текста на писмото, Щросмайер настоява австрийското Министерство на външните работи да се погрижи за освобождаването не на двамата братя, а само на Константин Миладинов. По повод писмото австрийският министър на външните работи се обръща към барон фон Прокеш, австрийски посланик в Цариград, с молба да ходатайствува пред турските власти за освобождаването на Константин Миладинов. На 4 декември австрийският посланик уведомява министъра на външните работи във Виена за отказа на турското правителство да освободи арестуваните братя.
И още един твърде съществен въпрос, който се изяснява от съдържанието на австрийските документи. Във връзка с някои твърдения, че Димитър Миладинов подкрепя униатското движение сред македонските българи, австрийският консул в Битоля — Ссретич, в доклада си от 30 май 1861 г. пише: „Абдул Корим паша поверително ми даде за преглед писмата и книжата на задържания учител от Струга Миладинов ... от тях добих твърдото убеждение, че г. Миладинов до момента на задържането е работил най-действено не за уния със светия римски престол, а за отцепването на българите от гръцката патриаршия и за създаването на една отделна българска православна черковна общност … (к. м., Д. Р.), Миладинов е провел между своите съотечественици подписка за събиране на пари за строежа на православна българска национална черква в Цариград; в писмата си той говори с жар за отделянето от гръцката патриаршия, докато нито с една-едничка дума не споменава за уния с Рим . . . Доколкото съм в състояние да преценя характера и черковните стремежи на българите, то тъкмо жителите на Охридското каймакамство са ония, които най-малко мислят за уния, а, напротив, от пристигането на руския консул тук повече от когато и да било бленуват за възстановяването на една българска православна патриаршия в Охрид.” [81]
Такива са най-важните постъпки, предприети от представителите на великите сили по повод арестуването на Димитър и Константин Миладинови.
Приведените тук откъси са съвсем малка част от историческите свидетелства,
които разкриват недвусмислено, че родният край на Димитър и Константин
Миладинови векове наред се населява не от „аморфна славянска маса'', а
от български славяни. Разбира се, през различните исторически епохи и в
отделните географски райони те съжителствуват с гърци и албанци, с евреи
и турци, със сърби и власи.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
36. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 169.
37. Хаджи Калфа (1609—1657), турски учен — историк и библиограф. Автор е на редица съчинения, между които: Световна история, която обхваща събитията от „Сътворението на света" до средата на XVII в.; Библиографска енциклопедия с 18000 термина на арабски език; История на Цариград и др.
38. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 172,
40. Михов, П. Населението на Турция и България. Т. V. С., 1963. с. 45.
41. Иванов, Йордан. Българите в Македония... с. 229.
42. Френски пътеписи за Балканите XIX в. Съставила и редактирала Бистра А. Цветкова. С., 1981, с. 421.
46. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 234.
47. Гильфердинг, А. Письма об истории Сербов и Болгар. Москва, 1855, с. 37.
51. Гюстав Шлюмберже публикува към 200 съчинения, голяма част от които са посветени на политическата история на Византия. В тритомната си “L’epopee bvzantine a la fin du X-e siecle” (1896, 1900, 1905), въз основа на богати сведения, почерпани от най-различни исторически свидетелства, френският учен пресъздава правдиво и вълнуващо продължителната борба между Византия и България в края на Х и началото па XI в. (вж. Българската история в трудовете на европейските учени. С.. 1970, с. 299—302).
52. Цитирано по: Българската история в трудовете... С., 1970, с. 300—302.
53. Лубор Нидерле, един от най-видните славяноведи, работили в областта на славянската история, култура, антропология и археология. Вж. Българската история в трудовете ... с. 223—238.
54. La race slave, Paris, 1916, ч. VIII.
55. Вж. Българската история в трудовете ... с. 227.
57. Афанасий Матвеевич Селишчев, изтъкнат руски и съветски езиковед, професор в Иркутския, в Казанския и в Московския университет, член-кореспондент на АН на СССР и на Българската академия на науките.
— Очерки по македонской диалектологии. Т. I. Казань. 1918, 284 с.
—Полог и его болгарское население. С., 1929, 439 с.
— Славянское население в Албании. С., 1931, 352 с.
— Македонские кодики XVI—XVIII веков. С., 1933, 262 с.. (Вж. Селишчев, А. М. Очерци по македонската диалектология. Фототипно издание. С., 1981.)
59. Вж. Българската история в трудовете ... с. 332.
61. Николай Севастиянович Державин е автор на повече от 500 научни изследвания, голяма част от които са посветени на българската история, литература, езикознание и фолклор. През периода 1945—1948 г. издава четиритомната си „История Болгарии". (Вж. „Българската история в трудовете..." с. 47—88).
62. Державин, Н. С. Болгарско-сербские взаимоотношения и Македонский вопрос. СПб.. 1914, с. 54. (Вж. „Българската история в трудовете..." с. 48).
63. Пак там, с. 64 (Вж. „Българската история в трудовете ..." с. 55).
64. Пак там, с. 65—66. (Вж. „Българската история в трудовете..." с. 56).
65. Руски консул по това време във Варна е Ал. Рачински.
66. Никола Трайков. Братя Миладинови... С., 1964, с. 202
72. Селишчев, А. М. Семья Д. Миладинова. Из донесений консула М. Хитрово (1864 г.). Сп. Македонски преглед. Год. V (1929 г.), кн. З, с. 63—70.