XII
ВРЕМЕ НА СОЛИДАРНОСТ, ВРЕМЕ НА ЗАДРУЖНА БОРБА
Посочените исторически свидетелства, а могат да бъдат посочени още много други, показват очевидната несъстоятелност на „теорията" на Йован Цвиич за славянското население в Македония. Но тази „теория" е в явно противоречие и със схващанията на едни от най-авторитетните и уважавани представители на сръбската възрожденска мисъл.
Българският и сръбският народ са съседни и братски народи. Общ е славянският им произход, обща е историческата им съдба. Известно е, че българи и сърби са свързани с общи интереси, интереси, които са предизвикали на живот и са утвърдили една вековна традиция на духовна взаимност и сътрудничество. След възникването на славянската писменост между двата братски народа се установява активен книжовен обмен. В Белград са посрещнати радушно учениците на Кирил и Методий. Хубаво е разказано за това събитие в тритомната история на Белград, издадена през 1974 г. „В житието на св. Климент Охридски ... — четем в първия том на това издание — се описва пътят па Методиевите ученици след неговата смърт. През 885—886 г. франкски войници съпроводили до Дунава група негови ученици, откъдето последните били оставени да продължат пътя си сами. Оттук те решили да отидат в България. Климент, Наум и Ангеларий прехвърлили реката със сал и стигнали Белград, считан тогава за най-прочутия град на Дунава. Тук те разказали на управителя Боритикан какво са преживели. Като разбрал с какви хора има работа, Боритикан ги отправил към своя владетел Борис." [1]
Възникването и постепенното утвърждаване на идеята за единство на южните славяни обикновено се свързва с нашествието на османските завоеватели на Балканския полуостров. Изправени пред общата опасност, южнославянските феодални държави правят първите си опити да установят съгласуваност и единодействие и в дипломатическата, и във военната област. А в духовната област животът и творчеството на средновековния български писател Константин Костенечки е най-убедителният пример в усилията за единство между българи и сърби.
Живял в края на XIV и началото на XV в., Константин Костенечки е един от най-дейните последователи на патриарх Евтимий Търновски. [2] Предполага се, че веднага след покоряването на България от турците той пребивава известно време в Бачковския манастир и Пловдив. Преследван от Муса Кеседжия, българският книжовник търси и намира убежище в Белград, в двора на сръбския деснот Стефан Лазаревич (1389—1427), син на княз Лазар, загинал в битката на Косово поле (1389). Дейността и творчеството на Константин Костенечки, живял и творил на границата между Средновековието и Новото време, е всъщност ярко въплъщение на идеята за единството на южните славяни в периода, когато те губят държавната си независимост. Широко начетен, познаващ добре византийската култура, запознат повече или по-малко с няколко езика (сръбски, руски, гръцки и турски), плодовит и оригинален писател, Константин Костенечки е оставил трайни дири в старата българска и сръбска книжнина. Неговото най-известно произведение е „Житие ... деспота Стефана" (Животоописание на Стефан Лазаревич). В него, наред с другото, се съдържа и първото географско описание на сръбските земи, дадено от български автор. Това фактически е едно от първите географски описания в старата славянска книжнина. „Оттам (Фисон) — т. е. реката Дунав — пише Константин Костенечки — отива на изток и се излива в Евксинския понт (Черно море) през шест устия. Когато отива към изток, тя има на север и запад чехите, разделя Унгария и напоява отличната сръбска страна, после преминава покрай българи и власи и отива в така нареченото Черно море... Тук има още една река — продължава авторът — измежду тридесет и шестте знаменити реки във вселената, наричана Сава ... Тя се съединява на най-красивото място, гдето Фисон излиза с три устия и образува два острова и гдето е създаден прочутият Белград ..." [3]
Няколко века по-късно друг български книжовник — Христофор Жефарович (неизв. — 1753 г.), посвещава силите си за развитието на просветата сред българския и сръбския народ. Роден в Дойран, по-късно Христофор Жефарович се установява и работи сред сърбите във Войводина, тогава в пределите на Австрия. През 1741 г. Жефарович издава във Виена известната си „Стематография" — сборник с ликовете на български и сръбски владетели и светци и изображения на различни гербове. Сръбският епископ Павел Ненадович (1699— 1768) на страниците на първото издание на Стематографията се обръща към Жефарович с думите:
„... Ревнителю отчество Болгарского, любителю Царства Илирическаго." [4]
Във възрожденската българска история са заели трайното си място едни
от най-изтъкнатите дейци на сръбското възраждане.
|
|
| Йован Раич | Заглавната страница на "История разных славенских народов наипаче болгар, хорватов и сербов", Виена, 1794 г. |
Какво научаваме от сръбския книжовник Йован Раич за българската история от края на Х и началото на XI век? „Останал само Самуил — пише авторът, — XXIII крал на българския престол, който по сведения на Ана Комнина [7] в „Алексиада", кн. XII, стр. 294, преди се наричал Морх, и по езерото Лихнис много канали прокарал, и от свое име нарекъл това място Архида . . . Този Самуил, както го описват Кедрин [8] и Зонар [9], бил войнствен и храбър човек... Императорът (Василий II), след като усмирил бунтовете в страната си ... се отправял към България ..." [10] Йован Раич описва подробно продължителните войни между Византия и България по време на императора Василий II и цар Самуил: „От лето господне 1000, дори до своята смърт, император Василий не преставал всяка година да прави набези в България, откъдето последвало и последното разоряване на кралството.” [11] Подобно на другите автори, които изследват конфликта между Византия и България в края на Х и началото на XI век, Раич се спира и върху трагичния край на Самуилова България: „От ден на ден благополучието на българите все повече намалявало, защото император Василий ежегодно нападал България и в едно от сраженията, което било в лето господне 1014, безброй българи избил и 15000 хванал живи, като ужасно ги наказал с изваждане на очите, поради което Самуил се разболял и умрял." [12] И малко по-нататък Йован Раич заключава: „След толкова славни победи над българите император Василий получил името Българоохтон, сиреч „победител на българите". [13] Йован Раич определя Гаврил-Радомир [14] като 24-ти, а Иван-Владислав [15] като 25-и български владетел, „Така, след като Самуил се поминал от мъка — пише авторът, — на престола го наследил неговият син Гаврил, XXIV крал, който се именувал и Роман, и Радомир . . ." [16] „Йоан, наречен Владислав, XXV крал, син на Арон, брата на Самуил, след изчезването на императора Василий от числото на живите, приел владението над вече издъхващата България . . ." [17] Като се спира на първото масово българско въстание начело с Петър Делян, авторът пише: „И така, под тяхното (на византийците) иго стенели българите цели 20 години. Някой си Петър, по прозвище Делян, на някакъв константинополски жител слуга, като избягал от града, пристигнал в България и се представил за син на Роман, внук на Самуил. Той лесно убедил озлобените българи да го провъзгласят за крал, след което изклали безпощадно всички гърци в тези провинции. Опитали се императорските вождове да усмирят бунтуващите се българи, но техните усилия се оказали напразни." [18] Йован Раич обяснява неуспеха на въстанието на Петър Делян преди всичко с вътрешните раздори — „Въстаналите срещу гръцкото робство отново били приведени в пълно покорство поради вътрешно неразбирателство. Понеже Делян и Алусиан и двамата се възцарили в България, преследвали се един други, а императорът използвал този повод и ги изтребил, а България отново покорил: така свидетелствуват Кедрин, Зонара и други историографи ..." [19]
Но ролята на Йован Раич в Българското възраждане не се изчерпва само с непосредственото въздействие на „История разных славенских народов наипаче болгар, хорватов и сербов" върху нашите възрожденци. През 1801 г. Атанас Нескович прави преработка и издава в Будим (Будапеща) специално за българи една нова версия на историята на Раич, озаглавена „История славеноболгарског народа . . ." [20] През 1844 г. Петър Сапунов преработва и издава в Букурещ Историята на Атанас Нескович. По-късно Г. Икономов (1822—1865) прави нов превод и преработка на книгата. [21]
Нужно е също така да се напомнят и личните връзки, а може да се предполага и непосредственото сътрудничество на Йован Раич с Паисий Хилендарски. Константин Иречек в „История на българите" твърди, че през август 1758 г. Йован Раич пристига в Хилендарския манастир, където остава два месеца. [22] Там по това време е и Паисий Хилендарски. За втори път двамата възрожденци се срещат три години по-късно, когато през 1761 г. Паисий Хилендарски посещава Карловци. „Не е възможно — пише по този повод Иван Шишманов — двамата мъже да не са разговаряли върху теми, които еднакво ще са ги интересували като историци. Паисий търси и намира навярно по указание на самия Раич руския превод на Славянската история на Мавро Орбини ... в библиотеката на Патриаршията." [23]
Доситей
Обрадович
Усилването на сръбското влияние върху Българското възраждане през първите десетилетия на XIX в. се свързва преди всичко с името на Доситей Обрадович (1743—1811). Горещ привърженик на западноевропейските ренесансови идеи, Доситей Обрадович се проявява като ярък противник на средновековната църковна схоластика и смел реформатор във всички области на духовния живот. С широката си дейност и със смелите си идеи той заема централно място в Сръбското възраждане. Голямата заслуга на Доситей Обрадович според Боян Пенев е, че той „... приобщава своя народ и своето време с рационализма и хуманната култура на просветния Запад. В дадения случай той се явява като освободител на сръбския народ от византийския средновековен дух и антикултурните източни православни традиции." [24]
Реформаторските идеи и дейността на Доситей Обрадович влияят осезателно и върху духовния живот на българското възрожденско общество. При това известни са симпатиите на сръбския възрожденец към българския народ, както и неговите непосредствени връзки с българи във Виена и в Хилендарския манастир. Идеите на Доситей Обрадович укрепват и окрилят зараждащия се в ония години стремеж на българина към духовна свобода и национална независимост. Широко известни у нас са също така и възгледите на Доситей Обрадович за формирането на ново отношение към жената и към женското образование. През 1853 г. на български език е преведена неговата статия „Славните жени", в която авторът развива схващанията си, че жената не трябва да бъде само съпруга и майка. Според него тя трябва да бъде възпитателка в най-широк смисъл. Жената, твърди авторът, проявява умствени способности наравно с мъжа. А в най-напрегнатите години на борбата за църковна независимост в Цариград е преведена част от друго съчинение на Доситей Обрадович — „Съвети на здравия разум". На Доситей Обрадович и на неговото влияние върху българските възрожденци Боян Пенев посвещава специална студия „Доситей Обрадович у нас" [25].
Вук
Стефанович Караджич
Когато се говори за българо-сръбската взаимност в епохата на Възраждането, а още повече тогава, когато се разглежда положителното сръбско влияние върху Българското възраждане, нужно е изрично да се подчертава историческата заслуга на видния сръбски филолог, фолклорист, етнограф и историк Вук Стефанович Караджич (1787—1864) към българския народ. Защото именно Вук Караджич в знаменитото си „Допълнение към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречения с особени примери от българския език" (1822) пръв представя пред руската и пред европейската научна мисъл българския език. С това той фактически в началото на XIX в. оповестява, че сред южнославянските народи живее българският народ със самостоятелен език и със своя собствена многовековна история.
Кога и как възниква Сравнителният речник, по повод на който Вук Караджич пише своето „Допълнение ..."? Сравнителният речник е съставен в края на XVIII в. по инициатива на руската императрица Екатерина II. В него около 300 руски думи са дадени в превод на повече от 200 различни езици. [26] В речника са намерили място почти всички славянски езици. В него са посочени дори диалектни славянски говори, определени като самостоятелни езици. Такъв е случаят с така наречения „суздалски език". В речника на Екатерина II хърватският под наименованието „илирийски" е посочен отделно от сръбския език. В речника са застъпени и езиците на някои народи, които са далечни, слабо познати или съвсем непознати на славянския свят. А българският език отсъствува както в първото, така и във второто издание на речника. [27] И това не е случайно. То красноречиво показва забравата, на която е обречен тогава българският народ. Заслугата на Вук Караджич е, че той дава съществения си принос в усилията да се внесе яснота относно българския език. В началото на „Допълнението..." той сочи положителните страни на Сравнителния речник. Но главната задача, която си поставя авторът, е друга. Тя се вижда съвсем ясно още в заглавието на публикацията. Вук Караджич прави своето допълнение към Сравнителния речник, за да посочи някои особени примери от българския език, а с това да поправи един от най-съществените пропуски на речника — липсата на българския език в него. „Тук всеки ще види — пише Вук Караджич, — че някои славянски наречия са поставени излишно, например сръбското и илирийското, което е едно славянско наречие, а някои действителни наречия са изоставени, например словенското, хърватското, българското." [28] И още едно твърде важно обстоятелство. Примерите от българския език Вук Караджич взема именно от говора на македонските българи. „Ето и аз съм готов — подчертава авторът — да сравня и поправя сръбското и илирийското и да прибавя българското ... за тази работа е необходимо да се знае и къде са събрани думите, защото много думи от едно наречие в различни краища се произнасят различно; затова ето и аз казвам, че тези български думи ми е написал и ми е казал един истински българин, родом от Разлог (к. м., Д. Р.). Който реши, че някоя от тези думи се казва другояче на български, нека бъде любезен да ни каже; учените люде ще му благодарят от все сърце... а аз бих искал тези думи никой никъде да не чете другояче, освен така, както ги говорят българите, затова ги написах с моята ортография. В българския език има две „е", т. е. едното е както нашето, а другото се произнася както френското „е": и тук е така отбелязано. А там, където полугласна буква се произнася така, като че ли има половина от някаква гласна, там съм сложил „ъ". [29] Следователно, според Вук Караджич, езикът на македонските българи без съмнение е български език. В труда си той публикува 27 български народни песни и граматика на българския език.
В българското възрожденско наследство почетно място е отредено и на сръбския просветител Константин Огнянович (1798—1858). Близък приятел на Неофит Бозвели, Огнянович учителствува във Видин и Враца. Автор е на Славянобългарското житие на св. Алекси, издадено през 1833 г. Константин Огнянович полага много усилия да запознае европейската общественост с историята, културата и тежкото положение на българския народ. В предговора на издадения от него в Париж Забавник (календар-алманах) за 1845 г. той подчертава: „Болгарете не са части разсеяннаго и неизвестаго някоего народа, но са самый оный народ, който с крепка мишца тия Болгарските предели прежде едного тысящолетия от римската держава завладел, уделжал, и на высочайший степен и достойнства возвел, своите Кралеве, Царие и Самодержцы имел, своите враги славно побеждавал, и насилствениците и смутителите царства всегда храбро отгонял. При това и первый от всихтите славенски племена христианското православие приял, своите Архиереи, и незавысимата Церков даже до самаго своего падения, под турската власт, имел: Христианските по своему языку книги ветхаго и новаго завета превел и умножил, с които се даже до днес всичките Славеноправославно-восточны Церкви украшават, и свое богослужение совершават." [30]
Стефан
И. Веркович
Стефан Ив. Веркович (1827—1893), това е друг представител на западните ни съседи, който по израза на Иван Вазов е заел „...завинаги място в народната признателност". Изтъкнат представител на късния илиризъм, последователен привърженик на идеята за единство на южните славяни, Веркович допринася твърде много за проучването и популяризирането на българското народно творчество. Роден през 1821 г. в с. Угляра, Босна, Стефан Веркович още като дете остава сирак. Най-напред учи във францисканско католическо училище, а по-късно продължава образованието си в Сутинския манастир и в епископския лицей в Загреб. През 1843 г. в Белград Веркович се включва в системата на сръбската национална пропаганда. Като таен агент на тази институция той посещава Далмация, Черна гора, Албания. През 1850 г. Стефан Веркович се установява в Серес и насочва цялото си внимание към Македония. Тук той живее и работи до началото на Руско-турската война. През 1877 г. отива в Русия, където прекарва няколко години. През 1891 г. се връща в България. Умира в София на 30. XII. 1893 г.
Независимо от дейността му като таен агент на сръбската национална пропаганда, въз основа на собствените си проучвания и богатите си лични впечатления Стефан Веркович установява, че славянското население в Македония е българско население. Той участвува активно в борбата против асимилаторските домогвания на Цариградската патриаршия по отношение на българския народ, установява връзки и сътрудничи с широк кръг дейци на Българското възраждане, допринася твърде много за националното пробуждане и културното издигане на македонските българи. През 1860 г. Стефан Веркович издава в Белград книгата си „Народни песме македонски бугара" — най-ценния му принос в областта на българската фолклористика. В предговора на тази си книга авторът пише твърде аргументирано и убедително за националната принадлежност на славянското население в Македония. Ето някои от по-характерните му мисли по този въпрос:
„Пътувайки в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както нашите народни славянски старини, така и различните паметници, имах възможност покрай тази главна задача да изготвя една сбирка български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина." [31]
„Тъй като девет години живея и пътувам из тези краища — продължава Веркович, — аз имах възможността достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни.
Областта, в която живеят тези македонски славяни, се простира между Родопите и Егейско море ..." [32]
„На север от Солун тези българи се простират през градчетата Калаш (български Кукуш), Дойран (Дориан) и Петрич до гр. Мелник…" [33]
„На Запад от Солун, линията, която разделя славяните от гърците, минава покрай Солунския залив до предпланините на Олимп, където р. Бистрица се влива в морето ... Следователно р. Бистрица е естествената граница между Македония и Тесалия, или, с други думи, между славяните и гърците ..." [34]
„Че славянската народност е преобладаваща, може да се заключи и по това, че почти всички цинцари освен своя майчин език говорят и български, и напротив, рядко ще се срещне българин, който да говори цинцарски . . ." [35]
„Също така и в областта на запад от Солун, в Ениджевардарско, Воденско, Негушко, Кожанско и Костурско, повечето от селата са български..." [36]
Стефан Веркович не крие откритата симпатия и съчувствието си към българското население в Македония. „Българските селяни и в Македония — пише той — се отличават като примерни и опитни земеделци, градинари и пастири; те произвеждат необходимите храни и разните други продукти за останалото население и за големите градове." [37] А в заключение на предговора Веркович подчертава:
„Аз нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин (болгарин), и езика си наричат български (болгарски), въпреки че всички, що-годе грамотни хора наричат себе си славяно-българи (славяно-болгари)." [38]
От другите произведения на Стефан Веркович би следвало да бъдат посочени следните:
— Описание быта болгар, населяющих Македонию. Москва, 1868;
— Топографическо-зтнографический очерк Македонии. Петербург, 1889.
Стефан Веркович безспорно е една от най-интересните личности от времето на Българското възраждане. Макар и чужденец, той свързва изцяло личната си съдба със съдбата на българския народ. С пълно основание Иван Вазов подчертава:
„За добра чест Г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на „Веда Словена". Преди нея и после нея той е издал трудове по българския фолклор и отечествоведение, които му обезпечават завинаги място в народната признателност." [39] А в наши дни, като допълнение на Вазов Петър Динеков пише: „Дошъл в нашата страна като агент на една чужда национална пропаганда, Веркович обиква нашия народ, изпълни се с дълбоко уважение към творческия му гений, опита се да проникне в неговата историческа съдба и стана негов горещ приятел и почитател, истински български патриот." [40]
На живота и делото на Стефан Веркович са посветили свои изследвания редица български автори, между които: Иван Шишманов [41], Михаил Арнаудов [42], Петър Динеков [43], Христо Христов [44], Ана Райкова [45].
Др.
Данило Медакович
Могат да се посочат много и много примери на близко сътрудничество и единодействие между български и сръбски възрожденци. Много са случаите, когато български революционери и книжовници намират убежище и подкрепа в свободна Сърбия или при сръбските си братя във Войводина (тогава в пределите на Австрия). През 1833 г. Христаки Павлович (1804—1848) получава разрешение от сръбската княжеска канцелария да отпечата в княжеско-сръбската (правителствена) печатница (книгопечатня) в 2000 екземпляра своята Аритметика. През същата година един от пионерите на българското печатарско дело, самоковецът Никола Карастоянов (1778—1874), отпечатва в същата печатница Часослова си. През следващите години в Сърбия са били отпечатани десетки произведения на автори като Неофит Рилски (1793— 1881), Неофит Бозвели (1785-1848), Емануил Васкидович (неизв. — 1875), Найден Геров (1823— 1900), Йоаким Груев (1818-1912), Христо Г. Данов (1828-1911), Сава Доброплодни (1828-1894) и други. Само през 1835 г. на Неофит Рилски и на Неофит Бозвели в Крагуевац са били отпечатани общо 10 книги. Този необичаен за времето си факт е направил силно впечатление не само в средите на българските възрожденци. Той намира отзвук и сред учените слависти и в някои други страни. През 1846 г. И. И. Срезневски в „Очерк книгопечатания в Болгарии" отбелязва: „През същата 1835 г. започнали своята издателска дейност двамата Неофитовци: Неофит, архимандрит Хилендарски и Неофит, йеромонах Рилски. Из един път всеки от тях издал по няколко книги." [46]
През април 1857 г. Г. С. Раковски започва да издава в Нови сад вестник „Българска дневница" като българска редакция на сръбския вестник „Сръбски дневник". Началото на българския революционнодемократичен възрожденски печат е свързано с името на известния сръбски журналист и демократ д-р Данило Медакович, който по това време е редактор на в. „Сръбски дневник" и който не само проявява разбиране и съчувствие към националноосвободителната борба на българския народ. Данило Медакович поема и непосредствената отговорност за издаването на в. „Българска дневница" като българска версия на собствения му вестник. През 1860/1861 г. Раковски издава в Белград в. „Дунавски лебед", който се отпечатва в сръбската княжеска печатница.
В началото на 1862 г. по инициатива и под ръководството на Раковски в Белград се формира Първа българска легия. Тогава в Белград се стичат много от най-изтъкнатите дейци на българското националноосвободително движение. Тук идват българските войводи Филип Тотю (1830—1907), Ильо Войвода (ок. 1805—1898), Иван Кулин (ок. 1803—1870). В състава на легията са Васил Левски (1837-1873), Стефан Караджа (1840-1868), Васил Друмев (1841—1901), Иван Касабов (1837— 1911), Христо Иванов-Големия (1833-1891), Иван Кършовски (1839—1914), Матей Петров— Миткалото и много други. [47] Бойците от Първа българска легия се сражават храбро, рамо до рамо със сръбските военни части и белградските граждани по време на кървавите схватки с турския гарнизон в Белградската крепост през месец юни 1862 г. В легията освен българи участвуват и доброволци от другите балкански народи. С това Раковски фактически започва да осъществява на дело идеята си за братско разбирателство и единодействие между балканските народи. В Белград Раковски поддържа постоянни връзки с висшите управляващи кръгове на Сърбия, обсъжда с тях възможностите за установяване на единодействие в общата борба против Османската империя. През 1862 г. сръбското правителство му предлага да замине за Атина със специална мисия [48]. Там той води продължителни и трудни преговори с представители на гръцкото правителство за осъществяване на единодействие между балканските народи и по-спепиално — между гърци, сърби, черногорци и българи. След Атина мисията на Раковски продължава в Цетина, столицата на Черна гора [49]. През следващата година сръбското правителство се обръща към Раковски с предложение да организира полулегално пренасяне на една крупна пратка оръжие (35 000 пушки и 3000 саби) от Русия през Румъния. С помощта на българската емиграция и при негласното сътрудничество на румънските власти Раковски се справя успешно с тази трудна за тогавашните условия задача [50].
Белградските години от живота, дейността и литературното творчество на Любен Каравелов бележат нов, особено важен етап в усилията за сближение между южните славяни. Възгледите на Любен Каравелов са близки с възгледите на Людевит Гай (1801-1872) [51], Светозар Милетич (1826-1901) [52] и Светозар Маркович (1846-1875) [53]. Сродни са схващанията им за общите интереси и нуждата от единодействие между българи, сърби, хървати и словенци в борбата за свобода и национална независимост, включително и учредяването на южнославянска федерация [54].
През 1867 г. в някои европейски дипломатически среди се обсъжда възможността за създаването на единна сръбско-българска държава. В изпълнение на съществуващите тогава проекти в Белград се формира Втората българска легия. Ядро на легията този път стават четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. Времето на Втората българска легия, това е време, когато във върховете на сръбските буржоазномонархически среди надделяват консервативните националистически сили. Процесите сред управляващите среди в Кралство Сърбия през 60-те години на миналия век [55], без да са предмет на нашето внимание, имат пряка връзка с появилите се по-късно теории на Йован Цвиич, Александър Белич, Йован Йованович и др.
Отношението на сръбската монархия към народа ни тогава основателно поражда тревога и негодувание сред дейците на българската националноосвободителна революция. А известно е, че пропитата с демократизма си идея за братство, равенство и солидарност между свободните балкански народи винаги е заемала централно място в теорията и практиката на българските възрожденци. Това проповядват и към това най-искрено се стремят Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев.
Христо
Ботев
Въпросите, свързани с българо-сръбските отношения, заемат важно място в дейността и в творческото наследство на Христо Ботев. Според него отношенията между българския и сръбския народ имат решаващо значение за успеха на братския съюз между свободните балкански народи. През 1875 г. на страниците на в. „Знаме" Ботев подчертава: „На Балканския полуостров живеят две главни племена, в ръцете на които се намират двата края на онзи гордиев възел, когото ние сме привикнали да наричаме восточен въпрос. Тие племена са българският и сръбският народи, които, както по географското свое положение, така и по своята уважителна многочисленост са обърнали вече на себе си вниманието на Европа, а със своя характер и трудолюбие са спечелили общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят. Българи и Сърби... са двете хубавици, които трябва да разделят ябълката на раздорът и отдавна вече би трябвало да плеснат с ръце и да се прегърнат в името на братството, на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на които е основан животът и на българинът, и на сърбинът." [56]
Съвсем наскоро, само след 3 месеца, Ботев отново се връща към отношенията между българи и сърби. Този път той открито възнегодува против опитите да се подлага на народностна асимилация българското население в Западна България, включително и в Македония. В памфлета си „До редакцията на сръбския вестник „Изток"", поместен пак на страниците на в. „Знаме", Ботев пише: „...вие трябва да ни обясните до де именно, се простират вашите етнографски граници на юг и кои места влазят в границите на вашата Стара Сърбия; ... Велес сръбски варош ли е? Велес влазя в границите на Вашата Стара Сърбия? Ние имаме глупостта да мислиме (тая глупост имат и Хилфердинг и Каниц, и Григорович и Липранди, и много други етнографи), че Велес е български град и че се намира в Македония; следователно, не вие трябва да се оплаквате, че владиката Дамаскин е затворил училището Ви, а ние — че вашата пропаганда си е тикнала носът не в своя чорап ..." [57]
Демократичните и прогресивните сили в сръбското и българското общество според Христо Ботев са призвани да се борят и да осъществяват равноправен съюз и обединение между нашите братски и съседни народи. „Единствените наши надежди — пише Христо Ботев — за конфедерационният съюз със Сърбия ние възлагаме на оная част сърби, която се преследва от белградските великаши в лицето на „Рад" и „Будучност" [58], и ней ние вменяваме като първа обязаност към нейния народ и към човечеството да популяризират у дома си идеята за споразумението и за съединяването на южните славяни, и то, разбира се, на такива начала, на каквито трябва да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на трудът. Тая партия от честни и умни хора трябва да възстане против козните на своето правителство и против подлостите на неговите клевети относително българския народ... в името на науката, на образованието и на святото чувство на патриотизъм, и най-после тя трябва да разкаже на своя народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато секи един народ от тях запази своите етнографически граници и когато секи един остане свободен в своята собствена къща.” [59]
Христо Ботев изхожда от действителните интереси не само на сръбския и на българския народ. Той защитава интересите и на другите балкански народи. Христо Ботев е непримирим към всеки опит отношенията между балканските народи да се уреждат в ущърб на някои от тези народи. А вярата му, че прогресивните и демократичните сили на Балканите в края на краищата ще установят справедливи отношения между народите и страните си, изпълва позициите на Христо Ботев с исторически оптимизъм.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. История Београда. Т. 1. Београд, 1974, с. 123.
Теофилакт Охридски, автор на житието, погрешно смята, че „боритикан" е собствено име. Всъщност понятието „боритикан" е титла във военната йерархия на тогавашната българска държава. Българският историк Васил Н. Златарски (1866—1935) уточнява названието на титлата като „боритаркан" — началник на крепостта и представител на княза. (Вж. Златарски, В., История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 2. С., 1971, с. 228.)
2. Вж. Динеков, П., К. Куев и Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 388.
4. Жефарович, Христофор. Стематография. Виена, 1741, с. 41.
5. Мавро Орбини, славянски историк, католически духовник, един от последните представители на далматинското просвещение. Огорчен от нерадостната съдба на балканските славяни, попаднали под османско робство, Мавро Орбини събира богати сведения за историята им от най-различни източници и през 1601 г. издава на италиански „Книга историография...” Един век по-късно (през 1722 г.) съчинението на Мавро Орбини е преведено на руски и издадено в Петербург.
6. Цезар Бароний, римски кардинал, черковен историк, автор на 12-томната „Политическа църковна история", издадена в Рим на латински език в края на XVI и началото на XVII в. През 1719 г. книгата на Цезар Бароний е издадена в Москва на руски език под наслов „Деяния церковная и гражданская". Руското издание на съчинението на Цезар Бароний не е преведено от латинския оригинал, а от съкратеното полско издание, което се появява в Краков през 1603 г. (един том в две части). Руските издания на Мавро Орбини и Цезар Бароний играят особено важна роля в историята на Българското възраждане и специално при полагане основите на българската историческа наука през втората половина на XVIII в. Преди всичко Паисий Хилендарски ги използва като важни източници при написването на „История славяноболгарская".
7. Ана Комнина, византийска хронистка, дъщеря на император Алексей I Комнин (1081—1118), родена през 1083 г., починала към средата на XII в. Авторка е на книгата „Алексиада", в която прави изложение на събитията през периода 1069—1118 г.
8. Кедрин, Георги, византийски хронист, живял към края на XI или началото на XII век. Кедрин съставя хроника на събитията „От сътворението на света до 1057 г.". Хрониката му е един от най-главните извори за българската история през Х—XI в.
9. Зонара, Йоан, византийски хронист, живял в края на XI до средата на XII в. Пише за събитията „От сътворението на света до 1118 г."
10. Раич, Йован. История разних славенских народов наипаче болгар, хорватов и сербов, СПб, 1795, ч. I, с. 262, 263.
14. Гаврил-Радомир, български владетел (1014—1015), син на цар Самуил.
15. Иван-Владислав, последен български цар (1015—1018) от времето на Първата българска държава. Син на Самуиловия брат Арон. Убил Гаврил-Радомир и завзел властта. Продължил борбата с Византия, но бил убит при обсадата на Драч.
16. Раич, Йован. История разних славенских народов .. с. 267.
20. Вж.: Дринов, М. Една забравена българска история. ПСп., кн. XXXIV, 1890, с. 542—545; Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. I. С., 1976, с. 273—277; Ангелов, Б., Из ръкописната сбирка на Народната библиотека „Кирил и Методий". Т. V/ХI. С., 1965 (раздел III — Български препис на „История разных народов" от Йован Раич, с. 26—30).
21. Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. I. С., 1957, с. 315.
22. Иречек, Константин. История на българите. С., 1978, с. 554.
23. Шишманов, Ив. Д. Увод в историята на Българското възраждане, Избрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 58.
24. Пенев, Боян. История на новата българска литература Т. II. С., 1977, с. 107.
25. Пенев, Боян. Доситей Обрадович у нас, СпБАН, 3, с. 73— 133.
26. Вж. Ягич, И. В. История славянской филологии, Спб, 1910, с. 71.
27. Вж. Цонев, Б. История на българския език. С., 1919, с. 314.
28. Караджич, Вук, Ст. Допълнение към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особени примери от българския език. В сборник „Българската история в трудовете на европейски учени". С., 1970, с. 154, 155.
30. Огняновича, К. Забавник за лето 1845. Париж, с. 3.
31. Веркович, Стефан Н. Народни песни на македонските българи. С., 1966, с. 57.
39. В недрата на Родопите, глава XVIII.
40. Динеков, П. Делото на Стефан Веркович. Вж. Стефан И. Веркович. Народни песни на македонските българи. С., 1966, с. 25.
41. Шишманов, Ив. Д. Френската наука и „Веда Словена" с особен оглед към критиката на Луи Леже. (Страници из историята на българската етнография) — Вж. Сборник в чест и в памет на Луи Леже 1843—1923. С., 1925, с. 33—108.
42. Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. Т. I. С., 1968, с. 196—203; Веркович и Веда Словена. С., 1968, с. 519.
43. Динеков, П. Делото на Стефан Веркович, В: Стефан И. Веркович. Народни песни на македонските българи. С., 1966, с. 1—25.
44. Христо, Хр. Предговор. — В. Документи за Българското възраждане на архив на Стефан И. Веркович, 1860—1893. С., 1969. с. 5—15.
45. Райкова, Ана. Стефан Веркович и българите. С., 1978.
46. Срезневски, И. И. Очерк книгопечатания в Болгарии. журнал Министерства Народного просвещения, 1846, № 9, с. 14.
47. Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. С., 1974, с. 261, 252.
51. Людевит, Гай — хърватски културен и политически деец, философ и писател. Един от създателите на илиризма. Развива идеята за национално, политическо и културно единство на южнославянските народи.
52. Светозар Милетич — сръбски политически деец, един от ръководителите на либералното крило на Омладината във Войводина. Св. Милетич се проявява като ярък противник на клерикализма. Преследван и затварян от австро-унгарските власти.
53. Светозар Маркович — сръбски революционер-демократ, философ-материалист, критик и публицист. Участвува в дейността на I Интернационал. Светозар Маркович е запознат с марксизма, но не успява да преодолее утопическия характер на социалистическите си възгледи. Идейно е свързан с Любен Каравелов, Христо Ботев и с руските революционни демократи.
54. Вж. Арнаудов, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха (1834—1879). С.. 1972, с. 214—259; Шарова, Крумка. Любен Каравелов и българското освободително движение 1860—1867. С., 1970, с. 434; Конев. Илия. Л. Каравелов в Сърбия, Известия на Института за българска литература. Т. III. С., 1955, с. 128—155.
55. Какви са някои от най-важните страни на този условно казано двупосочен процес в сръбско-българските отношения към края на 60-те години на XIX век?
Първата линия — това е широката (държавна и обществена) дейност в сръбската столица за изработването на обща програма, за установяване на пълно единодействие между сърби и българи в борбата за национално освобождение на двата братски и съседни народа. От сръбска страна е изработена „Програма за политическите отношения на сърбо-българите или българо-сърбите и тяхното сърдечно споразумение". В програмата е записано: 1. Че българският и сръбският народ, „които по същество са славяне от една кръв и с една вяра", са „призвани от самото провидение да живеят за в бъдеще под едно и също управление, под едно и също знаме"; 2. Че тия два народа могат да осъществяват стремежите си само чрез „съвместен живот", като ще носят за в бъдеще името „сърбо-българи" или „българо-сърби", а общото им отечество — „Българо-Сърбия" или „Сърбо-България". На 14.I.1867 г. Програмата се разглежда и се приема по принцип от настоятелството на Българската Добродетелна дружина в Букурещ. Създаването на Втората българска легия в Белград е само една от проявите на сръбско-българското сближение от онова време.
За съжаление в сръбско-българските отношения тогава има и втора линия, линия, изработена и провеждана от консервативно-националистическите сили сред буржоазно-монархическите среди, които по това време установяват превес в управлението на Кралство Сърбия. Успоредно с подготовката на сърдечното споразумение с българите, от началото на 1867 г. започват тайни сръбско-румънски преговори, в резултат на които на 20 януари 1868 г. Сърбия и Румъния подписват договор „За искрено споразумение и приятелство". Член 8 на този договор урежда териториалните въпроси между двете балкански монархии. В този член е записано: „Ако провидението благослови техните (на Румъния и Сърбия) усилия и им позволи свободно да разполагат с териториите, избавени от отоманското владичество, двете страни ще изпълнят помежду си следните спогодби: Ще бъдат анексирани и присъединени към Румъния завинаги островите, образуващи делтата на Дунава и източната област на България, включена между Русе и Варна, от една страна, и Черно море, от друга; Ще бъдат анексирани и присъединени завинаги към Сърбия — Стара Сърбия, Босна, Херцеговина и България освен областта, която се дава на Румъния." През следващите години както официалните институции, така и пропагандата на реакционните буржоазномонархически среди в западната ни съседка провеждат широка дейност, за да подготвят общественото мнение в духа на подписания договор. Без никакво съмнение този договор и особено текстът на секретния член 8, който предвижда всички български земи да бъдат поделени между съседните балкански монархии, е една от най-важните първопричини за възникването на недоверие и подозрения, характерни за отношенията между балканските страни през следващите десетилетия. Пред българския народ, още преди да се е освободил от вековното османско робство, се очертава сянката на едно ново чуждестранно робство. (По-голямата част от текста на договора от 20. I. 1868 г. е публикуван в: Стоянов, Цв. Федеративната идея в българо-сръбските отношения през XIX век (1804—1870)", с. 63, 64. По този въпрос вж. още: Арнаудов, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха (1834—1879). С., 1972, с. 216—222).
56. В. Знаме, год. I, бр. 13. 4 април 1875 г. Ботев, Христо. Събрани съчинения, т. II, ... с. 145.
57. В. Знаме, год. I, бр. 20, 29 юли 1875; Ботев, Христо. Събрани съчинения. Т. II... с. 145.
58. Ботев възлага надеждите си на революционнодемократичното крило на Омладината, което се оглавява от Светозар Маркович — редактор на вестниците „Рад" и „Будучност". (Вж. Ботев, Хр. Събрани съчинения. Т. II. С., 1958, с. 775.)
59. В. „Знаме", год. I, бр. 14, 2 май 1875; Ботев. Христо. Събрани съчинения. Т. II... с. 153.