XV

ИСТОРИЯ И ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА

На 27.II.1870 г. Високата порта официално признава българската църковна независимост. В оповестения на този ден ферман се предвижда учредяването на Българската екзархия, чиято духовна власт се простира върху 15 епархии. В член 10-и на фермана са изброени включените в състава на Екзархията епархии — Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и някои села във Варненско), Сливенски санджак, Созополска кааза, Пловдивска епархия (без град Пловдив, Станимака и някои села в Пловдивско) [1]. Съгласно клаузите на фермана обаче доста епархии в Македония и Тракия, населени с компактно българско население, остават под духовната власт на Цариградската патриаршия. В състава на Българската екзархия не е включена Охридската епархия.

Втората част на същия член 10-и на фермана предвижда възможността чрез плебисцит християнското население от дадена епархия да може да премине от Патриаршията към духовната власт на Българската екзархия: „Освен изчислени и по-именовани места — гласи втората част на член 10-и, — ако православните жители на другите места, сичките или най-малкото двете третини, поискат с духовните си работи да се подчиняват на Българската екзархия и това, като се испита, ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава." [2]

През следващите години сред българското население в епархиите, останали под духовната власт на Патриаршията, се разгръща широко движение за приобщаване към Екзархията. Характерът и внушителните размери на това движение, участието в него буквално на цялото население, на млади и стари, на бедни и богати, принуждават османските власти да разрешат провеждането на плебисцит, ако не във всички епархии, то поне в онези, в които положението става съвсем неудържимо. През 1872 г. плебисцит се провежда сред християните в Охридска и Скопска епархия. И в двете епархии, с изключение на едно нищожно малцинство, славянското население гласува за присъединяването си към Българската екзархия. Охридската епархия избира за свой владика Натаиаил, а Скопската — Доротей [3].

Как тези събития са отразени в официалните държавни книжа на Османската империя от онова време? В публикуваните по-късно „Официални документи из тайните турски архиви на Великото везирство и на Хилми паша" четем: „ ... от получените местни книжа се установи, че от 8600 и няколко къщи от християнското население на Скопие и подведомствените на Скопие местности 8100 и няколко къщи са пожелали да са под Екзархията ... В донесението на Солунския вилает от 21 муххарем 1291 г. (26 февруари 1874 г.) въз основа на протоколното решение на Битолския административен съвет се установява, че от населението на самия Охрид и подведомствените села 190 души искали да бъдат под ведомството на Патриаршията, 9287 души под Екзархията ..." [4]

Събитията, настъпили като резултат на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., протичат 8—10 години след трагичната смърт на Димитър и Константин Миладинови в Цариградската тъмница. Но те разкриват недвусмислено историческата истина за народностния състав и националното съзнание на славянското население в Македония. Една част от това население, като например населението от Велешката епархия, още с фермана е поставено под духовната власт на Българската екзархия. Славянското население от Охридската и Скопската епархия обаче, съгласно клаузите на фермана, остава под духовната власт на Цариградската патриаршия. При новата, още по-сложна обстановка са нужни нови усилия, за да продължи борбата на това население за църковна независимост. И така, през трудности и жертви се стига до плебисцита в Охридска и Скопска епархия. Лаконичните цифри за резултатите от плебисцита в Охридската епархия, цифри, взети от тайните архиви на Великото везирство, говорят много. Те показват преди всичко какъв е народностният състав и какво е националното съзнание на славянското население от родния край на Димитър и Константин Миладинови — „ ... от населението на самия Охрид и подведомствените села 190 души искали да бъдат под ведомството на Патриаршията, 9287 души под Екзархията ..." 

Но това означава, че само два процента на това население желае да остане към Патриаршията, а 98% иска да премине под духовната власт на Българската екзархия. Нужно ли е да се изтъква, че този резултат е внушителен и категоричен именно в полза на Българската екзархия? Два процента, дори ако приемем, че всичките са съзнателни родоотстъпници (което едва ли е точно така), не са толкова много, като се знае, че родоотстъпници винаги се срещат. Та нали именно за тях Димитър Миладинов в писмото си до българския учител Янаки Стрезов пише, че „... се отказват от родителите и прадедите си като някои калпави и незаконородени рожби". Нужно е обаче да се посочи друго. Нужно е да се напомни, че плебисцитът в Охридска и в Скопска епархия се провежда в условията на тежко и многовековно чуждестранно робство. Българското население в продължение близо на пет века е лишено не само от своя българска държавна организация. След като през 1767 г. е закрита Охридската архиепископия, българското население е лишено от каквато и да е друга духовна или културна българска институция. Но нещата се усложняват още повече във вреда на българското население и поради обстоятелството, че в лицето на Цариградската патриаршия срещу него се изправя един опитен противник със силна многовековна традиция, със солидна и широка организация. А Патриаршията освен на собствените си сили в Османската империя, както е добре известно, се радва и на широка международна подкрепа. Заедно с това тя получава твърде осезателна и ефикасна поддръжка от някои от великите европейски сили. Ето в такава обстановка 98% от славянското население в Охридската епархия единодушно изявява българското си национално съзнание. Този факт не може да се пренебрегва дори и от най-разпалените любители на различни „теории" за народностната принадлежност и за националното съзнание на славянското население в Македония по време на Възраждането.
 

В многовековната си история македонските славяни се оформят и развиват като неразделна част от българския народ. Езикът на македонските славяни е български език. Народните им песни са български народни песни. Народностното чувство и националното съзнание на македонските славяни са български и преди, и след учредяването на Българската екзархия. Не са прави очевидно Йован Цвиич и последователите му, като твърдят, че из средата на неоформената славянска маса, която векове наред живее без собствено народностно чувство и без национално съзнание, Българската екзархия формира хора с българско съзнание. Тъкмо обратното. Българската екзархия се появява като естествен резултат на тежките й продължителни борби на българския народ за духовна свобода и политическа независимост. Вярно е, че българите от Македония често са в първите редици на тази борба. Нещо повече. В епохата на Българското възраждане много пъти именно македонските българи първи подхващат основни въпроси, възникнали и поставени за решаване от обективния ход на историческите процеси и от изискванията на националноосвободителната борба на народа ни.

Още през втората половина на XVII в. скопският книжар Кара-Трифун разпространява по българските земи църковнославянски книги, отпечатвани със съдействието на Яков Крайков от София. [5]

Автор на „История славяноболгарская" е македонският българин Паисий Хилендарски. Негов е пламенният зов: „О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? ... Ти, българино, не се мами, знай своя род и език!"

Заглавната страница на книгата на Кирил Пейчинович "Огледало", Будапеща, 1816 г.

Първата печатна книга, написана на говорим, народен български език, е книгата на родения в Македония български книжовник Йоаким Кърчовски (ок. 1750 — ок. 1820) — „Повест ради страшного и второго пришествия Христова", написана, по израза на автора, „на простейший язык болгарской". Тази книга е отпечатана през 1814 г. в Будапеща. На заглавната й страница е записано, че изданието е осъществено с финансовата помощ на хаджи Пецо от Щип, на хаджи Станко от Кратово и на Димитър Филипович от Крива Паланка. Само две години по-късно, през 1816 г., пак в Будапеща, е отпечатано съчинението на друг български книжовник от Македония, Кирил Пейчинович (1771—1845) — „Огледало", написано по израза и на този автор на „ ... препростейшим и не книжным языком Болгарским Долния Мисии".

През 1838 г. Теодосий Синаитски открива в Солун първата българска печатница в Османската империя. През 1840 г. в солунската печатница е отпечатана книгата на Кирил Пейчинович „Оутешение Грешным". В предисловието, писано от хаджи Теодосий, изрично се подчертава, че книгата е написана „ ... на прости язык болгарский Долния Миссии, Скопский и Тетовский" [6]. Откриването на солунската печатница като че ли от-прищва някакъв бент. Тя дава подтик за отваряне на български печатници в Цариград, а сетне и в други градове. „И така — пише по този повод Марин Дринов, — на същия град, — откъде в старо време изниква словенското просвещение, е било речено да стане в наший век и люлката на българското книгопечатане." [7]

Девет години след смъртта на Теодосий Синаитски, през 1852 г., в Солун отново се открива българска печатница. Нейни основатели са българските възрожденци — братята Константин и Киряк Държилови.

Между българските възрожденци в съзнанието на народа ни ярко се открояват имената на още и още други, родени в Македония народни будители, като: Партений Зографски, Йордан Хаджи Константинов—Джинот (ок. 1818—1882), Георги Константинов—Динката (1837—1876), Райко Жинзифов (1839—1877), Константин Петкович, Григор Пърличев (1839—1893). И сред това съзвездие от български имена с особена чистота блестят имената на Димитър и Константин Миладинови.

Българският народноцърковен събор в Цариград, 1871 г.

Не е известен нито един случай, когато някои от съвременниците на братята от Струга да поставя в каквато и да е форма под съмнение народностната им принадлежност. За роднини и познати, за приятели и за врагове Димитър и Константин са българи. С апостолско себеотрицание те се посвещават изцяло на своя български народ, за пробуждането на българското му народностно съзнание, за развитието и разцвета на българската просвета и култура, за извоюване на българската църковна независимост. Всички съвременници, които познават отблизо и непосредствено живота и дейността на Братя Миладинови, подчертават единодушно именно тяхната всеотдайност на народното дело. Всеотдайност, която прераства в жертвоготовност винаги когато става дума да се защити истината за българския народ и да се опазят действителните му интереси.

Сборникът „Български народни песни" естествено увенчава живота и творчеството на Димитър и Константин Миладинови. Българите от Македония и Тракия, от Мизия и Добруджа го посрещат с радост и вълнение, предават го от ръка на ръка, четат и слушат събраните в него песни със затаен дъх. А съставителите на сборника „Български народни песни" са обкръжени с уважение и обич във всички български краища. В народното съзнание имената на Димитър и Константин Миладинови завинаги се нареждат сред образите на най-обаятелните народни будители от времето на Българското възраждане.

[Previous]
[Back to Index]

1. В-к „Право", год. II, бр. 2, 7 март 1870 г.

2. Пак там.

3. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX век. Част III. С., 1928, с. 504—505.

4. Официални документи из тайните турски архиви на Великото везирство и на Хилми паша. В Сборник: Костурско в Македонската революция. 1937, с. 37—38.

5. Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане. С., 1959, с. 58—60.

6. Теодосий Синаитски. Предисловие към „Оутешение Грешным". Солун, 1840, с. 4.

7. Дринов, Марин. Избрани съчинения. Т. II. С., 1971, с. 384